Гор Видал
Сътворението (43)

6.

Положих всички усилия да помиря мъдреца, комуто бе крив светът, и диктатора, изпълнен с подозрение към него. Отначало нямах голям успех. Първо, защото Конфуций бе все още в траур за сина си и за Йен Хуей. Второ, неговото собствено здраве се влошаваше. Независимо от всичко той продължаваше учителската си дейност. Освен това му се искаше да напише историята на Лу.

— Мисля си дали няма да е полезно да покажа как и защо десет поколения херцози са лишени от власт — сподели той с мен.

Попитах го каква според него е главната причина за упадъка на херцогската власт и възхода на потомствените министри.

— Това започнало, когато първите херцози предоставили на аристокрацията събирането на данъци. — В анализите си Конфуций бе винаги обективен. — С течение на времето благородниците започнали да задържат данъците за себе си, а всеки знае, че който владее хазната, владее и държавата. Известно е също, че никоя династия не трае повече от десет поколения. Известно е и че когато властта премине в ръцете на бароните — на лицето на стареца се появи заешката усмивка, — те рядко я задържат за повече от пет поколения. Струва ми се, че днес, след като са били на власт пет поколения наред, Чъ, Мън и Шу вече далеч не са онова, което са били.

Не се осмелявах да уговарям Конфуций направо. Опитвах се да действувам чрез Дзъ-лу, защото единствено той говореше пред Конфуций онова, което мисли.

— Всъщност ако не го бях спрял тогава — каза ми Дзъ-лу, — щеше да се съюзи с началника на Пи. Повярва на този негодник и на обещанието му, че ще създаде „Джоу на изток“. Предупредих Конфуций, че ще е глупак, ако поддържа каквито и да било връзки с началника. Ако един ден се установи „Джоу на изток“, това ще стане естествено и ще се дължи на Учителя, тъй като той обясни на всички, че такова нещо е не само желателно, но и възможно.

Бях успял да убедя Дзъ-лу, че е дошло време Конфуций да се помири с барон Кан.

— Недей да се тревожиш — каза Дзъ-лу. — Аз ще се справя с него.

След дълги преговори Конфуций прие поканата да посети барона в неговата така наречена горска колиба. В един слънчев летен ден, придружени от рота войници, напуснахме града във фургон, теглен от четири коня.

— Надявам се, че няма да има нищо против, ако го приема в старата ловна хижа на баща ми — ми бе казал баронът, когато уточнявахме последните подробности. — Дано скромната обстановка да допадне на чувството му за мярка. А ти, Кир Спитама, почетни гостенино — добави той, — ни направи услуга, която няма да забравим скоро. — Както обикновено яйцевидното му лице не издаваше никакви чувства.

Пътуването през гората бе приятно. Над главите ни кръжаха всевъзможни птици, току-що прелетели от далечния юг. Дърветата скоро се бяха разлистили, а дивите цветя изпълваха въздуха с онези нежни ухания, които винаги ме карат неудържимо да кихам.

Вечерта ядохме превъзходни ястия от дивеч и току-що уловена риба. Спахме в палатки. Не видях нито дракони, нито демони, нито разбойници. Затова пък на другата сутрин срещнахме самотен отшелник-мъдрец — като повечето самотни отшелници-мъдреци, той не спираше да говори. Изглежда, нищо не развързва езика повече от обета за мълчание. Косата и брадата на този човек не бяха мити от години. Живееше в една хралупа недалеч от горската пътека, поради което бе добре познат на пътниците в този край. Скачаше насам-натам като индийска маймуна и се присмиваше на непознатите. Приятно му бе да сравнява простото съвършенство на живота си със светската суета на всички останали. Китайските отшелници-мъдреци са не по-малко отегчителни от своите събратя в Гангската равнина. За щастие все още не са толкова многобройни.

— А, Учителю Кун! — поздрави той Конфуций, който бе слязъл от колесницата, за да се облекчи благовъзпитано в черничевата горичка.

