Гор Видал
Сътворението (42)

5.

Докладвах на барон Кан. Не знам с какво впечатление остана от моя разказ за първия ми разговор с Конфуций. Слушаше мрачно. После поиска да си спомня всичко казано за бившия началник на Пи, който, изглежда, го интересуваше повече от херцога на Гей.

Когато дръзнах да отбележа, че изобщо не мога да ся представя как човек като Конфуций ще се опита някога да свали властта, барон Кан поклати глава.

— Ти не познаваш този велик човек така, както го познавам аз. Той не одобрява съществуващия ред. Нали чу как се изрази за моя многоуважаван баща, потомствения министър-председател: „Който може да търпи този човек, значи може да търпи всекиго!“ Каза го на всеослушание преди първото си заминаване оттук.

— Защо баща ти не го е осъдил на смърт?

Баронът описа кръг с ръце.

— Защото е Конфуций. Налага се да търпим лошия му нрав. Освен това знае законите на небето и сме принудени да го почитаме. Но сме принудени и внимателно да го следим.

— Нима този седемдесетгодишен старец може да е опасен, Господарю барон?

— О, да. Аналите на Средното царство са пълни със злонамерени старци, които са се опитвали да направят държавата на пух и прах.

После баронът ми нареди да науча неговите леяри как се претопява желязото. Нареди ми още да се виждам с Конфуций колкото може по-често и редовно да му докладвам. Получих ежедневен достъп до барона, което означаваше, че мога да посещавам двора му, когато пожелая. По неизвестна причина така и не ме поканиха на приемите, давани от семейства Мън и Шу. Но в херцогския двор бях винаги добре дошъл.

Получавах скромна заплата, живеех в хубава, макар и студена къща близо до леярната и имах двама слуги и две конкубини. Спокойно може да се каже, че китайките са най-прекрасните жени в света, а и най-изтънчените, когато трябва да доставят удоволствие на мъжете. Силно се привързах към моите две момичета. Когато Фан Чъ разказа на Конфуций за плътските ми изживявания, Учителят се засмя.

— Цял живот търся човек, чието желание да се извиси нравствено е толкова силно, колкото и половият му нагон — рече той. — Тъкмо си мислех, че в лицето на нашия варварин най-после съм намерил този човек, но доколкото разбирам, трябва да продължа да търся.

Общо взето, по онова време Конфуций не се смееше много. Скоро след завръщането му нещата тръгнаха зле. Бях в двора, когато херцог Ай съобщи официално:

— Моят скъп, любим братовчед, херцогът на Гей, е бил убит.

В разрез с етикета в залата се чу въздишка. Макар да не въздъхна и да не направи нищо непристойно, първият рицар изведнъж пребледня.

Стана ясно, че някакво баронско семейство в Гей бе решило да завземе властта, тъй както семейство Чъ я бе отнело от херцозите на Лу. Приятелят и покровител на Конфуций бил убит пред собствения си семеен храм. Когато херцог Ай свърши словото си, Конфуций в качеството си на първи рицар поиска разрешение да се обърне към владетеля. Разрешиха му.

— Моля да ми бъде простено, че преди да дойда тук, не съм си измил главата и крайниците, както подобава на просител — рече той, — но не знаех, че ще се окажа в такова положение в този страшен ден.

Макар гласът му да потрепваше от напрежение, старецът произнесе убедителна реч, в която посочи, че убийството на законен монарх е предизвикателство към небето и трябва да бъде наказано.

— Всъщност, ако незабавно не се отмъсти за убийството, много вероятно е всички народи да изгубят небесното благоразположение — заключи той.

Отговорът на херцога звучеше тържествено:

— Споделям ужаса на първия рицар от убийството на братовчед ми. Ще направя всичко, каквото мога, за да отмъстя за него. — Херцогът наистина влагаше в думите си ярост, както подобава на човек без власт. — Сега предлагам да поставиш този въпрос пред съвета на Тримата.

Конфуций отиде направо при барон Кан, който му отговори рязко, че никой в Лу не може да направи нищо за убийство, станало в Гей. Конфуций едва сдържаше гнева си. И съзнаваше, че е безсилен.

Същата вечер Фан Чъ дойде на гости в моя дом при леярната. Докато двете момичета ми поднасяха питки от пържен ориз — в онова следвоенно време живеехме скромно, — Фан Чъ сподели с мен тревогата си.

— През цялото време от войната насам очаквахме това да се случи — каза той.

— Убийството на херцога ли имаш предвид?

Фан Чъ кимна.

— Той искаше да възвърне цялата власт на херцог Ай. Но като изгуби войната, изгуби и подкрепата на собствените си барони. И ето, с малко помощ отвън, те го убиха.

— Помощ отвън, така ли?

Изведнъж си спомних думите на барона, че ще последват нови събития.

Фан Чъ вдигна пръст към устните си. Дадох знак на момичетата да се оттеглят. Когато останахме сами, Фан Чъ ми разказа, че барон Кан влязъл в заговор с бароните в Гей. Целта им била да убият херцога. Вече ми беше ясно защо той толкова настояваше да науча какво би направил или би се опитал да направи Конфуций и, още по-важно, до каква степен Чжан Цю и Фан Чъ ще се повлияят от справедливия гняв на Учителя си в случай, че бъде убит владетел, при това негов личен приятел. Барон Кан не без основание живееше в постоянен страх от държавна измяна. По време на властвуването му един чиновник се бе провъзгласил за диктатор, началникът на собствения му замък бе въстанал, а и херцог Гей бе нахлул в страната. Баронът наистина бе дълбоко подозрителен човек, но при това положение кой би могъл да го упрекне?

— Помъчих се да го успокоя — казах аз. — Но баронът едва ли гледа на мен много сериозно.

