Уилям Форсчън
Гамбитът на убийците (12)

10

— Това е истинско безумие! — изграчи Оиши.

Беше нащрек и се оглеждаше непрекъснато.

Северната порта на квартала за чужденците вече остана зад гърбовете им. Щом свърнаха зад ъгъла, престанаха да я виждат.

— Имаме нужда от храна, други припаси и преди всичко от информация. Смятам да отида до Седа — отвърна Алдин.

— Но не бива така да се излагате на опасност! — почти се примоли самураят.

— Гафовете ми се заклеха във вярност — прошепна вазбата в ухото му. — Трябва да им покажа, че и аз съм готов да рискувам, когато се налага.

Оиши премълча. Не му се искаше да признае колко логичен е доводът на неговия господар. И не се съмняваше, че Асано би постъпил точно по същия начин. Не приличаше на онези даймио, които само се свираха по крепостите си. Сблъскаше ли се със затруднено положение, предпочиташе да срещне заплахата лице в лице.

Когато сегашният му господар обяви нехайно, че също ще дойде, гаварнските воини се разкрещяха възхитени. Японецът забеляза, че и неговите съратници се споглеждаха и си кимаха одобрително.

А от присъединяването на басаките вече имаше полза. Тридесет самураи под командването на Такаши останаха да бранят и укрепват кръчмата. Останалите осем и всички гафове тръгнаха с Алдин.

Не беше празник и по улиците се тълпяха алшиги, заети с обичайните си дела. Млади мъже и жени, облечени в характерните си прилепнали дрехи и мантии, минаваха край тях на групички и оглеждаха чужденците враждебно. Мари вървеше до Алдин и водеше групата към Седа.

Вазбата знаеше толкова малко за последователите на Ал-Шига, че почти очакваше градът да прилича на лошо режисирано видеошоу — стиснали дръжките на ножове убийци се промъкват из зле осветени кътчета, а по пустите улици само притичват забулени фигури, бързащи за някоя тайна среща

Но дори в свят като Дупката жителите му трябваше да се грижат за прехраната и другите си нужди, колкото и да беше чудата вярата им.

По улицата бяха наредени открити сергии и продавачите предлагаха какви ли не стоки. Чудесно изтъкани килими бяха проснати до изящни сребърни накити, имаше мебели от непознати видове дървесина, грънци, майсторски нарисувани молитвени картички, които се палеха като дар в храмовете.

На примитивната планета бяха забранени всякакви технически новости и Алдин се почувства освежен от липсата им. Виждаше изделия, до които се бяха докосвали ръцете на занаятчии, горди с уменията си. Разпалено канеха чужденците да огледат стоката им и да си изберат каквото им допада.

За да стигнат до най-близкия булевард, трябваше да минат и през пазара за храни. Вазбата си припомни неохотно, че първобитните светове си имат и сериозни недостатъци.

Газеха захвърлени гниещи отпадъци, защото развалеше ли се нещо, продавачите просто го смитаха от сергията.

Табу, наложено върху месото, позволяваше да се продават само плодове и зеленчуци. Имаше какви ли не тропически лакомства, всякакви храни от зърно, отглеждано в обширните ниви отвъд градовете. Срещаха гъби и лишеи, отгледани в подземията с горещи извори под целия град. Един вид гъба и продавачите й приковаха вниманието на Алдин. Бе чел за тях още преди слизането си в Дупката. Искаше да се убеди със собствените си очи.

Гъбата беше дълга няколко метра и смътно напомняше гниещо човешко тяло. Бяха дали на това чудо съвсем подходящото име „вонящия труп“. Имаше удължено стъбло по средата и пет израстъка — един кръгъл на мястото на главата и четири за ръце и крака.

Колкото повече приличаше на човек, толкова по-ценно ставаше растението. Специалистите по отглеждането й откриваха какви ли не хитрини. Кръстосваха различните видове, подрязваха внимателно от самото начало и принуждаваха гъбата да израсне в желаната от тях форма. Майсторите следваха тайните правила, предавани от незнайно колко поколения и понякога създаваха истински шедьоври с пръсти на ръцете и краката, лица и дори бледобяла коса.

Разбира се, взимаха за тях баснословни суми, като се случваше да разменят творението си за равно тегло зелен кехлибар.

Важно беше и съзряването. След отрязването вътрешността на растението започваше да се превръща в зелена гъста течност, която ферментираше. Отвореха ли деликатеса прекалено рано, течността още съдържаше само захар, закъснееха ли — вкисваше. А и това създадено от природата питие бе единствената възможност алшигите да заобиколят забраната на алкохола. За някои ценители на „вонящия труп“ важен беше именно ароматът при разрязването, а опиянението — само допълнително удоволствие. Някои ритуали продължаваха по цял ден, докато се стигне накрая до забиването на ножа в гъбата. Поканените гости се чувстваха особено почетени, че могат да вдишат това скъпоценно ухание.

