Уилям Форсчън
Гамбитът на убийците (13)

11

Потресената Тиа се дръпна от монитора и изключи системата.

Ето с какво се е занимавал Ярослав… Сутринта просто не можа да повярва и се върна да провери още веднъж. Отделните частици информация не означаваха нищо сами по себе си, но събрано в едно показваха опасния замисъл.

Отначало бе принудена да рови няколко дни в драскулките на стареца, за да намери кода за достъп. После започна да прониква в мрежите една след друга, следвайки записите в дневника му.

И накрая стигна до зашеметяващото откритие. Няколко седмици преди играта консорциумът „Алма“ бе купил петдесет остарели кораба от една транспортна фирма на Габлона. И сделката бе удостоверена с подписа на самия Корбин по времето, когато е бил в центъра за превъзпитание!

И защо ли са му на консорциума кораби, които можеха да поберат поне милион пътници?

След малко се сети, че Букха потвърди сериозната намеса на Надзорниците в играта. Твърде подозрително беше, че разчитаха на точно определени комбинации. Дали не бяха се погрижили нужните им резултати да се осъществят непременно?

Отиде при гаварнеца и той сметна заключенията й за безсмислена приумица.

— Вярно, почти сигурни сме, че залагат. Но какво да кажа за останалите ти щурави хрумвания? Дори Надзорниците не биха помислили за подобно нещо. Всъщност наскоро пуснах бележка до техния най-старши с въпрос за целите им в играта и той ми отговори, че е не по-малко изненадан от мен.

— Нима му вярваш? — озъби се младата жена.

— Естествено, не му повярвах. Но ти ги подозираш в намерението да се заемат с истински геноцид, а никой Надзорник не е способен на това. Пък и откъде да знам — добави Букха неприязнено, — че не се опитваш да натопиш Корбин, за да оспориш правото му да си върне контрола над собствеността на рода?

— Ти също се набърка в играта! Спомни си нашата скромна покупка на борсата за опции. Трябва да сме непоправими глупаци, за да не се сетим, че точно Надзорниците се отърваха от онези билети.

— А ти обеща да запазиш участието ни в пълна тайна! — процеди през зъби гаварнецът. — За тебе ще е по-добре, ако си държиш на думата… Стори ми се любопитен фактът, че се отърва от акциите си в „Галактическата хазартна компания“, за да се включиш в нашето начинание, но това си е твой проблем. Между другото, нямам повече време за губене!

Отпрати я, сякаш беше безмозъчно хлапе, което отчаяно се старае да привлече вниманието на възрастните със своите измислици.

„Да пукнат дано всичките! И къде изчезна проклетият Ярослав?“

Знаеше, че няма голям избор. Надутите кохове се опиваха от чувството си за превъзходство и изобщо нямаше да я изслушат. Тя включи отново комуникатора, свърза се със системата в своя офис и предаде съобщение по частната линия на Букха.

Пак прекъсна връзката и огледа окаяната бърлога, в която се намираше. Котката на стария учен я наблюдаваше неприветливо през открехнатата врата на килера.

Тиа отиде до кухненската ниша и извади голямата торба с храна, която купи сутринта. Изсипа всичко на пода. Запуши мръсната мивка и я напълни догоре с вода.

— С пишкането и акането ще се оправяш сама — каза на кльощавото животинче. — Намери си нещо в килера, а и да омърляш целия апартамент, Ярослав едва ли ще забележи.

Котката само изпъна гръб, после се прибра в скривалището си.

Имаше само един начин Тиа да попречи на Надзорниците. Побърза да излезе.

 

 

— Повтарям ти — цялата история вони на мошеничество! — кресна гаварнецът, впил поглед в седналия отсреща Зола, който беше доста изнервен.

— Драги ми Букха, целта на тази среща, на която поканихме тебе и ксарна, е да одобрим заключенията на нашите счетоводители. Те най-после си свършиха предварителната работа. До пет дни адвокатите ще подготвят документите в окончателен вид и всичко, заложено в играта с Александър, ще бъде върнато на законните собственици. За това трябва да говорим, а не да слушаме злонамерените ти обвинения.

Повечето кохове — до един акционери в „Галактическата хазартна компания“, седяха в единия край на масата, отделно от Букха и ксарна.

През цялата сутрин напрежението нарастваше и почти не се занимаваха с изхода, който счетоводителите им предлагаха от бъркотията заради предишната игра. Непрекъснато се препираха за кулминацията в сегашната.

