Гор Видал
Сътворението (14)

1.

С годините, докато растяхме и възмъжавахме, Ксеркс, Мардоний и аз все повече се привързвахме един към друг, а не обратното. За Великите царе и техните наследници е доста по-трудно да си спечелят приятели, отколкото врагове. По тази причина дружбата от младини остава за цял живот, стига принцът да не е луд, а приятелят — завистлив.

Минаха години и Хистасп вече оставаше в двора по-дълго, отколкото в Бактрия. Хистасп винаги оказваше благотворно въздействие върху Дарий. Всъщност убеден съм, че ако беше живял още няколко години, щеше да неутрализира гръцката фракция в двора и да ни спести тези отегчителни и скъпи войни.

Когато навърших двадесет години, Хистасп ме направи началник на личния си военен щаб в Суза. Тъй като не разполагаше с войска извън сатрапията си, тази длъжност бе само почетна. Хистасп искаше да съм близо до него, за да му помагам да следва пътя на Истината, а не на Лъжата. Чувствувах се като измамник. Не бях религиозен. Всички задължения, свързани със Зороастрийския орден, прехвърлих на чичо си, който по онова време вече се бе настанил в един дворец в Суза и редовно палеше свещения огън за самия Дарий. Сега, след като е вече покойник, мога да кажа, че чичо ми по душа бе търговец. Но беше най-големият син на Зороастър и това само по себе си решаваше съдбата му.

Независимо от постоянния натиск, на който ме подлагаше Хистасп да развивам духовните си и пророчески дарби, възпитанието, получено в двора на Великия цар, бе проникнало тъй дълбоко в мен, че не бях в състояние да мисля за нищо друго освен за военна служба и интриги или пък за пътешествия до далечни земи.

В двадесет и първата година от царуването на Дарий, по време на зимното слънцестоене, Хистасп ме извика ври себе си в двореца в Суза.

— Отиваме на лов.

— Започна ли ловният сезон, Господарю?

— Всеки сезон си има свой дивеч.

Старецът изглеждаше мрачен. Не го попитах нищо повече.

Макар отдавна да бе прехвърлил седемдесетте и постоянно да боледуваше — двете състояния се свеждат до едно и също, — Хистасп отказваше да го носят на носилка дори и през най-студените зимни дни. Когато напускахме Суза, стоеше до колесничаря си изправен, с опънати назад рамене. Бавно падащите снежинки се лепяха по брадата му и на бялата зимна светлина лицето му блестеше. Аз бях на кон. Освен мен Хистасп нямаше друг ескорт. Отбелязах, че това е необичайно.

— Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре — отвърна Хистасп. После заповяда на колесничаря; — Карай по пътя за Пасаргада!

Но не отидохме в Пасаргада. Малко преди пладне стигнахме до една ловна хижа, разположена сред покрита с гъсти гори долина. Хижата била построена от последния мидийски цар и впоследствие възстановена от Кир. Дарий обичаше да си мисли, че когато е в тази хижа, никой не знае къде е. Но, разбира се, харемът винаги бе осведомен точно къде и с кого е Великият цар във всяка минута от денонощието. С изключение на този ден.

Съвсем тайно Великият цар бе пристигнал в хижата предишната вечер. По всичко личеше, че дори и прислугата не бе предизвестена. Голямата зала бе студена. Мангалите току-що бяха запалени. Килимите, по които стъпва Великият цар — кракът му не трябва да докосва земя или непокрит под, — бяха постлани толкова набързо, че сам се заех да ги оправям.

На един подиум бе поставен персийският трон: висок златен стол и пред него столче за краката. Пред подиума бяха наредени шест табуретки. Това бе необичайно. В двора никой няма право да седи пред Великия цар. Все пак бях чувал да се говори за тайни съвети, по време на които на високопоставените личности е позволено да седнат в негово присъствие. Излишно е да споменавам колко развълнуван бях от мисълта, че ще видя Великия цар в неговата тайна и най-истинска роля — главатар на воините от онзи планински род, който бе завзел света.