— Не се знае. Ти идеш отвън.

— А кога мислиш, че ще мога да се прибера… там вътре?

Въпреки че дните ми в тази очарователна, макар и малко опасна страна бяха изпълнени с приятни преживявания, често ме измъчваше самота. И днес ясно си спомням какво особено усещане ме обзе една есенна сутрин. Първото момиче ме бе помолило да отида на пазара рано сутринта, за да огледам два скъпи фазана. Спомням си, че утрото бе много студено. Въздухът все още бе напоен с нощната мъгла. Спомням си, че самият пазар беше — и сигурно си остава — приказен. Нощем фургони и каруци с продукти се стичат в града. После изящно подреждат зеленчуците и ядивните корени не според цената, а според цвета, размера и красотата им. В кръгли бъчви държат жива риба — сладководна и морска — както и октоподи, скариди и раци. Продават се екзотични и скъпи деликатеси: мечи лапи, желирани птичи гнезда, хриле от акула, паунов черен дроб, заровени яйца от времето на Жълтия император.

Щом слънцето се покаже над пазара и мъглата започне да се вдига, търговията навлиза в разгара си. Гледката е наистина прелестна. Когато отивах там, изпитвах радост, бях щастлив, сякаш съм част от нея. Но тази сутрин, докато стоях пред ракитените кафези, пълни със златисточервени фазани, изведнъж ме обзе самота. Никога не се бях чувствувал толкова далеч от истинския свят. Стоях там, сред хора от чужда раса, чийто език едва разбирах, чиято култура бе съвсем различна от всичко, което познавам. Ако наистина съществуват арийският Дом на дедите или царството на Хадес, убеден съм, че в това преддверие на ада човек ще изпита същото вълнение, което изпитвах тогава, докато гледах фазаните с премрежени от сълзи очи. Спомних си онзи пасаж от Омир, в който духът на Ахил тъгува по предишния си живот под слънцето, което никога вече няма да види. В този миг бих предпочел да бъда овчар в планините зад Суза вместо син на небето. Рядко изпадах в подобни състояния на слабост, но болката, която изпитвах в такива мигове, бе много мъчителна. Все още ми се случва да сънувам, че съм на пазара, заобиколен от жълти хора. Опитвам се да избягам, но пътят ми е препречен от кафези с фазани.

Фан Чъ ме успокои:

— Ще тръгнем заедно. Скоро. Тази идея допада на барона, в което няма нищо чудно. Та аз открих път до Индия, най-вероятно стария „копринен път“, за който сме чували. Можем да тръгнем още утре, само че…

— Няма пари, така ли?

Фан Чъ кимна.

— Положението е по-сериозно, отколкото мислиш. Хазната на Чъ е празна. А херцогската хазна е винаги празна.

— А Мън и Шу?

— И те са зле. Миналогодишната реколта беше лоша. Войната бе катастрофално скъпа, а не спечелихме нищо освен Лан, най-бедния град в Гей.

— Казваш, че тук няма банкери. Но сигурно има богати търговци, които може би ще пожелаят да дадат заем на държавата.

— Не. Нашите богаташи се правят на бедни. Така че никой не дава пари на заем, защото… защото животът тук е толкова несигурен.

Толкова несигурен, колкото където и да било другаде, помислих си аз. Все пак вярно е, че във Вавилон и дори в Магадха имаше дълги периоди на относителен мир и стабилност, благодарение на което бяха станали възможни и сложните банкови операции. Средното царство е много разпокъсано, за да може да се развие някаква по-сложна система за отпускане и получаване на заеми.

— Утре… — Фан Чъ произнесе тази дума мрачно, макар пред него да бяха сервирани „Четирите годишни времена“, блюдо, чието приготвяне бе отнело на момичетата четири дни и което събужда у човека желание да го съзерцава още четири. — Утре барон Кан ще обяви новите данъци. Ще важат за всички. Никой няма да бъде освободен. Това е единственият начин да измъкнем пари от богатите.

— И да разорите всички останали.

Това ми се видя тревожно. Военен данък бе наложен няколко месеца по-рано, за ужас на всички граждани. Тогава Конфуций предупреди правителството, че данъкът е прекалено висок. „Най-лошото е — каза той, — че като взимате толкова много за държавата, намалявате възможностите на хората да създават богатство. Дори разбойниците в горите не взимат от търговеца повече от две трети. Защото и разбойникът има интерес търговецът да преуспява, за да има какво да се краде от него.“ Попитах Фан Чъ дали са се съветвали с Конфуций.

— Не. Барон Кан не желае да изслуша още едно нравоучение. Чжан Цю ще разлепи съобщението по стените на Дългата съкровищница.

— Надявам се, че баронът знае какво прави.

— Знае какво трябва да направи — отвърна Фан Чъ.

Фан Чъ съвсем не бе доволен от случилото се. Освен от негодуванието, което новият данък ще възбуди сред народа, правителството се безпокоеше и от реакцията на Конфуций. Страхопочитанието, което вдъхваше този немощен старец, не преставаше да ме удивлява. Макар никой владетел да не желаеше да му даде поста, който иска, нито пък да следва съветите му, било то политически или религиозни, всички държавни служители търсеха благословията му. Все още не мога да проумея как един учен, без политическа власт или богатство, бе успял да си създаде такъв авторитет. Несъмнено небето му бе дало пълномощие, без никой да знае.

