Гор Видал
Сътворението (36)

5.

Атиняните до днес смятат битката при Маратон за най-голямата бойна победа в историята на войните. Както винаги преувеличават. Всъщност ето какво се случи. Преди Датис да плячкоса Еретрия и да опожари храмовете на града, Атина бе готова да се предаде. Начело на атинската демократическа партия стояха Алкмеонидите, родът на нашия благороден Перикъл, а те бяха обявили, че ако Персия им помогне да прогонят аристократическата партия, с най-голямо удоволствие ще признаят Великия цар за свой върховен господар. Не е ясно как точно са възнамерявали да постъпят с Хипий. Макар демократическата партия често да се е съюзявала с Пизистратидите, ерата на тираните вече бе отминала и дори самата дума тиран е прокълната — дума, която някога се отъждествяваше със земния образ на божествената воля.

Така и не разбрах защо тираните си спечелиха толкова лоша слава. Но от друга страна, няма по-непостоянно и капризно племе от гърците. На тях всичко много бързо им омръзна и старото винаги е лошо, а новото винаги добро, докато не остарее. Гърците обичат коренните промени във всичко, с изключение на собствената си представа за себе си — смятат се за дълбоко религиозен народ, какъвто не са. Докато за персите може да се каже точно обратното. Великите царе идват и си отиват, често с кръвопролитие, но монархията като институция е за нас също тъй неотменима, както е в Индия и в Китай.

Когато разруши град Еретрия, Датис предварително загуби войната. Ако беше сключил съюз с демократите, те щяха да му предложат пръст и вода и тогава с еретрийска помощ можеше да продължи за Атина, където щяха да го посрещнат с отворени врати.

Демокрит смята, че Атина е щяла да окаже съпротива на Персия независимо от това дали Еретрия е разрушена, или не. Съмнявам се. Години по-късно, прогонен от народа, когото бе спасил, най-големият атински военачалник Темистокъл дойде в Суза. Често разговарях с него както за гърците, така и по-конкретно за атиняните. Темистокъл бе убеден, че ако бяхме пощадили Еретрия, битката при Маратон нямаше да се състои. Но Еретрия бе разрушена и изпадналите в паника атиняни повикаха на помощ съюзниците си. Както обикновено спартанците се измъкнаха, без да изпратят войска. Тази войнствена раса е необикновено изобретателна в намирането на извинения, за да не спази някой военен договор. В този случай имало пълнолуние — или нямало пълнолуние, нещо такова. Много възможно е персийската хазна да е платила на спартанския цар да си остане у дома. Барадкама, ковчежникът, често се оплакваше, че сред всички, които получават подкупи от хазната, спартанците били най-алчни и на тях най-малко можело да се разчита.

Само платейците отвърнаха на отчаяния зов на атиняните. И така, атинските и платейските войски под командуването на бившия тиран Милтиад заеха позиции точно срещу тесния пролив, отделящ Еретрия от Атика. Този доскорошен васал на Великия цар бе проявил завидна политическа вещина, с което накара консерваторите да го изберат за атински генерал. Естествено, демократите го ненавиждаха. Но благодарение на извършената от Датис грешка в Еритрея двете фракции се обединиха около Милтиад и спряха нашествието на нашите войски. Не, нямам намерение отново да преживявам тази битка, която старците в този град и до днес пресъздават по кръчмите, като отново и отново я разнищват до най-малките й подробности. Но има ли човек в Атина, който вярва, че подобно нещо може да е истина?

Нашите войски се качили под строй на корабите си. После Датис заповядал флотът да отплава направо за Персия. Надявал се, че ще успее да превземе Атина, преди гръцката армия да се е върнала от Маратон. Докато флотът на Датис заобикаляла нос Сунион, Алкмеонидите му дали знак, че градът е празен и може да атакува.

Но близо до Фалерон Датис бил забавен от насрещен вятър, а когато вятърът утихнал, атинската армия вече била в града и така приключил персийският поход. Датис отплавал за вкъщи. Ние в Халикарнас научихме само, че Датис и Артаферн са отблъснати.

Не бях виждал Мардоний в толкова добро настроение. Напълня и дори от време на време забравяше да куца.