Конфуций отвърна учтиво на поздрава.

— Кажи ми, Учителю Кун, съществува ли по-голямо престъпление от това да имаш твърде много желания?

— Да имаш само едно лошо желание, е престъпление.

Конфуций говореше благо. Свикнал бе с обидите на отшелниците. И те като Буда искаха да отхвърлят света, който той желаеше само да подобри. Те се бяха оттеглили от този свят, а той — не.

— Има ли по-голяма беда от непостоянството?

— Да си недоволен от ролята, която ти се полага в живота, може да се нарече беда.

Отшелникът-мъдрец никак не остана доволен от буквалните отговори на реторичните си въпроси.

— Има ли по-голямо нещастие от алчността?

— Не зависи ли това от предмета й? Да си алчен за онова, което е добро, едва ли е нещастие в очите на небето.

— Знаеш ли що е небе?

— За теб, който следваш Учителя Ли — Конфуций явно познаваше неприятеля си, — то е Пътят, който не може да бъде описан с думи. И от уважение към Учителя Ли, няма да го описвам с думи.

Отшелникът-мъдрец не остана възхитен и от този отговор.

— Учителю Кун, нали ти вярваш в първостепенната важност на жертвоприношението за предците, тъй както го изпълнява синът на небето?

— Съвсем вярно.

— Но вече няма син на небето!

— Имало е. И ще има. Междувременно жертвоприношението за предците продължава да се извършва, макар и несъвършено в отсъствието на Самотния.

— Какъв е смисълът на жертвоприношението за предците?

За мое учудване Конфуций се стъписа. Вероятно това, което чу, бе за него най-рядкото нещо на тази стара земя — нов въпрос.

— Какъв е смисълът на жертвоприношението за предците ли? — повтори той.

— Да. Как е започнало? Какво означава? Обясни ми, Учителю Кун.

— Не мога. — Конфуций изгледа дивака така, сякаш онзи бе отсечено дърво, случайно препречило пътя му. — Човек, който наистина разбира жертвоприношението, може да се справи с всички неща под небето ей така. — И Конфуций опря показалеца на дясната си ръка върху разтворената длан на лявата.

— Щом като не разбираш най-важното от нашите жертвоприношения, как знаеш каква е волята на небето?

— Аз просто предавам мъдростта на предците. Нищо повече.

Конфуций се опита да заобиколи изпречилото се на пътя му дърво. Но отшелникът-мъдрец явно нямаше намерение да го пусне. Той понечи да хване Учителя за лакътя.

— Това е непристойно — каза Фан Чъ, като отмести протегнатата му ръка.

Докато Конфуций се настаняваше в колесницата, лицето на дивака изразяваше по-скоро омраза, отколкото хладнокръвната пасивност, която поклонниците на неизменното проповядват.

Не издържах на изкушението и го подразних.

— Как се е появило всичко това? — попитах. — Кой е създал вселената?

За миг реших, че дивакът не ме е чул. Изобщо не ме погледна. Погледът му бе вперен в изкривения гръб на Конфуций. Но тъкмо се канех да си тръгна, и той каза или, не знам, може би цитира:

— Духът на долината никога не умира. Нарича се тайнствена жена. Вратата към тайнствената жена се нарича корен на небето и земята. Той се намира в нас през цялото време. Колкото и да черпиш от него, той не пресъхва.

— Означава ли това, че сме произлезли от водите на някаква първоначална утроба?

Въпросът ми остана без отговор. Вместо това отшелникът изкрещя към Конфуций:

— Учителю Кун, ти вярваш ли, че на злото трябва да се отплаща с добро?

Конфуций не го погледна, но все пак отговори:

— Ако отвръщаш на злото с добро, тогава кажи ми, как ще отвърнеш на доброто? Със зло ли?

Бях вече в колесницата. Чух как Конфуций измърмори под носа си: „Човекът е слабоумен.“

— Като Учителя Ли — каза Дзъ-лу.

