Уолт Уитман
Ела от полетата, татко

Ела от полетата, татко, имаме поща от Пийт!

Излез пред вратника, майко, писмо от скъп.пя ти син!

 

Уви, сега е есен,

        уви, когато дървесата по-масленозелени са, по-жълти,

по-червени и когато и селата край Охайо са студени

        и спокойни със листа, трептящи вън умерения вятър,

когато ябълките зреят, увиснали в овощните градини

        и гроздовете виснат в сплитащите се лози

(усети ли дъха на гроздето в асмата? Усети ли уханието

        на овеса. в който напоследък се събираха

с жужение пчели?), уви, над всичко туй спокойно е небето,

        така прозрачно е подир дъжда с чудесни облаци по него,

под него също тъй е всичко много тихо, всичко жизнено е

        и е всичко красота, а фермата, тя също процъфтява.

 

Там във полето всичко процъфтява,

от полето, татко, се върни на призива на дъщеря си,

ела на входа, майко, при самия вратник.

 

По-скоро отколкото й позволяват силите тя бърза,

        има нещо заплашително, краката й треперят,

не спира да се среши или да оправи свойта кърпа тя.

 

Бързо отворете илика,

        туй не е неговият почерк, името му е обаче долу.

О, чужда някаква ръка е писала за милия ни син,

        о, поразена майчина душа! Под погледа й всичко плува,

черни блясъци, тя схваща само главните слова

        и късове от изречения, ранен в гърдите от куршум

във схватка с кавалерия, отнесен в болница,

        понастоящем зле, но скоро ще се подобри…

 

О, днес за мен е само този образ

        сред благодатния, заможния Охайо, с всичките му

градове и ферми, тоз образ болно бял в лицето,

        с неясни мисли във главата и съвсем отпаднал…

 

„Недей така тъгува, мила майко — едва порасналата дъщеря

        говори тъй през своите хълцукания, а малките сестричета

се скупчват покрай нея неми и уплашени, — виж, мила майчице,

        писмото казва, че във късо време Пийт ще бъде по-добре!“

 

Ах, бедното момче, той няма никога да бъде по-добре

        (а може би той няма нужда да е по-добре, тоз смел

и простодушен момък), защото додето те стоят на прага,

        той е вече мъртъв, едничкият им син е мъртъв.

 

Но майката, тя има нужда да е по-добре.

        Тя с тънките си форми е облечена във черно,

не се докосва до храната денем, нощем спи нащрек

        и често се пробужда, а посреднощ е будна,

плаче и скърби с дълбока скръб — да би могла

        да се оттегли без да видят, мълчаливо да избяга

от живота и да се оттегли, да тръгне подир него,

        да го търси и да бъде с милия си мъртъв син.