Гор Видал
Сътворението (21)

2.

На около четиристотин мили източно от Инд тече река Ямуна, край която се намира град Матхура. Там ни посрещна губернаторът, мъж с малка, добре оформена брада, боядисана в жълто и виолетово. Докато нашите бръснари се мъчат да върнат на застаряващите мъже багрите на младостта, индийските се отличават с фантазия. Особено се цени четирицветната брада. Едва ли има по-необикновена гледка от група индийски придворни — брадите им са боядисани в цветовете на дъгата, белите им кожени обувки са с необикновено високи подметки и всеки стиска в ръка пъстроцветен чадър.

Макар губернаторът да бе назначен от царя на Кошала Пасенади, Карака ме увери, че фактически Матхура е независим град, каквито са повечето градове в Индия.

— Никой не се страхува от Пасенади. Царството му се разпада. Но това не го вълнува.

— А какво го вълнува?

— Словесните жонгльори.

— Какви са те?

— Скитници. Мъдреци. Поне така твърдят.

Както виждаш, Индия отпреди петдесет години много прилича на днешна Атина, където такива словесни жонгльори като Протагор и Сократ постоянно държат речи и в думите им няма нито истина, нито лъжа.

На стари години най-после започвам да разбирам какво става в нашия свят. Откакто арийците са се настанили по тези земи, коренното население и на Гърция, и на Персия, и на Индия се мъчи да отхвърли боговете, по-точно дяволите им. Във всички тези страни сега се отказват от вярата в Зевс-Варуна-Брахма. Но понеже атинската тълпа е все още по арийски суеверна, малцина се осмеляват открито да поставят под съмнение официалните богове. Тайно обаче хората се обръщат или към някои доарийски тайнствени култове, или към такива радикални пророци като Протагор — или към атеизма. В Индия нещата са по-открити. От всички страни се отправя предизвикателство към арийските богове. Отново се издигат в култ древните вярвания, като това за преселението на душите, и страната е пълна с проповедници и аскети, които са заместили арийските богове със старите вярвания. Дори се е случвало арийски царе да се откажат от трона си, за да живеят в джунглите, където медитират и умъртвяват плътта си.

Голямата заслуга на Зороастър се състои в това, че показа на човечеството не само единосъщието на божеството, но и съпътствуващата го двойственост, която обуславя истинския бог. Истината не може да бъде истинска без Лъжата, а Лъжата не може да бъде сразена без Истината. Ето защо всеки човешки живот е арена на техния сблъсък.

Демокрит открива противоречие там, където за мен всичко е озарено от светлина. Но той прекарва времето си сред софисти.

В Матхура ни настаниха в малка, но удобна дървена къща — нещо като миниатюрен вариант на двореца в Екбатана. За нещастие в сезона на мусоните миризмата на влажно дърво е особено потискаща и колкото и благовония да се изгарят, вътре продължава да мирише на гнило.

Останахме в Матхура две седмици. През това време пристигнаха послания от царете на Кошала и Магадха. Всеки от тях ме канеше да посетя първо неговото царство. Понеже вече бяхме в Кошала, Карака смяташе, че трябва да се представя на Пасенади. Но тъй като писмото до Дарий бе дошло от Бимбисара, чувствувах се задължен да се явя в двореца в Раджагриха. Още повече, че Бимбисара бе и собственикът на железните мини, към които Дарий бе проявил такъв голям интерес.

Изпратих куриер в Суза с доклад за мисията ми до този момент. После се подготвих за следващия етап от пътешествието: прекосяването на река Ямуна и спускането по Гангската равнина до Варанаси. Тревожех се, че ако Ганг е придошла, ще бъдем принудени да пътуваме по суша и дори да изчакаме края на дъждовния сезон в Матхура. Оказа се, че и Ямуна, и Ганг са придошли, и се наложи да чакаме. Продължаваше да вали безмилостно и аз се чувствувах все по-потиснат. За разлика от мен Карака направо цъфтеше. За тези хора дъждът е живот.

Именно в Матхура срещнах най-ненавижданата — не често и най-боготворената — религиозна фигура в Индия.

