Гор Видал
Сътворението (33)

2.

Бях пътешествувал из един свят, който никой в двора не бе виждал и за който дори не бяха чували, затова предчувствувах, че завръщането ми ще предизвика доста шум, и да си призная, блазнех се от мисълта, че ще стана център на внимание. Наивно от моя страна. Единственото нещо, което вълнува двора, е самият двор. Отсъствието ми бе останало незабелязано, а завръщането ми не направи никакво впечатление.

Затова пък появяването на Фан Чъ предизвика смях. За щастие това не го смущаваше.

— И те ми изглеждат много особени — заяви той невъзмутимо. — Освен това миришат много лошо, на гранясало гхи. Сигурно защото имат толкова много косми по тялото си. Приличат на маймуни.

По телата на жълтите хора от Китай почти няма косми, затова потта им има специфична миризма, която напомня миризмата на варени портокали.

Явих се в първата стая на канцеларията. Там нищо не се бе променило. Изпратиха ме във втората стая, където около същите дълги маси седяха същите евнуси — водеха счетоводството, пишеха писма от името на Великия цар, ръководеха отегчителните дела на империята. Фактът, че се връщам от Индия, ни най-малко не ги интересуваше. Един заместник дворцов управител ми съобщи, че Великият цар вероятно скоро ще ме приеме. Но от друга страна, можело и да не бъде толкова скоро… Мисля си, че тайната на дълговечността на персийския двор е в неговата неизменност.

Лаида също не се бе променила.

— Много си остарял — каза ми тя.

После се прегърнахме. Както обикновено не ми зададе нито един въпрос за самия мен. Не прояви интерес и към Индия.

— Трябва да посетиш стария си приятел Мардоний. И то веднага. Той безспорно е най-влиятелният човек в двора.

Лаида имаше необикновен усет за властта и се ориентираше към нея почти тъй безпогрешно, както пръчицата на търсачите на вода към най-малката влага в почвата.

— Дарий го боготвори. Атоса е побесняла. Но какво може да направи?

— Може да го отрови — подметнах аз.

— Би го направила, ако беше сигурна, че няма да я хванат. Но както все й повтарям, Мардоний не представлява никаква заплаха. Каква заплаха? Той не е син на Великия цар. „Племенници са наследявали трона неведнъж“ — отговаря тя. Тази година изгуби четири зъба. Просто паднаха. Но ако не разбираш какво ти говори, не питай. Преструвай се, че разбираш всяка дума. Много е чувствителна и мрази да повтаря. Хареса ли ти дворецът, който Ксеркс построи?

Седяхме на покрива на Лаидиния апартамент в новия дворец. На север, малко зад зикурата, постройката на Ксеркс блестеше с цялата си покрита със злато пищност.

— Да. Поне тази част, която видях. Бях само в канцеларията.

— Вътре е много красиво. И удобно. Дарий толкова го хареса, че горкият Ксеркс е принуден да се мести обратно тук, когато дворът е във Вавилон, а това става все по-често и по-често. — Лаида понижи глас. — Остарял е. — Отправи ми един от своите магьоснически погледи. В нейния свят нищо не се дължи на естествени причини. Ако Дарий е остарял, причината за това не е обикновеното въздействие на времето, а някакво вълшебно заклинание или питие.

Чу се шумолене и се появи Лаидиният престарял евнух. Погледна я. Погледна и мен. После пак погледна нея и се оттегли. Те се познаваха толкова добре, че можеха да общуват без думи и знаци.

— Имам нов приятел — каза нервно Лаида. — Надявам се, че и ти ще го харесаш.

— Твоите гърци винаги са ми харесвали. Този откъде е? От Спарта?

На Лаида открай време й бе неприятно, че мога да чета мислите й точно както тя твърди, че може да чете мислите на другите. Но нали съм внук на най-святия човек, живял на земята? А и син на магьосница? Притежавам способности, които не са дадени на обикновените хора.

Демокрит иска да му демонстрирам тези способности. Ето например паметта ми.

Гъркът не беше много по-възрастен от мен. Беше висок. Имаше бледо лице и дорийско сини очи. Като се изключи това, че носеше сандали вместо обувки, той беше облечен с персийски дрехи и се чувствуваше много неудобно в тях. Отгатнал бях. Наистина беше спартанец. По какво бях познал ли? Не беше мил никога тъмночервената си, дълга до раменете коса — освен може би на дъжда.

— Демарат, син на Аристон. — Гласът на Лаида звучеше почтително. — Цар на Спарта.

— Цар… вече не съм. Син на Аристон вече също не съм. Благодарение на Делфи.

— Пророчицата е изгонена — заяви Лаида с тон, като че тя лично е извършила тази промяна.

— Много късно за мен.

По онова време нямах ни най-малка представа за какво говорят. По-късно научих повече, отколкото е нужно да се знае за така наречения „Спартански скандал“ — силни думи, като се има предвид колко много скандали стават ежегодно в Спарта, обикновено заради подкупни чиновници. От всички гърци спартанците са най-склонни да се сбият при най-малкото предизвикателство.

Спартанската конституция изисква страната да има не един, а двама царе — глупава разпоредба. Демарат изгубил двубоя с другия цар, Клеомен, който подкупил пророчицата в Делфи и тя обявила, че Демарат не е син на Аристон. А щом приели за истина, че Демарат не е син на Аристон, вече не бил и цар. Онзи ден в Дариевата хижа Хипий ни бе предупредил, че това ще се случи. Но не повярваха на Хипий. Великият цар мислеше, че дори и делфийският оракул не е в състояние да докаже кой от кого е бил заченат преди толкова много години. Но оракулът постигна своето и като всеки друг дискредитиран гръцки цар, тиран или генерал, Демарат пристигна направо е Суза и Дарий го прие. Даде му земя в Мизия и генералски чин.

Разменихме обичайните любезности. После, като съзнавах, че вече съм изживял всичко това с Хистией, попитах:

— Сега ти се мъчиш да убедиш Великия цар през пролетта да тръгне срещу Атина. Когато Атина падне, ще искаш ли Великият цар да завладее и Спарта?

— Само Атина — отвърна Демарат. Забелязах, че студените му сини очи имат цвета на покритите с глазура сини плочки, с които бе облицована вратата на Ищар срещу нас. — Спартанската армия е по-силна от персийската.

— Няма по-силна армия от армията на Великия цар — нервно извика Лаида.

— Освен спартанската — отвърна Демарат. — Това е факт.

