Уилям Форсчън
Гамбитът на убийците (11)

9

Останал без дъх, Курст свърна зад ъгъла. Блеки вече го чакаше.

Той се озърна. Нямаше никой друг наоколо.

— Да побързаме! — кресна, сграбчи я за ръката и я повлече след себе си към най-близкия асансьор, който щеше да ги изстреля двеста етажа нагоре към скритата борса.

Той трясна с длан по бутона и кабината се ускори стремглаво.

— Какво има? — изпъшка Сиса, която също се задъхваше.

Беше в кабинета си, когато чу сигнала на кодирания пейджър, осигуряващ й денонощна връзка с Курст. Искаше да го чака при служебните асансьори.

Той оглеждаше кабината недоверчиво. Нищо не пречеше и тук да има устройства за подслушване. Информацията беше толкова жизнено важна, че дори не посмя да я предаде по пейджъра от офисите на Зола. Провървя му невероятно, защото беше в комуникационния център на коха, когато се получи шифрованото съобщение. С вик на буйна радост Зола изфуча от залата, оставяйки Курст да прави каквото му хрумне. И младежът не пропусна шанса. Беше убеден, че е пробягал половината километър дотук за рекордно време.

По дяволите, защо не измислиха някакъв собствен шифър?

Отчаяно порови в джобовете си за някаква хартийка и започна да драска трескаво.

„Сигма убит преди 20 м. от Г. След 10 м. официално съобщение!“

Вратата се плъзна встрани и сега Блеки го повлече на бегом към брокерския си офис.

— Гледай оттук! — отсече тя и продължи стремително към залата на борсата.

На таблото бясно се сменяха поръчки след съобщението преди час, че Сигма е ударил по убежището на Алдин. Вероятността някой от тях да довърши другия преди края на деня нарасна рязко и търговията стигна върховете на безумието.

Курст превключи на друга камера и видя как Блеки бавно и невъзмутимо доближи своите брокери и дилъри, които веднага се събраха в плътен кръг около нея.

Групичката се раздели и след секунди започна да предлага разнообразни покупки и продажби. Опитваха се докопат билетите, в които Сигма биваше отстранен от Габлона през тридесет и първия игрови ден. В същото време бързичко се отърваха от всички пакетни опции за билети, според които Сигма оцеляваше. Курст се стресна. Борсата щеше да получи съобщението само след пет минути и намесата на Сиса би станала твърде очебийна.

След малко си отдъхна. Видя, че тя майсторски прикрива целта си с покупки на опции, които ей сега щяха да станат безвъзвратна загуба на пари.

За две-три минути Блеки прибра четвърт от достъпните билети, покриващи решаващото събитие през този ден. Но няколко други фирми упорито се вкопчиха в остатъка и отказваха продажба на каквато и да е цена, вече конкурираха съперницата си в отчаяни опити да измъкнат по-дребните пакети, държани от незначителни фирми. Сред стотиците участници в търговията тази драма остана почти незабелязана.

В залата отекна мощна сирена. Множеството се вцепени.

Пълното с най-различни опции табло се опразни мигновено и по него се плъзнаха двуметрови букви:

„ТОКУ-ЩО ПОЛУЧЕНО ПОТВЪРДЕНО СЪОБЩЕНИЕ ОТ РЪКОВОДЕЩИЯ ИГРАТА КСАРН. СИГМА АЗЕРМАТАЙ ЛИКВИДИРАН НА ПЕТНАДЕСЕТИЯ СТАНДАРТЕН ДЕН — ТРИДЕСЕТ И ПЪРВИЯ ИГРОВИ ДЕН, ОТ КОРБИН ГАБЛОНА.“

И започна истинска лудница. Само допреди секунди съществуваха няколко милиона вероятни завършека на играта. Броят им спадна под четиридесет хиляди. Над 99 процента от опциите, които струваха милиарди, се превърнаха в никому ненужни късчета хартия. Първият страховит удар по пазара…

Сляпо щуращи се хора из залата, писъци. Медицинските екипи в белите си дрехи бяха готови от няколко дни за такъв момент. Веднага нахлуха в залата. Пет-шест от търговците вече бяха рухнали от инфаркти, инсулти или истерични припадъци. В далечния ъгъл изтрещя изстрел от „Ерик 10“, но самоубиецът нехаеше за останалите и куршумът прониза още двама. Мнозина други, обаче, избраха далеч по-нормалния път за спасение от проблемите. На цели тълпи препуснаха към адвокатите си, за да подготвят защитата си в бъдещите съдебни процеси. Не един нищо неподозиращ вложител в инвестиционен фонд щеше да научи неприятната новина, че брокерът му е бръкнал дълбоко в чуждите средства, за да покрие „временните си нужди от оборотен капитал“.