Вече петнадесет дни нямаше нищо ново. И Алдин, и Корбин като че бяха решили да се затворят в укрепленията си, без да предприемат нищо срещу противника. Алшигите също бяха странно кротки. Търговците съобщаваха, че площадът е почти пуст през целия ден, сякаш местните жители се крият от някаква опасност.

Досега всичко вървеше според плана на Зола. Още на другия ден всички пунктове за залагане щяха да бъдат затворени съгласно правилника на тотализатора. И все пак кохът се тревожеше. У него се зародиха смътни подозрения, че от организацията му изтичат поверителни сведения. Нищо не пречеше и през нощта някой да купи голям пакет билети, с които да докара компанията до загуба. Но той продължи с привидно хладнокръвие:

— Освен това ти се опитваш да оспорваш фактите. „Галактическата хазартна компания“ прие над пет трилиона залагания, а компютърната ни мрежа още не е обработила последните данни. И над 99 процента от билетите вече са безнадеждно губещи. Разбира се, статистиката подсказва, че във всички случаи ще трябва да изплатим някакви печалби, но текущите оценки на чистата печалба след приспадането на разходите достигат четири трилиона катара.

Коховете наоколо кимаха самодоволно, а седящите точно до благодетеля си го тупаха дружески по гърба. Той се отпусна спокойно в креслото си, а съседът му гаф побърза да запали неговата трийсетсантиметрова пура, каквито свикна да пуши отскоро. Зола побърза да прикрие лекия нервен тик на ръката си с театрален жест.

— Пакетите по хиляда акции от компанията достигнаха цена четвърт милиард — значи вложенията ни са нараснали с пет хиляди процента. А изплатените дивиденти би трябвало да надхвърлят пазарната стойност поне три пъти. Затова не мога да не си помисля, кох Букха, че се опитваш да сплашиш инвеститорите в нашата компания, за да изкупиш евтино дяловете им.

Другите се вторачиха презрително в гаварнеца, все едно бе издал неприличен звук. А Зола огледа самоуверено съмишлениците си.

Букха разбра, че няма смисъл да продължава спора, и млъкна.

— Добре, но има още един проблем — подхвана ксарнът, — с който трябва непременно да се занимаем.

— Сега пък какво те безпокои? — нехайно попита Зола.

— Разплащането с адвокатите и счетоводителите.

— Знам аз как да се разплатим с тях! — изръмжа Вол. — Щом си свършат работата, хайде да ги стоварим всичките в Дупката, а алшигите набързо ще им видят сметката.

Коховете се развикаха и подсвиркваха радостно. Реагираха като почтените граждани във всяко общество, гледащи отвисоко онези, които ги измъкват от затруднено положение.

— Стига, господа! — Ксарнът вдигна умолително и двата си чифта ръце. — Признавам си, че споделям вашите чувства, но решението е просто непрактично. Веднага ще заведат толкова дела срещу нас, че и цял век няма да се оправим. Нали за тях е казано, че са като даргонските въшки — започнеш ли да ги изтребваш, стават още повече.

— Я почакай — намръщи се Зола. — Защо да се занимаваме с техните кожодерски такси, като преди играта ти разпореди собствеността на всеки загинал играч да послужи за тази цел?

— Така беше — проточи ксарнът.

— Ами Сигма отдавна е труп. Неговото богатство е предостатъчно.

— Само че той не е притежавал нищо ценно. Неговите юристи вече разпространиха изявление.

— Що за глупости? — кресна Зола.

— Лесно е да се обясни. Тази сутрин научих, че Сигма май е надхитрил всички ни. Два дни преди да бъде пленен за участие в играта, той е регистрирал Документ, с който предава цялата си собственост за доверително управление в продължение на точно една година. Ако бе останал жив, след изтичането на срока щеше да си върне всичко. Ако не — фондът остава за управителите му.

— И кои са те?

— Консорциумът „Алма“.

— Куклата на конци на Надзорниците! — кресна Вол.

— Именно. Техните адвокати вече ни уведомиха официално, че са влезли във владение на всичко, което Сигма е имал.

— Невъзможно! — изпъшка Зола. — Документът сигурно е фалшив.

— Не пропуснах да проверя. Освен че е напълно валиден, той е регистриран преди обявеното от нас начало на играта. Когато Сигма подписа, че е съгласен да си покрием разноските с негови пари, ако загине, всъщност не ни е дал нищичко. Господа, длъжен съм да ви съобщя, че шефовете на адвокатската и счетоводителската гилдии са надушили веднага затруднението.

