Гор Видал
Сътворението (3)

2.

Демокрит не бе и чувал някои от нещата, които споделих на вечерята снощи. Сега той иска не само да научи от мен истината за Гръцките войни, а което е по-важно, настоява да му разкажа и спомените си за Индия и Китай, и за мъдреците, които срещнах на изток и в земите на изток от изток. Предложи да запише всичко. Гостите ми на снощната вечеря възторжено го подкрепиха. Но подозирам, че беше само от учтивост.

Сега седим във вътрешния двор на къщата. По това време тук грее слънце. Денят е прохладен, но не е студено и усещам топлината на слънцето върху лицето си. Чувствувам се добре, защото съм облечен удобно, по персийски. Всички части на тялото ми, освен лицето, са покрити. Когато не се движа, ръкавите скриват дори и пръстите ми. Естествено, нося панталони — дреха, която открай време смущава гърците.

Нашите понятия за благоприличие тук се приемат с насмешка — гърците са най-щастливи, когато гледат игрите на голи младежи. Това, че съм сляп, ми спестява не само гледката на разюзданите млади атиняни, но и на следящите ги с похотливи погледи мъже. Ала стане ли дума за жени, атиняните са сдържани. И тук жените са покрити от глава до пети като персийките, но облеклото им е без украшения, лишено е от пъстрота, от изящество.

Диктувам на гръцки, защото открай време говоря с лекота езика на йонийските гърци. Майка ми Лаида е гъркиня от Абдера. Дъщеря е на Мегакреон, дядото на Демокрит. Тъй като Мегакреон владееше сребърни мини, а ти, Демокрите, си негов потомък по мъжка линия, сега си много по-богат от мен. Да, запиши го. Ти си част от този разказ, колкото и да си млад и незначителен. Нали все пак ти ме накара да се поровя в паметта си.

Снощи дадох вечеря на факлоносеца Калий и на софиста Анаксагор. Всеки ден Демокрит прекарва часове наред с Анаксагор, който непрекъснато му говори. Това минава за образование. По мое време, в родината ми, образованието се състоеше в заучаване на свещените текстове, уроци по математика, упражнения по музика, стрелба с лък…

„Да яздиш, да стреляш с лък, да казваш Истината“ — така гласи прочутата фраза, която изразява същността на персийското образование. Демокрит ми напомня, че гръцкото образование е почти същото, като се изключи казването на истината. Той знае наизуст съчиненията на йониеца Омир (също като мен слепец). Може и да е прав. Но тук в последно време традиционните методи бяха изоставени — според Демокрит допълнени — с появяването на една нова категория хора, наричащи себе си софисти. На теория от софиста се очаква да е способен в някое изкуство. На практика мнозина от тукашните софисти не притежават нито способности, нито дарба. Умеят единствено да си служат ловко с думите, но е трудно да се установи какво точно преподават, тъй като поставят под съмнение всичко — с изключение на парите. Те не пропускат да си осигурят добро възнаграждение от младежите в града.

Анаксагор се отличава от тази пасмина. Той говори ясно и пише на добър йонийски гръцки. Демокрит ми прочете книгата му „Физика“. Макар и да не разбирам много неща в нея, не мога да не се възхитя на дързостта му. Опитал се е да обясни всичко, като внимателно е изучавал видимия свят. Разбирам разсъжденията му, докато описва видимото, но щом стигне до невидимото, се обърквам. Анаксагор твърди, че нищото не съществува. Твърди, че цялото пространство е пълно с нещо дори когато не можем да го видим — вятъра например. Най-интересни (и атеистични!) са възгледите му за раждането и смъртта.

„Гърците — пише той — имат неправилна представа за появата и загиването на нещата. Нищо не се появява и нищо не загива, само съществуващите неща се съединяват и разделят. Затова правилно би било да наричаме раждането на нещата съединяване, а смъртта им — разделяне.“ Това бих могъл да приема. Но какви са тези „неща“? Какво ги кара да се съединяват и разделят? Кога, къде и защо са били сътворени? От кого? Според мен има само един въпрос, върху който си струва да се размишлява — сътворението.

В отговор Анаксагор въвежда думата „разум“. „Първоначално всички неща, от безкрайно малкото до безкрайно голямото, били в покой. После Разумът внесъл в тях ред.“ Тогава тези неща (какви са те? къде са? защо съществуват?) започнали да се въртят.