И макар вариантите да намаляха стократно, все още предстоеше търговия с десетки милиони опции за билети, чиято цена също скочи стотици пъти.

Блеки най-после успя да се изтръгне от суматохата и се върна незабелязано в офиса си.

— Едва хванахме сполуката за опашката! — изохка тя и се свлече в най-близкото кресло.

— Не мислиш ли, че много се набивахме на очи? — промърмори той, изведнъж усетил как нервите му се изопнаха.

— Купихме предостатъчно губещи билети, за да подведем всяко разследване. И въпреки това възвърнахме инвестициите си с печалба поне 10 000 процента. Можем вече да върнем средствата, които… хъм, взех назаем. А печалбата си остава само за нас! Струваше си да рискувам с малко чужди пари отначало.

Курст поклати глава смаян. Веднага забрави страха си от Зола — отново го заплени безмерното богатство, предлагано от този пазар на всеки, който успееше пръв да надхитри останалите.

— А и мога да си премеря силите с всеки мошеник в този бизнес — похвали се Блеки. — Да му се не види, та аз започнах, като пробутвах фючърсни сделки с полиестер на гафовете. Хайде сега да се разберем за кодираните съобщения, за да не изтървем следващия голям удар.

 

 

— Какво са направили?!

С бесен вик Улсак, висшият ула на жълтите, скочи от тапицирания с коприна диван. С дълъг нож в дясната си ръка пристъпи към тресящия се от ужас вестител.

— Хайде сега повтори ясно и разбрано — изрече с равен глас.

Всички, които служеха на Улсак, най-много се бояха от моментите, когато трябваше да му съобщят, че нещо не е потръгнало според кроежите и заповедите му.

— И тримата опитаха да се изтребят взаимно — със запъване промълви младият ула, загледан в стената зад повелителя си.

— Продължавай!

— Човекът на име Сигма бе убит от хората в черно.

Улсак не продума поне десет секунди. Помощниците му наоколо не смееха да помръднат.

— Не се ли намесиха онези, на които заповядах да не допускат подобно нещо?

— Не бяха на мястото си — с леко разтреперан глас обясни вестителят.

— Защо? — кресна друг ула, застанал зад Улсак. — Това им беше задачата!

— В квартала проникнаха мукби от клана Исма, започнаха сбиване и нашите братя напуснаха постовете си, за да помогнат.

— Проклети да са всички глупаци на този свят!…

Улсак щеше да добави още нещо, но се сети, че присъстват и други.

— Излезте. И чакайте заповедите ми в преддверието! — излая той.

Вратата се затвори тихичко зад последния изнизал се помощник.

Отпаднал от гняв, висшият ула се върна на дивана. Разбираше как е станал провалът. Всички нисшестоящи се отнасяха крайно подозрително и наежено към останалите кланове. Така и трябваше да бъде — неспиращо нито за миг обучение и схватки, чийто смисъл прозираха само вътрешните кръгове на посветените. И все пак… глупавата грешка можеше да му струва всичко, към което се стремеше.

Отново се надигна и отиде в достъпната само за него стая зад приемната. Взе една от свещените книги. Когато я отвори, отвътре изпаднаха няколко листа. Хвана ги и погледът му се плъзна по редовете. Пръстите му усещаха материал, непознат досега в Дупката. А и никой не бе виждал такава перленобяла хартия, почти прозираше. Изобщо не приличаше на грубия пергамент, който използваха. И онзи миг, когато решимостта му се поколеба, отново изплува в паметта му.

Преди почти четиридесет дни той влезе сам в Седа. Вестоносецът бе дошъл сутринта, съвсем същият като онзи, който го навестяваше вече пет-шест пъти, за да му разкрие толкова смайващ план, че Улсак отначало го отхвърли безпрекословно.