— Какво ли друго да очакваме от тях? — излая един гаварнец.

— Поисках да се срещнем, за да ви осведомя, че те искат да им бъде платено преди да предадат докладите и отчетите си, както и преди да заверят документите, с които всичко се връща на първоначалните собственици.

— Аванс им се приискал, така ли? — злобно изсъска Зола. — Те за какви се мислят?

— Хванали са ни натясно — напомни ксарнът. — Не им ли платим, няма да получим докладите и докато протакаме, ще продължим да губим милиарди всеки ден.

— Че нали всичко е вече в компютрите? — учуди се Вол. — Я да сложим ръка на мрежата, да си наемем неколцина други адвокати и сами да се разберем помежду си.

— Нима не познаваш кодекса на тяхната гилдия? — учуди се ксарнът. — Никога не извършват постъпка, която би могла да лиши събратята им от законен доход. Всеки юрист в Облака ще се опълчи срещу нас.

— Добре де, добре! — Раздразненият Зола махна с ръка. — Колко искат?

— Досега сметката е набъбнала до двадесет и един милиарда плюс малко дребни пари.

— Двадесет и един милиарда! — задави се кохът и за миг всички се уплашиха да не получи удар.

Задъхан, той се довлече при една странична масичка и се успокои чак когато изгълта тройно бренди.

— Но нали уж нямаше да са повече от десет милиарда!

— Това също проверих — унило изрече ксарнът. — Пробутали са ни допълнителни условия в договорите, които никой от нас не си направи труда да прочете внимателно. За извънредните часове им плащаме четворно. Естествено, писали са си повече извънредни, отколкото редовно работно време.

— Ама че гадост — промърмори Зола.

— Съгласен съм, но трябва нещо да решим, и то веднага. Всеки ден, с който забавим подписването на споразуменията, също ни лишава от милиарди.

— Веднага ли искат съгласието ни?! — изуми се дребничкият кох.

— Да, днес.

Зола огледа съседите си по маса, които изведнъж започнаха да се държат така, сякаш не присъстват в залата.

— Е, добре. Ще трябва да им изплатим аванса от активите на фирмите си.

— Но нали почти всичко е блокирано от споровете помежду ни кое на кого е! Няма да приемат такова решение. Самите юристи предложиха изход от задънената улица.

— Какъв?

— Да им бъде платено от средствата на „Галактическата хазартна компания“.

Зола поразмишлява още малко и включи комуникатора си. С последния ден на играта компанията щеше да изплати дивидентите и печалбите на късметлиите. И нямаше да остане нищо.

— Не можем да пипнем тези пари, докато не изплатим печелившите билети.

— Готови са да се примирят с това, ако лично гарантираш, че ще получат веднага десет милиарда, а остатъка — след приключването на играта.

След главозамайващите суми през последните два месеца някакви си милиарди изглеждаха жалко. Главният акционер в тотализатора си каза, че така поне ще запуши зиналите алчно гърла.

— Съгласен съм — промълви неохотно. — Но кажи на онези копелета, че искам окончателните споразумения за анулиране на резултатите от играта с Александър в момента, когато свърши сегашната игра.

Ксарнът кимна и натисна бутона, с който изпрати предварително набраното съобщение до адвокатите. Те чакаха пред вратата и веднага внесоха документите за подпис. Тръгнаха си доволни, макар и сподиряни от полугласни закани. Вол стана и се постара да привлече вниманието на седящите около масата.

— Не забравяйте, че има и друга възможност — каза без следа от чувство в гласа си. — Играта ще продължи още шест стандартни дни. Знаем, че Алдин няма почти нищо, но ако Габлона бъде елиминиран, ще можем да използваме поне неговата собственост, за да се разплатим с онези хиени.

Всички се обърнаха към ксарна.

— Надникнах и в неговите сметки — тихо каза той. — Не е проявил предвидливостта на покойния ни приятел Сигма.

В залата настъпи гробна тишина. Коховете не смееха да се погледнат.

— Ще бъде жалко за Корбин, ако си докара белята точно накрая — кротко изрече Зола и останалите веднага измънкаха по нещо в този дух.

А Букха се взираше невярващо в тях. Нима Тиа беше права? Още не бе споделил с тях опасенията си от Надзорниците, но имаше ли смисъл? Ами ако момичето е налучкало истината…

 

 

— Ти си се побъркал, Алдине. Луд си за връзване! — ядосваше се Зердж.