В деня, когато новите данъци влязоха в сила, отидох в къщата на Конфуций. Десетина ученици се бяха подредили около Учителя в полукръг, а той седеше облегнат на дървената колона пред входа към вътрешната стая. Старецът, изглежда, имаше болки в гърба, защото притискаше ту едната, ту другата си плешка към твърдата дървена повърхност. Никой не спомена последното данъчно облагане. Възгледите на Конфуций по този въпрос бяха добре известни. Но имахме повод да подхванем разговор за погребения и траур, за умрелите и за онова, което им дължим. Дзъ-лу седеше отляво на Учителя. Йен Хуей бе отдясно. В другата част на къщата умираше синът на Конфуций. Смъртта витаеше във въздуха.

— Ясно е, че строгото спазване на траура никога не е излишно — рече Конфуций. — Поне това дължим на паметта на умрелите. Дори бих се придържал и към древното правило, че човек, който сутринта е ридал на погребение, не бива още същата вечер да извиси глас и да запее.

Макар всички да се съгласиха, че и най-педантичното спазване на погребалните ритуали не е излишно — например, че ако някой е ял чесън или пил вино, не може да извършва жертвоприношение за мъртвите, — имаше известно разногласие по въпроса колко трябва да продължи траурът за родител в сравнение с траура за дете, приятел или съпруга.

— Убеден съм, че една година е напълно достатъчна, когато жалиш за баща — заяви един млад ученик. — Но Учителят настоява, че трябва да се спазва пълният тригодишен траур.

— Не настоявам за нищо, дете мое. Просто се придържам към обичая.

Макар Конфуций да беше благ както винаги, не можех да не забележа, че отправя доста неспокойни погледи към болнавия Йен Хуей.

— А според обичая не трябва ли да преустановиш цялата си всекидневна работа, когато си в траур за баща си?

— Такъв е обичаят — отговори Конфуций.

— И все пак, Учителю, нали ако човек не изпълнява всички религиозни обреди в продължение на три години, обредите ще започнат да отмират. Но ако не изпълнява музика, ще изгуби умението си. Ако не засее нивите си, няма да получи реколта. Ако не сече гората, няма да има дърва за огъня, когато старите изгорят. Не мислиш ли, че да не прави тези полезни неща една година, е повече от достатъчно?

Конфуций отмести погледа си от Йен Хуей към младия ученик.

— След една година траур — попита го той — ще ти бъде ли удобно да ядеш най-хубавия ориз и да носиш дрехи от красив брокат?

— Да, Учителю.

— В такъв случай прави го. Непременно. Помни само — тихият му глас леко се повиши, — че ако истинският кавалер чуе музика по време на траур, тя ще дразни слуха му. Хубавото ястие ще му е безвкусно. Удобното легло ще му се стори каменна постеля. Ето защо за него е лесно е естествено да се въздържа от такива луксове. Но ако ти наистина се чувствуваш добре, като си угаждаш, прави го!

— Знаех, че ще ме разбереш, Учителю. С голямо облекчение ученикът се извини и си отиде. Щом излезе, Конфуций поклати глава.

— Какво безсърдечие! Бащата на този човек умря преди година и той вече иска да прекрати траура. А като дете прекара първите си три години в скута на родителите си. Човек би помислил, че най-малкото, което ще направи, е също толкова време да жали за баща си.

Макар Конфуций да ме насърчаваше, рядко му задавах въпроси в присъствието на други хора. Предпочитах да го разпитвам насаме. Освен това бях установил, че е най-общителен, когато е с въдица в ръка. Тогава дори ми задаваше въпроси и внимателно изслушваше отговорите. Ето защо и за самия мен бе изненада, когато от устата ми се отрони въпрос пред другите ученици. Сигурно ми е подействувало напрежението в обстановката. Синът на Конфуций умираше. Йен Хуей бе болен. Учителят бе толкова разярен от новите данъци, че вероятно предстоеше и разцепление сред учениците му. За да изместя темата на разговора, както и за да науча нещо, попитах:

— Забелязах, че в някои части на Средното царство при смъртта на владетеля биват убивани мъже и жени. Пристойно ли е това в очите на небето, Учителю?

Изведнъж всички впериха погледи в мен. Въпросът ми беше явно непристоен, защото не съществува общество на земята, което да не спазва някой древен обичай, предизвикващ дълбоко смущение у здравомислещия съвременен човек.

Конфуций поклати глава, сякаш да осъди с физическо движение една постъпка, която е принуден най-малкото да обясни, ако не и да оправдае.

— От времето на Жълтия император обичаят изисква, когато умират велики хора, да взимат със себе си верните си слуги. На запад обичаят продължава да се спазва, както сам си видял в Цин. Ние на изток не се придържаме строго към тази традиция. Но то е заради херцог Джоу, чиито думи по този повод поставят целия въпрос в малко по-друга светлина.

Винаги когато Конфуций споменаваше херцог Джоу, човек можеше да е почти сигурен, че самият той се готви да разклати някой обичай от името на легендарния основател на Лу, чиито слова, изглежда, никога не противоречаха на собствените му възгледи.

— Тъй като нашите владетели желаят да бъдат обслужвани и в гроба си така, както са били обслужвани в двореца, което само по себе си е благопристойно желание, в пълно съответствие с традицията, обичаят изисква да бъдат умъртвени много мъже и жени, коне и кучета. Това е правилно в известни граници. Граници, които херцог Джоу така прекрасно осветли, както осветли и всичко останало. Той отбеляза факта, че човешкото тяло бързо се разлага и плътта скоро се превръща в пръст. Не след дълго и най-красивата конкубина, живяла някога на земята, ще изгуби формите си и ще се превърне в обикновена глина. „Когато тези принесени в жертва мъже и жени се превърнат в глина — казал херцог Джоу, — те изгубват първоначалния си вид и функция. Затова нека да заменим нетрайната плът с истински глинени статуи, изпечени така, че да траят вечно. И в двата случая великият господар е обграден с глина. Но ако статуите около него са направени от глина, която запазва формите си, неговият дух навеки ще съзерцава верните си слуги.“

Учениците останаха доволни. Дали херцог Джоу е казал някога такова нещо, нямаше значение. Конфуций твърдеше, че го е казал, и това бе достатъчно. Несъмнено нито един интелигентен китаец не би отрекъл, че масовото жертвоприношение на хора е разточително и безсмислено — при това осъдено според Конфуций от династията Джоу.