Самураите около Алдин наблюдаваха с погнуса голямата сергия. Май скоро щеше да има успешна сделка. Неколцина наддаваха за забележителния екземпляр, макар да не беше от най-редките шедьоври. Любопитството на вазбата се изостри и той забави крачка.

Назовалият най-високата цена тържествено повика сродниците си да вдигнат скования като ковчег сандък, за да отнесат лакомството за жадуваното домашно пиршество.

Следвайки традицията, продавачът извади нова гъба, дълга едва половин метър и значително по-малко приличаща на човек. Бръкна в гънките на мантията си, извади кинжала и с едно рязко движение разряза растението от край до край. Чу се сочен мляскаш звук. Всички наоколо се наведоха да подушат и отсъдят като истински познавачи.

— Богат, плътен аромат!

— О, не, твърде кисел е. Най-добрата зрялост на това парче е отминала.

Ветрецът довя миризмата до Алдин, чийто стомах се сви на секундата. Явно имаше основателна причина да нарекат гъбата „вонящия труп“.

Продавачът се обърна към малък поднос с чашки, потопи ги една по една в разрязанбто растение и почерпи клиента и роднините му. Кашавото зелено питие излъчваше и слабо дъгоцветно сияние от гниенето. Вазбата се постара да не покаже отвращението си, но побърза да се махне. Самураите мърмореха мрачно, а гафовете се подсмиваха — за тях цялото представление беше най-обикновена проява на нрави, равняващи се с техните по грубост и първобитност.

Групата тръгна по тясна улица, където нямаше нито една открита сергия. Мари обясни, че това е пряк път до Седа, а и няма да минават през най-претъпканите места из пазара. Тя уверяваше Оиши, че няма никаква особена опасност, но за миг Алдин си представи, че е попаднал точно в измислицата, която си представяше преди. Тук наистина се открехваха врати, неколцина надничаха страхливо, после се отдалечаваха с подтичване, скрили обемисти пакети под мантиите си. Други, чакащи край къщите, се възползваха от шанса, нахлуваха вътре и трясваха вратите.

Вазбата изгледа жената, веждите му се извиха от недоумение.

— Тук са търговците на месо. А единственото местно животно, което си струва да ядеш, прилича много на прасе и също е табу. Тъпите твари направо блаженстват долу из пещерите. Хранят се с отпадъците от гъбите, а пък осигуряват предостатъчно тор. Всеки яде месото им, но не желае да го види някой ула или заядлив старец. Затова повечето алшиги се затварят в къщите си, когато плюскат месо. А и не е много разумно да ги зяпаш, ще си помислят, че искаш да ги разпознаеш.

Алдин накара всички да побързат, за да излязат по-скоро от уличката.

— Сега пък стигнахме до търговците на „хаучма сул“ — прошепна Мари с нескрита погнуса, когато доближиха следващия ъгъл.

— Те какви са?

— Според мълвата някак карат едно растение да пълзи по човешки скелет, докато погълне напълно костите и корените заемат съвсем точно мястото им. — Алдин едва потисна тръпката на ужас. — Алшигите обожават тези гадости като „вонящите трупове“. Окачат ги за украса, та да не забравят, че са смъртни.

Още в началото на новата улица групата спря. Всички се стъписаха от гледката. Навсякъде висяха стотици лози, имитиращи съвършено човешки и гаварнски скелети. Вазбата поспря да разгледа някои от тях отблизо и търговецът мигом изскочи от магазинчето си, готов да продаде нещо дори на един проклет чужденец.

— Най-прекрасните „хаучма сул“, които ще намерите в цялата Дупка — забърбори, без да си поема дъх. — Вижте само, вижте — всяко ребро е където трябва, дори всички зъби си има! Ама пребройте ги, ако не вярвате!

— Как ги правите? — попита Алдин, щом се сети за страшничкото обяснение на Мари.

Мъжът се усмихна и размаха пръст насреща му.

— А, това също е от тайните на Ал-Шига. Кажем ли ви, ще престанете да купувате.

— Просто ми беше интересно — промърмори вазбата и се дръпна.

— О, може би едно мъничко детско скелетче ще ви е повече по вкуса?

— Извинете, но не смятам да купувам. Само разглеждах.

— Свинско лайно! — изсъска търговецът и се изхрачи в краката му, но отскочи плашливо, щом басаките изръмжаха.

Най-после стигнаха до правия като стрела булевард, водещ право към целта им за днес.

Небесният асансьор се издигаше в небесата пред тях. Разбира се, виждаше се от всяко място, но само оттук творението на Първобродниците се разкриваше в цялото си величие.

Дори Алдин, който бе виждал с очите си повечето чудеса в галактиката — от гигантския пръстен Колбард до останките на избухнала неотдавна свръхнова звезда, изпитваше страхопочитание от гледката. Като всичко друго, което Първобродниците бяха оставили след себе си в Облака, невъобразимата кула надхвърляше несравнимо с трайността си който и да е градеж на хората или гаварнците.