Посрещна ни синът на Хистасп, Артаферн, сатрапът на Лидия. Макар този могъщ човек да живееше като цар в Сарди, столицата на богатото и древно лидийско царство, което Кир завзе от Крез, тук той бе обикновен слуга на по-младия си брат, Великия цар. Когато Артаферн прегърна баща си, старецът попита:

— Той тук ли е?

От начина, по който се произнася думата „той“, ние в двора разбираме дали става въпрос за Великия цар, или не. В случая „той“ определено се отнасяше за някого другиго.

— Да, Господарю мой и татко. Сега е с другите гърци.

Още тогава ми беше ясно, че тайните срещи с гърците означават неприятности.

— Знаеш моето мнение — каза Хистасп, като разтри безжизнената си ръка.

— Знам, Господарю мой и татко. Но трябва да ги изслушаме. На запад нещата се променят.

— Кога ли не са се променяли? — каза недоволно Хистасп.

Мисля, че Артаферн се бе надявал да остане за минута насаме с баща си, но преди да успея да се извиня и да са оттегля, разговорът бе прекъснат от дворцовия управител.

— Ще приемат ли Господарите гостите на Великия цар? — попита той, като се поклони ниско на двамата сатрапи.

Хистасп кимна. Пръв влезе гостът с най-нисък ранг. Това бе моят стар приятел, лекарят Демокед. Той винаги изпълняваше длъжността преводач, когато Дарий приемаше важни гърци. След него влезе Тесал от Атина. После Хистией — той нямаше нужда от преводач. Лекотата, с която говореше персийски, не отстъпваше на изобретателността му в персийските интриги.

Последен от гърците влезе слаб, побелял мъж. Движеше се бавно, тържествено, сякаш свещенодействуваше. Държането му се отличаваше с онова възвишено спокойствие, присъщо само на родените да управляват. Ксеркс притежаваше това качество. Дарий — не.

— Хипий, син на Пизистрат, тиран на Атина по волята на народа — обяви дворцовият управител.

Хистасп бавно прекоси залата, приближи се до тирана и го прегърна. В миг Демокед се озова до тях и започна бързо да превежда церемониалните фрази. Хистасп винаги се отнасяше с истинско уважение към Хипий. Хипий бе единственият гръцки владетел, когото старецът можеше да понася.

В хижата появяването и оттеглянето на Великия цар става безшумно. Няма барабани, цимбали и флейти. Тъй че, докато се усетим, Дарий вече седеше на трона. От дясната му страна се бе изправил Ксеркс, а от лявата — главнокомандуващият генерал Датис.

Макар че бе само на петдесет и няколко години, Дарий вече показваше признаци на остаряване. Често се оплакваше от болки в гърдите. Задъхваше се. И понеже Демокед не даваше никакви сведения за своя пациент, никой не знаеше какво точно е здравословното състояние на Дарий. Все пак за по-сигурно, както и за да спази древния мидийски обичай, Дарий вече бе поръчал да му се построи гробница край Персепол, на около двадесет мили от свещената Пасаргада.

През този ден Дарий бе навлечен с дебели зимни дрехи. Освен синьо-бялата лента не носеше никакви белези на царската власт. Постоянно опипваше затъкнатия в колана си кинжал. Характерно за него бе, че не можеше да стои съвсем неподвижен — още един признак, че за разлика от Ксеркс и Хипий не се бе родил владетел.

— Вече приветствувах тирана на Атина — заяви той. — Тъй като останалите са винаги около мен, не се нуждаят от приветствие в моя дом.

Дарий нямаше търпение за церемонии, ако това, което трябваше да се извърши, не бе самата церемония.

— А сега да започнем. Участвувате във военен съвет. Седнете.

Лицето на Дарий гореше, сякаш имаше треска. Това често се случваше в студените дни.

Всички седнаха, с изключение на Ксеркс, Датис и мен.

