Гор Видал
Сътворението (48)

1.

Завърнах се в Суза през пролетта на осмата година от Ксерксовото царуване, след шестгодишно пътешествие на изток и на изток от изток. Вече не бях онзи възторжен млад човек, който бе тръгнал от Бактрия. През вратите на Суза премина един призрак на средна възраст. Всъщност дори не се учудих, че хората не ме забелязват, сякаш бях невидим. Съвсем не се изненадах, че никой не ме позна. В двора отдавна ме бяха обявили за мъртъв, така че за тях аз наистина бях призрак. Но по-лошото беше, че бях призрак и за самия себе си.

Чувството ми за нереалност скоро се разсея или по-скоро бе заменено от самата нереалност на света, в който се озовах. Всичко се бе променило. Не, това не е съвсем вярно. Канцеларията не се бе променила — установих го, когато във втората стая ме прие един помощник-управител, когото познавах от едно време. Тогава беше виночерпец на харема. Този човек бе сириец, известен със своята любознателност. Често го дразнеха, защото задаваше много въпроси. И се страхуваха от него, защото никога не забравяше какво са му отговорили.

— Това ще причини объркване, Царски приятелю. — Евнухът употреби единствената титла, която ми бе останала. — Естествено, радваме се да те видим, но…

Не посмя да довърши изречението.

— Искаш да кажеш, че официално съм обявен за мъртъв и имуществото ми е конфискувано от хазната, така ли?

— Не, не от хазната. Всъщност взета е само една малка част. Повечето от твоите имоти са собственост на благородната ти майка.

— Нима тя е жива?

— Жива е и е в цветущо здраве. В момента е с двора в Сарди.

— В Сарди ли? — попитах учудено. — Откога е въведен такъв ред Великият цар да се установява с двора в Сарди?

— Нищо ли не знаеш?

Втората стая на канцеларията гледа към градината. Забелязах, че тази година пролетта бе закъсняла.

— Много малко. Разбрах, че Гръцките войни са продължили и че Великият цар е опожарил Атина до основи. — Бях го научил в Шравасти от един агент на Егиби. — Това е всичко, което знам.

— Случиха се много неща — рече заместник-управителят.

Оказа се, че думите му са били твърде сдържани. Скоро след заминаването ми за Китай Ксеркс поискал от жреците на Бел-Мардук да му подарят някои златни предмети от съкровищницата си.

— Не поисках нищо, което може да се сметне за свещено — обясни ми по-късно той. — Постъпих много снизходително с тях. Не наказах никого със смърт. Е, наистина конфискувах някои златни дреболии и ги претопих за дарици. Трябваше да покрия разноските по Гръцките войни. После се върнах в Суза.

Няколко седмици след отпътуването на Ксеркс от Вавилон един от безбройните претенденти за този древен престол, подстрекаван от жреците на Бел-Мардук, се провъзгласил за вавилонски цар. Заповядал да убият нашия стар приятел, ужасяващия с вида си Зопир. После и претендентът бил убит от свой съперник, който пък успял да отблъсне персийската войска и бранил града повече от година. Накрая Вавилон бил превзет от първия генерал и зет на Ксеркс Мегабиз, син на убития сатрап Зопир.

— Разплатата на Великия цар беше страшна — каза помощник-управителят, като клатеше глава със страхопочитание. — Той претопи статуята на Бел-Мардук, за да не може никой повече да хваща ръката му. После разруши всички негови храмове, а онези от жреците, които не уби, изгони. След това срути градските стени. Срина зикурата до основи. Конфискува земите и имотите на големите търговци…

— И с Егиби ли се разправи така?

— Не — усмихна се евнухът. — „Егиби и синове“ се преместиха тук, в Суза. После Великият цар раздели страната на две сатрапии и премахна титлата цар на Вавилон. Сега се нарича просто Ксеркс, Великият цар.

Днес Вавилон е провинциален град. Така свърши хилядолетната му история.

— И сега къде отсяда дворът през зимата?

— В Персепол.

— Където всичко замръзва!

Евнухът въздъхна.

— Ние сме верни слуги — издекламира той задължителната фраза, която аз повторих.

