Гор Видал
Сътворението (11)

7.

Лаида започна връзката си с Хистией скоро след като се настанихме в двореца в Екбатана. Хистией беше мургав мъж и винаги бе намръщен. Всъщност никога не съм хранил симпатии към този човек. Беше много нещастен и около него витаеше някаква натрапчива мрачна атмосфера. Трябва да призная, че имаше всички основания да е нещастен. Като тиран на Милет бил на върха на славата си, когато получил нареждане да дойде в Суза бил задържан като гост на Великия цар. С други думи, станал пленник. Междувременно богатият град Милет бил управляван от зет му Аристагор.

Когато Лаида приемаше някой мъж, това винаги ставаше в присъствието на двама евнуси. Тези евнуси бяха не само много стари, но и необикновено грозни и Лаида бе убедена, че с проявата на подобна сдържаност при избора им е укрепила особеното си положение на вдовица, като му е придала пълна почтеност в очите на дамите от харема. Всъщност излишно е било да се тревожи за репутацията си. Още от началото дворът я разглеждаше като нещо съвсем чуждо и не прилагаше към нея общоприетите закони на харема. След Атоса тя бе най-свободната дама и никой не обръщаше внимание на действията й, защото нямаше роднинска връзка с Великия цар. Освен това Лаида много внимаваше да не настройва против себе си царските жени. И накрая, като майка на внука на Зороастър тя имаше свое място и в религиозния живот на двора — обстоятелство, което не се притесняваше да използува. Носеше екстравагантни дрехи — нито гръцки, нито персийски. На обществено място се държеше като същество от друг свят, а в частния си живот даваше да се разбере, че срещу подходящо възнаграждение е готова да прави хороскопи, да приготвя любовни еликсири, да снабдява с бавнодействуващи отрови. Много хора ползуваха услугите й.

В Екбатана Хистией се появи с бръсната глава — знак, че е в траур за Сибарис^[1], един тясно свързан с Милет град. В началото на годината Сибарис бе напълно разрушен от армията на Кротон.

Обикновено Хистией седеше намръщен на дървения стол срещу сгъваемото столче, на което сядаше Лаида в дворчето на покоите си, а немощните евнуси дремеха на слънце. От време на време ми позволяваха да отида при тях. Предполагаше се, че присъствието ми ще придаде почтен вид на отношенията им. Инак рядко бях с Лаида. През онова лято в Екбатана по-голямата част от времето прекарвах във военно обучение заедно с великите принцове.

— Имаш късмет, че учиш тук. — Хистией всеки път правеше усилие да разговаря с мен. — Когато пораснеш, ще си подготвен да заемеш всякакъв пост.

— Той вече има пост. Ще бъде глава на Зороастрийския орден и върховен жрец на цяла Персия.

По онова време Лаида се бе посветила на намерението си да ми осигури този висок и нежелан от мен пост, който отгоре на всичко бе и напълно въображаем. Няма зороастрийски върховен жрец на цяла Персия. Ние не сме жречество, а орден.

— В случай че се откаже, може да стане сатрап, държавен съветник и какво ли не още.

Хистией изпитваше типичното за йонийските гърци презрение към всяка религия.

— Но какъвто и да станеш — продължи той мрачно, — не забравяй майчиния си език!

Това напътствие ми се видя излишно, тъй като с Хистией говорехме само на гръцки.

— Разговарям на гръцки с Милон — казах любезно аз. — Забранено ни е, но говорим.

— Милон, сина на Тесал ли?

Кимнах.

— Той е най-добрият ми приятел.

— Направих всичко, което бе по силите ми, за това семейство — заяви Хистией. Изглеждаше по-мрачен от всякога. — Посъветвах Великия цар да изпрати флота в Атина, преди старите земевладелци да са извикали спартанската армия, което те несъмнено ще направят. Естествено, по-добре е да се помогне на Хипий сега, докато още е тиранин, а не после, когато ще е много късно. Персия трябва да действува бързо, но за съжаление… — Хистией замълча. Не можеше открито да критикува Великия цар. — Дори предложих сам да отида като адмирал. Но…

Последва дълго мълчание. Чуваше се тихото похъркване на евнусите. Ние с Лаида също знаехме онова, което знаеха всички: Дарий уж имаше доверие на Хистией, но все го държеше под око.