— Хипий току-що пристигна от Спарта.

Това бе за всички зашеметяваща новина и Дарий отлично го знаеше. Без помощта на спартанската армия земевладелците и търговците никога не биха успели да изгонят ползуващия се с популярност Хипий.

Дарий наполовина изтегли сребърния кинжал от алената му ножница. Все още виждам блестящото острие, останало в онази част от спомените ми, където нещата са видими.

— Говори, Тиране на Атина!

Макар че бе принуден всяка минута да спира, за да даде възможност на Демокед да преведе думите му, Хипий произнесе една не само внушителна, но и убедителна реч.

— Велики царю, благодарен съм ти за всичко, което направи за династията на Пизистратидите. Ти ни разреши да останем господари на земите в Сигейон, собственост на рода ни. Ти беше най-добрият повелител на света. И ако небето ни принуждава да сме гости на някой владетел на земята, щастливи сме, че сме твои гости.

Докато Хипий говореше, Хистией гледаше втренчено Дарий с хипнотизиращия поглед на някоя от онези индийски змии, които, преди да нападнат уплашения заек, го приковават с очи. Но Дарий не беше уплашен заек. Въпреки че прекара в двора цели десет години, Хистией така и не схвана характера на Великия цар. Ако го бе схванал, щеше да знае, че лицето на Дарий не издава абсолютно нищо. По време на съвет Великият цар приличаше на свое подобие, издялано от камък.

— Ала сега, Велики царю — продължи Хипий, — искаме да се завърнем в нашия град, от който преди седем години ни изгониха шепа атински аристократи, успели да си осигурят подкрепата на спартанската армия. За щастие съюзът между враговете ни и Спарта се разпадна. Цар Клеомен се допита до оракула на атинския Акропол и получи отговор, че съюзът с враговете на нашето семейство е бил печална грешка за Спарта.

Гърците дълбоко вярват в неясните предсказания на своите понякога покварени оракули. Възможно е оракулът, който винаги е бил на страната на Пизистратидите, наистина да е убедил спартанския цар. Но ми се струва по-вероятно, че не му е допаднала групировката на атинските земевладелци, по това време оглавявана от един Алкмеонид на име Клистен, чийто възторг към демокрацията едва ли е бил особено по вкуса на консервативния спартански цар. Във всеки случай Клеомен свикал конгрес с представители на всички гръцки държави. Конгресът се провел в Спарта. Клеомен отправил обвинение срещу Клистен. Между другото чувал съм, че бил готов да приеме за тиран дори човек като аристократа Изагор, всъщност всекиго другиго, но не и Клистен.

В Спарта Хипий красноречиво защитил своята кауза. Но не успял да убеди другите гърци, които отказали да образуват съюз срещу Атина и посочили разумния довод, че след като самите те се страхуват от спартанската армия, не желаят в Атина да дойде на власт проспартанско правителство. Всичко изглеждало съвсем просто. Но гърците рядко казват открито онова, което мислят. Особено хитър бил представителят на Коринт. В присъствието на Хипий той заклеймил всички тирани, добри и лоши. Изправени пред мнозинството, спартанците били принудени да се закълнат, че няма да извършат революционни промени в Атина.

— Тогава, Велики царю — продължи Хипий, — заявих пред конгреса, че съм дългогодишен ученик на оракулите и смятам за свой дълг да предупредя коринтците, че няма да мине много време и градът им ще бъде разрушен от същата тази атинска фракция, която сега подкрепят.

Предсказанието на Хипий се сбъдна. Не се учудвам — всеки, който познава непостоянството на гърците, би могъл да предвиди, че два съседни града рано или късно ще се скарат, че по-силният ще разгроми по-слабия и ако не отбие някоя река към разрушения град, както постъпи Кротон със Сибарис, то най-малкото така ще опетни името на победения, че истината за войната никога няма да стане известна. Гърците съвсем спонтанно следват Лъжата. Такава е природата им.