Хладнокръвието на бившия цар ме възхищаваше. Не ме възхищаваха обаче краката му. Носеше отворени сандали, от които се подаваха черни като на вавилонски селянин пръсти. Опитах се да не гледам нито пръстите, нито косата на Демарат, затова бях принуден да съзерцавам брадата му. По нея се бе наслоил толкова много прах, че имаше вид на изпечена от глина.

— Без съюзници Спарта е уязвима — отбелязах аз. — Спарта е зависима от атинската флота. Ако Атина падне… — не изрекох очевидното.

Демарат ми хвърли убийствен поглед, а после от раздразнение започна да подръпна нагоре дългите си персийски ръкави.

— Еретрия, Евбея, Атина. Това са целите на Великия цар за идващата година. Въпросът със Спарта е нещо отделно и ще бъде решен от спартанците. Междувременно Мардоний отново ще поведе армията.

Лаида ме погледна така, сякаш трябваше да съм доволен. Аз пък с погледа си й напомних, че ние не сме от фракцията на Мардоний и гърците, а от фракцията на Ксеркс и Атоса.

— Сигурен ли си?

Зададох въпроса на Демарат, но отговори Лаида.

— Не. Лекарите твърдят, че вече никога няма да може да ходи нормално.

— Мардоний е най-добрият генерал на Великия цар. — Гласът на Демарат звучеше унило. — Ако се наложи, може да ръководи похода от носилката. Но няма да се наложи. Видях крака му. Ще оздравее.

— Ако не оздравее… — Внезапно Лаида доби тържествен и пророчески вид. — Няма причина един спартански цар да не поведе армията.

Черните пръсти на Демаратовите крака се свиха като в юмрук. Отместих погледа си.

— Има много сериозна причина, поради която не мога да предвождам армията. — Сега гласът му бе необикновено мек. — Не съм персиец… все още не съм…

По-късно същия ден с Лаида се скарахме жестоко. Казах й, че „последното нещо, от което се нуждаем двамата с нея, е още един поход към Гърция“.

— Нашето бъдеще е на запад — отговори Лаида. — Нека Мардоний засенчва Ксеркс още една-две години. Какво от това? Един ден Ксеркс ще стане Велик цар и тогава, благодарение на Мардоний или Демарат, ще бъде господар на всички гърци от Сигейон до Сицилия, като и господар на морето.

Сега двамата с Лаида бяхме в различни лагери. Всъщност след този ден не си проговорихме няколко години. Аз бях на страната на Ксеркс, затова правех всичко възможно да насоча персийската политика на изток, докато Лаида продължаваше да приема всички гърци от двора и да подкрепя техните всевъзможни каузи. Но заедно с това продължаваше да е близка приятелка с Атоса. След години, когато отношенията ни се подобриха, тя ми обясни как е успяла да се задържи и в двете групировки.

— Накарах Атоса да повярва, че тровя Мардоний. Много бавно, естествено, така че когато умре, всички да решат, че причина за смъртта е кракът, който не зараства.

— Но какво помисли Атоса, когато Мардоний не умря?

— След като му отнеха командуването, аз й казах: „Какъв смисъл има да го убиваме?“, и тя се съгласи, че няма смисъл. Прекратих така нареченото отравяне.

Скоро след срещата ми с Демарат бях приет от царица Атоса, която осъди скарването ми с Лаида.

— В края на краищата, тя спаси живота ти.

— Ти спаси живота ми, Велика царице.

— Вярно. Но го направих заради Лаида. Колко мразя този град!

Макар третата къща от харема в Ксерксовия дворец да бе по-разкошна от третата къща на харема в Суза, Атоса постоянно се оплакваше от горещините, от шума, от вавилонците — въпреки че не виждаше други вавилонци освен онези, които винаги са били в двора.

— Естествено, доволна съм от теб.

Говорът на Атоса наистина бе засегнат поради сполетялата я неотдавна загуба на няколко предни зъба. За да компенсира този недостатък, тя свиваше и облизваше намазаните си с емайл устни, от което събеседникът й се чувствуваше много неловко.

— Знам какво искаш да направиш за Ксеркс. Знам, че си се скарал с майка си заради гърците и Мардоний. Но Мардоний…

Реши да замълчи. Сега подозирам, че се е изкушавала да ми разкаже как нейният ослепителен племенник Мардоний скоро ще умре благодарение на Лаида. Но не се поддаде на това моментно изкушение. Само подритна стария прокъсан килим с блестящата си сребърна обувка. Старият килим пътуваше навсякъде с нея. Мисля, че се дължеше на суеверие. Всъщност самият аз бях суеверен. Атоса заговори, без да вдига очи от килима.

— Казват, че Мардоний няма да може да излезе на бойното поле тази пролет — рече тя и впери поглед право в мен. — Разкажи ми за Индия.

Разказах й за Индия.

Старческите очи заблестяха от алчност.

— Богата, богата… — повтаряше тя.

— И лесно ще я завоюваме — добавих аз. — Ще го направи Ксеркс.

— Не може да го излагаме на риск — заяви твърдо Атоса.

— Той трябва да докаже, че може да застане начело на армията, преди да е умрял Великият цар.

— Твърде опасно е. Особено сега. В днешно време. Всички ние сме толкова стари. О, гробницата!

Внезапните скокове на мисълта й още повече ме затрудняваха да разбера и без това неясно произнесените думи.

Погледнах я глупаво.

— Гробницата. Гробницата на Дарий. — Тя внимателно нагласяваше устните си, за да изговаря всяка сричка. — Колко ужасно!

— Лунният знак ли?

Дяволският знак украсяваше фасадата на Дариевата гробница, за да уравновесява слънцето на Премъдрия господ — Хистасп бе паднал мъртъв пред гробницата, вбесен от това богохулство. Сега Хистасп е вътре, а лунният знак пак стои на фасадата.

— В това няма нищо лошо — отвърна Атоса, като извади едно цвете от гирляндата около врата си и го хвърли към статуята на Анахита в ъгъла. — Луната е нейният знак и не бих искал да лежа под знака на никого другиго. Не, случи се нещо друго. В гробницата има място само за дванадесет от нас. Старият Хистасп и двама от братята на Дарий вече са положени в една ниша. После Дарий, аз и сестра ми Аристона ще заемем другата, а за шестима от племенниците ми ще са нужни останалите две. Днес сутринта Дарий наредил да дадат мястото, което трябваше да заеме младият Артаферн, на Пармида. Представи си, не на друг, а на Пармида! Тя впрочем умря миналата седмица. Казват, било много мъчително.