Към нас се присъедини Демокед, който твърдеше, че учи Лаида на медицина. Сега подозирам, че тя го е учила на магии — има ли значение, след като двете са едно и също нещо. Когато сатрапът на Сарди убил тирана на Самос^[2], неговият лекар Демокед станал роб. По-късно, по време на един престой в Сарди, Дарий паднал от коня и скъсал мускулите на десния си крак. Макар да прекарваше живота си на бойното поле, Великият цар не беше добър ездач.

Повикали египетски лекари. В резултат на сложните им процедури и монотонни припявания Дарий напълно окуцял с единия крак. Това го разярило.

Тогава някой си спомнил, че прочутият лекар Демокед е роб в Сарди и работи в един склад. Демокед беше не само хитър, но и хладнокръвен човек. Съобразил, че ако Дарий открие способностите му като лекар, той никога няма да успее да откупи свободата си и да се завърне в родния Кротон в Сицилия. Когато дошли да го повикат, заявил, че не разбира нищо от медицина.

— Имате грешка — казал той. — Сигурно ме бъркате с друг Демокед.

Дарий заповядал да приготвят нагорещени железа и клещи. Хладнокръвието веднага отстъпило на хитростта и Демокед се заел с лечението. Приспал Дарий за два дни. През това време масажирал крака, прилагал изкуството си. На третия ден Дарий оздравял и най-лошите опасения на Демокед се сбъднали. Назначили го за лекар на цялото императорско семейство. Дори получил изключителната привилегия да посещава жените в харема по всяко време на деня и нощта без присъствието на евнуси.

Именно Демокед спасил живота на царица Атоса.

Когато голямата болезнена бучка на едната й гърда започнала да се разраства, Демокед умело изрязал гърдата. За най-голямо учудване на всички Атоса оздравяла. Разочарованието, което изпитали египетските лекари, можело да се сравни само с разочарованието на останалите жени на Великия цар.

Макар да й било неприятно, че е загубила гърдата си Атоса разбирала, че ако се била подложила на обичайното египетско лечение (мазило от кобилешко мляко змийска отрова и стрита на прах слонова кост, което се поставя на болното място и убива пациента по-бързо от сабя), щяла да умре. Обстоятелството, че доживя до дълбока старост, промени не само моя живот, което е незначителен факт, но и съдбата на целия свят, което съвсем не е незначително. Ако Атоса бе умряла тогава синът и Ксеркс нямаше да наследи баща си. Не е тайна, че възцаряването на Ксеркс беше изцяло дело на майка му.

Една любопитна подробност. Щом й изрязали гърдата по лицето на Атоса започнали да никнат косми. Махала ги всеки ден с египетски депилатоари, но те пак пониквали. Накрая започнала да поставя на лицето си маска от оловно белило, за да скрие червените петна по кожата си, възпалена от депилатоарите. Представляваше наистина смущаваща гледка. Майка ми казваше, че след операцията Атоса била вече по-скоро мъж, отколкото женя. След като спасил живота на Атоса, Демокед си издействувал да го изпратят в Италия с някакво поръчение на Великия цар. В Тарент напуснал кораба и бързо се отправил към родния си град Кротон, където се оженил за дъщерята на Милон, най-прочутия борец в гръцкия свят и — да, още един победител в Олимпийските игри. Същият този Милон е генералът, който командувал армията, разрушила Сибарис.

Но Демокед скоро се отегчил от живота в родния Кротон. Нали бил прекарал по-голяма част от живота си на служба в бляскави дворци — при Пизистрат в Атина, при Поликрат в Самос и при самия Велик цар в Суза Вече бил свикнал с дворцовия живот и не могъл да понесе провинциалния. Смирено помолил Дарий да му позволи да се върне с младата си жена в Суза. Великият цар на драго сърце му простил и Демокед се върнал в Персия Там всички го почитаха освен старата му приятелка Атоса. Необяснимо защо Атоса не можеше да понася жената на Демокед. При положение че момичето тъй и не научи повече от десетина персийски думи, едва ли е било в състояние да отегчи цицата. Лаида смята, че Атоса е ревнувала. Ако е така, то слухът, че е имала любовна история с лекаря, който изрязал гърдата й, е верен

Демокед се поклони ниско на бившия милетски тиран, след което двамата се целунаха в устата, както в Персия е прието да се поздравяват приятели с еднакъв ранг. Когато единият е с по-висок ранг, той подава само бузата си, а другият я целува. Строго погледнато, Хистией трябваше да подаде бузата си — като тиран на Милет стоеше по-високо от Демокед. Но гърците, гости на Великия цар, обикновено пренебрегват различията в ранга.