— Разбира се — отбеляза Дзъ-лу, — хората от Цин не ценят достатъчно човешкия живот.

— Така е — съгласих се аз. — Всъщност, когато попитах диктатора на Цин защо се чувствува задължен да убива толкова много хора за дребни престъпления, той отвърна: „Ако си измиеш хубаво косата, непременно ще изгубиш няколко косъма. Ако изобщо не си миеш главата, ще изгубиш цялата си коса.“

С учудване установих, че повечето присъствуващи бяха съгласни с Хуан. Но от друга страна, хората в Средното царство са склонни да одобряват смъртната присъда за престъпления, които у нас се наказват с осакатяване или дори само с бой.

Погребенията, траурът, дължимото към покойниците е тема, от която китайците се вълнуват повече и от нас. Изясних си причината за това едва когато Дзъ-лу ненадейно попита Учителя:

— Знаят ли мъртвите, че се молим за тях?

И аз като всички други бях забелязал, че Конфуций ненавижда въпросите, които нямат отговор.

— А не е ли достатъчно, че ние знаем какво правим, когато ги почитаме? — отвърна той.

— Не. — Дзъ-лу бе най-старият и най-ревностен ученик на Конфуций, затова ни най-малко не се притесняваше да противоречи на мъдреца. — Ако призраците и духовете не съществуват, не виждам защо да си правим труда да ги умилостивяваме и да им служим.

— Но ако съществуват — Конфуций се усмихна, — тогава какво?

— Ще трябва да ги почитаме, разбира се, но…

— И тъй като не знаем със сигурност, не е ли по-добре да постъпваме така, както са постъпвали дедите ни?

— Дори и да си прав, разноските по погребението могат да разорят едно семейство — упорствуваше Дзъ-лу. — Трябва да има някакъв друг, по-разумен начин да се служи и на мъртвите, и на живите.

— Мой стари приятелю, преди да си се научил да служиш правилно на живите, как би могъл да се надяваш, че ще им служиш, когато умрат?

Може би неволно Конфуций извърна очи към Йен Хуей, който го гледаше и се усмихваше. Внезапно под отпуснатата кожа и най-малката подробност по черепа на младежа стана видима.

— Освен това — продължи Конфуций — светът, който има значение, е този свят, светът на живите. Но понеже обичаме и уважаваме хората, които са били преди нас, съблюдаваме обредите, посветени на единството ни с предците. Истинското значение на тези ритуали е трудноразбираемо, дори и за мъдреца. За народа всичко това е неразбираемо. Той гледа на тези церемонии като на задължение и смята, че чрез тях ще умилостиви някакви страшни призраци, а не е така. Небето е далеч. Човекът е близо. Почитаме мъртвите за благото на живите.

Конфуциевата уклончивост по въпроса за небето винаги ме поразяваше. Канех се да му задам още въпроси, но ни прекъсна влизането на Чжан Цю и Фан Чъ. Те клекнаха в дъното на стаята като закъснели ученици.

Известно време Конфуций гледа втренчено Чжан Цю. После попита:

— Защо закъсняхте?

— Държавни дела, Учителю — отвърна тихо Чжан Цю.

— Макар и да не заемам никакъв пост, ако тази вечер имаше държавни дела, щях да знам.

Последва неловко мълчание.

— Одобряваш ли новите данъци? — попита след малко Конфуций.

— Тази сутрин поставих съобщението за новите данъци на стената на Дългата съкровищница по заповед на барон Кан.

— Това е добре известно.

За пръв път връхчетата на дългите му зъби не се показваха. Старецът така бе стиснал заешката си уста, че лицето му придоби несвойствено суров израз — сякаш бе някой дявол-бог на светлината.

Чжан Цю имаше изнервен и отчаян вид.

— Като управител на семейство Чъ съм длъжен да се подчинявам на министър-председателя.

Конфуций почти изпадна в гняв, доколкото това чувство изобщо му бе познато.

— Във всичко ли?

— Имам задължения, Учителю. А и ти винаги си се придържал към правилото, че човек трябва да служи на законния си господар.

— Дори и когато той иска от него да извърши светотатство?

Чжан Цю се озадачи.

— Нима това е светотатство, Учителю?

— Да, светотатство. Миналата пролет барон Кан отиде на връх Тай. Принесе нефрит в дар на планинския дух. И тъй като това може да прави само суверенът, извърши светотатство. Ти помагаше ли му при церемониите на връх Тай?

— Да, Учителю.

— Тогава си извършил светотатство. — Конфуций рязко затвори ветрилото, което използуваше за официални случаи. — Започна ли да събираш новите данъци?

Чжан Цю кимна, като гледаше в пода.

— Това, което вършиш, е несправедливо. Данъците са прекомерно високи. Хората ще страдат. Трябваше да се опиташ да възпреш барон Кан. Трябваше да го предупредиш за последиците от действията му.

— Предупредих го, че данъците са… че ще предизвикат недоволство.

— Когато владетелят отказва да постъпи справедливо спрямо народа си, неговият служител е длъжен да подаде оставка. Твоят дълг е бил ясен. Трябвало е да напуснеш поста управител на фамилия Чъ.

