Гор Видал
Сътворението (45)

1.

Пътуването по „копринения път“ от Лу до Магадха продължи една година. През по-голямата част от времето бях болен. Същата участ сполетя и останалите — всички заболяха от треската, която върлува в онези отвратителни южни джунгли. Въпреки че една трета от участниците в експедицията умряха по пътя, маркизът от Гей смяташе загубите ни за сравнително малки.

Вече не си спомням с подробности маршрута, по който минахме. А и да си го спомням, не бих го казал на никой грък. Впоследствие написах доклад за пътуването си и предполагам, че бележките ми са заключени в книгохранилището в Персепол.

Понякога през тази ужасна година дни наред живеех с чувството, че вече не ще видя Суза. Имаше и часове, в които нищо не ме интересуваше. Това е типично за треската. На човек му се иска да умре, за да се освободи от демоните, които денонощно го преследват. Конфуций е убеден, че светът на духовете не съществува. Ако е така, то кои са тези кошмарни същества, които се вселяват в болния? В такива мигове те са истински, което е доказателство, че съществуват. Демокрит оспорва логиката ми. Но ти никога не си боледувал, Демокрите, затова не знаеш какво е да те преследват духове.

Моята роля в експедицията така и не се изясни. Макар да бях почетен гост на Лу и зет на магадханския цар, същото време си оставах и нещо като роб. Не можех да се оплача от отношението на маркиза от Гей към мен и пак чувствувах, че за него съм нещо като удобна вещ — вещ, от която, ако е необходимо, лесно може да се откаже.

Щом стигнахме до гангското пристанище Чампа, поисках разрешение от маркиза да продължа сам към столицата. Отначало той ми отказа. Но неочаквано ми провървя. Царският наместник на Чампа ме бе виждал веднъж в двореца и ми оказа такива почести, че за маркиза стана невъзможно да ме държи като пленник, така да се каже, на моя територия. Уговорихме се да се срещнем в Раджагриха. После напуснах Чампа с една магадханска войскова част. Излишно е да споменавам, че нямах никакво намерение да ходя в Раджагриха. Едно, че не горях от желание да се срещна с тъста си. И исках да видя жена си и синовете си в Шравасти.

На десет мили източно от Чампа се разделих с военния си ескорт. Те продължиха за Раджагриха, а аз се присъединих към друг отряд от магадханската войска. Тези войници отиваха на републиканската граница и командуващият офицер бе повече от щастлив, че има честта да придружава царския зет. Всъщност той изпитваше ужас от мен. Скоро разбрах причината.

Макар слуховете за жестокостта на Аджаташатру да бяха стигнали дори и до Китай, аз бях склонен да не им вярвам. Знаех, разбира се, че е безмилостен човек. Бе погълнал — като раците — собствения си баща. Но в Гангската равнина това е по-скоро правило, отколкото изключение. Все пак мислех, че поне не е безпричинно жесток. Грешах.

От самото начало се ужасих, като видях до каква степен бе опустошена някогашната горда и процъфтяваща Федерация на републиките. Докато пътувах на север през тези покорени страни, имах усещането, че самата земя е била умъртвена. Там, където навремето се простираха засети с просо ниви, овощни градини и пасбища, сега не вирееше нищо.

Стигнахме до покрито с обгорели тухли поле.

— Тук бе град Вайшали — каза командирът.

Вайшали бе сринат до основи. Кучета и котки, грабливи птици, скорпиони и гущери обитаваха сега развалините на един град, който само преди десетилетие процъфтяваше. Спомних си конгресната зала и светилището на Махавира.

— Естествено, царят възнамерява отново да построи града — добави командирът и ритна купчина кости.

— Убеден съм, че когато това стане, градът ще съперничи на Раджагриха — отбелязах аз верноподанически. Колкото и да внимавах да не предизвикам подозрения и да се представям за покорен зет на човека, когото индийците смятаха за най-великия монарх на всички времена, понякога любопитството ми надделяваше: — Оказаха ли голяма съпротива? Наистина ли се налагаше да се разруши целият град?

— О, да, Господарю-принц! Бях тук. Участвувах в битката, която продължи осем дни. Най-ожесточените боеве бяха ей там. — Той посочи на запад, където ред палми очертаваха пътя на почти пресъхнала река. — Подгонихме ги от брега на реката. Когато се опитаха да се скрият в града, посрещнахме ги пред стените му. Царят лично поведе атаката през главната врата. Лично подпали първата сграда. Лично преряза гърлото на републиканския генерал. Лично обагри с кръв водите на Ганг.

Сега капитанът не разказваше, а скандираше. Победите на Аджаташатру вече се възпяваха в стихове, за да се наслаждават бъдните поколения на славата и кръвожадността му.

