Гор Видал
Сътворението (27)

8.

— Сега трябва да си купиш къща — заяви Аджаташатру, щом ми плати зестрата. — Не бива да е нито много голяма, нито много малка. Трябва да се намира на средата на пътя между моята къща и царския дворец. Да има вътрешен двор с най-бистър кладенец. Да има десет различни вида цъфтящи храсти. И вързана на две дървета люлка, в която двама души да се люлеят през дългите си щастливи години. В спалнята трябва да има широко легло с балдахин от китайска коприна. Трябва да има още и диван до някой прозорец, който да гледа към цъфтящо дърво… — Изреди подробно всички условия, на които трябва да отговаря къщата ми, после повдигна два пъти вежди и добави: — Но къде има такова идеално място? Скъпи мой, трябва да търсим. Нямаме и миг за губене.

Излишно е да споменавам, че Аджаташатру вече ни бе намерил идеалната къща. Всъщност той бе собственикът й. Накрая се оказа, че трябва да върна на тъста си половината от зестрата, за да купя една хубава, макар и доста занемарена къща, намираща се на шумна улица.

За мое учудване преди сватбата никой не се опита да ме направи дяволопоклонник. Не очакваха от мен нищо друго, освен да изпълня ролята на младоженец в една стара арийска церемония, която не се различаваше много от нашата. Както и в Персия, религиозната част от церемонията се изпълнява от жреческата каста. Това означава, че човек не е длъжен да обръща ни най-малко внимание на думите и действията им.

Късно следобед трябваше да се явя в дългата, ниска дървена къща на Аджаташатру. На входа бях посрещнат от радостните викове на простолюдието, което явно одобряваше облеклото ми. Изглеждах прекрасно, макар че ме мъчеше горещината — носех огромен шал от златна тъкан и тюрбан, който един прислужник цял час преди това навива и натъкмява. Личният бръснар на царя бе очертал очите ми с черно и бе поставил лак на устните ми. След това бе украсил тялото ми с цветно санталово масло, в резултат на което гърдите ми представляваха листата и клоните на дърво, чийто изящен кафяв ствол се спускаше надолу по корема до слабините ми, боядисани така, че да наподобяват корени. Около прасците на краката ми се виеха блестящи змии — бръснарят бе дравид и не бе устоял на изкушението да прибави този доарийски елемент. През горещините индийците, които следват модата, често се мажат със санталово масло и твърдят, че ги предпазва от жегата. Нищо подобно. Потиш се като кон, но добре, че потта ти все пак мирише на екзотичен парфюм.

Придружаваше ме Карака заедно с цялата мисия. По това време всички ние вече се обличахме като индийци. Климатът бе надделял над патриотизма ни.

Пред вратата на двореца ни посрещнаха Аджаташатру и Варшакара. Те бяха облечени по-пищно дори от мен. Варшакара се бе накичил с бирмански рубини — същия цвят като зъбите му, — а престолонаследникът бе отрупан с хиляда хиляди диаманти, както биха се изразили индийците. Диаманти висяха на верижки около врата му, покриваха пръстите му, стичаха се като водопади от ушите му опасваха огромния корем.

Според древния обичай Аджаташатру ми поднесе сребърна чаша, пълна с мед и млечна извара. Щом изпих тази засищаща смес, ме отведоха в централния двор, където бе опъната пъстроцветна шатра. В дъното на шатрата се намираше бъдещата ми невеста, която все още не бях видял — беше там с майка си, баба си, сестра си, лелите си и прислужничките си.

В другия край се бяха подредили мъжете от царското семейство начело с цар Бимбисара, който ме поздрави тържествено и същевременно любезно.

— Този ден ще ознаменува сливането в едно на арийците от далечна Персия и арийците от Магадха — каза той.

— Ти, Господарю, също като Великия цар Дарий, отразяваш истинската светлина на арийците и аз съм щастлив, че мога да бъда скромният мост, свързващ двамата сияйни близнаци, господари на целия свят — отвърнах аз.

Бях подготвил тези глупости предварително заедно с още много, които спокойно могат да се забравят. Единственото важно нещо бе да се придържам към верния тон, а именно да се преструвам, че Персия и Магадха сега с обединени срещу Федерацията на републиките, а ако е необходимо, и срещу Кошала.

Влязох в шатрата. Бимбисара и Аджаташатру вървяха от двете ми страни. Сребърни лампи пръскаха ярка светлина. Цветя, вплетени в хиляда хиляди… Забележи, Демокрите, че сега всъщност мисля на онзи цветист индийски език, а след това превеждам мислите си такива, каквито са, със средствата на студения като камък гръцки. Изразителността на двата езика е съвсем различна, въпреки че доста думи са сходни. Както и да е, имаше много венци от цветя и натежалият въздух ухаеше на жасмин и санталово дърво.

Подът бе покрит с китайски килими. Един от тях бе особено красив — на него бе изобразен дракон на белия фон на небето. По-късно, когато Аджаташатру попита дъщеря си кои от предметите в шатрата най-много желае да има, тя си избра този килим. Аджаташатру се разплака от радост — хълцаше и нареждаше, че не можел да си представи по-голямо щастие от това да види килима с китайския дракон в къщата на любимата си дъщеря. Но тъй и не го получихме. Очевидно Аджаташатру бе склонен да се лишава от такъв вид щастие.

