Гор Видал
Сътворението (46)

2.

Малко преди годишния карнавал, който връхлита Шравасти като буря и всички се отдават на денонощни веселия, с принц Джета посетихме Ананда в будисткия манастир. Вървях пеш до носилката на принца.

— Рядко излизам от къщи — промърмори той, докато си проправяхме път през шумните тълпи. — Но искам да присъствувам на разговора ти с Ананда. Китайските ти истории много ще му харесат.

Тъй като самият той бе очарован от разказите ми за Конфуций и Учителя Ли, принц Джета мислеше, че новият водач на будисткия орден ще ме изслуша със същия интерес. Това бе единственият случай, в който старият ми приятел прояви наивност. Ако има нещо, което професионалният жрец ненавижда, то е да му се говори за съперническа религия или философска система.

Бамбуковият парк сега бе изцяло на разположение на будисткия орден. Колибата, в която бе живял Буда, бе оградена с ниска стена, а наблизо се строеше голяма нова сграда.

— Това е женски манастир — поясни принц Джета. — Строи го Амбапали. Тя ще бъде и първата монахиня.

— Имаш предвид куртизанката от Вайшали ли?

— Да. Когато Буда умря, тя дойде тук с всичките си пари. Имала е късмет.

— Да. Видях развалините на Вайшали.

— Тя реши да посвети остатъка от живота си на ордена. Истински й се възхищавам. Свята жена.

— Бих добавил, и вече доста стара — позволих си да отбележа аз.

Често преуспелите на младини куртизанки се отдават на религия или философия, когато загубят красотата си. Интересно какво ще стане с Аспазия?

На вид Ананда приличаше на Буда — прилика, която ни най-малко не се опитваше да прикрие. С много поклони водачът на сангхата придружи носилката на принц Джета до главната зала на манастира. Последвах ги. Там неколкостотин млади монаси рецитираха словото на Буда. Забелязах, че мнозина бяха облечени в наскоро ушити жълти роби. Това бе нововъведение. В миналото им бе позволено да носят само дрипите, които са изпросили.

Ананда ни покани в стая с нисък таван в дъното на третия вътрешен двор на манастира.

— Тук се съсредоточавам и напрягам паметта си — каза той.

Щом носачите на принц Джета се оттеглиха, Ананда се обърна към мен.

— Спомням си за теб с най-приятни чувства. Сарипутра високо те ценеше.

Принц Джета му разказа моите китайски приключения, а светецът слушаше с престорен интерес. Всъщност не Ананда, а принцът ме помоли да говоря за китайската мъдрост. Обобщих я накратко. Ананда се държеше учтиво, но се отегчаваше. Накрая каза:

— Доколкото разбирам, Учителят Конфуций принадлежи изцяло на този свят, така че разсъжденията му не могат да се приемат сериозно.

— Той вярва, че светът на хората е единственият свят, който съществува. Ето защо смята нашето поведение в единствения съществуващ свят за изключително сериозно нещо.

— С последното несъмнено сме съгласни. А и неговата представа за качествата на истинския кавалер е много близка до известната нам истина. Затова ми е чудно, че все още не е забелязал очевидното — съществуването на нирваната. Тъкмо ти се струва, че ей сега ще стигне до четирите благородни истини — тук Ананда изду буза и издаде силен и неприличен звук с език, — а той изведнъж спира.

— Мисля, че няма желание да отива по-далеч от този свят.

— Това заслужава съжаление.

— Мисля, че Конфуций няма нужда от съжаление.

Казах това по-рязко, отколкото възнамерявах, и принц Джета обърна глава и ме погледна.

Ананда се усмихна.

— Нашето съжаление е общо, скъпи мой. Нашето съжаление е насочено към всички живи същества. Да си жив, означава да си затворен в кръга на раждането и прераждането. Само за този, който бе тук и си отиде, може да се каже, че е постигнал онова, което трябва да бъде съзнателната цел на всички хора.

— Учителят Кун не би се съгласил с това.

С изненада открих, че говоря като Конфуциев ученик. А бях се ужасявал от пълното му безразличие към Премъдрия господ. Той не само не се вълнуваше от идеята за сътворението, но и отказваше да възприеме двойствеността, заложена във всички неща. Конфуций принадлежеше изцяло на този свят и все пак го защитих пред Ананда. Човек е склонен към какви ли не чудатости. Може би защото винаги изпитваме нужда да се противопоставим на онези, които мислят, че единствено те знаят истината или пътя, или ключа към загадката.