Но словата на първия вестоносец постепенно оплитаха висшия ула в магията си. Най-сетне изрече ясно онова, за което само намекваше при предишните им срещи.

— Време е скритият Ема да се покаже пред народа си — прошепна чудноватият пратеник.

Сякаш бе надникнал в най-мъчителните мечти на Улсак, в терзаещите го нощем кошмари, с мисълта за които се будеше всяка сутрин през последните години.

Нима бе възможно самият той да е Ема? Онзи обещан на вярващите в Ал-Шига обединител, който ще сложи край на изгнанието им, за да ги поведе към предопределената им съдба сред звездите?

Вестоносецът предложи да докаже собственото му величие.

— Ела с мен в Седа, изкачи се в небесата и там ще срещнеш Архангела, който ще ти предаде Ключа към двата Облака.

В пристъп на див ужас Улсак уби пратеника. Всъщност странното същество го предизвика да направи това. И не умря, въпреки че стоеше с разпран корем. Накрая улата му отсече главата и се вледени — тя продължаваше да нашепва заветните слова.

— Ти ще бъдеш Ема. Но първо ще се издигнеш в небесата, за да бъдеш помазан.

Вечерта на следващия ден се появи друг вестоносец. Знаеше какво сполетя предишния и настояваше, че архангелът очаква Улсак. Но ако още не може да се престраши, някой друг висш ула ще бъде призован да се възвиси до величието.

И посред нощ повелителят на жълтите последва пратеника към кулата. Смяташе се за обречен, защото никой от народа му не бе оживял, щом се издигнеше над основата на Седа. И в същото време бе уверен, че не се ли престраши, ще загине от съжаление и безсилна ярост, че е останал сляп за съдбата си.

Само те двамата влязоха в грамадния стъклен сандък и се понесоха нагоре. За миг се забавиха там, където бе лобното място на всички храбреци от Дупката, но за учудване на Улсак не спряха и изведнъж започнаха да се издигат с такава страшна бързина, че висшият ула неволно писна от уплаха.

Отдавна бе посветен в тайните. Известно му бе, че няма архангели. Но докато Дупката се смаляваше под краката му, а блясъкът на звездите ставаше все по-остър и безмилостен, за миг се замисли дали не грешеше през целия си живот.

Накрая стъкленият сандък забави стремителното си движение и спря до огромно здание, сякаш залепено за кулата.

А отстрани Улсак забеляза странен предмет и мина немалко време, докато осъзнае, че е първият от последователите на Ал-Шига през тези две хилядолетия, който вижда с очите си кораб, прекосяващ безмерните пространства между звездите.

После вратата се отвори.

За пръв път в живота си Улсак преживя вцепенението на ужаса, който няма граници. Ако изобщо бе възможно да има архангели, сега стоеше пред един от тях.

Съществото се рееше във въздуха, дългите му одежди стигаха до пода и онова, което му заместваше очите, се взираше с бездушно внимание в човека.

— Аз съм Лоза — прошепна то. — Покори се на волята ми и чрез мен ще се явиш като Ема пред народа си.

Висшият ула още изпитваше мразовитото докосване на черния страх всеки път, когато си припомнеше срещата. След време разсъдъкът го убеди, че не е видял нито ангел на Невидимия бог, нито някое друго легендарно създание, споменато в свещените книги.

И сега се постара да отърси спомена от мислите си, защото дори пред себе си не можеше да признае, че се е поддал на слабостта. Нима странната твар не се оказа накрая част от собственото му предопределение, явила се да му покаже пътя към висшето призвание на Ема? Твърде отдавна вярваше, че тази съдба му се пада по право.

Пусна пренебрежително книгата на пода и седна до единствената лампа, осветяваща стаята. Подреди листовете върху масата. Дадените му от Лоза указания бяха недвусмислени. Съществото показа мъдрост, когато го предупреди, че не всички събития могат да се направляват според желанията им. Улсак само трябваше да се погрижи някои нежелани обрати да не настъпят на каквато и да било цена.

Висшият ула прегледа набързо нарежданията, стигна до тридесет и първия ден и въздъхна шумно от облекчение. Веднага започна да чете какво му бе позволено или не да предприеме от този момент нататък. Време беше да премисли отново плановете си. Допусна една грешка, но втора щеше да се окаже пагубна.

