Гор Видал
Сътворението (38)

1.

Две години след възцаряването на Ксеркс бях акредитиран като посланик във всички царства, херцогства и държави на далечната страна, наречена Китай — свят, който никой персиец не бе виждал. Пътуването, което се бях надявал да осъществя с Фан Чъ, сега щях да направя с керван, финансиран от „Егиби и синове“. Двама китайци бяха назначени за мои преводачи, а за военен ескорт получих бактрийски конници и пехотинци.

Излишно е да споменавам, че втората стая на канцеларията беше против мисията ми, но думата на Великия цар е закон, а за да се оправдае „прахосването на средства“, както смяташе ковчежникът, ми бе възложено официалното откриване на търговски път между Персия и Китай — задача, която можеше да се сравни с построяването на стълба до луната. Но аз горях от желание да опитам. Предпочитах да пътувам по-дълго и сравнително по-безопасно през Индия — щях да видя и Амбалика, и синовете си, — но в писмото на Фан Чъ ясно се посочваше, че северният път е най-краткият, макар и най-опасен подстъп към Китай. И така, тръгнах на север. Това се оказа глупаво. Но нали глупостта е качество, присъщо на младостта? Демокрит ми казва, че той също би тръгнал за Китай по най-краткия път. Ето още едно доказателство, че съм прав.

Фан Чъ ми бе съобщил, че тъй като претопеното желязо е почти непознато в Китай, за висококачествения персийски метал и опитните майстори от Персия ще има отличен пазар. „Егиби и синове“ бяха на същото мнение. Съгласиха се да финансират кервана — независимо от мрачната вероятност никога да не се върнем, която Ширик изчисли на сметалото си. Все пак той се съгласи да поеме риска.

— Ако успееш да откриеш северния път, най-после ще имаме истински „копринен път“.

По традиция всички пътища за Китай по суша се наричат „копринени пътища“. За претопеното желязо „Егиби и синове“ искаха хиляда и една стоки, като се почне от коприната и се свърши с драконови кости за лечебна цел. За мой късмет нищо друго не облекчаваше стомашните болки на горкия Ширик освен отвара от стрити драконови кости от Китай. По тази причина освен търговски той имаше и личен интерес от успеха на мисията ми.

Тръгнах от Бактра по посока на изгряващото слънце през първите дни на пролетта. Описанието ми на това дълго пътуване на изток е заключено в железен сандък в книгохранилището в Персепол и само Великият цар има ключ от този сандък, стига да не го е изгубил. За по-малко от година открих път за Китай, неизвестен никому на Запад. Но тъй като съм персиец и царски приятел, нямам никакво намерение да запознавам гърците с подробности около тази експедиция. И без това, ако човек не ползува картите и чертежите за разположението на звездите, които съставихме, ще получи само бегла представа за едно пътуване, състояло се преди… Колко време е минало оттогава? По моя сметка преди тридесет и осем години.

Прекосихме река Окс и после дълго се движихме през обширни пасбища. Там живеят северните племена. Нападнаха ни неведнъж, но не ни причиниха зло, защото ескортът ми се състоеше от хиляда бактрийски войници. А самите бактрийци са близки роднини на онези свирепи номади, които населяват степите. И пустинята. Пустинята! Имам основание да мисля, че Източната пустиня е най-голямата в света. И несъмнено крие най-големи, смъртни опасности. Всичките ни коне измряха — за щастие повечето камили издържаха. Но не и хората. От две хиляди камилари, войници, служители, потеглили от Бактра в онова ясно пролетно утро, след прекосяването на пустинята оцеляха само двеста. Самото пътуване ни се стори безкрайно — то бе прекъсвано единствено от появяването на краткотрайни, мъчителни и най-невероятни миражи. Неочаквано съзирахме в далечината бърз планински поток или водопад, или гъсти гори, върху които се сипе бял сняг. Неизменно някои от мъжете се хвърляха в несъществуващо животворно езеро или поток. Някои от тях умираха, защото се нагълтваха с горещ пясък и се задушаваха.

Макар Източната пустиня да е пълна с оазиси, за да ги откриеш, трябва да имаш сигурен водач. Нямахме подходящ водач. Пустинните племена се погрижиха да ни създадат това затруднение. И ако не знаехме, че Китай се намира в посока на изгряващото слънце, бяхме направо загубени. Пътуването продължи един месец повече, отколкото е необходимо, и ни струваше много човешки жертви. Към края, за да избегнем не само жегата, но и миражите, пътувахме само нощем. Щом слънцето изплуваше зад равния сив хоризонт, си изкопавахме дупки в пясъка. И покрили главите си с кърпи, заспивахме като пребити.

Въпреки дългите ми разговори с Фан Чъ, географията на Китай ми бе почти непозната. Знаех наистина, че повечето китайски държави се намират между реката Яндзъ и Жълтата река, но нямах представа на какво разстояние една от друга са тези реки, нито в кое море се вливат. Фан Чъ ми бе казал, че неговата родина Лу се намира по долината на Жълтата река. Това бяха всички сведения, с които разполагах за Китай и пределите му. Накрая пустинята премина в пасбища. Жълти пастири ни разглеждаха от безопасно разстояние. Имаше множество потоци и изобилие от дивеч, затова преживявахме доста добре. Точно когато се застуди, стигнахме, както после се оказа, до най-западната точка на Жълтата река, чиито дълбоки, черни води си проправят път през ниски, вечнозелени хълмове — пейзаж, напомнящ арийската родина на дедите ни.

Разположихме се на стан в една бамбукова горичка до самата река. Докато хората ми се къпеха и ловяха риба, проверих състоянието на кервана. Загубили бяхме хора и коне, но благодарение на издръжливостта на камилите разполагахме с по-голямата част от желязото и с достатъчно оръжие, за да се браним, стига насреща ни да не излезе цяла армия. През седмицата, в която станувахме край реката, пуснах напред десетина пратеници. Върна се само един, и то като пленник на цяла армия, която ни обсади.

Около хиляда конници на понита се взираха в нас със същото учудване, с което се взирахме ние в тях. Бях свикнал с жълтата кожа на Фан Чъ, но кожата на тези хора имаше цвят на тъмна мед. Лицата им бяха кръгли, носовете сплескани, очите полегати и дръпнати. Носеха дебели памучни дрехи и причудливи ездачески шапки. Всеки ездач сякаш се бе сраснал с късокракото си пони. И така, през онзи навъсен ден, когато падна първият сняг, видях новосъздадената конница на херцогство Цин — най-западната китайска държава.

Близо шест месеца моите китайски придружители ми бяха преподавали основите на сложния си език. Благодарение на това можех да разговарям с водача на конницата. Нямаше кой знае какво да си кажем. Бяхме негови пленници, тъй че ни отведоха под стража до Ян, столицата на Цин.

Не си спомням много от това пътуване освен изненадата, че водачът не бе чувал за Персия. А когато му казах, че желязото е предназначено за Лу, той се изсмя и се изплю — по този начин демонстрира презрението на Цин към Лу.

Дотогава си бях представял, че градовете на жълтите хора ще приличат на градовете в Гангската равнина. Вместо това с изненада открих, че хората в Ян са тихи, дори мрачни и са облечени еднакво, с дълги сиви куртки. Улиците на града напомнят военен лагер. Във всичко гражданите следват точно установени правила. Мъжете са длъжни да ходят от едната страна на улицата, а жените, принадлежащи към нисшите съсловия — от другата. Жените от висшите класи са отделени. Дори на централния пазар цари зловеща тишина, благодарение на шайка инспектори, които постоянно проверяват кантарите на продавачите и монетите на купувачите. Нарушителите на някой от многобройните закони биват или умъртвявани, или осакатявани. Може би на половината население липсваше я ухо, я нос или пък ръка. Никой не се усмихваше на публично място, дори и войниците, които бяха навсякъде.

През първите дни в Цин се чудех дали Фан Чъ не ме е заблуждавал нарочно. Това не беше онзи Китай, за който ми бе разказвал. По-късно разбрах, че Цин не само не прилича на останалите земи от Средното царство, но и няма нищо общо с която и да било друга страна в света, като изключим може би Спарта.

Спътниците ми от кервана бяха затворени в един празен склад зад градските стени, а мен отведоха — горе-долу почтително — в ниска дървена постройка в центъра на града и ме затвориха — твърде непочтително — в тясна килия.