Басаките и самураите не откъсваха погледите си от Небесния асансьор и макар да не разбираха предназначението му ясно като Алдин, вярваха, че само богове са способни да сътворят подобно нещо.

— Ако успеем да срещнем подходящия човек — обади се Мари, — ще е някъде наоколо.

Тръгнаха след нея през огромния площад около Седа.

Бе настлан със същия материал, който Първобродниците бяха използвали за външно покритие на кулата. Само че блестящата, наглед метална повърхност едва се виждаше, защото от единия си край до другия площадът бе покрит с останките от хилядите празници през вековете. Във въздуха тежеше непоносимата смрад на разлагаща се кръв, затова вазбата и японците закриха лицата си и положиха усилия да не се простят набързо с изядената наскоро закуска.

Лек повей донесе до тях и кълба дим от един храм наблизо. Алдин трепна и се обърна към сградата. По външните стъпала се изкачваше шествие. Влачеха някого в жълта мантия. Писъците на жертвата се разнасяха с неприятните миризми по вятъра.

Ужасеният вазба се закова на място. Но разстилащият се от горната площадка дим закри изкачващите се и му оставаше само да си представи страхотиите, които се вършеха там.

От вътрешността на храма излязоха още хора, нарамили тела в савани. Те също започнаха да се катерят след шествието. Всички други, които кръстосваха площада по някаква работа, дори не поглеждаха към разиграващата се драма, толкова бяха свикнали с жестокостите на своите култове.

— Най-добре да продължим нататък — прошепна Мари, стиснала лакътя му.

Накрая стигнаха до основата и се изкачиха до широката площадка около кулата.

Тук цареше хаос.

Търговците от други светове седяха зад сгъваемите си масички и се пазаряха с местните жители за скъпоценния зелен кехлибар. Повечето бяха от „дневните скокливци“, както ги наричаха презрително онези, дръзнали да се заселят в квартала на чужденците.

Плахите търговци слизаха с първата кабина сутрин, купуваха каквото можеха на дневна светлина и отново се понасяха нагоре към безопасността още с падането на здрача. Алшигите мразеха всички чужденци, но поне бяха склонни да уважават онези, които дръзваха да живеят до тях. Към „дневните скокливци“ обаче нямаха никакви задръжки.

Младежите се забавляваха чудесно, като се скупчваха около Седа и замеряха търговците с боклуци. А местните купувачи смятаха за особено изтънчена шега след честна сделка да прережат гърлото на търговеца. Според тяхната вяра беше особен грях да убиеш с користни подбуди, затова разправеха ли се с жертвата и телохранителите й, убийците все пак оставяха уговореното количество зелен кехлибар и си тръгваха.

Естествено, наставаше страхотна бъркотия, защото съседите на мъртвеца се хвърляха да докопат първи плячката.

А местните жители имаха още един чудесен повод да охулят алчността на ненавистните чужденци.

Не пропускаха и възможността да изтребят непредпазливите, оцелелите започваха да се боричкат още по-стръвно за нарастващите купчини скъпа стока и щом натъпчеха бездънните си джобове догоре със зелен кехлибар, бързаха да се скрият в кулата.

Алдин обикаляше бавно основата, а алшигите се взираха неприязнено в него. За щастие в тълпата не се мяркаха сини мантии, както Мари бе предвидила — денят беше свещен за техния клан и всички се събраха в храмовете си.

— Алдине! Ей, Алдин Ларайс! — неочаквано подвикна някой.

Вазбата се обърна. Един мъж му махаше оживено от сергията си.

— Уил Уедзър!

Поклати глава учудено и махна на телохранителите си да го последват. Тълпата се отдръпна неохотно да им направи път. Уедзър заповяда на петимата си въоръжени стражи да отстъпят, самураите и басаките образуваха защитен кръг около сергията. Алдин влезе при стария си приятел, който натисна лостче и капаците се спуснаха с внушителния трясък на гилотина. Чу се гневен вопъл на самурай, после гласът на Мари, която побърза да разсее опасенията на японеца.

Вазбата се ухили широко и стисна единствената здрава ръка на Уедзър. Стори му се както винаги, че щом срещнеше своя съученик и съучастник в ранните комарджийски изпълнения, забелязваше липсата на поредна част от анатомията му, заменена с лъскава протеза, при това украсена със скъпоценни камъни и изящни гравюри.

Дясната си ръка бе загубил, още когато двамата препиха в студентските си години и решиха да излязат на лов за дракони на планетата Мейси.

И двете уши на Уедзър бяха изработени от сребро. Някой му ги бе отрязал при кръчмарско сбиване. А сега Алдин се взря изумено в лицето на приятеля си — носът му се видя платинен.

— А, да, смъркалото — подсмихна се заклетият авантюрист. — Помниш ли оня гаф Орклън, дето отдавна ме пази? Ами имахме дребен облог и той си помисли, че го пързалям. Отхапа ми носа.