Бях помолил губернатора да ми покаже различни храмове и религиозни сборища в града. Той любезно се отзова на молбата ми. Дори се престори, че знае кой е Зороастър. Благодарение на неговото усърдие няколко дни препусках от храм в храм. Не знам защо си направих този труд. Арийските богове навсякъде са едни и същи, независимо какво име носят. В Индия те са Агни, богът на огъня, и Индра, богът на бурята, или извънредно почитаните богини-майки, чиито идолопоклоннически светилища много биха допаднали на Атоса. Мога дълго да ги изброявам.

Една ранна утрин, въоръжени с чадъри, за да се браним от дъжда, двамата с Карака тръгнахме на разходка из базарите. Пред сергия със змии в плетени кошници неочаквано ме спря някакъв старец. Носеше не чадър, а дървена тояга. Беше мокър до кости, но не обръщаше внимание на дъжда, който премрежваше черните му очи и се стичаше по дългия му нос. За миг погледите ни се срещнаха. Забелязах, че брадата му е бяла, небоядисана.

— Милостиня ли просиш? — попитах аз. Старецът поклати глава.

— Ела с мен — рече той.

Произнесе тези думи като ариец от най-висшата каста. Не се обърна, докато прекосихме пазара. Очевидно не се съмняваше, че ще го последвам. И с право. За разлика от друг път хората не се заглеждаха в нас, а в него. Едни правеха знак против уроки, други целуваха крайчеца на мокрия му шал. А той не поглеждаше никого.

— Светец — заяви с присъщата си проницателност Карака.

Последвахме стареца по тесните, гъмжащи от народ улици до голяма къща с квадратен вътрешен двор. Дървените й чардаци засланяха подредени една до друга големи дупки — входове на монашески килии. Между другото това бе първият от многото манастири, които щях да видя в Индия.

Старецът ме въведе в дълга празна стая. Клекна на пръстения под и ни даде знак да направим същото. Земята беше отвратително влажна — каквато е в цяла Индия през този сезон.

— Аз съм Госала — каза старецът. — Ти идваш от Персия. Говори се, че вашият Велик цар иска да почерпи мъдрост от нас. Това е хубаво. Но трябва да те предупредя, че по тези земи има много словесни жонгльори, които се представят за покорители, пророци, прекосяващи. Трябва да внимаваш и да съобщиш на Великия цар само истината.

— А каква е истината, Госала? — Сметнах, че няма да е тактично аз да му обяснявам.

— Мога да ти кажа какво не е истина.

Тогава разбрах, че пред мен стои учител от висока класа. Излишно е да споменавам, че нямах представа кой е Госала. Ако имах, може би щях да науча повече от него при тази наша единствена среща.

— Джайнистите вярват, че човек може да стане свят или да се доближи до светостта, ако не убива, не лъже, не търси удоволствия.

Последва обичайният списък какво да не правим. Този списък е еднакъв за всички религии, които имат за цел да пречистят душата или самия човек. Трябва да отбележим, че двете не са едно и също и това се дължи на заложената в божието творение двойственост. Душата идва направо от Премъдрия господ. Плътта е материя. Макар първото да обладава второто, те са различни неща. Първото е вечно. Второто е преходно.

— Но нали ти, Госала, си джайнист? — Карака добре знаеше кой е Госала.

— Джайнист съм. Но се разделих с онзи, който нарича себе си Махавира^[1]. Смятат го за Двадесет и четвъртия Прекосяващ реката. Заблуждават се.

— А ти? — попита Карака с неподправен интерес.

— Не знам. И не се интересувам. Обичах Махавира, Бяхме като братя. Бяхме като едно цяло. Заедно спазвахме всички обети. Служехме на старата мъдрост. После аз започнах да изучавам онези неща, които хората са забравили, и се наложи да се разделим. Защото сега аз знам точно какво е истина и съм длъжен да казвам истината на всекиго, който желае да я чуе.

— Но ти току-що заяви, че ще ни кажеш само какво не е истина — побързах да възразя аз, като припомних първоначалния му ход.