Едно от най-големите неща е нагорещеният камък, който наричаме слънце. Още като малък Анаксагор предсказал, че рано или късно парче от слънцето ще се откъсне и ще падне на земята. Преди двадесет години предсказанието му се сбъдна. Цял свят видя как къс от слънцето описа огнена дъга по небосвода и падна близо до Егоспотами в Тракия. Когато огненият къс изстина, оказа се, че той е просто парче кафеникава скала. Анаксагор изведнъж се прочу. Днес книгата му се чете навсякъде. На агората човек може да си я купи на старо за една драхма.

Перикъл покани Анаксагор в Атина и му даде скромна пенсия, с която сега се издържат софистът и семейството му. Излишно е да споменавам, че консерваторите го мразят почти толкова, колкото и Перикъл. Щом решат да създадат политически неприятности на Перикъл, обвиняват приятеля му Анаксагор в богохулство, безбожие и други подобни измислици. Всъщност не са измислици, защото и Анаксагор, като всички останали гърци, е атеист, но за разлика от тях не е лицемер. Той е сериозен човек и се мъчи да разбере същността на вселената, а онзи, който не познава Премъдрия господ, трябва да полага наистина много големи усилия, защото иначе нищо няма да му е ясно.

Анаксагор е около петдесетгодишен, йонийски грък от град Клазомене^[1]. Той е нисък и дебел, поне така ми го описва Демокрит. Произхожда от богато семейство. Когато умрял баща му, отказал да се залови с управлението на наследствения имот, както и да заеме политически пост. Обичал да наблюдава природата и не искал да се занимава с нищо друго. Преотстъпил целия си имот на далечни роднини и напуснал дома си. Когато го по-питали дали го вълнува мисълта за родното му място, Анаксагор отговорил: „Естествено, мисълта за родното ми място много ме вълнува!“ И посочил небето. Прощавам му този типично гръцки жест. Много обичат да се перчат.

След като ни поднесоха първото блюдо — прясна, а не консервирана риба, — Анаксагор поиска да чуе какво мисля за басните на Херодот Няколко пъти отворих уста да му отвърна, но не успях да взема думата от стария Калий, който не спираше да говори. Трябва да се съобразявам с Калий, защото атиняните и без това не са доволни от нашия забулен в тайна мирен договор. Всъщност много възможно е един хубав ден споразумението да бъде анулирано и тогава ще съм принуден да си замина, ако, разбира се, уважат посланическия ми сан и не ме убият. Гърците по принцип не зачитат посланиците. Дотогава, като съавтор на договора, Калий е мой защитник^[2].

Калий описа — за не знам кой път — битката при Маратон. Гръцката версия на това събитие много ме отегчава. Излишно е да споменавам, че Калий уж се сражавал с херкулесовска храброст.

— И то без да съм длъжен. Имам предвид това, че съм потомствен факлоносец! Посветен съм в мистериите на великата богиня Деметра, в Елевзинските мистерии^[3]. Но ти знаеш всичко това, нали?

— Разбира се, Калий, знам го. Нали по това си приличаме. Не си ли спомняш? И аз съм потомствен факлоносец.

— Така ли? — Калий няма добра памет за наскоро научени неща. — Ах, да! Точно така! Ти си огнепоклонник. Да, да. Сигурно е много интересно. Трябва да ни поканиш да присъствуваме на някой ваш обред. Казват, че било забележителна гледка. Особено когато архимагът гълтал огън. Архимагът си ти, нали?

— Точно така. — Вече не си правя труда да обяснявам на атиняните разликата между зороастриеца и мага. — Само че ние не гълтаме огъня — продължих аз. — Ние му служим. Той е посредник между нас и Премъдрия господ. Освен това ни напомня за Страшния съд, когато всеки от нас ще трябва да премине през море от разтопен метал, през нещо като самото слънце, ако теорията на Анаксагор за слънцето е вярна.

— И после какво става?

Въпреки че е потомствен жрец, Калий е много суеверен. Това ми се вижда чудно. Потомствените жреци обикновено са склонни към атеизъм. Те знаят твърде много.

