Уилям Форсчън
Гамбитът на убийците (14)

12

— Погубвате се сам! — изсъска Оиши.

Алдин само го погледна и завъртя глава.

— Племенница ми е. Длъжен съм да опитам.

— За мен тя не означава нищо — равнодушно изрече самураят. — Но съм отговорен за вашия живот.

— А пък аз — за нейния. Нима би постъпил иначе на мое място?

— Не бих забравил задълженията си пред своя род, нито към онези, които ми служат.

Вазбата се засмя и отпусна длан върху рамото на японеца. Бледа усмивка плъзна и по устните на Оиши, който сведе глава. Не можеше да спори с този човек.

— Всички ли са по местата си? — попита Алдин.

— Не се тревожете излишно. Ще ви измъкнем жив и здрав — малко грубовато натърти самураят.

— Дано…

Вазбата вече правеше първата крачка, когато нечии пръсти се впиха в ръката му. Извъртя се ядосан и се озова срещу втренчения поглед на Мари.

— Стига де — кротко я укори той. — Време е да осъществим плана.

Жената пристъпи още по-наблизо и Алдин изведнъж забеляза, че косата й е току-що измита, усети и смътен приятен аромат. За пръв път си призна, че тя го привлича. А вече бяха свикнали с онази Мари, готова да се впусне в яростен спор с всеки наоколо, затова дори гафовете се стараеха да я заобикалят отдалече. Сега обаче виждаше уязвимостта й, така добре прикрита с маската на корава независимост. Долови, че я измъчва именно опасността, на която се излагаше той.

Постояха така още миг, ръцете им едва се докосваха. Самураите се отдръпнаха незабележимо, басаките се прокашляха смутено.

— Пази се, тъпо копеле такова! — прошепна Мари.

— Това ли си искала да ми кажеш? — престорено печално попита той. — Много си падаш по нежните слова.

— Ама че инатлив глупак си!

Мари го прегърна и Алдин усети лекичка целувка по врата си, после устните им се срещнаха.

— Ще те отървем и този път. Аз сама ще накъсам оня тлъст мръсник, ако косъм падне от главата ти!

— Ах, какво романтично изпращане — ухили се Алдин.

Очите на жената се навлажниха и тя побърза да му обърне гръб. Изкара си яда на един от басаките, защото не й направи път навреме. Зердж дойде да я утеши и тя зарови лице на гърдите му.

— Започва се — прошепна вазбага и тръгна към вратата.

Никога не се бе чувствал толкова самотен.

Безлюдната уличка беше във властта на мрака и мъглата. Влагата приглушаваше всеки звук, но въпреки това в далечината се чуваше думкането на тъпани — алшигите се сбираха на огромния площад пред Седа в първото утро от празника. Мъглата се оказа добър помощник. Оиши закла безшумно жълтия, който дебнеше край задната врата на кръчмата. Измъкнаха се незабелязано и по същия начин се разправиха с онзи уарди, който пазеше край укрепената къща на Габлона.

В сумрака преди изгрева Алдин сякаш бе попаднал в праисторическа епоха. Струваше му се, че целият свят се състои само от тази сивееща празнота без светлина, а грохотът на тъпаните само повтаря ударите на сърцето му. И от всеки прозорец наоколо като че надничаха недружелюбни очи, преценяваха дали този окаяник си струва усилието на ръката, забиваща ножа в гърба.

Знаеше, че поне в тъмната къща отпред непременно следят всяко негово движение. Мярна се сянка зад стъклото.

Дали Корбин просто ще побърза да си разчисти сметките с него? Почти му се прииска да стане така, за да се отърве от напрежението и страха. Защото се боеше до полуда, че дебелакът ще предпочете да го тикне в ръцете на мъчителите от култа Ал-Шига, вместо да се разправи с него безцеремонно, както беше присъщо на коховете.

Вратата се отвори. Чакаха го.

Вазбата си призна, че може би извършва първата истински храбра постъпка в живота си. Но защо ли сърцето му туптеше до пръсване, а краката не го слушаха? Изведнъж най-силно се уплаши да не припадне.

С надеждата, че наметалото му ще прикрие треперенето, Алдин стигна до вратата. Коридорът беше заплашително пуст. Насили се да влезе.

— Браво, Алдине! — провикна се глас от мрака. — Наистина беше възхитително, достойно за видеошоу. — Корбин се показа от сенките. — Героичният вуйчо идва да спаси невинната си племенница от ноктите на злодея.

