Гор Видал
Сътворението (24)

5.

Трябва да кажа, че никога през живота си не съм виждал толкова много гола плът, колкото видях в Индия. Но за разлика от гърците индийците не показват телата си, за да се възбуждат един друг. Правят го просто защото живеят в гореща страна. Облеклото им се състои от две дрехи. Както мъжете, така и жените носят нещо като пола, стегната в талията по особен начин с колан или пояс. Носят и шал, завързан или закопчан на врата. Щом влязат на закрито, най-често се освобождават от горната дреха. Дворцовото облекло се различава от обикновеното по пищността на материята, от която е изработено.

За дворцовите дами е съвсем естествено да показват пред хора от своята среда гърди с боядисани зърна, обезкосмени подмишници, украсени със скъпоценни камъни пъпове. Ако не са прекалено дебели, те понякога са необикновено красиви. Имат хубава кожа, която блести от ароматизирани помади.

Както жените, така и мъжете гримират лицата си. Очите им са грижливо очертани с кол^[1] — мидийска мода, възприета от Кир и оттогава следвана от всички царе и по-голямата част от двора. Според теорията на Кир, персите трябва колкото е възможно повече да приличат на богове, особено когато се показват пред своите поданици чужденци. За щастие персите обикновено са по-високи и по-мускулести от другите и така, с гримирани очи и начервени бузи, те наистина приличат на прекрасни оживели статуи на богове-воини.

Индийците и индийките не само очертават очите си с кол, но и боядисват устните си рубиненочервени с нещо, което се нарича лак^[2]. Няма съмнение, че козметичните средства подобряват външния вид, но е досадно да ги поставяш и махаш. По време на престоя ми в индийските дворове бях принуден да се гримирам или да ме гримират два пъти на ден. Като персиец от по-младото поколение, намирах, че да се придава такава важност на външния вид, е смешно и немъжествено. Освен това омръзва. Все пак има нещо упоително и приятно в самата процедура: красиви момичета те къпят и мажат с масло, а после един възрастен мъж промива очите ти с колирий^[3], оцветява брадата ти и в същото време ти разказва клюките на деня. Между другото индийците си пускат само кози бради, според мен, защото страните им не са окосмени

Един ден след като ме настаниха в двореца, ме прие цар Бимбисара. Неколкостотин придворни се бяха събрали в дълга зала със сводести прозорци, чиито решетки пречупваха слънчевата светлина така, че тя падаше като пайети на бледозелените плочки, с които бе облицован подът.

Варшакара ме посрещна на вратата на тронната зала. Носеше ален тюрбан и прозрачен шал, прихванат с огърлица от необработени рубини. Като на много други затлъстели индийски придворни, гърдите му приличаха на женски. И също като много други индийци носеше обувки с дебели подметки, за да изглежда по-висок.

Очевидно Варшакара доста се бе постарал да ми направи впечатление. Но след Ахеменидския двор, Магадханският изглеждаше, меко казано, провинциален. Напомни ми Сарди. Дворцовият управител държеше жезъл от слонова кост. Произнесе кратка реч за мен и придружаващата ме свита от седем перси. Отговорих с няколко думи. После Варшакара ни поведе към висок трон от слонова кост, върху който с кръстосани крака бе седнал Бимбисара, царят на Магадха. Над увитата му със златен тюрбан глава имаше балдахин от щраусови пера.

Старата царица бе седнала на столче от лявата страна на царя. За разлика от персийките и атинянките жените в Индия имат свободата, в известни граници, да ходят където пожелаят. Например на индийката е позволено да отиде на пазар, придружавана само от стара жена, но това може да стане единствено при изгрев- или залез-слънце, така че продавачът да няма възможност добре да я разгледа. Все пак, колкото и да е парадоксално, пред мъжете от своята каста тя се показва почти гола.

Старата царица имаше много сложна прическа, украсена с перли, нанизани на нещо като сребърен конец, изкусно вплетен в собствената й коса. Носеше мантия от паунови пера. Изглеждаше много изискана, дори интелигентна. Мина ми през ум, че вероятно е индийското съответствие на царица Атоса. Още повече, че бе главната съпруга на Бимбисара, както и сестра на Пасенади. Но в един двор, където жените не са напълно отделени и което е по-важно в случая, няма евнуси, властта се упражнява изцяло от царя и съветниците му. Харемът няма почти никакво влияние.

