Гор Видал
Сътворението (54)

1.

Снощи генерал Перикъл отпразнува третата година от началото на мисията ми с музикална вечер в дома на Аспазия. Както и всичко останало, което има нещо общо с моята рядко признавана и още по-рядко чествувана мисия, тържеството се проведе донякъде тайно и бе обявено в последната минута. Малко преди залез, когато се канех да си лягам, Демокрит пристигна с новината, че генералът иска да ме види. Бързо прекосихме града, със скрити в шалове лица, за да не разберат консерваторите, че безчестният представител на Великия цар заговорничи с Перикъл за поробването на Атина.

В началото на пътеката — не бих могъл да я нарека улица, — която води към къщата на Аспазия, стояха на пост двама скитски полицаи. Попитаха Демокрит по каква работа идваме. Демокрит отговори с някаква парола и ни разрешиха да продължим по пътеката.

Когато пристигнахме, ми се струваше, че ще умра от жега. Лятото тук е ужасно горещо, а зимата ужасно студена. Атинският климат си съперничи с климата в Суза, който е най-неприятният в света. Естествено, напоследък аз съм необикновено чувствителен към топлината и студа. Снощи стигнах до къщата на Аспазия, облян в пот.

Демокрит ми казва, че обстановката вътре е много изискана. Питам се, Демокрите, как си могъл да установиш това? Въпреки богатството на прадядо ти домът му в Абдера е, меко казано, недодялан. От всички къщи наоколо само тази на Калий ми се струва едновременно разкошна и удобна. Ако не друго, усещам, че по мраморния под има килими, а в мангалите гори благовонно дърво.

В къщата на Аспазия се влиза през дълъг, тесен коридор с ниски тавани, който води към малък вътрешен двор. Вдясно от двора има предназначен за приемна портик, не по-голям от този, в който сме седнали сега, в желанието си да се скрием от горещината.

Мигновено разбрах, че съм в дома на милетска дама. Въздухът ухаеше на скъпи парфюми, а музиката звучеше така нежно, че човек можеше и да не я слуша. Това е рядкост в Атина, чиито граждани са толкова немузикални, че като отидат на концерт, напрегнато слушат всяка нота и се мъчат да проумеят защо от тях се очаква да бъдат очаровани. Йонийските гърци от Мала Азия са други. За тях музиката е допълнение към разговора, доброто ядене и дори любовта. Музиката е част от въздуха, който дишат, а не математическо уравнение, предназначено за Питагор.

Когато влязохме, в стаята имаше над десетина души. Демокрит ми казва, че всъщност е имало десет души гости и няколко роби от Сарди, които свирели и поднасяли ястията. Посрещна ни Евангелос, домоуправителят на Перикъл. Макар тази прочута личност обикновено да се намира в провинцията, където се грижи за стопанствата на генерала — и за двамата му законни синове, — през последната седмица той е тук, за да отпразнува заедно с цяла Атина трофея на победата, който народното събрание току-що гласува за Перикъл. Привидно трофеят му се присъжда за повторното завземане на Евбея. В действителност му се дава за прозорливостта, с която се справи със спартанския цар миналата зима, когато армията на Спарта завзе Атика и атиняните трябваше да се скрият зад дългите си стени.

Когато от спартанската главна квартира в Елевзин пристигна съобщение да се предадат, народното събрание се изкушаваше да вземе точно такова решение. В края на краищата спартанската армия е най-могъщата в гръцкия свят. Защо да й се съпротивляват? Силата на Атина е по море, не по суша. Но Перикъл нямаше намерение да прави никакви отстъпки. Уреди тайна среща със спартанския цар, едно ококорено момче, което никога по-рано не бе напускало Пелопонес. Съзнавайки младостта и неопитността на своя цар, подозрителните спартански старейшини бяха назначили специален съветник, който отблизо да следи момчето. Но, както отбеляза Перикъл по-късно, такива предпазни мерки само удвояват цената. Момчето-цар получи три златни таланта, които щяха да му се пазят в Делфи, а съветникът — един проницателен държавник — получи седем таланта на място. Веднага след подкупването на царя и съветника му спартанската армия си замина. Старейшините наложиха огромна глоба на момчето-цар, а специалният съветник избяга в Сицилия, където вероятно сега се наслаждава на богатството си.

— Единственият ми проблем — заяви Перикъл пред гостите — е как да обясня тези разходи пред народното събрание.