— Аз изпълних своята част от уговорката — немощно изрече вазбата.

Колкото и да внимаваше, гласът му звучеше твърде пискливо, като че беше развълнувано пубертетче.

— Защо припираш толкова? — Габлона го подкани с жест да тръгне към вътрешните стаи. — Всичко с времето си. Позволи ми да се проявя като любезен домакин на бившия си вазба и доскорошната си любовница.

— Пусни я веднага — с пресилена твърдост каза Алдин, — или край на сделката!

Понечи да отстъпи към вратата.

— Май вече нямаш избор — натърти и Корбин. Сочеше убиеца, промъкнал се откъм улицата след Алдин. — Опиташ ли се да избягаш, ще се сдобиеш с нежелана допълнителна дупка в тялото си. — Той се посмя на остроумието си. — По-здравословно ще бъде да дойдеш с мен.

Вазбата усети бодването на острието и през плътния плат на наметалото. Последва коха към убежището му.

 

 

— Що за дивотия е това?! — писна Зола и натисна бутона за увеличаване на образа.

Чашата, която се канеше да предложи на госта си, се изтърколи на пода. Очакваше достатъчно неприятни преживявания от срещата с коха, когото всички вече наричаха присмехулно Касандра, но още преди да разменят две-три думи, сигналът за спешно съобщение избръмча.

Букха заобиколи бюрото и застана до него. Зола побърза да смени появилия се на екрана текст с координатна мрежа. Двете мигащи светлинки бяха една до друга.

— Значи Алдин и Габлона са заедно — спокойно отбеляза гаварнецът.

Мащабът на картата се промени, но точиците пак останаха долепени.

— Ама какво става! — изпъшка ниският кох. — Все едно се гушкат! — Не се забелязваше никакво движение. — Като гледам, не се бият. Защо са се събрали?

— Ще си позволя да предположа — нехайно подхвърли Букха, който си наля нова чаша мускател, — че преговарят.

— Невъзможно!

— Дори да се съглася с тебе, пак остава несъмненият факт, че липсват хаотичните движения, типични за схватка. А телохранителите им какво правят?

Зола се стресна и отново промени мащаба. Сега електронната карта обхващаше няколко улици от квартала на чужденците.

— Хората на Алдин и гафовете на Сигма се разпръскват, за да обкръжат къщата. Не разбирам…

Гласът му затихна.

— Кое те озадачава? — попита Букха.

— Виждам само десетима от убийците на Габлона.

— Да, твърде любопитно — тихо се съгласи гаварнецът и се настани удобно в близкото кресло. — Както и да е. Дойдох да обсъдя с тебе някои чудновати обстоятелства.

Зола не отделяше погледа си от екрана нито за миг. Измънка нещо.

— Мога ли да разчитам на твоето внимание?

— Да, да, разбира се — разсеяно отвърна човекът.

— Само исках да те предупредя, че според последните получени от мен сведения ти, както и цялата икономика на Облака, ще бъдете съсипани.

— Що за измишльотини? — възмути се Зола, без да се обърне.

— Проклет да си, искам да ме изслушаш! — неочаквано изрева гаварнецът и помете екрана от бюрото.

Чу се трясък и съскане на искри.

— Дяволите те взели, защо го направи?!

— Трябва да ме чуеш!!!

Зола изръмжа яростно и включи комуникатора.

— Мониторът ми се счупи току-що — избълва, без да си поема дъх. — Незабавно ми донесете друг! — Чак тогава вдигна глава и се взря в Букха. — Моите адвокати ще те осъдят за нанесени щети — натърти враждебно. — Сега казвай защо си дошъл и си върви!

Гаварнецът стовари чашата върху бюрото и я разплиска.

— Прекарали са ви! — отсече ядосано. — Не ми пука за тебе. Но съм длъжен да спра всичко това, иначе следващата седмица Надзирателите ще контролират цялото богатство на Облака. Аз няма да пострадам пряко, но с такива неограничени средства ще разорят и всички останали до края на годината. Ще ни оберат до шушка заради тебе!

— Изобщо не разбирам за какво говориш — сопна се човекът, най-сетне започнал да слуша внимателно.

— Добре, ще ти го кажа кратко и ясно — изрече Букха с най-оскърбителния си тон. — Надзорниците участват в твоята игра!

— В тотализатора?

— Сети се най-после…

Лицето на Зола загуби всякакъв цвят.

— Как е станало?