— Вярно е! — отсече и Мари. — Нека просто се затворим тук, докато мине времето.

— Да се затворим тук ли?! — повтори вазбата изумен и поклати глава.

Тази сутрин бяха дошли пратеници на Улсак. След дълги пререкания пуснаха водача им, за да предаде посланието на висшия ула до Алдин. Въпреки вежливото красноречие смисълът беше твърде мрачен — уговорката им трябва да бъде спазена. Имаше и предупреждение, че със зазоряването на другия ден започва специален осемдневен празник. Предната седмица алшигите бяха известени за Улман — Великото затъмнение. Всички жители на останалите пет града щяха да се скупчат тук.

Пратениците оставиха чувалите с храна пред вратата и се махнаха.

Наистина ги снабдяваха с всичко необходимо, както Улсак обеща. Самураите не докоснаха нищо въпреки клетвата, дадена от предводителя на Уарди, докато Мари не ги убеди, че поклонниците на Ал-Шига смятат отравянето за най-долно престъпление. Всъщност с групата на Алдин се отнасяха според прастарата традиция да се поднасят храни и дарове на бъдещата жертва. Колкото по-голяма част от богатството си отделеше преследвачът, на толкова по-голяма почит се радваше.

Имаше дори един „вонящ труп“ и Мари ги увери, че е от най-редките екземпляри, достоен само за истински ценители. Гафовете приеха подаръка като предизвикателство към способността им да се справят с всичко. Грабнаха противната гъба и си я отнесоха в подземието.

Скоро половината от тях побързаха да се върнат в общата зала на кръчмата, зашеметени и хълцащи от смрадта. Другите понесоха някак ритуала. Оживено се подиграваха на слабодушните си приятели, но също изглеждаха малко бледи за гафове чак до края на деня.

— Улсак знае къде сме се укрепили — напомни Алдин. — Десет минути след началото на празника ще бъдем под обсада.

— Че ние почти изградихме наново тая дупка през последните седмици! — възрази Мари. — И стотици от тях да ни нападнат наведнъж, не могат да нахлуят вътре.

— И все пак моят господар е прав — сдържано се намеси Оиши, дошъл при тях зад тезгяха.

Вазбата кимна на японеца, който продължи:

— Улсак се стреми да ни уплаши. Надява се, че страхът ще ни скове като стреснати зайци, които дори не помръдват, преди да бъдат хвърлени в чувала. Това бе единствената цел на днешното му послание и на заплахите по време на срещата ни.

— Ти какво предлагаш? — попита Алдин.

— Ние да нападаме, а не те.

— Шегуваш ли се? — сопна му се Мари. — Шестдесет срещу поне милион!

— Именно това е един от доводите ми — весело отвърна Оиши и лицето му светна от усмивката. — Ще ги изненадаме. Винаги трябва да правим онова, което врагът не очаква.

— Зад тези стени ще издържим до края на играта! — заинати се съдържателната.

— Не се съмнявам, че са измислили вече как да ни измъкнат от убежището, а и ти забрави нещо.

— Кое?

— „Играта“ наистина ще свърши скоро. Но само за онези горе. — Японецът вдигна пръст към тавана. — А нашето положение ще си е все същото. Никой от нас не би успял да стигне жив от този квартал до Седа.

— Хъм… Пропуснахме още един проблем — замисли се жената.

— И той е?… — подкани я Алдин.

— Твоето приятелче Габлона.

Вазбата само изсумтя. Каквито и планове да правеше, трябваше да се съобразява с ненадейна намеса на Корбин.

— Някой идва! — подвикна Хидео, който стоеше на пост при една от бойниците до вратата.

— Сега пък какво става?

Алдин изпсува беззвучно. Дано поне проклетите алшиги не са домъкнали още някой „вонящ труп“. Всичко наоколо още смърдеше от предишния.

Промъкна се безшумно до вратата и надникна през процепа.

Един-единствен човек се плъзгаше плътно до стените във все по-гъстия здрач. Имаше нещо познато във фигурата. Вазбата тъкмо се вгледа внимателно и човекът се втурна отчаяно към кръчмата, гонен от сякаш появили се току-що преследвачи.

— Да вървим! — ревна Алдин и с един замах отхвърли резето настрана.

Преди някой да отвори уста, той изхвърча навън, следван по петите от Оиши и Хидео. Тичащият към тях ги видя и се поколеба.

— По-бързо! — кресна вазбата.

— Алдине!