Атоса постави тънката си жълта китка на мястото на изрязаната гърда.

— Да, същата болест. Но мен ме лекуваше Демокед. И не умрях. А тя се бе оградила само с египтяни. И умря много мъчително. Казват, че накрая тъй се била смалила, че приличала на едногодишно дете. — Приятното видение, на което се бе отдала, скоро бе прекъснато от мисълта за гробницата. — Да лежи с нас в тази каменна сграда завинаги! О, казвам ти, това е непоносимо! Тук има някаква тайна! Разбира се, носят се слухове… Но защо той направи такова възмутително нещо? Ако е, за да ме ядоса, успя. Не мога да се помиря с мисълта, че в тази вечност ще лежа до дъщерята на убиец, предател и узурпатор.

Да си призная, съвсем бях забравил за Пармида, дъщерята на мага узурпатор Гаумата. Лаида ми бе разказала колко изненадани били всички в двора, когато Дарий обявил, че има намерение да се ожени за нея. Още повече се изненадали от обяснението му: „Узурпатор или не, магът бе Велик цар цяла година. Ето защо дъщеря му Пармида е дъщеря на Велик персийски цар. Ето защо подхожда да бъде моя жена.“

— Трябва да ми обещаеш, в името на Анахита… добре, в името на Премъдрия господ, че когато и двамата с Дарий умрем, ще убедиш Ксеркс да изхвърли тази отвратителна жена от гробницата. Закълни се!

Докато се заклевах, Атоса ме гледаше с подозрение.

— Ако нарушиш клетвата, аз самата нищо няма да мога да ти сторя. Но богинята е всемогъща. Богинята е навсякъде.

Червените очи на Атоса ме изгаряха.

— Ще направя каквото мога. Но съм сигурен, че само една дума да кажеш на Ксеркс…

— Казана му е тази дума. Но той забравя. Освен това е склонен да се влияе от други съображения. — Атоса не точни какви. — Затова разчитам на теб. Само на теб.

Атоса имаше и други оплаквания. Рядко виждала Ксеркс. Когато дворът бил в Суза или в Екбатана, Ксеркс бил във Вавилон или в Персепол.

— Има мания да строи. — Атоса направи гримаса. — Разбира се, и баща ми беше същият. Но това е много скъпо увлечение, както сам той установи. И няма край. С течение на годините наблюдавах как Ксеркс създава в Персепол най-красивия комплекс от недовършени сгради. Когато Калий пристигна в Персия за мирните преговори, заведох го в Персепол. Елпиника ми каза, че построеното от Ксеркс до такава степен го поразило, че заповядал на един от робите си да скицира главните сгради. В момента атиняните усилено строят имитации на Ксерксовите творения. Аз за щастие съм видял оригиналите. И за щастие никога няма да видя грубите копия на Фидий.

Атоса призна, че се чувствува малко самотна и изолирана.

— Край мен е Лаида, разбира се. Но тя е обезумяла от гръцката политика. По принцип евнусите са ми съвсем достатъчни. В края на краищата те са били моите очи, уши и ръце още от детинство. Но това ново поколение изобщо не е като старото. Подчертано приличат или на жени, или на мъже. Нещо не е наред. По времето на баща ми те бяха съвсем уравновесени и изцяло предани. Знаеха какво искаш, без да им го казваш. Сега са нахални, тъпи и небрежни и двете стаи на канцеларията са в разруха. Нищо не се изпълнява както трябва. Мисля, че са виновни всички тези гърци от Самос. Много са красиви, разбира се. Дори са интелигентни. Но от тях не стават добри евнуси. От тях не става нищо друго освен размирници. Нали знаеш, че Лаида пак заговорничи?

— Да, видях царя на Спарта.

— В харема наричат Лаида царицата на Гърция. Е, нямам нищо против. Ако не беше тя, никога нямаше да знам какво замислят тези противни хора.

— Сега какво замислят? — Когато се отнасяше до нещо сериозно, задавах на Атоса прям въпрос и понякога получавах прям отговор.

— Искат война през пролетта. Атина трябва да бъде разрушена и така нататък. Всичко това е напълно безполезно, но Хипий…

— Пак Хипий.

— Не ме прекъсвай.

— Просто повторих, Велика царице.

— Не повтаряй. Хипий отново е убедил Дарий, че атиняните искат той да се върне там като тиран. Дарий остарява.

За разлика от Лаида Атоса не шептеше изменническите думи. Тя крещеше, тъй като знаеше, че тайната служба ще повтори всяка дума на Дарий. По този начин общуваха помежду си. Едва след Дариевата смърт разбрах защо тя не се страхуваше от него. И защо той се страхуваше от нея.

— Дарий е объркан. Той действително мисли, че Атина иска да възвърне тиранията сега, когато всички останали гръцки градове установиха демокрация.

Изненадах се.

— Но нали йонийските градове са…

— Всичките сега са демокрации. Тираните бяха изгонени, до един. Благодарение на Мардоний. Отначало Дарий се вбеси. Но после осъзна колко хитър е Мардоний. — Очите на Атоса приличаха на помътнял емайл, осветен от факли. — Мардоний е хитър. Понякога ми се струва, че е прекалено хитър. Все едно, докато влизаше победоносно от град в град, той разбра, че тираните са непопулярни, защото са верни на Персия.

— Отлична причина да бъдат запазени.

— Така бих помислила и аз. Но Мардоний е по-проницателен от нас. Настоял да се срещне с видните гръцки търговци — същите тези, които ръководят тълпата, когато се събира да гласува. После ненадейно Мардоний изгонил тираните от името на Великия цар. Ей така. Сега той е героят на йонийските демокрации. Вълнуващо, наистина.

— Тираните може да са си отишли, но съм сигурен, че за Мардоний е останала една царица в Халикарнас.

Забележки от този род забавляваха Атоса.

— О, да, Артемизия е царица. А освен това е вдовица и е красива!

— Истина е, че е вдовица, но е доста грозна.

— Всички царици трябва да бъдат смятани за красиви — отговори твърдо Атоса. — Освен от страна на мъжете им. Както и да е, сега благодарение на Мардоний Персия се намира в смешно положение. Покровителка е на демокрацията в йонийските градове, а същевременно се мъчи да свали атинската демокрация, за да възстанови тиранията.

— Мардоний е много смел.