Съветът на Аспазия бе недвусмислен.

— Когато се отчиташ, просто кажи: „За наложителни разходи — десет таланта“.

Подозирам, че Перикъл точно така и ще постъпи. И без това всички знаят, че спартанците бяха подкупени. Поздравих Перикъл, като отбелязах колко малко е струвал на Атина мирът, а той отвърна мрачно:

— Не купих мир, купих време.

Разказът ми е непоследователен. Когато пристигнахме, Перикъл го нямаше, но Аспазия многократно компенсира отсъствието му. Тя има прекрасен глас, пее милетски песни с много изящество, рецитира поезия по-хубаво от всички хора, които съм слушал. Разбира се, за мен няма нищо по-красиво на света от йонийския гръцки, когато го говорят добре. Да, Демокрите, той е по-красив дори и от персийски.

— Исках да се запозная с теб от първия ден на пристигането ти в Атина.

Държеше ръката ми в двете си длани. Създаваше впечатление, че всяка дума, която изрича, е искрена.

Похвалих смелостта й да ме приеме в къщата си, а тя се засмя.

— Винаги са ме наричали мидопоклонничка. Лично мен това не ме интересува. Но има случаи, когато…

Гласът замлъкна. За сетен път проклех слепотата си. Какво не бих дал да мога да разгледам това лице! Демокрит казва, че Аспазия е дребна и че от миналата зима насам още повече е отслабнала. Косата й е светлокестенява и не е боядисана — поне така мисли той. Ти не си толкова голям познавач в тази област, Демокрите, какъвто съм аз, или по-скоро бях навремето.

Аспазия ми представи няколко мъже. Единият от тях бе Формио, дясната ръка на Перикъл в събранието. Другият бе един генерал на име Софокъл. Преди години написа трагедия, която спечели първа награда на Дионисиевите тържества. Старият Есхил толкова се вбеси, че е на второ място след това парвеню, та замина за Сицилия, където острото око на онзи орел прекрати съперничеството им, като запрати костенурката направо в целта. Винаги ми е приятно да си спомням за Есхиловата смърт.

Софокъл е малко скандална личност тук, защото открито показва страстта си към млади мъже от своята среда. По някаква причина това в Атина е табу. Атинските граждани биват насърчавани да имат любовни връзки с юноши от своята класа, но щом на момчето му поникне брада, то трябва да се откаже от сексуални отношения с други граждани. От него се очаква да се ожени и да има семейство. След като изпълни това задължение, той трябва да си потърси момче, което да обича, за да продължи — какво? — обучението, предполагам, на нови граждани и войници. Тези нрави не са непознати и по други земи, особено сред нашите арийски братовчеди, северните племена. Въпреки това не ми е съвсем ясно защо е толкова строго забранено възрастни мъже да имат сексуални връзки помежду си, ако са атински граждани. Макар робите и чужденците да са разрешена плячка за онези, които обичат подобен род забавления, ако двама възрастни мъже желаят да имат любовна връзка, те трябва да се откажат от правото си да заемат държавна длъжност.

До този момент Софокъл успява да запази поста си и в същото време да прелъстява млади граждани. Но поведението му силно дразни Перикъл. Неотдавна той порица своя приятел и колега: „Ти трябва да служиш за пример — заяви главнокомандуващият. — Не докосвай войниците си. Отвръщай поглед от тях, когато се къпят.“ Но Софокъл продължава да скандализира атиняните. Говори се, че когато ходи на гости в дома на някой свой приятел, на младежите заповядват да се скрият. Между другото, понеже никога не е показал ни най-малък интерес към момчета, генерал Перикъл е смятан за безсърдечен. Това общество е много странно.

Аспазия ме заведе до една ниска кушетка. Седнах в единия й край, а тя се настани в краката ми, като внучка. Донесоха вино. Ако не доставя жени на Перикъл, както твърдят неприятелите му, Аспазия със сигурност успява да привлече в дома си най-талантливите професионалистки в града. От години не съм прекарвал толкова хубава вечер като снощната. Макар на моята възраст такива удоволствия да са не само неприлични, но и опасни, беше ми приятно да си спомня — за пръв път след Индия — какво удоволствие е да бъдеш в смесена компания на интелигентни жени и благородни мъже. Подобно нещо е немислимо в Персия. Затова, струва ми се, ще трябва да призная на атиняните заслугата, че са измислили един нов, чудесен вид общество.