Попитах какво е станало с тоновете вавилонско злато и той ми обясни, че било използувано за нашествието в Гърция.

— Боя се, че от това злато вече нищо не е останало — заключи той. — Тези войни бяха разорителни.

— Но успешни. Атина е унищожена.

— О, да! Да!

Само че възторгът му бе явно фалшив. Разпитах го внимателно и така научих част от историята, която е толкова добре известна тук, в Атина, че я повтарям, Демокрите, само за да получиш представа как изглеждат нещата за другата страна.

Ксеркс лично командувал нашествието. Тръгнал от Сарди. Повел със себе си три от шестте армейски корпуса, което ще рече шестдесет хиляди души, а не шест милиона или каквато там цифра е измислил Херодот, за да поласкае атиняните. С армията тръгнала и цялата флота.

Гърците изпаднали в паника. Оракулите в Делфи и Атина единодушно твърдели, че Великият цар е непобедим. Дори намеквали, че атиняните ще постъпят доста разумно, ако предадат града си и се изтеглят в Италия. После на Делфийския оракул му хрумнало да спомене, че дървените укрепления, опасващи града, могат да се окажат полезни. Именно тогава съмнително почтеният и без съмнение ненавиждан Темистокъл решил малко да извърти нещата и да изтълкува фразата „дървени укрепления“ в смисъл на „дървени кораби“.

Но евнухът от канцеларията знаеше само дворцовата версия за войната, която ми разказа.

— Преди две години, точно по същото време, Великият цар бе в Троя, където принесе в жертва на троянската богиня хиляда глави добитък.

Това ме огорчи. Тъкмо се бях зарадвал на новината, че Ксеркс се е отрекъл от титлите фараон на Египет и цар на Вавилон, с което, естествено, е отхвърлил и боговете им. А ето че веднага след това, и то не с политическа цел, а за театрален ефект, не се поколебал да извърши най-важното жертвоприношение не на Премъдрия господ, а на някаква троянска богиня, чието име евнухът дори не можеше да си спомни.

— Но смисълът на жертвоприношението бе ясно разбран, Царски приятелю. Както ти е известно, Великият цар знае наизуст почти всичко от гръцкия Омир. Тъй че след жертвоприношението той застана пред древните развалини и заяви: „Ще отмъстя за Троя, разрушена от нашествениците гърци. Ще отмъстя за моя предшественик цар Приам. Ще отмъстя за необузданата жестокост на гърците от името на цяла Азия. Както гърците нападнаха Троя, за да си вземат спартанската курва, така ще ги нападна и аз, за да измия петното на безчестието, което лежи върху нас от поколения. Атина ще изгори, както изгоря Троя, както изгоря Сарди. Атина ще изгори и аз лично ще запаля първата искра. Аз съм възмездието. Аз съм справедливостта. Аз съм Азия.“ После персийските армии преминаха Хелеспонта и влязоха в Европа.

Ксеркс бе намерил хитро обяснение за нашествието си в Гърция. Всеки грък смята едва ли не за своя лична заслуга извършеното от дедите му нападение над азиатския град Троя, поради което Великият цар потърси отговорност от всички гърци за греховете на дедите им. В това Ксеркс бе съвсем искрен. Той наистина вярваше, че рано или късно боговете — които, разбира се, не съществуват — искат строга сметка за всяко извършено спрямо тях провинение.

Отначало войната тръгнала успешно. При пълно единодействие армията и флотата стигнали до бреговете на Тесалия. По пътя убили спартанския цар с всичките му войници. Четири месеца след речта си в Троя Ксеркс бил в Атика. Атинският водач Темистокъл заповядал да евакуират града. По-голяма част от мъжете се качили на корабите, които, обяснил той, били атинските дървени укрепления. Темистокъл много внимателно се придържал към буквалния смисъл на предсказаното от Делфийския оракул и повечето атиняни предпочели да се съгласят с него. Нямали избор. Персийската войска била непобедима и се налагало или да избягат в морето, или да умрат на сушата.