Демокед беше ревностен привърженик на Хипий.

— Познавам Хипий още като дете. Оттогава се виждаше, че е необикновена личност. Той е умен и едновременно с това справедлив, рядко съчетание за тиран. — Демокед се усмихна с беззъбата си уста. — В наши дни само Атина и Милет имат късмет с тираните си.

— Имаха късмет! — Хистией приличаше на черен буреносен облак. — Говори ли с Великия цар за Хипий?

— Опитвам се да му говоря. Но него Гърция не го интересува. Все за Индия приказва и за онези страни на изток от изток.

— Много земи делят Индия от Персия. — Хистией разреди с вода виното, което му бе донесла Лаида. — А по море Атина е съвсем близо до Милет.

Демокед кимна, после добави:

— А по море Италия е съвсем близо до Гърция. Всички знаете, че бях изпратен в Кротон да подготвя идването на Великия цар. Но той така и не дойде и аз се върнах вкъщи.

Говореше глупости. Естествено, не можеше да си признае, че всъщност бе изоставил службата си при Великия цар. Официално бягството му винаги се описваше като дипломатическа мисия, която получил от втората стая на канцеларията.

— Великият цар няма амбиции на запад. — Демокед дълго кашля в една кърпа. Рядко съм срещал лекар, който сам да не е постоянно болен.

— Като изключим Самос — отвърна Хистией. Повдигна вежди и за миг намръщеният израз изчезна от лицето му. — Този западен остров беше гръцки.

— Поликрат му създаде доста трудности. — Демокед разгледа кърпата си, явно търсеше следи от кръв. Погледнах и аз. Всички погледнахме. Но нямаше кръв и всички освен Демокед останахме разочаровани. — Аз, естествено, се разбирах с него — добави той. — Повечето хора го намираха за…

— Продажен, суетен, глупав — каза Лаида. — Все забравям, че и ти беше в двора на Самос. — Демокед се усмихна. В устата му се мъдреха три долни зъба, крепящи се на белезникави венци. Горни зъби изобщо нямаше. Преди ядене слагаше в устата си парче дърво, издълбано по такъв начин, че да прилепва към небцето. Така беше в състояние да сдъвче, макар и доста бавно, всичко освен много жилаво месо и много твърд хляб. Сега, на стари години, доста размишлявам за зъбите и последиците от липсата им. — Да, помня те като дете с баща ти — каза Демокед. — От Тракия бяхте, ако не се лъжа. Да, разбира се. Богатият Мегакреон. Сребърните мини. Да, точно така.

— Запознах се с мъжа си в двора на Поликрат — рече Лаида и лицето й доби тъжно изражение. — Това е единственото хубаво нещо, което си спомням от онова време. Мразех Самос. И Поликрат мразех. Той си беше чисто и просто един пират. Дори не се посвени да заяви на баща ми, че когато връщал на приятелите си откраднатите товари, те били по-щастливи, отколкото щели да бъдат, ако изобщо не им ги бил взимал.

— Истина е, че беше пират — съгласи се Демокед. — Но това не му пречеше да е личност. Помня времето, когато дворът на Самос беше по-бляскав от този на Пизистрат. Помниш ли Анакреон? Поета Анакреон? По негово време може и да не си била родена. Преди да дойде в Самос, живеел в онази най-дива провинция Тракия.

— Анакреон живееше в Абдера, в гръцка Абдера — заяви Лаида с категоричен тон.

Двамата мъже избухнаха в смях.

— Преди да дойде в Самос, Анакреон живееше в най-просветената страна Тракия — каза Демокед, като се поклони на Лаида. — След това се премести в Атина. Беше любимец на клетия Хипарх. Тъжна история, нали? И все пак има едно нещо, за което Поликрат заслужава уважение: винаги гледаше на запад. Беше истински господар на морето, а искаше да бъде господар и на всички острови.

