Максим Горки
Сред хората (4)

4

Отново съм в града, в двуетажна бяла къща, прилична на ковчег, общ за множество хора. Къщата е нова, но някак анемична, подпухнала като бедняк, който внезапно е забогатял и веднага се е натъпкал до затлъстяване. Тя се издига ребром към улицата, на всеки етаж има по осем прозореца, а там, където трябва да бъде фасадата — по четири; долните гледат към тесен проход, към двора, а горните — през оградата, към малката къщичка на една перачка и в мръсно дере.

Улица, както съм свикнал да я разбирам — няма; пред къщата се е проснало мръсно дере, преградено на две места с тесни насипи. Вляво дерето излиза към арестанските роти, в него изхвърлят сметта от дворовете и на дъното му се е образувала локва от гъста, тъмнозелена кал, вдясно, на края на дерето, плуе тинестият Звездни вир, а центърът на дерето се намира точно срещу къщата; половината е засипана със смет и потънала в коприва, репеи и киселец, а в другата половина свещеникът Доримедонт Покровски е насадил градина; в градината има беседка от тънки летвички, боядисани със зелена боя. Ако хвърляш камъни в тази беседка, летвичките се цепят с пукот.

Мястото е до немай-къде унило, безсрамно мръсно; есента е обезобразила жестоко нечистата глинеста земя, превърнала я е в ръждив клей, в който краката здраво затъват. Никога дотогава не бях виждал толкова много кал на толкова малко пространство и свикнал с чистотата на полето и на гората, този кът на града будеше в мене тъга.

Оттатък дерето се точат сиви, стари стобори и далече между тях виждам кафявата къщурка, в която живях през зимата като прислужник в магазина. Близостта на тази къща още повече ме угнетява. Защо пак ми се наложи да живея на тази улица?

Познавам господаря си, той идваше на гости на майка ми заедно с брат си, който пищеше смешно:

— Андрей-папа̀, Андрей-папа̀.

И двамата са такива, каквито си бяха: по-големият, с гърбав нос, с дълга коса, е симпатичен и изглежда добър; по-малкият, Виктор, си е останал със същото конско лице и със същите лунички. Майка им — сестра на баба — е твърде сприхава и креслива. По-големият е женен — жена му е дебела, бяла като пшеничен хляб, с големи очи, много тъмни.

Още първите дни тя ми каза два-три пъти:

— Аз подарих на майка ти копринена пелерина с разноцветни мъниста…

Кой знае защо, не ми се искаше да вярвам, че тя е подарила, а майка ми е приела подаръка. И когато ми напомни за тази пелерина още веднъж, аз я посъветвах:

— Като си подарила, не се хвали.

Тя изплашено отскочи от мене.

— Какво-о? Ти с кого приказваш?

Лицето й се покри с червени петна, очите й се опулиха и тя повика мъжа си.

Той дойде в кухнята с пергел в ръцете, с молив зад ухото, изслуша жена си и ми каза:

— На нея и на всички трябва да говориш на вие. А дързости не бива да говориш!

После нетърпеливо рече на жена си:

— Не ме безпокой за глупости!

— Как глупости! Ако твоите роднини…

— Дявол да ги вземе роднините! — кресна господарят и избяга.

И на мене не ми харесваше, че тези хора са роднини на баба; според наблюденията ми сродниците се отнасят един към друг по-зле от чужди: като знаят повече от чуждите хора лоши и смешни неща един за друг, те клюкарствуват по-злобно и по-често се карат и бият.

Господарят ми хареса, той красиво тръсваше косата си, като я прибираше зад ушите, и по нещо ми приличаше на Хубава работа. Смееше се често и с удоволствие, сивите му очи гледаха добродушно, край гърбавия му нос забавно играеха смешни бръчици.

— Стига сте се карали, зверове-кокошки! — казваше на жена си и на майка си, като разкриваше в блага усмивка дребните си, здрави зъби.

Свекървата и снахата се караха всеки ден; много чудно ми беше колко лесно и бързо се спречкват. От сутринта — и двете несресани, незакопчани — се разтичваха из стаите, като че ли в къщата е избухнал пожар; суетяха се цял ден и си почиваха само на масата през време на обеда, на вечерния чай и на вечерята. Пиеха и ядяха много, до прехласване, до изнемога, на обед приказваха за ястия и се посдърпваха ленивичко, готвейки се за голяма кавга. Каквото и да приготвяше свекървата, снахата непременно казваше:

— А майка ми го прави другояче.