— По времето на баща ми щеше да бъде одран жив пред вратите на двореца, задето си е присвоил правата на Великия цар. Но постоянно си напомням, че времената са други. — Атоса реши да провери дали се клати един от оцелелите й зъби и лицето й се сви от болка. — Мардоний има късмет, че успя да завладее Тракия и Македония, иначе Дарий сигурно щеше да се ядоса. Но сега положението е такова, че Дарий слуша Мардоний, само Мардоний. А това означава, че ще има нов поход към Гърция, със или без Мардоний. Освен ако… Разкажи ми за Индия.

Като политик Атоса беше изключително практична и реалистична. Знаеше, че рано или късно Ксеркс трябва да се изяви във война, а имайки предвид победите на Мардоний, тя бе наясно, че колкото по-рано стане това, толкова по-добре. Не се боеше, че Ксеркс може да загуби битка. Та нали бе внук на Кир? Страхуваше се обаче, че може да стане жертва на фракцията на Гобрий. Знаеше също, че е далеч по-лесно да убиеш командуващия на бойното поле, отколкото добре охраняван принц в двореца.

Щом свърших, Атоса изрече страховитата фраза:

— Ще говоря с Дарий.

Мисля, че за всичките години, през които я познавах, не съм чувал от нея тази фраза повече от три пъти. Звучеше като обявяване на война. С благодарност целунах ръката й. Отново бяхме съзаклятници.

Няколко пъти се опитах да посетя Мардоний, но той бе толкова болен, че не можеше да ме приеме. Кракът му бе гангренясал и се говореше, че ще го ампутират. Всички изказваха съжаление, че Демокед не е жив.

Фан Чъ бе възхитен от Вавилон.

— Тук живеят най-малко шестима китайци, а единият е съдружник на Егиби.

Цял свят, с изключение на Демокрит, знае, че „Егиби и синове“ са най-богатите банкери на земята. От три поколения насам финансират кервани, флоти, войни. Не познавах отблизо нито един от тях, но затова пък Ксеркс отлично ги познаваше. Поради страстта му към строителството винаги не му достигаха пари и Егиби неизменно му услужваха, понякога при доста приемливи условия.

Обикновено даваха заеми с двадесет процента лихва, но за Ксеркс намалиха лихвата на десет процента, с което му дадоха възможност, ако не да завърши, то поне да започне десетина дворци, а също и да води Гръцките войни. Ксерксовата жена Роксана бе внучка на един от тези Егиби. Тя много се срамуваше от това родство — факт, който забавляваше Ксеркс.

— Не могат да откажат пари на един роднина — обичаше да повтаря той. Чудно защо Дарий ненавиждаше банкерите, след като самият той по душа бе търговец. Предполагам, че е искал да отстрани посредниците. Във всеки случай финансираше царството си чрез данъци и грабежи. Ксеркс твърдеше, че Дарий нито веднъж не с взел заем.

— Знаеш ли, струва ми се, че баща ми изобщо не разбираше от тези неща — каза ми той години по-късно.

Никога не споменах пред Великия цар Ксеркс, че едва ли има нещо, свързано с финансите, което предшественикът му да не е знаел. Например онова прословуто обезценяване на постъпилите в хазната пари. Макар да твърдят, че Дарий научил този трик за мамене на гражданите от Хипий, аз мисля, че е точно обратното. От друга страна, златните монети по Дариево време винаги пазеха стойността си.

— Аз съм стрелецът! — обичаше да казва той, като удряше монетата по масата така, че да звънти. — Това е моето лице, моята корона, моят лък. Хората трябва да знаят колко струвам.

А те знаеха. И още знаят. Стойността на златните монети спадна едва през последните години.

Успях да уредя няколко срещи на Фан Чъ с Ксеркс. Като преводач се погрижих да се харесат взаимно. Успях не само да събудя интерес у Ксеркс към Индия, но разказите на. Фан Чъ за Китай развълнуваха и двама ни.

— Колко е голям светът! — възкликна Ксеркс по едно време.

Бяхме разгледали до една всички карти, а Фан Чъ не бе много обстоятелствен, що се отнася до пътищата за влизане в Китай. Наистина, каза ни, че по суша има два пътя. Единият минава през високите планини на изток от старата република Шакя, другият пресича обширната северна пустиня отвъд река Окс. Самият Фан Чъ бе пътувал по море до магадханското пристанище Чампа.

— Плаването ми отне повече от година — каза той — не искам да се връщам по този път. Искам да открия подходящ сухоземен път — „копринен път“, който ще ни свързва с вас.

По-късно, в Китай, Фан Чъ призна, че умишлено говорил неясно за пътищата към Средното царство, както го наричат те, защото бил поразен от необятността на Дариевата империя.

— Мислех, че Персия е колкото Магадха. Вместо това видях един световен монарх, който, за наше щастие, нямаше представа точно колко е голям светът. Затова реших, че не ще е хубаво той да дойде в Китай. Персийската армия на Жълтата река би била извънредно тревожно събитие.

Забележи разликата между човека от Китай и гърка. Гъркът винаги е готов да предаде родината си заради накърнено самолюбие. Макар Средното царство да бе разпокъсано на десетки воюващи държави, на никой китаец — освен може би на така наречения син на небето — не би хрумнало да повика на помощ войски на чужда раса. Дългите хора са не само изключително интелигентни, но са и убедени, че сред всички народи на света те са неповторими. В техните очи варвари сме ние! Ето защо само малцина авантюристи по душа пътуват извън Китай. Останалите не се интересуват от земите отвъд Средното царство.

Фан Чъ побърза да сключи някои сделки с „Егиби и синове“. Умело използува страстта им към китайския плат — коприната. Продаде им каквото имаше, купи каквото можеше да си позволи, взе заем срещу бъдещи печалби.

Докато все още чаках лична аудиенция с Великия цар, Фан Чъ уреди финансирането на един конвой товарни кораби, който да го отведе до Индия, а оттам щеше да прехвърли стоките си на керван. След това се канеше да прекоси Индия и да влезе в Китай през високите планини — дълго и криещо опасности пътуване, каквото младите хора предприемат, без да се замислят.

След краткия траур за Пармида Дарий даде прием и аз използувах този случай, за да представя Фан Чъ в двора. В началото втората стая на канцеларията имаше най-различни възражения. Наистина ли е посланик жълтият човек? Ако е така, на кой цар? Ако е само търговец, не може да бъде приет. В никакъв случай. Накрая се намеси Ксеркс и посланикът Фан Чъ бе призован да се яви пред Великия цар и да му поднесе уверенията на херцог Лу, че го признава за свой господар.