В стаята всички ахнаха от изненада. Бях свидетел на нещо, което никога не се беше случвало. Конфуций се отрече от свой ученик. При това този ученик бе един от най-влиятелните хора в държавата. Чжан Цю се надигна. Поклони се ниско на Учителя и си отиде. Фан Чъ остана. Конфуций се усмихна мило и смени темата.

 

 

Известно време Лу като че ли бе на прага на революцията. Спомних си как реагира Египет на Дариевите военни налози. Винаги има граница, отвъд която не можеш да насилиш хората, и когато владетелят прехвърли тази граница, или трябва да пороби всички, или да намери някакъв хитър начин да отстъпи.

Конфуций стана център на настроените срещу Чъ рицари, които служеха при херцога или при семейства Мън и Шу. Макар да бяха недоволни от данъците, бароните не се осмелиха да се противопоставят на барон Кан. И те като херцог Ай подхвърляха загадъчни забележки. И също като херцог Ай не направиха нищо. Армията на Чъ бе не само силна, но и вярна на диктатора. При това в деня на обявяването на новите данъци барон Кан повиши заплатите на всички свои войници. В трудни времена верността струва скъпо.

През този напрегнат период прекарвах дните си в леярната. Барон Кан не ме викаше и аз не се появявах в двора. Излишно е да споменавам, че не посещавах Конфуций. Избягвах и херцогския двор, който открай време бе център на недоволство. Всъщност не виждах никого другиго освен Фан Чъ, който от време на време ми гостуваше. Той бе единствената ми връзка с опасния дворцов свят.

Фан Чъ обичаше да идва в леярната и да гледа как леят желязото. Гледаше и се възхищаваше. А аз се възхищавах на китайските работници. Никога не съм виждал хора, които толкова бързо усвояват нещо ново. Официално аз ръководех държавното производство на желязо, но след първите няколко месеца имах много малко работа. Леярите вече знаеха всичко, което знаят персийските им събратя. Бях излишен.

Фан Чъ ме посети седмица след въвеждането на данъците. Предадох работата на главния си помощник и излязох от горещата леярна, уморен от ослепителния блясък на разтопен метал. Навън ме обгърна хладината на теменужената привечер и очите ми се премрежиха от едрите, бавно падащи снежинки. Докато вървяхме към дома ни, научих последните новини. Оказа се, че барон Кан е овладял положението. Данъците се плащаха и държавата почти не бе застрашена от вътрешни размирици.

— Но Учителят отказва да приеме Чжан Цю. И барон Кан.

Излязохме на улицата на грънчарите Шан. Шан се наричат заварените от Джоу чернокоси жители, които били завладени от северните племена. Преди нашествието на Джоу в Средното царство Шан били жреци и администратори, учители по четене и писане. Днес нямат никаква власт. Правят грънци. Но напоследък доста конфуциански рицари произхождат от това племе. Така чернокосите хора постепенно си възвръщат властта и това, както изглежда, става не само тук, а навсякъде по света. Зороастър, Буда, Махавира, дори Питагор съживяват старите религии на доарийския свят и божественият кон на арийците навсякъде малко по малко умира.

— Не е ли опасно за Конфуций да предизвиква барон Кан? — попитах аз.

Стояхме пред грънчарска сергия. Магазините на Шан се осветяват от един-единствен фенер и на неговата светлина жълтите, червените и сините гледжосани грънци припламват като въглени в пещ. Погледнах Фан Чъ — отблясъците играеха по лицето му като пъстроцветна дъга.

Той ми се усмихна.

— Тук е „Джоу на изток“. Или поне така твърдим. Нищо не заплашва божествения ни мъдрец. Нищо, каквото и да каже.

— Той казва, че не е божествен мъдрец.

— Скромен е. Най-сигурният признак за божественост. Но е жесток. Чжан Цю страда.

— Може да сложи край на страданията си, като напусне поста си.

— Няма да го напусне.

— Значи предпочита да страда.

— Предпочита властта пред добротата. Това не е рядко явление. Но освен че иска да има власт, иска да бъде и добър, което е вече рядкост. Мисли, че това е възможно. Учителят не е съгласен.

Фан Чъ купи печени кестени. Кестените пареха — първо, докато ги обеля, си изгорих пръстите, а после и езика. През цялото това време меки, лепкави снежинки падаха като ледени перца от унилото сребристо небе върху унилата сребриста земя.

— Трябва да говориш с него — каза Фан Чъ, Устата му беше пълна с кестени.

— С кого? С Чжан Цю ли?

— С Конфуций. Ти си неутрална фигура, чужденец. Ще те послуша.

— Съмнявам се. Освен това какво да му кажа?

— Ще му кажеш истината. Страната страда, защото няма хармония между владетеля и божествения мъдрец. Е, ако Конфуций приеме Чжан Цю…

Отговорих, че ще направя каквото мога. А между другото попитах още веднъж за заминаването си.

Фан Чъ не ми даде големи надежди.

— Нищо не може да се направи тази година. В хазната все още има недостиг. Но знам, че барон Кан се интересува от пътя за Индия по суша.

— Твоя „копринен път“ ли има предвид?

— Моя „копринен път“. Само че едно такова пътуване е сериозно начинание.

— Остарявам, Фан Чъ.

И до днес свързвам безкрайната самота със сипещ се сняг, с парещи кестени.

— Опитай се да сдобриш барон Кан с Конфуций. Ако успееш да направиш това, ще получиш каквото искаш.

Макар и да не му вярвах, отговорих, че ще направя каквото мога.