— Догодина аз ще поема командуването — заяви той, когато се качвахме на конете и напускахме Халикарнас. Въздухът бе напоен с миризма на ферментиращо грозде, а земята бе покрита с черни гниещи маслини.

— Ето, дадоха им възможност и те нищо не направиха — ликуваше той. — От самото начало е било ясно, че така ще стане. Преди много години пророчицата в Делос предсказа, че ще умра като господар на цяла Гърция. — Мардоний обърна към мен сияещото си лице. — Ела с мен. Ще те направя губернатор на Атина… Не, няма смисъл. Не си струва да си губернатор на развалини. Ще ти дам Сицилия.

— Предпочитам Индия — отвърнах аз.

В последна сметка мечтите и на двама ни не се сбъднаха Дарий бе побеснял от неуспеха на Датис. На младия Артаферн не се сърдеше поради предаността си към баща му. Просто го сложиха в списъка на запасните офицери за голямо удоволствие на Ксеркс. Но когато престолонаследникът поиска да оглави следващия поход към Атина, Великият цар отговори, че нямал средства. Трябвало му време, за да попълни хазната, да построи нова флота да обучи още войници.

През последните години от живота си Дарий неочаквано се успокои. Беше се примирил с факта, че вече никога няма да поведе армията. Освен това беше решил, макар и това да не отговаряше на истината, че няма достатъчно способни генерали, на които може да се довери. Мардоний си оставаше негов любимец, но Великият цар се отнасяше към амбициозния си племенник като към връстник, немощен като самия него.

— Каква двойка сме ние с теб — обичаше да казва Дарий, докато се разхождаше бавно из градините на Екбатана, хванал Мардоний под ръка. — Двама стари войници, които са изпели песента си. Я си погледни крака! Ако беше мой, щях да го отрежа. Какво му е лошото на един дървен крак, щом оттук нататък не те чакат битки. А ние вече приключихме с битките. Ех, тъжна работа!

Сякаш му доставяше удоволствие да измъчва Мардоний. Не знам защо. Обичаше племенника си повече от всекиго другиго от нашето поколение. Може би когато му е станало ясно, че сам той никога повече няма да отиде на бойното поле, е пожелал Мардоний да сподели неговата съдба. И скръб. Да, точно скръб се четеше в очите на Дарий, когато наблюдаваше обучението на младите офицери.

А на Мардоний не му беше никак приятно, че са го зачеркнали от списъка на действуващите генерали. Веднъж видях как в градината на Екбатана изпълни един извънредно труден скок само за да покаже на Дарий, че кракът му е добре зараснал. В действителност Мардоний си остана завинаги куц. Затова пък доста добре яздеше. И се справяше чудесно в бойната си колесница, където го връзваха така, че на недъгавия му крак да не пада никаква тежест.

През последните години на Дарий животът в двора не бе лишен от вълнения и опасности, заговори и контразаговори. Спомените ми от този период, общо взето, не са много приятни. Първо, защото бездействувах. След като бях похвален за работата си като царски съгледвач, бях освободен от задължения и не получих нов пост. Но не изпаднах в немилост. Продължавах да съм Дариев зет. Продължавах да нося титлата „царски приятел“. Беше станало нещо, което често се случва във всеки двор. Вече бях безполезен за суверена. Подозирам също, че щом ме видеше сред придворните, Дарий си представяше онези крави, за които бе мечтал навремето и чиито пастир никога нямаше да стане. Хората не обичат да им се напомня за нещата, които не са успели да постигнат в живота си.

За целия двор бе ясно, че времето на Дарий е към своя край. Наистина всички разбирахме, че той няма да живее дълго, но никой не можеше да си представи света без него. Откакто се помнехме, Дарий беше Великият цар. Дори и на Ксеркс бе трудно да види себе си на неговото място, колкото и уверен да бе в собствената си царственост.

Атоса продължи да управлява харема. Направи всичко възможно да даде тласък на източната политика. Но не успя. И нищо чудно. През последните години от живота си Дарий не бе склонен да се поддава на какъвто и да е авантюристичен план. Прекарваше повечето време с приближените си съветници. Всеки ден приемаше началника на стражата Аспатин и ковчежника Барадкама. Дарий се подготвяше за края.