— Другояче — значи, по-лошо!

— Не, по-хубаво!

— Хайде тогава, върви при майка си!

— Тук аз съм стопанка!

— Ами аз каква съм?

Намесваше се господарят:

— Стига, зверове-кокошки! Да не сте полудели?

В къщата всичко беше необяснимо чудновато и смешно: от кухнята се отиваше в трапезарията през единствения в апартамента малък и тесен клозет; през него внасяха в трапезарията самоварите и яденето, той бе предмет на весели шеги и — често — източник на смешни недоразумения. Мое задължение беше да наливам вода в казанчето на клозета, а спях в кухнята, срещу вратата към него и до вратата на главния вход: на главата ми беше горещо от кухненската печка, в краката ми духаше от входа; когато си лягах, събирах всички черджета и ги струпвах върху краката си.

В голямата гостна с две огледала на стените между прозорците, с картини-премии на „Нива“ в златни рамки, с две маси за игра на карти и дванадесет виенски стола бе пусто и скучно. Малката гостна беше претъпкана с пъстра мека мебел, етажерки с „чеиза“ от сребърни съдове и сервизи за чай; украсяваха я три лампи, една от друга по-големи. В тъмната спалня без прозорци освен широкия креват имаше сандъци и шкафове, от които дъхаше на тютюневи листа и на прах против бълхи. Тези три стаи бяха винаги празни, а господарите се тъпчеха в малката трапезария и си пречеха взаимно. Веднага след сутрешния чай, в осем часа, господарят и брат му разтваряха масата, слагаха на нея бели листове, комплект уреди за чертане, моливи, панички с туш и се залавяха за работа, единият на края на масата, другият срещу него. Масата се клатеше. Тя задръстваше цялата стая и когато от детската излизаха бавачката и господарката блъскаха се в ъглите на масата.

— Абе не се развявайте тук! — викаше Виктор.

Господарката обидено молеше мъжа си:

— Вася, кажи му да не ми крещи!

— Пък ти не клати масата — миролюбиво я съветваше господарят.

— Аз съм бременна, тук е тясно…

— Добре, ще идем да работим в гостната.

Но господарката викаше възмутено:

— Господи, та кой работи в гостна?

От вратата на клозета се подава злобното, сгорещено от огъня на печката лице на старата Матрьона Ивановна, тя вика:

— Я виж, Вася: ти работиш, пък тя в четири стаи не може да се отели. Дворянка от Гребешок, умът й — като на паток!

Виктор се смееше ехидно, а господарят крясва:

— Стига!

Но снахата, след като залива свекърва си с потоци от най-злъчно красноречие, рухва на стола и пъшка:

— Ще си ида! Ще умра!

— Не ми пречете да работя, дявол да ви вземе! — крещи господарят, побледнял от напъване. — Лудница — та нали за вас се трепя, за да ви храня! О, зверове-кокошки…

Отначало тези кавги ме плашеха, особено се уплаших, когато господарката грабна готварския нож, изтича в клозета и като заключи двете врати, диво зарева там. За малко в къщата стана тихо, после господарят подпря ръце на вратата, наведе се и ми викна:

— Качи се, счупи стъклото и махни куката!

Бързо скочих на гърба му и избих стъклото над вратата, но когато се надвесих надолу, господарката усърдно ме заудря по главата с дръжката на ножа. Все пак успях да отключа вратата, господарят с бой измъкна съпругата си в трапезарията и й отне ножа. Докато седях в кухнята и разтривах натъртената си глава, аз бързо съобразих, че напразно съм пострадал: ножът бе тъп, с него дори парче хляб мъчно можеше да се отреже, а къде ти — да срежеш кожата; не беше необходимо да се качвам на гърба на господаря — можех да счупя стъклото от стол, и най-после, по-удобно беше възрастен да махне куката, понеже ръцете му са по-дълги. След тази история свадите в къщи вече не ме плашеха, Братята пееха в църковния хор; понякога те започваха да си тананикат тихичко през време на работа, по-големият пееше с баритон:

Аз пръстена момински

в морето изтърва-а-ах…

По-младият подемаше с тенор:

Тъй щастието земно

навеки пропилях.