Никога не съм изпадал в такова отчаяние. Можех да се изразявам на китайски, но никой не искаше да ме слуша. Безмълвни хора ми носеха храна. Стараеха се да не ме поглеждат, защото видът ми явно ги плашеше. Сините очи смущават китайците. Светлата кожа ги отвращава. За щастие косата ми не е червена, иначе веднага щяха да ме принесат в жертва на някого от така наречените звездни богове.

Не се отнасяха зле с мен. Просто не ме забелязваха. Хранеха ме веднъж на ден или с ориз, или с нещо като месна супа. Но ако заговорех на прислужниците, те сякаш не ме чуваха. Отначало си мислех, че са глухонеми.

След време ме повика не херцогът на Цин, към когото бях акредитиран, а главата на съвета на министрите — любезно старче, което ми приличаше на китаеца от кантората на Ширик във Вавилон. Министър-председателят се казваше Хуан еди-кой си. Забравил съм второто му име. Тъй и не можах да се оправя с китайските имена. Благородниците имат едно име за официални случаи, друго — в личния си живот, а още и тайно име, и прякор — плюс различните им титли. Освен това всеки се облича според ранга си. Някои носят лисича кожа, други агнешка, трети червена коприна. Високопоставените китайци слагат пояс или колан, на който висят различни украшения със скъпоценни камъни, сочещи сана им, семейството, родното място. Това е доста практично. От пръв поглед разбираш какъв е непознатият и знаеш как да се държиш с него.

Приемната на Хуан напомняше вътрешността на изящно изработена кутия от полирано дърво. Повечето държавни сгради в Китай са целите от дърво, а къщите на бедните са от непечени тухли и с тръстикови покриви. Само крепостите са от камък, и то съвсем грубо издялан. Всички сгради са съобразени с четирите посоки на света: север, юг, изток, запад. Всяка посока е свързана с нещо: например, ако спиш с глава на север, ще умреш и тъй нататък.

Тогава не знаех, че съм затворен в дома на министър-председателя. Като главен държавен чиновник на херцог Пин, Хуан ръководеше съвет от шестима министри, представляващи шестте благородни фамилии, които управляват Цин. Знаеше се, че херцог Пин е пристрастен към една силна напитка, приготвяна от ферментирало просо, и поради това прекарва по-голямата част от своето царуване затворен в двореца си, в компанията на конкубини и приятели. Веднъж в годината се появяваше в семейния храм на дедите си, където поднасяше жертвоприношение на небето. Като се изключи това събитие, влиянието му върху държавните дела бе нищожно и той още приживе можеше да мине за един от отдавна умрелите си предшественици.

Излишно е да споменавам, че при първата ми среща с министър-председателя всичко това все още ми беше неизвестно. Той ме поздрави — както тогава ми се стори — извънредно любезно. Всъщност, както по-късно разбрах, се държеше с мен като с роб, за когото е платил голяма сума.

Хуан ми даде знак да приклекна до него. Въпреки че с времето научих добре китайски, този език не престана да ми създава затруднения. Преди всичко няма глаголни времена. Никога не знаеш дали нещо вече се е случило, случва се сега или ще се случи. Освен това, тъй като съществителните не са нито в единствено, нито в множествено число, не можеш да бъдеш сигурен точно колко фургона с коприна ще получиш за претопеното желязо. В интерес на истината, независимо от объркания си език, китайците са отлични търговци и в повечето случаи — честни.

След като изредих всички титли на Великия цар, се заех да опиша с малко, но изразителни думи неговото могъщество. Хуан ме слушаше учтиво.

— Сигурно си дошъл, за да търгуваш с нас — рече той накрая.

Всеки път, когато казваше нещо, кимаше с глава, сякаш за да потвърди съгласието помежду ни.

— Да, искам да търгувам с всички страни на Китай.

Той отново поклати глава, този път в несъгласие.

Това ме обезпокои.

— Да. Да. Но от друга страна, не. Има само един Китай. Има само едно Средно царство. Каквито и разногласия да съществуват в Средното царство, те са временни и злощастни и… — Той ме погледна победоносно и завърши: — И несъществуващи.

— Да. Да — отговорих аз, като се стараех да подражавам на всяко негово кимване. — Но знам, че тук в Цин има херцог, херцог има и в Лу, и друг във Уей…

— Вярно. Вярно. Но всеки херцог царува само по волята на сина на небето, който единствен има пълномощие, защото той единствен е потомък на Жълтия император.

Нищо не разбрах от думите му, но въпреки това продължих.

— Да, Господарю Хуан. Знаем за този могъщ монарх. И Великият цар му изпраща поздрави чрез моята скромна персона. Но къде, ако разрешиш да попитам, се намира той?

— Където е. Къде на друго място? — Главата на Хуан подскачаше нагоре-надолу. Изглеждаше безпричинно весел.

— Тогава ще отида при него. Ще отида, където е той.

— Да. Да — рече Хуан с въздишка. Погледнахме се втренчено. През следващите няколко години щях да чуя най-различни вариации на тема император, който е и не е там, където е и не е. В действителност през последните триста години не е имало истински император от небето. Херцогът на Джоу си приписваше тази титла, но всички се отнасяха с презрение към него.

Когато става дума за миналото, китайците говорят почти толкова неясно, колкото и индийците. Но всички са единодушни, че много отдавна е имало императорска династия, известна под името Шан. Няколко поколения императори притежавали пълномощието на небето или, както бихме казали ние, Страшната царска слава. Но преди седем или осемстотин години пълномощието им било отнето, както става винаги — рано или късно. Едно варварско племе от запад завладяло Средното царство и установило нова династия, наречена Джоу.

Първият император от династията Джоу се казвал Вън. Наследил го синът му У. Две години след като получил пълномощието — тоест, след като заклал и последния си съперник от династията Шан, — У заболял тежко и нищо, дори и бульон от драконови кости, не могло да спре болестта. Накрая по-младият му брат Тан, херцогът на Джоу, се кандидатирал пред небето за заместник на У. Между другото китайското небе се различава от арийското, а и от всяко друго небе, за което съм чувал. То е мрачно място, управлявано не от бог или богове, а от мъртвите предци, като се почне от първия човек, наречен Жълтият прародител или император. По тази причина добродетелният Тан не отправил молбите си към някакъв китайски бог, съответствуващ на Премъдрия господ, а се обърнал към трима императорски предшественици. Тук трябва да отбележа, че религията на тези хора е много чудна, ако не заради друго, то защото всъщност не е никаква религия. Макар че така наречените звездни богове доста приличат на нашите дяволи, култът към тези второстепенни божества играе много малка роля в благополучието на държавата, което зависи главно от поддържането на хармония между небето и земята. Това става, като строго се спазват ритуалите в чест на предците.

Тримата мъртви императори били толкова очаровани от предложението на Тан да заеме мястото на брат си, че позволили на У да оздравее. Най-хубавото било, че в замяна на добрината си не поискали живота на Тан. За много китайци Тан е герой, какъвто е и баща му Вън. Като образец на войнолюбие и жестокост У невинаги буди възхищение. Излишно е да споменавам, че херцозите на Цин смятат себе си за преки потомци на У и не признават претендента от Джоу, който е потомък на Вън. Гражданите на Цин винаги говорят за хегемония с убеждението, че тя законно им принадлежи. В този случай под хегемония се разбира върховната власт върху всички враждуващи държави, от които е съставено Средното царство. Засега небето дотолкова е възлюбило китайците, че отказва да даде пълномощието на херцозите Цин. Както открих по-късно, владетелите на Цин са омразни на всички китайци, включително и на потисканите граждани на самия Цин. Като казвам владетелите, нямам предвид херцозите. Имам предвид съвета на шестте, който управлява страната. А от шестте имам предвид най-вече Хуан, безспорно един от най-забележителните, както и най-зли хора, които съм срещал.

Останах в плен шест месеца. Спътниците ми бяха продадени в робство, а желязото конфискувано. Успях да спася живота си, като убедих Хуан, че само аз знам как се топи желязната руда. Знаех доста за производството на желязо, защото бях гледал как работят леярите, които водех със себе си в Магадха. По онова време Персия бе най-напредналата страна в това отношение, а Китай най-изостаналата. Сега, благодарение на мен, жителите на Цин са добри леяри.

Не се отнасяха зле с мен. Често вечерях насаме с Хуан. Понякога го придружавах, когато посещаваше други благородници. Но тъй и не ме представиха на херцога.

Щом прецених, че животът ми не е в опасност, започнах да задавам на Хуан почти толкова въпроси, колкото ми задаваше и той. Той възприемаше това като варварска прямота, която му се струваше забавна. Но самите въпроси невинаги го забавляваха.