Отвърнах му както подобава:

— Онзи, който е служил на Истината и е отхвърлял Лъжата, няма да почувствува нищо, докато преминава през кипящия метал. Той просто…

— Разбирам, разбирам. — Умът на Калий, доколкото го има, пърха и се лута като подгонена птичка. — И при нас е нещо подобно. Все пак искам някой ден да те видя как гълташ огън. Естествено, не мога да върна услугата. Знаеш, че нашите обреди се държат в строга тайна. За тях нямам право да ти кажа нищо. Освен че, ако ги изпълниш всичките, ще се преродиш. Стига, разбира се, да можеш да ги изпълниш. А като умреш, ще успееш да избегнеш… — Калий млъкна. Птичката, изглежда, кацна на клонче. — Все едно, сражавах се при Маратон, макар да бях принуден да нося тези жречески одежди. Нали виждаш, трябва винаги да ги нося. Е, ти, естествено, не виждаш, но нищо. Всъщност както бях започнал да ви разказвам, жрец — не жрец, в онзи паметен ден убих доста перси…

— И тъкмо тогава намери златото си в един ров.

Анаксагор, също като мен, направо се вбесява от Калий. Но има известна разлика — той не е длъжен да го понася.

— Тази история, както я разказват, е добила твърде изопачен вид. — Неочаквано Калий взе да се изразява точно. — Истината е, че плених един персиец, а той ме помисли за някакъв генерал или цар заради тази лента около главата ми… е, ти, естествено, не можеш да я видиш. Понеже той говореше само персийски, а аз само гръцки, нямаше как да изясним въпроса. По какъв начин да му обясня, че не съм важна личност, като се изключи фактът, че съм факлоносец? Освен това бях едва осемнайсетгодишен и той сам трябваше да се досети, че на тази възраст е изключено да съм високопоставен. Той обаче не се досети. Показа ми едно място на брега на реката — съвсем не ров, както разправят. Там беше скрил ковчеже със злато. Взех го, естествено. Военен трофей.

— А какво стана със собственика на златото?

Анаксагор, както и цяла Атина, много добре знаеше, че Калий е побързал да убие персиеца. А после, благодарение на въпросното ковчеже със злато, е успял да вложи пари във вина, зехтин и кораби. Днес той е най-богатият човек в града. Страшно му завиждат. Всъщност в Атина няма човек, комуто да не завиждат за нещо — пък било то и за липсата на завидни качества.

— Освободих го, естествено — излъга Калий без всякакво смущение. Зад гърба му го наричат Калий Златния ров. — Златото беше откуп. Да вземеш откуп, е нещо обикновено по време на битка. Случва се ежедневно между гърци и перси. Поне така беше. Сега всичко това е минало благодарение на нас двамата, Кир Спитама. Цял свят ни дължи, на мен и на теб, вечна благодарност.

— Ще се задоволя напълно и с една-две години благодарност.

Докато разчистваха масата от първите блюда и поднасяха вторите, при нас седна Елпиника. Тя е единствената атинянка, която може да вечеря с мъжете винаги когато пожелае. Ползува се с привилегии, защото е жена на богатия Калий и сестра на превъзходния Кимон — всъщност тя е и истинската му вдовица. Преди да се омъжи за Калий, тя и брат й живеели като мъж и жена — много скандална връзка според атиняните. Един от признаците за дълбоката незрялост на гърците е, че все още не могат да разберат колко благородно става едно семейство, когато братът се ожени за сестра си. Та нали двамата са половини на едно и също цяло? Ако се свържат в брачен съюз, всеки от тях добива двойно по-голяма сила.

Говори се още, че навремето не Кимон, а Елпиника управлявала консервативната партия. В момента тя има голямо влияние и върху племенника си Тукидид. Възхищават й се и същевременно се боят от нея. Елпиника е приятен събеседник. Знам, че е висока като мъж и все още красива, но с някогашна, вече повехнала красота. Тези сведения черпя от Демокрит, който е осемнадесетгодишен и в представите му, щом човек има един бял косъм на главата си, кажи-речи, е готов за гроба — всеки ден оттам нататък си го е откраднал. Елпиника говори с приятен мек йонийски акцент, а аз колкото ненавиждам твърдото дорийско произношение, толкова обичам йонийското. Нали съм научил гръцки от майка си, а тя е йонийка.

— Знам, че се държа скандално — сама се укорява Елпиника. — Но какво да правя, това ми е в природата. Вечерям с мъжете. Най-безсрамно. Като милетска компаньонка, само дето не мога да пея.

По тези места изисканите проститутки се наричат компаньонки.