Шатрата бе разделена на две с розова завеса. От нашата страна брахманите пееха ведически текстове, в които с безкрайни подробности се разказваше за непостижимата любов между Рама и Сита. Забавно ми бе да наблюдавам как благородниците дори не се преструват, че слушат. Оглеждаха взаимно одеждите си и изрисуваните си кожи, което и бездруго поглъщаше цялото им внимание.

Накрая върховният жрец на Магадха запали огъня в един мангал. После към него се присъединиха трима брахмани. Единият държеше съд с ориз, другият — съд с гхи, а третият — съд с вода.

В шатрата бе ставало толкова горещо, че чувствувах как дървото на гърдите ми скоро ще остане съвсем без листа. Потях се така, както според Кир трябвало да се поти всеки войник, преди да му позволят да изяде единственото си за деня ястие.

От другата страна на розовата завеса се дочуваха гласовете на жените, които припяваха мантри^[1]. Цар Бимбисара прошепна нещо на върховния жрец. Миг след това завесата се вдигна. Жените от царската фамилия стояха с лице към мъжете.

Първото, което забелязах, бе, че прическите им са високи почти колкото самите тях. По-късно жена ми ми обясни, че за направата на някои прически са необходими цял ден и цяла нощ, поради което така украсената дама е принудена да спи на наклонена дъска, за да не развали сътворената върху главата й прелест.

Между старата царица и главната жена на Аджаташатру стоеше хубаво момиченце. Човек можеше да й даде както шест, така и двадесет и шест години. Между веждите й бе нарисувана червената точка, която индийските жени толкова обичат. Облечена бе просто, като девица. За миг мъжете погледнаха втренчено жените, а жените се преструваха, че не гледат мъжете. Със задоволство установих, че и двата пола бяха покрили гърдите си — ритуалът явно бе залазил нещо от едновремешната арийска свенливост, впоследствие така напълно заличена под въздействието на упоителния климат в Гангската равнина. Накрая върховният жрец се раздвижи. Взе кошница със суров ориз от една прислужница и направи седем малки купчинки върху килима. През това време Аджаташатру прекоси линията, разделяща мъжете от жените. Когато той хвана дъщеря си за ръка, Варшакара ме побутна.

— Отиди при тях — прошепна.

Застанах до бъдещата си жена и баща й пред свещения огън. Бях научил отговорите си. За щастие не бяха много.

— Кир Спитама, арийски воин, посланик на персийския цар — обърна се към мен Аджаташатру, — вземи дъщеря ми Амбалика и обещай да спазваш арийските обети, да й донесеш богатство и да й доставяш удоволствие.

Отговорих, че ще се старая да изпълня всичко това. После Аджаташатру завърза края на горната ми дреха за края на нейната. Двамата хвърляхме в огъня ориз и гхи. През тази част от церемонията се чувствувах спокоен, защото бяхме със сина на Премъдрия господ на неогряно от слънцето място. Хванах момичето за ръка и го поведох в кръг около огъня. Обикаляхме така, докато някой сложи воденичен камък пред Амбалика. Тя стъпи на него. И досега не знам какво символизира този воденичен камък.

Вързани неудобно един за друг, направихме седем крачки — трябваше да стъпим върху всяка от седемте купчинки ориз. Знам те какво символизират — седемте богини-майки на доарийска Индия. Тези жени са безсмъртни и са навсякъде!

Щом свърши подскачането по килима с дракона, върховният жрец ни поръси с вода — достатъчно прохладна, за да ми напомни колко е горещо. И това бе всичко. Бяхме женени.

Но не можехме да консумираме брака си, преди да сме прекарали три нощи целомъдрено един до друг. Навремето ми обясниха, произхода на това строго въздържание, но вече съм забравил. На всичко отгоре бяхме длъжни през първата нощ да гледаме заедно северната звезда. Така на новобрачната арийска двойка се напомняше, че именно от север са дошли първите племена… а може би и че един век отново ще се върнат там?

Амбалика ми хареса. А се бях подготвил, че няма да ми хареса. Това е, защото съм възприел едно правило — да очаквам най-лошото в живота и когато от време на време оставам разочарован в очакванията си, изпитвам мрачно успокоение.

Наближаваше полунощ, когато си отиде и последният гост. Тъстът ми бе съвсем пиян.

— Скъпи мой — хълцаше той, — тези сълзи са сълзите на неповторимата болка, причинена от съзнанието, че никога, никога през този живот не ще вкуся отново такава чиста радост!

Той примижа — боята по миглите явно започна да му люти, от което очите му се наляха с истински сълзи, този път от болка. Той се намръщи и изтри очи с блестящата си, отрупана е диаманти ръка.

— О, най-скъпи мой — нареждаше Аджаташатру, — грижи се за лотоса на сърцето ми, за най-любимото от всичките ми деца.

Царското семейство си замина в истински водовъртеж от парфюмирани дрехи и скъпоценности и най-после останах сам с първата си жена.

Погледнах я, без да знам какво да й кажа. Напразно съм се тревожил. Амбалика бе прекрасно обучена в женските покои. Човек би си помислил, че е светска дама, прекарала половин век в двора.