— Не — намръщи се Конфуций. — Учителят Ли е хитър. Той е лош. Твърди, че щом обредите в чест на предците са изгубили смисъла си, верността и добросъвестността са на изчезване и започва безредието. Според мен той проповядва едно наистина безредно учение!

Струва ми се, че през живота си не съм виждал по-красиво жилище от горската колиба на бащата на барон Кан. Учудих се, че спътниците ми също за пръв път посещават това имение, което старият диктатор си бе построил на петдесетина мили от столицата.

В средата на широка горска поляна бяха изградени тераси, така че, като се изкачва човек към най-високия павилион, изпитва чувството, че плува над някакво зелено море, оградено на юг с верига от виолетови острови планини, покрити с вечен сняг.

В подножието на най-ниската тераса ни посрещна дворцовият управител, който ни съпроводи до върха. „Горската колиба“ се състои от зали, помещения, галерии и павилиони, построени на четири изкуствени тераси, и е заобиколена с прекрасни градини. Където и да застанеш — вътре или вън, — виждаш все небе, цветя, дървета. И градините, и дворецът са дело на архитекти от Чу — южна страна на река Яндзъ, прочута из цялото Средно царство с красивите си сгради, градини, жени и… дракони, както за свой ужас бе установил херцог Шъ.

Декоративни езерца отразяваха прозрачното сияние на ясното обедно небе. Светлозелени водорасли на повърхността на езерцата приличаха на изящна мрежа, в която са хванати цветовете на лотосите. На брега цъфтяха жълти орхидеи, които напомняха разтворили криле пеперуди. Градинската прислуга бе облечена в леопардови кожи. Не знам защо. Знам само, че гледката бе не само необикновена, но и загадъчно красива — както ми обясниха, много характерна за градините на Чу.

На най-горната тераса имаше двуетажна постройка, изградена от полиран до блясък червен камък. С учтиви гърчове дворцовият управител ни въведе в зала, заемаща от край до край постройката. Всички бяхме поразени от красотата на тази зала, подредена с изтънчен вкус — всички с изключение на Конфуций. Той изглеждаше по-мрачен от всякога.

Полираният до блясък сиво-зелен камък на вътрешната облицовка ярко контрастираше с червената фасада. В центъра на сградата се издигаше огромна колона от черен мрамор, обработен така, че да наподобява дърво. Колоната поддържаше тавана, чиито радиални греди от тиково дърво приличаха на отрупани с всевъзможни позлатени плодове клони.

Точно срещу главната врата бе спусната завеса, която скриваше същинския вход към двореца. Докато се оглеждахме омаяни, невидими ръце или въжета дръпнаха завесата и откриха барон Кан. Домакинът ни бе облечен просто, но според правилата. Той поздрави Конфуций пак според правилата, но не дотам просто — киманията с глава, кършенето на рамене и въздишките нямаха край. Явно беше, че предстои изключително тържествен, много официален и важен случай.

Щом Конфуций даде всички полагащи се по правилата отговори, баронът ни въведе в дълга галерия с изглед към няколко стъпаловидни градини. Тук десетина изумително красиви момичета от Чу ни поднесоха разкошен обед. Тези момичета са неделима част ако не от архитектурата, то от обзавеждането и всички ние бяхме заслепени, с изключение на Конфуций. Той седеше на почетното място и педантично правеше изискващите се по правилата забележки. Но погледът му избягваше прислугата. Никой от нас не бе предполагал, че някъде в Лу може да съществува такъв разкош. Макар дворецът на Чъ в столицата да бе голям, той се отличаваше със строга сдържаност, подходяща за един административен център на обедняла държава. По известни само нему причини диктаторът се решил да ни покаже една страна от своя живот, която малцина са имали честта да видят. Бяхме поразени, точно както бе очаквал от нас. Конфуций бе ужасен. Дали баронът не бе очаквал и това? Не мога да кажа със сигурност.