Демокрит смята, че заслугата за това принадлежи лично на Аспазия. Твърди, че другите атински компаньонки съвсем не са от нейната категория и техните вечери най-често са пиянски и скучни. Демокрит сигурно знае тези неща. Благодарение на щедрата издръжка, която получава от баща си, той може да прекарва колкото време иска в къщите на професионалистките. Освен това не му се наложи да попадне в мрежата на възрастен мъж. Общо взето, трябва да си благодарен, че съдбата е така благосклонна към теб, Демокрите, поне досега. Нищо чудно, че толкова често се смееш.

Попитах Аспазия за Анаксагор.

— Той е в Коринт.

— Ще се върне ли?

— Не знам. Надявам се.

— Сигурен съм, че ще се върне. Чух защитата на Перикъл.

Ходил бях, много забулен, в събранието. Тукидид отправи нападки срещу Анаксагор и теориите му. Перикъл защити приятеля си и не каза нищо за теориите му. Нито един от двамата оратори не ми направи особено впечатление. Перикъл говори гладко, изискано и умее, когато реши, да постигне един страстен, съвсем фригийски тон. Употребявам музикален термин, защото генералът използува гласа си като музикален инструмент. Но когато съдеха Питагор, Перикловата лира мълчеше. И двамата оратори бяха смутени от такива събития, като спартанското нашествие, загубата на Беотия, въстанието в Евбея. В известен смисъл тъкмо когато имаха най-голяма нужда от Перикъл, той се оказа подсъдим. Накрая с решението си, че Анаксагор не е нито мидопоклонник, нито атеист, събранието просто изрази доверието си в Перикъл. Тукидид преживя тежко това поражение. Сега се заканва, че след време ще възобнови обвинението си. Сигурен съм, че ще изпълни заканата си. След процеса Анаксагор тактично напусна Атина. Трябва да кажа, че той ми липсва и на мен не по-малко, отколкото на Перикъл.

Похвалих Аспазия за виното, музиката, благоуханния въздух.

Аспазия се засмя. Приятен за слуха смях.

— Моята къща сигурно изглежда съвсем бедна в сравнение с харема на Великия цар.

— Откъде знаеш, че познавам харема?

— Ти беше довереник на старата царица и си любимец на царицата-майка. О, знам всичко за теб.

И наистина знаеше. Очевидно гъркините в персийския харем по някакъв начин са успявали да поддържат връзка със себеподобните си в гръцките градове. Учудих се колко много знае Аспазия за живота в двора.

— Но нали баща ми служеше на Великия цар, както консерваторите не пропускат да ми напомнят всеки ден.

— Милет бе любим град на Великия цар. — Влязох в нейния тон.

Всъщност Милет бе създал на Персия толкова неприятности, колкото всички останали гръцки градове в Мала Азия, взети заедно. Ксеркс имаше желание да го изравни със земята.

Перикъл се присъедини към нас толкова тихо, че усетих присъствието му едва когато почувствувах ръката му на рамото си и чух прославения глас да прошепва:

— Добре дошъл. Кир Спитама.

— Генерале! — Помъчих се да стана, но ръката на рамото ми не ми позволи.

— Не ставай, посланико. Ще седна до теб.

Аспазия отиде да донесе вино за генерала. Направи ми впечатление, че гостите продължават да се забавляват, сякаш управникът не е в стаята. Той седна на кушетката до мен и усетих, дори в мрака, че има внушителни размери. Не знаех, че Перикъл е толкова по-висок от мен.

— Напоследък те пренебрегнахме — каза той, — но нямахме друг избор.

— Разбирам, генерале.

— Нали знаеш, че аз изпратих Калий в Суза да сключи мир.

— Да, разбрах го още тогава.

— Надявам се също, че знаеш колко много се противопоставях на египетския поход. Първо, това бе явно нарушение на нашия договор. Но тъй като бе невъзможно да представя договора пред събранието по общоприетия начин, не можех и да се позова на него. Така или иначе, и без да е представен пред събранието, договорът остава в сила, що се отнася до сегашното правителство.

— Великият цар би казал същото.

— Доживяхме и този ден! — Перикъл плесна с ръце. От радост! Не можех да отгатна само по гласа. — Ти познаваше Темистокъл. — Това бе твърдение, а не въпрос.

— Да. Служех за преводач, когато той за пръв път се появи в Суза.

Перикъл стана. Предложи ми ръката си — здрава, мускулеста войнишка ръка. Изправих се с усилие.