— Може би точно ти трябва да говориш с Великия цар за островите — обърна се Демокед към бившия тиран. — Той беше доволен, естествено, когато Самос стана негов. И още по-доволен бе, когато цялата флота на Самос стана негова. А щом имаш на разположение чудесна флота…

Демокед замълча и погледна Хистией.

— Още когато бях в Милет — заговори Хистией бавно, почти мечтателно, — можех без усилия да завладея Наксос.

Демокед кимна.

— Красив остров. Плодородна земя. Предприемчиви хора.

Погледнаха се многозначително.

Така започнаха Гръцките войни. Тъй като бях дете, жадно слушах разговора на възрастните, ала не разбрах значението на този двусмислен диалог. Години по-късно ми стана ясно как, едва ли не от скука, тези двама гръцки интриганти поставиха началото на един успешен заговор, в резултат на който Великият цар бе въвлечен в гръцките дела.

Но това е сегашната ми преценка за миналото. Тогава ми беше по-интересно да слушам разказа на Демокед за чудотвореца Питагор.

— Запознах се с него в Самос — каза старият лекар. — По онова време още бях бижутер, като баща си. Баща ми, преди да изпадне в немилост, беше личен бижутер на Поликрат. При Поликрат човек рано или късно изпадаше в немилост. Както и да е, Питагор беше, всъщност е — видях го отново, когато бях в Кротон — необикновен човек. С интересни идеи. Той вярва в преселението на душите.

Въпреки че на персийските деца е забранено да задават въпроси на възрастните, аз се ползувах с известна свобода.

— Какво е преселение на душите? — попитах.

— Колко прилича на дядо си! — възкликна Лаида, с което искаше да придаде особена важност на зададения от мен най-обикновен въпрос. Тя не пропускаше случай да подчертае приписваната ми голяма прилика със Зороастър.

— Това означава, че при смъртта душата се преселва в друго тяло — отговори Демокед. — Никой не знае откъде идва тази идея…

— От Тракия — заяви Хистией. — Всички налудничави магьоснически идеи идват от Тракия.

— Аз съм тракийка — каза твърдо Лаида.

— Тогава знаеш точно какво искам да кажа. — Хистией почти се усмихна.

— Знам, че от всички земи моята родина е най-близо както до небето, така и до ада — отговори Лаида с особения си магьоснически глас. — Така пеел Орфей, когато слизал в подземното царство.

На това място замълчахме.

— Не знам как е стигнал Питагор до тази идея — продължи след малко Демокед. — Знам обаче, че е прекарал година-две в храмовете на Египет. Може тъкмо оттам да е взел идеята. Не мога нищо да твърдя. Чувал съм, че египетските ритуали имат извънредно силно въздействие върху податливите на внушение хора. За щастие аз не спадам към тях. Но той беше такъв човек. Спомням си, че Поликрат му бе дал писмо до своя приятел, фараона — стария Амазис^[3]. Така че на Питагор сигурно са му показали най-различни тайни ритуали, неизвестни на повечето хора. Но после Камбиз нападна Египет, Амазис умря, а нещастният Питагор бе взет в плен и независимо от твърденията му, че е приятел на тирана Поликрат, персите го продадоха на един бижутер във Вавилон. За щастие бижутерът бил много мил с него. Разрешил му да учи при маговете.

— Виж, това вече не е хубаво — заяви твърдо Лаида.

— Мъдрите хора, където и да попаднат, съумяват да почерпят някаква полза. — Демокед имаше практичен ум! — Както и да е, когато най-сетне откупи свободата си от бижутера и се върна в Самос, Питагор беше направо друг човек. Дойде да живее при мен, а не в двореца. Разказа ми, че се научил да чете и да пише египетските йероглифи. Научил бе и персийски. Имаше нови теории за същността и устройството на онова, което сам нарече вселена.

Да, именно Питагор въведе тази дума, а днес софистите в Атина я употребяват по хиляда пъти на ден, без да са наясно какво точно е имал предвид създателят й.