— Потвърждението произтича от отрицанието — търпеливо отговори Госала. — Не е истина, че всяко живо същество може да се приближи към светостта или към нирваната, ако води праведен живот и точно спазва всички обети. Истината е, че… — Госала ме гледаше настойчиво и погледът му имаше смразяващо въздействие върху мен. Беше едновременно спокоен и неумолим. — Истината е, че всеки от нас започва съществуването си като атом или жива монада. А всяка жива монада трябва да премине през осемдесет и четири хиляди прераждания, като тръгне от първоначалния жив атом и продължи пътя си през всички елементи — въздух, огън, вода, земя, — а след това през такива сложни цикли като скали, растения и всички живи същества. Щом завърши цикълът от осемдесет и четири хиляди прераждания, живата монада се освобождава, угасва.

Трябва да съм гледал много глупаво, защото Госала внезапно стана на крака и с вид на човек, който иска да зарадва дете, извади от колана си навит на кълбо конец.

— Представи си, че този конец е целият път, който трябва да измине живата монада. Сега виж как полита нагоре.

Госала хвърли кълбото към гредите на тавана. Конецът се размота във въздуха и падна на земята.

— Стигна до края си — продължи Госала. — Така протича и нашето съществуване. Ние се променяме от атом във въздух, в огън, в земя, в скала, в трева, в насекомо, във влечуго, в човек, в бог — в нищо. Накрая всички тези маски на превъплъщението, които е трябвало да слагаме и да сваляме, са без значение, защото вече няма какво да се маскира. Това е истината за нашата обусловеност. Но бившият ми брат Махавира твърди, че този процес може да се ускори, ако водиш праведен живот, ако спазваш петте обета. Лъже. Всеки от нас трябва да понесе целия цикъл, от началото до края. Неизбежно е.

— А откъде знаеш, че това е истина, Госала?

— Прекарах живота си в изучаване на нашата свещена мъдрост. Процесът е неоспорим факт, като този конец на пода. Никой не може да ускори или промени съдбата си.

— Но Махавира проповядва праведност. Това не е ли хубаво? — попита Карака, който също като мен не знаеше как да възприеме неумолимата мрачност на Госала.

— Махавира е достигнал този стадий в развитието си — отвърна спокойно Госала. — Очевидно той приближава края на собствения си конец. Съвсем естествено е някои хора да са по-близо до нирвана от други. Но дали ще вършат добро или зло, няма никакво значение. Те са това, което са. Правят каквото им е отредено да правят, понасят каквото им е отредено да понасят. И стигат до края, когато му дойде времето — не по-рано.

— Тогава защо проповядваш? — попитах го аз и дръпнах към себе си близкия край на конеца, сякаш търсех опора в него. — Защо държиш да ми кажеш кое е истина и кое не?

— Аз съм близо до изхода, дете мое. Това е мой дълг. То е и доказателство, че съм близо до края. Нямам избор. Длъжен съм да развивам кълбото — добави той с усмивка.

— Чувал ли си за Зороастър?

Госала кимна.

— От това, което са ми разказвали, съдя, че трябва да е бил много млад. — Старецът изстиска мокрия си шал. Като го гледах, усетих колко самият аз съм мокър. — Да се тревожиш дали религиозните обреди се изпълняват точно, да измисляш неща като рай, ад и Страшен съд, е присъщо на първата младост. — Госала замълча, после добави: — Не го казвам с лошо чувство. Преди хиляди години и аз съм минал през тази фаза. Нали разбираш, неизбежно е.

Неизбежно е!

Това бе смразяващото заключение на Госала и никога не съм го забравил. През целия си дълъг живот не съм срещал по-неумолим възглед за света. Въпреки че в цяла Индия много се злословеше против него, имаше и хора, които го смятаха за толкова близо до изхода, че вярваха на всяка негова дума. Естествено, аз не бях между тях.

Преди всичко от практична гледна точка трябва да се каже, че ако представата на Госала за категоричния и неотменим закон на битието се наложи над останалите, това ще доведе до пълното разпадане на човешкото общество. Ако доброто и злото са само показател за мястото, до което дадено същество е стигнало по развиващия се конец, тогава за онези, които са някъде в началото на своята нишка, би отпаднала необходимостта да постъпват правилно. А без правилно поведение няма цивилизация и още по-малко спасение, когато Истината победи Лъжата. И все пак се чудя защо не е минал и ден в живота ми, без да помисля за Госала и неговия конец.