Гор Видал
Сътворението (39)

2.

За пръв път, откакто бях пристигнал в Китай, се радвах на живота. Все още бях пленник, но не бях роб, а херцогът бе очарователен спътник и гореше от желание да ми покаже истинския Китай.

— Не трябва да съдиш за Средното царство по Цин, който почти не е част от него, въпреки че херцозите му произхождат — донякъде незаконно — от император У. Отгоре на всичко тези недодялани провинциалисти жадуват за хегемония! Но небето е великодушно и пълномощието още не е дадено никому. Когато това стане, сигурен съм, че избраникът ще бъде моят любим братовчед, херцогът на Джоу. Ще видиш колко е обаятелен. Но има един недостатък. Държи се сякаш вече е синът на небето, което е върховна дързост. Разбира се, всички херцози Джоу страдат от тази илюзия, понеже последната небесна повеля наистина е била отредена на техния прародител. Но това се е случило преди триста години и пълномощието било изгубено, когато една нечестива групировка от варвари и благородници го убила. Синът на императора избягал тук в Джоу и се провъзгласил за император. Но, разбира се, не успял да установи хегемония. Останал си само херцогът Джоу и по тази причина и до днес това, което имаме, е само сянката на сина на небето в Лоян — столица-сянка на съвсем действителното Средно царство. Херцогът на Джоу е почти император. Но това не е достатъчно, нали? Особено като се има предвид, че Джоу е най-слабото херцогство и рано или късно някои съседи — вероятно хората-вълци — ще го превземат. А дотогава ние ще гледаме към Лоян със сълзи в очите, с надежда в стомасите.

После херцогът ми разказа за прабаба си, която била прабаба и на сегашния херцог на Джоу. Тази безкрайно горда жена винаги говорела за себе си като за „момченцето“. Един ден в онази част от двореца, където живеела, избухнал пожар и всички дами избягали с изключение на „момченцето“. Херцогинята си седяла в приемната и невъзмутимо гадаела с пръчици от бял равнец. Когато слугинята помолила господарката си да напусне горящия дворец, старата дама отговорила: „Момченцето не може да напусне двореца, ако момченцето не е придружено от сина на небето или роднина от мъжки пол с ранг, не по-нисък от маркиз, а освен това момченцето не може да се покаже извън двореца без придворна дама, по-възрастна от момченцето.“ После продължила да гадае бъдещето — любимо занимание в Китай.

Слугинята се втурнала да търси някой с достатъчно висок ранг, който да спаси херцогинята. Но в двореца нямало мъж с по-висок ранг от граф. И нямало по-стара дама от херцогинята. Тогава графът и слугинята покрили лицата си с мокри кърпи и влезли в горящия дворец, където старата дама продължавала да си седи на копринения килим и да нарежда пръчиците от бял равнец.

„Моля произхождащата от сина на небето да дойде с мен“ — казал графът, който бил неин племенник. Херцогинята много се ядосала.

„Това е нечувано. Не мога да напусна покоите си, ако не ме придружава по-възрастна жена и мъж от семейството ми, чийто ранг не е по-нисък от маркиз. Каквото и друго да сторя, ще е неблагоприлично.“

И така херцогинята изгоряла в името на благоприличието — изключително важно качество за китайците.

Смъртта на тази дама е източник на безкрайни спорове в Китай. Някои я разглеждат като фигура, достойна за възхищение и подражание. Други я намират за смешна. „Всъщност тя не беше нито девица, нито млада невеста — каза ми веднъж Фан Чъ. — Беше стара жена, която нямаше защо да се тревожи кой я придружава. Липсваше й скромност. Беше суетна като всички от династията Джоу. А суетата никога не е благопристойна в очите на небето.“

Когато наближихме покрайнините на Лоян, човешкият поток се увеличи. Всички бързаха към столицата. Богатите пътуваха в колесници или на носилки. Бедните селяни носеха стоката си на гръб. Богатите селяни и търговците седяха до кочияша в теглени от волове фургони. Хората от простолюдието бяха добре облечени и усмихнати за разлика от мрачните жители на Цин, чиито черти всъщност много се различават от чертите на източните китайци. Хората от Цин обикновено имат бронзов цвят на лицето и сплескани носове. Хората от Джоу и държавите от вътрешността са по-бледи, а чертите им по-изящни. Но всички са чернокоси, с тъмни очи и кръгли лица и по телата им почти няма косми. Колкото и да е чудно, военната класа в Джоу, която завладяла Средното царство горе-долу по същото време, по което арийците нахлули в Персия, Индия и Гърция, ги нарича „чернокосите хора“. Откъде са дошли Джоу? Когато зададеш този въпрос на китайците, те сочат на север. Интересно дали нямаме общ произход?

Влязохме в Лоян през висока каменна порта, вградена в дебела стена от груби тухли. Веднага се почувствувах като у дома си. Хората се смееха, крещяха, пееха, кашляха, плюеха. Купуваха и продаваха, пазаряха се и спираха да похапнат пред сергиите, отрупани с най-разнообразни ястия, а сергии имаше на всяка улица.