Обедът беше много вкусен и доста прекалихме с виното, което имаше цвят на малахит и вкус на мед. Междувременно ни поднасяха блюдо след блюдо по южняшки обичай. Това означава, че горчиви ястия се редуват със солени, след това кисели, след това люти и накрая сладки. Помня, че имаше варена костенурка, гъска с кисел сос, задушена патица, печено яре със сос от сладки картофи, сушено месо от жерав с кисели репички… и прочутата горчиво-кисела супа от У.

С изключение на барон Кан и Конфуций всички се натъпкахме по най-отвратителен начин. Мъдрецът и диктаторът ядоха умерено и не пиеха, а отпиваха виното на малки глътки.

В паузите между отделните блюда млади момичета от Шън изпълняваха прелъстителни танци под звуците на цитра, тръби, камбани и барабани. После една прелестна красавица от У изпя няколко любовни песни, прекрасни старинни песни, които дори Конфуций бе принуден да похвали. Общо взето, той ненавиждаше всяка музика, композирана след времето на Джоу. Спомням си откъслечно разговора, останал в паметта ми заедно с блясъка и аромата на чудесния ден, ястията музиката, жените. По време на вечерята баронът се обърна към Конфуций:

— Кажи ми, Учителю, кой от твоите ученици най-много обича знанието?

— Този, който умря, Министър-председателю. За нещастие Йен Хуей живя малко — отвърна Конфуций, изгледа строго присъствуващите свои ученици и добави: — Сега няма кой да заеме мястото му.

Баронът се усмихна.

— Естествено, ти най-добре преценяваш, Учителю. Все пак бих казал, че Дзъ-лу е мъдър.

— Така ли? — Конфуций оголи предните си зъби.

— Мисля също, че е подходящ за държавен пост. Съгласен ли си с това, Учителю?

По този начин — не кой знае колко деликатно — баронът започна да подкупва Конфуций.

— Дзъ-лу работи добре — отвърна Учителят. — Ето защо би трябвало да заема някакъв пост.

Дзъ-лу прояви благоприличие, като си даде вид, че е смутен.

— Какво ще кажеш за Чжан Цю?

— Той е гъвкав — каза Конфуций без колебание. — И това ти е известно, защото той вече заема пост.

— А Фан Чъ?

— Умее да върши работа, както също ти е известно.

Пиршеството вече не доставяше удоволствие на Чжан Цю и Фан Чъ, а баронът се забавляваше за тяхна сметка. Освен това по някакъв неразбираем за останалите начин баронът намираше общ език с Конфуций.

— Твоите ученици ми служат добре, Учителю.

— Да можеше и на доброто да се служи така добре, Министър-председателю!

Баронът предпочете да остави хапливата забележка без отговор.

— Кажи ми, Учителю, кой е най-добрият начин да направиш един народ почтителен и верен?

— Имаш предвид друг начин, не като му даваш пример, така ли?

Изведнъж разбрах, че Конфуций не само е обладан от надигащ се гняв, но и че няколкото хапки, които бе погълнал, започват да дразнят стомаха му. Баронът слушаше внимателно, сякаш Конфуций още не бе отговорил нищо.

— Уважавай достойнството на хората. — Конфуций се намръщи и се оригна. — Тогава и те ще те уважават. обратното.

Повишавай онези държавни служители, които са достойни, а недостойните обучавай!

— Колко вярно и колко прекрасно казано! — възкликна баронът с престорено възхищение, сякаш за пръв път чува такова нещо.

— Радвам се, че мислиш така. — Конфуций бе по-раздразнен от всякога. — Без съмнение, никога не трябва да се прави обратното.

— А какво имаш предвид под „обратното“?

— Не се опитвай да учиш достойните. Не повишавай недостойните.

За щастие разговорът бе прекъснат, за да чуем една скръбна балада от Цаи. Но когато тя свърши, баронът възобнови своите почтителни и същевременно предизвикателни въпроси.