— Създали са няколко фирми за прикритие на операциите си. Я ми кажи колко продадени билета все още могат да спечелят?

— Как да ти отговоря точно? Десетки милиони са продадените още първия ден. И след смъртта на Сигма бяха изкупени стотици милиарди, но изплащането по тях ще е в много ниско съотношение.

— Дори това не знаеш! — кресна Букха, вече разярен.

— Ами досега не подозирахме, че има причини да се тревожим — започна да се оправдава Зола. — Главният ми експерт по вероятностите твърди, че колкото повече билети продадем, толкова по-добре ще съвпаднат финансовите резултати със статистическите предвиждания.

— Значи не ти е известно колко от билетите, продадени през първия ден, още са потенциално печеливши?

— Но ти искаш немислимото! Продадохме трилиони…

— Добре, значи се налага аз да ти кажа — сопна се гаварнецът.

— Това е поверителна информация, до която не би трябвало да имаш достъп, защото не си акционер.

— Да, но една от бившите акционерки направи малко проучване по моя молба.

Зола се изправи напрегнато на креслото.

— Кучка… Но тя сама си навреди, като продаде своя дял. Още тогава си помислих, че постъпва глупаво, а днес вече съм убеден в това!

— Тя е единствената, която ще извлече някаква печалба от цялото начинание. Ти изобщо ли не се замисли защо Тиа реши да се отърве от акциите си?

Зола не каза нищо. Когато жената предложи да му продаде обратно своя дял срещу десет милиарда, той ликуваше — Тиа се отказваше от дивиденти, които може би щяха да достигнат петдесет милиарда. И не се поколеба да й плати от капитала на компанията. Смяташе, че лесно ще прикрие присвояването с две-три фалшиви изплащания на печалби от тотализатора, щом играта свърши.

— Защото — неумолимо продължи Букха, — само след четири денонощия „Галактическата хазартна компания“ ще заплува с търбуха нагоре.

— Обясни ми! — примоли се изнервеното човече.

— Доколкото можах да пресметна, все още има около двеста възможни резултата от играта за последните четири дни.

— Правилно.

— Но ще има пълно изплащане на печалбите само за онези билети, в които е предвидена и смъртта на Сигма през петнадесетия ден.

— Разбира се.

— Добре. Сега искам целият да си в слух — няколко съмнителни синдиката държат огромни пакети билети, в които Сигма умира именно през петнадесетия ден.

— Колко са? — с отпаднал глас попита Зола.

— Десетки милиони. А ако в твоите така наречени „статистически предвиждания“ имаше нещо вярно, трябваше да са останали някакви си двеста хиляди билета с потенциална печалба.

— Разбрах. Не ме мъчи повече, кажи и останалото — примирено го подкани човекът.

— Тиа успя да се докопа да информация, че всеки от тези синдикати разполага с от четвърт милион до пет милиона билети за всеки възможен резултат през оставащите дни.

— Май ми прилошава… — прошепна Зола.

— Само толкова ли? Защо направо не си сипеш малко отрова? — погаври се Букха.

— Но ние все пак разполагаме с няколко трилиона катара!

Въпреки смразяващите разкрития, кохът изпита гордост, щом изрече невъобразимата сума. Никой досега не бе управлявал дори десет пъти по-малък капитал.

— Ще ви ги изсмучат до последния! — прихна гаварнецът. — Зад синдикатите, които споменах, се крият Надзорниците. Ако играта завърши с някой предпочетен от тях резултат, нищожната ви компания ще трябва да изплати от три до десет трилиона катара. — Онемелият Зола гледаше изцъклено.

— И не забравяй — почти злорадо продължи Букха, — че всеки акционер, който не се е отървал от акциите си до седемдесет и петия ден на играта, отговаря с цялото си имущество, ако компанията не успее да изплати печалбите. Нали самите Надзорници настояха за това условие в замяна на съгласието им да не ви пречат. Толкова се замаяхте от алчността си, че дори не заподозряхте истинската причина.

— Ще сложат в джоба си целия Облак — дрезгаво промълви човекът.

Букха сякаш искаше да го изгори с поглед.

— Сами им скочихте в капана.

— Ако ми беше казал вчера, имахме възможност да се отървем. — Гаварнецът не отговори. — Защо си мълча, бе! — писна Зола.

— Защото пак щеше да обърнеш всичко в своя полза, а не да действаш за общото ни благо.

— Сега какво да правим?

Букха се приведе към него с неприятна усмивка на муцуната си.