Херцогът купи варен шаран от един търговец близо до централния площад.

— Тук се продава най-хубавият шаран в цял Китай — рече той, като откъсна парче и ми го подаде.

— Никога не съм ял по-вкусна риба — казах аз съвсем чистосърдечно.

Херцогът се усмихна на търговеца.

— Когато пристигна в Лоян, винаги идвам първо при теб. Не е ли така? — Херцогът говореше изискано, макар устата му да беше пълна.

Човекът се поклони ниско и пожела на херцога дълъг живот. После херцогът купи голям, навит на руло лист, в който имаше изпържени в собствения им мед пчели. Изказа се с възхищение за това лакомство, но на мен то не ми хареса. След онези дни в Лидия не обичам мед.

Херцог Шъ винаги наемаше стаи в голяма къща срещу двореца.

— Тази къща беше собственост на един близък на семейството ми — каза херцогът, без да доуточнява — нали в известен смисъл всеки му беше близък. — Впоследствие я купи един търговец и сега дава стаите под наем на много високи цени. Но това не важи за мен. За мен има специални цени, защото съм член на императорското семейство.

Макар херцогът да не се държеше с мен като с пленник, аз бях пленник и добре го знаех. Когато пътувахме, настаняваше ме или в своята стая, или в стаята на иконома си. Непрекъснато ме държаха под око — или той, или някой от свитата му.

След Цин Лоян ми се стори очарователно място и дълго време не разбирах, че както градът, така и страната са пред икономическа разруха. Съседните държави бяха заграбили по-голямата част от Джоу. Само съмнително божествената фигура на херцога възпираше владетелите на Чън и Уей да не превземат самия Лоян. Всички малко или много подхранваха илюзията на херцога, че той е синът на небето, а в същото време крадяха от земята му и тайно му се присмиваха.

Лоян изглеждаше така, както изглежда всяка голяма столица, открила с изненада, че току-що е изгубила империята, която я е хранила. Вавилон имаше същия овехтял и малко тъжен вид. Независимо от това в Лоян непрестанно звучеше музика, имаше игри, фокусници и, разбира се, церемонии.

Присъствувахме на новогодишните обреди, които се изпълняват в родовия храм на херцозите Джоу. Тази сграда, построена преди три века — скоро след идването на сина на последния император, — сигурно е била необикновено красива като нова.

Храмът има висок, стръмен покрив, направен от изящни плочки, чиято глазура е оцветена с вълнообразни зелени и златни линии. Дървените колони са украсени с плетеница от цветове на водни растения — единствено синът на небето има право да използува този мотив. Основите на храма са каменни, а стените са от потъмняло дърво и по тях висят всякакви оръжия — старинни и нови. На теория целият арсенал на страната се държи в родовия храм на владетеля. На практика оръжието в тези храмове е само символично. Когато бил просто родов вожд, владетелят си осигурявал надмощие чрез пряка собственост върху цялото оръжие. Но това било много отдавна, когато обществото представлявало едно семейство, подчиняващо се на бащата, който пък бил син не само на собствения си баща-вожд, а и на небето.

В единия край на огромната зала има чудновата статуя от теракота, изобразяваща мъж, малко по-едър от естествен ръст, облечен като воин от династията преди Джоу. В подножието на статуята има надпис: „Колкото по-малко казваш, толкова по-лесно е да се поправиш.“ Защо в родовия храм на Джоу е трябвало да се постави такова предупреждение, е пълна загадка — освен, разбира се, ако това е съвсем недвусмислено изявление и трябва да се разбира буквално.

Сегашният син на небето се оказа пъргав четиридесетгодишен мъж с дълга заострена брада. На гърба на пищната му церемониална роба със златен конец бе избродиран дракон. В ръката си държеше голям диск от зелен нефрит с дръжка от слонова кост — веществен израз на капризното небесно пълномощие.

Херцог Джоу стоеше сам в северния край на залата, с гръб към олтара. От двора го отделяха левият и десният церемониалмайстор. Това са двамата най-висши служители в страната. След тях идват потомствените жреци; следват музикалните и церемониалните наставници, придворните, гостите на Джоу. Поради високия ранг на херцог Шъ — който по своята достоверност не отстъпваше на ранга на така наречения син на небето — имахме възможност да наблюдаваме една почти безкрайна церемония, а моят господар непрестанно мърмореше под носа си: „Цялата работа е скалъпена! Скандално!“

Когато засвириха музиката на приемствеността, херцогът особено много се възмути:

— Тази музика може да се изпълнява само в присъствието на онзи, който притежава и пълномощието, и хегемонията! О, това е истинско светотатство!