Макар че в нито един гръцки град жените не могат да се похвалят с особени права, съществуват някои варварски аномалии. Когато за пръв път присъствувах на игрите в един от йонийските градове в Мала Азия, за мое учудване забелязах, че поощряват неомъжените момичета да ходят там и да разглеждат потенциалните си съпрузи голи, докато това е забранено на омъжените жени поради несъмнено разумното съображение, че в техните помисли не трябва да има друг мъж освен законния им съпруг. В консервативна Атина както на съпругите, така и на момичетата рядко се разрешава да напускат дома си, а още по-рядко да посещават игрите. Елпиника е изключение.

Слушах как тази забележителна жена се настанява на кушетката там, където сядат мъжете, а не скромно на стол или на табуретка, както се изисква от гръцките жени в онези редки случаи, когато вечерят в мъжка компания. Но Елпиника не зачита обичаите. Прави каквото си иска и никой не се осмелява да се възпротиви… пред нея. Като сестра на Кимон, жена на Калий и леля на Тукидид, тя е най-високопоставената дама в Атина. Често е нетактична и почти никога не си прави труда да прикрие презрението си към Калий, който пък сляпо я обожава.

Не мога да преценя глупав ли е Калий, или не. Струва ми се, че за да спечелиш пари, ако ще и да намериш съкровище в някой ров, трябва да притежаваш известна интелигентност. Но прозорливостта му в търговията не може да компенсира глупостта му във всички други житейски области. Когато братовчед му Аристид, този благороден, честен и безкористен (поне за атинянин) държавник, живеел в нищета, към Калий отправяли много упреци, че не му помага.

Като разбрал, че ще си спечели име на скъперник, Калий помолил Аристид да заяви пред събранието, че настойчиво е отказвал да вземе пари от него. Благородният Аристид повторил пред събранието точно каквото поискал Калий. Калий му благодарил и не му дал пари. Тъй че сега Калий е известен не само като скъперник, но и като истински лицемер. За Аристид се говори, че е справедлив. Не знам по какъв повод. Имам големи празнини в познанията си за града и политическата му история.

Снощи Елпиника набързо запълни една такава празнина.

— Тя е родила син. Рано тази сутрин. Той е във възторг.

Тя и той, произнесени с особена интонация, винаги означават компаньонката Аспазия и любовникът й генерал Перикъл.

Консерваторът Калий много се развесели.

— Значи момчето ще трябва да бъде продадено в робство. Такъв е законът.

— Законът не е такъв — обади се Анаксагор. — Момчето е родено свободно, защото родителите му са родени свободни.

— Не и според новия закон, гласуван от събранието по предложение на самия Перикъл. В него нещата са казани ясно. Щом майка ти е чужденка… Или щом баща ти е чужденец, искам да кажа, атинянин… — Калий се обърка.

Анаксагор се намеси:

— За да бъдеш атински гражданин, и двамата ти родители трябва да са атиняни. Тъй като Аспазия е милетка по рождение, синът й от Перикъл никога не може да стане атински гражданин, нито да заема държавна служба. Но той не е роб, както не е робиня и майка му, както не сме роби и всички ние, чужденците.

— Прав си. Калий греши.

Елпиника е рязка и пряма. Напомня ми майката на Ксеркс, старата царица Атоса.

— Все пак — продължи Елпиника — изпитвам известно задоволство, че именно Перикъл прокара този закон в събранието. Сега негсвият закон завинаги ще лиши собствения му син от поданство.

— Но Перикъл има и други синове. Не от тази, а от законната си жена — обади се Калий.

Той още се чувствува дълбоко обиден — или поне така твърди — от факта, че преди много години жената на най-големия му брат напуснала мъжа си, за да се омъжи за Перикъл, като по този начин озлочестила не едно, а две семейства.

— Лошите закони са капан за собствените си създатели — заяви Елпиника, сякаш цитираше някоя известна поговорка.

— Това да не са думи на Солон? — попитах аз. Солон е легендарен мъдрец, когото атиняните често цитират.

— Не — отвърна Елпиника. — Това са мои думи. Обичам да се самоцитирам. Скромността не ми е присъща. А сега да решим, кой ще оглави вечерята?

Според атинския обичай, щом вторите блюда се вдигнат от масата, компанията трябва да си избере цар на вечерта, който да реши, първо, колко вода трябва да се добави към виното — ако водата е малко, естествено, няма да се водят сериозни разговори — и второ, каква ще е темата на разговора. После „царят“ до известна степен ръководи дискусията.