— Постарай се онези двамата да оцелеят или да умрат по изненадващ за всички начин.

Зола завъртя креслото и стовари юмрук върху комуникатора.

— Веднага ми пратете Курст! И къде ми е новият екран?! — Обърна се към госта си и заяви много по-самоуверено: — Ще измислим точно кой резултат ни е най-изгоден.

 

 

— Блестящо, просто блестящо! — промърмори Блеки.

А Курст сияеше. Бе й донесъл скъпоценна информация. Засмяна до уши, тя стана, мина по късия коридор и влезе в залата на борсата.

Поръчките за покупка изскочиха на таблото за секунди. Очевидно всички играчи на пазара знаеха, че Алдин и Габлона са заедно в убежището на коха. Търсеха се отчаяно шестчасови опции за билети от първия ден, в които Габлона довършва Ларайс. Но щом брокерите на консорциума „Алма“ забелязаха намеренията на Блеки, веднага започнаха да наддават срещу нея.

След броени минути десетки милиони опции смениха притежателите си.

 

 

— Колко мило, че ни посети — каза Габлона и седна срещу Алдин. — Също като едно време — кохът и верният му вазба са седнали да си пийнат.

Корбин скоро се досети какво предизвиква недоверчивите погледи на неговия пленник и махна на убиеца в черно да излезе от стаята, после попита с подигравателна любезност:

— Е, хареса ли ти ваканцията в Дупката?

— Габлона, защо не караш направо?

— Кох Габлона! Не забравяй колко по-високо е положението ми от твоето.

— Корбин — провлечено започна вазбата, — тази титла би трябвало да се дава само на почтени същества. Поколения наред жителите на галактиката свързваха думата „кох“ с представата си за чест. Защото първите кохове са разбирали, че само с почтеност могат да съхранят цивилизацията и икономическата система в Облака. А ти оскверни титлата си. Моят баща е служил на твоя, но аз не можех повече да се насилвам.

— Свърши ли с поученията? — засмя се дебелакът.

В този момент Алдин осъзна, че се е овладял след избухването. След цели десетилетия най-после каза на надменния мръсник какво мисли за него и се почувства странно откъснат от разговора, незасегнат от мисълта за онова, което можеше да го сполети в следващата минута.

— Разбира се, вече си разбрал, че сме играчки в ръцете на алшигите.

— Ти може и да си — пренебрежително отвърна Корбин. — Успя ли да се запознаеш с Улсак?

Вазбата не се постара да прикрие тръпката на погнуса.

— Той ме научи да ценя любимите им гозби — продължи Габлона. — Както и някои други техни обичаи.

— Какво искаше от тебе?

— О, само ми предложи нещо. Да го наречем гаранция. Ако те предам в ръцете им, няма да ми досаждат до края на играта и след това.

— И ти му повярва?

— Постарах се и той да има полза от споразумението. Голямо наддаване имаше за тебе. Моите приятели от сектата Исма се гневят от глупавото произшествие през първия ден. Но Улсак реши да подслади още малко споразумението.

— Чакам с нетърпение да ме просветиш.

— Съгласи се аз да те убия и така дори да докопам интересни печалби покрай цялата щуротия.

— Но това как ще ти…

Вазбата се запъна.

— Виждам, че си все така досетлив — засмя се Корбин. — Нямам никакви билети, в които алшигите те пречукват. Но уредих мой човек да купи доста от онези, предвиждащи да видя сметката първо на Сигма, после и на тебе. Сега трябва да реша кога да настъпи смъртта ти. Разполагам само с по петдесет билета, от които ще спечеля, ако умреш днес или утре. Но ако изчакам четири дни, ще прибера парите от хиляда. За предпоследния игрови ден са две хиляди. И десет хиляди за последния. Сам разбираш, че за мен е чудесно да те опазя невредим още три стандартни дни. Накрая ще имам и свободата си, и доста милиарди. Улсак се съгласи.

Алдин предпочиташе да не го гледа.

— Пожелавам ти добър апетит. — Ухиленият Габлона посочи с щедър жест масата, отрупана с местни лакомства. — Улсак дори ми подари бутилка бренди, иззета от някакъв непредпазлив търговец. Чудесна напитка. Чувствай се като у дома си, докато моите нови приятели дойдат да те приберат.

— Пусни момичето — студено изрече вазбата. — Поне си изпълни обещанието. Каза, че ще я освободиш, ако се предам.

— Излъгах те.