От дясната страна на царя бе принц Аджаташатру. Престолонаследникът бе, разбира се, дебел, което според индийските представи означаваше, че е възхитителен. Имаше лице на огромно бебе, на чиято тройна брадичка бе поникнала хилава брада, боядисана в бледозелено — като сноп трева. Принцът се усмихваше често и очарователно. Меката част на ушите му се бе удължила от тежестта на диамантените обици, а дебелата му талия бе пристегната с широк колан от златни халки. Имаше необикновено мускулести ръце.

Цар Бимбисара бе стар човек с дълга виолетова брада. До края не успях да видя косата му — ако имаше такава, — защото винаги носеше сложно преплетен тюрбан от златна тъкан, който съответствува на персийски кидар. Бимбисара бе висок и жилав и си личеше, че на младини е бил физически силен, внушителен мъж.

Тъй като бях сянката, макар и бледа, на Великия цар, не се проснах на земята. Но се поклоних, като опрях коляно в пода. В същото време ескортът ми отваряше сандъците с Дариевите подаръци за Бимбисара. Те съдържаха различни посредствени бижута и няколко изящни килима от Лидия и Мидия.

Когато свърших приветственото си слово, поднесох на Варшакара писмото, което индийският евнух бе написал от името на Дарий. С тържествен жест дворцовият управител го подаде на царя, който дори не го погледна. По-късно ми обясниха, че Бимбисара не знае да чете. Затова пък говореше много добре, като си служеше не със стария арийски език на двора, а със съвременната реч.

— Приветствуваме те все едно, че си нашият брат Дарий, чиито подвизи са ни известни дори на такова голямо разстояние.

Гласът на Бимбисара бе твърд като на кавалерийски офицер. Говореше делово. Никога не се колебаеше в избора на точната дума.

— Радваме се, че е получил писмото ни. Радваме се, че ни изпраща именно теб, не само свят човек, но и воин.

Всъщност, ако бях индиец, нямаше да се числя към кастата на воините. Щях да бъда брахман. Но с радост приех тази титла от Бимбисара, защото почти без изключение индийските управници са от кастата на воините и постоянно отправят предизвикателства към формално по-висшата каста на брахманите:

— Ще ти покажем онова, което искаш да видиш. Ще разменяме нашето желязо за вашето злато. Ще се отнасяме с вас като с истински братя, все едно, че ни дели само една река, а не целият свят.

И така нататък в същия дух.

Накрая дългият ден завърши с няколко жертвоприношения на арийските богове, които са надарени с магическа сила и тайнствени задължения също тъй щедро, както и с допълнителни ръце и глави.

След това ни поканиха на пир в царските покои, където първото блюдо бе поднесено точно когато изплува пълната луна и за един прекрасен миг застана като златен щит над стръмния, покрит с плочки покрив на двореца.

Вечеряхме на широка веранда с изглед към частните градини на царя. Това бе голяма чест, както побърза да отбележи Варшакара.

— Тук канят само царското семейство и потомствените министри. Царят наистина приема твоя Дарий като по-малък брат.

Проявих необходимата дипломатичност. Не споменах, че много отдавна дванадесетте сатрапии на Дарий са по-богати и по-големи от Магадха. Друг е въпросът, че в нито една от тях няма толкова много желязо и слонове. Ще призная, че си представях как съм сатрап на шестнадесетте индийски царства, а също и на деветте републики! Защо не? Чудех се какво име да дам на сатрапията си. Голяма Индия? Гангските държави? Като всеки млад човек, и аз бленувах за империя! Същевременно ми бе напълно ясно, че онзи, който обедини тези държави в империя, ще стане съперник на Великия цар. В резултат на моята мисия Персия до ден-днешен следва твърда политика да не позволява на нито една индийска държава да се разрасне дотолкова, че да е в състояние да погълне останалите. В противен случай не е изключено, тъй както Дарий и Ксеркс мечтаеха да завоюват Изтока, един ден и в Индия да се появи някой император, който да отправя завистливи погледи на запад.