Музиката на приемствеността е композирана преди повече от хиляда години. Докато се изпълнява, танцьори в необикновени костюми разиграват мирното наследяване на трона от някакъв легендарен император, наречен Шун. Ако се изпълни правилно и внимателно, тази музика би трябвало да свърже небето и земята в пълна хармония. Демокрит иска да знае как е възможно музиката да се помни хиляда години. Същото искат да знаят и много китайци, които твърдят, че през вековете истинската музика е била опорочена или пък напълно забравена, а онова, което днес се изпълнява в Лоян, е пародия на оригинала и по тази причина небето е оттеглило пълномощието си. Не знам. Мога да кажа само, че за ушите, а и за очите на човек от запада това музикално представление е твърде необичайно.

Когато музиката и пантомимата свършиха, херцог Джоу се обърна към Жълтия император с молба да благослови Средното царство. След това синът на небето възобнови властта на всички велможи в Китай. Тази част от церемонията бе колкото внушителна, толкова и безсмислена.

Херцог Джоу тържествено даде знак на велможите да се приближат. Петнадесет разкошно облечени мъже се понесоха към него. Тук трябва да отбележа, че в Китай, когато човек с по-нисък ранг се представя на някой по-висшестоящ, той навежда глава, повдига рамене и накланя тялото си така, че да изглежда колкото е възможно по-дребен в присъствието на великия човек.

Петнадесетте фигури в бляскави одежди спряха на няколко крачки от херцога. След това левият и десният церемониалмайстор му поднесоха петнадесет бронзови плочки, покрити с красивото и както се оказа, до края недостъпно за мен китайско писмо.

Херцогът взе първата плочка. После се обърна към възрастен мъж в сребърна дреха:

— Приближи се, любими братовчеде. — С рачешки движения старецът пристъпи към него. — Волята на небето е да продължиш да ни служиш като верен слуга. Вземи това. — Херцогът му връчи плочката. — То е символ на небесната воля да служиш и на нас, и на небето, като херцог Уей.

Гледах изумен. В прашната зала, чиито потъмнели греди бяха проядени от термити, се бяха събрали всички херцози на Китай в очакване синът на небето да поднови властта им. Има единадесет херцози на вътрешните държави и четирима на така наречените външни държави. Докато всеки херцог приемаше емблемата на властта и подновяването й, свиреше музика, а жреците припяваха. Херцог Шъ се подсмихваше. Не посмях да го попитам защо. Отначало помислих, че просто е ядосан, защото ако неговото владение Шъ изобщо е съществувало, то вече не му принадлежи. Но когато херцог Цин прие с раболепна благодарност знака на властта, с изумление забелязах, че това не е същият човек, когото бях видял да надава вълчи вой пред могилата на император У.

— Та това не е херцогът — прошепнах аз.

— Разбира се, че не е — изсмя се моят ексцентричен господар.

— Тогава кой е?

— Актьор. Всяка година петнадесетте херцози се представят от актьори. Всяка година синът на небето се преструва, че възобновява властта на истински херцози. О, това е скандално! Но какво да прави бедният ми приятел? Истинските херцози не искат да дойдат в Лоян.

— Но нали твърдиш, че всички те го смятат за син на небето?

— Така е.

— Тогава защо да не му окажат тази чест?

— Защото не е син на небето.

— Не разбирам.

— И той не разбира. Наистина не може да разбере. А всичко е просто. Докато се преструват, че той е син на небето, никой от тях не може да претендира за пълномощието. Ето защо това представление е толкова необходимо. Тъй като всеки херцог мечтае да заграби един ден пълномощието, те всички са съгласни, че засега е най-добре да се държат така, сякаш херцог Джоу наистина е онзи, за когото се представя. Но рано или късно някой херцог ще вземе надмощие и тогава Лоян ще изчезне като сън, а Жълтата река ще почервенее от кръв.

Докато херцозите-актьори се оттегляха, синът на небето обяви:

— Тук на север стои Самотният! Пълномощието на небето е тук!

После музикантите вдигнаха страхотен шум и стотина мъже с разноцветни пера на главите и животински опашки започнаха да танцуват — толкова особени бяха техните танци, че можех да ги сравня само с онова, което съм виждал във Вавилон, а там има какво ли не. Насред този вихър от ярки цветове и странни звуци синът на небето се оттегли.

— Това е музиката на четирите посоки на света — каза херцогът. — Привържениците на старите обичаи я ненавиждат. Но те ненавиждат всичко ново. Лично аз предпочитам новата музика пред старата. В някои среди тя се смята за ерес, но така или иначе, живеем в еретични времена. Ето ти и доказателство. Няма херцог в Шъ.