Внезапната смърт на Гобрий разведри атмосферата. Всъщност няколко седмици преди смъртта му бившият престолонаследник Артобазан напусна двора и се засели в Сидон. Повече не се върна в Суза. И така Атоса доживя да види пълното поражение на Гобриевата фракция.

Макар присъствието на гърците в двора да не се усещаше толкова силно, Демарат бе станал близък приятел на Дарий. Този път Лаидиното магьосничество бе дало несъмнено по-добри резултати. Друго нейно постижение бе, че сега Демарат изглеждаше много по-чист и вече не миришеше на затворена в клетка лисица. Останалите гърци бяха или измрели, или в немилост.

Ксеркс продължи да строи дворци. Нямаше какво друго да прави, освен тайно да подбира мъжете и евнусите, от чиито услуги щеше да се нуждае след смъртта на Дарий. Точно по това време се сближи с Артабан, един млад персийски офицер, който имаше далечна връзка с рода Отан. Артабан бе беден. И амбициозен. След време Ксеркс щеше да го направи началник на личната си стража, а за личен дворцов управител щеше да избере Аспамитър, един евнух с необикновен чар от втората стая на канцеларията.

Ксеркс и Мардоний отново бяха близки като… щях да кажа като братя, но в царските семейства това родство най-често поражда не вярност, а кръвопролитие. Във всеки случай те отново станаха приятели и беше ясно, че войските на Ксеркс ще се командуват от Мардоний. И така, много внимателно и грижливо Ксеркс подбираше хората, които щяха да го доведат до гибелта му. Дори и сега, когато знам как се развиха събитията, не бих казал, че изборът на някого от тези приближени сам по себе си е бил грешка. Убеден съм, че много неща не зависят от нас — човек или има късмет, или няма. Моят приятел нямаше късмет — и той още тогава е знаел това, но аз не го знаех. През последните години от живота на Дарий няколко пъти се срещах с Егиби. Искахме да изпратим частен керван за Индия, но все нещо не вървеше. Приблизително по същото време получих съобщение от Карака, че е изпратил втора партида желязо от Магадха за Персия. За нещастие някъде между Таксила и Бактра керванът изчезна. Допускам, че скитите са го пленили. Преди да отпътувам от Индия, с Карака бяхме разработили таен код. Така, от едно привидно съвсем търговско съобщение успях да науча, че Кошала вече не съществува, че Вирудхака е мъртъв, а Аджаташатру — господар на Гангската равнина. Тъй като принц Джета се ползувал с благоволението на Аджаташатру, жена ми и двамата ми синове — второто дете също бе момче — били в безопасност. Това бе всичко, което узнах. Амбалика ми липсваше, особено в редките случаи, когато бях с Пармида.

Пет години след заминаването на Фан Чъ получих писмо от него. Все още не се е прибрал в Китай. Но съобщаваше, че керванът напредва. Беше открил нов маршрут за Китай и хранеше големи надежди, че ще успее да установи „копринения път“ между Китай и Персия. Прочетох писмото на Ксеркс, който се заинтересува от въпроса и изпрати копие на Великия цар. Месец по-късно получих официален отговор, че писмото е стигнало до съветника по източните въпроси. И нищо повече.

В известен смисъл Мардоний стана причина за смъртта на Дарий. Щом възстанови здравето си, той отново застана начело на останките от гръцката фракция в двора.

Най-много го ухажваше Демарат. Между другото, забраних на Лаида да приема гърци в къщата ми. Докато бях там, ми се подчиняваше. Но знаех, че замина ли някъде извън Суза, всички гръцки безделници се струпват в къщата ми и единственият изход беше да изгоня Лаида, а човек не може да постъпи така с една тракийска магьосница.

Желанието на Мардоний беше една последна гръцка война, а на Ксеркс — победа, каквато и да е победа. Мардоний изкушаваше Ксеркс, предлагайки му слава. Двамата заедно да завоюват Гърция! За Индия вече не се споменаваше, затова и не ме канеха на съветите си. Не страдах. От самото начало не одобрявах Гръцките войни, защото познавах гърците, а Ксеркс не ги познаваше.