Той ще е Ема. Нима всичко досега не съвпадаше с пророчеството? Нищо не беше случайно. Нали Лоза се яви точно навреме за подготовката преди Великото затъмнение, очаквано само след пет празника? Тъкмо преди да дойде първият вестоносец, наблюдателите на небето предупредиха със страхопочитание водача си за предстоящото небесно знамение. Гадателите и шаманите нашепваха отдавна, че Великото затъмнение ще е най-доброто време Ема да се разкрие пред народа си. Тълпите още не знаеха нищо за знака на съдбата, но и те щяха да научат… в най-подходящия момент.

Улсак прегледа пак внимателно листовете и се усмихна. Време беше да даде наставленията си и на онзи особняк с черните дрехи, и да намери начин да внуши необходимото на другия предводител на неверниците.

Върна се при рафтовете, вдигна книгата от пода и прибра указанията в нея. После излезе.

— Застанете пред мен! — извика заповедно.

Подчинените ули побързаха да се подредят пред погледа му.

— Заповядвам — това да не се повтаря! И с каквито слова изрека волята си, така ще бъде написано и извършено, защото от днес нататък всяка моя дума е закон. Скоро ще настъпи Великото затъмнение и тогава ще разкрия истинската си същност.

Улсак говореше съвсем безизразно, втренченият му поглед пронизваше поред всеки от висшестоящите.

Улите се споглеждаха смутено. Само един имаше право да предрече, че думата му ще е закон — онзи, който щеше да се яви и разкрие… като Ема. И да ги поведе да завладеят Облака.

А водачът на клана ги гледаше и се усмихваше.

— И ще запомня кой ми е служил вярно в дните, преди да обявя сбъдването на пророчеството — добави той. — Имам вест. Пратете ми писаря и някой да отнесе посланието. Вече можете да си вървите.

Улите пак се спогледаха.

— Да остане и онзи, който не успя да изпълни заповедта ми — кротко изрече Улсак.

Обреченият спря като прикован и бавно се обърна да чуе присъдата си.

— Ще отидеш в храма на нашите праотци…

Висшият ула замълча и се взря в мъжа пред себе си. Винаги изпитваше изтънчено удоволствие, когато се вторачеше в очите на поредната си жертва.

— …и там ще се прободеш — завърши равнодушно.

Другият пребледня като платно. Зениците му се разшириха. Някои ридаеха, други се хвърляха в краката на Улсак да молят за милост. Той чакаше да види какво ще направи този смъртник.

Мъжът се олюля и падна в несвяст.

— Махнете го от очите ми — изръмжа висшият ула отвратен.

Скоро остана сам.

Човекът, който очакваше мечтите му да се сбъднат, се изкикоти тихичко и отиде до прилепената към стената маса, за да си отреже парченце от любимия деликатес.

 

 

— Ама че хаос… — промърмори Букха, вперил поглед надолу към полето на закрития стадион, където хилядите адвокати и счетоводители разнищваха плетеницата от играта с Александър.

Дори до него стигаха измъчените вопли. Медицинските екипи вече бяха отнесли неколцина. Гаварнецът се ухили криво, щом се запита дали и от болничните легла ще продължат да искат по осемстотин катара на час за услугите си.

Тиа се обърна към него.

— Продажбите на билети отново нарастват като лавина, точно според предвижданията на Зола.

Младата жена разбърка коктейлите и предложи един на Букха.

— Е, значи и цената на твоите акции е скочила — отбеляза гаварнецът.

— Да, има от какво да съм доволна. Зола току-що обяви, че цената на всеки дял се е повишила още два пъти. Проклета да съм, ако не прибрах още един милиард през последния час… поне на хартия.

— Хартия, изписана с кръвта на Сигма! — сопна й се Букха.

— Ти и ксарнът измислихте тази лудост! — не му остана длъжна и Тиа.

— Знам, знам — промълви гаварнецът и вдигна ръце, сякаш да се защити. — Но тогава си представяхме, че всичко ще остане само игра. Е, пак щеше да има някаква опасност, но как да предположа, че ще стигнем дотук…

Посочи хилядите уж хладнокръвни познавачи на закона и хитреци на сметките, които продължаваха да се щурат трескаво из стадиона.

— Хайде да не се караме. — Жената докосна ръката му в знак на помирение. — Получих съобщението ти в личния си комуникатор. Откри ли нещо?