— Защо не смените херцога? Той и без това не управлява.

— Колко ужасно! — Хуан сякаш бе потресен от тази идея. Той бързо начерта с пръст на пода до килимчето, на което седеше, някаква магическа фигура. Може би против уроки?

Намирахме се в ниска стая с изглед към градината, където една редица сливови дръвчета цъфтяха с бледи, ароматни цветове.

— О, ужасно варварско! Наистина ужасно варварско! Дори за човек, който идва отвъд пустинята! — взе да повтаря той.

— Моля за извинение, Господарю Хуан. — Гледах смирено в лъскавото дърво на пода между нас.

— Толкова ужасно е да чуеш подобна мисъл. Ето че треперя и, о, как ме заболя умът. — Хвана се за стомаха, където според китайците се намира умът. — Нашият херцог е свещен, защото произхожда от император У. Той и само той притежава пълномощието на небето. Това трябва да е известно дори и на един варварин.

— Знам, Господарю Хуан. Но както и самият ти си казвал, Средното царство все още не е негово. Равновесието между земята и небето, това огромно духало, както го наричат вашите мъдреци, все още не е пълно.

— Вярно. Вярно. Но равновесието, разбира се, е пълно.

Да, точно така се изрази. До края не можах да свикна с този навик на китайците да смесват бъдеще, минало и настояще, произтичащ от липсата на глаголни времена.

На пръв поглед Хуан твърдеше, че пълномощието на небето вече принадлежи на херцог Цин. Всъщност искаше да каже, че един ден то ще бъде негово, защото вече е негово и е било негово, защото е този, който е. Има много тънкости в китайския език. И безкрайна бъркотия.

— Но междувременно съществува император и в Лоян.

— Той не е император. Той е херцогът на Джоу.

— Все пак е потомък на бащата на У, Вън. А Лоян е свещената столица на Средното царство.

— Въпреки това той е само един от петнадесетте херцози на Средното царство. А от тези петнадесет херцози само единадесет са потомци на някого от двадесет и петте синове на Жълтия император, който измисли огъня, а потомците му спасиха света от потоп и после получиха от небето великия план в девет части, който по-късно стана притежание на император У, също негов потомък, и се предаваше от поколение на поколение, за да стигне до Него, който гледа на юг. — Хуан почтително се поклони по посока на херцогския дворец.

„Този, който гледа на юг“ е описателен израз за получилия пълномощия от небето император. Не знам защо. Сигурно някой астролог ще може да обясни. Често съм си мислил, че трябва да има нещо общо с арийската, или северната звезда. Във всеки случай при тържествени поводи императорът винаги застава на север от хората.

Щом получи пълномощието, императорът се превръща в живо отражение на небето — това мрачно седалище на дълга редица от императори, стигаща до Жълтия прародител, който създал всички неща, като счупил някакво гигантско яйце, чиято горна част станала небе, а долната — земя. А хората могат да поддържат хармония между двете части на разделеното цяло само като омилостивяват небето. Излишно е да споменавам, че религиозните обреди имат огромно значение за китайците. Като много изостанали народи, и те вярват, че няма да получат есенна реколта, ако например пролетното ритуално представление на открито е преминало не както трябва — а това е необикновено сложна церемония, в която участвуват много актьори, танцьори, певци и музиканти, както и владетелят, защото единствено той може да говори с царствените си предшественици, докато те съзерцават отгоре него и делата му и се усмихват… или се мръщят.

— В такъв случай херцог Пин вече е получил небесната повеля.

Сведох ниско глава, когато произнасях името на херцога, и още по-ниско, когато споменах небето.

— Да. Да.

Хуан се усмихна. Но херцог Пин, разбира се, не бе получил небесната повеля, а същото се отнасяше и за претендента от Лоян. Това кризисно положение непрекъснато съществува в Китай. Ето защо няма китайски владетел, който да не мечтае за хегемонията и небесната повеля — винаги в този ред. Все пак много се съмнявам, че някой от тези владетели ще успее един ден да подчини съседите си, както направи това Кир, пък дори и Аджаташатру.

Доколкото знам, Средното царство е по-голямо от Гангската равнина, но по-малко от Персийската империя. Преди сто години северната държава Цзин почти взела надмощие. После южната държава Цю се изравнила по мощ с Цзин и поради това небето продължавало да им отказва пълномощието. Така стояха нещата, когато бях в Китай, и не ми се вярва да са се променили. Колкото и да се твърди обратното, никой китайски владетел не би желал Средното царство да се обедини, освен ако това не стори самият той. Такова е там равновесието — или по-скоро липсата на равновесие.

Още в началото на пленничеството си успях да изпратя вест на Фан Чъ в Лу. В него бе единствената ми надежда да се завърна някога в Персия, но нямах представа дали ще има власт да ме освободи, защото никой не ми бе обяснил в какво точно положение се намирам. Ако бях роб, можеше да ме откупи. Но винаги когато споменавах из Хуан, че мога да бъда освободен срещу откуп, той отговаряше:

— Как така! Ти си почетен гост.

После плясваше с ръце и ме отвеждаха в килията. Вратата не заключваха, защото беше невъзможно да избягам. С външността си в Цин се откроявах така, както би изглеждал някой негър в Суза. Дори повече. В Суза има стотици чернокожи, а доколкото знам, аз бях единственият бял човек в Китай.

Когато започнах да говоря по-добре китайски, Хуан ме разпита за управлението на Персия. Не проявяваше никакъв интерес към Великия цар, особено когато ставаше дума за неща като определянето на пазарните цени и лихвения процент върху заемите или контролирането на населението от тайната служба, но разказите ми за Персия и индийските царства слушаше с желание.

Спомням си една вечеря, на която Хуан ме представи като почетен гост — той винаги с удоволствие ме показваше на другите благородници. На тази вечеря присъствуваха почти всички министри от съвета. Коленичихме върху килимчетата, а прислужниците сновяха насам-натам и поставяха столче до всеки гост. Винаги се изкушавах да седна на столчето, но точно това не е позволено на официална китайска вечеря. Столчето е само за да се облягаш на него. Тъй като дори и на китайците им е неудобно да седят коленичили с часове, то се използува, за да прехвърляш част от тежестта си върху него.

Пред всеки гост имаше внушителен брой чинии и чаши. На един министър се полагат осем чинии. На мен се полагаха шест. В чинията отляво има месо с кокал, а до нея купичка с ориз; отдясно е чинията с нарязано месо и купичката със супа. Това подреждане е закон. Около тези чинии се поставят други. В тях има кълцано и печено месо, парен лук, туршия и така нататък. През зимата варената риба се сервира отдясно, и то тъй, че коремът й да е обърнат към домакина. През лятото коремът й е обърнат наляво. Гърлото на каната трябва да сочи към домакина. И още куп подобни правила.

Ритуалът на една китайска вечеря е не по-малко сложен от религиозна церемония. Например, ако човек е с по-нисък ранг от домакина — за какъвто минавах аз, — той е длъжен да вземе чиния с ориз, просо или някаква друга зърнена храна, а после да се поклони на въпросния домакин и да откаже да яде, като се преструва, че си тръгва. Тогава домакинът се изправя на крака, моли госта да остане и той остава. Не съм чувал някой гост наистина да си е отишъл. Но понеже съм убеден, че всичко, което може да се случи на този свят, вече се е случвало, то сигурно и това е ставало. Нямаше да ми е приятно, ако се бе случило с мен.

Трябваше да се спазват и други тънкости, но вече съм ги забравил. Затова пък едва ли ще забравя чудесните ястия, които се поднасят в къщите на китайските благородници. Дори готовата храна, която се продава на пазара, е първокласна, а да вечеряш на река Уей в лунна лятна нощ на лодка, завързана за някоя върба, е удоволствие, което не бих сравнил с нищо на света. Но щом приключат всички тези церемонии, китайската вечеря може да предложи не по-малко софистика, отколкото подобни угощения тук, в Атина. Разбира се, китайските правила за поведение са по-строги от атинските. Навсякъде са по-строги от атинските. Въпреки това понякога и на Хуановата трапеза се разменяха доста остри и прями реплики. Към края на вечерята дори възникваха спорове, може би под влияние на голямото количество просено вино, което се изпиваше.