Според мен Дарий искаше мир. Макар навремето да се бе ядосал на Датис, задето не успя да разруши Атина, този въпрос вече не го вълнуваше. Всъщност Дарий никога не бе гледал сериозно на Атина, нито пък на който и да било друг гръцки град. И то бе съвсем естествено, след като най-знатните гърци непрекъснато пристигаха в Суза и искаха помощ от него, за да предадат родните си градове. Макар да се възхищаваше от гърците като войници, от свадите им му бе дошло до гуша. Накрая заяви:

— Два похода ни стигат!

Според него първият бил напълно успешен, а вторият — не само незавършен, но и скъп. Нямало нужда от трети поход.

Това обаче не възпря Мардоний. Той упражняваше натиск върху всички, включително царица Атоса, която накрая се съгласи, че е дошло време Ксеркс да излезе на бойното поле. Оттеглянето на Артобазан бе допринесло много да се уталожат страховете й. Явно беше, че сега. Ксеркс няма съперници. Този натиск върху Дарий от няколко страни се оказа успешен, но с пагубни последици.

Великият цар ни събра в залата на седемдесет и двете колони в Суза. Макар да не предчувствувах, че това ще е последното публично явяване на Дарий, спомням си, че все пак си помислих колко се е променил в сравнение с могъщия млад завоевател, когото навремето видях за пръв път в същата зала. Тогава срещу нас стоеше лъв, а сега към трона се влачеше немощен старец. Великият цар бе шестдесет и четири годишен.

Демокрит иска да знае на колко години е бил Ксеркс тогава. Ксеркс, Мардоний и аз бяхме на по тридесет и четири. Според Херодот Ксеркс е бил на осемнадесет. Какъв друг коментар е нужен за неговата така наречена „история“! Младостта ни бе отминала, но от старостта ни делеше толкова, колкото и от детството.

Докато Ксеркс помагаше на баща си да се качи на високия златен трон, всички погледи бяха вперени в стареещия суверен и наследника му. Дарий носеше корона с шипове, което означаваше война. В дясната си ръка стискаше златния скиптър. Ксеркс внимателно хвана безжизнената ръка на баща си и я положи на облегалката. После отстъпи назад.

— Царят на царете! — провикна се той и гласът му изпълни цялата зала. — Ахеменидът!

Стояхме прави, с ръце в ръкавите. Като гледах подредените млади принцове и благородници, припомних си Ксеркс и Мардоний, и себе си, и Милон преди толкова много години. Сега местата ни бяха заети от други млади хора, точно както Ксеркс щеше да заеме мястото на смаляващата се фигура, седнала на трона. Неизменните закони на персийския двор по-силно от всичко напомнят за безстрастния ход на времето.

Дарий заговори. Гласът му, макар и отпаднал, звучеше все така внушително.

— Премъдрият господ ни призова да накажем атиняните, задето опожариха свещените ни храмове в Сарди — каза той.

Това бе формулата, използувана от канцеларията, с която оправдаваше всеки поход срещу западните гърци. Неведнъж протестирах пред дворцовия управител. Говорих и с Ксеркс. Направих всичко възможно да ги накарам да сменят тази формула. Но канцеларията бе като прословутата планина, която никой не може да помръдне. Когато казах, че Премъдрият господ иска тези храмове да бъдат разрушени, все едно дали от гърците или от някого другиго, в канцеларията не ми обърнаха ни най-малко внимание. Не ме подкрепи и зороастрийското общество. За да си останат най-почитаните жреци в двора, те нямаха — а нямат и сега — нищо против винаги да стоят настрана. Отдавна са престанали да изпълняват завета на дядо ми, а именно че трябва да спечелят за вярата всеки, който следва Лъжата. Честно казано, и аз престанах да го изпълнявам. Само вярващите в Бактра са все още непокварени и борбени.

— Заповядахме да бъдат построени шестстотин триери. Свикваме войски от всички части на империята. Увеличаваме данъците за всички сатрапии.

Дарий посочи със скиптъра си към Барадкама, който прочете списъка с данъците. Щом някой от благородниците чуеше засягащото него или имението му увеличение на данъка, в залата отекваше лека въздишка. Макар персийските благородници да са освободени от данъци, от тях се изисква да осигуряват онези войски, които са сърцевината на персийската армия. В известен смисъл, когато Великият цар отива на война, именно персите плащат най-скъпо.