По обед влязохме в колонната зала. Ксеркс току-що бе завършил тази красива сграда. Намираше се на северозапад от двореца. Дворцовият управител ме прие любезно. Персийските благородници, които открай време не знаеха какъв точно е санът ми, ме посрещнаха почтително. По принцип те не обичат жреците. Само че аз съм толкова жрец, колкото и благородник. Но макар да бях ни риба, ни рак, бях близък на царското семейство, затова всички те ми се усмихваха любезно, предлагаха бузи, прошепваха комплименти — всички с изключение на Гобрий, Той никога не ме удостои с повече от кимване. Като част от фракцията на Атоса и Ксеркс, аз представлявах врага. Забелязах, че брадата на стареца е претърпяла още една промяна. Подобно на есенно листо, от крещящо червена тя бе станала мръсножълта.

Присъствуваха повече от стотина синове и племенници на Великия цар, но Мардоний го нямаше. За пръв път видях Артаферн, сина на стария лидийски сатрап. Приличаше на баща си. Само изражението му беше друго — направо каменно и излъчващо амбиция. Придружаваше го лидийският генерал Датис, когото бях срещнал преди години в ловната хижа на пътя за Пасаргада.

Гръцката колония се бе събрала вляво от трона. Хипий изглеждаше много стар. И непоколебим. Крепеше се на ръката на Милон, който бе станал красив мъж. Поклоних се на Хипий. Прегърнах Милон.

— Станал си направо черен — каза ми той учудено.

— От много гълтане на огън — отвърнах аз и се отдалечих. Не ми се говореше с царя на Спарта.

Фан Чъ не се отделяше от мен. Благородниците го гледаха втренчено, сякаш бе някакво чудновато животно. Той им отвръщаше със същия поглед. Персийската архитектура не бе по вкуса му, затова пък много му допадна великолепието на дрехите.

— А къде е семейство Егиби? — попита той внезапно.

— Намираме се в двора. — Сметнах този отговор за достатъчен.

— Знам. Знам още, че дават заеми на престолонаследника.

— Намираме се в двора — повторих аз. — Семейство Егиби са банкери, търговци. Великият цар не може да ги приеме.

— Но семейството му има делови връзки с тях.

— Да, но само насаме. В двора Великият цар приема единствено благородници. Не е ли така и в Китай?

— Казват, че може би е било така едно време.

Фан Чъ бе майстор на лишените от точна информация забележки, които обикновено приписваше на своя учител Кун.

Във всяка от столиците на Великия цар дворцовият церемониал следва местните ритуали, заварени от Персийската империя. В Мемфис Великият цар е фараон и бог. В свещената Пасаргада е племенен вожд. Във Вавилон е халдейски цар и властта му е дадена от жреците, които поддържат възгледа, че макар сега градът да принадлежи на един смъртен цар, дворцовият церемониал трябва да си остане земното отражение на безсмъртната слава на Бел-Мардук. По тази причина музикантите свирят музика, много по-подходяща за забава с проститутки, отколкото за прием на Великия цар, а танцьорките от храма правят смущаващо неприлични движения, за да изразят преклонението си пред Ищар, която е Кибела, която е Анахита, която е Диана, която е… вездесъща.

Във Вавилон върховният жрец на Бел-Мардук изпълнява и длъжността церемониалмайстор. Този ден гласът му бе в отлична форма. Бе застанал пред входа на колонната зала и виеше срещу нас на старохалдейски. После началникът на стражата изрева:

— Великият цар Дарий, господар на всички земи, цар на Вавилон, цар на царете!

Дарий се появи на прага, а слънцето светеше зад гърба му. Щом стъпи на дългия сардийски килим, разстлан до трона, всички се проснахме по очи на земята.

Великият цар бе облечен с пурпурната мидийска мантия, която се полага само на монарха. На главата си носеше високия кидар на Кир, украсен със синьо-бяла лента. В дясната си ръка държеше златния жезъл, а в лявата — златния лотос. Дворцовият управител носеше церемониалното снопче пера за пропъждане на мухи и сгъната салфетка. Началникът на стражата носеше столчето за крака. Член на вавилонското царско семейство му пазеше сянка със златен чадър. Този чадър бе принадлежал на древните асирийски царе. Няколко крачки зад Великия цар вървеше престолонаследникът.

Докато Дарий крачеше бавно и величествено към центъра на залата, жреците припяваха тържествена песен.

Макар че от нас се изискваше да не вдигаме очи от червения под, всички тайно наблюдавахме Великия цар.

Сега Дарий бе рус като скит. Потърсих признаци на остаряване и ги намерих — това винаги е лесно, освен когато гледаш собственото си лице в огледалото. Преди няколко месеца Дарий бе получил парализа и сега едва забележимо влачеше левия си крак, а лявата ръка, в която държеше лотоса, изглеждаше схваната. По-късно ми обясниха, че цялата му лява страна е безчувствена, а лотоса завързват за ръката му.

Но лицето на Дарий въпреки всичко бе красиво и не ми се стори да е гримиран повече от обикновено. Сините му очи гледаха открито. И все пак контрастът между него и Ксеркс бе твърде ярък. Ксеркс бе с половин глава по-висок от баща си. И беше млад. В дясната ръка на Ксеркс имаше златен лотос. В лявата все още нямаше нищо.

Подозирам, че Дарий отлично е съзнавал, че няма човек в залата, който да не се пита колко още му остава, кога лъвският трон ще смени своя собственик — макар че лъвският трон не се използуваше във Вавилон. По настояване на жреците Великият цар бе принуден да седи на един не особено внушителен позлатен стол, който акадските царе бяха използували в продължение на хиляди години или поне така твърдеше върховният жрец. При последното вавилонско въстание Ксеркс нареди този стол да бъде насечен и изгорен. Като гледаше как гори, той каза:

— Виждаш ли, бях прав! Дървото е ново. Тук всичко е подправено!

Култът към древността във Вавилон от край време граничи с лудост. Заслугата за това принадлежи на Набонид, последния вавилонски цар. Той прекарал живота си в разкопки на забравени градове. Когато Кир завзел Вавилон, Набонид бил залисан в разчитането на текста върху крайъгълния камък на някакъв храм и изобщо не разбрал, че вече не е цар, докато не се върнал в двореца, където живеел Кир. Поне такава е историята, която обичат да разказват чернокосите. Всъщност Набонид бил пленен, затворен, освободен. Тогава се върнал към разкопките си.