— Както знаеш, Учителю, от времето, когато ти така отлично служеше като заместник-министър на полицията, престъпността страшно нарасна. Какво би направил, за да спреш тази епидемия от беззаконие?

— Ако хората не бяха алчни, Министър-председателю, нямаше да се намери човек, когото би могъл да накараш да ограби някого. По простата причина, че нямаше да има какво да се краде.

Баронът не обърна внимание на тази… необузданост. Няма друга дума, с която да се опише реакцията на Учителя. Конфуций явно бе дълбоко възмутен от цялата пищност, с която баронът намираше за уместно да парадира, докато в същото време държавата тънеше в нищета.

— И все пак лошо е да се краде, Учителю. А тези от нас, които управляват… как да постъпваме, за да принудим народа да се подчинява на закона?

— Ако сам ти вървиш по честния път, кой би тръгнал по нечестния?

По това време всички бяхме много притеснени, а и доста пияни. Но баронът не показа признаци на огорчение.

— Аз вярвам, Учителю, че всеки от нас е поел този път, който на него му се струва честен. Що се отнася до онези, които предпочитат нечестния… кажи, какво да прави владетелят с тях? Да ги убива ли?

— Предполага се, че ти си владетел, Министър-председателю, а не касапин. Ако искрено желаеш доброто, и хората ще го желаят… Благородникът е като вятъра, а народът — като тревата. Щом вятърът задуха над поляната, тревата се превива.

Конфуций бе успял да възвърне обичайната си ведрост.

Баронът кимна. Останах с впечатление, че следи думите на Учителя много внимателно. И все пак с каква цел? За да го обвини в държавна измяна? Чувствувах се много неловко. Всички се чувствуваха така с изключение на Конфуций, чийто ум, за разлика от стомаха му, в момента не изпитваше затруднения.

— Но народът разбира ли поведението на благородника?

— Не. Но чрез добрия пример може да бъде накаран да го следва.

— Разбирам.

Баронът започна да хълца, което китайците разглеждат като външна проява на вътрешна мъдрост. Дори Конфуций вече нямаше толкова строг вид, тъй като бе установил, че противникът му го слуша внимателно.

— Кажи ми, Учителю, възможно ли е владетел, който не следва този път, да донесе мир и благоденствие на народа си?

— Не, Министър-председателю. Не е възможно.

— А какво ще кажеш тогава за покойния херцог на Уей? Такъв порочен човек! Той се бе оставил да бъде манипулиран от своята конкубина, жена, която, струва ми се, ти веднъж си посетил.

При тази особено неприятна саркастична забележка Конфуций свъси вежди.

— Ако някога съм постъпил лошо, моля се на небето да ми прости.

— Сигурен съм, че ти е простило. Но обясни ми, защо небето не наказа този порочен човек? Той доживя до дълбока старост и умря богат и доволен преди десет години.

— Покойният херцог сметна за уместно да се възползува от услугите на най-добрия външен министър, най-благочестивия жрец и най-способния пълководец в Средното царство. Това бе тайната на успеха му. В избора на служителите си той следваше законите на небето. Това е качество, което се среща рядко — добави Конфуций и изгледа втренчено диктатора.

— Смея да отбележа, че малко владетели са имали щастието да разполагат с такива способни и добродетелни служители, с каквито разполагаше покойният порочен херцог — отвърна иронично баронът.

— Смея да отбележа, че малко владетели са притежавали дарбата да разпознават добрите и добродетелните — заяви Конфуций с възхитително и убийствено спокойствие.

Всички бяхме доста изнервени с изключение на Учителя и диктатора. На тях този двубой, изглежда, им доставяше удоволствие.

— Кога е добро едно управление, Учителю?

— Когато тези, които са наблизо, го одобряват, а онези, които са далеч, се приближават.