Беше писък на жена. Тя пак побягна, но сенките бяха твърде близо до нея. Още пет-шест неясни силуета изскочиха от близката пресечка.

— Напред, ронини! — извика Хидео и се втурна, вдигнал сабята си за удар.

Всичко свърши за секунди, преди Алдин дори да осъзнае случилото се. Нападателите в черно обкръжиха жената, която прекалено късно забеляза опасността. Тънко въже с тежест се омота около краката й. Хидео връхлетя, но изведнъж отнякъде се появиха още черни фигури. Самураят замахна яростно, още веднъж — двама от тях се проснаха в прахта.

Алдин се мъчеше да стигне до него, за да го подкрепи.

— Не! — Някой го догони и събори безмилостно.

Вазбата посегна бясно към гърлото на противника, но видя над себе си притисналия го към земята Оиши.

— Хидео, пази се! — изкрещя предводителят.

Старият самурай се въртеше на място като пумпал, но враговете го превъзхождаха безнадеждно с числеността си. Само след миг го повалиха и кинжалите на хашашините заблестяха в последните лъчи на слънцето.

Наоколо трополяха, самураи виеха диво, нападайки, а тежките басаки се мъчеха да ги задминат. Но убийците вече се бяха изпокрили из околните улички.

Алдин се надигна. Вторачи се в Оиши, чието лице се разкриви от мъка. Предводителят притича с вик към тялото на отдавнашния си другар и коленичи до него.

— Оиши направи своя избор — промълви Зердж и помогна на своя приятел да се задържи на крака. Замаяният Алдин го зяпна. — Може би щеше да спаси Хидео — тихо продължи гаварнецът, — но реши, че е длъжен да те държи настрана от схватката, в която хашашините биха се жертвали до последния, за да те убият. Предпочете дълга пред дружбата.

Зердж се извърна.

Стъписаният Алдин стоеше насред улицата, а Оиши мина край него, зареял невиждащ поглед в мрака. Носеше мъртвия си приятел.

— А бе, глупако, ти защо припна навън като ужилен? — сърдито попита Мари, застанала на вратата и опряла ръце на хълбоците си.

— Защото познах човека, който искаше да дойде при нас. Беше племенницата ми Тиа.

Стреснатият Зердж се извъртя.

— Ами тя какво търси тук, дяволите я взели?

— Не знам, но сигурно е нещо много важно, за да се престраши. Само че алшигите я хванаха.

— Не бяха те — възрази Такаши, който се прибра последен.

Вазбата видя какво държеше самураят в лявата си ръка.

Разкъсана ивица черен плат.

Габлона се бе добрал най-после до Тиа.

 

 

— Имаше и миг, когато чужденецът на име Ларайс бе изложен на опасност — прошепна вестоносецът, свел глава уплашено пред Улсак.

Бе участвал в церемонията, с която премахнаха последния ула, разгневил техния повелител. Нямаше никакво желание да бъде следващата жертва.

— Какво стана? — попита висшият ула, вторачил се в него под полупритворените си клепачи.

— Спряха го, преди да е пострадал.

Вестоносецът не се впусна в обяснения кой и защо е предотвратил заплахата.

— Значи всичко е свършило добре. А чужденката?

— Отвлякоха я хората на Габлона. Онзи Ларайс изглежда се разстрои от това. Знаеше името й.

„Дали пък не е негова любовница?“, попита се Улсак. Може би имаше начин да се възползва от новото лице в играта.

Дни наред размишляваше как да залови невредими двамата натрапници Ларайс и Габлона. Дебелакът вече почти беше в ръцете му, но изпратените да носят припаси в кръчмата се връщаха с описания на изкусните мерки за защита. Мнозина биха загинали при пряко нападение. Не това възпираше Улсак. Без да съжали дори за миг, би пожертвал и десетина хиляди от следовниците си. Боеше се само Алдин да не загине. Бе подценил чужденеца. Очакваше накрая да се примири със съдбата си, както би постъпил всеки от култа Ал-Шига. Ако някой от обикновените членове на шестте клана научеше, че го дебне майстор на ножа, често направо отиваше на главния площад и там очакваше палача си.

Традицията повеляваше онзи, който се е покорил на съдбата, да бъде убит още с първия удар, нанесен с най-острия нож. Другите, предпочели да се крият и бягат, знаеха, че ги чака твърде бавна смърт. Висшият ула предполагаше, че наглед нерешителният чужденец ще избере безболезнения край.