Не си спомням колко време останахме в Лоян. Но помня, че за пръв път, откакто бях попаднал в плен, се чувствувах почти свободен. Херцогът често ме канеше да вечерям с него, тъй като му бе приятно да ме показва. Не се радвах на особен успех. Китайците, а към тях, естествено, принадлежат и лоянските придворни, почти не се интересуват от света отвъд това, което наричат четирите морета. А още по-малко ги вълнува някакъв човек с особен вид, който говори езика им с неприятен акцент — два явни недостатъка, които не допринасят за доброто впечатление. За мое учудване и за разочарование на херцога почти никой не прояви любопитство към западния свят. Щом нещо не е в Средното царство, то не съществува. В китайските очи ние сме варварите, а те цивилизованите хора. Установил съм, че ако човек пътува дълго из широкия свят, лявото става дясно, горе става долу, север става юг.

На мен обаче разпуснатостта, царяща в западналия лоянски двор, много ми допадна. Единственото желание на придворните бе да се забавляват. Безсрамно злословеха един за друг. Хранеха се обилно от напукани чинии, пиеха от нащърбени чаши и се разхождаха с изискана походка в овехтелите си дрехи.

Скитайки из града, човек усещаше, че едно време Лоян е бил величествена, макар и малко примитивна столица и че славата на града е отминала безвъзвратно. Приближените на сина на небето изпълняваха своите церемонии подобно на призраци — според херцог Шъ те дори не знаеха как да ги изпълняват. Същите тези призраци, превърнали се в похотлива плът, се отдаваха на удоволствия, сякаш подозираха, че е дошъл краят им и дворът, в който служат, е само избледняващата сянка на един завинаги изчезнал свят.

Посетихме Залата на светлината — строена преди столетия сграда, посветена на Премъдрия господ, искам да кажа, на небето. Интересно, че тези две понятия ми се струват взаимозаменяеми, макар че заговорех ли на китайските жреци за Премъдрия господ, те ставаха неспокойни, сменяха темата, започваха да разказват за Жълтия император, за царските потомци, за пълномощието… все за това пълномощие! Те сякаш не искат или не могат да възприемат представата, че във вселената има първично и водещо начало. Не подозират, че се води война между Истината и Лъжата. Вместо това се стремят да поддържат хармонично равновесие между мъглявата небесна воля и безметежната земна глупост. Вярват, че това може да се постигне, като старателно съблюдават сложните церемонии за омилостивяване на предците.

Херцогът бе възмутен, защото Залата на светлината се оказа пълна с музиканти, жонгльори и продавачи на храна. Атмосферата бе жизнерадостна, но едва ли можеше да се нарече религиозна.

— Не ми е ясно защо той допуска това!

— А какво трябва да се върши тук? — попитах аз. Гледах запленен как група джуджета изпълняват сложни акробатически номера и възхитените зрители хвърлят дребни монети на дребните артисти.

— Нищо — отвърна той. — Това би трябвало да е убежище, където човек може да размишлява върху идеята за светлината. И, разбира се, тук се извършват религиозни церемонии. Подозирам, че херцогът събира наем от продавачите. И все пак, не намираш ли, че е възмутително?

Херцогът получи отговор не от мен, а от един мелодичен глас зад гърба ни.

— Много възмутително, Господарю херцог! Много печално! Но нали такава е природата на човека?

Собственикът на този пленителен глас се оказа белобрад мъж с необикновено големи за китаец очи, излъчващи едновременно доброта и тъга. Двете неща често са едно и също, както обичаше да казва този забележителен човек.

— Ли Дзъ! — възкликна херцогът, като в тона, с който поздрави мъдреца, успя със завидно чувство за мярка да вложи едновременно и уважение, и снизхождение.

Може би още не съм споменал, че „дзъ“ на китайски значи учител или мъдрец, тъй че занапред ще наричам Ли Дзъ Учителя Ли.

— Това е зетят на царя на богатата Магадха — каза херцогът на Учителя Ли. Той рядко забравяше моето родство с царя, като се надяваше, че един ден това ще го направи богат. — Дошъл е при нас да се облагороди. А сега, запознай се с най-мъдрия човек в цялото Средно царство — обърна се херцогът към мен. — Той съхранява архивите на династията Джоу, Учител е по всичките три хиляди изкуства…

Херцогът обсипа Учителя Ли с щедри похвали. Като повечето обеднели благородници, изпитваше нужда да компенсира външната липса на блясък и великолепие с разточителни комплименти и изтънчени обноски.

Учителят Ли прояви към мен интерес, излизащ от границите на любезността към един чужденец. Той бе първият китаец, който се досети, че не бих могъл да произхождам от Магадха. Макар да не бе чувал за Персия, знаеше, че отвъд река Инд има земя, населена със синеоки хора. И тъй като искаше да научи онова, което знаем ние, покани херцога и мен на обед в покрайнините на града — на мястото за жертвоприношения в чест на земята.

— Самотният с радост ми позволи да използувам стария павилион — рече той. — Обедът ни ще е скромен и ще говорим за дао.

Думата „дао“ означава „пътят“, но има и много други тънки нюанси, които открих по-късно.