Дванадесет хиляди републикански войници стърчаха на колове от двете страни на пътя от Вайшали до Шравасти. Тъй като последната битка се бе водила през сухия сезон, труповете се бяха мумифицирали под изгряващите лъчи на слънцето. Убитите войници приличаха на живи — с широко отворени уста, сякаш се мъчеха да си поемат въздух или да изкрещят. Смъртта сигурно е дошла много бавно на тези високи колове. С изненада открих, че мъртвите бяха до един кастрирани. Индийците презират този обичай. По-късно в Шравасти видях да продават торбички, направени от фино обработени тестикули, и цял сезон бе много модерно да държиш парите си в тях. Дамите пък ги носеха завързани за коланите си в знак на патриотизъм.

Движехме се по границата на някогашната република Личхави. Въпреки че столицата бе унищожена, останалата част от страната продължаваше да се съпротивлява.

— Те са много твърдоглави хора — заяви моят придружител. — Царят е страшно ядосан, че не се предават. И има пълно право. Да се надяваме, че ще ги накаже, и то скоро.

В гласа на младия човек нямаше омраза. И той бе жертва на кръвожадния Аджаташатру, също като безкрайните редици почернели, сгърчени трупове от двете ни страни.

Продължихме пътя си на север. На рамото на един мумифициран войник кацна лешояд. С почти човешко любопитство, дори деликатност, птицата надзърна в очната кухина и клъвна, за да провери какво има вътре. Като не намери нищо, отлетя. Закъсняла бе за пиршеството.

В един приятно прохладен, безоблачен есенен ден влязох в Шравасти. За щастие Аджаташатру бе пощадил столицата на Кошала. Бях напуснал Шравасти на двадесет и седем годишна възраст. Сега бях четиридесетгодишен, а лицето ми бе толкова обгоряло от слънцето и вятъра, че приличаше на маска от тиково дърво. Освен това косата, която обграждаше маската, бе съвсем бяла. Но най-лошото бе, че собственикът на тази маска вече не беше млад.

Къщата на принц Джета край реката изглеждаше непроменена. Застанах на главния вход и почуках на вратата. От другата страна един слуга впери подозрителен поглед в мен през малкото прозорче. Казах му кой съм, а той се изсмя. Заплаших го с Аджаташатру и той изчезна. След малко вратата се отвори и се появи домоуправителят, който любезно ме покани да вляза. Обясни ми, че макар да не ме познава, знае всичко за онзи мъж от запад, който бил баща на двамата синове на Амбалика. Така научих, че жена ми и синовете ми са живи. Що се отнася до принц Джета…

Моя стар приятел заварих във вътрешната градина. Стар приятел бе най-точният израз! С труд разпознах в това съсухрено същество някогашния жизнен мъж, от когото се възхищавах.

— Приближи се — рече той.

Не стана да ме посрещне, затова прекосих градината до кушетката, на която лежеше. Чак когато го прегърнах, разбрах, че от главата надолу е парализиран.

— Случи се миналата година — каза той, сякаш се опитваше да се оправдае. — Бих предпочел да си замина внезапно, но ми е писано да умра бавно и на части. Очевидно последното ми прераждане е било щастливо. Но не бива да се оплаквам. Ето, доживях да те видя.

Преди да успея да отговоря, пред нас застана пълна жена на средна възраст, придружена от две смутени синеоки момчета. Не познах Амбалика, докато не заговори.

— Погледни се! — веднага ме нападна тя. — Остарял си! Бедничкият ми съпруг и господар!

Прегърнахме се. Е, не беше съвсем като срещата между Одисей и Пенелопа. Най-малкото нямаше женихи, които трябва да убивам, пък и да имаше, не знаех за съществуването им.

По-големият ми син бе вече мъж. По-малкият беше на прага на зрелостта. Под знойното слънце на Гангската равнина всичко бързо съзрява, сякаш се бои, че няма да има време да се възпроизведе.

Момчетата бяха вперили в мен учудени погледи. Комбинацията от северните сини очи и тъмната южна кожа е поразително нещо! И двамата бяха много красиви.

— И аз съм на мнение, че са чудесни — каза Амбалика, след като отпрати момчетата. — Но, разбира се, тук всички ги мислят за демони заради тези сини очи. Непрекъснато имат проблеми. Веднъж да пораснат…

Амбалика замълча. Гледахме се, застанали един срещу друг край крехкото тяло на принц Джета. Отново бях пленен от чара й. Не познавам друга жена, с която общуването да е такова удоволствие. Да разговаряш с нея, бе все едно да разговаряш с мъж, при това не държавник като царица Атоса. Колкото до външността й… индийското слънце бе свършило своето. Приличаше на презрял плод. Тялото й се бе обезформило, а под брадичката й се разливаше изобилие от надиплена плът. Само очите й не се бяха променили. Те блестяха точно както през онази нощ, когато двамата гледахме северната звезда.