Спомням си с какво удоволствие вкусих за пръв път от прословутото печено прасенце — едно донякъде недостойно име за такова блюдо. Прасенцето се пълни с фурми и се пече, оваляно в кал и слама; щом се изпече, калта се разчупва, месото се нарязва и се пържи в стопена мазнина; после нарязаното месо се вари с подправки три дни и три нощи и се сервира с мариновано говеждо и оцет. В цяла Лидия няма такова вкусно нещо. Боя се, че тогава преядох на Хуановата трапеза — нещо, което не е прието в Китай, макар всички да го правят.

Хуан обясни как се приготвя прасенцето, а аз най-искрено изразих възторга си от това произведение.

— Сигурно и във вашата страна вечеряте така — каза той, като кимаше одобрително.

— Не, никога — отвърнах аз, като кимах по същия начин. — Вие сте постигнали съвършенството, към което ние само се стремим.

— О, не, не! — възкликна Хуан и се обърна към другите гости: — Независимо от странното си име и присъщата си бледност Кир Спитама е много остро оръжие. — На китайски „остро оръжие“ означава умен човек.

Останалите ме погледнаха с искрен интерес. Нищо чудно, защото едва ли някой от тях бе виждал бял човек. Винаги се учудваха, когато заговоря на техния език. Може би очакваха, че щом съм варварин, ще грухтя като прасе.

Един благородник любезно ме разпита за Персия. Къде се намира? Колко е далеч? Когато обясних, че е на хиляда мили от Чампа — пристанище, за което всички бяха чували, — десетина глави закимаха с изумление.

— Той твърди — продължи Хуан с почти беззъбата си усмивка, — че в неговата страна всички хора са подчинени на държавата и единствено държавата е мерило за доброто и злото.

Благородниците кимаха и се усмихваха. Кимах и се усмихвах и аз. Излишно е да споменавам, че нищо подобно не бях казвал на Хуан.

— Но несъмнено дори и в една варварска държава законите на небето имат предимство пред законите на държавата — възрази един стар благородник.

Хуан погледна гредата на тавана, сякаш тя бе небето.

— Щом е получил пълномощието, владетелят е всевластен — рече той и ми се усмихна. — Нали такъв е редът в твоята щастлива страна?

— Да, Господарю Хуан. — Нямах намерение да противореча на човека, чийто пленник бях.

Старецът отново се обади, като този път се обърна към мен. Беше доволен, че му се удава възможност да ме използува, за да изрази несъгласие с министър-председателя.

— Все пак сигурно има небесни закони, на които и вашият владетел се подчинява? — рече той.

— Не — отвърна Хуан вместо мен. — Няма такива закони, докато пълномощието е негово. Тези западни варвари вярват, както вярваме и ние, че държавата е верига, започваща от отделния човек, който е свързан със семейството, което е свързано със селото, което е свързано с държавата. Всяка брънка от тази верига трябва да бъде здрава. Всяка брънка допринася за цялото, което е държавата. В щастливата страна на нашия почетен гост — Хуан кимна към мен — хората вече не са такива, каквито са били в началото, когато всеки е живеел само за себе си и се е получавало така, че събереш ли двама души, вече имаш две различни представи за доброто и злото. Много лошо нещо. Защото никой не може да отрече, че цялото страдание на този свят идва от разногласието между хората по въпроса какво е добро и какво зло. Оказва се, че варварите в Персия са по-мъдри от нас. Да. Да. Те вярват, че ако бъде позволено всекиму да прави каквото си ще, не може да има никакъв ред, никаква хармония, никаква държава. И затова, щом получи пълномощието на небето, мъдрият владетел трябва да заяви на народа си, че това, което той мисли за добро, е добро за всички, а онова, което мисли за зло, е зло за всички. Но, разбира се, винаги се намират хора, които не се подчиняват на владетеля. Ето защо персийският цар е казал: „Надигне ли се глас срещу официалното добро, всеки, който чуе този глас, трябва да съобщи на висшестоящия.“ Колко мъдро е това правило! Колко мъдро наистина! Всеки е длъжен да докладва на владетеля или на неговите служители за всяко провинение и дори за всеки намек или подозрение, че може да бъде извършено зло. И какъв е резултатът? Абсолютно щастие. Защото западните варвари са премахнали безредието и разногласията. Всеки служи на държавата, която се крепи на… как беше този прекрасен израз, Кир Спитама? О, да! Крепи се на принципа на съгласие с висшестоящия!

Хуан ми се поклони така, сякаш аз бях въображаемият персийски монарх, измислил тази порочна система на управление. Няколко години по-късно узнах, че вечерята у Хуан е влязла в историята. Поколения наред благородниците на Цин спорели за това как трябва да се управлява държавата. Хуан не виждаше друг начин освен чрез пълно поробване на населението на Цин, към каквото никой преди него не се е стремил — нито в Китай, нито където и да било другаде, дори в Спарта. Както разбрах впоследствие, насърчавали всекиго да следи всички останали. Разтрогнали семейства, за да могат да прехвърлят работоспособните мъже от армията в селското стопанство, от селското стопанство в пътните строежи и къде ли не. Тъй като търговците и занаятчиите имат навика да се местят свободно от място на място, Хуан предложил тези дейности да бъдат обявени за незаконни. Накрая, за да установи пълното господство на държавата, започнал тайно да действува за унищожаване на собствената си класа — аристокрацията. Излишно е да споменавам, че благородниците от Хуановото съсловие не бяха особено очаровани от теориите му. На вечерята неведнъж изразиха несъгласието си. Години по-късно несъгласието им станало не толкова учтиво и Хуан бил убит от една враждебна групировка. Но той вече бил постигнал своето. Наистина търговците и занаятчиите продължили да преуспяват, а аристокрацията запазила властта си, но обикновените мъже и жени били принудени да живеят в казарми, а животът им бил изцяло в ръцете на държавата. Ако някой се противопоставел на Хуановото небесно управление, разсичали тялото му на две и излагали останките му от двете страни на градските врати.

Докато ядяхме печеното прасенце, старецът се обърна към Хуан, пак чрез мен:

— По времето на прадедите ни всеки човек е живял така, както е диктувала вътрешната му природа, а в света е имало много добро и почти не е съществувала вражда. Несъмнено вашият персийски цар би искал поданиците му да живеят както са живели дедите им, в хармония е небето и със себе си.

Хуан плесна радостно с ръце.

— Зададох на този мъдър варварин същия въпрос, а той ето какво ми отвърна, надявам се, че ще го цитирам точно…

— О, несъмнено! Несъмнено, Господарю Хуан! — Приличах на една от онези индийски птици, които са научени да говорят.

— Каза ми, че в далечното минало хората са били добри един към друг, защото са били малко, а е имало много неща. Сега хората са много, а нещата са малко. Дори в отдавна отминалото време на император Юй животът е бил толкова суров, че самият Юй работел на полето, докато му опадали космите на краката. А днес има десет пъти повече хора, отколкото по времето на Юй. И затова, в името на общото благо, трябва да ги управляваме така, че да не си пречат един на друг. Как да стане това ли? Признавам, че самият аз не съм достатъчно съобразителен, за да измисля решение. Но вашият мъдър персийски цар ми даде отговора. — Хуан направи поклон към мен, с което ме принуди да се поклоня толкова ниско, че червата ми изкуркаха. Китайците гледат много сериозно на стомашните звуци. Молех се на бога шумовете от претъпкания ми корем да не бъдат изтълкувани като бунтарство.

— „Възползувайте се от човешката природа — казал персийският цар. — Хората се привличат и отблъскват от различни неща, затова можете да ги управлявате чрез награди и наказания. Това са лостовете, с които владетелят поддържа властта си.“

— Но ако с тези… лостове владетелят не постигне онова, което желае, тогава какво би препоръчал персийският цар?

Старецът ме гледаше втренчено. Очите му бяха кървясали. Вените на слепоочията му пулсираха. Той мразеше Хуан. В това нямаше съмнение.

— „Сила“ е думата, която използува мъдрият персиец — започна Хуан. — Силата е онова, което държи масите в подчинение.

Въпреки чудесните ястия не си спомням по-ужасна вечеря от онази. Хуан използуваше мен, за да отправи предизвикателство към останалите благородници. За щастие благородниците в Цин не възприеха всички сурови правила на Хуан, а самият той никога не стана нещо повече от онова, което дълги години е бил — пръв сред равни. Но в резултат от усилията му животът на обикновените хора толкова се бе променил, че нищо друго освен падането на държавата не можеше да ги спаси от робството, на което ги бе обрекъл. Спартанците поне са възпитавани да обичат държавата си и да приемат скотския живот, който водят, като нещо необходимо. Хората от Цин, меко казано, не обичат господарите си.