Нашият по-прозаичен път към изхода минаваше покрай група полуголи танцьорки. Според мен те изобщо не танцуваха, а по-скоро се излягаха из Залата на светлината и чакаха някой да купи услугите им. Херцогът бе възмутен от това светотатство.

— Никога не съм допускал, че един син на небето, колкото и да е… — Той мъдро не довърши мисълта си.

Учителят Ли спокойно допълни изречението:

— … състрадателен. Да, Сиракът е дълбоко състрадателен. Единственото му желание е да направи хората щастливи. Не се стреми към невъзможното. Не е посветен в тайните на у-уей.

Китайският израз „у-уей“ означава да не правиш нищо. А за Учителя Ли да не се прави нищо е тайната не само на управлението, но и на човешкото щастие. Дали Учителят Ли наистина има предвид съвсем нищо? Не, Демокрите. Учителят Ли има предвид нещо още по-необикновено. Сега ще се опитам да ти обясня.

Вървяхме по многолюдните улички на Лоян. Не знам защо, но се чувствувах съвсем като у дома си. Може би защото бях прекарал дълго време сам, в гората на дивия Цин. Жителите на Джоу сигурно са най-жизнерадостните хора на земята и ако съзнават тъжния факт, че държавата им е в упадък, то прикриват това доста умело. Също така като повечето активни хора те несъзнателно упражняваха у-уей. Да, Демокрите. Това е един парадокс, на който скоро ще се спра.

Местността за жертвоприношения в чест на земята е парк, разположен на север от града, недалеч от могила от пръст, каквито има в покрайнините на всеки китайски град. Тези могили са известни под името „шъ“, или свещена земя, и са символ на държавата. Намират се винаги близо до горичка, а дърветата в тази горичка, освен че са характерни за областта, са и свещени. В Джоу свещеното дърво е кестенът.

През третия месец от годината в парка се изнася така нареченото пролетно терасно представление. Всъщност това не е обикновено представление, а редуващи се песни, танци и церемонии. Ако пролетното представление е неуспешно — което ще рече неточно в ритуалите, — реколтата ще бъде лоша или пък изобщо няма да има реколта. Терасата представлява насип от пръст, където поклонниците сядат, за да наблюдават церемониите. Единствено на този празник е позволено на мъжете и жените да са заедно. Тъй като за всички китайци пролетното представление е най-важното събитие в годината, големите богаташи угодничат пред небето — и пред народа — и финансират празненствата, както се прави и в някои гръцки градове. Отначало тези обреди, посветени на плодородието, приличали на ритуалите, които и досега се изпълняват във Вавилон, където мъже и жени проституират, за да има добра реколта. С времето китайското пролетно представление е добило съвсем благоприличен характер, но затова пък — както твърдят херцогът и Учителят Ли — е станало много неточно. Лично аз не мога да изкажа някакво мнение. Кой знае защо, през годините, които прекарах в Китай, нито веднъж не присъствувах на тази церемония, но и да бях присъствувал, нямаше да разбера дали представлението е минало добре или зле.

Докато вървяхме покрай могилата, херцог Шъ с облекчение отбеляза, че по нея няма нито стръкче трева.

— Ако свещената земя не се поддържа съвсем чиста… — Херцогът направи знак за прогонване на злото. После се поклони пред земния олтар, който е квадратен, защото китайците вярват, че самата земя е квадратна, както вярват и че небето е кръгло. На юг от всеки град има кръгъл небесен олтар.

Учителят Ли ни преведе по тесен каменен мост до красив павилион, построен върху варовикова скала, край която извиваше бързо, пенливо поточе. Трябва да кажа, че не съм виждал нищо по-необикновено и по-красиво от китайската природа. Възвишенията имат всевъзможни причудливи форми, а китайските дървета са нещо, което не можеш да срещнеш никъде на запад. Освен това, където и да пътува човек, пред очите му изневиделица изникват водопади и дефилета, приказни пейзажи, чийто прохладен синьо-зелен безкрай е колкото примамливо вълшебен, толкова и пагубен, защото Китай е страна, обитавана от дракони, духове и разбойници. Макар и да не видях духове, нито дракони, видях доста разбойници. Красивият и привидно безлюден китайски пейзаж крие много опасности за пътника. Но когато човек тръгне да обикаля по тази земя, вижда, че докоснат ли се хората до нещо, те непременно го развалят.

Павилионът беше построен от жълти тухли и имаше стръмен керемиден покрив. Във всяка цепнатина растеше мъх, а от увитите с паяжини греди висяха прилепи. Старият слуга, който приготви обеда ни, се държеше с Учителя Ли като с равен. На нас не обръщаше внимание, но това не ни обиди. Лакомо гълтахме прясната риба, а наоколо се носеше шумът от падащата върху скалите вода.

Бяхме коленичили на груби рогозки, а Учителят Ли говореше за значението — за едно от значенията — на дао.

— Дао буквално значи път — каза той. — Широк прав път. Или криволичеща пътечка.