— Току-що видях Орклън до сергията ти! — възкликна вазбата.

— Сдобрихме се — равнодушно обясни Уедзър.

Алдин поклати глава и реши да не разпитва за подробностите. А търговецът бръкна в един дълбок джоб, извади плоско шише и му го предложи.

— Да знаеш, че съм заложил няколко хиляди на тебе — подхвърли, докато зажаднелият вазба отпиваше ненаситно.

— Как, дяволите те взели, се набърка в залагането? Нали само коховете участват?

— Всичко се промени — ухили се Уедзър. — Тоя път целият Облак си рискува паричките.

 

 

Той се впусна в обяснения за сложния тотализатор и нелегалния пазар на опции за билети, разцъфнали около играта.

Алдин кимаше засмян.

— Ей, ти май вече си научил за тотализатора — усети се накрая приятелят му. — Вазбата вдигна рамене. — Да ти кажа право, доста комарджии разчитаха вече да си ритнал камбаната.

— Ау, колко ми е жал да разочаровам тази сган! — озъби се Алдин.

— Между другото, вредих се за билети в самото начало. Спечеля ли, изплащат ми пет милиона катара за един — победоносно обяви търговецът.

— Дано поне от срам си заложил на мен. — Уедзър само врътна глава. — А чу ли се нещо кой е започнал цялата история с тотализатора?

— Разнесе се слух, че кох Зола има нещо общо с това.

Вазбата за миг зарея поглед нагоре. Устните му се изопнаха в тънка усмивчица.

— А ти няма ли да подскажеш нещо на старото си другарче? — попита търговецът, изгарящ от желание да научи някоя тайна.

Алдин се опомни от унеса и се вторачи в него.

— Ако играеш на борсата, отърви се от всички опции.

— Но защо?!

Вазбата му се ухили.

— Искаш ли да сключим малка сделка?

— Вече наострих уши — засмя се Уедзър на шегата си.

— Имам нужда от две неща. Първо, контакт с алшигите. Ще поискам от тях храна, припаси и преди всичко информация.

Търсачът на приключения поумува малко, преди да отговори.

— Чудна работа… Един уарди — от онези с жълтите мантии — намина насам само преди час. Питаше за тебе. Казах му да те търси в квартала на чужденците, ама той предпочитал да се срещнете на друго място.

— Що за тип е?

— Не си каза името, но моите стражи го познават.

Алдин кимна, Уедзър вдигна единия капак и кресна на Орклън да потърси онзи от жълтите, който бе идвал преди малко. После попита:

— Кое е второто?

— Помислих си, че би могъл да откриеш един мой стар приятел.

Вазбата му посочи да затвори пак капака и се приведе към металното ухо.

 

 

— Ела с мен, чужденецо.

Личеше, че този човек е свикнал да му се подчиняват, а и сребристото везмо по ръба на мантията му показваше високо положение. Макар и сравнително нисък, беше набит и могъщ мъж. Лицето му беше квадратно и сякаш издялано, също като раменете. Черната коса се спускаше до раменете. Още в първия миг Алдин забеляза тъмния пламък в очите му. Не знаеше дали да го тълкува като страховита устременост към някаква цел или… лудост. На кръста на мъжа бе препасан широк кожен колан, от който висяха малка торба и оръжия в калъфи, инкрустирани с безценния зелен кехлибар.

Вазбата погледна през рамо към Уедзър. Възможно ли беше Корбин да се е свързал и с него, за да го подмами в капан?

— Та той тържествено заложи главата си, че нищо не те заплашва! — прошепна настоятелно Мари.

Религиозният водач сякаш я чу.

— Нима не вярваш на думата, която ти дадох?

В гласа му се прокрадна студ.

— Добре, ще дойдем с тебе — безстрастно изрече Алдин.

Самураите веднага се наредиха около него, гафовете ги наобиколиха, а Оиши както обикновено се озърташе, готов да се хвърли между господаря си и всеки източник на опасност.

Мъжът в жълто наблюдаваше любопитно. По-добре нека мисли, че съм прекалено предпазлив, каза си вазбата. Ако дори за миг му хрумне, че може да му се размине безнаказано, ще ме пречука ей така, да се поразведри.

След няколко минути Алдин осъзна, че алшигите наоколо бързат да се дръпнат настрани не заради многобройните му телохранители, а защото виждаха кой върви отпред. Очите на всички бяха приковани в този мъж. Хората сред местните жители внимаваха да не го доближат прекалено и мънкаха неясни закани.

А той не поглеждаше никого. Нито се перчеше като някои, нито се стараеше да се промъкне незабелязано сред тълпата. Вървеше, сякаш се разхождаше по безлюден селски път.

Самураите го обсъждаха помежду си съвсем тихо, но вазбата ясно долавяше възхищението им от тази непоклатима увереност и хладнокръвие.