— След като запалиш свещения огън — каза тя, — трябва да се качим на покрива, откъдето ще гледаме северната звезда.

— Разбира се. Огънят е свещен и за нас — добавих аз.

— Естествено — отвърна Амбалика.

Тя никога не прояви интерес към Премъдрия господ и Зороастър, но затова пък с огромно удоволствие слушаше разказите ми за живота в персийския двор.

Запалих огъня в мангала. Всичко бе предварително приготвено — за това се бяха погрижили шестимата слуги, наети да работят при нас, привидно като подарък от старата царица. В действителност те до един бяха от магадханската тайна служба. По какво познавах ли? Щом един магадхански слуга е изпълнителен и покорен, това значи, че е таен агент. Обикновените слуги са мързеливи, нечестни и безгрижни.

— Термити — каза тихо Амбалика, когато се изкачихме по разнебитените стъпала до покрива. — Мой повелителю и господарю, трябва да се помъчим да ги прогоним с дим.

— Как познаваш, че има термити?

— Това е само едно от нещата, които сме длъжни да знаем — заяви тя с известна гордост. — Също като шестдесет и четирите изкуства, на които ме учеше старата царица, а тя наистина ги владее. Старата царица е от Кошала, където все още вярват, че една дама трябва да учи такива неща. В Магадха е различно. Тук учат на изкуства само проститутките. Жалко, защото рано или късно мъжете намират съпругите си за скучни, заключват ги и прекарват дните и нощите си в игралните домове или в къщите на проститутките, които се славят със своята очарователност. Една от слугините ми е работила при проститутка и знаеш ли какво ми каза: „Вие тук в двореца само си мислите, че покоите ви са красиви! Да, но не сте видели къщата на… еди-коя си.“ Разбира се, че не съм я видяла, защото не мога да посетя такава жена. Но мъжете могат. Все едно, надявам се, че ще почакаш да остарея и едва тогава ще тръгнеш по такива места.

На покрива бе опъната шатра. Имаше новолуние и на бледата светлина ясно се очертаваха петте заоблени хълма.

— Ето я северната звезда!

Амбалика ме хвана за ръка и двамата се загледахме в звездата, която според Анаксагор е къс скала, а аз се замислих, както често си мисля, откъде точно сме се появили всички ние? Къде за пръв път са се събрали арийците? В горите на север от Волга ли? Или в обширните равнини на Скития? И защо сме дошли на юг — в Гърция, в Персия, в Индия? Кои са чернокосите хора в шумерските и харапските градове и откъде са дошли те? Дали пък не са изникнали от земята, като многобройните цветове на лотоса, които цъфват изведнъж, когато им дойде времето.

Демокрит иска да знае защо лотосът е свещен за хората от Изтока. Ето защо. Докато си прокарва път от тинята към повърхността на водата, лотосът образува верига от пъпки. Щом излезе от водата на въздух, лотосовата пъпка се разтваря, цъфти, умира. На нейно място се показва следващата пъпка от безкрайната верига. Струва ми се, че всеки, който се замисли достатъчно дълго върху лотоса, ще стигне до идеята за едновременното настъпване на смъртта и прераждането. Разбира се, може да е станало и обратното: някой вярващ в прераждането да е решил, че образът на лотоса отразява веригата на съществуването.

След като изпълнихме дълга си и известно време съзерцавахме северната звезда, влязохме в шатрата на покрива. Свалих шала си. Обилната пот бе унищожила голяма част от дървото на гърдите ми. Амбалика обаче беше очарована.

— Сигурно е било чудесно дърво.

— Беше наистина чудесно. Ти имаш ли дърво?

— Нямам.

Махна шала си. Тъй като не споделях страстта на баща й към децата, с облекчение установих, че е напълно развита жена. Около малките й гърди бяха изрисувани листа и цветя. Под тях имаше птица с бяла шия, разперила червени криле на пъпа й.

— Това е Гаруда — каза тя и погали рисунката, — Слънчевият ястреб. На него лети Вишну. Носи много щастие, но не и на змиите. Враг е на всички змии.

— Виж! — Тогава й показах виещите се змии по краката си.

Амбалика имаше много приятен, много непринуден смях.

— Това означава, че трябва да спазваш нашите закони, иначе моят Гаруда ще убие твоите змии.

Бях неспокоен.

— И дни наред ще лежим заедно, без да се любим, така ли?

Амбалика кимна.

— Три дни. Но няма да ти се стори дълго. Защото знам всичките шестдесет и четири изкуства. Е, поне повечето от тях. Имай предвид, че не съм специалистка в нито едно от тези изкуства. Искам да кажа, не съм проститутка. Свиря на лютня. Танцувам доста добре. Пея… не чак толкова добре. Но съм много добра актриса в старите пиеси, особено ако играя някой бог като Индра. Предпочитам да играя роли на богове мъже. Мога също и да пиша стихове, които измислям, но не мога да го правя спонтанно, както старата царица, и не мога да се бия с шпага или с тояга, макар че добре стрелям с лък. Мога да плета ритуални венци, да подреждам цветя…

Амбалика описа различната степен, до която владее всяко от шестдесет и четирите изкуства. Отдавна съм забравил дългия им списък. Но си спомням, че се почудих как може човек, при това жена, да изпълнява всички тези неща и в същото време да е и чародейка, и дърворезбар, и да измисля скоропоговорки, и да учи птиците говорят — особено последното. Всяка индийска дама има поне една крещяща птица, която е научила да казва „Рама“ или „Сита“. Щом помисля за Индия, веднага си представям говорещи птици… реки и дъждове, и едно слънце като бог.