 

 

— Мина почти час, откакто е вътре — прошепна Мари.

Не й харесваше и че мъглата започваше да се разсейва.

— Той заповяда да не правим нищо, преди момичето да излезе — напомни Оиши.

Внезапно далечният тътен спря. Слънцето се показа и отнякъде отекнаха звънливите звуци на рог.

Жената дръпна ръкава на предводителя.

— Хайде, размърдай се, вдън земята да потънеш дано!

 

 

— Я да видим ще позная ли — обади се Габлона. — Едва ли си толкова глупав, че да се напъхаш в клопка, без някакъв план твоите хора да те измъкнат.

— Че защо ти хрумна това? — безгрижно отвърна Алдин.

Стараеше се да избере нещо от многобройните блюда, което поне да не изглежда отвратително.

— Аз бих се погрижил за себе си на твое място.

— Съмнявам се. Ти изобщо не би помислил да размениш себе си дори срещу родната си майка.

— Майка ми! — прихна кохът. — Нека ти кажа нещо за моята мила майчица. Ако бе попаднала сред алшигите, след седмица щеше да им стане кралица. Между другото, не бих посъветвал твоите разбойници да размахват сабите си в къщата, за да те спасят. Защото опитат ли се, ще прежаля билетите. Няма да излезеш жив от стаята.

— Това го знам предварително. Ами Тиа?

— Пак това момиче… Човек може да си помисли, че ти е не племенница, а любовница.

— Много противен тип си — сопна се вазбата.

— Знам.

Сто и четиридесетте килограма плът на Корбин се разлюляха неприятно от кикота му.

— Добре, май е време да я повикаме.

Кохът взе малко звънче и го разклати. След секунди вратата зад него се отвори и един мъж в черно избута напред доста поизмачканата Тиа.

— Ти остани — заповяда Корбин на убиеца. — Не бива съотношението да става две към едно в тяхна полза. Може да объркаме залозите на онези мърльовци горе.

Алдин стана и отиде при племенницата си.

— Ти защо си тук?! — викна тя, но бързо разбра сама какво е станало. За пръв път след детските й години вазбата видя сълзи в нейните очи. — Ама че си тъпанар — промърмори тя и си избърса очите. — Знаел си, че каквото и да обещае, ще бъде лъжа.

— Знам — съвсем тихо потвърди Алдин. — Но ако не бях се съгласил, как щях да живея? — Той прегърна момичето. — Стори ли ти нещо лошо?

— Корбин ли? Не би му стигнала смелост и с пръст да ме докосне.

— Брей, че си несправедлива — лениво подхвърли Корбин. — Преди време много ти харесваше да те опипвам.

— Долна твар! — сякаш се изплю тя. — Повече бих се забавлявала в леглото с парче лед.

За миг вазбата се уплаши, че вироглавата му племенница прекали. Злобата пламна в очите на Габлона, но той само им обърна гръб. Мина немалко време, докато отново си наложи хладнокръвие.

— Мислех просто да те отровя — каза след малко. — Но сега реших да те дам на алшигите.

Алдин се бореше със себе си, за да не сложи край на всичко още тук и сега. Блазнеше го шансът да се разправи с Корбин, преди да умре. Кохът сякаш долови гнева му и отстъпи няколко крачки.

Вратата към предния коридор се отвори и влезе още един от убийците.

— Здравей, приятелю — усмихна му се Корбин. — Да не са дошли алшигите за ценния си товар? — Мъжът кимна. — А Хасан къде е?

— Зает е.

Кохът се опитваше да си спомни познато ли му е лицето на този човек, но двойната врата зейна широко отворена и влязоха неколцина уарди, наметнали на главите си качулките на жълтите мантии. Безмълвно наобиколиха Алдин, избутвайки Тиа към стената.

— О, вземете и момичето — неспокойно предложи Габлона. Не беше съвсем сигурен за смисъла на случката. Още се взираше в странния мъж, който трябваше да е един от телохранителите му. — Кажете на вашия повелител Улсак, че тя е подарък от мен, за да покажа дружелюбието си.

— Мръсник! — изпищя Тиа. — Ако коховете научат някога как си ме дал в ръцете на тези зверове, няма да ти простят за нищо на света. Та аз самата съм кох!

— Паметта отслабва с тежестта на парите — надуто изрече Корбин, мъчейки се да прикрие страха си.

Чуваше някакви шумове откъм коридора, приглушени вопли на варварския език, който хашашините използваха помежду си. Полека отстъпваше към ъгъла.