— Разказвай от самото начало — рече принц Джета.

Така и направих. Разказах им всичко, което мислех, че ще ги интересува. Учудих се, че и двамата не желаят да слушат за Персия. Когато се оженихме, Амбалика само за това говореше. Но тогава тя очакваше, че ще дойде с мен в Суза. Сега бе изгубила всякакъв интерес към запада… и към мен.

Затова пък Китай събуди силен интерес и у двамата, оказа се, че принц Джета членува във финансовото съдружие, което се бе заело с възстановяването на „копринения път“.

— Сега пък вие ми разкажете какво се е случило тук — рекох аз.

Амбалика направи познатото, едва доловимо движение, с което ме предупреждаваше, че ни подслушват. После заговори с възторжен глас:

— Сега баща ми е световен монарх. Възхищаваме се от победите му. От мъдростта му. От милосърдието му.

Последваха още много такива вести. Попитах за Буда.

— Преди четири години постигна нирвана — отвърна принц Джета.

— След като доста добре си хапна свинско с боб на вечеря — допълни Амбалика, възвърнала обичайната си спонтанност.

— Това са само слухове. — Лекомислието й не хареса на принц Джета. — Едно знаем със сигурност — напусна ни спокойно. Последните му думи бяха: „Всичко е преходно. Подготвяйте се усърдно за избавлението.“

— Сарипутра още ли възглавява ордена?

Принц Джета поклати глава.

— Умря преди Буда. Сега начело е Ананда. Между другото всички те живеят тук.

— И постоянно спорят какво е казал и какво не е казал Буда. — Амбалика явно бе запазила пренебрежението си към другия свят и поклонниците му.

— Ананда е добър наставник — каза принц Джета, но не изглеждаше много убеден в думите си. — Грижи се монасите все така да наизустяват думите на Буда, както правеха, когато беше жив.

— Само че Буда вече го няма, за да ги поправи — допълних аз, като изхождах от собствения си тъжен опит с нашите жреци.

— Вярно. И не е нужно да ти казвам, че вече има сериозни спорове по това какво е казал и какво не е казал.

— И ще стават все по-сериозни и по-сериозни.

Вече толкова години не преставам да се учудвам и възмущавам на новите доктрини, които зороастрийците приписват на дядо ми както им е угодно. Малко преди последното си заминаване от Суза посетих Върховния зороастриец. Когато чух несвързаните стихоплетства, за които той твърдеше, че били на дядо ми, остро се възпротивих и посочих, че Зороастър никога не е казвал подобно нещо. Шарлатанинът ме изгледа безсрамно и отвърна:

— Прав си. Пророкът не го е казал приживе. Но неотдавна ми се яви насън и ми нареди да запиша тези стихове веднага щом се събудя.

Така Лъжата побеждава Истината — поне във времето на дългото царство. Нищо, тези безсрамни жреци ще бъдат погълнати от разтопения метал. Това е факт.

Следващите няколко седмици бяха щастливи за мен.

Макар дебелата Амбалика вече да не ме привличаше като жена, тя беше не само приятна, но и умна събеседница.

Първата вечер ме заведе на покрива, откъдето се виждаше реката. Спомням си лунната светлина и дима от готварските огньове, все така парлив като преди, и чувството, че в Индия нищо никога не се променя.

— Тук не могат да ни подслушват.

Седяхме един до друг, а луната светеше право в очите ни. Далеч на изток на небосклона се очертаваше тъмната снага на Хималаите.

— Къде е баща ти?

Предпочитах, ако е възможно, да избегна срещата с тази непредсказуема личност.

— През сухия сезон той е винаги с армията. Така че сигурно е някъде на личхавската граница. Там не се предават. Не разбирам защо. Ако бяха сложили оръжие, можеше да пощади някои от тях. Сега ще ги убие до един.

— Станал е световен монарх, така ли?

Не знаех до каква степен жена ми ще държи страната на баща си, затова говорех предпазливо.

— Ами не е имало жертвоприношение на коня, но… Да, той е пръв сред всички царе в нашата история.

Гледах падащите звезди. Отдолу долитаха тъжните звуци на цитра.

— Предполагам, че си се оженил още веднъж? — попита тя, без да придава особена важност на въпроса си.

— Да. Женен съм, по-точно бях женен за сестрата на Великия цар. Тя умря.

— Имахте ли деца?

— Не. Ти си майка на единствените ми деца.

— Това е чест за мен.

Амбалика говореше сериозно, но от тона й личеше, че ми се надсмива.

Не обърнах внимание на насмешката й.

— Не знам друг такъв случай. Човек да има синове от царска дъщеря и те да живеят далеч от него.

— Далечната земя е Персия — отвърна рязко Амбалика. — Ние сме си в родината.

— Мислех, че искаш да дойдеш с мен в Персия.