В присъствието на Ксеркс град Атина бил опожарен. Така Великият цар отмъстил не само за Сарди, но и за Троя. Междувременно Темистокъл тайно влязъл във връзка с Ксеркс. Атинският водач постъпил по обичайния гръцки начин и поискал земя и пари, а Ксеркс с готовност приел да задоволи исканията на своя коварен противник. За да го увери в искреността си, Темистокъл му съобщил, че атинската флота се кани да отплава за Сицилия и Ксеркс трябва незабавно да я нападне, ако желае да извоюва пълна победа. Колкото и да е чудно, само царица Артемизия заподозряла, че това е клопка. Тя между другото осъществила желанието си и лично командувала халикарнаските войски. При все че не била добър пълководец, тя отлично познавала гръцкия начин на мислене. Пак между другото, когато влизала в бой, Артемизия носела изкуствена брада, направена по подобие на Мардониевата. А Мардоний никога не се оплаквал, колкото и да го дразнела тази извратеност.

Въпреки предупреждението на Артемизия Ксеркс дал заповед за нападение. Една трета от персийската флота била унищожена поради предателството или некадърността на няколко финикийски капитани. Когато Ксеркс справедливо наказал тези офицери, останалите финикийски и египетски командири дезертирали и Персия се оказала с половин флота. Но по суша надмощието ни било пълно и Атика била завладяна. Въпреки това двуличният Темистокъл получил признание от всички гърци за извоюването на една голяма морска победа. Делото, което започнало като предателство, завършило като така нареченото „спасение“ на Гърция.

Ксеркс не обвинил Темистокъл за разгрома. И защо да го обвинява? Не гърците победили, а персите изгубили поради предателството на своите капитани. Тогава Темистокъл предупредил Ксеркс, че челен отряд на атинската флота е отплавал за Хелеспонт със заповед да разруши моста между Европа и Азия. Ксеркс незабавно се отправил по суша към Византион, за да защити моста. По пътя пренощувал при дядо ми в Абдера — голяма чест, както и източник на безкрайни политически неприятности за семейството на Лаида. И до днес ги наричат „мидопоклонници“.

Ксеркс оставил в Гърция един армейски корпус под командуването на Мардоний. Втори армейски корпус пазел дългия сухоземен път от Атика до Хелеспонт. Трети корпус поддържал реда в йонийските градове.

Тъй като Мардоний все още владеел вътрешността на Гърция, всички гръцки водачи, които били против атинското управление, отишли в щаба му в Тива. Антиперсийски настроените гърци съвсем се отчаяли. Независимо от това Мардоний повторно опожарил Атина, за да даде урок на консервативната партия. От всички атиняни само те отказали да признаят Ксеркс за свой господар. Деморализираните консерватори продължили да молят Спарта за помощ, но помощ не идвала. Спартанците по традиция са ненадеждни съюзници. А в този случай по-същественото може би било, че спартанските водачи обикновено са платени персийски агенти.

Известно време всички смятали, че Мардоний е успял в мисията си. После спартанският регент Павзаний, обхванат от алчност, неочаквано открил, че луната е в благоприятно положение, и повел спартанската армия към Атика, а от Мардоний поискал да му подари сандък злато, при получаването на който щял да се оттегли. Но Мардоний жадувал за пълна победа над Спарта и съюзниците й. Не платил златото. Той също бил алчен — за слава. Като позволил на най-силната си страст — сребролюбието — да отстъпи пред славолюбието, той се самоунищожил. Човек никога не бива да изневерява на природата си.

Мардоний нападнал спартанската армия. Разгромил я. Спартанците се опитали да избягат, но открили, че пътят за отстъпление към Пелопонес е преграден от нашите войски и че всичките им хранителни припаси са станали плячка на неприятеля.

Мардоний изпълнил желанието си. Гърция била негова. Но му се искало да направи един последен победоносен жест. Яхнал бял кон и повел последната атака срещу останките от спартанската армия. В ръкопашния бой белият кон бил убит, а Мардоний — хвърлен на земята. И преди да се вдигне на крака — на сакат човек това отнема време, — един грък разбил главата му с камък. Така загинал моят приятел Мардоний, който мечтаеше за господство над морето и всички острови, който искаше да бъде господар на всички гърци. Умрял мигновено и с вярата, че е осъществил мечтата си и Гърция е негова. Доста загадъчно е, че тялото му така и не се намери. Синът му похарчи цяло състояние да търси години наред костите на баща си.