— Велики царю, ако подкрепиш възстановяването на династията ни, ще получиш помощта на Спарта. Тя ще се отрече от клетвата си и ще последва цар Клеомен. А узурпаторите — те са и твои врагове — ще бъдат изгонени от града, който оскверниха с неблагочестивостта си.

Хипий замълча. Дарий кимна и Хипий седна. Дарий обърна глава към Датис. Главнокомандуващият генерал се бе подготвил добре. Говореше бързо — на персийски с мидийски акцент, — а Демокед също така бързо превеждаше.

— Тиране — каза Датис, — според спартанския закон в страната винаги има двама царе. Двамата са равни по ранг. Преди поход царете хвърлят жребий кой да възглави армията. Какво ще стане, ако командуването във войната с Атина се падне не на съюзника ти, цар Клеомен, а на врага ти, цар Демарат?

Хипий бе подготвил отговора си не по-зле.

— Както каза, генерале, в Спарта има двама царе. Единият ме подкрепя, другият — не. Този, който е против мен, скоро няма да бъде цар. Така е предсказал оракулът в Делфи.

Докато превеждаха това, Хипий гледаше в пода. Дарий не промени каменното си изражение. И той, като останалите присъствуващи, не се вълнуваше много от гръцките оракули. В миналото бе подкупил не един от тях.

Хипий стигна до най-същественото:

— Демарат ще бъде свален от спартанския престол, защото е незаконороден. Самият Клеомен ми каза, че има доказателства за това.

Като чу превода на тези думи, Дарий за пръв път са усмихна:

— Интересно е да се знае по какъв начин се доказва дали човекът е законороден, или не тридесет години след като е бил заченат?

Преводът на Демокед посмекчи Дариевата груба шега. Но колкото и да е чудно, Хипий се оказа абсолютно прав. Доказа се, че Демарат е незаконороден, и той бе свален от престола. Тогава дойде направо в Суза, където вярно служи на Великия цар — и на Лаида. Скоро след това Клеомен съвсем полудя и умря. Умря от загуба на кръв, защото не можеше да се удържи да не се хапе. Демарат винаги с голямо удоволствие описваше необикновения край на съперника си.

Дарий плесна с ръце и виночерпецът му донесе преварена вода от реката, която тече през Суза. Където и да се намира, Великият цар пие вода единствено от река Хоасп, но не я предлага никому. Освен това пие само хелбонско вино, яде само жито от Асиса и използува само сол от Амонския оазис в Египет. Не е известен произходът на тези обичаи. Вероятно са наследени от мидийските царе, на които Ахеменидите подражават в толкова много неща.

Докато Дарий пиеше, Демокед внимателно го наблюдаваше — постоянната жажда е признак за кожна треска. Дарий често пиеше много вода и често имаше треска. И все пак беше силен мъж и издържаше всички изпитания на бойното поле. Но няма двор по света, където да не си задават постоянния, макар и неизказан въпрос: Още колко ще живее монархът? През онзи зимен ден в ловната хижа до Пасаргада Дарий имаше пред себе си още тринадесет години и е било излишно да придаваме такова значение на количеството вода, което изпива.

Дарий обърса брадата си с опакото на покритата си с белези, едра и силна ръка.

— Тиране на Атина… — започна той. И млъкна. Демокед отвори уста да превежда. И той млъкна. Великият цар бе проговорил на гръцки.

Дарий погледна нагоре, към кедровите греди, които крепяха пропукания таван. Студеният вятър нахлуваше в хижата. Въпреки че персийските благородници са планинци и от тях се очаква да издържат на жега и студ, всички в залата, с изключение на дебело облечения Дарий, трепереха.

Великият цар започна да импровизира, нещо, което не го бях чувал да прави, защото дотогава го бях придружавал само при онези церемониални случаи, където въпросите и отговорите са превърнати в ритуал и наподобяват антифоните на дядо ми.