Амбалика изпълни обещанието си. Три дни и три нощи ме забавлява и развлича, и макар да спяхме един до друг в шатрата на покрива, успях да спазя ведическия закон.

Когато й разказах, че Аджаташатру я е нарекъл своя най-любима дъщеря, тя се засмя.

— Дори не го бях виждала, преди да реши, че ще се омъжа за теб. Всъщност избра ме старата царица. Аз съм нейна любимка. Не беше ли прекрасно жертвоприношението на коня? Старата царица бе толкова развълнувана. „Сега мога да умра спокойно“ — така ми каза след това. Знаеш ли, тя скоро ще умре. Последният й хороскоп не беше хубав. Виж! Падаща звезда! Боговете имат пир. Замерят се един друг със звезди. Да си пожелаем нещо.

Тогава още не бях срещнал Анаксагор и не можех да й обясня, че онова, което смяташе за безтегловна светлинка, е всъщност къс огнен метал, падащ към земята.

— Баща ти има ли любима жена? — попитах аз.

— Не. Той обича разнообразието. Непрекъснато сменя жените, но те, естествено, не са му съпруги. Оказва се, че с течение на времето разходите за една съпруга стават по-големи, а баща ми вече има три. Може да се ожени още веднъж, дори два пъти. Но след като стане цар. Сега няма пари за нова жена. Спи с изтънчените проститутки. Ходил ли си с него в някоя от къщите им?

— Не. Казваш, че нямал пари…

— Често си говорехме със сестрите ми как ще се преоблечем като младежи и ще се промъкнем в къщата на някоя проститутка, когато там има празненство, за да видим как точно се прилагат всички изкуства. Или ще се появим в дома й забулени като танцьорки… Да, но ако ни разкрият…

— Аз ще отида и после ще ти разправя какво става там.

— Мисля, че не е хубаво човек да казва такова нещо на първата си жена, и то преди да я е обладал.

— Аз пък мисля, че е по-лошо, ако й го каже след това.

— Прав си. А като споменах, че баща ми няма пари… — Амбалика съобразяваше бързо. Явно бе чула моята забележка, но известно време се опитваше да отвлече вниманието ми. Тъй като това не й се удаде, бе откровена, но предпазлива. Посочи ухото си, за да покаже, че ни подслушват. После се намръщи и постави боядисан в червено показалец пред стиснатите си устни. Умееше да си служи с мимики. Предупреждаваше ме да не обсъждам въпроса в къщата, дори и на покрива в полунощ.

— Всъщност той е прекалено щедър към всички — каза тя високо. — Иска хората да са щастливи и им прави много подаръци. Затова не може да си позволи да се жени, което радва всички ни. Искаме да е само наш. Да не го делим с никого.

Това кратко слово бе шедьовър на актьорското майсторство — двадесет и осмото от изкуствата.

На другия ден, докато се люлеехме в люлката в средата на двора, тя прошепна в ухото ми:

— Всички пари на баща ми сега отиват за набиране на армия, която ще воюва с републиките. Това е тайна, но жените до една го знаят.

— Защо царят не подготвя армията?

— Старата царица казва, че царят всъщност иска мир. Та нали след жертвоприношението на коня той е световният монарх! Защо му е тъкмо сега да тръгва на война?

Не й казах, че не Бимбисара, а Дарий е световният монарх, защото предположих, че Амбалика ще постави на първо място дълга към семейството си, а не към мен. Следователно приех за дадено, че всяко мое изказване от политически характер ще бъде докладвано на баща й или на Варшакара.

— Какво мисли царят за плановете на баща ти?

— Не знае за тях. Откъде да знае? Старата царица не смее да му каже, защото се страхува от баща ми. Не мога да разбера защо. Та нали му е майка?

— Тогава дворцовият управител ще го информира.

— Никой не е наясно какво говори дворцовият управител, когато е насаме с някого — заяви Амбалика и в миг сериозното й изражение така я преобрази, че изглеждаше два пътя по-възрастна, отколкото всъщност беше. — Но едно е сигурно — добави тя, — той ненавижда републиките.

— Същото каза и на мен.

— Да, на всекиго е известно какво приказва — отвърна двусмислено Амбалика. Тогава се замислих дали към изкуствата не трябва да се прибави още едно, шестдесет и пето изкуство, като се чудех как да бъде наречено — дипломация или заговорничество.

Разговорът ни бе прекъснат от дядото на Амбалика, принц Джета. Бе третият ден от сватбата и той според обичая ни носеше подаръци. Поканихме го в най-представителната стая в дома си. Но изящните мебели и украшения не можеха да скрият факта, че къщата всеки миг ще се срути, тъй като цялата бе прогнила и проядена от термитите.

Амбалика понечи да се оттегли, но принц Джета й направи знак да остане.

— Чакай — каза й той. — Човек не вижда внучките си всеки ден.

Амбалика остана.