 

 

Следващият ден бе последен от старата година, затова отидох в семейното светилище на Конфуций. Оказа се, че съм избрал най-неподходящия момент. Първо, обредът на Прогонването бе в разгара си. Мога да кажа със сигурност, че това е най-шумната церемония в света. Всички тичат насам-натам, свирят с рог, удрят барабани, дрънкат звънци. Поверието гласи, че само чрез вдигане на възможно най-голям шум ще бъдат прогонени злите духове от старата година и така ще се отвори път за добрите духове от новата година. По време на този обред Конфуций обикновено обличаше царедворски дрехи и заставаше на върха на източните стълби към семейното светилище. Чак когато врявата станеше наистина непоносима, той започваше да говори утешително на семейните духове. Предупреждаваше ги да не се плашат и да не се учудват на непоносимия шум. Молеше ги да останат по местата си.

Но за мое учудване Конфуций не бе заел обичайното си място на стълбите пред светилището. Реших, че може да е болен. Забързах към дома му. По-точно, опитвах се да бързам — на всяка крачка ме спираха кълчещи се заклинатели и техните помощници — „лудите“.

Заклинателят ходи от къща на къща и срещу определена сума прогонва злите духове. Придружават го четирима изключително шумни мъже, които се наричат „луди“. Дали тези същества наистина са луди, е без значение. Сигурно е, че се държат колкото е възможно по-комично и по-уродливо. На главата и раменете си носят меча кожа, а в ръце държат шиш и щит. Щом влязат в къщата, „лудите“ с проглушителните си викове докарват и слугите до лудост, а заклинателят се втурва да обикаля стаите и крещи, наричайки с обидни имена злите духове, обитаващи зимника, стрехите и килерите.

Белосаната фасада на дома на Конфуций бе изпоцапана с минзухареножълта боя. Така и не можах да разбера какво е значението на тези петна. Входната врата бе открехната. Влязох. Очаквах да видя някаква религиозна церемония. Но във вестибюла, където бе студено като в гроб, нямаше нито жреци, нито дори ученици.

Докато прекосявах преддверието, чух, че из къщата се носи ридание. Помислих, че това е заклинателят, и спрях, за да си припомня какво гласи етикетът за такива случаи. Позволено ли бе да се влиза в чужда къща, докато трае обредът на Прогонването?

Помогна ми един ученик, който се бе вмъкнал във вестибюла след мен.

— Синът е умрял — прошепна той. — Трябва да поднесем съболезнованията си на бащата. — И ме поведе навътре.

Конфуций седеше в траурно облекло на просто килимче, облегнат на дървената колона. В стаята имаше доста ученици. Всички изглеждаха по-скоро стъписани, отколкото печални.

Поздравих Учителя, който отговори с обичайната си любезност. И двамата направихме жестовете, предвидени за този най-скръбен случай. Когато коленичих до Дзъ-лу, той прошепна:

— Няма утеха за него!

— Какво би могло да го утеши, когато загубата на първородния син е най-голямата скръб? — отвърнах аз с общоприетия израз.

— Той понесе по-голяма загуба — промълви Дзъ-лу.

Отначало не разбрах какво иска да каже. Според установената представа най-лошото нещо, което може да сполети човек, е да изгуби първородния си син. Присъединих се към припяването. Повтарях молитвите. Произнасях успокоителните слова. Но Конфуций вече не само изпълняваше ритуалните вопли, а истински плачеше.

Накрая Дзъ-лу се намеси почтително, но твърдо:

— Учителю, ти не проявяваш никаква сдържаност. Не намираш ли, че това е непристойно?

Конфуций спря да плаче. По страните му блестяха сълзи — като следи от охлюви.

— Непристойно? — повтори той.

И преди Дзъ-лу да успее да отговори, зарони нови сълзи. Едновременно с това заговори с изненадващо равен глас:

— Ако нечия смърт заслужава безутешни ридания, това е неговата.

В този миг осъзнах, че Конфуций не вярва в задгробния живот. Когато, следвайки ритуала, говореше за небето като дом на предците, самият той не вярваше, че съществува такова място. И все пак се учудих, че е така сломен от смъртта на един син, който не означаваше много за него. Всъщност синът често бе източник на неудобство за бащата. Неведнъж бе разобличаван, че взима пари от учениците на Конфуций и ги задържа за себе си. Отгоре на всичко беше глупав.

В този миг заговори някакъв старец, когото не бях виждал по-рано:

— Учителю, нека да взема каляската ти, за да направя от нея достоен ковчег на сина си.

Все повече и повече се озадачавах. Кой беше този старец? Кой беше покойният му син? Изведнъж Конфуций спря да плаче.

— Не, приятелю, не мога да ти я дам. Ти си съкрушен, което е естествено. Аз съм не по-малко съкрушен, защото загубих сина си, какъвто и да бе той, а сега загубих и твоя син, най-добрия и най-мъдрия сред всички млади хора.

Чак тогава разбрах, че и Йен Хуей е умрял. Учителят бе получил два удара от… по волята на небето.

Бащата на Йен Хуей започна да вие и досадно да нарежда:

— Тогава не е ли най-важно този блестящ младеж да получи всички възможни почести? Не беше ли той най-мъдрият ученик на най-мъдрия човек?

Конфуций примигна и раздразнението измести скръбта. Противно на общоприетото мнение старите хора менят настроенията си по-бързо от младите.

— Твоят син бе фиданка, която успях да отгледам, докато разцъфти. Но дървото не живя достатъчно дълго, за да даде плодове.

Конфуций замълча. Въздъхна дълбоко. После заговори с безизразен глас:

— Не мога да разреша каляската ми да се използува за ковчег, понеже, когато погребвах собствения си син — не че искам да сравнявам двамата, — не направих това. Първо, защото щеше да е непристойно, и второ, защото съм първият рицар и като такъв не мога да ходя пеш до гроба. Обичаят ми налага да се возя в колесница. Такъв е законът, значи нямаме избор.