— Как си представя Конфуций смъртта? — Ананда се преструваше, че му е интересно, за да не обиди принц Джета.

— Не знам. Подозирам, че според него това няма значение. Той се интересува от живота…

— Хванат е в капана на живота! Горкият човек!

— И кой ли не е… хванат в този капан? Конфуций е честен. И често е тъжен. Признава несъвършенството си, а това качество се среща много рядко сред светците, както имах възможност да се убедя.

Ананда прие обидата с любезна усмивка.

— Той искаше да управлява някоя държава в името на общото благо — продължих аз. — И тъй като не можа да постигне това, започна да се измъчва. Посочваше страданието си на всички, за да покаже, че не трябва да го смятат за съвършен мъдрец.

— Не трябва да го смятат за съвършен мъдрец — повтори Ананда. — Убеден съм, че не е имал никакво желание да разчупи цикъла на раждането, смъртта и прераждането.

— Мисля, че според него такъв цикъл не съществува.

— Боя се, че това е невежество.

— Не, не е невежество. Просто друг вид познание. Той си представя едно първично единство, от което произлизаме и към което се връщаме.

— Това е проницателно, много проницателно. — Ананда се обърна към принц Джета: — Доказателство за безусловната мъдрост на Буда е, че дори и във варварска страна като Китай един учител е успял да съзре истината — не да я разбере, естествено, но все пак да се докосне до нея. — Ананда ми се усмихна. — Този факт сам по себе си ни радва.

Ужасно ме дразнеше това човече със самодоволството си.

— Убеден съм, че и Конфуций би се зарадвал, ако разбере, че в една далечна страна също долавят неговите истини, макар и смътно.

Ананда не отговори нито на думите, нито на предизвикателството ми. Вместо това се обърна към принц Джета.

— Искам да ти кажа приятната новина, че най-после завършихме канализационната система, която е единствена по рода си, поне в Шравасти. Отклонихме един подземен поток, така че сега тече точно под клозетите. Освен това…

Дълго говори за хигиената — постоянен проблем в индийските градове.

Накрая Ананда любезно ми каза:

— Доколкото си спомням, първия път, когато беше тук, имаше различни убеждения от тези, които току-що изложи. Тогава вярваше в някакъв върховен бог, единствен създател на вселената. Сега, благодарение на ученията на този китаец, се интересуваш само от… поведението в делничния свят.

Не очаквах, че след толкова години ще си спомня какво съм казал за Премъдрия господ. Глупаво от моя страна. Когато става дума за памет, професионалният жрец е по-досаден (други биха казали по-блестящ) и от поета.

— Не съм променил убежденията си. Все още вярвам в Премъдрия господ. Споменах учението на Конфуций само за да посоча…

Замълчах, защото не можех да се сетя какво точно имах намерение да изтъкна, цитирайки твърде земния Конфуций.

— Да посочиш сходните черти между неговото учение и учението на Буда. Е, разбирам какво имаш предвид. — Усмивката му ме вбесяваше. — Няма съмнение, че като отхвърля идеята за бога-творец като Брахма или Премъдрия господ, твоят китаец показва наченки на истинска интелигентност.

Надявам се, че успях да отмина това светотатство със същата невъзмутимост, с която преди това той пренебрегна моето предизвикателство.

— Признак за истинска интелигентност е да осъзнаеш, че нищо не може да започне от нищото — възразих аз. — Ето защо светът е трябвало да започне с нещо. Светът е трябвало да бъде сътворен и той е бил сътворен от Премъдрия господ.

— А него кой го е сътворил?

— Сам той.

— От какво?

— От нищо.

— Но ти току-що каза, че нищо не може да започне от нищо.

Да, Демокрите, попаднах в най-старата от всички клопки. Побързах да се изплъзна.

— Всъщност „нищо“ не е подходящата дума. Исках да кажа следното: онова, което е било тогава, което е и ще бъде, е неизменното. — Установих, че несъзнателно съм заимствувал идеята от Учителя Ли. — Именно от неизменното Премъдрият господ създал земята, небето, хората. Създал Истината и Лъжата.

