Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Creation, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Незабравка Михайлова, 1989 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Епически роман
- Интелектуален (експериментален) роман
- Исторически роман
- Роман за съзряването
- Съвременен роман (XX век)
- Философски роман
- Характеристика
-
- Античност
- Будизъм
- Даоизъм
- Древен Изток
- Древна Гърция
- Древни религии и култове
- Идеи и идеали
- Индия
- Индуизъм
- Китай
- Криптоистория
- Религиозна тематика
- Оценка
- 5,6 (× 47гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Корекция
- —Оправяне на кавички (Мандор)
- —Добавяне
- —Допълнителна корекция
4.
Останах в Сарди две години. Служех като щабен офицер. Няколко пъти ме изпращаха на поход във вътрешността на страната. Веднъж се опитахме — неуспешно — да завземем отново северния град Византион. Бях в Сарди, когато научих за смъртта на Хистасп. Умрял, докато ръководел строителството на Дариевата гробница. Скърбях за него. Беше чудесен човек.
В Сарди помогнах на Мардоний да отпразнува първо победата си над Кипър, който отново стана подвластен на Персия, а после и сватбата си с Артазостра, дъщерята на Великия цар. Лаида твърдеше, че Артазостра е хубаво момиче, но била съвсем глуха по рождение. По-късно тя роди на Мардоний четирима синове.
Малко преди да се върне в Суза, Хистией въстана срещу Великия цар и тъкмо тогава Лаида се сети, че е време да посети роднините си в Абдера. Тя винаги знаеше кога да изчезне и кога да се появи отново. Когато се появи отново, с труд си спомняше името му.
При завръщането си в Суза с учудване открих — тогава още бях наивен, — че почти никой не се вълнува от йонийското въстание. Макар дворът да бе стреснат от опожаряването на Сарди, всички вярваха, че гърците скоро ще бъдат наказани. В същото време с далеч по-голям интерес се обсъждаше поредният претендент за вавилонския престол. И до днес периодично се явява някой луд от вавилонските села и твърди, че е истинският наследник на Навуходоносор. Това притеснява живите членове от царското семейство и дразни Великия цар. Въпреки вродената си леност вавилонците имат пристъпи на непокорство — особено селяните, които често прекаляват с палмовото вино.
— Изпращат ме да потуша въстанието — заяви един ден Ксеркс.
Намирахме се на игрището, където бе преминала по-голямата част от детството ни. Край нас следващото поколение персийски благородници се упражняваше в стрелба с лък. Гледах ги и с облекчение си мислех, че сме вече възрастни и съм се отървал от учителите магове.
— А въстанието голямо ли е? — попитах аз.
— Не. Царският съгледвач казва, че ще са достатъчна само няколко дни…
Ксеркс направи гримаса. Никога не го бях виждал толкова разстроен. Скоро разбрах причината.
— Затова пък Мардоний спечели истинска победа нали?
— Е, Кипър е отново наш — отвърнах аз. — Но не може да се каже, че дължим всичко на Мардоний. Планът бе на Артобазан. А и командуващият генерал…
Ненапразно бях прекарал цял живот в двора. Знаех как да разговарям с честолюбиви принцове.
— И все пак заслугата се приписва на Мардоний. В очите на всички той е герой. А аз седя тук и нищо не правя.
— Как така нищо? Нали се ожени?
Неотдавна Ксеркс се бе оженил за Аместрида, дъщерята на Отан.
— Това е нищо.
— Тъстът ти е най-богатият човек в света. Това поне е нещо.
При други обстоятелства Ксеркс би се развеселил. Но този път шегата не подействува. Беше наистина разстроен.
— Всички вие сте истински войници.
— Някои от нас имат доста скромни постижения в сравнение с други — отвърнах аз, като исках да го разсмея. Но той сякаш не ме чу.
— Аз съм почти като евнусите — каза той. — Част от харема.
— Нали заминаваш за Вавилон?
— Само защото там не ме заплашва никаква опасност.
— Ти си наследникът на Великия цар!
— Не — отговори Ксеркс, — не съм.
Бях толкова смаян, че просто онемях и го зяпнах глупаво.
— Нещата се промениха — продължи той.
— Артобазан?
Ксеркс кимна.
— Справял се много добре в Кария. Поне така твърдят. Баща ми само за това говори.
— Това не значи нищо.
— Великият цар заяви от лъвския трон, че няма да определи престолонаследника, докато не сринем Атина.
— Ами ако умре преди това?
— Великият цар е всесилен. Той сам си избира кога да умре.
Ксеркс единствено пред мен си позволяваше да покаже негодуванието, което понякога изпитваше към действията на баща си. В известен смисъл той ме чувствуваше по-близък от братята си. Но това бе напълно естествено. Аз нямах царска кръв. Не представлявах опасност.
— А какво казва царица Атоса по този въпрос?
— Какво ли не! — Ксеркс се помъчи да се усмихне. — Не можеш да си представиш какво шествие от магове, жреци и магьосници минава през покоите й напоследък.
— А Дарий… минава ли през покоите й?
— Не.
Отговорът бе кратък и едва ли можеше да се смята за категоричен. Чрез евнусите в харема Атоса ръководеше голяма част от администрацията на империята, поради което често бе в състояние да влияе на Дарий от дискретно разстояние.
— Ще я посетя.
— Сигурно ще замина, преди да си говорил с нея. Нали съм тръгнал да покорявам Вавилон! — помъчи се да се пошегува Ксеркс, а после изведнъж добави: — Кир направи своя син цар на Вавилон, преди да умре.
Не отговорих нищо. Не посмях.
Докато се упражнявахме в хвърляне на копие, разказах на Ксеркс за обсадата на Милет и за опожаряването на Сарди. Но историята на Мардоний с Артемизия му бе по-интересна.
— Завиждам му — каза Ксеркс не със завист, а с тъга.