Вечерята свърши с това, че всички призоваха небето да дари херцога с дълъг живот. Страстните им молби малко ме учудиха. В края на краищата херцогът нямаше никаква власт. Въпреки това благородниците плачеха с истински сълзи при мисълта, че той може да умре. Отдадох емоциите им на просеното вино. Но три месеца по-късно, когато херцог Пин наистина умря, разбрах, че сълзите им са били истински.

В този съдбовен ден се събудих призори от камбанен звън. Последва неравномерно думкане на барабани. От единия до другия край на града се носеха ридания.

Бързо се облякох и излязох на двора тъкмо когато Хуан се качваше в колесницата си. Беше облечен в стари дрехи и приличаше на просяк. Колесничарят извика и стовари камшика си върху четирите коня и колесницата се понесе.

Според един от икономите херцогът издъхнал малко преди изгрев-слънце. Изпил много вино, а сетне повикал евнуха, за да му помогне да повърне. Евнухът това и сторил. Само че херцогът не повърнал вино, а кръв.

— О, това е ужасен ден за Цин! Черен ден, наистина черен! — повтаряше икономът.

— Толкова много ли го обичаха?

— Да, небето го обичаше. Та нали иначе нямаше да бъде този, който гледа на юг? Сега е мъртъв!

Икономът зарида. Изглежда, всички в Цин плачеха. Това ме озадачи. Знаех, че херцог Пин не се радва на особена популярност. Дори нещо повече, беше само една марионетка в церемониите, а конците дърпаха шестте семейства. На какво тогава се дължеше тази дълбока скръб?

Успях да открия причината на погребалната церемония. Стоях сред Хуановите слуги на площада, в чийто център се издига херцогският дворец. Като се изключат стърчащите отпред пилони, сградата не можеше да се мери с двореца на министър-председателя. Окачените знамена означаваха, че обитателят на двореца притежава пълномощието на небето. В онзи ден те бяха черни и червени и в това имаше нещо особено зловещо. Не подухваше никакъв ветрец и дебелият плат висеше унило под палещото слънце. Денят бе необикновено задушен. Постоянно отварях широко уста, като се прикривах зад ръкава си, но все не ми достигаше въздух. Отдадох го не само на жегата, а и на тежкото дишане на десетте хиляди мрачни мъже и жени, които стояха безмълвни, вперили поглед във вратата на двореца. Жителите на Цин може би са най-кротките и най-покорните хора в света, но тогава тази неподвижна тълпа ме безпокоеше — сякаш предвещаваше земетресение.

Вратите на двореца се разтвориха. Появиха се Хуан и членовете на Държавния съвет, следвани от дванадесет войници, които носеха на раменете си блестящ лакиран паланкин. На паланкина бе положен херцогът. Трупът му бе облечен в алена коприна и обсипан с хиляди скъпоценности. На гърдите му имаше прекрасен диск от тъмнозелен нефрит, символ на небесната благословия.

От двореца потегли дълга процесия слуги, които носеха ковчежета, облечени с коприна, златни триножници, кожени барабани, статуетки от слонова кост, паравани от пера, сребърно легло. С тези разкошни предмети трябваше да се обзаведе гробницата на херцога, а разноските за това бяха главозамайващи. Знам точно колко. Хуан ми бе наредил да направя пълен опис на всичко, което ще се внесе в гробницата, тъй че сумата да бъде предвидена в бюджета и представена на Държавния съвет, когато съветът бъде свикан от новия херцог.

В далечния край на площада Хуан и другите министри застанаха начело на погребалния кортеж, който се оказа дълъг цяла миля. Зад колесниците на благородниците се движеше фургон, теглен от осем бели коня. Тялото на херцога бе привързано за една дъска, като по този начин се създаваше впечатление, че той сам държи юздите. Ефектът беше доста отблъскващ. Предназначените за гробницата предмети бяха натоварени в други колесници заедно с неколкостотин жени от харема, които плачеха и стенеха зад воалите си.

Докато процесията прекоси града и стигне до южната градска врата, измина повече от час. Там Хуан извърши жертвоприношение за няколко местни дяволи. След това поведе колесниците по криволичещ път към долината, където в могили, подобни на тези в Сарди, погребват царете.

Неочаквано някакъв висок, слаб човек ме покани да се кача в лакиран червен фургон.

— Имам слабост към белите хора — каза той. — По едно време притежавах трима, но двамата умряха, а третият е болен. Можеш да ми целунеш ръка. Аз съм херцог Шъ, братовчед на покойния херцог Цин, както и на херцозите на Лу и Уей. Но нали всички ние, херцозите, сме сродени помежду си чрез общия си прародител, император Вън. Ти откъде си?

Помъчих се да му обясня. Херцогът не знаеше нищо за Персия, но бе пътувал на запад повече от всички, които познавах в Цин.

— Прекарах цяла година в Чампа — рече той. — Не бих казал, че ми хареса. Времето не е нито много горещо, нито много дъждовно. А жителите са с доста тъмна кожа, което не е по вкуса ми. Надявах се, че ще са бели като тебе. Там научих, че ако искам да намеря бели хора, ще трябва да пътувам още поне половин година, а не можех да си представя как ще преживея толкова дълго време извън света. — Той хвана с два пръста бузата ми и се вгледа: — Ето, кожата ти почервенява! — възкликна той. — Точно като на другите ми роби. Много ми е интересно да гледам как червенината се появява и изчезва. Мислиш ли, че Хуан ще се съгласи да те продаде на мен?

— Не съм сигурен, че съм роб — отвърнах аз много внимателно.

— О, роб си, сигурен съм в това. Ти си варварин, макар и да не замяташ дрехата си наляво. Всъщност трябва да го правиш. Така е по-забавно за нас. И косата ти трябва да е разпусната. Не се мъчи да си придаваш много благороден вид, защото няма да си интересен. Все едно, ти несъмнено си роб. Живееш в къщата на министъра. И правиш каквото ти нареди. Според мен това означава, че си роб. Нямам представа защо Хуан не ти го е казал. Много лошо от негова страна. Толкова е плах. Може би си мисли, че е невъзпитано да ти каже в очите, че си роб.

— Според мен аз съм военнопленник.

— Война? Каква война? — Херцог Шъ се изпрани във фургона и се огледа наоколо. — Не виждам никакви армии.

Сиво-зелените поля наистина бяха спокойни, а погребалната процесия се виеше като безкрайна змия, пълзяща безшумно между назъбените варовикови хълмове, ограждащи гробниците.

— Дойдох като посланик на Великия цар.

Херцогът прояви умерен интерес към моята история. Макар да не знаеше нищо за Персия, той бе много добре осведомен за Магадха. Смая се, когато му казах, че съм женен за дъщерята на Аджаташатру.

— Познавам няколко души от това семейство, сред които е и чичото на Аджаташатру. Беше царски наместник в Чампа. — Херцогът се оживи, дори се развесели. — Сигурен съм, че за тебе бих могъл да получа чудесен откуп от царя, затова трябва да те отвлека от Хуан. После ще те продам на тъста ти. Разбираш ли, все не ми стигат парите.

— Мислех си, че владетелят на Шъ би трябвало да бъде щедро подпомаган от… небето! — отвърнах аз.

Малко по малко възприемах сложните обноски на китайците. Нито една дума не означава точно това, което изглежда на пръв поглед, а жестовете на ръцете и тялото са невероятно заплетени. Така и не успях да ги усвоя.

— Шъ, на което съм херцог, вече не е някогашното Шъ, затова кракът ми не стъпва там. Предпочитам да пътувам с двора си, да посещавам безбройните си братовчеди и да събирам драконови кости. Сигурно си чул, че притежавам най-богатата колекция от драконови кости в света. Е, да знаеш, че това, което си чул, е истина. Така е. Но понеже костите винаги пътуват с мен, трябва да поддържам десет хиляди фургона, а това струва скъпо. Виж, ако успея да те продам на царя на Магадха, наистина ще стана много богат.