Недоволството му бе очевидно и бащата на Йен Хуей не се осмели да настоява повече. Но Дзъ-лу се осмели:

— Учителю, нали все пак трябва да погребем Йен Хуей с всички възможни церемонии. Можем да намерим подходящо дърво за ковчег, без да те лишаваме от каляската ти. Непременно трябва да отдадем всички почести на Йен Хуей. Дължим това на небето. Дължим го на предците. Дължим го на теб, който си го учил.

Настъпи дълго мълчание. После Конфуций наведе глава и прошепна на себе си:

— Небето открадна от мен онова, което бе мое.

Едва бе изречено това богохулство, и небето отговори.

Един заклинател се втурна в стаята, последван от четиримата „луди“. Докато танцуваха наоколо, дрънкаха със звънци, удряха барабаните си и крещяха обиди към всички зли духове от старата година, Конфуций се измъкна от стаята. А аз забързано се отправих през града към двореца Чъ.

Открих Фан Чъ в онази част на двореца, която отговаря на втората стая на канцеларията у нас. Тук държавните дела ежедневно се извършват от светлокожите рицари Джоу и чернокосите кавалери Шан. Така и не разбрах колко от тези чиновници са конфуцианци. Подозирам, че бяха мнозинство.

Фан Чъ вече бе чул за случилото се.

— Това е много печално, разбира се. Йен Хуей беше забележителен човек. Ще ни липсва на всички.

— А синът?

Фан Чъ направи неопределен жест.

— Ако не друго, тази скръб ще ни даде време да отдъхнем.

Чжан Цю се присъедини към нас. Изглеждаше изтощен, но въпреки това ме поздрави точно както се полага на почетен гост. И той бе чул новините.

— Да можех да отида при него. Знам, че страда. Какво каза той?

Повторих думите на Конфуций за небето. Чжан Цю поклати глава.

— Това е непристойно, както сам той ще признае, когато болката премине.

— Преди години — каза Фан Чъ — в никакъв случай не би изрекъл такова нещо, колкото и съкрушен да е от волята на небето.

Чжан Цю, както и Фан Чъ явно повече се разстроиха от думите, изплъзнали се неочаквано от устата на Конфуций, отколкото от смъртта на съвършения Йен Хуей.

— Ще присъствуваш ли на погребението? — попитах Чжан Цю.

— Разбира се. Ще бъде нещо грандиозно. Бащата се е погрижил за това.

Учудих се.

— Но Учителят каза, че церемониите за Йен Хуей трябва да бъдат също толкова скромни, колкото са били за сина му.

— Очаква го разочарование — отвърна Чжан Цю с безизразен глас. — Вече видях скиците. Бащата ми ги показа тази сутрин. Почетни гостенино. — Той ме докосна леко по ръката с показалеца си, което бе жест на доверие. — Както знаеш, не съм желан в къщата на Учителя. Независимо от това наложително е да го видя колкото може по-скоро.

— Той ще бъде в траур най-малко три месеца — каза Фан Чъ. — И никой няма да може да разговаря с него по… други въпроси.

— Ще трябва да намерим начин. — Показалецът му отново докосна ръката ми, леко като пеперуда. — Ти си варварин. Ти си жрец. Ти си му интересен. Но преди всичко никога не си го ядосал или подразнил с нещо. Ако искаш да ни направиш добро, имам предвид на страната, а не само на семейството, на което служа, помъчи се да уредиш среща между него и барон Кан.

— Но нали баронът може да го повика? Като първи рицар той е длъжен да отиде.

— Но като божествен мъдрец не може да бъде повикан.

— Той отрича… — започнах аз.

— В Средното царство — прекъсна ме Чжан Цю — той е божествен мъдрец. Настойчивостта, с която отрича своята божественост, само доказва, че наистина е това, което сме убедени, че е. Барон Кан има нужда от Конфуций.

Чжан Цю ме погледна в очите, което често е признак, че човек лъже. Но управителят нямаше причина да ме лъже.

— Имаме много, много неприятности.

— С данъците ли?

Чжан Цю кимна.

— Те са прекомерни. Но без тях не можем да плащаме на армията. Без армията…

Чжан Цю се обърна към Фан Чъ, който ме осведоми каква е най-новата заплаха за държавата:

— До замъка Пи има една свещена местност, наречена Чуан-юй. Самият херцог Тан й е дал автономия. Макар да се намира в границите на Лу, това място винаги е било независимо. Крепостта Чуан-юй е почти толкова величествена, колкото и замъкът Пи.

Започнах да разбирам.

— Значи бившият управител на Пи…

— Той… подстрекава Чуан-юй. — Жизнерадостната усмивка, озарила лицето на Фан Чъ, противоречеше на напрежението в гласа му. — Много скоро ще се наложи да се справяме с още едно въстание.

— Барон Кан иска да разруши крепостта. — Чжан Цю опипваше отличителните знаци на колана си. — „Ако ние не го направим сега, ще трябва да го направи синът ми или внукът ми — казва той. — Не можем да позволим такава силна крепост да остане в ръцете на врага ни. Естествено, Конфуций ще се противопостави на нападение срещу това свещено място, както би се противопоставил на нападение срещу всяко свещено място.“

Чжан Цю ме погледна за втори път. Изпитах силно безпокойство. Ако не за друго, то защото подобно на много рицари Цжоу и той имаше жълти очи — очи на тигър.

— Като министри на барона ние сме съгласни с него. Като ученици на Конфуций не сме съгласни — добави той.

— Наистина ли мислите, че някой може да убеди Конфуций да извърши нещо толкова… непристойно?

Разбирах дилемата им и не виждах изход.

— Трябва да опитаме. — Фан Чъ се усмихна. — Ти трябва да опиташ. Кажи му, че ще му бъде предложен висок пост. В противен случай…

— В противен случай баронът и без това ще срине замъка — казах аз.