— Да, може да се каже. Май намерих двама от онези, за които си говорихме.

Букха се дръпна от прозореца и седна зад бюрото си. С едно докосване на бутон затъмни стъклото, чу се и бръмченето на статичното поле, правещо подслушването невъзможно.

— Както е тръгнало, никоя предпазна мярка не е излишна — процеди той през зъби.

— Значи наистина си открил следа — предположи Тиа и се настани срещу него.

— Още ровим, за да намерим останалите. Дяволски трудна работа. Идентификационните номера са валидни, съвпадат със снимките на ретината и отпечатъците, взети при раждането им. Но толкова пъти са си сменяли имената, че едва ли можем да научим как се казват в момента. Повечето в моята служба за сигурност правят същото. Все едно, като че напипахме нишката към двама от тези особняци. Единият е толкова заклет наркоман, че в главата му едва ли е останала здрава клетка. Разправя, че спечелил парите при страхотен удар на комар, купил си билетите, после ги пробутал на някакъв дилър, за да си набави още дрога.

— За пет милиона катара?! С кого се майтапи този кретен?

— Освен това твърди, че го нападнали и му прибрали стоката.

— Ксарнска помия! — изръмжа Тиа.

— Именно.

— Значи сме в задънена улица. Нещастникът е подставено лице, а не знаем за кого играе.

Букха поклати глава и Тиа забеляза уплахата в очите му.

— Вторият също се дрогира отдавна, но има една сериозна разлика — последната му месторабота е консорциумът „Алма“.

Долната челюст на Тиа увисна. „Алма“ представляваше съвет на директори, които от името на Надзорниците осъществяваха малкото делови контакти между тях и другите обитатели на галактиката.

— Надзорниците са се намесили!

Гаварнецът кимна бавно.

— Но защо, вдън вселената да потънат дано!

 

 

За всички нощта беше неспокойна. Басаките най-сетне се оставиха да бъдат убедени от Зердж, че подземието е най-подходящото място за тях, за да могат всички да си отдъхнат през нощта. Той също се съгласи да слезе.

Двете унищожени врати бяха неприятен проблем. Нямаше какво друго да направят, освен да струпат парчета от маси и други останки вместо барикади и да поставят на пост зад всяка по трима самураи.

Кратката шестчасова нощ отмина незабелязано и гафовете се измъкнаха от мазето.

— Не може да продължава така — нетърпеливо прошепна Оиши, когато грамадните воини нахлуха в кухнята да искат храна, а Мари ги посрещна с яростни крясъци, че точно те са виновни припасите да са толкова оскъдни тази сутрин.

— За добро или за зло, вече ги приехме — отвърна Алдин уморено и се прозина. — Опитаме ли се да ги прогоним сега, ще имаме още двадесет и шестима смъртни врагове, готови да ни разкъсат на мръвки. Пък и как, дяволите ме взели, бихме успели да ги изритаме оттук?

— Могат да ни бъдат от полза — намеси се Такаши.

Оиши изгледа със съмнение своя брат и отдавнашен съратник, после промърмори:

— Спомни си какво казваше нашият император за кучетата… А за мен тези бойци са сякаш твърде много порасли кучета.

— Ей, внимавай само да не те чуе Зердж! — измънка стреснатият Алдин.

— Има на какво да се възхитим — храбри са в битките и изобщо не мислят за кожата си — упорито настояваше Такаши.

— Да не говорим пък за виковете, тъпите шегички и пиянството им — добави заядливо вазбата.

— Ако можем някак да осигурим абсолютната им вярност към вас — невъзмутимо продължи опитният самурай, — ще си струва да понесем дори грубите им обноски.

Алдин опря глава на ръката си. Ех, да беше тук Ярослав!… Старият учен беше истинска енциклопедия на иначе никому неизвестни ритуали и обичаи. А би било твърде глупаво да попита направо басаките как да спечели тяхната преданост. Ще му се изсмеят.

— Как ми липсват няколко глътки саке! — унило каза Такаши. — Веднага ще ми прояснят главата.

И точно тогава прозрението споходи вазбата. Сякаш преди цели векове слушаше лекцията на Ярослав като млад студент. Тогава професорът говореше за някои предфеодални обичаи на гаварнците, съхранили се еднакви на хилядите заселени от тях светове.