Избрахме Елпиника за царица. Тя поръча три части вода, една част вино. Очертаваше се сериозна дискусия. И тя наистина се оказа много сериозна, тъй като се поведе разговор за същността на вселената. Казвам „много сериозна“, защото един тукашен закон — в този град има какви ли не закони! — забранява не само заниманията в областта на астрономията, но и всякакви разсъждения за същността на небето и звездите, слънцето, луната и сътворението на света.

Старата религия твърди, че двете най-големи небесни форми са божества, наречени съответно Аполон и Диана. Като изказва предположението, че слънцето и луната са просто огромни, въртящи се в небето огнени камъни, Анаксагор се подлага на съвсем реален риск да бъде обвинен в безбожие. Излишно е да споменавам, че по-будните атиняни непрекъснато разсъждават по тези въпроси. Но всеки миг ги дебне опасност някой от враговете им да ги обяви публично за безбожници и ако случайно точно през тази седмица гражданинът е спечелил в събранието гласове за непопулярност, може да бъде осъден на смърт. Атиняните не престават да ме учудват.

Но преди да навлезем в опасни води, Елпиника ме подложи на разпит за впечатленията ми от четенето на Херодот в Одеона. Внимавах да не кажа нещо в защита на политиката на Великия цар Ксеркс спрямо гърците — а и как бих могъл в такова обкръжение? Все пак споменах колко съм се ужасил от начина, по който Херодот клевети нашата царица майка. Аместрида няма нищо общо с кръвожадното чудовище, което Херодот намери за нужно да представи пред своите слушатели. Когато заяви, че тя неотдавна е погребала живи няколко персийски младежи, публиката потръпна от задоволство. Но истинската история е съвсем друга. След убийството на Ксеркс няколко семейства вдигнаха бунт. Щом бе възстановен редът, синовете на тези семейства бяха екзекутирани по общоприетия начин. Ритуалът на маговете изисква мъртвите да бъдат оставени на природните стихии. Като добра зороастрийка, Аместрида се противопостави на маговете и нареди мъртвите момчета да бъдат погребани. Това бе добре обмислен политически ход, който доказа още веднъж победата на Зороастър над дяволопоклонниците.

Разказах им за неизменната вярност на Аместрида към мъжа й, Великия цар. За героичното й държане по време на убийството му. За прозорливостта и твърдостта, които прояви, като осигури престола за втория си син.

Елпиника беше във възторг.

— Трябвало е да се родя персийка. Явно пропилявам живота си в Атина.

Калий се възмути:

— И така си прекалено свободна. Освен това сигурен съм, че дори в Персия на никоя жена не е позволено да се разполага на кушетката, да се налива с вино наравно с мъжете и да богохулства. Там щеше да си затворена в харем.

— Грешиш. Аз щях да водя армии, като онази, как й беше името, от Халикарнас. Артемизия ли се казваше?^[4] — Елпиника се обърна към мен — Трябва да отговориш на Херодот.

— И да ни разкажеш всичко за пътешествията си — обади се Калий. — За всички онези източни градове, които си видял. За търговските пътища… Това ще бъде наистина полезно. По-точно как може да се стигне до Индия и Китай?

— Търговските пътища далеч не са толкова важни, колкото идеите за сътворението на света, с които си се запознал — намеси се Анаксагор, чието отвращение към търговията и политиката го отличава от останалите гърци. — Трябва също така да запишеш онова, което е казал твоят дядо, Зороастър. Цял живот слушам за него, но никой не ми е обяснил кой е той и каква в действителност е била неговата представа за същността на вселената.

Оставям на Демократ да предаде последвалата сериозна дискусия. Ще спомена само, че Калий се изказа така, както се и очакваше — заяви, че вярвал във всички богове. Та нали иначе не би могъл да спечели, при това три пъти, надбягването с колесници в Олимпия? А и кой е факлоносецът в Елевзинските мистерии на Деметра?

Елпиника беше доста сдържана. Тя винаги търси доказателства. Или по-точно — майсторски построени доводи. Думите са единственото доказателство, което гърците уважават. Те владеят изкуството да придават правдоподобно звучене на фантастичното.