По време на моята мисия Бимбисара бе не само най-могъщият цар в цяла Индия, но бе и на път да стане местният господар на всички земи. Като зестра от жена си бе получил значителна част от кошалската област Каси. Тъй като Варанаси е столицата на Каси, той се бе надявал, че жертвоприношението на коня ще му даде повод да присъедини този древен град към територията си. Сега се нуждаеше от нов претекст.

Отпуснал се бях на едно канапе срещу канапето на царя. От двете му страни отново бяха царицата и престолонаследникът. Имаше дворцови дами, които вечеряха заедно с мъжете. Не стига това, ами със съвсем небрежен жест се освобождаваха от горните си дрехи. По-късно научих, че в Индия изкуството да се събличаш на публично място е по-сложно от изкуството да се обличаш. Някои дами бяха боядисали зърната на гърдите си червени. Други имаха сложни рисунки на коремите си. Отначало помислих, че е татуировка. Но се оказа, че са нарисувани с оцветена санталова паста. Никога не съм бил така поразен.

Друга особеност бе, че вечерята се сервираше от жени. Разбира се, за един персиец е необичайно да не вижда никакви евнуси наоколо си, и все пак трябваше да отида в Индия, за да осъзная до каква степен съм ги приемал за даденост.

Поднесоха ми повече от десет различни видове вина и плодови сокове. Риба, дивеч и зеленчуци се появяваха на равни интервали. Стори ми се, че това продължи цяла вечност. В градината, при светлината на кръглата луна, няколко музиканти свиреха или импровизираха странни монотонни мелодии, съпровождани от неравномерния ритъм на барабана. Индийската музика, подобно на гръцката, е доста особена и трябва време, докато свикнеш с нея. Главният инструмент прилича на лидийската арфа, само че има десет струни. Флейтите и цимбалите също са разпространени.

Докато вечеряха, царските особи почти не говореха. От време на време бащата и синът си разменяха по няколко думи. Царицата седеше безмълвно. Ядеше много, а не бе дебела. Предположих, че е болна от нещо, от което се слабее, и се оказа вярно. Когато я видя за първи път, Карака отбеляза същото.

— Ще умре преди следващите мусони — каза той с увереността на лекар, който не желае да поеме отговорност за състоянието на болния.

Всъщност царицата живя още две години.

До мен бяха настанили една много красива жена. Прическата й трябва да бе висока повече от метър и представляваше фантастична приумица от скъпоценни камъни и коса. Само част от косата й бе нейна собствена. Отметна шала си и видях, че около двете й гърди има венци от яркочервени цветя — наистина изящно нарисувани. Тя бе жена на министъра на войната и мира. Флиртуваше с мен дискретно — несъмнено бе получила такова нареждане.

— Казват, че във вашата страна държат дамите под ключ и никой не ги вижда.

— Освен мъжете им. И евнусите им.

— Какво е евнуси?

Обясних й. Смущаващо е да гледаш как се изчервява една непозната, гола до пъпа жена.

Дамата бе не по-малко смутена от мен.

— Не съм сигурна, че това е подходяща тема за разговор — каза тя и свенливо заговори за друго. — Позволено ни е да вечеряме с мъже от нашата каста. Естествено, жените във всяка къща имат свои стаи и до известна степен са отделени, което е нормално. Разбира се, в миналото на младите мъже и жени е било позволено да се виждат когато поискат. Момичетата дори са участвували в битки. Жените от поколението на баба ми все още са учили поезия, музика и танци, Но днес с това се занимават жени от по-нисшите касти, които задоволяват вкусовете на мъжете. На тях им е позволено да упражняват шестдесет и четири изкуства. Това е ужасно несправедливо, но нали знаете какви са брахманите…

— Те ли постановяват какво да се прави?

— Постановяват и забраняват. Сигурно ще са доволни едва когато затворят и последната жена като джайнистка монахиня.