На бойното поле в Платея предателят Павзаний бил обявен за спасител на цяла Гърция. В същото време избухнало въстанието в Йония и корпусът на Мардоний, командуван от Артабаз, бил принуден да се завърне в Азия, където на нос Микале голяма част от персийската флота била унищожена. Два корпуса от персийската войска също претърпели поражение. Каква ирония на съдбата. Съюзените гърци не успели да извоюват решаващата бойна победа на собствена земя, в Европа, а това неочаквано станало на по-малко от сто мили западно от седалището на Великия цар и двора му в Сарди.

С изумление слушах разказа на помощник-управителя за всички сполетели Персия нещастия.

— Ето защо Великият цар няма да дойде в Суза преди началото на лятото, когато ще се жени синът му Дарий — добави накрая евнухът.

— Най-сетне свършиха Гръцките войни — казах аз.

Какво повече можех да кажа? Мардоний бе мъртъв.

Младостта бе отминала.

Помощник-управителят сви рамене.

— Говори се, че Павзаний иска да стане цар на цяла Гърция. Ако се опита да стори това, може би ще ни въвлече в една наистина много продължителна война.

— Или ще осигури продължителен мир.

Към нас се присъедини един престарял евнух, когото познавах още от детските си години в харема. Поздравихме се сърдечно.

— Тя ще те приеме веднага — каза ми евнухът.

— Тя? — Зяпнах го глупаво.

— Да, Царицата-майка.

— Нима е жива? — продължавах да се учудвам аз.

Атоса бе не по-малко учудена от мен. Беше се смалила до размерите на детска кукла — и също като на кукла сега главата й бе прекомерно голяма за крехкото, съсухрено тяло.

Атоса лежеше на сребърно легло пред статуята на Анахита. Проснах се пред нея, а тя само за миг вдигна ръка и отново я отпусна върху завивката. Това бе поздравът й.

— Стани.

Гласът й бе станал дрезгав като на мъж.

Взирахме се един в друг, сякаш бяхме два духа, които току-що са се срещнали в преддверието на Арийския дом на бащите.

— Учудваш ли се?

Кимнах глупаво.

Атоса се усмихна и показа единствения си зъб. С труд разбирах думите й, но гласът бе запазил силата си, а очите й все така блестяха.

— Много си остарял — каза тя.

— А ти, Велика царице, си…

— … като нещо, което са забравили да погребат. Смешно е човек да живее толкова дълго.

— Твоето дълголетие е щастие за нас…

С учудваща лекота си възвърнах дворцовите обноски. Опасявах се, че съм ги забравил. Китайските и индийските диалекти така се бяха объркали в главата ми с персийските и гръцките, че често не можех да се сетя за най-обикновени фрази. И до днес се чувствувам несигурен за някои думи. Докато говоря с теб на гръцки, мисля на персийски, безнадеждно примесен с изрази от източните езици, а напоследък сънищата ми са ужасно неразбираеми. Понеже вече не виждам наяве, рядко виждам нещо и насън. Затова пък чувам гласове. И често не разбирам какво се мъчат да ми кажат.

Атоса прекрати царедворските ми излияния с поклащане на глава.

— Застани там — посочи тя едно място между леглото и статуята на Анахита. — Главата ме боли, когато я движа. Както и всичко останало.

Атоса затвори очи. За миг ми се стори, че е заспала, дори че е умряла. Но тя просто събираше сили.

— Предполагам, че не си очаквал да ме завариш жива, а Мардоний мъртъв.

— Първото е радост…

— … която не може да се опише. — Присмиваше се и на мене и на себе си. — Но второто е нещо сериозно.

— Останах с впечатление — продължих аз, като се постарах да се изразя тактично, — че Мардоний е причинил всички тези… събития в Гърция.

— Да. Той завладя Гърция. — В пукнатините на дебелото емайлово покритие на лицето й се появи нещо като нежна руменина. — После падна убит.

— От гърците ли?

Атоса силно стисна устни, което не е особено лесно, ако човек има само един зъб.