А случайната гибел на този Ларайс изобщо не съвпадаше със замислите на Улсак. Та нали беше Ема и трябваше да принесе подходяща жертва, за да освети мига на двойното затъмнение. Два живота, поднесени в дар на двете студени луни, за да открият отново слънцето… Така трябваше да стане.

— Значи жената вече е при дебелака?

— Да, Велики.

Улсак се усмихна на низшия ула. Всички приближени бяха започнали да се обръщат така към него. Те вече не се съмняваха в сбъдването на пророчеството.

Поне в едно беше сигурен за Ларайс. Този мъж си позволяваше глупостта да изпитва съчувствие. Нали видя, че грижата за собствените му служители го възпря в мига на отчаяние, когато се готвеше да нападне и да загине славно. Слабост… вероятно полезна за делото на самия Улсак.

— Искам да пратите някого при онези, които охраняват Габлона. Знаеш ли кой е главният сред тях?

— Да, Велики.

— Остави ме сам за малко. Ще те повикам.

Улата си позволи само безшумна въздишка от дадената му отсрочка и побърза да се отдалечи от своя повелител. Щом излезе в коридора, другите го изгледаха малко учудено. Не бяха очаквали да го видят отново жив.

Той забеляза, че отзад се навърташе някакъв непознат и смътно си припомни кога го видя за пръв път. Беше лудият шаман, който изненадващо се появи пред Седа преди няколко дни.

Двама ули го завлякоха в приемната на Улсак, който изгледа с презрително любопитство парцаливия скитник.

— Защо ме принуждавате да понасям присъствието на това нищожество?

— Той стана досаден — отвърна единият и бутна стареца да се просне по очи пред повелителя.

— И какво правеше?

— Все го заварваме да дебне край светинята на светините — забранената крипта под Седа.

Висшият ула се втренчи с по-жив интерес в купчината дрипи пред себе си, после каза небрежно:

— Тогава просто го убийте.

— Не можем. Той не е с ума си. Като шаман е неприкосновен. Само повелител може да му отнеме живота, и то насаме.

Мъжът се постара думите му да не прозвучат излишно поучително. А старецът се изправи на колене, впери пронизващ взор в Улсак и отново долепи чело в пода.

— Видях очите на Ема и така ще намеря спасението! — извика той с пълно гърло.

Повелителят тъкмо бе отворил уста да заповяда неприятната отрепка да бъде удушена тихомълком, но стисна устни.

— А как те осени прозрението?

Само на най-приближените си бе разкрил истината.

— Че не е ли Седа пътят на Ема? Дойдох да се помоля пред светинята на светините, защото скоро онзи, които ще ни въздигне, ще се яви в цялото си величие!

— Само вие, повелителю, можете да пожелаете смъртта му — прошепна ученият ула. — Той обяви вашето възшествие не само пред нашия клан, а и пред останалите.

Улсак се усмихна благо. Нали и Ема имаше нужда от пророк, който да възвести името му? Не биваше подчинените му да сторят това, защото всеки друг би се отнесъл крайно враждебно и недоверчиво към словата им.

Висшият ула се пресегна към масата отстрани и отряза парче от „ръката“ на оставената там гъба.

— Заповядай, старче. Сигурно си прегладнял.

Шаманът се вторачи стръвно в лакомството, грабна го и глътна всичко наведнъж.

— А вие се махайте! — гневно извика Улсак на низшите ули. — Как посмяхте дори да помислите, че можете да навредите на пророка!

Двамата отстъпиха припряно към вратата и когато я затвориха след себе си, повелителят на Уарди се наведе и с рязък замах разпра корема на „вонящия труп“.

— Пийни с мен, старче — предложи въодушевено.

Дори не забеляза как шаманът едва преглътна, щом гадната миризма изпълни стаята.

 

 

— О, че това била някогашната ми любима! — ухили се Габлона и погледът му се плъзна снизходително по тялото на Тиа.

Тя се извърна. Стоящият зад нея Хасан също се усмихваше многозначително.

— После щях да дойда и при тебе — каза жената рязко, — но още не бях научила къде се криеш.

— Разбира се, вярвам ти — добродушно отвърна дебелакът и с жест освободи главния си убиец.

Но мургавият мъж не помръдна. Искаше да чуе разговора. Желанието на Габлона като че не го засягаше. Кохът вирна глава, а Тиа предпочете да наблюдава мълчаливо сблъсъка на волите им.

— Можеш да излезеш, Хасане.