— Бих искал да поговоря с теб насаме — каза той.

Перикъл ме поведе през стаята. Макар да спираше, за да размени по няколко думи с мъжете, нито веднъж не се обърна към друга жена освен към Аспазия. Въведе ме в задушна стаичка с дъх на гранясал зехтин.

— Тук работя.

Настани ме на едно столче. Бяхме толкова близо един до друг, че усещах мириса на потта му — като нагорещен месинг.

— Бях двадесет и осем годишен, когато остракизираха Темистокъл. Мислех, че той е най-великият човек, когото този град е родил.

— А сега… — подхванах аз дворцовия си отговор, но генералът ме прекъсна. Не обича много ласкателствата. Имам предвид ласкателства в персийски стил. Като всеки грък той жадува за атическия им вариант.

— По-късно промених мнението си. Темистокъл беше алчен човек. Взе пари от всички, дори и от Родоския тиран, което е непростимо. Още по-лошо, прибра му парите, а после не направи нищо, за да му помогне.

— Може би с това е искал да покаже, че е истински демократ. — Не устоях на изкушението и се пошегувах за сметка на Перикъл и партията му.

Шегата ми не бе удостоена с внимание.

— Темистокъл доказа, че думата му не означава нищо. Но за своето време той беше най-великият ни военачалник. И което е по-важно, а може би само това е важно, разбираше света по-добре от всички останали.

— Включително и Анаксагор?

— Анаксагор разбира много от тайните на сътворението. Тези неща са важни, разбира се, и са много дълбоки. Но аз говорех за политика. Темистокъл отгатваше как ще постъпят хората много преди те самите да го знаят. Можеше да вижда в бъдещето. Можеше да ни каже какво ще се случи след време и не мисля, че е имал тази дарба от Аполон. Не. Мисля, че можеше да предсказва бъдещето, защото напълно разбираше настоящето. Ето защо искам да знам…

Перикъл замълча. Имах чувството, че ме гледа втренчено.

— Какво би искал да знаеш, Генерале?

— Искам да знам какво ти е говорил Темистокъл за Атина, за Спарта, за Персия. Естествено, ако не желаеш да ми кажеш, няма да настоявам.

— Ще ти кажа каквото мога — отвърнах искрено. — Тоест каквото мога да си спомня. Но нямам добра памет за близкото минало. Мога да ти повторя всяка дума, която ми е казал Великият цар Дарий преди тридесет години, но вече съм забравил голяма част от онова, което говори Тукидид по мой адрес миналата зима в Одеона.

— Щастлив си. Бих искал и аз да мога да го забравя. Но той няма да ми позволи. Той е борец. И то лош. От онези борци, които се прилепват за теб и не те пускат, а после скришом те ухапват. Атина е малка за двама ни. Рано или късно единият от нас трябва да си отиде. Защото…

Перикъл отново замълча. Склонен е към самосъжаление, което се изразява в преструвката, че не разбира противниците си. При последното свикване на събранието се държа съвсем детински. Критикуваха го, задето харчи прекалено много от парите на империята за строеж на нови сгради. Вместо да отговори, че ако не харчи тези пари, половината от населението ще остане без работа, той каза: „Много добре. Ще завърша сградите със собствени средства. Тогава всички те ще бъдат посветени не на града, а на мен.“ Тъй като хоровото „не“ бе грижливо репетирано предварително, Перикъл получи необходимите суми — и спаси богатството си.

Перикъл приема тези политически неща съвсем лично. От друга страна, този град е малък и водачите се познават много добре помежду си, тъй че нападките им един към друг са лични и са предназначени не само да нараняват, но и да измъчват.

Все пак по настояване на Перикъл положих всички усилия да си припомня единствения частен разговор, който съм водил с Темистокъл, Това се случи в Магнезия една-две години преди смъртта му. Кой знае защо съм бил в този край на света. Но помня, че щом вестта за пристигането на царския приятел се разнесе по Големия път, при мен дойде пратеник на Темистокъл. Желая ли да бъда негов гост в губернаторския дом? Естествено, персиецът в мен се зарадва, че великият човек го помни. А гъркът в мен знаеше, че той ще ми поиска нещо.

Помня, че беше късно следобед — през лятото, струва ми се. Седяхме двамата в една чудесна лоджия с изглед към градините на неговото внушително имение. През годините Темистокъл бе натрупал огромно състояние, което по някакъв начин бе успял да изнесе от Атина при падането си от власт.