От детската стая долиташе тихият възглас на господарката:

— Да не сте полудели? Детето спи…

Или:

— Ти, Вася, женен, може и да не пееш за моми, има ли смисъл? Пък и скоро ще бият за вечерня…

— Е, тогава ще почнем нещо църковно…

Но господарката им втълпяваше, че изобщо е неуместно да се пее нещо църковно къде да е, а тук още… — и тя красноречиво посочваше с ръка малката вратичка.

— Ще трябва да сменим квартирата, че инак — дявол знае какво? — казваше господарят.

Не по-рядко той разправяше, че трябвало да се смени масата, но го разправяше цели три години.

Като слушах разговорите на господарите ми за хората, винаги си спомнях магазина за обувки — и там говореха така. Беше ми ясно, че господарите ми също се смятат за най-добрите в града, знаят най-точните правила за поведение и облегнати на тези правила, неразбираеми за мене, съдят всички хора безжалостно и безпощадно. Това съдене будеше у мене пареща мъка и яд против законите на господарите ми и за мене стана източник на удоволствие да нарушавам законите им.

Имах много работа: изпълнявах задълженията на прислужница, всяка сряда миех пода в кухнята, лъсках самовара и медните съдове, в събота миех дъските в целия апартамент и двете стълби. Цепех и носех дърва за печките, миех съдовете, белех зарзават, ходех с господарката на пазар и мъкнех след нея кошницата с покупките, тичах в бакалницата, в аптеката.

Най-близкото ми началство — бабината сестра, шумна, неукротимо яростна старица, ставаше рано, към шест часа сутринта; измила се набързо, тя още по риза коленичеше пред иконата и дълго се оплакваше на бога от живота си, от децата си и от снаха си.

— Господи! — със сълзи в гласа възкликва тя, прилепила до челото стиснатите си три пръста. — Господи, за нищо не моля, нищо не искам — дай ми само да си почина, успокой ме, господи, чрез твоята сила!

Нейните вопли ме будеха; събудил се, гледах изпод одеялото и слушах със страх горещата молитва. Есенната утрин мъждиво наднича през прозореца на кухнята, през стъклата, облени от дъжд; на пода, в студената дрезгавина, се клати сива фигура и тревожно ръкомаха; от малката й глава под смъкната забрадка са се разпилели по врата и по раменете редки светли коси, забрадката непрекъснато пада от главата й; старицата рязко я оправя с лявата си ръка и мърмори:

— Ах, да пукнеш макар!

Със замах се удря по челото, по корема, по раменете и съска:

— А снахата накажи я, господи, заради мен: пиши й в сметката всичко, всички мои обиди! И отвори очите на сина ми — за нея ги отвори и за Викторушка! Господи, помогни на Викторушка, дай му от твоите дарове…

Викторушка също спи тук, в кухнята, на одъра; събуден от стоновете на майка си, той вика със сънлив глас:

— Майко, пак ревете рано-рано! Това е цяло нещастие!

— Хайде, хайде, спи си — виновно шепне бабата. Една-две минути се люшка мълчаливо и изведнъж пак провъзгласява отмъстително: — И дано ги защракат кокалите, и свят да не видят, господи…

Така страшно дори и дядо ми не се молеше.

Като свършеше молитвите си, тя ме будеше:

— Ставай, стига си хъркал, не за това живееш!… Сложи самовара, донеси дърва — трески не си ли приготвил от снощи? Уу!

Старая се да върша всичко бързо, само да не чувам съскащия шепот на старицата, но е невъзможно да й угодя; тя се носи из кухнята като зимна вихрушка и фучи, и вие:

— По-тихо, сатана! Ще събудиш Викторушка, ама ще ти дам да разбереш! Тичай в бакалницата…

В делник купуваха за сутрешния чай по два фунта пшеничен хляб и за две копейки евтини кифлички за младата господарка. Когато занесях хляба, жените го оглеждаха подозрително, претегляха го на дланта си и питаха:

— А добавка нямаше ли? Не? Я отвори устата! — и викаха тържествуващо: — Изплюскал добавката, ей ги трохите по зъбите му!

… Работех с желание — беше ми приятно да унищожавам мръсотията в къщи, да мия подовете, да лъскам медните съдове, отдушниците, дръжките на вратите — неведнъж чувах как в спокойни моменти жените казваха за мене:

— Старателен е.

— Чист.

— Само че е много дързък.

— Е, драга, кой ли го е възпитавал!