Набонид и неговият приятел, египетският фараон Амазис, започнаха това непрекъснато ровене и имитиране на миналото, което все още продължава. Нищо не е достатъчно старо, нито достатъчно грозно за истинския любител на старини. Още по-лошо е, че се възстановяват всевъзможни, отдавна забравени религиозни обреди, особено в Египет. За свой вечен срам Кир насърчаваше антикварните страсти на вавилонските и египетските си поданици. Отгоре на всичко политиката му бе да отъждествява Ахеменидите с по-известните отмрели династии.

Тази лудост продължиха всички негови приемници, с изключение на Ксеркс. Повече от двадесет години десетина магове усилено работеха в една задна стая на двореца в Суза, за да измислят правдоподобни родословия за Дарий. С течение на времето той се оказа роднина на всички — от Зевс до Амон Ра, — и то по права линия!

Дарий седна на мястото си. Ксеркс застана зад него. Ние се изправихме, скрили ръце в ръкавите си, с почтително наведени глави. Вавилонският върховен жрец напевно изреждаше титлите на Великия цар. Последва еротичен танц, изпълнен от жени от храма на Ищар. В цялата церемония нямаше нищо персийско.

Дворцовият управител, въоръжен със списъци, зашепна на ухото на Дарий нещата, които трябва да знае за случая. Понеже Дарий сега бе почти глух, често се получаваше объркване. Например някой съвсем неочаквано биваше удостоен с командуването на несъществуващ граничен пост. И все пак Дарий настояваше лично да извърши назначенията за разлика от Ксеркс, който прехвърли тези текущи дела на канцеларията. Ето защо Дарий докрай държеше под контрол държавната машина — нещо, което Ксеркс така и не постигна.

Дарий говореше общи неща. От време на време произнасяше неправилно най-обикновени думи, което е характерно за хора с частична или пълна парализа на лявата страна. Навремето Демокед ми бе казал, че стане ли това, вече нищо не е в състояние да помогне на болния. Но ако той е силен или упорит човек, може да му се предпише една билкова лапа, тъй като това „нямало да му причини вреда“. Демокед бе необикновен лекар.

Всичко било наред на северната граница — така заяви Дарий. Племената не се бунтували. Размирици имало в Армения. Великият цар ги прекратил. Тревожни съобщения от Египет както обикновено. Но Египет бил също като Вавилон — пълен бил с религиозни фанатици, луди и авантюристи. Великият цар възстановил реда.

Докато Дарий говореше, аз наблюдавах гърците. Демарат и Хипий заедно оглавяваха група от десетина изгнаници. Като се изключи Хипий, в двора вече нямаше тирани. Тяхната ера бе отминала. Сегашните гърци бяха разжалвани генерали, адмирали, магистрати, които вярваха, често с основание, че съответната демокрация се е отнесла зле към тях. Особено засегнати се чувствуваха атиняните. Но и атинското народно събрание е доста своенравно. Всеки гражданин може да бъде изгонен, ако мнозинството в това до голяма степен покварено и винаги лекомислено събрание на града гласува за остракизъм. Рано или късно почти всеки изтъкнат гражданин бива изпратен в изгнание. Демокрит мисли, че преувеличавам. Не преувеличавам. Един ден ще се отърват и от генерал Перикъл просто защото ги отегчава.

— По въпроса за Запада… — Дарий кръстоса ръце. Жезълът и лотосът размениха местата си точно както разменят местата си скиптърът и камшикът на египетския фараон, когато реши да изрази със символи властта си над Двойното царство. — Доволни сме от племенника си Мардоний. Той сломи мощта на западните гърци, доколкото те я имаха. Тракийците ни изпратиха пръст и вода в знак, че приемат нашето господство. Цар Александър от Македония също ни изпрати пръст и вода. Той ни е вечен слуга. Въпросът със западните гърци е решен. Няма да има пролетен поход.

По лицето на Ксеркс пробягна лека усмивка, въпреки че бе длъжен да остане безизразен като статуя зад баща си.

Нямаше усмивки от гръцка страна. Великият цар бе изрекъл тези думи от трона. Гърците можеха да настояват за война само при частна аудиенция и те, разбира се, щяха да го направят. Неспокойна зима очакваше Дарий.

Великият цар огледа залата. Очите му се спряха върху мен и той кимна.

— Сега приемаме посланика си в Шестнадесетте царства отвъд река Инд. Изказваме похвала на Кир Спитама, задето откри търговския път между нашата сатрапия Индия и страните… и страните…

Последва дълго мърморене между Дарий и дворцовия управител. Дворцовият управител с труд изговори думите Кошала и Магадха, които Дарий и без това не чу. С раздразнение смушка дворцовия управител със скиптъра си, за да го накара да млъкне.

— … и шестнадесетте страни — твърдо изрече Дарий. — Първият керван с голяма партида претопено желязо пристигна в Бактра малко преди пълнолуние. През Идващата година ще получим други метали, платове и скъпоценни камъни от тези… от тези далечни земи. Ела тук, Кир Спитама!

Двама церемониалмайстори излязоха напред и ме придружиха до трона.

Проснах се на земята пред златното столче в краката му.

— Сега ти си моите очи — каза Дарий.

Дворцовият управител вече ме бе предупредил, че ще ме направят царски съгледвач. Това означаваше, че хазната ще ми плаща една доста добра заплата, полагаща се като на висш държавен чиновник. Означаваше още и че ще мога да отсядам във всички царски дворци и да пътувам на държавни разноски винаги когато пожелая, придружен от официална стража и глашатай, чийто вик „Път за царския съгледвач“ е достатъчен, за да накара половината от населението на империята да се свлече от ужас на земята. На определени интервали всяка сатрапия се проверява от царски съгледвач. Сатрапът и чиновниците му докладват оплакванията на гражданите и той има право да възстанови справедливостта на място.

Докато изпълнява тази длъжност, царският съгледвач е заместник на монарха. Поради голямото богатство и сложното устройство на много от сатрапиите — имам предвид най-вече Египет, Лидия и Индия — подкупният съгледвач забогатява. Аз не бях подкупен. Разбира се, не ме и изпратиха в богата провинция. Направих една обиколка на йонийските градове, където няма голямо богатство, и още една в Бактрия, която е бедна.

Благодарих на Премъдрия господ и на Великия цар, който го бе вдъхновил. Накрая Дарий ме побутна дружелюбно с крак по рамото. Не му се слушаха повече благодарности. Изправих се и тогава видях колко изтощено е гримираното му лице. Но очите му все още бяха будни, дори дяволити.