Четирима жълти се отделиха от останалите и го доближиха.

— Къде са моите стражи? — кресна кохът.

— Мъртви са — прошепна водачът на групата. — Бяха само десет. Дори не ни затрудниха.

Със светкавично движение, недоловимо за окото, той посегна към превръзката на челото си и измъкна тънка жица. След миг я уви около врата на Габлона, който се свлече на колене. Отчаяно се напъваше да не позволи режещата примка да се затегне. Кожата край сънната му артерия се изопна така, че и най-лекият натиск можеше да я пръсне.

— Ти също тръгваш с нас! — изсъска един от жълтите. — Не бива Улсак да ни чака прекалено дълго.

Тласнатият към вратата Алдин почти беше готов да съжали Габлона. Дебелакът почти се задушаваше, очите му за малко да изскочат от главата.

— Поне се опитах да те предупредя — с леден глас му каза вазбата, но вървящият до него уарди го перна през устата.

Минаха по тъмния коридор, после яркото утро заслепи пленниците. Във въздуха още се усещаше прохлада, последните ивици мъгла избледняваха под слънцето.

Няколко десетки алшиги в жълто стояха около къщата и тревожно оглеждаха улиците.

— Да тръгваме по-бързо! — заповяда старшият сред тях. — Сините от Исма още се надяват да ги хванат.

Затичаха се. Габлона влачеше крака насред тълпата. Към телената примка на шията му бе закрепен дълъг прът и един уарди го дърпаше безмилостно.

Двамата съгледвачи отпред изведнъж забавиха крачка. На улицата се виждаха останките от разбити бурета, наоколо вонеше на стотици разляти литри силно питие.

— Това го нямаше, когато идвахме насам — рече единият и пристъпи предпазливо напред. Подритна преградата.

Сякаш мълния се заби оглушително в улицата.

Пламналият съгледвач нададе смъртен вой. Половината жълти около него се търкаляха в агония.

— Лягай, Тиа! — извика Алдин и се просна.

Претърколи се на гръб точно навреме, за да види как най-близкият уарди измъква ножа си и се обръща към него.

Вазбата разбра, че убиецът е решил да му вземе главата още сега. Жълтият направи още крачка, звънна тетивата на арбалет и стрелата го отхвърли назад. Още пет-шест стрели долетяха откъм ъгъла на отсрещната сграда. Вратата изтрещя и самураите начело с Оиши връхлетяха.

Сабите проблясваха с всеки удар. Един басак прескочи Алдин и стовари брадвата си върху ранения уарди, който още се мъчеше да пълзи към набелязаната жертва.

Грохот на взрив и откъм края на колоната. Вазбата седна в канавката и видя как десетина жълти нападаха по камъните, а кръвта бликаше от многобройните им рани.

Тъкмо вдигна глава и от един прозорец се понесе следващото двайсетлитрово буренце. Запаленият фитил пукаше и съскаше весело. Огненият снаряд изчезна в ослепителен блясък и довърши оцелелите алшиги.

А откъм пресечката по-нагоре се носеха тежко още басаки, водени от Зердж.

Уличката изведнъж се изпълни със самураи и гаварнци. Няколко ръце сграбчиха Алдин под мишниците и го изправиха. Японците стояха около него със светнали от радост лица. Той видя как Тиа изпълзя изпод труп на уарди. Наметката и панталонът й бяха подгизнали от кръв, тя стискаше кинжал и несъмнено си бе послужила с него. Засадата постигна зашеметяващ успех. Убийците в жълто бяха стъписани и вцепенени от пламъците, експлозиите и изненадата. Измряха, без да поразят нито един от противниците. Един по-непредпазлив басак също загина от взрив, но приятелите му бяха опиянени и подскачаха наоколо, крещяха победоносно, че най-сетне оръжията им са опитали вкуса на вражеска кръв.

Появи се и един неочакван елемент.

Хванете Габлона! — побърза да извика вазбата.

Кохът лежеше насред улицата и се мяташе като риба на сухо. Водещият го уарди бе прикован от стрела към близката стена.

Сейджи хвана края на пръта и принуди Корбин да стане. Вратът на дебелака бе порязан от стегнатата гарота и червена струйка попиваше бавно в копринената му риза.

Алдин застана пред него.

— Май в ръцете ни падна повече от онова, на което се надявахме — мрачно промълви Оиши, впил поглед в Габлона.