Херцог Шъ бе ексцентрична личност, която много забавляваше китайците. Беше се родил като Шъ Чу-лян, незаконен син на херцога на Лу. Но понеже бил недоволен от неясното си положение, започнал да се нарича херцог Шъ. Шъ обаче не е страна. Думата означава „свещена земя“ — могила, която се издига в покрайнините на всяка китайска държава. На херцога му харесваше да се преструва, че някога някъде е имало държава с име Шъ и той е нейният потомствен херцог. Според собствената му версия Шъ била погълната от хищни съседи и престанала да съществува. Сега от нея бил останал само той — странствуващият й херцог. Дали наистина имаше херцогски ранг — по линия на Лу, — е неизяснена тънкост, чието обсъждане доставяше голямо удоволствие на китайските благородници. От друга страна, фактът, че по произход бе потомък на император Вън, задължаваше всички китайски суверени да го приемат като свой почитан братовчед. И понеже постоянно пътуваше от двор в двор, херцогът успяваше да преживява с много малко средства. Поддържаше двадесетина стари слуги, четиринадесет коня, също в толкова напреднала възраст, шест, а не десет хиляди фургона — между другото „десет хиляди“ е китайска хипербола, означаваща „безброй“ — и една колесница със счупена ос.

Имаше хора, които твърдяха, че херцогът е страхотно богат, но много стиснат. Други вярваха, че е беден и живее от търговия с драконови кости. Той събираше тези огромни, подобни на скални отломъци трофеи в западните земи, където те се срещат в доста големи количества. После ги продаваше на лекарите на изток, където драконите са рядкост. За щастие никога не срещнах това страшно чудовище. Но херцогът твърдеше, че е убил над тридесет.

— Когато бях млад, разбира се — добави той. — Боя се, че вече не съм онова, което бях.

Херцогът рисуваше портрети на тези зверове и при случай ги продаваше.

Докато погребалната процесия се приближаваше към високата могила, издигната според жителите на Цин в чест на император У, херцогът предложи да измислим как да ме отвлече от Хуан.

— Сигурно имаш някакво влияние върху него. Иначе досега да те е убил. Хуан, като повечето плахи хора, се отегчава бързо.

— Струва ми се, че нямам никакво влияние върху министъра. Използува ме да върша някои дребни работи. В момента водя сметките му.

— Значи си добър математик, така ли? — Херцогът ме погледна и примигна. Залязващото слънце светеше право в очите ни. То сякаш бе изгорило въздуха. Никога не ми е било толкова трудно да дишам, колкото по време на онези горещини в Цин.

— Да, Господарю. — Горях от желание да ме купи, затова бях готов на всякаква лъжа. — Та нали моят народ построи пирамидите, с което показа познанията си в небесната математика?

— Чувал съм за тях. — Това подействува на херцога. — Добре, ще измисля нещо. И ти мисли. Жалко, че не си престъпник, защото за престъпниците винаги има амнистия, когато на трона се възкачва нов херцог. Но и така можем да убедим новия херцог да те освободи, стига Хуан да се съгласи, в което се съмнявам. От друга страна, ако си свободен човек, как тогава ще те продаде? Това прилича на гатанка, нали?

Съгласих се. Бях готов да се съглася с всичко, което казва този очарователен луд. Той бе единствената ми надежда да напусна Цин, откъдето имах непреодолимо желание да се измъкна. А по време на погребалната церемония при могилата на император У това мое желание стана още по-непреодолимо — ако такова нещо изобщо бе възможно.

Процесията образува полукръг пред оформената като конус могила, в която вероятно почиваше легендарният У или поне някой несъмнено древен монарх, защото бе покрита с нискостеблен бор, символ на царското величие, а е добре известно, че за да се развие това дърво и да достигне онази изящна форма, предизвикваща възхищение у китайците, са необходими хиляда години.

Колесниците се подредиха според сана на собствениците си, затова ние с херцог Шъ се озовахме доста близо до министър-председателя, откъдето чудесно се виждаше всичко. Зад нас в мълчаливи редици се нижеха няколко хиляди души от простолюдието и после се скриваха от погледа зад ниските сребристосиви хълмове.

Не знам точно какви церемонии съм очаквал да видя. Мислех си, че ще има жертвоприношения, и наистина имаше. Запалиха огньове на югозапад от могилата и заклаха много коне, овце, свине и гълъби.

В разпределението на жертвоприношенията, както и във всичко останало, правителството бе проявило изобретателност. На всекиго се дава рабош, който му осигурява определено количество печено месо от принесените в жертва животни и птици. По този начин има достатъчно за всички и същевременно липсва онази безсрамна невъздържаност, която помрачава вавилонските, пък и персийските тържества. Казват, че това нововъведение, което по-късно бе възприето от всички китайски градове, е заслуга на Хуан. Опитах се да накарам и маговете да възприемат този принцип, но те не се съгласиха. Предпочитат необуздания хаос, който съпътствува всичките им просмукани от хаома обреди.

Новият херцог застана на север от нас. Изглеждаше на възрастта на предшественика си, ако не и по-стар.

Но според херцог Шъ той не бе син, а братовчед на покойника. Министрите бяха отхвърлили всички синове на херцог Пин в полза на един невзрачен пръв братовчед — известен с глупостта си и много подходящ от тяхна гледна точка, както забеляза херцог Шъ.

— Винаги ли министрите избират суверена?

— Този, който е получил небесната повеля, избира за министри само свои верни слуги.

Гласът на херцога изведнъж стана пронизителен. По-късно, когато го опознах, разбрах, че това наистина са двама души, обитаващи едно и също тяло, а ако не е така, то той явно е в състояние да се държи по два съвсем различни начина. Когато говореше тихо, той се проявяваше като находчив и откровен човек. Друг път поведението му бе съвсем загадъчно, а гласът му ставаше монотонен, тънък и писклив. При първата ни среща ясно ми показа, че нито времето, нито мястото са подходящи да се обсъжда ненормалното положение на неговите братовчеди херцози. Скоро след това узнах, че с малки изключения всички те нямат никаква власт, а владенията им се управляват от наследствени министри, понякога с помощта на други наследствени чиновници. Пълномощието на небето е само един прекрасен сън за нещо, което би могло да бъде, но не е и може би никога не е било.

Новият херцог на Цин извиси глас и се обърна към предците си. Не разбрах нито дума от онова, което каза. Докато говореше на небето, слугите мъкнеха сандъци, триножници, мебели и ги вкарваха в нещо като естествена пещера, разположена под висока варовикова скала. През цялото време свиреше музика. Изпълняваше се от около триста музиканти едновременно и въздействието й върху слуха на чужденеца бе непоносимо. По-късно китайската музика започна да ми харесва. Най-много обичах да слушам едни камъни с различна големина, които при удар с чук издават прекрасни звуци.

Щом херцогът свърши обръщението към предците си, дванадесет мъже хванаха паланкина с тялото на предшественика му и го понесоха високо на раменете си. Музиката спря. В пълна тишина паланкинът премина покрай новия херцог и бе внесен в пещерата. Щом трупът се скри от погледите, всички въздъхнаха. Ефектът бе зловещ — като първия полъх, предвещаващ лятна буря. Погледнах херцог Шъ. Свил се бе в единия край на фургона като посърнала птица. Мъжете, които внесоха тялото в пещерата, не излязоха оттам. Вместо това към входа й потегли бавно шествие от сто забулени жени. Едни бяха съпруги на покойния херцог, други — конкубини, танцьорки, робини. Жените бяха последвани от дълга редица мъже и евнуси — водеше ги старият благородник от вечерята с печеното прасенце. Част от мъжете бяха офицери от стражата. След тях вървяха музиканти с инструментите си, следвани от готвачи и прислуга, носещи бамбукови масички, върху които бяха подредени най-разнообразни ястия. Пещерата поглъщаше един по един всички тези хора — тя очевидно бе огромна, издълбана във варовика зала.

Щом и последният от редицата — оказа се, че това са петстотин мъже и жени — потъна в пещерата, новият херцог пак заговори на предците си в небето. Този път горе-долу разбирах какво казва. Възхваляваше ги, всеки поименно, което отне доста време. После ги помоли да приемат предшественика му на небето. Наричаше херцог Пин „Най-състрадателния“. В Китай никога не се споменава истинското име на покойния поради разумното съображение, че ако чуе името си, духът му може да пожелае да се върне на земята и да обладае човека. Херцогът обеща, че ако приемат „Най-състрадателния“, няма да пропусне нито един от ритуалите, които поддържат хармонията между небето и земята. Помоли всички предци да благословят сирака. Нямах представа за кого говори. По-късно научих, че владетелят често нарича себе си Сирака, или Самотника, тъй като, естествено, баща му или предшественикът му е покойник. Главната си жена нарича „онази особа“, а за народа тя е „онази особа на херцога“. Самата тя говори за себе си като за „момченцето“. Не знам защо. Особени хора са тези китайци.