Амбалика се разсмя.

— По-вярно ще е, ако кажем, че аз толкова искам да дойда с теб в Персия, колкото и ти искаш да ме вземеш със себе си.

— Аз бих искал…

— Не говори глупости! — Изведнъж Амбалика заприлича на младото момиче, за което се бях оженил. — Ще се чудиш какво да правиш с мен, а и аз със сигурност ще се чудя какво да правя в една страна, покрита със сняг и лед и пълна със синеоки хора. — Амбалика потръпна при мисълта за това.

— Но нашите синове…

— Те трябва да останат тук.

— Как така трябва?

Изведнъж ме обзе гняв. В края на краищата те бяха мои синове и аз много исках да ги взема с мен в Суза, независимо дали майка им иска да дойде, или не.

— Така, трябва. И без това нямаш избор. Нито пък аз — добави тя. — Такава е волята на баща ми. Харесва му идеята да има персийски внуци. Мисли, че един ден могат да му бъдат полезни.

— За да ги изпрати с някаква мисия, така ли? Но ако никога не са били в родината си, каква полза ще има от тях?

— Той ще намери полза. Не се тревожи. Между другото изпратил е да повикат стария Карака. Да ги учи на персийски.

Зарадвах се, че Карака е още жив. Амбалика каза, че бил управител на железните мини в Магадха.

— А какво стана в Китай? — попита тя, като се загърна в обсипания си с пайети шал, за да се предпази от топлия нощен вятър. — Там ожени ли се?

— Имах две очарователни конкубини. Но не съм се женил.

— А деца?

— Не. Китайците владеят изкуството да нямат деца.

Амбалика кимна.

— Чувала съм за това. Разбира се, и ние имаме някои заклинания. Действуват безотказно, освен когато не действуват.

— Китайките пият някаква отвара. Но като ги попиташ каква е, започват да се кикотят. Те са много потаен народ. А моите две момичета бяха чудесни. Щяха да ти допаднат.

— Почти всяка компания би ми допаднала тук. Като единствена жена на невидим мъж в къщата на дядо, чиято най-млада конкубина е минала шестдесетте, трябва да разчитам главно на себе си. Какво направи с момичетата, когато напусна Китай?

— Едната се върна на село с достатъчно пари, за да си намери съпруг, а другата приеха в дома на един приятел.

Фан Чъ бе толкова очарован от втората ми конкубина, че за мен бе голямо удоволствие да му направя подарък, който той истински оцени.

— Няма да имам възможност да се радвам на компанията им — каза Амбалика с малко тъжен глас. — А скоро няма да имам възможност да се радвам и на твоята компания, нали?

— Трябва да докладвам на Великия цар.

— А после ще бъдеш много стар и никога няма да се върнеш тук.

Прямотата на Амбалика винаги ме изненадваше и винаги ме очароваше. Докато слушах в мрака ясния и присмехулен глас, забравих пластовете тлъстина, обгърнали така плътно онова стройно момиче, за което се бях оженил някога, както още тогава ми се струваше, в един друг живот.

— Не би ли искала да остана тук?

— Струва ми се, че не — отвърна тя. — Много дълго време бяхме разделени.

— Какво ще каже царят?

Амбалика мълчеше. Прегърнах я през раменете. Това беше грешка. Тъмнината подхранваше илюзията ми, че Амбалика пак е млада, но щом я докоснах, илюзията се разпръсна. Все пак останахме прегърнати и тя ми разказа за кървавите времена, които бяха преживели страните от Гангската равнина.

— Най-много се изплашихме при разгрома на кошалската армия. Всъщност тъкмо се канехме да напуснем града, когато царят ни изпрати тайна вест, че ни заповядва да останем и че Шравасти ще бъде пощаден, защото там живее Буда! — Тя тихичко се изсмя в прегръдките ми. — Баща ми се вълнува от Буда точно толкова, колкото и аз. Но знаеше, че Буда има много поклонници. Знаеше също, че будисткият орден ненавижда цар Вирудхака, задето унищожи републиката на шакиите. Разбира се, никой не допускаше тогава, че баща ми се кани да унищожи всички останали републики веднага щом го коронясат в Шравасти. Така или иначе, хората тук го посрещнаха като освободител. И до този момент се държи прилично.

— Ти виждаш ли го?

— О, да. Поддържаме много приятелски отношения. Разбира се, той е очарован от внуците си. Винаги ме пита за теб, надява се, че ще те види, плаче…

— Все още ли плаче?

— Все още. Само че сега има много повече поводи, отколкото тогава.

Освен това единствено изречение Амбалика не направи никакви друга критична забележка за баща си. Властта привлича жените. Едва ли някога ще се роди завоевател, толкова кръвожаден, че повечето жени да не пожелаят да легнат с него и да се надяват, че ще родят син, не по-малко свиреп от баща си.