Господарят му мълчеше, сякаш се колебаеше кое решение ще е най-доброто.

— Още едно завъртане на възела — студено продължи предводителят, — и ще се отървете от него.

А Алдин гледаше ту него, ту Тиа, накрая пак се вторачи в коха.

— Как да постъпим? — попита племенницата си.

— Иска ми се сама да го удуша — отвърна тя със смразяващ смях.

Корбин протегна ръце и изгъргори нещо с жален глас.

— Напомня ми за страхливеца Кира — презрително изръмжа Оиши. — Точно така гледаше, преди да му отсека главата.

Но вазбата не помръдваше.

— Не можем да стоим тук цяла вечност! — разпалено се намеси Мари. — Такаши се върна ей сега. Сините са разбили вратите на кръчмата и съвсем са побеснели. Скоро ще дотърчат тук.

— Желаете ли вие да сложите край на мъките му? — попита Оиши и отвърза дръжките на гаротата от пръта. — Или аз да се заема с това?

По тресящите се бузи на коха потекоха сълзи. Гледаше умолително Алдин, който внезапно пристъпи напред и издърпа дръжките на примката от ръцете на японеца. Габлона хъркаше начесто.

— Само трябва да си извия китката — каза вазбата. — Като си помисля на какво бе обрекъл Тиа…

Леко завъртя дървените парчета и Корбин писна задавено. Алдин изсумтя отвратено и пусна гаротата. Задъханият кох се отпусна на калдъръма и се освободи от страшната примка. Хълцаше и пъшкаше.

Разочарованите самураи и басаки замърмориха.

— Не разбирам — обади се озадаченият Оиши. — Той непрекъснато се опитваше да ви убие. Само преди минути прати вас и племенницата ви на сигурна мъчителна смърт. А вие го пощадихте… Господарю, не е разумно да оставяте жив такъв враг.

Габлона вторачи в японеца пламтящите си от ненавист очи.

— Имам си причини — отсече вазбата. — Да се махаме оттук!

Предводителят се обърна към воините си и посочи към къщата, която бяха превзели преди малко.

Алдин огледа още веднъж полесражението. Старателната подготовка даде плодове. Всъщност той разчиташе Габлона да го измами и да не освободи Тиа. Предположи и че кохът няма да го ликвидира веднага, а или ще го предаде на алшигите, или ще му запази живота, докато това е изгодно. Бъчвите и бомбите трябваше да послужат при атаката на укреплението. Единствената изненада беше твърде скорошната поява на жълтите, но Оиши явно бързо бе нагодил плана, за да се справи с тях. Всъщност пратените от Улсак убийци само улесниха засадата, като изведоха Алдин и Тиа.

Наложи се дни наред да изпаряват тонове наситена със сяра вода, за да си осигурят първата съставка за експлозивите. С втората — селитрата, се сдобиха след усърдно ровене в клозета на кръчмата. При сегашното нападение се лишиха от половината си бомби.

Нарушиха всички забрани в Дупката. И сега алшигите щяха да ги подгонят задружно. Вазбата вече обмисляше какво да прави.

— Хайде де! — дърпаше го Мари.

— Някой идва — предупреди самурай.

Иззад ъгъла се появи само един мъж, от дълбока рана на бузата му се стичаше кръв. Беше Хасан.

— Проклет глупак! — закрещя Корбин. — Какво сбърка?

Наставникът на хашашините мина невъзмутимо покрай японците въпреки готовите за удар саби.

— Измамиха ни — каза на коха, сякаш нямаше никой друг наоколо.

— Кой?

— Че кой, ако не Улсак? Аз и двадесетимата от хората ми, с които отидохме да преговаряме, бяхме нападнати още на излизане от квартала. Само аз се изтръгнах от клопката и се върнах да ви предупредя.

Алдин се взираше в раната му.

— Алшигите мажат остриетата си с отрова. Би трябвало отдавна да си мъртъв.

— А, това ли. — Хасан пипна бузата си, сякаш едва сега си спомни. — Един уарди взе нож от мой боец и се опита да ме убие с него. — Той огледа групата. — Както виждам, най-добре е да ви се предам. — Извади от калъфа своя кинжал и го подаде на Оиши с дръжката напред. — Предпочитам да съм ваш пленник и да се измъкна жив, вместо да чакам алшигите.

Самураят се вторачи враждебно в него. Не повярва на нито една дума.

— Ще го вземем — реши Алдин. — Уменията му може да се окажат много полезни. Да тръгваме.