— Жалко — въздъхна Ананда, — това е много примитивно. Прости ми. Не искам да обиждам чувствата ти. Уважавам дълбоката ти вяра в нещо, което дядо ти е мислил за истина. Но дори и твоят китайски приятел е прозрял отвъд представата за всемогъщ небесен бог като Премъдрия господ или Брахма, или Небето — както щеш, го наречи. Знаеш ли, навремето имаше един брахман, който много се гневеше на Буда. Накрая му рече: „Как можеш да отричаш Брахма Създателя? Не знаеш ли, че всяко щастие и скръб, всяко усещане у човека идва от върховно божество?“

— И какво отговори Буда? — Очевидно принц Джета за пръв път чуваше тази част от учението. Дали защото беше нещо ново?

— Ще цитирам отговора на Буда. — Ананда затвори очи и започна да припява: — „И така, ако бъде сътворено само едно висше божество, хората ще станат убийци, крадци, неблагочестиви, лъжци, клеветници, грубияни, празнословци, алчни, злобни и извратени в разбиранията си. И така, за онези, които предпочитат да се опрат на един-единствен бог като първопричина, не съществуват нито желание и воля да правят нещо, нито нужда да извършват или да не извършват каквото и да е дело.“

— Добре казано — прошепна принц Джета.

— Глупости! — избухнах аз гневно. — Това е само част от идеята. След като сътворил себе си и своята зла сянка, Премъдрият господ създал човека и му предложил избор: да служи на Истината или на Лъжата. Тези, които служат на Лъжата, ще се мъчат, когато дойде Страшният съд, а тези…

— Много, много сложно — прекъсна ме Ананда. — И много типично за всяко от тези върховни божества. Толкова злонамереност! Толкова глупост! Щом като това божество е всемогъщо, защо позволява на злото да съществува?

— За да може всеки човек да направи своя избор.

— Ако бях върховен бог, изобщо не бих се потрудил да създавам нито злото, нито човека, а и нищо друго, което дори най-малко не ми харесва. Страхувам се, че щом искаш да ни представиш своя върховен бог, налага се да погледнеш нещата от обратната страна. Злото съществува. Не можеш да обясниш защо. Затова превръщаш този твой създател в някакъв изверг, който си играе с живота на хората. Ще се подчинят ли те, или няма да се подчинят? Да ги измъчвам ли, или да не ги измъчвам? Скъпо дете, това е много примитивно. Ето защо ние отдавна сме изоставили идеята за върховно божество. Както разбирам, същото е направил и твоят приятел Конфуций. И той като нас съзнава, че да се приеме такова чудовище, значи да се утвърждава злото, понеже и злото е негово творение. За щастие ние гледаме отвъд Брахма, отвъд Премъдрия господ. Ние се взираме в същността на вселената и виждаме, че тя е окръжност без начало и без край и че за този, който следва средния път, е възможно да прозре през кръга и да разбере, че цялото нещо е илюзия — като вечността. И накрая, от практически съображения смятаме, че хората се държат по-добре в свят, където няма върховно божество, което да одобрява злото и да обърква простодушните. Както мъдро е отбелязал твоят Конфуций: „Небето е далеч. Човекът е близо!“

Нямах желание да разговарям повече на тази тема. Атеистите винаги взимат надмощие над вярващите в Премъдрия господ. Ние знаем кое е вярно, а те не знаят. Конфуций бе по-близък до мен, защото се опитваше да отхвърли небето, което е над земята. Приемаше онова, което не може да разбере. А Буда с безразличието си отправяше предизвикателство към небето. Едва ли някога се е раждал по-високомерен човек от него. На практика той казваше: „Аз съществувам. Но престана ли да съществувам аз, няма да съществува нищо никъде. Това, което другите възприемат като съществуване, е илюзия.“ Поразително!

Демокрит твърди, че не е поразен. Мисли, че Буда иска да каже нещо друго. Вселената си съществува, твърди Демокрит, и единствената аномалия е несъвършеното човешко „аз“, което я наблюдава. Ако се отстрани това „аз“, материята си остава непроменена. Като неизменното? Нищо не разбирам. За мен онова, което съществува, съществува.