Анаксагор се държа скромно както винаги. Той има навика да говори като човек, който „чисто и просто проявява любопитство“. Макар онзи камък, дето падна от небето, да доказа теорията му за същността на слънцето, сега той се въздържа да изтъква правотата си повече от всякога, защото „трябва да се знае още толкова много“.

Демокрит го попита за онези прословути неща, които са навсякъде през цялото време, но не могат да се видят.

— Нищо не се появява и нищо не загива — каза Анаксагор след третата чаша от силно разреденото вино на Елпиника. — То просто се съединява със съществуващите неща или се отделя от тях.

— Но нали нищо изключва което и да е било нещо и по тази логика самото то не съществува? — попитах го аз.

— Ако думата нищо ви смущава, тогава нека опитаме с всичко. Представете си всичко като безброй семенца, които съдържат всичко съществуващо. Следователно всичко е във всичко наоколо.

— Да се повярва в това, е по-трудно, отколкото да се разбере гневът на великата богиня Деметра^[5], когато дъщеря й слязла в царството на Хадес и взела със себе си пролетта и лятото, защото тази история все пак е подкрепена с неоспорим факт — заяви Калий.

Тук Калий промърмори някаква молитва както подобава на висш жрец в Елевзинските мистерии.

— Не съм правил такова сравнение, Калий — отговори Анаксагор, който е винаги тактичен. — Но нали ще се съгласите, че в паница леща няма косми?

— Е, надяваме се, че няма — рече Елпиника.

— Няма и изрезки от нокти, нали така? Нито кости?

— Ще повторя онова, което каза жена ми. По-точно, надявам се, че нито едно от тези неща няма да попадне в паницата ми с леща.

— Аз съм на същото мнение. Навярно ще сме единодушни и в това, че колкото и внимателно да наблюдаваме едно зърно леща, в него няма да открием човешки косми, кости, кожа или кръв.

— Така е. Но лично аз не обичам бобови растения.

— Това е, защото Калий е питагореец — обясни Елпиника.

Питагор забрани на членовете на сектата си да ядат боб, тъй като зърната му съдържали преселващи се човешки души — индийска представа, неизвестно как стигнала до Питагор.

— Не. Просто защото предизвикват у мен гръмотевици — отговори Калий, който намираше това за много забавно.

Анаксагор продължи, за да изясни докрай мисълта си:

— Ако човек се храни само с леща и прозрачна вода, пак ще му пораснат нокти и коса, пак ще има кости, жили, кръв. Следователно всички елементи на човешкото тяло по някакъв начин се съдържат в зърното.

Демокрит ще запише за себе си, но не за мен, казаното по време на останалата част от вечерята — то беше интересно и поучително.

Калий и Елпиника си тръгнаха първи. Тогава Анаксагор седна до мен.

— Вероятно известно време няма да мога да те посещавам — каза той. — Сигурен съм, че ще ме разбереш.

— Иначе ще те обвинят в мидопоклонничество, така ли?

Атиняните отправят такова обвинение към онези гърци, които са дружелюбни към персите и техните събратя мидийците.

— Да.

Това по-скоро ме ядоса, отколкото разтревожи.

— Тук хората са действително побъркани на тази тема — казах аз. — Ако Великият цар не искаше мир, щях да съм военен губернатор, а не посланик в Атина. — Това беше неразумно. Виното си казваше думата.

— Перикъл е уважаван човек, а аз съм негов приятел. Освен това съм роден в град, който навремето беше под властта на Великия цар и рано или късно ще ме обвинят в мидопоклонничество. Това ще е лошо за Перикъл, тъй че дано да не е скоро.

На младини Анаксагор се бе сражавал на наша страна. И двамата никога не споменавахме този епизод от живота му. За разлика от мен той не проявява никакъв интерес към политиката. По тази причина консерваторите положително ще го използуват като средство да нанесат удар на Перикъл.

— Да се надяваме, че никога няма да бъдеш обвинен в това. Ако те признаят за виновен, ще те осъдят на смърт.

Анаксагор тихо въздъхна. Може и да не е било въздишка, а смях.

— Слизането в Хадес — каза той — е едно и също, независимо кога и откъде започва.

Тогава му зададох онзи най-безпрогледен от всички гръцки въпроси, който се бе пръкнал в доста крехката глава на автора на „Перси“:

— Не е ли по-добре човек изобщо да не се е раждал?

— Разбира се, че не — отговори решително Анаксагор. — Дори само възможността да изучаваш небето е достатъчна причина да си жив.