Принц Джета се обърна към мен.

— Поканен си официално в двора на цар Пасенади. — Видът му не издаваше безпокойството, което знаех, че изпитва. — Царят иска да те приеме лично, преди да настъпят дъждовете.

— Това е чест за мен — казах аз и след като изредих обичайните учтивости, добавих: — За съжаление трябва да изчакам първата пратка с желязо да замине за Персия.

— Това ще стане в началото на идния месец, уважаеми посланико.

Принц Джета се усмихна, а аз се постарах да не издам тревогата си от това, че са му известни строго секретните ни уговорки с Варшакара. Бяхме определили цената на желязото и се бяхме споразумели то да бъде разменено за злато в Таксила. Общо взето, бях доволен от първия си търговски договор. Но не бях доволен, че принц Джета знае за него.

— Керванът ви ще мине през Шравасти и се надявах, че ако го придружиш, ще се възползуваш от удобния случай.

— Сигурно ще бъдем и добре охранявани. — Амбалика внезапно прояви интерес към разговора. — Нали знаеш, че от единия до другия край на Кошала върлуват банди крадци, а и речни пирати. Но независимо от всичко жадувам да видя Шравасти. Царицата казва, че в цял свят нямало по-красив град.

— Съгласен съм с нея — намеси се принц Джета. — Е, наистина аз познавам само земите между двете реки — така наричаме ние нашия малък свят.

— Естествено, ще се опитам да осъществя това пътуване — подех аз.

— Моля ти се, кажи „да“! — Амбалика бе по детски настойчива. Всичко трябваше да се реши на момента. Лаида притежава същата черта.

Принц Джета се усмихна на внучката си.

— Мъжът ти ще иска да се срещне с Буда, за когото си слушала такива ужасни неща в женските покои.

— Не е вярно, принц Джета. Много от нашите жени почитат господаря Буда — каза Амбалика, която изведнъж се превърна в тактична царска дъщеря.

— А ти почиташ ли го?

— Да си кажа право, не знам. Някак не ми харесва идеята да бъда угасена като свещ. Мисля, че Махавира е много по-интересен.

— А ги виждала ли си Махавира, чувала ли си го да говори? — попита с любопитство принц Джета.

Амбалика кимна.

— Бях шестгодишна, когато една придворна дама ме заведе в джайнисткия манастир, близо до твоята къща, на пътя край реката. Махавира седеше в прахта пред манастира. Имаше такава огромна тълпа!

— А спомняш ли си нещо от думите му?

Принц Джета сякаш проявяваше съвсем искрен интерес към внучката си. Дали защото беше моя жена?

— Много ми хареса разказът му за сътворението на света. Как всичко е част от онзи гигантски човек, а ние сме някъде около кръста му. Разбира се, географията на Махавира няма нищо общо с тази, която сме учили в училище, но много ми харесаха кръговете от различни океани Единият е от мляко, другият — от пречистено масло, третият — от захарна тръстика. Ама че се разприказвах! — Амбалика имаше навика сама да се прекъсва. — Особено ми допадна описанието му на първия цикъл от сътворението, когато всеки човек е бил висок шест мили, и всички сме били близнаци, и близнакът се женел за близначката си, както правят днес в Персия, и никой не трябвало да работи нищо, защото имало десет дървета, и те раждали всичко, което човек може да си пожелае. Едното дърво имало листа, които служели за тенджери и тигани. На друго растели всевъзможни ястия, готови за ядене. Това дърво най-много ми харесва. Да си призная, като дете бях лакома. А имало и дърво, на което растели дрехи, а на друго — дворци, макар да не си представям как можеш да откъснеш някой дворец, сякаш късаш банан. Но може би, щом узреел, дворецът сам се спускал на земята, която била направена от захар, а водата била вино… — Тук Амбалика отново прекъсна речта си. — Е, всичко това е малко смешно. Казвам само какво съм запомнила. Тогава ми се стори много стар. Спомням си също колко бях доволна, че е прилично облечен, а не „в небесни одежди“.

Същата нощ бракът ни най-после бе консумиран. Бях щастлив. Амбалика — също. Вероятно и ведическите богове са били доволни от нас, защото девет месеца по-късно се роди първият ми син.

Скоро след сватбата, в един от най-горещите дни на сезона, бях поканен на неофициална аудиенция при цар Бимбисара. Той ме прие в малка повехнала, прашна, гъмжаща от скакалци градина.

Бимбисара пристъпи направо към темата. Той може би не отговаряше на представата за световен монарх, но несъмнено бе олицетворение на царя-воин. Между другото, преди да отида в Китай, мислех, че идеята за световен монарх принадлежи само на арийците, доказателство за което бе нашият собствен Велик цар. Но в Китай ми разказаха, че едно време Средното царство — те наричат така страната си — било управлявано от един-единствен владетел в пълна хармония с небето и че някой ден той ще се върне и ще се прослави като син на небето. Понеже има само един бог, трябва да има и само един световен монарх. Но в действителност има толкова много самозвани богове и на небето, и на земята, колкото са царете и принцовете по света. Все пак за мен е ясно, че човечеството жадува за единовластие. Китайците нямат никаква родствена връзка с арийците, но и те мислят като нас. Сигурно са вдъхновени от Премъдрия господ.