— Да — потвърди Чжан Цю. — Но аз не се тревожа толкова за замъка, колкото за последните дни на Конфуций. Години наред се стремяхме към една цел: да дадем власт на божествения мъдрец, за да може той да оправи нещата.

— А сега казваш, че може да дойде на власт само ако позволи на барона да извърши нещо нередно — отвърнал рязко аз.

Чжан Цю бързо премина в нападение:

— Основателно или не, баронът мисли, че когато се е свързал с коварния началник на Пи, Конфуций е действувал за свалянето на Чъ. Основателно или не, той мисли, че неотдавнашната война е била подбудена от Конфуций. Основателно или не, мисли, че един ден Конфуций може да използува престижа си в Средното царство, за да се провъзгласи за син на небето.

— Ако само едно от тези неща е вярно — казах аз, като не пропуснах да подкрепя думите си с приетата дворцова усмивка, — вашият божествен мъдрец се е провинил в държавна измяна.

— Да — отговори Чжан Цю без усмивка. — За щастие спечелихме войната и нашият стар враг, херцогът на Гей, е мъртъв.

Чак тогава разбрах каква е била крайната цел на заговора.

— Барон Кан… — Щях да кажа „е убил херцога“, но реших да проявя известно благоразумие. — Барон Кан е успял да спаси държавата — довърших вяло. Фан Чъ кимна.

— Сега остава да се направи само едно: да се изкоренят бунтовниците в Чуан-юй. След това можем да спим спокойно. И тъй като бунтовниците в Чуан-юй са последната надежда за враговете на барона, тяхната крепост е единствената пречка между нас и пълния мир.

— Но първо Учителят трябва да се съгласи да бъде разрушена.

— И да се съгласи, и да не се съгласи, стените на Чуан-юй ще паднат. Но ако той искрено даде съгласието си, мечтата на десет хиляди мъдри мъже ще се сбъдне. Конфуций ще бъде поканен да ръководи държавата. Винаги е повтарял: „Дайте ми три години и ще оправя нещата.“ Тъй че, преди да е станало късно, искам той да разполага с тези три години. Всички го искаме.

До края не успях да разбера Чжан Цю. Бях убеден, че е предан на Учителя. Та нали бе доказал верността си, когато няколко години по-рано бе отишъл на изгнание с Конфуций? От друга страна, Чжан Цю бе не по-малко верен и на барон Кан. Надяваше се да изгради мост между… да, между небето и земята, а при положение че аз помогна за изграждането на този мост, щеше да уреди и заминаването ми. До това споразумение стигнахме в двореца Чъ онази вечер в края на мрачния ден, в който Конфуций упрекна небето за смъртта на Йен Хуей.

Докато Фан Чъ ме изпращаше до преддверието на двореца Чъ, аз разсъждавах върху безсърдечния начин, по който се бе отнесъл Конфуций към бащата на Йен Хуей. Защо Йен Хуей да не бъде изпратен с подобаващо погребение? И защо Конфуций да не наруши обичая и да не отиде пеш вместо с колесница?

— Струва ми се, че не си схванал същността на най-мъдрия човек, живял някога на земята — отговори Фан Чъ.

— И как бих могъл, след като самият аз съвсем не съм мъдър?

Направих всички обичайни жестове на смирение.

— За Конфуций само нравствеността има значение в живота. Това означава, че щом личното желание или интерес противоречи на правилната постъпка, то това желание или интерес трябва да отстъпи. Като човек той иска да почете Йен Хуей. Но като привърженик на правилното не може да извърши постъпка, противоречаща на поведението, което смята за правилно.

— И затова на бедния Йен Хуей е отредено бедно погребение.

— Да. Всеки има определени задължения към суверена, родителите, приятелите, човешкия род. Но тези задължения понякога си противоречат. Очевидно дългът към суверена стои над дълга към приятеля. Разбира се, има най-различни двусмислени положения. За Конфуций нашият законен суверен е херцог Ай. За нас това е барон Кан. В известен смисъл Конфуций е прав. В известен смисъл ние. Нито той ще отстъпи, нито пък ние можем да отстъпим. Оттам идва бедата.

— А кой в последна сметка определя кое е правилно?

Стигнахме до парадния вход на двореца.

— Небето, почетни гостенино.

— Какво е небето, заместник-управителю Фан Чъ?

Приятелят ми се усмихна.

— Небето е това, което е правилно.

И двамата се разсмяхме.

Мисля, че на практика конфуцианците са атеисти. Те не вярват нито в задгробния живот, нито в Страшния съд. Не се интересуват нито как е бил сътворен този свят, нито с каква цел. Вместо това се държат, като че ли този живот е всичко, което съществува, и да се изживее правилно, е единственото нещо, което има значение. За тях „небето“ е просто дума, с която описват правилното поведение. И понеже простолюдието отнася всичко непостижимо за разума към небето — понятие толкова старо, колкото и самите китайци, — Конфуций умело го бе използвал, за да придаде божествен авторитет на предписанията си за поведението на хората един към друг. А пък за да въздействува на образованите както от Джоу, така и от Шан, той се бе потрудил да стане най-образованият човек в Средното царство. Затова нямаше текст от книгите на Джоу, който той да не може да цитира в своя полза, Но независимо от силната ми неприязън към атеизма и раздразнението ми към много от строгите конфуциански норми, никога не съм срещал друг човек с такава ясна представа как трябва да се вършат личните и обществените дела. Дори Демокрит намира за интересен моя несъмнено неточен спомен за неговите думи. Ако човек е решил да изхвърли от съзнанието си създателя на всички неща, тогава е добре да го замени с много точна представа за това какво се разбира под доброта в човешките отношения.