— Но тя вероятно е опасна — вежливо възрази наставникът на хашашините. — Дали не е по-благоразумно някой да остане на стража наблизо?

— Вече ти казах, че си свободен.

Хасан се поклони ниско, но гледаше все така дръзко. Накрая излезе.

— Не съм те виждал откакто свърши онази история с Александър — спокойно каза Корбин и си отряза парче от малкия „вонящ труп“, сложен върху блюдо до него. Предложи и на Тиа, която смръщи нос отвратено.

— Свиква се — подхвърли дебелакът. — Отначало и моят стомах искаше да се обърне наопаки. Всъщност вкусът е като на добре узряло сирене.

Притвори очи, докато дъвчеше — същински познавач, съсредоточил сетивата си само в наслаждението. След малко промърмори:

— Щом играта свърши и отново заема полагащото ми се място, смятам да се заема с износа на този деликатес. Мисля, че и някои от коховете ще оценят достойнствата му.

— Ако доживееш — напомни наежената Тиа.

— Разбира се, че ще доживея. Скъпа моя, като се огледаш внимателно, ще разбереш, че е по-уместно да се тревожиш за собствения си живот.

— Корбин, увличаш се — много по-кротко каза жената. — Не забравяй, че и аз съм от рода Габлона. Само се грижех за бизнеса, докато всичко се уреди.

— Ксарнска помия! — избухна той. — Продаде ме на Сигма, съюзи се с проклетия си вуйчо! Много ми се иска да те пратя за заколение в някой храм на алшигите, но честно казано, ще ми бъде по-приятно да те удуша ей с тези две ръце!

Той се изправи тежко и ритна масичката. Смрадливата гъба пльосна с неприятен звук на пода. Тиа се насили да запази спокойствие.

— Ако ме убиеш още сега, няма да научиш защо рискувах да сляза в Дупката.

— Е, да. Естествено, глупостта ти ме учуди. Първо ще поприказваме, пък после ще те удуша… Освен ако отговорите ти ме разубедят.

Дланите му се сключиха уж случайно върху дръжката на препасания меч.

Жената разгледа оръжието и с мъка сподави смеха си. Обстоятелството, че Корбин Габлона бе принуден да носи меч, й се струваше връх на нелепостта. Той беше кох и само допреди година имаше стотици платени телохранители, а ето докъде стигна. Но забеляза свирепостта в тесните му очички и преглътна напиращата шега.

— Дойдох да предупредя и двама ви, че играта е нечестна.

— Тъй ли било? — Корбин се закиска и се отпусна в креслото. — Значи нечестна, а?

Тиа кимна.

— Разбира се! — внезапно изрева дебелакът. — За кретен ли ме смяташ? Уредих я в своя полза още отначало!

Тя поклати глава смаяно.

— И какво си въобразяваш, че постигна?

— Направо предложих един милиард на Зола. Напомних му освен това, че ако уреди алшигите да не заплашват живота ми, ще може много по-лесно да предвиди крайния резултат.

— Нима можеш да подкупиш с нещо алшигите?

— Да, в това е цялата прелест на интригата. Между другото, подробностите изобщо не ти влизат в работата.

— Доверил си се на Зола?

— Нито за миг — рязко отрече кохът. — Но за него е по-изгодно да остана жив.

— Вече не е така.

— Какви ги дрънкаш?

Дебелакът настръхна в миг, сякаш го обля ледена вода.

— Сигма надхитри всички ви. Двамата със Зола си мислехте, че щом го премахнете, неговите пари ще стигнат за адвокатите, а тебе никой няма да те тормози. Само че Сигма е приписал цялото си състояние на доверителен фонд. И умря без пукнат катар на свое име. Сега коховете имат нужда от двайсетина милиарда, но ако умреш и ти, няма да се тревожат откъде да ги намерят.

— Мръсници! Няма да посмеят!

— Измислят ли начин, ще те докопат — враждебно го увери Тиа.

Очите на Габлона изведнъж се присвиха.

— Щом си знаела това, защо предпочете да потърсиш първо Алдин? Никога не ти е пукало за мен.

— И при тебе щях да дойда.

— Лъжеш! Имало е още нещо, което си бързала да кажеш на скъпоценния си вуйчо, а мен щеше да оставиш в неведение!

— Добре де… Открихме улики, че и Надзорниците се набъркват в играта!

Корбин не можа да проговори веднага след тази новина.

— Но към какво се стремят?

— Ако тук настъпят някои предпочетени от тях събития, те ще спечелят толкова от билети, че да разорят „Галактическата хазартна компания“.