Поисках от Бимбисара разрешение да замина с кервана в Шравасти.

— Свободен си да заминеш, сине мой.

Бимбисара се отнасяше към мен като към член от семейството си, какъвто и бях според ведическите закони.

— Любопитен съм да се срещна с Буда — подхвърлих аз.

Естествено, не споменах за настойчивата покана на цар Пасенади.

— Бих се отказал от царския трон, за да следвам Буда — каза Бимбисара, — но това не ми е позволено.

— Световният монарх може да прави каквото пожелае.

В един царски двор човек никога не е напълно искрен. Бимбисара подръпна виолетовата си брада и се усмихна.

— Няма световен монарх — каза той. — Ти добре знаеш това. А ако имаше, сигурно щеше да е Дарий. Разбира се, споменавам ти го само защото сме насаме. Твоят Дарий е господар на много земи. Но не на всички, както твърди самият той. Така че разбираш как стоят нещата…

— Разбирам как стоят нещата, господарю.

— Значи разбираш — повтори неопределено той. — Ако Буда те пита за жертвоприношението на коня, кажи, че бях длъжен да отдам почит на арийските богове.

— Той няма да го одобри, така ли?

— Буда нито одобрява, нито не одобрява. Но за него животът е свещен по принцип. Затова жертвоприношението на животни, както и войната, е нещо лошо.

— Но ти си воин, цар и ариец. Ти трябва да принасяш животни в жертва, длъжен си да убиваш враговете си във война и престъпниците в мирно време.

— И понеже съм всички тези неща, няма да позная просветлението в това си превъплъщение.

В очите на царя се появиха истински сълзи за разлика от постоянно бликащите реки от очите на сина му.

— Често съм се надявал, че ще мога да захвърля всичко това. — Той посочи обсипания със скъпоценни камъни тюрбан на главата си. — Тогава, щом вече съм никой, ще мога да следвам осмократния път на Буда.

— Защо не си го направил? — попитах аз с искрено любопитство.

— Слаб съм.

С всички останали Бимбисара беше бдителен, предпазлив, говореше двусмислено. С мен често се държеше изненадващо откровено. Аз бях безкрайно далеч от неговия свят и това, предполагам, го караше да говори открито — освен по политически въпроси. Макар да бях женен за негова внучка, все пак си оставах посланик на Великия цар. Един ден мисията ми щеше да свърши.

От деликатност никой в двора не споменаваше за евентуалното ми отпътуване. Но самият аз непрестанно мислех за завръщането си в Персия, а при последната ни среща и Бимбисара мислеше за това. Вероятно му минаваше през ум, че мога да реша да продължа нататък с кервана. Спокойно можех да постъпя точно така. Бях изпълнил мисията си. Началото на търговията между Персия и Магадха бе поставено. И нямаше причини тя да не процъфти, щом едната страна има злато, а другата — желязо.

Но по време на онзи разговор с Бимбисара още не бях взел решение. Едно бе сигурно — нямах намерение да изоставя Амбалика. Но не знаех как ще се почувствува, ако й предложа да напусне Индия. Страхувах се също от реакцията на Аджаташатру, като му съобщя, че се прибирам в родината си. Най-малкото щеше да ме удави в сълзи, ако не и във водите на Ганг.

— Слаб съм — повтори Бимбисара, като изтри очи с дрехата си. — А и имам още работа тук. Мъча се да основа сангха на всички селски вождове. Приемам ги поотделно, разбира се. Но отсега нататък искам поне веднъж годишно да идват при мен всички заедно и да споделят проблемите си.

— Току-виж, си направил от Магадха република.

Усмихнах се, за да му покажа, че се шегувам. Признавам, че готовността му да обсъжда вътрешната си политика с мен, с един чужденец, донякъде ме смущаваше.

Но Бимбисара просто мислеше на глас.

— Благоденствието ни зависи от това как се отнасяме със селските вождове. Управляваме ли ги справедливо, страната ни ще процъфти. Потискаме ли ги, ще загинем. Аз съм първият магадхански цар, който лично познава всички вождове. Затова съм световен монарх. Не, нямам намерение да направя република. — Значи все пак ме бе чул. — Ненавиждам всички онези държави, където всеки собственик на имот се мисли за цар. Това е противоестествено. Всяка страна може да има един-единствен цар, тъй като в небесата има само едно слънце или начело на армията стои един генерал. Предай на Пасенади, че обичта ни към него си остава неизменна.

— Да, Господарю.

Предусещах, че Бимбисара се готви да каже нещо важно, но ми бе трудно да предвидя точно какво е.

— Кажи му, че сестра му е щастлива. Че е извършила жертвоприношението на коня. Кажи му да не обръща внимание на онези, които искат да… да създадат раздор между нас. Няма да успеят, поне докато аз съм жив.

Погледнах го в очакване да продължи. Човек може да отвръща на погледа на индийски цар. Всъщност царят би се обидил, ако не го гледаш право в очите — смирено, разбира се.

— Отиди при Буда. Просни се в краката на Златния. Кажи му, че през тридесет и седемте години, изминали от първата ни среща, шест пъти месечно следвам осмократния път. Кажи му, че чак сега започвам да разбирам колко вярно е онова, което веднъж изрече: „Единственото истинско постижение е пълното отричане.“ Кажи му, че съм се зарекъл до една година да изоставя светския живот и да го последвам.