Доколкото разбирам Питагор — а теорията му е толкова сложна, че се съмнявам дали има някого, който да я разбира напълно, — той смяташе, че единицата е основата на всички неща. От единицата произлиза числото, от числото — точките, от точките — свързващите ги прави, от правите — равнините, а от равнините — телата. От телата произхождат четирите елемента: огън, вода, земя, въздух. Тези елементи се смесват и образуват вселената, която е вечно жива и променяща се — една сфера, съдържаща в центъра си по-малка сфера, земята.

Според Питагор от всички тела най-красива е сферата, а от всички геометрични фигури най-божествена е окръжността, при която всички точки се съединяват и тя няма нито начало, нито край. Аз лично никога не съм разбирал математическите му теореми. Демокрит твърди, че ги разбира. Щом казваш, радвам се за теб, Демокрите.

След това Демокед разправи как Поликрат се скарал с Питагор и изпратил стрелците си да арестуват мъдреца.

— За щастие успях да убедя главния инженер на Поликрат да скрие Питагор в онзи тунел^[4], който строяха близо до града. По-късно, когато се стъмни, качихме Питагор на един кораб за Италия. Дадохме му писмо до моя приятел, а сега и тъст, Милон от Кротон…

— Аха, Милон, опустошителят на Сибарис.

Хистией отново гледаше намръщено. В интерес на истината Милон си беше опустошител. След като разгроми сибаристката армия, той отби една река, така че целият град потъна под водите й.

— Какво да ви кажа, познавам Милон още от детската му възраст — рече учтиво Демокед. — Всъщност бих могъл да съм му дядо. Когато спечели първото си състезание на Олимпийските игри…

Демокрит смята, че разрушаването на Сибарис е станало няколко години по-късно. Не съм съгласен. Трябва обаче да отбележа, че когато възстановявам разговор, воден преди шестдесет години, най-вероятно смесвам неща, казани при различни срещи…

През онези години Демокед ми говореше много за Питагор. Това означава, че разказът ми е достоверен — в смисъл, че повтарям точно онова, което съм чул. Хронологическата последователност обаче е друг въпрос. Не съм си водил дневник. Знам със сигурност, че чух името на Питагор през първото лято в Екбатана. Дори си спомням нещо още по-важно, а именно че през същия ден Хистией и Демокед обсъждаха господаря на морето Поликрат. Разменените погледи и многозначителното мълчание по-късно ме накараха да стигна до извода, че именно на тази среща двамата са се съюзили с цел да въвлекат Дарий във война с гръцкия свят. Тактиката им бе да съблазнят Великия цар с единствената титла, която не притежаваше — Господар на морето. Освен това положиха всички усилия да го убедят, че трябва да подкрепи тирана Хипий — и чрез война, ако е необходимо. Естествено, впоследствие войната стана необходима главно поради интригите на двама гърци в Екбатана през един летен ден, когато нямаха какво друго да правят.

— Жена ти ми каза, че Питагор си е построил училище в Кротон, от цял свят идвали да учат при него — рече Лаида, която имаше добри чувства към жената на Демокед, защото тя не представляваше заплаха за нея.

— То не е училище в истинския смисъл на думата. По-скоро е… Всъщност той заедно с още няколко други светци са се отделили в една къща, където водят, според определението на Питагор, благочестив живот.

— Не ядат боб. — Хистией си позволи да се засмее. И до днес най-сигурният начин да разсмееш атиняните е да споменеш Питагоровата забрана да се яде боб. Атиняните намират това табу за ужасно смешно, особено когато в театъра атинският комик придружава шегата си с шумно пърдене.

— Питагор вярва, че бобовите зърна съдържат човешки души — обади се Демокед. — А и не може да са отрече, че те наистина приличат на човешки зародиши.

Демокед беше човек на науката, тъй че проявяваше интерес към всяка теория за сътворението.

— Питагор отказва да яде и месо — добави той. — Страх го е, че може, без да иска, да изяде някой прародител или приятел, чиято душа се е преселила именно в това животно.

— Колко дълго, според Питагор, душите могат да се преселват от едно същество в друго? — попитах аз.

Двамата гърци ме изгледаха с истинско любопитство. Бях задал въпрос от първостепенно значение. За момент престанах да бъда дете — бях внукът на Зороастър.

— Не знам. Кир Спитама — отговори Демокед, като произнесе името ми с почитанието, което му се полага.