Забелязах, че ръцете на Учителя Ли са сякаш изваяни от крехък алабастър, и тогава разбрах, че е много по-стар, отколкото бях помислил отначало. По-късно научих, че е прехвърлил стоте.

— Къде започва пътят, твоят път? — попитах го аз.

— Моят път би трябвало да започва с мен. Но аз нямам път. Аз съм част от Пътя.

— А той какво е?

Херцог Шъ затананика доволно и взе да си чисти зъбите. Подобни разговори му доставяха удоволствие.

— Той е, каквото е. Първичното единство на целия свят. Първата стъпка, която прави човек по пътя, е да бъде в хармония със законите на вселената, с Неизменното, както го наричаме.

— Как се постига това?

— Представи си, че Пътят е вода. Водата винаги залива ниските места и прониква във всичко.

Изпитах смущаващото усещане, че отново се намирам в Гангската равнина, където сложните неща се предават така просто, че стават съвсем неразгадаеми.

За мое учудване Учителят Ли прочете мислите ми.

— Скъпи мой варварино, мислиш, че нарочно говоря неясно. Но не мога иначе. В края на краищата учението за Пътя се нарича безсловесно учение. Ето защо, каквото и да кажа, е безсмислено. Ти можеш да знаеш това, което аз знам за Пътя точно толкова, колкото и аз мога да почувствувам болката в лявото ти коляно, което непрекъснато местиш по рогозката, защото още не си свикнал с нашия начин на седене.

— Но ти долавяш болката ми и без да я чувствуваш. Така че може би и аз ще мога да съзра Пътя, без наистина да го следвам, както го следваш ти.

— Много добре — обади се херцогът и се оригна, за да покаже задоволството си не само от обеда, но и от нас. Китайците смятат оригването за най-искрената проява на стомаха-ум.

— Тогава представи си, че Пътят е състояние, в което няма противоположности или различия. Нищо не е горещо. Нито студено. Нито дълго. Нито късо. Такива понятия са безсмислени, ако не се сравняват с други неща. За Пътя всички те са едно цяло.

— Но за нас са много неща.

— Така изглеждат. Всъщност между нещата няма истински различия. Не съществува нищо друго освен прах, който приема временни форми, но винаги си остава прах. Важно е да се знае това. Също толкова важно е да се знае, че е невъзможно да въстанеш срещу природата. Животът и смъртта са едно и също нещо. Първото не можа да съществува без второто. Но и второто не може да съществува без първото. Така че никое от тях не съществува отделно, а само във взаимоотношение с другото. Не съществува нищо друго освен неизменното.

Макар представата за първичното единство да ми се струваше приемлива, не можех да пренебрегна различията, които Учителят Ли така безгрижно удави в морето на неизменното.

— Но несъмнено човек трябва да бъде съден за постъпките си — казах аз. — Има добри и лоши постъпки. Истината и Лъжата…

Говорех като внук на Зороастър. Когато свърших, Учителят Ли ми отвърна с една непонятна притча.

— Мъдри думи — рече старецът и направи любезен поклон. — Естествено, в относителното поведение на един живот има пристойни и непристойни постъпки, и съм убеден, че ще сме на едно мнение, що се отнася до това кое е правилно и кое не. Но Пътят стои над тези неща. Ще ти дам един пример. Представи си, че си леяр на бронз…

— Всъщност той е леяр на желязо, Учителю Ли, едно полезно изкуство, което варварите са усъвършенствували. — Херцогът ме погледна така, сякаш той собственоръчно ме бе създал от единната първична прах.

Учителят Ли пренебрегна забележката на херцога.

— Ти си леяр на бронз. Искаш да излееш камбана и си приготвил матрицата за разтопения метал. Но когато се мъчиш да излееш огнения метал, бронзът отказва да потече. Казва: „Не, не искам да бъда камбана. Искам да бъда меч, като превъзходния меч на император У.“ Като леяр ти би се ядосал на непослушния метал, нали?

— Да. Но металът не избира калъпа си. Изборът е на леяря.

— Не. — Това „не“, произнесено тихичко, имаше същото съкрушително въздействие като подхвърленото кълбо на Госала. — Не можеш да въстанеш срещу Пътя, тъй както и ръката ти не може да въстане срещу рамото ти, нито пък металът срещу калъпа си. Всички неща са част от вселената, която е неизменното.

— Какви са основните й закони? И кой е създателят им?

— Вселената е единството на всички неща. А да приемеш Пътя, означава да приемеш съществуването на това единство. Жив или мъртъв, ти си завинаги част от неизменното, чиито закони са просто законите на битието. Когато животът идва, той идва, защото му е време. Когато си отива, това е също естествено. Да приемеш спокойно всичко, което се случва, значи да застанеш над скръбта и радостта. Ето така трябва да следваш Пътя — като постигнеш у-уей.

Отново бях озадачен от този израз, който буквално означава да не правиш нищо.