— Тогава ни прави чест, че ти, който беше далеч, сега си се приближил. — Това бе наистина ловък ход. — Молим се на небето твоето присъствие сред нас да означава одобрение на политиката ни.

Конфуций отправи към министър-председателя твърде нелюбезен поглед, а после прибегна към един от своите банални и доста лукави отговори:

— Който не заема пост в държавата, не обсъжда политиката й.

— Твоите… „деца“ заемат високо положение. — Баронът посочи Чжан Цю и Фан Чъ. — Те ни помагат да издаваме добри закони, разумни заповеди…

В този миг Конфуций си позволи да прекъсне диктатора:

— Министър-председателю, ако настояваш да управляваш хората със закони, разпоредби, декрети и наказания, те просто ще ти се изплъзват и ще правят каквото си знаят. Но ако управляваш с морална сила и личен пример, те сами ще дойдат при теб. Ще бъдат добри.

— Какво, Учителю, е доброта?

— Тя е онова поведение, което небето ни е повелило да следваме и което следват божествените мъдреци.

— И понеже ти самият си божествен мъдрец…

— Не! Аз не съм божествен мъдрец. Аз съм несъвършен. В най-добрия случай съм само кавалер. В най-добрия случай съм само с един крак на правия път. Господарю барон, добротата е признание на сходството във всички неща и дори този, който само се е насочил към добротата, ще осъзнае това сходство и ще открие, че не е в състояние да мрази никого.

— И лошия ли?

— Особено лошия. Да се стремиш към справедливост, е мисия за цял живот. Всъщност основната черта на истинския кавалер е праведността, която той постига чрез ритуала, като смирено си я постави за цел и добросъвестно я довежда докрай. Ясно е, че придобиването на богатство и власт чрез неправедни средства е толкова далеч от идеала на кавалера, колкото плаващите в небето облаци.

По неправедност баронът не отстъпваше на повечето владетели. Той обаче сведе глава, сякаш се прекланя.

— И все пак в какво се състои праведността за смирения слуга на държавата? — попита той, свел очи към коприненото килимче, върху което седеше.

— Ако още не си го разбрал, не мога да ти го обясня. — Конфуций седеше с изпънати назад рамене. — Но тъй като съм сигурен, че дълбоко в корема си и ти като всеки кавалер знаеш кое е правилно, ще ти припомня, че праведността включва две неща: уважение и вярност към другите.

— Какво да правя, Учителю, за да уважавам другите?

— Да не постъпваш с тях така, както не би искал да постъпват с теб. Това е просто. Що се отнася до верността, нея дължиш на суверена си, ако е праведен. Ако не е, трябва да отдадеш верността си другиму, въпреки че сигурно ще страдаш от това.

— Кажи ми, Учителю, срещал ли си някога човек, който да се е отдал изцяло на добротата, който истински да ненавижда злото?

Конфуций разглеждаше ръцете си. Винаги ме поразяваха необикновено дългите му показалци. Отговори с тих глас:

— Не се сещам за нито един човек, който да е успял, макар и един-единствен ден, да посвети всичките си сили за добро.

— Несъмнено самият ти притежаваш съвършена доброта.

Конфуций поклати глава.

— Ако притежавах съвършена доброта, сега нямаше да съм тук с теб, Министър-председателю. Храним се изобилно сред разкош, докато народът ни гладува. Това не е добро. Не е праведно. То е непристойно.

На всяко друго място по света главата на Конфуций щеше веднага да се раздели с тялото му. Всички изпаднахме в ужас. Но колкото и да е чудно, оказа се, че Конфуций е постъпил по възможно най-мъдрия начин.

Като атакува диктатора открито от морални позиции, той ясно му показа, че политически не представлява никаква опасност за семейство Чъ. В най-лошия случай можеше да мине за стар досадник. В най-добрия — за украшение на режима. Опърничавият мъдрец, който намира недостатъци на всички, често е най-безопасният човек в едно царство — нещо като дворцовия шут, на когото, общо взето, никой не обръща внимание. Барон Кан се опасяваше, че Конфуций и учениците му са се съюзили с Гей и че тайно действуват за свалянето на баронските семейства и за възвръщането на херцогската власт. Но с поведението си в горската хижа Конфуций убеди диктатора, че той няма защо да се бои от него.