Пресякоха площада и стигнаха до подобната на дълбок тунел порта, водеща към кварталите на сектата Уарди — алшигите с жълти мантии.

Без да забави крачка, водачът им навлезе в тъмнината. Макар и широк, тунелът беше претъпкан от множеството, стремящо се да мине в обратната посока и да излезе на площада. На Алдин му се искаше да остане настрана, докато тълпата се махне, защото теснотията даваше превъзходни възможности за засада, но мъжът просто продължи напред.

Оиши погледна с ням въпрос господаря си, после вдигна рамене — не искаха да изостанат и разчитаха само на честността на този непознат.

Но и тук всички бързаха да се дръпнат от пътя на мъжа, който пореше човешките вълни като кораб. Внезапно някой се хвърли стремително, под сводовете отекна сподавен вик.

Водачът се извъртя гъвкаво и леко, дясната му обувка се заби в нечие тяло сред пукота на строшени ребра. В същия миг лявата му ръка, вече стиснала нож, се плъзна по гърлото на друг човек, който се свлече с писък, притиснал длани към врата си в напразен опит да спре кръвта.

Всичко свърши още преди Алдин да забележи, че двамата в зелено от сектата Бенгада държат кинжали и носят червени превръзки на челата си.

Самураите кимнаха с уважение. Властният мъж не прибра острието в ножницата, а се вторачи едва ли не с безразличие в десетината зелени наблизо.

— Днес вече опитахте два пъти — изръмжа. — Не ви ли стига?

Противниците изчезнаха безмълвно в тунела, изоставяйки телата на мъртвите си сподвижници.

— Няма да ви забавя много — обеща водачът и се наведе над първия труп.

Алдин се извърна. Предпочиташе да не види как торбата на колана ще се издуе от още два трофея.

Навлязоха в същинския град на Уарди. Повечето жълти по улицата бяха хора, но тук-там се срещаха и гаварнци. Всички се покланяха на повелителя си и протягаха десните си ръце с дланта напред. Като по-високопоставен от тях, той изобщо не отвръщаше.

Накрая сви в тясна пресечка. Малката врата се отвори, още преди да е доближил прага. Алдин се обърна за миг — десетки алшиги в жълти мантии излизаха от незабележими изходи в стените и се нареждаха в жива стена. Вазбата и Оиши се спогледаха, но не казаха нищо.

Групата спря пред вратата. Предводителят на самураите разбута останалите и влезе пръв. Напрежението му личеше. Тук беше идеалното място за клопка. Намираха се в другия край на града, може би на пет километра от кръчмата. А довелият ги в твърдината си мъж можеше да свика в миг хиляди фанатици, покорни на волята му.

Телохранителите на Алдин се взираха с недоверие в сградата и околността. Но връщане нямаше. Отчаяно се нуждаеха от връзка с алшигите, а и вазбата не би си позволил да трепне точно сега — би се изложил не само пред местните, но и пред своите.

Застана до Оиши и заедно пристъпиха в крепостта на улата.

Всичко беше толкова обикновено, но в същото време изящно, че вазбата се смая. Осветеният от високи прозорци атриум водеше към вътрешен двор. По стените висяха разноцветни ивици плат, украсени или със сложните писмена на алшигите, или с чудати орнаменти от спирални галактики и звездни купове.

А насред двора дори бликаше фонтан. Лекият дъх на сяра подсказваше, че водата е от някой горещ извор, каквито имаше хиляди по цялата Дупка.

Мъжът покани с жест Алдин да седне на нисък диван. Посочи на Зердж, Мари и Оиши да се присъединят към тях. Останалите от групата седнаха на пода в атриума.

— Името ми е Улсак. А ти си Алдин Ларайс.

Вазбата впи поглед във висшия ула на Уарди. Вече бе слушал за него от Мари — бил най-опасният сред шестимата предводители на кланове.

— И тъй, ти би искал да се споразумеем — лениво продължи Улсак, докато отвързваше окървавената торба от колана си, за да я подхвърли на един слуга.

— Прав си — потвърди Алдин, след като си наложи спокойствие.

— А какъв е смисълът?

Погледът на мъжа отсреща пронизваше.

— Можем да си помогнем взаимно.

Висшият ула отметна глава назад от несдържан смях.

— Дребно човече, няма нищо сред звездите, което ти е по силите да ми поднесеш. Но аз мога да ти дам всичко. Твоят живот ще се превърне в поучение за света.

Погледът на Алдин зашари неспокойно из сенките на двора и няколкото коридора.

— О, не — кротко промълви Улсак. — Никой не се крие там. Такива пошлости са присъщи само на неопитните младоци. Пожелая ли да умреш, ти все едно вече си мъртъв.

— Струва ми се — прекъсна го Оиши, — че и ти си само на косъм от смъртта.

Улата се изкикоти, сякаш излая куче.

— Дързък си. А ще ти стигне ли храбростта да кръстосаме остриетата си още сега?