— Да се надяваме, че е така. Но не е изключено да е бил убит от някоя дворцова фракция. Трупът така и не се намери, което е много нетипично за гърците. Каквито и да са недостатъците им, в това отношение на тях твърдо може да се разчита: винаги връщат труповете на загиналите неприятелски войници.

Дори и на смъртното си ложе Атоса продължаваше да плете мрежите си. Приличаше на престарял паяк, който не е изгубил апетита си към крехка плячка.

— Ще откриеш, че дворът е много различен от онова, което беше по наше време. — Така между другото ме причисли към връстниците си. — Центърът му е харемът.

— Така беше и… по наше време.

Атоса поклати глава и потръпна от болка.

— Не. В онези дни Дарий управляваше чрез канцеларията. И аз успявах да постигна някои скромни успехи. Но не чрез харема. Аз също бях принудена да използувам канцеларията. Сега в харема има петстотин жени. Трите къщи в Персепол са толкова пренаселени, че харемът трябваше да се разшири и да включи всички административни сгради от зимния дворец. Синът ми…

Атоса замълча.

— Той винаги е бил податлив — изразих се колкото може по-тактично.

— Аместрида е силна личност. Поздравявам се за избора си. Разбира жените, евнусите и Великия цар. Но не я бива като администратор. Аз бях добре обучена. А тя не е. Съзнаваш ли, че съм последният човек, който помни баща ми Кир? — Към края на живота си Атоса скачаше от една тема на друга и изказваше гласно неща, които иначе само би си помислила. — И почти никой не помни брат ми Камбиз. Но аз го помня. И знам кой го уби.

Атоса ми се усмихна загадъчно. Бе забравила, ако изобщо някога е знаела, че Ксеркс ми е разказал истината за кървавия възход на баща си. После се върна към настоящето:

— Разчитам на теб да помогнеш на сина ми. Освен нас двамата нищо не е останало от миналото. А аз скоро ще си отида. Аместрида се интересува само от тримата си синове, което е нормално. Освен това е ревнива, а това е опасен недостатък. Мен никога не ме е вълнувало кой споделя леглото на Дарий. Не че той много се интересуваше от жени. Разбира се, аз бях специален случай. Бях не само негова жена: бях партньор на Великия цар, царица. Аместрида е различна. Много различна. Досега е убила, тайно, а понякога и не чак толкова тайно, най-малко двадесет фаворитки на сина ми.

— Защо той й позволява?

— Не ме прекъсвай! Нямаш никакви маниери! А и никога не си ги имал. Ти си гръцки маг. Или магски грък. Ще ти е приятно да чуеш, че Лаида сега е голяма сила в харема, защото успя да стане много полезна за Аместрида.

— С магии ли?

— С магии? Глупости! С отрова. — Атоса като че се развесели. — Щом Великият цар си хареса някоя, за една седмица момичето прежълтява. На втората седмица получава стомашни болки. На третата губи всякакъв апетит. На четвъртата умира — уж от естествена смърт. Майка ти е най-добрата магьосница, която познавам, а съм израснала сред халдейки. Пиянски обещания! Дават се много пиянски обещания!

Внезапният скок в мисълта й ме озадачи. Атоса пестеше секундите, необходими за да свърже изказванията си. Не й оставаше много време.

— Пиянски обещания ли?

— Да. Да — отвърна тя раздразнено. Открай време мразеше да обяснява неща, които за нея са очевидни. — Ксеркс най-често е пиян. Когато е пиян, Аместрида, или който е до него, го моли за нещо и той разрешава. На другия ден, когато е вече късно, разбира какво е направил. Великият цар не може да наруши думата си.

Това, Демокрите, е нещо, което гърците така и не успяха да проумеят. За един персиец е не само невъзможно да лъже, но и щом веднъж е обещал, не може да не удържи на думата си. Според мен повечето беди, сполетели Персия, се дължат на тази благородна черта, на този благороден обичай.