— Това си е проблем на Зола — изръмжа кохът. — Няма да се натъжа, ако го съсипят. Даже ще им ръкопляскам.

— Нищо не разбираш! — разкрещя се Тиа, вбесена от неговата себичност. — Почти всички пари в Облака са обвързани по един или друг начин с тази игра. Акционерите се съгласиха да включат в устава на компанията задължително условие, че ако капиталът не стигне за изплащане на печалбите, те също ще трябва да бръкнат в личното си богатство.

— И какво? — подсмихна се Корбин. — Ама че тъпанари! Щом са допуснали Надзорниците да им одерат кожите, така им се пада!

— Проумей най-после — Надзорниците разчитат на комбинациите, в които ти или Алдин, или дори двамата ще умрете!

За пръв път дебелакът се смръщи угрижен. Потъна в размисъл. Пресегна се, откъсна едното „ходило“ на падналата гъба и започна да го дъвче разсеяно.

— Значи подкупват алшигите, така ли?

— Няма как да е иначе. Всички тукашни са се настървили за някакъв особен празник.

— Да бе. Пощуряха заради двойното затъмнение. Един от синята секта вече ми обясни какво са намислили. Ще принесат Алдин в жертва и край на играта! Но аз вече се погрижих за интересите си с помощта на Хасан.

— Какво искаш да кажеш?

— Той се свърза с един от повелителите на алшигите. Споразумяхме се. Част от договорката е някой от моите хора да нанесе смъртоносния удар.

— Нима има значение? — отпаднало попита Тиа, която не можеше да повярва на ушите си.

— Скъпа моя, разиграва се най-страхотната комарджийска лудница в историята. Сдобих се с няколкостотин хиляди билета и в повечето от тях е предвидено аз да довърша Алдин. Ако Хасан го убие от мое име, ще спечеля стотици милиарди! — Корбин грейна от гордост, че е толкова хитър и прозорлив. — И разбира се, щом Алдин се махне от сцената, всичко свършва. Ще се изкача с Небесния асансьор, за да си прибера печалбите. Ако Надзорниците дотогава са оскубали останалите кохове, защо това да ме притеснява? Важното е, че играта ще свърши и аз ще бъда отново свободен.

— Играта няма да свърши, дяволите те взели! — изсъска Тиа. — Точно затова отидох първо при Алдин. Той поне слуша, като му говорят разумно. Алшигите ще хванат и него, и тебе.

— Аз вече си платих откупа — самодоволно заяви Корбин.

— С какво? Пари ли? Не им трябват твоите пари. Жадуват само власт, а Надзорниците май са им предложили несравнимо по-съблазнителна награда от твоите жалки обещания.

— Опре ли до подкупи, къде ти ще се мерят с мен! Пък и аз съм се разбрал дори с Надзорниците. Поискаха да сключим сделка за някои от моите кораби в деня, преди да ме измъкнат от онзи център за превъзпитание. Щяла да изглежда като жест на добра воля. И на двама ни е ясно, че те отбягват търговията с нас. Но това ще се промени. Смятам да изнудвам онзи гадняр Лоза, защото вече знам, че се месят в нашите финансови далавери. А с алшигите ще е лесно. Пращам Хасан пак да се спазари с тях, предлагам им много повече от онези досадни проповедници на доброто и това е!

Вбесена до онемяване, Тиа се отпусна в креслото. Значи проклетият идиот наистина е дал корабите си на Надзорниците! Дори не му хрумваше, че ще обвинят него за всички предстоящи страхотии.

— Ами като не искаш да чуеш — изсумтя тя накрая, — нека те очистят. Честно казано, вече нищо не ме интересува. Цялата тази гнусотия се превърна в непоносимо безумие.

Дебелакът я гледаше втренчено. Тиа помнеше прекараните с него години и се досети веднага, че пак е намислил някоя подлост.

— Хайде, изплюй камъчето — заяде се уморено.

— Идеята ми е съвсем простичка. Познавам вуйчо ти. За него честта и близките хора са над всичко.

Жената изтръпна.

— Корбин, миличък — започна с най-сладкия си гласец, — защо не се разберем само двамата с тебе? Нали сам казваше, че съм любимата ти наложница…

— Минало, драга моя, минало — изпръхтя дебелакът. — Но се питах какво би казал Алдин, ако му предложа да се срещнем за една малка размяна.

— Каква? — прошепна Тиа.

— Пускам те, за да спипам него.