Ковчежникът свърши и Дарий продължи:

— Похода ще оглави нашият син и наследник, Ксеркс.

Ксеркс бе чакал тази заповед цял живот и въпреки това изражението на лицето му не се промени.

— Командуването на флотата ще поеме племенникът ни Мардоний.

Това бе изненада. Всички очакваха Мардоний да е вторият главнокомандуващ. Може би постът адмирал означаваше същото, може би — не. Великият цар не благоволи да обясни. Погледнах застаналия отдясно на трона Мардоний. Красиво оформената брада не можеше да скрие усмивката му. Беше щастлив. За разлика от мен. Щях да тръгна за Гърция с Ксеркс. Ако останех жив след похода, един ден може би щях да се върна в Индия и да видя Амбалика и синовете си. Признавам, че бях много отчаян. Не виждах бъдеще за Персия на запад. И по-точно, не виждах друго бъдеще за себе си освен на изток. След нещастния ми брак с Пармида мислех с още по-голям копнеж за Амбалика. Демокрит иска да знае защо повече не съм се женил. Отговорът е прост — нямах достатъчно пари. Освен това подсъзнателно се надявах, че един ден или ще отида да живея в Шравасти с Амбалика, или ще доведа нея и най-важното, синовете си, в Персия.

В края на аудиенцията, като си помагаше с дясната ръка, Дарий се изправи и остана така за миг. Леко се олюляваше. Тежестта на тялото му падаше изцяло върху десния крак. Ксеркс тръгна към него, но Дарий направи знак да не се приближава. После бавно, несигурно и мъчително заслиза от трона.

На последното стъпало от подиума Дарий пристъпи с немощния си крак, като мислеше, че ще го плъзне по пода. Не бе пресметнал добре. Имаше още едно стъпало. Сякаш някаква висока, позлатена врата се завъртя и се затвори — Великият цар се олюля и пред очите на зашеметения двор бавно, много бавно се свлече по лице на пода. Макар все още да стискаше скиптъра с дясната си ръка, короната падна от главата му и с ужас видях, че този обръч от смъртоносно злато се търкаля право към мен.

Проснах се по корем. Такова нещо никога не се бе случвало, затова всички лежахме като мъртви на пода и не смеехме да помръднем, докато Ксеркс и дворцовият управител помагаха на Дарий да се изправи на крака.

Понесоха, по-скоро повлякоха Великия цар и когато минаха покрай мен, чух тежкото му дишане и видях на тъмночервения под прясна следа от алена кръв. Беше разцепил устните си. Счупил бе здравата си ръка. Великият цар вече умираше.

Нямаше гръцка война тази година, нито следващата. Войната бе отложена не заради немощта на Великия цар, а защото Египет предпочете да вдигне въстание, вместо да плаща наложените нови данъци. И така, армията, която Великият цар бе събрал, за да завладее Гърция, сега трябваше да умиротвори и накаже Египет. От единия до другия край на света глашатаи съобщаваха, че напролет Дарий ще поведе войските и ще унищожи Египет.

Но три месеца по-късно, когато дворът бе в знойния Вавилет, а Суза бе затрупана от незапомнена снежна буря, Великият цар умря на шестдесет и четири години. Царувал бе тридесет и шест.

Смъртта завари Дарий — какво ли не се случва на този свят?! — в спалнята на царица Атоса. Карали се. Атоса твърдеше, че той просто искал да се скара с нея.

— Аз както винаги се мъчех да го успокоя — каза тя. Бяхме в покоите й във Вавилон. Това бе в деня, преди всички да заминем за Пасаргада, където щеше да се извърши погребението на Дарий и коронацията на Ксеркс.