Самураят се надигна, готов да приеме предизвикателството, но вазбата му махна заповедно да седне.

— Дойдохме тук с мир. Той заложи главата си срещу живота ни. Ние само искаме да се договорим за размяна и някои сведения.

Алдин знаеше, че дори Оиши да победи страшния противник, никой от тях няма да живее още дълго. А и след нагледния урок в тунела се съмняваше, че дори най-добрият сред японските майстори на сабята може да бъде равностоен в двубой срещу Улсак. Впи поглед в очите на предводителя и разбра, че самураят е готов да загине в схватката само заради няколко оскърбителни думи — обичайно начало на пазарлък.

— Чуй словата на онзи, комуто служиш — с внезапно охладнял твърд глас рече Улсак.

Вазбата се втренчи още по-напрегнато в японеца.

— Друг път — прошепна и най-сетне Оиши се отпусна на дивана, но не преди да изгледа непреклонно улата.

Алдин се обърна към повелителя на Уарди и успя да долови на лицето му одобрението за достойното държание на самурая.

— Ако свършихме със заплахите, нека се разберем за условията.

— Е, да чуем какво можеш да ми предложиш — милостиво каза висшият ула.

— Извън вашия свят съм човек с високо положение. Щом свърши изгнанието ми тук, мога да уредя само за вашия клан правата над търговия с най-качествените оръжейни сплави. Каквито и разкошни вещи да пожелаеш, ще ги имаш. Кажи желанията си и ще бъдат изпълнени.

Улсак се намести по-удобно и пак се засмя.

— Слушам обещанията на човек, чийто край наближава. Не можеш да ми предложиш нищо, пренесеш ли се в отвъдното. Думите ти са само кух звук.

— Защо си толкова сигурен, че ще умра на тази планета?

— Не се преструвай на глупак. Та това е светът на Ал-Шига, братството на ножа. Ти си само нищожен натрапник. Нима си въобразяваш, че не знам защо си тук?

— Добре, ти ми кажи.

— Заради играта — бавно изрече Улсак и се приведе напред, вторачен в Алдин.

— Значи знаеш? — Улата кимна насмешливо. — Но щом е така, защо търпите своеволията на онези, които бродят сред звездите? Известно ми е колко ни мразите. Защо допускате Дупката да се превърне в място за забавления на небесните господари?

— Защото това развеселява и нас — снизходително отвърна улата.

— Нима?

— Онова, което вършите, е неотделима част и от нашата игра.

— Как е възможно?

Улсак поклати глава, сякаш разговаряше с невежо детенце.

— Би трябвало да си научил вече, че Улман, Великият празник, се пада в последния ден от вашата „игра“.

— Двойното затъмнение — намеси се Мари, щом видя изписаното по лицето на вазбата недоумение. — Всички в града знаят. Двете луни ще закрият слънцето едновременно.

— Какво ни засяга това?

— Желая да предложа нещо на тебе и твоите подчинени.

— Слушам те.

Алдин изведнъж настръхна.

— Когато небето потъмнее, елате при мен.

— А ти какво ще правиш?

— Ще те убия, разбира се. Друго ли очакваше?

— Благодаря за предложението, но май ще откажа.

— Още не разбираш — въздъхна висшият ула. — Допадаш ми. Хареса ми, че твоите телохранители се опълчиха срещу Исма. Имат вид на корави воини. Ако сам дойдеш при мен, ще се погрижа да не страдаш. Ще те упоим за церемонията, а бойците ти ще пощадя, за да служат на мен.

Вазбата клатеше глава изумен.

— Нали ти казах, не разбираш — повтори Улсак. — Ние от Ал-Шига не ще ти позволим да си тръгнеш оттук. Можем да избием всички ви, когато пожелаем.

— Защо не го направите още сега?

— Имам си причини.

— Аха, просто предпочиташ сам да ти дойда като кротко агънце на заколение.

Алдин се изправи рязко. Оиши изръмжа две-три думи на японски и самураите притичаха да бранят господаря си. Улата си седеше на дивана срещу тях, но се чу шумолене и петдесетина убийци в жълто се появиха внезапно от сенките и се подредиха от другата страна на фонтана.

— Щом е така, да свършим с тази работа веднъж завинаги — изсъска предводителят на самураите.

— Не е нужно — нехайно отвърна Улсак. — Дори е грешка. Само се опитвах да проявя дружелюбие към вас, а вие се обидихте.

— Поиска от нас да припълзим в краката ти, молейки да ни погубиш, но знай, че ние — четиридесет и седемте ронина, ще умрем с оръжие в ръка.

— Жалко. Чуйте какво ще ви сполети. Преди небето да потъмнее, ще обявим, че е настъпил часът за нова жертва. И ще ви подгоним. Когото успеем, ще хванем жив. И ще отведем оцелелите на големия площад. — Погледът му следеше всяко движение на Алдин. — Всъщност церемонията е съвсем проста. Ще вържем платнени торби на гърбовете ви. И всяка секунда в торбите ще падат капки вода, стичащи се по тръбички. О, в началото няма да усетите, но с отминаващите часове ще се натрупва и тежестта.