— До края на времето на дългото царство? Или престават да се преселват още преди това? — Бях искрено завладян от тази, според мен, поразителна нова представа за смъртта и прераждането, и… какво още? Несъмнено нищо не може да се роди след края на безкрайното време.

— Не мога да говоря от гледна точка на Зороастровото виждане… Имам предвид от гледна точка на неговата истина. — Демокед не възнамеряваше да поставя под съмнение религията на Великия цар. — Мога да кажа само, че според Питагор всеки човешки живот трябва да има за цел освобождаването на божествената искра, която живее в човека, за да се присъедини тя отново към единната вселена, която той вижда като движещ се етер… като съвършено и хармонично цяло.

— „Аз съм дете на земята и звездното небе…“ — извиси глас Лаида.

Изслушах търпеливо нейната много дълга и много загадъчна песен, описваща сътворението на света според тракийските магьосници.

Щом песента свърши, Демокед отново подхвана темата.

— Целта на Питагоровото учение е човек да излезе от непрекъснатия цикъл на смърт и прераждане. Той вярва, че това може да се постигне чрез себеотрицание, обреди, пречистване, чрез пости, изучаване на музика, математика. Независимо дали е вярно като учение, или не, благодарение на Питагор и школата му днес Кротон владее почти цялата южна част на Италия.

— Не е заслуга на Питагор — възрази Хистией. — По-добре е да благодариш на тъста си Милон. Той е велик воин.

Колкото и да е необичайно за един грък, Хистией не проявяваше ни най-малък интерес към философията — Дума, измислена от Питагор, за да назове истинската любов към мъдростта.

Пак Питагор, с помощта на Демокед — поне така твърдеше Демокед, — установи, че човешкият мозък е център на цялото ни мислене. Не съм виждал доказателствата за тази теория, нито пък ще ги разбера, ако ги видя. Но вярвам, че това е така. Навремето спорих по този въпрос с китайците, които мислят, че център на умствената дейност е стомахът, тъй като стомахът е по-чувствителен от другите части на тялото поради бълбукането на газове в него. Демокрит ми напомня, че вече съм споменавал това. Бъди по-търпелив с мен, Демокрите. Пък и нали повторението е тайната на ученето.

— Според мен заслугата за успеха на Кротон се крие в добродетелите на неговите граждани. — Демокед се изкашля в кърпата си. — Те вярват, че учителят им е бог, какъвто той може би е.

— А Питагор мисли ли се за бог? — попита съвсем на място Хистией.

Демокед поклати глава.

— Доколкото разбирам, Питагор вярва, че всички неща са взаимно свързани, че всички ние сме част от единния космос, че всеки от нас участвува в цялостната божественост. Но не можем отново да се присъединим към цялото, докато не сме се освободили от плътта, в която сме затворени като в гроб.

— Защо? — попита Лаида.

— За да се издигнем над болката на този свят, над усещането за непълнота…

— Орфей слезе в ада — каза Лаида с чувството, че прави уместна забележка.

Може и да е била уместна. Знам твърде малко за култа към Орфей — един тракиец, който слязъл в ада, за да отведе мъртвата си жена. Той се върнал, но тя — не. Мъртвите обикновено не се връщат. По-късно бил наказан: — предполагам, за безбожие^[5].

Култът към Орфей открай време има много поклонници из дивите земи, особено в магьосническа Тракия. Впоследствие започнал да се разпространява и в гръцкия свят. От малкото, което знам за орфизма, имам чувството, че той е само един недодялан вариант на красивата и наистина древна легенда за героя Гилгамеш^[6]. Гилгамеш също слязъл в ада, за да върне мъртвия си възлюбен Ендику. Не, Демокрите, Гилгамеш не е грък, но все пак е голям герой и както повечето герои искал прекалено много. Не съществувало нищо, което той да не може да победи освен самото нищо — смъртта. Героят искал да живее вечно. Но дори и славният Гилгамеш не можел да промени естествения ред. Когато се примирил с тази основна истина, постигнал покой… и умрял.