И двете се мъчеха да ме научат да ги уважавам, но аз ги смятах за побъркани, не ги обичах, не ги слушах и на всяка тяхна дума слагах капак. Младата господарка навярно бе забелязала колко зле ми действуват някои изказвания и затова все по-често говореше:

— Ти трябва да помниш, че си взет от просяшко семейство! Аз бях подарила на майка ти копринена пелерина. С разноцветни мъниста!

Веднъж й рекох:

— Е, да не искате заради тази пелерина да си одера кожата за вас?

— Божичко, ами че той може да ни запали! — изплашено викна господарката.

Смаях се: защо — да ги запаля?

И двете непрекъснато се оплакваха от мене на господаря, а господарят ми казваше строго:

— Мисли му, братче!

Но веднъж равнодушно рече на жена си и на майка си:

— Ама пък и вас си ви бива! Яздите хлапака като кон — друг отдавна да е избягал или да е пукнал от такава работа…

Това ядоса до сълзи жените; съпругата му закрещя в изстъпление като тропаше с крак:

— Та бива ли да се говори така пред него, глупако чорлав! Какво ще представлявам аз за него след тези думи? Аз съм бременна жена.

Майка му виеше плачевно.

— Бог да ти прости, Василий, само — помни ми думата — ще развалиш хлапака!

Когато те излязоха, в яда си господарят строго ми каза:

— Виждаш ли, дяволе, каква врява се вдигна заради теб? Ама ще те пратя при дядо ти и пак ще станеш вехтошар!

Не изтърпях обидата и казах:

— Че по-добре да съм вехтошар, отколкото у вас! Взехте ме за ученик, а на какво ме учите? Да изхвърлям помията…

Господарят ме улови за косата, без да ми причини болка, внимателно, и като ме погледна в очите, каза учудено:

— Я какъв зъбат си бил! Това, братче, не ми минава, не-е.

Мислех, че ще ме изпъдят, но един ден по-късно той дойде в кухнята с руло дебела хартия в ръцете, с молив, триъгълник и линия.

— Като почистиш ножовете, нарисувай ей това!

На един лист беше изобразена фасадата на двуетажна къща с много прозорци и гипсови украшения.

— Ето ти пергел! Измери всички линии, нанеси краищата им върху хартия с точки, после мини с молива по линията от точка до точка. Първо надлъж — това ще бъдат хоризонталните, после напреки — вертикалните. Хайде!

Много се зарадвах на чистата работа и че започвам да се уча, но гледах хартията и инструментите с благоговеен страх, понеже не разбирах нищо.

Все пак на часа измих ръцете си и седнах да се уча. Начертах на листа всички хоризонтални, сверих ги — добре! Макар че излязоха три повече. Начертах всички вертикални и с почуда видях, че фасадата на къщата странно се разкриви: прозорците бяха минали на мястото на междинните стени, а един, излязъл извън стената, висеше във въздуха, близо до къщата. Главният вход също се бе качил във въздуха на височината на втория етаж, корнизът се бе озовал на средата на покрива, а таванският прозорец — на водосточната тръба.

Дълго, едва ли не със сълзи, гледах тези непоправими чудеса и се мъчех да разбера как са станали. И като не разбрах, реших да поправя работата с помощта на фантазията: нарисувах на фасадата на къщата по всички корнизи и на билото на покрива гарги, гълъби и врабчета, а на земята пред прозореца — кривокраки хора с чадъри, които не скриваха напълно тяхната уродливост. След това покрих всичко това с диагонални щрихи и занесох работата на учителя си.

Той вдигна високо вежди, разроши косата си и мрачно се осведоми:

— Какво е това?

— Вали дъждец — обясних аз. — При дъжд всички къщи изглеждат криви, понеже самият дъждец винаги пада накриво. — Птиците — ето всичко това са птици — са се изпокрили по корнизите. Така става винаги, когато вали. А това са хора, които тичат към домовете си, ето една госпожа е паднала, а това е амбулантен продавач на лимони…

— И таз добра — каза господарят и като се захлупи на масата и помете листовете с косите си, разсмя се високо и викна: — Ох, да се пръснеш дано, врабецо!

Дойде господарката, поклащайки корема си като буре, погледна произведението ми и каза на мъжа си:

— Набий го!

Но господарят миролюбиво рече:

— Нищо, самият аз не почнах по-добре…

Като отбеляза с червен молив съсипните по фасадата, той ми даде още един лист.