— Но как би могъл нашият свят да съществува, ако всички бездействуват? Все някой трябва да излива бронза, за да имаме камбани, мечове.

— Като казваме да не се прави нищо, имаме предвид нищо, което не е естествено и спонтанно. Ти стрелец ли си?

— Да. Обучаваха ме за воин.

— И мен ме обучаваха. — Учителят Ли по нищо не приличаше на воин. — Забелязал ли си колко лесно улучваш целта, когато си сам и разсеяно се упражняваш?

— Да.

— Но ако се състезаваш с други, за да спечелиш някаква златна награда, не ти ли е по-трудно да улучиш мишената, отколкото ако си сам и не се състезаваш?

— Да.

— Когато много настойчиво искаш да постигнеш нещо, ти си напрегнат. Когато си напрегнат, не показваш най-доброто, на което си способен. Трябва да избегнеш такъв вид напрежение, ето какво имаме предвид с у-уей. Или, казано с други думи, да престанеш да се самонаблюдаваш. Да бъдеш естествен. Случвало ли ти се е някога да режеш животно за месо?

— Да.

— Трудно ли ти е било да отделиш частите на тялото?

— Да. Но аз не съм месар или маг, искам да кажа, жрец.

— И аз не съм. Но съм гледал как работят месарите. Те са винаги бързи, винаги точни. Това, което е трудно за нас, за тях е съвсем просто. Защо? Веднъж попитах главния готвач на Самотния на какво се дължи това, че той нарязва на парчета цял вол за същото време, за което аз изчиствам само една рибка. „Наистина не знам, отвърна той, струва ми се, че сетивата ми замират, а духът ми — или каквото е там — поема работата.“ Ето какво разбираме под у-уей. Не бива да се прави онова, което е неестествено, което не е в хармония със законите на природата. Четирите годишни времена идват и си отиват, без да предизвикват тревоги, защото те следват Пътя. Мъдрият човек размишлява върху този ред и започва да разбира присъщата на вселената хармония.

— Съгласен съм, че е разумно да приемеш естествения свят. Но и най-мъдрият човек трябва да прави всичко, което е по силите му, за да подкрепя доброто и да се противопоставя на злото…

— О, скъпи мой варварино, тази идея „да се прави“ е причината за всички злини. Не прави! Това е най-доброто, което можеш да сториш. Хвърли се в океана на битието. Забрави представите си за доброто и злото. Нито едно от двете не съществува освен във взаимоотношение с другото, затова не обръщай внимание на това взаимоотношение. Остави нещата да се оправят сами. Освободи духа си. Стани спокоен като цвете, като дърво. Защото всички неща се връщат към корена си, макар и да не разбират това. Тези неща, тази пеперуда, това дърво никога не излизат от състоянието на първичната простота. А ако станат съзнателни като нас, ще загубят своята естественост. Ще изгубят Пътя. За човека съвършенството е постижимо само в утробата. Тогава той е като необработен камък, преди скулпторът да се заеме да му придава форма и с това да го развали. В този живот човек, който има нужда от други хора, е завинаги окован. А онзи, от когото другите имат нужда, е обречен на тъга.

Но аз не можех да възприема пасивността в учението на Учителя Ли, както и не можех да разбера притегателната сила в нирваната на Буда.

Попитах Учителя Ли за действителния свят — или за света на нещата, тъй като думата „действителен“ обикновено вдъхновява даоисткият мъдрец да зададе множество съдържащи в себе си и отговор въпроси за природата на действителното.

— Ясно ми е за какво говориш. Или поне започва да ми става ясно — добавих бързо аз. — Все още не следвам Пътя, но ти ми даде възможност да надзърна в него. Задължен съм ти. Сега нека да поговорим за практическата страна на нещата. Държавите трябва да се управляват. Как ще стане това, ако владетелят практикува у-уей?

— Има ли такъв съвършен владетел? — Учителят Ли въздъхна. — Ако си погълнат от света на нещата, обикновено не можеш да се отдадеш на Пътя.

— Ние, херцозите, едва успяваме да надникнем в пътя, който следвате вие, мъдрите хора. — Херцог Шъ имаше много самодоволен и малко сънлив вид. — Но ние почитаме вашето пътуване. Съжаляваме, че заемаме такова високо положение, което ни принуждава да сме активни. Очакваме от вас да ни кажете как да управляваме народа си.

— В идеалния случай, Господарю, управляващият владетел-мъдрец трябва да изпразни умовете на хората и да напълни стомасите им. Да отслаби волята им и да заздрави костите им. Ако на хората им липсва познание, ще им липсва и желание. Ако им липсва желание, няма да правят нищо, което е неестествено за хората. Тогава доброто ще се възцари навсякъде.

Като държавнически подход това не се различаваше кой знае колко от законите на жестокия Хуан.

— Но ако човек придобие познание и стане така, че пожелае да промени съдбата си или дори самата държава, как би трябвало владетелят-мъдрец да постъпи с този човек? — попитах аз много почтително.