Баронът подробно обясни на Конфуций защо държавата се нуждае от нови приходи. Освен това се извини за разточителството в дома си, като изтъкна, че бил построен не от самия него, а от баща му и повечето неща били подарък от правителството на Чу.

Конфуций не отговори. Бурята бе преминала. Постепенно всички се включихме в разговора, а движенията на танцьорките ставаха все по-еротични. Не си спомням как съм си легнал тази нощ. Спомням си само, че на другата сутрин се събудих в спалня с червени стени, украсени с още по-яркочервена дърворезба и инкрустации от черен кехлибар. Щом седнах в леглото, едно красиво момиче дръпна дългите сини завеси от коприна. Поднесе ми леген, на дъното на който бе изобразен издигащ се от пламъците златен феникс — чудесно предзнаменование, помислих си аз, докато повръщах. Не съм имал друг случай, в който да ми е било толкова зле — и не съм попадал в по-красива обстановка.

Следващите няколко дни бяха като в идилия. Дори Конфуций изглеждаше спокоен. Първо, защото барон Кан с много почести го бе назначил за държавен министър и сега можеше да се очаква, че най-после „кратуната“ ще бъде свалена от стената и ще влезе в работа.

Или поне така си мислеха всички с изключение на Дзъ-лу.

— Това е краят — каза ми той. — Дългият път беше дотук. Учителят никога няма да получи възможност да управлява.

— Но нали е държавен министър?

— Барон Кан е любезен и хитър. Конфуций доби публично признание. Но никога няма да го използуват. Това е краят.

Последния ден в горската хижа ме повикаха в кабинета на барон Кан. Баронът бе много благоразположен.

— Ти ни служи добре — каза той. За миг по гладката повърхност на яйцето пробягна нещо като усмивка. — Нашият божествен мъдрец вече не е в противоречие с нас и това до известна степен се дължи на твоите услуги. Сега има мир в една земя, чиито граници са спокойни като вечния сън на връх Тай.

Както обикновено елиптичният стил на диктатора се нуждаеше от разтълкуване. По-късно Фан Чъ ми обясни, че същата тази сутрин пристигнала вест: войските на Чъ превзели свещения град Чуан-юй и разрушили крепостта. А най-приятната вест от гледна точка на диктатора бе, че отвъд границата не последва никаква реакция. Непокорният началник на Пи бе стар човек. Бунтовникът Ян Хо, изглежда, бе умрял. Новият херцог на Гей бе зает с вътрешните си работи. За момента Лу — и диктаторът му — бяха спокойни. И макар тогава да не го знаехме, с приема за нас в горската хижа барон Кан бе отпразнувал и успеха на една дълго и мъчително провеждана вътрешна и външна политика. Назначаването на Конфуций за държавен министър бе символичен жест, лишен от съдържание и целящ да зарадва Конфуциевите поклонници и да пресече недоволството на рицарите и кавалерите, които осъществяват управлението на държавата.

— Задължени сме ти също и за това, че ни показа западния начин за производство на метал. Твоето име — нищо, че е варварско — вече е записано със златни букви в аналите на Лу.

Погледна ме така, сякаш току-що бях получил от ръцете му златно съкровище.

Благодарих му със сълзи на очи за оказаната ми висока чест. Известно време ме слушаше, докато една след друга завъртах елегантните китайски фрази, като грънчар, който изписва орнамент върху чиния. Когато най-после спрях, да си поема дъх, баронът каза:

— Искам отново да установя „копринения път“ за Индия.

— Отново, Господарю барон?

Баронът кимна.