Странно и приятно изживяване е да разговаряш с интелигентна жена, която не е проститутка. Но докато индийските дворове са пълни с интелигентни жени, извън Индия лично аз съм срещал само три: Елпиника, царица Атоса и Лаида. Фактът, че познавам последните две, е чиста случайност. Ако бях отгледан по обичайния за персийските благородници начин, след навършване на седмата си година нямаше повече да видя нито една от двете.

— Не срещате ли проблеми с…

Исках да кажа с бащинството, което при нас е главната причина за отделяне на жените. Един мъж трябва да знае, че синът му е негов. Ако това се постави под съмнение, застрашени са имоти, да не говорим за царства. Порових се доста в скромния си запас от индийски думи и онова, което ми дойде наум, беше:

— … с ревността? Например когато дамите вечерят с мъжете?

Тя се засмя. Беше жизнерадостна млада жена.

— Та ние се познаваме един друг много добре. А и добре ни пазят. Ако намерят непознат мъж в женските покои на някоя голяма къща, да не говорим за двореца, веднага ще го набучат на кол, което ще е напълно заслужено. Естествено, простолюдието изобщо не ни вижда. Нито пък брахманите — добави тя твърдо. — Тях открито презираме.

— Те са много образовани — казах аз безпристрастно. Съзнавах, че не й правя кой знае какво впечатление въпреки екзотичните си персийски дрехи. При това обилно се потях. И така стана, че преди да настъпи краят на горещия сезон, персийският посланик вече носеше индийски дрехи.

— Женен ли сте? — попита тя.

— Не.

— Вярно ли е, че вие на запад имате много жени?

Кимнах.

— Както и в Индия.

— Но на практика не е така. Наистина царят е принуден да се жени често по политически причини. Но хората от нашата каста рядко се женят повече от веднъж.

— Тогава какви са тези жени в харемите?

— Слугини, робини, конкубини. Идеалът за отношенията между мъжа и жената за нас са Рама и Сита.

Това са имената на героя и героинята от свещената им книга. Рама е герой от рода на Омировия Одисей, само че винаги е честен в отношенията си с другите. Но като Одисей и Пенелопа, Рама и Сита са по природа моногамни и по тази причина мъжете от управляващата каста, общо взето, рядко имат повече от една жена.

След едно чудесно блюдо, приготвено от млад паун, украсен със собствените му пера, цар Бимбисара ми даде знак да го последвам в градината.

Щом слязохме от верандата, слугите вдигнаха масите и гостите се смесиха. Последва чупене на голям брой чинии — шум, към който привикнах в Индия, където слугите са точно толкова несръчни и небрежни, колкото иначе са приятни и интелигентни.

Дори на лунната светлина градината на двореца бе изпъстрена с цветове. Дъх на жасмин изпълваше топлия въздух. По високите дървета пееха нощни птички. Дворецът приличаше на сребърна планина, внимателно изрязана във формата на квадрат. Запечатаните прозорци допринасяха за това чувство.

Бимбисара ме хвана за ръка и ме поведе по една пътека, която под лунните лъчи изглеждаше като от чисто сребро.

— Хубаво е, че си тук.

— За мен е чест…

Старецът ме слушаше, но не ме чуваше — царски навик.

— Нетърпелив съм да науча нещо повече за Дарий. Колко войници има той?

Бързината, с която се стигна до неизменния въпрос, ме свари неподготвен.

— За тридесет дни, Господарю, той може да събере армия от един милион.

Това бе горе-долу вярно. Но не уточних, че по-голямата част от този милион ще бъдат безполезни селяци. По онова време армията на Великия цар наброяваше най-много сто хиляди добре обучени войници.

Очевидно Бимбисара раздели наум тази цифра, както е прието, на десет.

— Колко слона има?

— Нито един, Господарю. Но Лидийската конница…

— Няма слонове? Трябва да му изпратя няколко. Имам хиляда.

Мислено разделих на десет.

— На всеки слон — продължи царят — качвам шестима стрелци в метална клетка. Така са защитени, че никой не може да ги убие. Способни, са да изтребят цяла армия.

— Но нали самите слонове могат да бъдат убити?

— И те носят брони. Слоновете са неуязвими.

Бимбисара отправяше предупреждение към Дарий чрез мен.