„Има недоразумение между мен и сатрапа на Сарди. — Темистокъл собственоръчно наля вино за двама ни. — Дребна работа, но… — Разля малко вино на мозайката по гръцки обичай. — Преди години в Атина издигнах статуя, наречена «Водоносецът». Този паметник бе посветен на времето, когато бях инспектор по водата, една много трудна работа, с която, струва ми се, доста добре се справих. Статуята е старомодна, разбира се, но винаги се е харесвала на всички. Както и да е, след падането на Атина персите взеха статуята и я поставиха в храма на Хера в Сарди.“

Да, Демокрите, той каза „падането на Атина“.

„И така — продължи Темистокъл, — попитах сатрапа дали мога да купя статуята и да я изпратя обратно в Атина. Нали разбираш, като символ на мира между перси и гърди и така нататък. Сатрапът побесня. Сега ме обвинява, че съм обидил Великия цар, обвинява ме в измяна, в какво ли не…“

Темистокъл се впусна в подробности около заплахите на сатрапа. Беше дълбоко разстроен от това стълкновение. Положих всички усилия да го успокоя. Обещах да уредя нещата както с канцеларията, така и с третата къща на харема. Несъмнено мирният договор бе по-важен за Великия цар от някаква си статуя. За нещастие точно тогава атиняните счетоха за уместно да нападнат нашата провинция Египет. Великият цар се разгневи и заповяда на Темистокъл да свика флотата. Една седмица по-късно Темистокъл умря — според мълвата от конско ухапване. И статуята на водоносеца си остана в Сарди.

Щом убедих Темистокъл, че Великият цар няма да се повлияе от някакъв си сатрап на Лидия, разговаряхме за хиляда и едно неща. Беше умен и прозорлив. Зададе ми много въпроси и изслуша почти всичките ми отговори.

И аз му задавах въпроси. Сигурен съм, че го разпитвах за Египет. Дори и тогава всички знаеха, че египетските бунтари търсят помощ отвън. Попитах го дали атиняните ще помогнат на въстаниците против Персия. Отговорът на Темистокъл бе категоричен, „Освен ако не са се побъркали напълно, което, ако ми позволиш да кажа от собствен опит, не е изключено — рече той с усмивка, — атиняните никога няма да нападнат вътрешността на Азия или Африка. Не би имало смисъл. Никога няма да победят. Не са достатъчно многобройни.“

Повторих тази реч на Перикъл, който промърмори:

— Да, да. Прав е. Истина е, че сме малко на брой. Продължавай. Моля те.

Разказах на Перикъл всичко, което си спомням. Предадох му остатъка от разговора си с Темистокъл, който протече горе-долу така:

„Сигурен съм, че Великият цар вече не е заплаха за Атина“, казах аз.

Темистокъл ме погледна изкосо, за да провери доколко сериозно приемам такова твърдение от устата на един персийски храненик.

Опитах се да заема неутрална позиция.

„Вече не съм доверен на Великия цар. Но съм съгласен с теб. Великият цар желае само да запази владенията си. Ако моите молитви получат отговор, един ден ще тръгнем на изток…“

„А ако моите получат отговор, атиняните ще тръгнат на запад.“

— Каза ли къде? — попита Перикъл, който сега бе толкова близо до мен, че с бузата си усещах топлината на лицето му.

— Да. Темистокъл говори за Сицилия, за Италия. „Европа трябва да стане гръцка — каза той. — Ние трябва да гледаме на запад.“

— Точно така! А какво каза за мен?

Беше ми забавно, че Перикъл притежава всичката суетност, присъща на държавника. За щастие — или за нещастие — държавникът неминуемо стига дотам, че обърква себе си с народа, който ръководи. Когато генерал Перикъл мисли за Атина, той мисли за себе си. Когато помага на Атина, помага на себе си. И понеже е надарен и мъдър, а да не говорим, че е и хитър, сега в Атина всичко би трябвало да върви добре.

Не можех да си спомня дали Темистокъл бе споменал своя политически наследник, затова свободно съчинявах. Когато говори с владетел, човек съвсем не е длъжен да казва истината.

— Темистокъл чувствуваше, че ти си логичният наследник на неговия наследник Ефиалт. Не гледаше сериозно на обстоятелството, че поради Алкмеонидския ти произход над теб тегне проклятие.