Алдин направи ненатрапчив знак на Зердж, че иска да говори с него, а вече му се гадеше при мисълта какво предстои.

 

 

Басаките стояха в полукръг пред Алдин, съсредоточените им погледи показваха само страхопочитание. Дори самураите бяха малко стъписани и обсъждаха ставащото шепнешком, застанали зад гафовете. Ура беше последен. Вдигна оцелелия във вчерашния погром супник и го поднесе на вазбата, който се бе качил върху останките от тезгяха.

Алдин надникна в съда и се опита да спре насила спазмите в стомаха си. Нямаше връщане назад. Иначе бесните гаварнци щяха да го заплюят и битката до пълно изтребление между тях и хората беше неизбежна.

Затвори очи и поднесе супника към устните си. Усети горещата течност. Насили се да я поеме в устата си и соленият вкус едва не го принуди да избълва всичко обрагно.

Най-после преглътна. Трябваше да го направи! Втора глътка, още една… А още не бе изпразнил съда и до половината.

Течността се стичаше в гърлото му. Надигна още малко супника и се престраши да си послужи с малка измама. Тънки струйки обагриха брадичката и дрехите му. Но всъщност само чу насърчителни викове от самураите, басаките веднага се присъединиха гръмогласно, удряха с дръжките на брадвите си по пода.

Тежестта в ръцете му намаляваше. Преглътна тежко и надигна съда докрай, обливайки лицето си с последните капки.

Отвори очи и погледна гаварнците. Като един вдигнаха оръжията над главите си и изреваха одобрително. Алдин се усмихна. Видя, че дори Оиши клати глава учудено, но след миг странната усмивка на лицето му се превърна в гримаса на болка, защото Ура стовари лапата си на рамото му, за да покаже дружелюбие.

— Тауг Алдин, сега части от нашите духове обитават твоята плът! — изрева главатарят на басаките. — Вече ще ти служим вярно. Дори предишният ни господар не предложи да съедини душата си с нашите.

Вазбата се изуми, щом чу последните му думи. Не бе и допускал, че Сигма няма да направи необходимото, за да си осигури предаността на своите телохранители. Но пък мъртвият кох не бе се занимавал подробно с антропология на първобитните народи и едва ли е знаел за подходящия ритуал.

— Тогава чуйте ме — важно изрече Алдин и гафовете веднага прекратиха врявата. — Вярно е, че съм само голокож и за мен е чест воини като вас да ми служат.

Басаките прихнаха и започнаха да подхвърлят.неприлични предложения как да го снабдят с козина.

— Но вие позволихте предишният ви господар да загине, макар и само да ви плащаше, за да го пазите.

Всички се смълчаха веднага, защото не искаха да си спомнят провала.

— Не казвам това, за да ви засрамя — кротко продължи вазбата, — а за да ви обещая почести и душите на мнозина слуги. Но има само един начин да заслужите почестите. — Изчака и гафовете се хванаха на ораторския трик. Закрещяха, че искат по-скоро да чуят отговора на загадката. — Ще ми се подчинявате дори в разгара на битката, а ако не съм сред вас — на Оиши или Зердж. И дори врагът да стои пред нас, ако ви кажем, че няма да се сражаваме, така ще бъде.

Воините замърмориха, но Алдин вдигна опразнения супник и те затихнаха.

— Аз поех мънички частици от вашите души, от силата и мъдростта ви. Доверете ми се, не се впускайте в дребни безсмислени схватки, ако поискам това от вас. В отплата за подчинението накрая ще ви поведа към най-великото сражение, за каквото не сте и мечтали.

Гафовете изразиха оглушително съгласието си. Алдин слезе от тезгяха и запристъпя напето към кухнята, последван от Зердж и Мари.

— За какво решително сражение говориш? — учуди се приятелят му.

— Все нещо трябваше да им обещая. И си послужих с най-съкровеното им желание.

— Но ако няма никакви битки до края, ще си имаме сериозни главоболия. Защото който е пил от кръвта им, не може да ги лъже.

— После ще се тревожа за това — уморено промълви Алдин, докато оглеждаше кухнята.

Затича се към отсрещния ъгъл, наведе глава над мивката и побърза да повърне двата литра гаварнска кръв, която бе успял да погълне само преди минути.