— За съжаление не виждам небето.

— Тогава слушай музика. — Анаксагор винаги отговаря точно и на място. — Както и да е, Перикъл е убеден, че зад въстанието в Евбея стоят спартанците. Така че през този сезон врагът е Спарта, а не Персия. — Анаксагор понижи глас и почти зашепна: — Когато казах на генерала, че ще бъда тук на вечеря, той ме помоли да го извиня пред теб. От доста време иска да те приеме. Но непрекъснато го следят.

— Това е то прословутата атинска свобода.

— Има и по-лоши градове, Кир Спитама.

Когато Анаксагор си тръгваше, го попитах:

— А къде са били всички тези безкрайно малки частици, преди Разумът да ги задвижи?

— Навсякъде.

— Това не е достатъчно ясен отговор.

— Може би въпросът не е достатъчно ясен.

Засмях се.

— Напомняш ми един мъдрец, когото срещнах на изток. Попитах го как се е появил светът, а той ми даде съвсем безсмислен отговор. Възразих, че от отговора му не разбирам нищо, а той ми отвърна: „Абсурдните въпроси получават абсурдни отговори.“

— Мъдър човек — рече с известно колебание Анаксагор.

— А кое е накарало Разума да задвижи сътворението?

— То е в самата природа на Разума.

— Може ли да се докаже?

— Доказа се, че слънцето е скала, която се върти толкова бързо, че се е запалила. Значи някога слънцето трябва да е било в покой, иначе щеше вече да е изгоряло, както изгоря парчето, което падна на земята.

— Тогава защо не се съгласиш с мен, че разумът, задвижил всички тези семенца, е разумът на Премъдрия господ, чийто пророк бе Зороастър?

— Трябва да ми разкажеш повече за Премъдрия господ и какво е казал на дядо ти. Възможно е Премъдрият господ да е Разумът. Кой знае? Аз самият не знам. Ти трябва да ми помогнеш да разбера това.

С Анаксагор е приятно да се разговаря. Не се самоизтъква като повечето софисти. Сещам се за моя родственик Протагор. Младежите му плащат, за да им преподава нещо, което се нарича морал. Той е най-богатият софист в Гърция — така поне твърдят останалите софисти, а те вероятно са добре осведомени.

Преди много години се запознах с Протагор в Абдера. Един ден дойде в къщата на дядо ми, за да донесе дърва. Беше млад, очарователен, остроумен. По-късно по някакъв начин получи образование. Не вярвам дядо ми да му е помогнал, макар че беше много богат човек. От няколко години Протагор не е идвал в Атина. Говори се, че преподава в Коринт, град, пълен с богати, лениви и развратни младежи, както твърдят атиняните. Демокрит се възхищава от нашия родственик и предложи да ми прочете една от многото негови книги. Отказах се от това удоволствие. Все пак не бих имал нищо против да се срещна с Протагор. И той е любимец на Перикъл.

Като се изключи една кратка официална среща в елевтериона, винаги съм се старал да стоя поне на половин град разстояние от Перикъл. Освен това, както каза снощи Анаксагор, Перикъл го следят непрекъснато. Макар на практика да управлява Атина, той също може да бъде съден от събранието за мидопоклонничество, а дори и за убийството на политическия си ментор Ефиалт.

Демокрит намира великия Перикъл за скучен. От друга страна, момчето се възхищава от Аспазия. Напоследък тя често го кани в къщата си, където сега живеят няколко чаровни момичета от Милет.

Понеже диктувам на Демокрит, не мога да изложа възгледите си за това как трябва да се държи един млад човек в обществото. Демокрит ме уверява, че Аспазия е все още красива въпреки напредналата си възраст и неотдавнашното раждане. Тя е около двадесет и петгодишна. И е безстрашна — добро качество, защото в този размирен град има много страшни неща, особено за жена, която спада към метеките (така тук наричат всички чужденци), при това любовница на човек, ненавиждан от старата аристокрация и многобройните й привърженици. Освен това Аспазия е заобиколена от блестящи мъже, които не вярват в боговете.

В момента един побъркан ясновидец заплашва, че ще обвини Аспазия в безбожие. Ако това стане, тя ще е в опасност. Но според Демокрит, щом чуе името на ясновидеца, Аспазия се развеселява. Поръчва на музикантите да свирят. Налива вино. Слуша разговорите. Грижи се за Перикъл и новородения им син.