В средата на градината имаше малка беседка. Бимбисара се излетна на широк диван, а аз седнах на края му. Лунните лъчи проникваха през решетките на прозорците и пръскаха ярка светлина — дори бяха топли. Индия е единствената страна, където при пълнолуние луната излъчва топлина. За щастие от хълмовете на Раджагриха вечер винаги подухва ветрец.

— Често идвам тук — каза Бимбисара и прокара пръстите на двете си ръце през парфюмираната си виолетова брада. — Тук не могат да ни подслушват. Погледни! — Той посочи четирите сводести прозореца, които служеха за стени на беседката. — Никой не може да се приближи, без да го видим.

— Но нали никой не шпионира царя?

— Всички шпионират царя! — Бимбисара се усмихна. На лунната светлина той сякаш целият бе от сребро. — А царят от своя страна шпионира всички. Няма нищо в Магадха или Кошала, за което да не знам.

— А за Персия?

— Ти ще ми бъдеш уши и очи — каза той с учтив жест. — Любопитен сън да узная повече за цар, който в такъв кратък срок може да събере сто хиляди души на бойното поле.

Това бе потвърждение, че наистина е делил на десет. Не го поправих. Започнах да му разказвам за всички земи, които владее Дарий, но той ме прекъсна.

— Дядо ми изпрати послание до Кир, много подобно на онова, което аз изпратих на Дарий. Отговор не последва.

— Може би мисията не е пристигнала.

— Може би. Но след едно поколение армията на Дарий беше при Инд. Дали това не е бил… закъснял отговор, уважаеми посланико?

— Не, разбира се!

Заговорих за любовта на Дарий към мира. За уважението му към Бимбисара. За неприятностите с гърците. Последното бе вярно. Докато аз бърборех, старецът седеше неподвижно на лунната светлина, а полуобърнатото му към мен лице бе застинало в полуусмивка.

Наблизо музикантите продължаваха да свирят. През един от прозорците виждах верандата, където бяхме вечеряли. Танцуваха група голи момичета. С течение на времето станах поклонник на индийските танци. Те са нещо изключително, което не се среща никъде другаде по света. Преди всичко, ако човек не е виждал как танцьорката движи глава напред и назад от неподвижните си рамене, би се заклел, че това е невъзможно. Същевременно тялото изглежда съвсем отделено от главата, а вълнообразните движения на корема и ханша са необикновено възбуждащи. Много танцьорки стават богати, известни, влиятелни. Една магадханска танцьорка дори успя да натрупа значително състояние, което успя да задържи и управлява, при това без неудобството да е жена или конкубина на някого. Поканата за приемите в нейната къща бе също тъй желана, както и поканата за приемите в къщата на Демокритовата приятелка, проститутката Аспазия.

— Мислиш ли, че желанието на Дарий да ни бъде приятел е достатъчно сериозно, за да ни изпрати войски и да ни помогне да разбием Федерацията на републиките?

— Сигурен съм, че би го направил.

Развълнувах се. Бимбисара ни откриваше пътя.

Вече се бях сетил как да разгромя слоновете. Те се плашат от мишки. В критичния момент нашите войски ще пуснат хиляда гризачи. Слоновете ще побегнат панически и аз ще стана сатрап на Голяма Индия. Мечтаех за това.

— Може би ще трябва да го посетя — каза Бимбисара и погали брадата си. — Ти трябва да посетиш и нашия скъп брат Пасенади в Кошала.

— Да, Господарю. Великият цар изпраща послание за царя на Кошала.

— Пасенади е добър, но слабоволев човек. Жена му, която ми е сестра, твърди, че един ден той ще изгуби царството си, защото е безразличен към управлението му. Това е тъжно наистина. Когато бях дете, Кошала бе най-великата страна в света. Сега от онова величие е останало само името й. Разкъсвано между високомерието на благородниците и дързостта на крадците, царството се разпада. Според мен това е трагично.

Полуусмивката е разчупи и лицето на Бимбисара грейна. Забелязал съм, че чуждата трагедия има такова въздействие върху принцовете.

— Иска ли цар Пасенади помощ от теб?