 

 

— Значи Надзорниците са се набъркали в играта — каза Ярослав, сякаш това беше общоизвестен факт и никак не го тревожеше.

— Май вече си чул от някого? — рязко попита Тиа.

— Разбира се, мила моя. Разбира се!

Жената изгледа стария учен. Не знаеше дали да му се сърди, че нищо не е споделил досега. Но дори не знаеше защо й хрумна да поговори с него. Откакто Алдин бе запратен в Дупката, той като че странеше от всичко свързано с играта и не проявяваше безпокойство за твърде вероятния лош край на своя приятел.

— Мислех си, че поне те интересува какво ще стане с Алдин.

— Естествено — сдържано потвърди Ярослав.

— Ама хич не ти личи! Той е долу вече седемнадесет дни, а ти не правиш друго, освен да седиш в тази тясна дупка и да си четеш проклетите списания по мрежата.

— А какво ми предлагаш? — тихо попита той. — Изследователската работа поне ми отвлича вниманието.

— Защо не опиташ да помогнеш някак на Алдин?

— Как по-точно?

Тя не измисли какво да отговори и се тръшна сърдито на един от столовете в овехтялата стаичка.

— И на тебе не ти е все едно дали ще оцелее, нали? — внимателно попита старецът.

— Само той ми остана — промълви Тиа и очите й се наляга със сълзи. — Пък аз все се държах като кучка с него. Опитваше се да ме предпази от Габлона, а аз го мислех за стар досадник. Алдин е единственият човек, който някога се е държал мило с мен.

Ярослав се облегна на своя стол и въздъхна.

— Чувстваш се самотна. Ще ти мине.

— Трудно ще е. На никого не вярвам. Дори някой мъж да прояви интерес към мен, аз веднага започвам да подозирам, че се е поблазнил от формалното ми положение на кох или си мисли, че още имам влияние като някогашна любовница на Корбин.

Изрече името със страшна ненавист.

— Не забравяй, че и ти си от рода Габлона. Алдин ти е вуйчо само по брак.

— Но единствен той виждаше и уважаваше човешкото у мен!

Тиа се извърна за миг. Искаше да се съвземе. След малко лицето й отново беше сковано от маската на равнодушието.

— Как ми се иска никога да не се бях замесвала във всичко това… — каза тихичко.

— Нямаше друг начин — успокои я Ярослав. — Хората на Корбин все някога щяха да се разправят с Алдин. Бяхме принудени да измислим нещо, за да имат поне равни шансове. Само че се намесиха и непредвидени обстоятелства…

— За Надзорниците ли говориш?

Ученият се засмя, стана и изключи терминала на комуникационната мрежа.

— Тази сутрин май напипах онова, което търсех. Имах подозрения от самото начало. Да ти кажа право, досега се мъчех само с половината парчета от картинката. Затова останах тук. Не биваше да казвам на Алдин, за да не го разтревожа още повече.

Той пристъпи към вратата на единствения килер, дръпна я и отскочи назад. Дрехи, книги и купчини хартия се разпиляха по пода. Бяла проскубана котка с едно синьо и едно зелено око изгледа недоверчиво Тиа и със скок се прибра в килера. Ярослав също се напъха вътре и започна да рови.

— И аз ще предприема малко пътешествие, мила — съобщи приглушено.

— Къде отиваш?

Старецът показа главата си от килера и се усмихна.

— Предпочитам да не се разчува. Към края нещата може да станат много напечени. Моля те за една-единствена услуга. Наминавай насам да храниш Таня. Намерих я… тоест тя ме намери онзи ден и се сприятелихме. Между другото — подметна той, сякаш ей сега се сети, — ако имаш възможност, хвърли едно око на транспортните фирми, които твоят род притежава. Може би подозренията ми са пълна глупост, а може и да съм налучкал истината. Затова тръгвам — ще се погрижа някои неща просто да не се случат.

— За какво говориш? — попита обърканата Тиа.

— За другата половина от картинката. Осланям се на предчувствията си. И ти ще се досетиш веднага, когато видиш ключа към тайната.

След миг Ярослав излезе от килера, нарамил протъркана раница, целуна забързано момичето по бузата и тръгна към вратата.

— Кога ще се върнеш? — викна Тиа към гнусно вонящия коридор.

— Знам ли…

Старият учен се скри зад ъгъла. Подсвиркваше си фалшиво.