Той ритна Корбин, за да го подсети, че е време да се опомни.

На различни места около квартала тръбачи си разменяха сигнали. Скоро местните жители щяха да открият, че всички свещени за тях правила са били погазени, и то в началото на великия празник. Алдин усещаше страха като ледено острие в гърдите си. И досега жадуваха стръвно смъртта му. В каква ли невъобразима ярост ще изпаднат скоро…

 

 

— Е, това ли е цената за споразумението, което ни предложи? — презрително попита Абек от Исма.

Ветрецът развяваше мантията му, докато повелителят на сините пристъпваше из залятата с кръв улица.

Улсак изглеждаше разсеян, почти унесен. Обърна с върха на ботуша си трупа на един от своите следовници. Приклекна да огледа раните отблизо.

— Загинал е от взрив — съобщи спокойно.

— Какво?! — ревна Торес Сер от клана Бенгада. — Никога не сме допускали експлозиви в нашия свят. Всичко, което се спуска дотук по Седа, подлежи на строг контрол. Нали се въздържаме от подобни опасни занимания, за да не събудим преждевременните страхове на онези горе…

— Сами са си направили бомбите — обясни повелителят на Уарди.

— Я вижте това! — Абек сочеше стрелата, щръкнала от един труп.

Улсак кимна и се намръщи.

— Пренесоха жалката си игра при нас, но решиха да я играят по свои правила.

— Следовниците ни ще започнат да задават въпроси — прошепна Абек, върнал се при останалите повелители. — Непрекъснато им внушаваме, че за такива престъпления се полага незабавна смърт.

— Все нещо ще измислим — успокои го Улсак и другите кимнаха.

В края на краищата, какъв беше смисълът на догмите, ако не да внушават смирение у правоверните?

— А за останалото разбрахме ли се? — реши да се увери повелителят на Уарди.

Останалите мълчаха.

— Трябваше да ги унищожиш веднага — изведнъж натърти Абек. — Досега поне сто пъти да сме им взели главите.

— Но аз не исках да стане така! — несговорчиво отвърна Улсак.

— А защо? — намеси се Торес Сер.

— Не биваше онези двамата да умрат преди последния ритуал.

— Подозирам, че не си напълно откровен с нас — заплашително процеди повелителят на Бенгада.

— Твоя воля. Но в останалото трябва да сме единни.

Съвсем ясно долавяше недоверието и на другите. Абек заговори пръв.

— Вече чухме за безумното бръщолевене на онзи шаман. До мен стигна и слух, че ти дори си се срещал с него и не си сложил край на това бълнуване.

Улсак се усмихна.

— Нека не събуждаме разногласията си. Скоро ще мога да ви разкрия всичко. Помолих ви да сдържате хората си, за да оцелеят чужденците. Вие се съгласихте, защото ние — повелителите — винаги сме се вслушвали в словата си. Ако се окаже, че сме допуснали грешка, аз ще поема вината върху себе си — добави той безстрастно.

Другите впиха погледите си в него. Вярно, съперничеха си за по-голяма власт и влияние. Но с отминаването на стотици поколения повелителите на клановете бяха разбрали, че е необходимо и равновесие. Вече виждаха обаче, че Улсак е различен, че се домогва до нещо повече.

Всичко беше ясно — той щеше да се обяви за Ема и да поиска от тях преданост. И в същото време си казваха, че е невъзможно. Само един луд би се престрашил.

Най-сетне се спогледаха и кимнаха.

— Значи започваме преследването веднага. Аз ще организирам обграждането на квартала, после и на целия град. Вашите следовници трябва да се приберат в своите градове. Искам и плътен кордон около джунглата, за да не се промъкнат бегълците през нея към нивите. Нямаме много време. Трябва да ги открием преди Улман.

— Само в този град те биха могли да си намерят милион скривалища — напомни Абек.

— Ако бъда принуден, ще подпаля всичко! — излая Улсак. — Защото съвсем скоро никой от нас не ще се нуждае от жалкия си подслон на тази планета.

Другите отново си размениха смутени погледи. Мълвата се потвърждаваше. Може би все пак имаше начин да се измъкнат от Дупката. Повелителят на Уарди поиска помощта им в замяна на смътни обещания за нечувана власт и могъщество. Ако наистина успееше да ги изведе сред просторите на вселената, значи беше Ема и трябваше да му се подчинят.

Един по един те се отдалечиха безмълвно. Накрая само Улсак остана да се взира в труповете.