— Не. Той не съзнава опасността. Не я съзнава или пък е безразличен към нея. Нали е будист? Всъщност Буда обикновено прекарва дъждовния сезон в Шравасти. След това идва при нас за месец-два. Както знаеш, в Раджагриха има много будистки манастири. За нас той е пресвещен човек.

Не можех да не отбележа контраста между Бимбисара и Дарий. Индийският владетел бе наистина запален от Буда, докато Дарий нямаше никакъв интерес към Зороастър.

— Кой ти направи по-силно впечатление, посланико? Госала или Махавира?

Не попитах царя откъде знае, че съм се срещал с двамата светци. Бързо възприемам същественото. Ясно, че ме бяха следили от самото ми влизане в Индия.

— И двамата ми направиха силно впечатление — отвърнах му откровено. — Възгледите на Госала ми се сториха малко мрачни. Ако не е възможно да промениш съдбата си, като вършиш добро, тогава защо да не постъпваш колкото може по-лошо?

— Същото му казах и аз. Но той, изглежда, мисли, че да се спазват всички обети е само по себе си хубаво и ако си съумял да ги спазваш добре, това показва, че самият ти си близо до изхода. Той вярва още, че човешкият живот е нещо като езеро: ако не доливаш вода, езерото ще пресъхне. Но отрича идеята, че съдбата, или кармата, може да бъде променена чрез добри или лоши дела. Всичко е предопределено. Стигаш до изхода, когато ти дойде редът, не по-рано. Според него боговете и царете на този свят са много далеч от изхода. — Бимбисара изглеждаше тъжен. Мисля, че наистина вярваше в това, което каза. — Боя се, че в следващото си прераждане ще сляза надолу. Има признаци, че ще бъда Мара^[4], богът на всичко зло, и то тук, на този свят. Моля се да бъда пощаден. Мъча се да спазвам всички обети. Следвам четирите благородни истини на Буда. Но съдбата си е съдба. Да си бог, е още по-лошо, отколкото да си цар като мен.

Разбира се, не му противоречих. Но мисълта да бъдеш бог ми се струваше доста противоречива и объркваща. Тъй като боговете не могат да умрат или да престанат да съществуват, преди да е свършил този цикъл на сътворението, как е възможно тогава някой да стане богът, който вече съществува? Веднъж зададох този въпрос на един брахман. Отговорът му отне половин ден. Отдавна съм забравил и двете половини на онзи далечен ден.

— Поразен съм, Господарю, от чувството за време, което имат вашите светци. Измерват съществованията в хиляди.

— В повече от хиляди — отвърна Бимбисара. — Някои брахмани твърдят, че една наистина лоша карма може да бъде отхвърлена от тридесет милиона милиона милиона прераждания, умножени по всички песъчинки в коритото на Ганг.

— Много време.

— Много време — мрачно потвърди Бимбисара. Не бях сигурен дали вярва в това, или не. Имаше навик да повтаря последните думи на събеседника си, след което сменяше темата. — Кой сега е цар на Вавилон?

— Дарий, Господарю.

— Не знаех това. Преди много години търгувахме с Вавилон. Но после много кораби изчезнаха в морето. Нямахме интерес да продължим.

— Дотам има път по суша, Господарю.

— Да. Има път по суша и съкровеното ми желание е този път между нас скоро да бъде утъпкан. Искаш ли да си вземеш жена?

Бях толкова изненадан, че не можах да отговоря. Царят повтори въпроса си.

— Тъй като се надяваме, че гледаш на Раджагриха като на свое родно място — продължи той, — ще ни бъде приятно, ако се ожениш за някоя от нашите жени, както аз ще се оженя за една от дъщерите на Великия цар, а той за една от моите.

— Мисля, че не съм заслужил такава чест — отвърнах аз. — Но ще бъда много щастлив, Господарю.

— Добре. Ще уредя всичко. Имаш ли други жени?

— Не, Господарю.

— Добре. Защото някои брахмани имат глупаво становище по въпроса за броя на жените, които човек може да има, макар и религията ни да е благосклонна в това отношение.

Бимбисара стана. Аудиенцията бе свършила.

Докато вървяхме в ухаещия сребрист въздух към верандата, за миг наистина изпитах чувството, че Раджагриха е родният ми град.