— Дотук май няма нищо страшно — подхвърли вазбата, но почти си прехапа езика от ужас, защото изведнъж се сети за края на това древно изтезание.

— Да, но още не съм споменал една дреболия — почти мечтателно промълви висшият ула, притворил очи. — Ти и твоите бойци ще бъдете вързани над остри колове. Постепенно товарът ще стане непосилен, ще се свличате надолу. И щом усетите първото убождане, ще подскочите. След малко ще се отпуснете пак от умора и ще си причините по-дълбока рана. Ще настъпи и мигът, когато ще си внушите, че е по-добре сами да се набучите на кола, за да сложите край на мъките. Острието ще проникне навътре, непоносимият жар на болката ще ви изгори и пак ще опитате да се спасите. Много пъти съм гледал това великолепно представление. Някои от жертвите наистина се престрашават да потърсят бързия път към смъртта, но плътта им изневерява и те продължават да страдат. А писъците, сладките писъци, дори от устите на най-силните, най-храбрите… Някои само крещят, други хленчат и се молят. Тях харесваме най-много. Всяка молба за милост предизвиква все нови подигравки. Понякога е смешно. Жертвите подскачат като кукли, стараят се да нанижат телата си, за да прободе колът сърцата им и да ги отърве от този ад, но всеки път страхът от болката ги тласка нагоре. Какво превъзходно страдание…

Улсак протегна ръка и си отчупи парче от „вонящ труп“. Огледа го критично, преди да го пъхне в устата си.

— Часове наред… Ще слабеете, ще се смъквате, ще се нанизвате. Случва се колът да прониже дори диафрагмата и бял дроб, преди човек да умре. Прелестно зрелище. Жалко, че не можете по-често да посещавате нашите храмове.

Алдин почти хлъцна от страх. В него напираше диво желание да извади ножа си, да се хвърли срещу улата и поне да умре като мъж.

— Мислиш си да прекъснеш нишката на своя живот още сега — отбеляза Улсак. — На твое място не бих постъпил така.

— А защо не? — дрезгаво прошепна вазбата.

— Защото аз желая и Габлона да умре заедно с тебе. В края на краищата, не би искал онзи дебелак да изпита удоволствието, че си отива от света последен сред играчите, нали?

— Не разбирам защо толкова държиш да ни убиеш в точно определен момент.

— Ето, вече те дарих с една загадка — засмя се висшият ула. — Погубиш ли се сега, няма да научиш отговора. Освен това ти е ясно, че ако страхът те подтикне да ме предизвикаш, ще обречеш всичките си служители на сигурна гибел.

За миг Алдин изви очи към самураите и басаките. Улсак напипа слабото му място.

— Какво от това? — изръмжа Оиши. — Поне ще отнесем и него в небитието.

Вазбата пак се обърна към Улсак, който сякаш не чу японеца.

— А каква е причината да не ме плениш веднага?

— Няма да е редно, ако те затворя в нашия град през дните, оставащи до Улман. Поблъскай си главата и над това. И все пак исках да научиш предварително съдбата си. Ужасът, който ще изпиташ, ме радва. Затова обикалях напоследък около Седа. Предвиждах, че ти или някой от служителите ти ще излезете да разпитвате. Давам ти време за размисъл, за да ми се предадеш доброволпо накрая. Така ще е по-лесно за всички, вместо да те гоним като звяр и да те завлечем насила към твърде мъчителна смърт. Повече няма какво да си кажем — добави улата, престорил се изведнъж на твърде отегчен от срещата. — Можете да си вървите. И не се тревожете за всекидневните си нужди. Още преди да стигнете до онази долна кръчма, моите хора ще ви отнесат предостатъчно храна и напитки. Там ще намерите дори торбичка кехлибар, за да си купите онова, което може би съм пренебрегнал. — Улсак видя подозрението в очите на Алдин. — Залагам главата си и за това, че нищо от моите дарове няма да ви навреди.

— Защо го правиш?

— За да сте живи и здрави до мига, когато моите хора дойдат да ви отведат. Знай, че и ти, и дебелакът сте под зорко наблюдение. Няма да търпим глупавите ви игрички и ще предупредим всеки от вас, ако другият се опита да го надхитри. Нужни сте ми за жертвоприношението.

Висшият ула стана и доближи вазбата.

— Това е записано за тебе в книгата на съдбата — прошепна в лицето му. — Подчини се на волята ми и ще умреш без болка.

Алдин не отговори, а махна на останалите да тръгват. Чак тогава изгледа повелителя на Уарди.

— Играта тепърва започва!

Прозвуча глупаво, но все нещо трябваше да каже.