— Знаех колко е болен — обясняваше Атоса. — И той го знаеше. Въпреки това бе ужасно разгневен, уж на мен, а всъщност на себе си. Не можеше да понася собствената си немощ. Разбирам го. И аз не мога. Както и да е, дойде при мен тайно, в женска носилка със спуснати пердета. Вече не можеше да ходи. Беше невъздържан. Имаше болки. Лежеше ей там! — Атоса посочи мястото между стола и мен. — Знаех, че умира, Но мисля, че той не го знаеше. Човек не знае, нали разбираш? Настъпва момент, след който човек губи представа за времето и си мисли, че никога няма да умре, защото все още е тук и не е мъртъв. Все още е жив, а оттам нататък нищо друго не е важно. Нищо няма да се промени. Опитах се да го поразсея. Като млади играехме на гатанки. Колкото и да е чудно, обичаше игрите с думи. Колкото по-сложни, толкова по-добре. Затова се опитах да го развлека, като предложих няколко игри. Но той не пожела… държеше на своето. Укоряваше Ксеркс. Аз не казах нищо. Укоряваше мен. Пак не казах нищо. Знам си мястото.

Атоса бе склонна да преувеличава, за да постигне по-драматичен ефект.

— После Дарий започна да хвали сина си Ариамен. „Той е най-добрият ми сатрап. Благодарение на него северните племена бяха прогонени от Бактра.“ Нали знаеш, че Дарий непрестанно говореше за тези диваци? „Искам Ариамен да поведе армията към Египет. Изпратих да го повикат.“ Признавам, че тук спокойствието ме напусна. „На Ксеркс му е обещано командуването в пролетния поход — казах. — И Ксеркс е твоят наследник.“ После Дарий започна да кашля. Още чувам този ужасен звук.

За мое учудване по лицето на Атоса се стичаха сълзи. Но гласът й си оставаше твърд.

— Колко бих искала да мога да кажа, че последната ни среща е била спокойна. Но не беше така. Дарий не забрави, че на този свят единственото законно право, което притежава, го е получил чрез мен, и до края не се помири с тази зависимост. Не знам защо. Може да бе взел короната с хитрост, но с тази корона бе взел и мен, а чрез мен бе баща на внуците на Кир. Какво повече искаше този човек? Наистина не знам. Винаги ми е било трудно да го разбера. Но от друга страна, през последните години много рядко го виждах. Разбира се, знаех, че умът му е помрачен от болестта. И все пак не можех да си представя, че ще стигне дотам да повика Ариамен. „Ще предизвикаш гражданска война — казах му аз. — Ариамен ще поиска да те наследи. Но ние няма да му позволим. Така да знаеш.“ О, бях непоколебима. Дарий се вбеси. Искаше да ме заплаши, но нямаше сили. От кашлицата бе останал без дъх. Гледаше ме гневно и показа как ще ми пререже гърлото с нож. Сега аз се вбесих от този жест и взех, че го заплаших: „Ако подучиш Ариамен, заклевам ти се, че лично ще отида в Пасаргада. Със собствените си ръце ще издигна знамето на Ахеменидите. Ще събера родовете и ще направим най-големия внук на Кир наш Велик цар. После…“ Атоса се облегна в стола си.

— Дарий вдигна дясната си ръка и я сви в юмрук. После ръката се отпусна отстрани на носилката. Разтвори широко очи. Погледна ме така, както обикновено гледаше непознати. Нали си спомняш? Любезно, а в същото време сякаш не ги забелязва. След това спря да диша, но продължаваше да се взира в мен любезно.

Атоса примигна и сега очите й бяха сухи като пясък. После изведнъж заговори много делово:

— Ариамен е на път за Суза. Ще има гражданска война.

Но гражданската война бе предотвратена благодарение на Ксеркс. На следващия ден след смъртта на Дарий той напусна Вавилон начело на десет хиляди „безсмъртни“. Завзе двореца в Суза и хазната. От Суза изпрати тъст си Отан да преговаря с Ариамен. Никога не узнах всички подробности около тази среща, но знам, че Ариамен се отказа от намеренията си без кръвопролитие. Допускам, че е получил солиден подкуп. Във всеки случай, като доказателство за добра воля, той се съгласи да присъствува на коронацията на Ксеркс в Пасаргада. Трябва да отбележа, че Ксеркс постъпи достойно, като не уби самонадеяния си брат. В такива случаи милосърдието обикновено е грешка, защото човек, способен да прости на онзи, който му е простил, се среща изключително рядко. Но Ариамен се оказа изключение. Остана верен на брат си. По-късно загина геройски в Гръцките войни.

В началото Ксеркс се отнасяше с разбиране към хората. И не пренебрегваше тяхната суета.