Никога няма да разберем дали цар Бимбисара наистина е възнамерявал да се откаже от светския живот. Според мен е вярвал, че ще го направи, което в религиозните дела няма почти никаква стойност.

Аджаташатру се сбогува с мен в канцеларията на бащиния си дворец. Необичайна за търсач на удоволствия, той посвещаваше голяма част от времето си на царския таен съвет и на неговия главен съветник.

В Магадха практическата дейност, свързана с управлението на страната, се извършва от главния съветник е помощта на други тридесет съветници. Много от тях получават този пост по наследство и повечето са неспособни на нищо. Като дворцов управител, Варшакара възглавяваше не само двора, но и тайната служба. От само себе си се разбира, че бе по-могъщ от главния съветник, а щеше да бъде по-могъщ и от царя, ако Бимбисара не бе решил да управлява в тесен съюз със селските вождове, които не само гледаха на суверена като на свой приятел в иначе покварения и затънал в интриги двор, но събираха от негово име данъци и ги изпращаха в съкровищницата, след като са удържали своята част. Рядко се случваше да измамят царя.

В Суза различните функции по управлението на държавата се изпълняват от различни съветници. Обикновено върховният жрец е най-близо до царя. Но будистът Бимбисара рядко се съветваше с наместника на ведическите богове, чийто единствен славен час бе неотдавнашното жертвоприношение на коня. Измежду членовете на тайния съвет царят назначава министър на войната и мира, както и върховен съдия. Върховният съдия възглавява мировите съдии и разглежда в своя съд онези дела, които не отиват направо при царя. Освен това назначава ковчежника и главния бирник. Тези двама чиновници са особено важни и обикновено натрупват богатство. Но Бимбисара ги държеше изкъсо. Справяше се и без тях благодарение на съюза си със селските вождове.

Съществуваше още цял рояк заместник-министри, известни като управители. Понеже всички суровини са собственост на царя, железните мини са подчинени на управителите. Върху износната стойност на желязото на своя господар те поискаха от мен да платя само петте процента, които им повеляваше патриотизмът. А тъй като и всички гори са собственост на царя, слоновете, тигрите, редките птици, дървеният материал за строителство и гориво са под властта на един-единствен управител. Всъщност почти всяка носеща печалба дейност в Индия се контролира от държавата. Има дори управители, на които са поверени хазартът, продажбата на алкохол и публичните домове. Общо взето, системата не работи зле. Един бдителен монарх може, ако желае, да ускори развитието на нещата. Иначе управлението на държавата по установения ред си остава бавна работа, което според мен не е толкова лошо. Не може да е съвсем лошо онова, което все още не е извършено. Това мое твърдение, Демокрите, важи не за религията, а за политиката.

Тридесетте членове на тайния съвет заседаваха на ниски дивани в една зала с високи сводове в приземния етаж на двореца. В известен смисъл тази зала отговаря на втората стая на нашата канцелария. Щом влязох, Аджаташатру стана. Поклоних му се ниско като на свой тъст и на принц, а той дойде при мен и ме хвана за ръка.

— Няма да ни изоставиш, нали, скъпи мой! Моля те, кажи ми, че няма!

За пръв път в очите му нямаше сълзи. Бяха светли и блестящи, също като очите на тигър, който е вперил поглед в теб от най-ниския клон на някое дърво.

Произнесох изисканата реч, която си бях подготвил. Тогава Аджаташатру ме заведе в дъното на дългата зала и зашепна, както правят в дворците навсякъде по света.

— Най-скъпи мой, предай на цар Пасенади, че племенникът му го обича като роден син.

— Ще му предам, всемогъщи принце.

— Предай му — шепнеше Аджаташатру, а дъхът му миришеше на къри, — предай му колкото можеш по-деликатно: нашата тайна служба има сведения, че се готви покушение срещу него. Много, много скоро. Ти разбираш, а и той ще разбере… за нас ще е неудобно да признаем открито, че имаме агенти в Кошала. Ти не си от нас. Можеш да му кажеш да се пази.

— Но кои са заговорниците? — попитах аз, а след това в мен се обади царедворецът: — Федерацията на републиките ли?

Аджаташатру очевидно бе благодарен, че му подхвърлих тази идея, която дотогава не му бе хрумнала.

— Да! Те искат да сринат Кошала, а тя и бездруго е тръгнала натам. Ето защо сме се съюзили тайно… няма да повярваш, толкова е коварно… с главния заговорник… с царския син Бирудхака.

Това, което чух, ме порази. Не знам защо. В края на краищата човекът, чието име нося, бе убит от тъста си. Но все пак тъстът не е баща, а вярата на арийците в свещеността на бащата е основна част от моралния им кодекс. Питаш ме дали съм повярвал на Аджаташатру. Отдавна съм забравил. Струва ми се — не. Неговите приказки приличаха на песните на птиците — гугукаше, чуруликаше и въздухът вибрираше от безсмислените му възклицания. На другия ден по пладне Варшакара ни изпрати до северната врата на Раджагриха. Началото на кервана бе на път от зори и вече близо две мили деляха челната му част от опашката. Щях да пътувам в средата, придружаван от почти цялата си мисия, с изключение на няколко души. Все още не бях решил дали ще се прибера с кервана в Персия. Бяха минали вече две години, откакто живеех далеч от истинския свят, и през това време до мен не бе достигнало нито едно съобщение от Суза. Чувствувах се, меко казано, откъснат от действителността.