— Има една земя на изток от изток, наречена Китай — обяви Великият цар.

Дарий явно се забавляваше за сметка на гърците, които ни най-малко не се интересуваха от моята мисия. Колкото и да е чудно, повечето персийски благородници бяха също тъй безразлични към съблазните, които очакват завоевателя на нови светове. Според тях Персия и така бе достатъчно голяма. Винаги са страдали от липса на любознателност.

— Тази далечна земя е пълна с градове и реки, със злато и крави. — Дарий сега говореше за собствено забавление, а може би и за мое. — Хората са потомци на един жълт бог и живеят на двата бряга на жълта река, която никога не пресъхва. Навремето са имали владетел, изпратен от небето. Но от смъртта му досега благородниците не се занимават с нищо друго, освен да се карат помежду си, както сме правили и ние навремето. Това някога единно, богато царство днес е нещастна земя, разпокъсана на малки, размирни държави, които имат нужда от Велик цар, за да ги закриля и да им даде стабилна парична система и съвършена справедливост. Господарят на една от тези земи на изток от изток сега е готов да ни предложи пръст и вода. Изпратил ни е посланик.

Тези думи бяха — в най-добрия случай — малко пресилени. Мисията на Фан Чъ бе търговска, а не държавническа.

Но Дарий добре знаеше какво прави. Искаше да изостри апетитите на родовете. Искаше да ги убеди в онова, в което сам той открай време вярваше: бъдещето на Персия е на изток и на изток от изток.

За щастие Фан Чъ не разбираше нито дума персийски, а аз му превеждах само онова, което исках да чуе. После превеждах на Великия цар онова, което той би искал да чуе. И тъй като никой от присъствуващите не познаваше индийския диалект, на който говорехме с Фан Чъ, нищо не ми пречеше да импровизирам свободно.

Фан Чъ падна по очи пред Великия цар. Ако не друго, то външността му успя да привлече вниманието на нашия самовглъбен двор. Всички бяха втренчили погледи в него. Жълтокожи има в почти всички персийски градове, но съм сигурен, че нито един благородник не може да види такъв човек отблизо, ако не се занимава с търговия — това обаче е слабо вероятно, защото на персийския благородник не е позволено да търгува, нито да взима пари на заем, поне на теория. За двора жълтокожите китайци са просто мълва, като онези двуглави африканци, които Скилакс твърди, че е срещал.

Фан Чъ бе облечен от глава до пети в яркочервена китайска коприна. Беше хубав мъж, на моя възраст. Принадлежеше към съсловието на воините и бе служил в армията на едно от първите семейства в херцогство Лу. За разлика от повечето младежи от неговата раса и потекло той искал да види големия свят. Използувал търговията като предлог, за да осъществи пътуването си до Индия и Персия.

— Поднасям почитания на Великия цар — каза Фан Чъ.

Преведох „Великия цар“ като „Световен монарх“.

— Тук съм, за да открия отново търговски път по суша между Персия и Китай — каза Фан Чъ.

Това преведох точно. Към него прибавих: „Идвам като посланик на херцога на Лу — една страна, голяма и богата колкото Лидия. Моят господар заявява, че ако един ден отидеш при него с армиите си, ще те посрещне с пръст и вода и ще ти се подчинява като роб“.

В колонната зала настъпи известно раздвижване, но не и сред гърците. За тях онова, което не е гръцко, не съществува.

Дарий изглеждаше много доволен.

— Кажи на господаря си, че ще отида при него с цялото си войнство. Кажи му, че със собствените си ръце ще приема пръстта и водата, които ми предлага. Кажи му, че след това ще го направя мой сатрап на… на цял Китай.

Дарий се държеше великолепно. Знаеше за Китай толкова, колкото и аз. Със същия успех можехме да си говорим за луната. Но за двора той изглеждаше осведомен, невъзмутим, всемогъщ.

Фан Чъ явно се озадачи от тези речи, които бяха значително по-дълги от неговата скромна молба за откриване на търговски път.

Казах на Фан Чъ:

— Великият цар ще закриля всеки керван, който пътува от Персия за Китай. Заповядва ти да му направиш списък на всички стоки, които твоята страна ще разменя за персийското злато или за други стоки.

На Великия цар отговорих:

— Ако дойдеш в Лу, ще изпълниш съкровеното желание на владетеля му, който обещава да ти служи вярно като сатрап на цял Китай.

Изнесеното от Дарий и мен представление предизвика сензация, за която целият двор говореше до края на зимата. Дори и най-тъпите персийски благородници сега изглеждаха възбудени от мисълта за евентуален поход на изток и на изток от изток.

Още на другия ден излезе мода да се носи китайски плат. Вследствие на това на пазара бе продадено и последното парче коприна, за голяма радост на банкерите Егиби, които тогава — както и днес — владееха търговията с коприна. Персийско злато щеше да бъде изпратено за китайски плат, а освен двадесетте процента върху отпуснатия на Фан Чъ заем, „Егиби и синове“ щяха да получат и допълнителна печалба от продадената на пазара коприна.

На другия ден след приема Великият цар нареди да ме повикат. Дарий предпочиташе малките стаи пред големите. По това приличаше на планински лъв, който прави леговището си в някоя цепнатина на скалата. Като всички владетели на този свят, които съм срещал, и той винаги сядаше с гръб до стената.

Заварих го да се взира в един куп сметки. С напредването на възрастта можеше да чете само ако написаното е съвсем под носа му. В първите няколко минути не ми обърна никакво внимание. Заслушах се в дишането му и долових хриптене, дълбоко в гърдите му, което не предвещаваше нищо добро.

— Стани, царски съгледвачо! — рече Дарий накрая. — Да се надяваме, че твоите очи не са така слаби като истинските очи на царя.

Напрегнато го разглеждах изпод почтително сведените си клепачи. Неравномерно боядисаната му коса и брада бяха както обикновено невчесани. Без грим лицето му бе бледо. Носеше изцапана туника, с която би могъл да мине за гръцки коняр. Бе поставил парализираната си лява ръка на масата така, че физическият му недъг не личеше.

— Много пари даде за желязото.

— Да, Велики царю. — С Дарий не може да се спори.

— Но искам втора партида. Този път няма да плащаме в злато, а в натура. Знаеш ли от какво се нуждаят тези хора?

— Знам, Господарю. Направих списък и го предадох във втората стая на канцеларията.

— Там ще изчезне завинаги. Кажи на съветника по източните въпроси, че искам списъка още днес.