— Спи и сънувай думите ми, Алдин Ларайс — засмя се Улсак. — Знам много неща. Накрая кошмарите ще те доведат при мен, за да се примолиш сам за покоя, който мога да ти дам, преди колът да се забие в сърцето ти.

 

 

— Какво си направил?!

Вуш се поклони ниско пред Лоза. Този изблик на ярост беше нещо нечувано за един Надзорник, защото в тяхната малобройна общност невъзмутимата сдържаност се ценеше като най-благороден отклик на всяка новина — добра или лоша.

— Както вече обясних, продадох всички билети, в които се предвижда единият от тях или дори двамата да оцелеят. Убеден съм, че вашият план ще успее и алшигите няма да ви изменят. И с оглед на печалбите се отървах от една напълно безполезна инвестиция.

— Значи си продал опции за всички наши билети, в които някой от двамата играчи остава жив?

— Имаше мнозина кандидати, наддаваха много агресивно и печалбите ни нараснаха многократно — малко неспокойно обясни Вуш.

— И колко продаде?

— Всички…

Лоза му обърна гръб раздразнено.

— Но нали и двамата знаем, че те нямат дори нищожен шанс да оцелеят след празника? Улсак ще се погрижи за тях. Трябваше ли да прахосаме напразно такава възможност?

— Грешката ти е в съвсем друго. Боравим с вероятности. Колкото и да е малък шансът им за измъкване, не може да изчезне напълно. Предостатъчно окаляхме предопределението си, като се впуснахме в това начинание. Ако по-старшият от мен разкрие, че сме замесени…

Лоза замълча. Не му се искаше дори да предположи какво би казал съветът за идеята му.

— И кой купи билетите? — попита след малко.

— Не сме сигурни. Корпорацията е очевидно прикритие и налапа всичките петстотин хиляди билета в мига, когато се съгласих с цената им.

— Защо го направи все пак?

Вуш можеше само да свие онази своя част, която му служеше вместо рамене. Нима бе възможно да обясни, че непрекъснатият допир с играта накрая поквари и него? С всеки ден затъваше, докато наблюдаваше бясно сменящата се информация на таблото и трескаво сключваните сделки. А надпреварата за печалби точно преди смъртта на Сигма направо го довърши. Вече беше наркоман на хазарта и финансовите машинации. Милиардите се превърнаха и в негова мания.

По-низшите същества успяха да го въвлекат с прастарата примамка — да заложи срещу системата и да я победи. Разбира се, той вече не се и замисляше над факта, че за един Надзорник богатството няма никакво значение. Защо да се стремят към нещо, което нито им беше потребно, нито можеха да използват?

— Възползвах се от превъзходния шанс — изрече немощно, — да превърна петстотин хиляди губещи билети в налични пари.

— И какво, проклети да са, ще правим с тези пари? — развика се Лоза.

Вуш мълчеше. Сам се чудеше на постъпката си. Но как да обясни прелестта в огромната печалба? Някакъв си половин милион катара, изведнъж превърнат в два милиарда и половина.

— Дано не оцелеят, за да не се разкайваш за грешката си — изръмжа неговият по-старши.

Вуш неволно показа колко е потресен. Да пожелаеш подобна зла участ на друго мислещо същество противоречеше на всичко, което Надзорниците смятаха за своя същност. Дори Лоза се стресна от думите, които изтърва. Обърна гръб засрамен.

— Поне всичко останало е готово — прошепна, за да отклони вниманието от недостойното си поведение. — Щом играта свърши, печелившите билети ще бъдат предявени. Всички холдинги в Облака, освен принадлежащите на ксарните и кох Букха, ще бъдат конфискувани, защото „Галактическата хазартна компания“ няма да изплати дълговете си. Ще последва пълният крах на икономиката и ние ще поемем контрола. Алшигите ще се изтръгнат на свобода и всички улики ще подсказват, че наследниците на Габлона си отмъщават по този начин. В хаоса и разрухата низшата цивилизация ще потърси нашата намеса, за да възстановим реда. Никой няма да възрази, когато започнем да ги управляваме пряко. А ние ще намерим утеха, защото те сами замислиха, подготвиха и осъществиха всичко. Върху нас няма да падне сянка, неотклонно ще поведем тези твари по истинския път. Да се надяваме, че стореното от тебе няма да повлияе неблагоприятно.

„Никакви проблеми не се виждат“, весело си каза Вуш. „А пък печалбата е направо приказна!“

— Все пак жалко за Габлона и Ларайс — промълви неговият по-старши. — Естествено, ние нямаме нищо общо с погубването им. Животът им е в ръцете на други.

— Естествено! — най-сериозно се съгласи Вуш.

Лоза се сети за полученото тази сутрин известие. Най-старшият му нареждаше да се яви за беседа. Значи дъртакът е научил. Е, вече беше твърде късно да промени каквото и да било. Потънал в размисъл, Надзорникът се понесе плавно към изхода.