Уолт Уитман
Спонтанен аз

Спонтанен аз, Природа!

Обичащият ден, възхождащото слънце и приятелите,

        със които съм щастлив,

ръката на другаря ми, увиснала лениво върху мойто рамо,

полите на могилата, внезапно побелели

        с цветовете на планинска пепел

и същите наесен късно багрени в червено, жълто,

        пурпурно и светло или маслено зелено,

богатата покривка от треви, животни, птици

        и самотна пейка, диви ябълки и обли камъни,

красивите фрагменти, небрежно правеният списък —

        както са ми идвали във спомена или на ум,

действителни поеми (което смятаме поеми: туй картини са!)

        за интимния живот в нощта на мъже такива като мен,

гази поема изнемощяло нерешителна, невидима,

        която нося винаги със себе си, която всеки носи

(веднъж завинаги го знай — признавам го нарочно —

        където има като мен мъже, там нашите са

        сладострастни, мъжки, дебнещи поеми!),

любовни мисли и любовен сок, любовен мирис,

        влюбено съгласие, възкачващи се влюбени,

възлизане на сока, обятия на любовта, уста на любовта,

        възлюбен фалос, гръд на любовта, корем в корем,

земя на девствена любов, живот, който е живот

        едва след любовта, тяло на жената, любено от мен,

тяло на мъжа, тяло на земята, мек внезапен вятър,

        дивата пчела, летяща, гъгнеща със нисък глас,

която хваща разцъфтелия се женски цвят,

        навежда се над него с влюбени непоколебими пипала,

напряга волята си и се притиска в него треперяща,

        докато постигне своето удовлетворение,

платата в леса във ранни часове, двамата заспали нощем —

        един до друг, единият с ръка обхванал долу другия,

ухание на ябълка, ухание на скършения стрък на салвията,

        на мента и на брезова кора, копненията на момчето,

жарта и напорът, когато споделя с мен какво си е мечтало,

        умрялото листо, въртяно от спиралната вихрушка,

падащо спокойно и доволно на земята, неоформените жила,

        с които погледите, хората, нещата се ужилват,

центрираното в мене жило, което ме боде тъй,

        както то боде и всеки друг, и чувствителните,

орбитални, скрити в скута братя, които само

        най-чувствителните могат да усетят де са спотаени,

тогова, скитника прелюбопитен, който скита със ръката си

        по цялото тело свенливо, за който няма никога покой,

младежът, който се черви и се черви,

        и момичето, което се черви и се черви,

младежът който от дълбокия си сън се буди през нощта,

        с гореща длан се мъчи да подтисне туй,

което иска да го подчини: мистичната любовна нощ

        и странните полудобредошли терзания, видения, потене

и пулсът биещ в дланите, в тръпнещите свиващи се пръсти,

        младежът румен, зачервен, засрамен, гневен,

плясъкът над мен на влюбения в мене океан

        додето аз лежа разголен, пълен със желания,

ликуването на близнаците, пълзящи по тревата,

        майката, която не откъсва погледа си никога от тях,

ореховият дънер, зелената орехова черупка, зреещите орехи

        и целомъдрието на растенията, птиците, животните,

логично следващата моя незначителност, когато

        се спотайвам или пък намирам себе си за недостоен,

додето растения, птици и животни никога не се спотайват

        и не намират себе си за недостойни,

великата неопетненост, свойствена на бащинството,

        дето би могла да се сравни със майчинството само,

обетът, че ще продължавам прокреацията, който дадох вам,

        адамови и пълнокръвни дъщери,

желанието, дето ме гризе и ден и нощ със гладен зъб,

        додето не наситя туй, което ще роди момчета

да заемат мястото ми като си отида,

        завършената цялостно отмора, отдихът, доволството,

и този куп със плодове, откъснати случайно някак

от самия мен — той свърши свойта работа,

захвърлям го безгрижно — да падат плодовете

там, където могат.