Дарий остави документите, които дотогава държеше в здравата си дясна ръка. Облегна се на стола. Широко се усмихна. Зъбите му бяха здрави, жълти, точно като зъби на лъв. Така съм запомнил Великия цар.

— Мечтая за крави — каза лъвът, верен на себе си.

— Те съществуват, Господарю. Милиони крави, които чакат своя пастир.

— Колко време ще ми трябва, за да ги вкарам в оборите си?

— Ако армиите тръгнат към долината на Инд през пролетта, могат да прекарат лятото — тогава е дъждовният период в Индия — в Таксила. После, щом започне хубавото време — нашата есен, — ще имаш четири месеца, през които трябва да завладееш Кошала и Магадха.

— Значи ми трябва общо една година.

Дарий отмести настрана документите и откри медната карта, която бях направил за него. Чукна я със златния пръстен на показалеца си и металът звънна.

— Обясни ми какви са разстоянията? Какъв е теренът? Ами тези реки? Не съм виждал страна с толкова много реки. Много ли са бързи? Ще ни трябва ли флота? Има ли там достатъчно дърво, за да я построим. Ако няма, ще трябва ли да носим материал за корабите? И какъв вид кораби ще са ни нужни?

Никога не са ми задавали толкова въпроси за един-единствен час. За щастие знаех отговорите на повечето от тях. И за щастие Великият цар имаше чудесна памет, тъй че нито веднъж не повтори един и същи въпрос.

Дарий прояви особен интерес към Аджаташатру. Смя се, когато му съобщих, че съм зет на бъдещия му васал.

— Чудесно! — каза той. — Ще те направим сатрап на Магадха. Ами ти си член на тяхното царско семейство, а нашата политика е да правим колкото е възможно по-малко промени. Предполагам, че ще трябва да те почерним малко. Те всички са черни, нали?

— Простолюдието — да. Но управляващата класа са светлокожи хора, почти като нас. Те също са арийци.

— Няма значение какви са. А теб ще те потопим в къна. Макар че — я да видим — ти май и без това си доста черен. А как стоят нещата с всички тези хора в Китай? Всички ли са толкова жълти като онзи, когото доведе в двора?

— Така казват, Господарю.

— Не бях виждал жълтокож толкова отблизо. Имат много особени очи, нали? А как ще стигна до Китай? — Дарий вече мечтаеше за китайските крави. Посочих най-северния ъгъл на картата.

— Има проход през тези планини. Но е отворен само през горещия сезон. Казват, че пътуването отнема шест месеца.

— А по море?

— Ще ни трябват най-малко три години, ако тръгнем от Персия.

— Значи една година от Индия. Сигурно ще минем през много острови. Богати острови.

— Острови, полуострови, суша. Фан Чъ твърди, че отвъд Китай няма нищо друго освен джунгли. Но казва също, че има няколко отлични пристанища и много бисери.

Най-сигурният начин да задържиш вниманието на Дарий бе да му говориш за такива неща като бисери.

— Добре, щом се сдобия с индийските крави, ще започна да събирам китайски бисери.

Дарий се намръщи, вдигна лявата си ръка с дясната и я свали от масата. Изпитах особено чувство. Стотици пъти бях виждал баща му да прави същото движение. Дарий изведнъж осъзна какво бе привлякло погледа ми.

— Все още мога да яздя — каза скромно той.

— И да предвождаш армия, Господарю — добавих аз, като се поклоних ниско.

— И да предвождам армия. Ксеркс иска да отиде в Индия. — Понякога, като се усмихваше, Дарий заприличваше на момче, въпреки голямата си сплъстена брада, която почти закриваше плътните му, напукани устни. — Известно ми е, че ти се оплаква.

Почувствувах как кръвта нахлу в лицето ми. Така започваше обвинението в измяна.

— Господарю, той никога не се е оплаквал… Но Дарий бе в добро настроение.

— Глупости! Аз имам верни очи. — Той ме посочи. — Както имам и верни уши. Не обвинявам момчето. Всъщност бих го обвинявал, ако не се оплакваше. Връстници са, а виж какво сполетя Мардоний. За живота, който води синът ми, е виновна царицата. Най-важното за нея е да е в безопасност. Съобразявам се с това й желание. — Дарий се закашля. — Не съм чак толкова стар и мога сам да поведа армията.

Фактът, че Дарий изпитваше нужда да повтаря това твърдение пред мен, бе признак, че започва да губи сили.

— Стоях настрана от тези гръцки войни, защото не си струваше да хабя време и усилия. Освен това не мога понасям гърците. На последния прием в колонната зала преброих повече гърци, отколкото перси.

Дарий несъмнено се затрудняваше с четенето, но ако трябваше да брои — броеше без грешка.

— Обсаден съм от гърци, жадни за стрелци. (Винаги малко се смущавах, когато Дарий употребяваше тази жаргонна дума.) И от двата вида. Но вече мисля, че се справих с цялата тази пасмина. Няма да има пролетен поход. Мардоний е разстроен. Казах му: „Ти нямаше да можеш да поведеш армията дори и походът да се бе състоял.“ А той ми изнесе една реч за всички битки, спечелени от генерали на носилки. Глупости. Самият аз все още мога да яздя, без да слизам от коня от изгрев до залез.

С тази несвързана забележка Дарий ме убеди, че повече няма да излезе на бойното поле. Бях във възторг. Скоро Ксеркс щеше да получи мечтаната възможност.

— Ти се справи добре. — Дарий отмести картата настрана. — Кажи в канцеларията какво според теб трябва да изпратим в Китай. Пиши на онези двама царе… нали се сещаш, на онези, индийските, че Великият цар е благосклонен към своите роби. Обичайните приказки. Съобщи им, че ще изпратим керван преди края на идната година. Не споменавай, че лично аз ще поведа кервана — добави Дарий с усмивка. — И че всичката ни стока ще бъде метална: мечове, щитове, копия! Преди да умра, ще бъда… Как каза, че ме нарекъл онзи човечец?

— Световен монарх.

— Аз ще бъда първият Световен монарх. Мечтая за бисери и коприна… за острови и Китай!

Ако Дарий бе десет години по-млад, а аз десет години по-стар, убеден съм, че днес всички земи от познатия свят, които имат някакво значение, щяха да бъдат персийски. Но както и предвиждах, Дарий вече никога не поведе родовете в бой. Пет години след този разговор Дарий лежеше до баща си в каменната гробница край Персепол.