Вмъкнах това, понеже бях любопитен да узная какво е отношението на Перикъл към факта, че според много гърци над него и семейството му все още тегне божественото проклятие, защото преди два века един от прадедите му убил свой противник в някакъв храм.

— Всеки знае, че проклятието бе отменено, когато нашето семейство отново построи храма на Аполон в Делфи.

От този формален отговор не можах да разбера дали Перикъл вярва, че проклятието все още е в сила, или не. Ако е в сила, Атина ще страда, защото Перикъл е Атина или поне така мисли. Колкото повече остарявам, толкова повече започвам да вярвам в дълголетието на проклятията. Ксеркс очакваше да го убият и съм сигурен, че в предсмъртния си час не се е изненадал, ако допуснем, че са му дарили един миг за размисъл, преди Страшната царска слава да се превърне в локва кръв.

Влязох в ролята си на царедворец.

— Темистокъл говореше с уважение за теб, но не и за Кимон, когото мразеше.

Последното бе вярно.

— Кимон е опасен човек — отвърна Перикъл. — Изобщо не трябваше да му разрешавам да се връща. Но Елпиника ме надхитри. Да, измами ме тази зла старица. Още не знам как го постигна. Казват, че е вещица. Може и да е истина. Така или иначе, дойде тя при мен, облечена като младоженка. Възмутих се. „Много си стара, рекох й, за да слагаш такива парфюми и одежди.“ Но тя спори с мен като мъж и получи каквото искаше. Кимон се върна. Сега е мъртъв, а Тукидид… Е, градът е твърде малък за двама ни. Един от нас трябва да си отиде. Скоро.

Перикъл стана. Още веднъж силната му ръка ми помогна да се изправя.

— Нека да се върнем при гостите и да отпразнуваме мира със Спарта и мира с Персия.

Казах това напълно искрено.

Перикъл отговори, както ми се стори, също напълно искрено.

— Искам бъдните поколения да кажат за мен, че нито един атинянин не е сложил траур по моя вина.

* * *

Аз, Демокрит от Абдера, син на Атенокрит, подредих тези спомени на Кир Спитама в девет книги. Платих за преписването им и сега те могат да бъдат прочетени от всеки грък.

Една седмица след приема в къщата на Аспазия Кир Спитама умря бързо и безболезнено, докато му четях Херодот. Това се случи преди близо четиридесет години.

През следващите години пътувах из много страни. Живях във Вавилон и в Бактра. Пътувах до устието на Нил и стигнах на изток чак до бреговете на река Инд. Написах много книги. Но когато се върнах в Атина тази година, никой не ме позна — дори словоохотливият Сократ.

Мисля, че Кир Спитама бе прав, като твърдеше, че проклятието над Алкмеонидите продължава. Перикъл бе велик човек, обречен от съдбата. Когато той умря — преди двадесет години, — Атина понасяше ударите на спартанската армия отвън и на смъртоносната чума отвътре.

След двадесет и осем години непрекъсната, изтощителна война Атина се предаде на Спарта. Тази пролет дългите стени бяха съборени и сега, когато пиша тези редове, на Акропола има спартански гарнизон.

До голяма степен благодарение на всичко, което научих от Кир Спитама, през дългия си живот успях да открия причините не само за всички небесни явления, но и за самото сътворение.

Първопричината за вселената са атомите и празното пространство; всичко останало е само човешка мисъл. Има безброй светове като нашия. Те възникват и загиват. Но нищо не може да възникне от нещо, което не съществува, както нищо не може да изчезне в онова, което не съществува. По-нататък, основните атоми са неограничени по размер и по брой и те превръщат вселената във водовъртеж, в който се пораждат всичките й съставни части — огън, вода, въздух, земя.

Причината за възникването на всички неща е постоянният вихър, който аз наричам необходимост; и всичко се случва по необходимост. Така светът постоянно се създава и пресъздава.

Както бе започнал ако не да вярва, то поне да подозира Кир Спитама, сътворението няма нито начало, нито край, а съществува като поток във времето, което е наистина безкрайно. Макар и никъде да не забелязах ни най-малка следа от Премъдрия господ на Зороастър, много е възможно той да е една идея, която съответствува на онзи цикъл, наричан космос, първично единство, или сътворение.

Но по тези въпроси съм писал другаде и тук ги споменавам само за да изразя благодарността си към стареца, а историята на неговия живот с радост посвещавам на последния жив свидетел от онова славно време — Аспазия, жената на Лизикъл, търговеца на овце.