Демокрит ми напомня, че в настоящото опровержение на Херодот съм казал, че всяко решение на съвета, взето по време на пиянство, се преразглежда на другия ден на трезва глава и тогава се приема или отхвърля. Точно така е. Но аз имах предвид висшия съвет и съвещанията на блюстителите на закона, а не случаите, когато само Великият цар не е… на себе си. Има и нещо друго — всъщност точно за това става дума — при някои церемониални случаи приближените на Великия цар могат да поискат каквото им хрумне и той е длъжен да удовлетвори желанието им. Очевидно един умен… и трезвен суверен е в състояние така да маневрира, че никога да не даде онова, което не иска да даде. А и приближените нямат кой знае какво желание да го ядосват, като злоупотребяват с тази привилегия. Но ако е пиян, Великият цар губи контрол над положението. И могат да се случат ужасни неща. Когато Ксеркс се отказа от света и предпочете харема, жените и евнусите се възползуваха от безразсъдството му.

— Не знам какво влияние ще имаш върху него. Много малко, предполагам. Но тя ще те приеме.

Подхванах последната насока в мисълта й:

— Царица Аместрида приема мъже?

Атоса кимна.

— Всички признават, че аз съм й послужила за пример. Естествено, никога няма да бъдеш насаме с нея, както си сега с мен… беззащитна пред теб, лесна жертва за мъжката похот.

Атоса избухна в смях, а аз осъзнах, че съм я познавал цял живот и никога не съм я виждал да се смее. Говореше като Дарий — или като Кир? През последните дни от живота си Атоса приличаше на мъж и по-точно — на Велик цар.

— Ксеркс насърчава Аместрида да се среща с държавните съветници, с блюстителите на закона, с началниците на стражата, с всички онези, които той трябва да приема, но предпочита тя да го прави от негово име. Така не се управляват империи. Не за дълго във всеки случай. Знаещ ли, той се влюбва! Представи си! Баща ми, братята ми, Дарий — никой от тях не гледаше сериозно на жените. Жените са за удоволствие и за нищо друго — с изключение на мен. Не че аз някога съм доставяла голямо удоволствие. Не бе и необходимо. Аз съм част от управлението на Персия. Ксеркс изпитва нужда постоянно да е влюбен. Обърни внимание, че заговорих на гръцки, за да опиша едно състояние на сексуална възбуда, което не е персийско. Или поне не трябва да бъде.

Атоса толкова силно се намръщи, че белият емайл по челото й изведнъж се напука като дъното на пресъхнала през лятото река. Заговори с накъсани изречения, задъхано.

— Жената на Мазист. Неговият половин брат. Ксеркс я видял при Аместрида. В харема. В Сарди. Случайност, разбира се. Жените си говорят. Ксеркс се появява ненадейно. Вижда жената на брат си. Влюбва се в нея. Изпраща й бележки. Подаръци. Всички знаят. Много срамно.

— А тя отвърнала ли на чувствата му?

— Не. Тя е хитра жена. И грозна. Не разбирам за какво толкова я иска Ксеркс. Само да създава неприятности. Е, успя. Аместрида е вбесена. Мазист е ужасен. Дамата е коварна. Има красива дъщеря на тринадесет години. Ксеркс уреди момичето да се омъжи за престолонаследника. Мисли, че щом това стане, майчината благодарност ще е толкова безгранична, че самата тя ще му се отдаде. Кир Спитама, синът ми ще загуби трона си! — Атоса се повдигна на леглото. Усилието й причини силна болка. Но волята й бе по-силна. — Ще ни погуби всички. Мазист е син на Дарий. Сатрап на Бактрия. Обичат го! Ксеркс ще го принуди да вдигне въстание.

— Какво може да се направи?

— Не знам. — Атоса затвори очи. Меката светлина от лампата, изглежда, дразнеше очите й. — Вече рядко идва при мен. Знае, че не одобрявам начина, по който живее. Знае също, че скоро ще заема каменното ложе в свещена Пасаргада. Затова може и да не ми се обръща внимание. — Атоса отвори очи и ме изгледа замислено. — Може би ти ще успееш да говориш с него. Моля се на богинята да те послуша. Ако трябва, ще се помоля и на Премъдрия господ — добави тя. — Но се приготви за изненади. Ксеркс не е същият човек, когото познаваш. Не е синът, когото родих.