Научих историята на Гилгамеш във Вавилон. Много отдавна той бил култова фигура по цял свят. Днес е забравен навсякъде освен във Вавилон. Времето на дългото царство е наистина много дълго. Бедата на гърците е, че нямат представа колко стар е този свят. Те, изглежда, не разбират, че всичко, което ще се случва, вече се е случило, като изключим края. В Индия вярват, че краят е настъпвал многократно, тъй като той идва всеки път, когато циклите на сътворението изгасват… и отново се запалват.

Демокрит сметна за нужно да ми даде пояснение относно орфизма. Излиза, че последователите му също вярват в преселението на душите — според тях това е процес, който завършва само когато духът е пречистен чрез обреди, и прочие. Сигурно си прав, Демокрите. Все пак ти си роден в Тракия. Освен това успя да ме убедиш, че Лаида независимо от осведомеността си по окултните изкуства никога не е разбирала култа към Орфей.

— Не съм чувал Питагор да твърди, че е посещавал Хадес, обаче ми разказа една наистина любопитна история — обади се Демокед. Изглеждаше много обезпокоен, сякаш не одобряваше онова, което сам се готвеше да разкаже. — Скоро след завръщането му от Вавилон се разхождахме покрай вълнолома, който Поликрат току-що бе построил на пристанището. Изведнъж Питагор спря и ме загледа втренчено. Гледаше ме отгоре, защото е много по-висок от мен. „Спомням си! Спомням си всичко!“, възкликна той. Нямах представа за какво говори. „Всичко за какво?“, попитах. „За предишните си съществования“, отговори той. Звучеше съвсем убедително. Разказа ми, че в едно предишно превъплъщение е бил син на бога Хермес от простосмъртна жена. Хермес толкова обичал сина си, че обещал да му даде всичко, което пожелае, освен безсмъртие. Само боговете са безсмъртни. Така че момчето поискало другото най-хубаво нещо: „Нека при всяко ново превъплъщение да си спомням кой съм бил и какво съм правил в предишните си съществования.“ Хермес се съгласил. „И ето — продължи Питагор — сега мога да си спомня какво е да си птица, воин, лисица, ахеец в Троя. Всичко, което съм бил, съм и ще бъда, докато отново се присъединя към цялото.“

Бях поразен от разказа на Демокед и неведнъж съм съжалявал, че не съм имал щастието лично да познавам Питагор. Когато една съперническа групировка го изгони от Кротон, той намери убежище в храма на Метапонт, Където бавно се самоуби чрез глад. Тогава бях на двадесет години и можех да отида да го видя. Казват, че до последния си ден приемал посетители. Интересно дали това е бил наистина последният му ден? Или и днес броди из атинските улици, а главата му е пълна със спомени от хилядите предишни прераждания.

Демокрит ми казва, че в Тива има питагорейско училище, доскоро ръководено от един кротонец на име Лизий. Демокрит много се вълнува от приписваните на Лизий думи: „Хората умират, защото не могат да свържат началото с края.“

Да, това наистина е мъдро. Животът на човека може да се представи като права низходяща линия. Но когато душата, или частицата божествен огън у всекиго от нас, се присъедини към първоначалния източник на живота, тогава се осъществява идеалната фигура: правата линия се затваря и началото се свързва с края.

Тук трябва да кажа, че като малък съвсем не бях дете-чудо. В никакъв случай не искам да създам впечатлението, че съм бил пророк, чудотворец или философ в ранна възраст, нито пък когато и да било по-късно. Такава ми е била съдбата и трябва да си призная, това мое положение в обществото съвсем не ми е било неприятно независимо от враждебността на маговете, последователи на Лъжата, многократно компенсирана от добрината, която проявяваха към мен трима велики царе — Дарий, Ксеркс, Артаксеркс.

Макар никога да не съм имал склонност към религията или магиите, по природа съм умозрителен. Освен това се чувствувам длъжен да опозная други религии и философски системи, да разбера до каква степен се различават от пътя на Истината, която ми бе предопределено да следвам по рождение.

Неведнъж през целия си дълъг живот с учудване съм откривал в другите религии елементи, които дотогава са били за мен неповторими откровения на Премъдрия господ, отправени към Зороастър. Но сега разбирам, че Премъдрият господ може да говори на всички езици в света и че на всички езици в света думите му рядко биват разбирани или следвани. Но те си остават едни и същи. Затова са истина.