— О, владетелят би трябвало да го убие. — Учителят Ли се усмихна. Двата му дълги предни зъби бяха раздалечени, а в междината се виждаше черният венец. Изведнъж ми заприлича на спящите прилепи, надвиснали над главата му.

— Значи следващите Пътя нямат нищо против да се отнема човешки живот, така ли?

— Защо да имат нещо против? Смъртта е толкова естествена, колкото и животът. Освен това умрелият не е изгубен. Не. Напротив. На умрелия вече нищо лошо не може да му се случи.

— Ще се прероди ли духът му?

— Прахът без съмнение ще се съедини отново. Но може би не това имаш предвид под „прераждане“.

— Когато духовете на умрелите отидат при Жълтия извор, какво става? — попитах го аз.

В Китай, когато някой умре, хората от народа казват, че е отишъл при Жълтия извор. Но ако ги попиташ къде се намира и какво представлява това място, получаваш объркан отговор. Доколкото можах да разбера, представата за Жълтия извор е много древна, той, изглежда, е нещо като вечно преддверие на ада, подобно на гръцкия Хадес. Няма страшен съд. Добрите и лошите споделят една и съща съдба.

— Струва ми се, че Жълтият извор е навсякъде. — Учителят Ли погали дясната си ръка с лявата. Може би беше някакъв магически жест. — Ако е така, никой не може да отиде при него, защото всъщност вече е там. Но, разбира се, човек се ражда, живее, умира. Макар и да е част от цялото, действителността на краткото му съществуване го кара да се съпротивлява на целостта. Ние следваме Пътя, за да не се съпротивляваме на цялото. На всички ни е ясно, или почти на всички — каза той, като ми се поклони, — че когато тялото се разложи, умът — той потупа стомаха си — изчезва заедно с тялото. Онези, които не познават Пътя, намират това за тъжно, дори за страшно. Ние не се плашим. Тъй като се отъждествяваме с космическия процес, не се съпротивляваме на неизменното. Изправен пред живота, или пред смъртта, съвършеният човек не прави нищо, така както и истинският мъдрец не създава нищо. Той просто размишлява за вселената, докато се слее с нея. Това наричаме „тайнственото поглъщане“.

— Да не се прави нищо… — започнах аз.

— … е огромен духовен труд — довърши Учителят Ли. — Мъдрият човек няма амбиции. Затова няма и неуспехи. Който няма неуспехи, винаги успява. А който винаги успява, е всесилен.

— Това наистина не би могло да се оспорва, Учителю Ли — казах аз.

Вече бях свикнал с този затворен кръг от аргументи, който при атиняните е нещо като колелото на доктрината при будистите.

За мое учудване херцогът възрази на Учителя Ли по въпроса как е най-добре да се управлява.

— Без съмнение, последователите на Пътя винаги са били против смъртното наказание — започна той, — защото никой няма право да произнася такава страшна присъда над друг човек. Нима налагането на смъртно наказание не е точно обратното на у-уей?

— Много последователи на Пътя са съгласни с теб, Господарю. Лично аз смятам този въпрос за несъществен. В края на краищата природата е безмилостна. Давят ни наводнения. Умираме от глад. Отнасят ни епидемии. Природата приема това равнодушно. Трябва ли човекът да е различен от природата? Разбира се, че не трябва. Все пак споделям възгледа, че може би е по-добре да оставим света да следва своя път и изобщо да не го управляваме, защото истински доброто управление е невъзможно. Всеки знае, че колкото повече добри закони въвежда владетелят, толкова повече крадци и разбойници създава. И всеки знае, че когато владетелят взима от хората големи данъци, те гладуват. А той винаги го прави и те винаги гладуват. Затова нека да живеем в пълна хармония с вселената. Да не създаваме никакви закони и да бъдем щастливи.

— Без закони няма щастие — заявих твърдо аз.

— Може и да е така — отвърна весело Учителят Ли.

— Сигурен съм, че съществува правилен начин да се управлява. А неправилните са известни на всички.

— Няма съмнение. Макар че кой знае? — Учителят Ли се огъваше като тръстика във всеки спор.

Започнах да губя търпение.

— Какво — попитах — все пак може да знае един човек?

Получих отговора незабавно:

— Може да знае, че да си тъждествен с Пътя, е да си като небето, което значи — недосегаем. Може да знае, че ако овладее Пътя, няма да бъде унищожен, въпреки че тялото му ще престане да съществува. Пътят е като чаша, която никога не е празна и никога няма нужда да се пълни. Всички сложности се свеждат до простота. Всички противоположности се сливат, всички контрасти преминават в хармония. Пътят е спокоен като самата вечност. Трябва само да се придържаш към единството. Учителят Ли замълча. Това бе всичко.

— Кажи ми, Учителю Ли, кой е създал Пътя?

Старецът сведе очи към скръстените си ръце.

— Не знам чия рожба е.