— На първо място е северът — каза той. — Там се крие опасността. Там загина моят предшественик Кир в битка с племената. Затова отидох на Дунава. Затова отидох на Волга. Затова изклах всички скити, които се изпречиха на пътя ми. Но дори и Великият цар не може да ги убие до един. Те още са там. Ордите чакат. Чакат, готови да тръгнат на юг. И някой ден ще го сторят. Ако това стане по време на моето царуване, още веднъж ще ги посека, но…

Дарий замълча. Присви очи, сякаш оглеждаше бойното поле. Може би отново преживяваше поражението си — след толкова години мога да употребя точната дума — в скитските гори. Ако Хистией не бе убедил йонийските гърци да не изгарят моста между Европа и Азия, персийската армия щеше да загине. Дарий до края на живота си бе благодарен на Хистией. Но и до края на живота си не престана да го подозира. Ето защо мислеше, че като гост на Великия цар Хистией няма да е толкова опасен, колкото ако се намира в родния си Милет. Това се оказа грешка.

Виждах как Хистией гори от желание да напомни на всички за своята съдбоносна роля в Скитската война, но не се осмелява да заговори без разрешение — за разлика от брата на Великия цар Артаферн, който по време на съвет можеше да говори когато поиска.

Между другото всичко това разкри много истини пред мен. Преди всичко разбрах, че макар да бях израснал в персийския двор, нямах представа как се управлява Персия. Когато ми разказваше за баща си, Ксеркс споменаваше само общоизвестни неща. Понякога Хистасп мърмореше неодобрително по адрес на сина си, но не казваше нищо конкретно.

Едва на тази среща в хижата започнах да разбирам какъв човек е Дарий и макар да бе вече стар — самият аз сега съм толкова стар, че бих могъл да имам син на неговата възраст, — успях да зърна в него онзи пламенен, проницателен младеж, свалил така наречения узурпатор маг и станал господар на света, запазвайки верността на шестте благородници, които му бяха помогнали да завземе трона.

Дарий даде знак на виночерпеца да се оттегли. После се обърна към Артаферн. Двамата братя никак не си приличаха. Артаферн бе едно доста по-грубо копие на баща си Хистасп.

— Велики царю и братко!

Артаферн се поклони. Дарий затвори за миг очи. Нищо повече. Когато се събират главите на персийските родове, често онова, което не се казва с думи, представлява истинската същност на срещата. Години по-късно Ксеркс ми обясни, че Дарий използувал най-различни жестове, за да предаде волята си. За съжаление не съм му служил толкова дълго, че да науча този изключително важен код.

— Вярвам, че Хипий е наш приятел — започна Артаферн. — Такъв беше и баща му, комуто разрешихме да владее Сигейон. Вярвам, че е в наш интерес да осигурим връщането на династията на Пизистрат в Атина.

Лицето на Тесал светна от удоволствие. Но лицето на Хипий остана толкова безизразно, колкото и лицето на Дарий. Беше предпазлив човек, свикнал с разочарованието.

И Артаферн го разочарова, като внезапно заговори за друго:

— Преди две седмици в Сарди при мен дойде Аристагор от Милет.

Хистией вдигна глава, с гръб, опънат като струна. Малките му тъмни очи следяха всеки жест на сатрапа.

— Както знае Великият цар — това бе използуваната в двора фраза, чиято цел е да подготви Великия цар за нещо, което той не знае или е забравил, или пък не иска да знае, — Аристагор е племенник, а също така и зет на нашия верен приятел и съюзник, който днес ни е почел тук с присъствието си. — Артаферн вдигна дясната си ръка и посочи Хистией. — Тиранът на Милет, който предпочете — а и кой ли не би предпочел — близостта до Великия цар пред родината си.

Мисля, че на това място Дарий се усмихна. За съжаление брадата около устните му бе толкова гъста, че не можех да съм сигурен.