— Да. Малко хора знаят, че по времето на Джоу, когато синът на небето е гледал на юг от Шънсъ, се е водела редовна търговия по суша между нас и варварите от Гангската равнина. След това настъпил този дълъг… застой. Без истински син на небето много неща не били вече същите. Макар „коприненият път“ да не бил напълно изоставен, редовната търговия спряла преди почти триста години. А аз, също както и моят безукорен баща, винаги съм поддържал добри отношения с Чу, тази красива страна на юг от нас. Може би са ти харесали градините Чу, които сме направили тук. Но те са нищо в сравнение с цялата земя Чу, която е една огромна градина, напоявана от реката Яндзъ.

Баронът се впусна в подробности около историята на Чу. Преструвах се, че слушам, а сърцето ми се мяташе като птичка в кафез.

Накрая диктаторът стигна до същността на въпроса.

— Сега, когато в страната цари вътрешен и външен мир, донякъде благодарение и на теб, скъпи приятелю, нашият херцог ще сключи договор с херцога на Чу и заедно ще финансираме сухопътна експедиция до Индия, а ти ще носиш дарове от нашия владетел до царя на Магадха.

В същия миг, като с магическа пръчка, стаята се изпълни с търговци. Двама от тях бяха индийци — единият от Раджагриха, а другият от Варанаси. Разказаха ми, че са дошли в Китай по море. Малко на юг от Куайчъ претърпели корабокрушение. Щели да се удавят, ако не ги спасили две от множеството русалки, с които е пълно Южното море. Тези същества живеят както на морското дъно, така и на сушата — или поне по безлюдните скали, където тъкат красиви платна от водорасли. Русалките са известни с благоразположението си към мъжете, а когато плачат — обикновено след като някой моряк ги е изоставил, — сълзите им се превръщат в прекрасни перли.

Подробно обсъдихме експедицията. Въпреки създаденото от барон Кан впечатление, че пътуването се урежда единствено като награда за оказаните от мен услуги на семейство Чъ, скоро открих, че това е само една най-обикновена китайска хипербола. Всъщност поне веднъж годишно от Гей тръгваше керван към Лу. После продължаваше на юг за Чу. При всяко спиране керванът поемаше нова стока. Скоро осъзнах, не без горчивина, че съм можел да напусна Лу години по-рано. Но за да бъда справедлив към диктатора, трябва да отбележа, че той искаше да заслужа пътуването си. Смятам, че като владетел имаше качества, достойни за възхищение. Несъмнено беше така.

Не си спомням много за остатъка от времето, което прекарахме в горската хижа. Спомням си, че за разлика от Чжан Цю и Фан Чъ — те направо сияеха — Конфуций изобщо не се радваше на високия пост, който бе получил. Дзъ-лу изглеждаше не по-малко мрачен. Нямах представа защо. Разбрах причината едва когато стигнахме до градските врати. Докато колесницата преминаваше през вътрешната порта, войникът попита един от нашата охрана:

— Кой е знатният старец вътре?

— Държавен министър — услужливо отговори човекът от охраната. — Първият рицар Конфуций.

Войникът се засмя.

— Аха, значи този, дето винаги повтаря, че макар и да нямало смисъл, непрестанно трябвало да опитваме.

Лицето на Конфуций не промени изражението си, но цялото му тяло се разтрепери, сякаш имаше треска. Глухият Дзъ-лу не бе чул думите на войника, но забеляза реакцията на Учителя.

— Трябва да се грижиш за здравето си, Учителю. Сега е лош сезон.

— Кой ли сезон не е лош? — Както се оказа, Конфуций наистина бе болен. — А и какво значение има здравето ми?

Конфуций се бе предал не толкова пред министър-председателя, колкото пред неумолимия закон на времето. В горската хижа се бе примирил с факта, че никога няма да ръководи държавата. Продължаваше да се надява, че по някакъв начин ще го използуват. Но мечтата да сложи ред в родната си страна бе умряла.