От вътрешността на пещерата прозвуча музика. Очевидно имаше пир. Стояхме така един час — ние обърнати на север, а новият херцог на юг. Цял час слушахме музиката, идеща от пещерата. После един след друг инструментите замлъкнаха. Последният звук бе звън на бронзова камбана. Сега всички очи бяха приковани към входа на пещерата. Херцог Шъ целият трепереше до мен. Отначало помислих, че е болен. Но той просто бе възбуден.

Щом стихна камбаненият звън, херцог Шъ дълбоко въздъхна. Въздъхнаха и всички останали, сякаш по предварителна уговорка. Изведнъж от пещерата излязоха хората, които бяха внесли паланкина. В дясната си ръка всеки държеше меч; от всеки меч капеше кръв.

Мъжете тържествено поздравиха новия си господар, който вдигна глава към небето и нададе вълчи вой. От юг всичките му поданици отговориха със същия вой. Никога не съм изпитвал такъв ужас. Тези, които бях взел за хора, всъщност са били преоблечени вълци. И сега пред очите ми те се връщаха към истинската си природа. Дори херцог Шъ се присъедини към виенето. Оголи неестествено дългите си зъби с обърната муцуна към небето.

Понякога в сънищата си все още чувам онова ужасно виене и преживявам страшния миг, в който дванадесетте опръскани с кръв мъже излязоха от пещерата, след като бяха изпълнили дълга си. Петстотин мъже и жени бяха убити, за да служат труповете им на господаря във вечността.

Макар жертвоприношението на хора да се среща и по нашите земи, никога не съм виждал то да се извършва в такива мащаби, както в Китай. Казаха ми, че когато умре истински син на небето, биват умъртвявани около хиляда придворни. Това обясняваше защо в края на онази вечеря с печеното прасенце министрите толкова ожесточено се молеха за здравето на херцога. В действителност според обичая в Цин в жертва се принася само един член на Министерския съвет и той се избира с жребий. По прищявка на съдбата и на ловкия измамник Хуан, старият министър, който му се бе противопоставил по време на вечерята, бе изтеглил злощастното клонче от бял равнец.

Затвориха пещерата. Последваха музика, танци, пиршество. По-късно щяха да построят могила, за да покрият входа на гробницата. Излишно е да споменавам, че херцогската гробница е много силно изкушение за крадците и доста скоро след погребението красивите скъпи предмети, положени до ковчега, отново влизат в обращение.

Хуан отказа да ме продаде на херцог Шъ.

— Как бих могъл да продам един посланик, който е свободен да отиде където пожелае? — каза той.

— В такъв случай, Господарю Хуан, може би е дошло време да отида с херцог Шъ?

Това мое нахалство накара господаря ми да се усмихне.

— Нима искаш да рискуваш живота си в компанията на човек, който търси дракони из пустошта, влиза в разпри с разбойници, общува с вещици? О, опасно е да се движиш с херцог Шъ. Как бих могъл да изложа на такива опасности, и то в чужда страна, един човек, когото съм обикнал? Не, не, не!

И толкова. Но аз вече бях решил да замина. Съобщих на херцога решението си и той неочаквано прояви изобретателност.

— Ще те предреша! — прошепна той.

Намирахме се на седмичната аудиенция с министър-председателя. На просителите, дошли от всички краища на Цин, позволяваха да се доближат до Хуан, който седеше в дъното на ниска стая. Златните триножници от лявата и от дясната му страна символизираха властта.

Министър-председателят приемаше всеки просител със спокойна учтивост; която не издаваше свирепите му възгледи. Беше достатъчно прозорлив, за да знае, че не можеш да поробиш един враждебен народ, ако най-напред не го очароваш. Непременно трябва да го убедиш, че твоята кауза е негова кауза и че оковите, които си му изковал, са необходимо украшение. Великите царе в известен смисъл винаги са разбирали това. От Кир до сегашния ни просветлен господар Артаксеркс най-различните народи в империята са оставени да живеят така, както винаги са живели и Великият цар не иска от тях нищо друго освен годишни данъци, срещу които им осигурява ред и законност. Хуан бе успял да убеди всепризнатия за див и варварски народ на Цин, че макар някога да е имало златен век, когато хората си били свободни да живеят както желаят, този век е завършил с това — и как обичаше да употребява този израз, — „че вече имало твърде много хора и твърде малко неща“.

В действителност Китай е сравнително рядко населен и много кътчета от тази богата земя са пусти. Като изключим пет-шест града с население около сто хиляди жители, Китай е страна на оградени с каменни стени села, пръснати из хълмистата равнина между двете реки. Голяма част от Китай е покрита с гъсти гори, особено на запад, а на юг има джунгли, подобни на индийските. По тази причина китайците, с изключение на добре дисциплинираните и строго наблюдавани хора от Цин, често се местят от едно място на друго. Ако стопанството бъде унищожено от наводнение, собственикът и семейството му нарамват ралото и камъка за огнището, който са наследили от дедите си, и се преселват на друго място, където започват нов живот и плащат данъци на друг господар. Най-видните пътници се наричат ши. Тази дума, както и хората, за които се отнася, няма съответствие на гръцки и персийски. За да разбере какво представляват ши, човек трябва да разбере цялата китайска система.

На върха е императорът, или синът на небето. В момента той е бил и може би ще бъде, но със сигурност не е! Като казвам това, изведнъж разбирам колко умни са китайците, като не използуват в езика си сегашно, минало и бъдеще време. След императора има пет благороднически степени. Най-високата е херцог. С малки изключения, като лудия херцог Шъ, херцозите са титулярни и понякога действителни управници на държави, с други думи, съответствуват на нашите царе и тирани. И както нашите царе и тирани признават Великия цар за върховен господар, от когото произтича властта им, така и всеки от тези херцози е получил на теория своята власт от сина на небето, който не съществува. Ако съществуваше, тоест ако някой имаше хегемония над Средното царство, това вероятно щеше да е херцог Джоу, прекият потомък на император Вън, установил господството на Джоу над Средното царство. Със сигурност нямаше да е херцогът на Цин, който произхожда от жестокия син на Вън, У. Най-големият син на херцога е маркиз и когато баща му умре, той наследява титлата, ако не го сполети нещастен случай, което е много често явление. Останалите синове на херцога също са маркизи и докато най-големият син на маркиза запазва тази титла, по-малките синова преминават в следващата по-ниска благородническа степен, техните синове в следващата, а синовете на синовете им стават барони. Синовете на бароните — най-нисшият аристократически сан — се наричат ши. Днес, близо седем века след установяването на хегемонията на Джоу, потомците му наброяват десетки хиляди и онези от тях, които нямат сан, са ши, или да ги наречем рицари, запазили само една наследствена привилегия — рицарят отива на война с колесница, стига, разбира се, да може да си я купи. През последните години броят на рицарите значително нарасна. Тези полублагородници са навсякъде. Мнозина от тях се занимават с администрация. Други са офицери в армията. Голям брой стават учители. Една малка част се посвещават, също като зороастрийците, на мисията да запазят непроменени религиозните обичаи, чрез които се поддържа хармонията между небето и земята. В крайна сметка рицарите управляват повечето китайски народи, като служат на потомствените чиновници, които са успели да заграбят ако не божествения произход, то поне властта на херцозите.

По пътищата на Китай е пълно с амбициозни рицари. Ако някой от тях не сполучи да се добере до пост, да речем, в полицията на Лу, той заминава за Уей, където има вероятност услугите му да бъдат по-високо оценени от местните управници, отколкото в родината му. И тъй като човешкото поведение е нелогично, изгледите на рицаря за добър пост са толкова по-големи, колкото по-далеч е той от родното си място.

Ето защо във всеки миг хиляди рицари са в движение. И тъй като обикновено поддържат тесни връзки помежду си, те образуват нещо като свое собствено Средно царство. Вместо от сина на небето сега Китай се управлява от десет хиляди рицари и въпреки че държавите постоянно воюват помежду си, рицарите често успяват да смекчат свирепостта на господарите си — освен в Цин, където почти нямат влияние върху Хуан и неговите управници. Накрая в класовата система се е появил нов елемент. Сега съществува нова категория — не може да се нарече класа, — известна като кавалери. Кавалер може да стане всеки, стига да спазва небесните правила, но това е сложна работа и за нея ще говоря по-късно, когато разказвам за Учителя Кун, или както още го наричат Конфуций. На него се приписва идеята за кавалера — представа, която много допада на рицарите и почти на никого другиго. Докато Хуан приемаше молбите и изслушваше оплакванията на хората, херцог Шъ и аз крояхме планове за моето бягство.