— Аристагор управлява Милет от името на тъста си — продължи сатрапът. — Той твърди, че ни е толкова верен, колкото е верен и на самия тиран. Вярвам му. Та нали Великият цар неизменно подкрепя тираните от онези гръцки градове, които му принадлежат.

Артаферн замълча. Обърна се към Дарий. Размениха погледи — може би код?

— Ние храним най-топли чувства към Аристагор — каза Дарий и се усмихна на Хистией, — защото ти, наши приятелю, храниш най-топли чувства към него.

— Велики царю, племенникът ми е отличен воин. Той е морски военачалник с доказани качества.

Историята на света можеше да тръгне в съвсем различна посока, ако на това място някой бе попитал къде, кога и как Аристагор е доказал качествата си на военачалник.

Сега ми е ясно, че Артаферн и Хистией са били в съюз помежду си. Но тогава бях съвсем млад и неопитен. Представите ми за Милет, Сарди и Атина се свеждаха до това къде горе-долу се намират. Знаех само, че Персия води политика в подкрепа на гръцките тирани. И още, че онези тирани, към които бяхме най-благосклонни, непрекъснато бяха прогонвани от намиращата се във възход класа на търговците в съюз с благородниците — ако думата не е неподходяща за това гръцко съсловие. По тези земи, щом притежаваш два коня и градина с едно маслиново дръвче, можеш да претендираш, че си благородник.

— Аристагор смята, че остров Наксос е уязвим — заяви сатрапът. — Кълне се, че ако Великият цар му предостави флота, ще прибави Наксос към империята ни.

Изведнъж си спомних онзи ден в Екбатана, преди години, когато Демокед и Хистией си говореха за Наксос, и колкото и да бях неопитен, бързо направих връзката.

— Щом владеем Наксос, ще държим в ръцете си и цялата верига от острови, наречени Цикладите. А щом държим в ръцете си тези острови, Великият цар ще бъде и господар на морето, както е господар на всички земи.

— Аз и така съм господар на морето — отвърна Дарий. — Владея Самос. Морето е мое.

Артаферн раболепно се поклони.

— Говоря за островите, Велики царю. Ти си всемогъщ разбира се. Но ще ти са необходими острови, ако трябва да стигнеш, стъпка по стъпка, до вътрешността на Гърция, за да могат нашите приятели отново да владеят Атина. — Артаферн ловко свърза амбицията на Аристагор да покори Наксос с връщането на Пизистратидите на власт — официалната причина за свикване на висшия съвет.

Последва дълго мълчание. Дарий замислено придърпваше и загръщаше дебелото си вълнено наметало.

— Търговията в нашите гръцки градове върви лошо — заяви накрая той. — Корабостроителниците бездействуват. Приходите от данъците намаляха. — Дарий впери поглед в наредените на стената срещу него копия. — Когато Сибарис падна, Милет изгуби италийския пазар. Това е сериозен въпрос. Къде ще продава сега Милет всичката тази вълна, която купуваха италийците? — Дарий погледна Хистией.

— Друг такъв пазар не можем да намерим — отвърна тиранът. — Затова обръснах главата си, когато Сибарис потъна под водата.

Бях много учуден, че Дарий е осведомен за нещо толкова прозаично като милетската търговия с вълна. По-късно открих, че прекарва дните си в тревоги около пътищата на керваните, световните пазари, търговията. До този момент бях споделял разпространеното заблуждение, че зад кулисите Великият цар е същият, какъвто го виждаме на сцената — свещен, величествен, безплътен. Беше точно обратното.

Всъщност още там, в студената стая на ловната хижа, Дарий вече бе схванал нещо, което бе убягнало на останалите. Те искаха да го направят господар на морето, а той — да съживи замрялата индустрия на йонийските гръцки градове в Мала Азия. Дарий винаги предпочиташе златото пред славата — очевидно поради неоспоримата логика, че с първото може да се купи второто.

— Колко кораба са необходими за завладяването на Наксос? — попита той.

— Анаксагор смята, че ще може да превземе острова, ако има в готовност сто бойни кораба.