— Ние гледаме на Пасенади като на добър съюзник. — Варшакара изплю струйка кървавочервен бетел, като се опита да уцели някакво бездомно куче и закачи ухото на животното.

На север, докъдето стигаше погледът, се точеха волски коли, които бавно си пробиваха път през облаци от жълтеникав прах. Претопеното желязо бе от необикновено високо качество благодарение на един от моите хора, който успя да научи магадханците на персийския начин за топене на метала.

— Имаш предвид, че слабият съюзник е добър съюзник, така ли? — подметнах аз шеговито, макар че да се шегува човек с Варшакара бе все едно да дразни с пръчка затворен в паянтова клетка тигър.

— В някои случаи е така. В други не — отвърна той. — Но ние определено предпочитаме стареца пред сина му.

Тъй като тълпата индийци наоколо ни вдигаше невъобразим шум, нямаше кой знае каква опасност да ни подслушват.

— А онова вярно ли е? — попитах аз.

Варшакара кимна.

— Преди края на дъждовния сезон ще има нов цар.

— Надявам се, че не ще бъда там.

— А аз се надявам, че ще успееш да предотвратиш това.

— Как?

— Трябва да предупредиш стареца. Сигурен съм, че и Персия, също като нас, не желае силен цар в Кошала.

— Как може да има силен цар, ако страната се управлява от будистите?

Варшакара ме погледна учудено.

— Но това не е така. А и така да е, има ли някакво значение?

Очевидно бе забравил, че надълго и нашироко ми бе говорил за опасността, която представляват будистите и джайнистите за установения ред. Тъй като бях убеден, че е луд, внимателно подбирах думите си.

— Останах с впечатление, че манастирите са пълни с републиканци и че тяхната цел е да подронят мощта на Кошала… и на Магадха.

— Точно обратното — енергично възрази Варшакара, като опроверга всичко, което ми бе казал по пътя от Варанаси. — Джайнистите и будистите са изключително полезни за всеки цар. Не, грешката е в самия Пасенади. Той е светец, чието съзнание е заето изцяло с някакъв отвъден свят… или с небитието… изобщо с онова, в което вярват тези хора. Човек, отдаден на подобни възвишени мисли, може да извиква възхищение, но не и когато този човек е цар. Старият глупак трябваше да абдикира много отдавна. Тогава щяхме да… укротим сина.

Макар да не се интересувах от характеристиката, която Варшакара правеше на Пасенади — по принцип не вярвах на нито една негова дума по политическите въпроси, — с любопитство узнах, че в този случай той сякаш одобряваше будизма. Попитах го защо.

Отговорът му прозвуча откровено.

— Една религия, проповядваща, че този свят е нещо като болест, от която трябва да се освободиш, като се молиш и уважаваш всички живи същества и същевременно не желаеш да притежаваш нищо от земните блага, е изключително полезна за владетеля. В крайна сметка, ако хората не желаят материалните неща, те няма да пожелаят и онова, което притежаваме ние. Ако уважават всички живи същества, няма да искат да ни убият или да свалят правителството. Откровено казано, правим всичко възможно чрез тайната служба да поощряваме джайнистите и будистите. Естествено, ако само за миг ни се стори, че ни застрашават…

— Но техните добродетели са съвсем безплодни. Те не работят. Просят. Как ще направите от тях войници?

— Не се и опитваме. Освен това такива са само монасите. Мнозинството джайнисти и будисти просто почитат Махавира или Буда, и си вършат работата като всекиго другиго. С тази разлика, че ни създават по-малко неприятности от останалите.

— Може би защото дълбоко в себе си са републиканци?

Варшакара се засмя.

— Дори и да е така, какво могат да направят? Нали поначало светът не ги интересува? А това само по себе си е добре за нас, които безумно обичаме света такъв, какъвто е.

Моята волска кола вече бе наблизо. Сбогувах се с Варшакара. После с Карака си пробихме път през тълпата до мястото, където чакаха стражите ми. Макар и облечени с индийски дрехи, те бяха въоръжени по персийски.

Бях поръчал колата ми да е с навес и меки седалки. С учудване видях, че желанието ми е изпълнено. Щом се настанихме с Карака, коларският камшик докосна хълбоците на воловете, раздрусахме се и потеглихме по пътя за Шравасти, дълъг двеста и двадесет мили.

Амбалика не дойде с мен, защото бе болна от треска. Имаше голяма вероятност да е бременна, затова единодушно решихме, че пътуването ще е опасно за нея.

— Но ще се върнеш, нали?

Сега Амбалика изглеждаше точно на годините си и бе много отчаяна.

— Да — отговорих, — щом свърши дъждовният сезон, ще се върна.

— Тогава ще можеш да видиш как раждам сина ти.

— Ще се моля на Премъдрия господ да съм при теб по това време — казах аз, като я прегърнах.

— Другата зима тримата ще отидем в Шравасти — каза твърдо Амбалика.