— Трябва да си обръснеш главата — каза херцогът, като си даваше вид, че се възхищава на изработения от пера параван. — Ще ти дадем женски дрехи. Ще пътуваш като моя конкубина.

— Бяла конкубина?

— Точно такава конкубина би се понравила на херцог Шъ и това го знае целият свят. — Херцогът се развесели. — Но няма да рискуваме. По-добре ще е да си почерниш лицето. Ще ти изпратя едно багрило, което самият аз употребявам. И, разбира се, ще се забулиш.

— Няма ли да обискират свитата ти? — Знаех колко строги проверки се правят не само при градските врати на Ян, но и по постовете из целия Цин. Хората непрестанно търсеха начини да се измъкнат от съвършено рационалното управление на Хуан.

— Няма да посмеят! За тях съм равноправен суверен! Но ако посмеят… — Херцогът направи общоприетия жест, който означава подкуп.

Изведнъж установихме, че до нас е застанал Хуан. Притежаваше дарбата безшумно да се появява, сякаш за да покаже, че е вездесъщ. Често ми напомняше сянката, която бързо движещият се облак хвърля върху земята.

— Господарю херцог… Уважаеми посланико! Виждам, че ви харесва моят параван от пера.

— Да — отвърна му съвсем спокойно херцог Шъ, — и тъкмо се канех да обясня на госта какво е значението му.

Погледнах паравана и едва сега наистина го видях. Осем черни птици на фона на буреносни облаци.

— Несъмнено знаеш значението му, Господарю херцог. — Хуан се обърна към мен. — Всичко свързано с нашето херцогско семейство, а то е и негово семейство, е известно на Господаря Шъ.

— Съвсем вярно. Прадядото на покойния Най-състрадателен беше мой прачичо. Веднъж приел група музиканти от север. Те му казали, че знаят цялата музика, изпълнявана в двора на император У. Херцог Пин не можел да повярва. А и кой не би се усъмнил? Всеки знае, че по-голямата част от свещената музика на най-стария двор на Джоу е или безнадеждно изопачена, или напълно забравена. Но маестрото, който не бил сляп — подозрителна подробност, тъй като всеки истински маестро трябва да бъде сляп, — рекъл: „Ще докажем, че можем да доближим небето до земята.“ Започнали да свирят. Музиката звучала странно и сякаш идела от друг свят. Друг свят, но не небесен. От юг прелетели осем черни птици и затанцували по терасата на двореца. После над града се развихрила буря. Плочите от покрива на двореца те разхвърчали. Ритуалните съдове се изпочупили. Херцог Пин се разболял и цели три години нищо не поникнало в Цин, дори и стръкче трева.

Хуан ми се усмихна и каза:

— Господарят херцог добре знае тази тъжна, тази поучителна история. Самият аз гледам много сериозно на нея. Всъщност затова винаги държа този параван близо до себе си, така че никога да не се изкушавам от неподходяща музика. Никога повече не искаме да видим как осем черни птици се спускат към нас от юг.

Същата вечер икономът на херцога подкупи един от слугите на Хуан да влезе при мен в килията в полунощ.

Получих бръснач, боя за лице и женски дрехи. Преобразих се бързо в необикновено висока китайка. Последвах слугата и докато се промъквахме през слабо осветените коридори на двореца, изтръпвах от ужас при всяко проскърцване на дъските по пода. Минахме покрай двамата спящи — всъщност упоени — войници от стражата и излязохме през една странична врата, която водеше към оградена със стени градина. Там ме чакаше икономът на херцог Шъ. За щастие нощта бе безлунна и беззвездна, защото небето бе забулено от черни дъждовни облаци. Движехме се като призраци през криволичещите тесни улички. Видехме ли към нас да приближава нощен патрул, бързо се скривахме в някой вход — бронзовите фенери хвърляха на пътя снопове светлина, като огнени копия. Тъй като на гражданите е забранено да напускат дома си от залез до изгрев-слънце, Ян приличаше на град, обитаван от мъртъвци. Икономът имаше разрешение да излиза, но аз нямах. Не знам какво обяснение бе подготвил, в случай че ни спрат. За щастие скоро над града се разрази буря с такъв тътен, сякаш задумкаха десет хиляди барабана.

Добрахме се под поройния дъжд до градската врата, където ни чакаха фургоните на херцог Шъ, готови за път. Икономът вдигна дъските от пода на единия от фургоните и ми даде знак да се скрия в дупката, която бе с по-малки размери от моите. Щом се вмъкнах вътре, заковаха дъските отгоре. Грохотът от бурята бе толкова силен, че не можах да чуя заповедта за потегляне на херцогската свита, но почувствувах как фургонът се разтресе под мен, когато кочияшът подкара мулетата и с тропот излязохме през вратата.

Както очаквах, след два дни полицията ни настигна при прохода Ханку. Фургоните бяха щателно претърсени и скривалището ми бе открито. Но аз не бях вътре. Херцогът бе взел предпазни мерки и бе поставил съгледвачи по пътя от града. Знаеше, че щом разбере за бягството ми, Хуан ще се досети кой го е организирал. Съгледвачите изпращаха сигнали от пост на пост с помощта на полирани бронзови щитове, които отразяваха слънчевата светлина.

Щом научихме, че полицията приближава, аз се скрих — качих се на едно дърво, а фургоните продължиха пътя си. Когато полицията ги настигнала, херцогът се държал превъзходно. Напомнил им, че е братовчед на новия им херцог, както и пряк потомък на Жълтия император, на император Вън и на всички останали. Казал, че независимо от всичко ще им разреши да претърсят фургоните, като се надява, че предците му на небето ще се смилят и няма да ги накажат много строго за това светотатство. Полицията претърсила фургоните. Внимателно обискирала всички от свитата на херцога — както мъжете, така и жените — и явно се изненадала, че ме няма. В страна като Цин, където всички са под надзор, никой не може да изчезне без съдействието на властите. Накрая конвоят получил разрешение да продължи пътя си, но за мой ужас през следващите пет дни полицията придружаваше фургоните и остана с херцога чак до издялания от камък паметник, който бележи границата между Цин и Джоу.

Трябваше да се пазя не само от полицията, но и от глутница вълци, която ме дебнеше настойчиво — очите им светеха като жълто-зелени огньове в нощта. Спях по дърветата, с дебела тояга в ръка, и проклинах женския си костюм, заради който не се предвиждаше да нося оръжие. Видях черна мечка. Видях кафява мечка. Може и те да са ме видели, но не проявиха никакъв интерес. Знаеше се, че тези тъмни гори са свърталище на разбойници, но аз не срещнах жива душа. И ако от време на време не чувах шума от херцогския конвой, щях да изгубя всякаква връзка с човешкия свят.

Стигнех ли до езеро или поток, пропълзявах до брега и пиех вода, както пият животните — на четири крака. Хранех се с неизвестни за мен ядки, корени, плодове. Често ми прилошаваше. Веднъж ми се стори, че виждам дракон, чието туловище проблясва в горския полумрак. Но драконът се оказа причудлива скала от блестящ зелено-бял нефрит — най-красивия от всички камъни.

Стоях в един шубрак от клонести дървета на мястото, където се събират реките Уей и Тай, и гледах как полицията поздравява херцог Шъ и поема обратния път към гората. На отсрещния бряг на Тай се простираха обработваемите поля на Джоу. Преминаването от Цин в Джоу беше като преминаване от нощ в ден.

На другия бряг херцогът бе посрещнат с почести от началника на граничния пункт, който прегледа небрежно документите му и благосклонно посочи към Лоян, столицата на Средното царство. Моето собствено влизане в Джоу не бе така официално. Преплавах река Тай на грубо стъкмен сал от върбови клони.

Херцогът много се учуди, когато ме видя.

— Каква приятна изненада! — плесна той с ръце. — Сега ще получа откупа от Магадха. О, колко се радвам! А и колко съм учуден! Бях сигурен, че ако не те разкъсат вълците, хората-вълци ще го сторят.

Тогава за пръв път чух — разбира се, вече в Джоу — какво мислят цивилизованите китайци за варварите от Цин.

Херцогът ми даде да ям от собствените си запаси и ми подари една от своите широкополи дрехи, направена от рехава фина тъкан, както и връхно наметало от черна агнешка кожа. Свалихме всички херцогски емблеми и заприличах на истински рицар — ни повече, ни по-малко. Все пак чувствувах се неловко. За пръв път от детските си години насам нямах брада. Съвсем приличах на евнух. За щастие много китайци не носят брада, тъй че не биех на очи.