Артаферн се изразяваше точно. Не му липсваха думи и винаги се държеше като човек, който знае верния отговор на всеки въпрос. Това не му пречеше да е безкрайно некадърен, което се доказа от последвалите събития.

— С двеста кораба — отбеляза Дарий — той може да стане господар на морето. От мое име, разбира се. — Този път усмивката му съвсем ясно се виждаше. Беше очарователна.

— Кълна се, че ще ти служи вярно, както съм ти служил и винаги ще ти служа аз, Велики царю.

Хистией говореше самата истина, което също се доказа от последвалите събития.

— Убеден съм в това — отвърна Дарий. После заповяда: — Да бъдат построени сто нови триери^[1] в доковете на йонийските ни градове. Да бъдат готови до пролетното равноденствие. След това да отплават за Милет, където към тях ще се присъединят още сто кораба от самоския ни флот. Брат ми, сатрапът на Лидия, ще се грижи за изпълнението на този план.

— Във всяко нещо се подчиняваме безпрекословно на волята ти, Велики царю — произнесе ритуалния отговор Артаферн.

Артаферн внимаваше да не покаже радостта си, за разлика от Хистией, който направо грейна от удоволствие. Само атиняните бяха мрачни. Наксос е твърде далеч от Атина.

— Флотата поставяме под командуването на нашия най-верен адмирал…

По суровото лице на Хистией се разля широка усмивка.

— … и братовчед Мегабет. — Дарий не можа да издържи на изкушението и впери поглед в Хистией, чиито устни рязко се свиха.

— Втори главнокомандуващ ще бъде Аристагор.

Това бе началото на Гръцките войни.

Хистасп и аз останахме в ловната хижа два дни. Всеки ден Дарий устройваше огромни пиршества. Макар Великият цар да обядваше сам или с Ксеркс, по-късно идваше при нас и пиехме вино. Планинците се гордеят с голямото количество вино, което са способни да изпият, затова не се учудих, когато забелязах, че с напредването на вечерта към виното на Великия цар прибавяха все по-малко и по-малко вода от реката Хоасп. Но Дарий беше типичен представител на рода си и издържаше на пиене. Колкото и да пиеше, не правеше глупости. Само от време на време неочаквано заспиваше. Тогава виночерпецът или колесничарят го отнасяха до леглото. Планинците пиеха повече от родените в равнината гърци. С изключение на Хипий, който разбираше, че мисията му е пропаднала, и от виното придобиваше все по-тъжен и по-тъжен вид. Това е почти всичко, което си спомням от този прочут съвет. Спомням си още, че на Ксеркс много му се искаше да участвува в похода срещу Наксос, но се съмняваше дали ще му разрешат да замине.

— Аз съм престолонаследникът — сподели той с мен, докато яздехме рамо до рамо през една студена и ясна зимна утрин. — Всичко вече е решено. Но никой не трябва да знае. Поне засега.

— В харема всички знаят — отвърнах аз. — Само за това говорят.

Така беше.

— И все пак остава си слух, докато Великият цар не го обяви, а той няма да го обяви, преди да тръгне на война.

Според персийския закон, преди да замине на война, Великият цар трябва да назове наследника си. В противен случай, ако бъде убит, ще настъпи хаос, подобен на хаоса, последвал неочакваната смърт на Камбиз.

Докато препускахме на конете си и студеният зимен вятър освежаваше главите ни след изпитото предната вечер вино, аз изобщо не подозирах, че по онова време Персийската империя е била на върха на величието си. Сега намирам известна ирония във факта, че в разцвета на младостта си и в зенита на персийския златен век, страдах от постоянни главоболия и неприятности със стомаха в резултат на безкрайните банкети и гуляи. Няколко години по-късно просто обявих, че като внук на пророка имам право да пия само при ритуални поводи. Поради това мъдро решение доживях до старини. И понеже дългият живот е зла участ, сега разбирам, че е трябвало да пия повече хелбонско вино.