— Хайде, още веднъж! Ще чертаеш това, докато не го направиш свястно…

Второто копие излезе по-хубаво, само че един прозорец се намери на вратата на входа. Но не ми хареса, дето къщата е празна, и я заселих с разни обитатели: по прозорците седяха госпожи с ветрила в ръцете, кавалери с цигари, а един от тях, който не пушеше, показваше на всички дългия си нос. Пред външната стълба стоеше файтонджия и лежеше куче.

— Бе защо пак си нацапотил? — сърдито попита господарят.

Обясних му, че без хора е много скучно, но той ме сгълча:

— По дяволите всичко това! Ако искаш да се учиш учи се! А това е немирство…

Когато най-после успях да направя копие на фасадата, прилично на оригинала, това му хареса.

— Виждаш ли, успя най-сетне! Така може би ние с теб скоро ще стигнем до сериозна работа…

И ми зададе урок:

— Направи план на квартирата: как са разположени стаите, къде са вратите, прозорците, къде какво се намира. Няма да ти показвам нищо — работи сам!

Отидох в кухнята и се замислих — как да започна?

Но дотук спря моето изучаване на чертожното изкуство.

При мене дойде старата господарка и попита зловещо:

— Да чертаеш ли искаш?

Сграбчи ме за косата и тласна лицето ми в масата така, че си разкървавих носа и устните, а тя, подрипвайки, накъса чертежа, изхвърли инструментите от масата и като подпря ръце на хълбоците си, извика победоносно:

— На, чертай! Не, това няма да го бъде! Чуждият да работи, а едничкият брат, родната кръв — настрана?

Дотича господарят, плавно пристигна жена му и се вдигна небивал скандал: и тримата се нахвърляха един върху друг, плюеха се, пищяха и се свърши с това, че когато жените се разотидоха да плачат, господарят ми каза:

— Засега остави всичко туй, недей да се учиш — сам виждаш какво става!

Беше ми жал за него — такъв посърнал, безпомощен и завинаги зашеметен от виковете на жените.

И по-рано схващах, че бабата не иска да се уча и нарочно ми пречи. Преди да почна да чертая, винаги я питах:

— Няма ли работа?

Тя отвръщаше начумерено:

— Когато има — ще кажа, стой си там на масата, забавлявай се…

И след време ме пращаше някъде или казваше:

— Как си измел парадното стълбище? По ъглите — боклук, прах! Върви да пометеш…

Отивах, преглеждах — нямаше прах.

— С мен ли ще се препираш? — викаше тя.

Веднъж заля всичките ми чертежи с квас, друг път събори върху тях кандилото с олио от иконите — вършеше пакости като някоя хлапачка, с детска хитрост и с детско неумение да скрие хитростта си. Нито преди, нито след това съм виждал човек, който да се нервира така бързо и лесно, както нея, и така страстно да обича да се оплаква от всички и от всичко. Изобщо всички хора обичат да се оплакват, но тя правеше това с особена наслада, сякаш пееше песен.

Любовта към сина й приличаше на безумие, разсмиваше ме и ме плашеше със своята сила, която не мога да нарека иначе освен яростна сила. Често пъти след утринната си молитва тя се качваше на стъпалото на печката и сложила лакти върху крайната дъска на високия одър, съскаше пламенно:

— Гален ти мой, дар божи, кръвчице моя гореща, чиста, елмазена, ангелско перо лекичко! Спи си, — спи, дете, светъл сън да обгърне душицата ти, да сънуваш годеничка, хубавица на хубавиците, царкиня, имотна, търговска щерка! Пък враговете ти — да псовисват преди да са родени, а приятелите ти — да живеят сто години, а момите да тичат подире ти на орляци, като патици след паток!

Непоносимо смешно ми е: грубият и мързелив Виктор прилича на кълвач — също така пъстър, с дълъг нос, също така вироглав и тъп.

Понякога шепотът на майка му го събуждаше и той мърмореше сънливо:

— Вървете по дяволите, майко, какво ми пръхтите право в мутрата!… Няма живот и това си е!

Някой път тя покорно слизаше от стъпалото, като се засмиваше:

— Хайде, спи, спи… грубиянино!

Но случваше се и така: краката й се подвиваха, тя се тръшваше на ръба на печката, дишаше шумно, с отворена уста, сякаш си е опарила езика, и бълваше люти думи:

— Тъй ли? Майка си ли прати по дяволите, кучи сине? Ах, срам ти мой среднощен, трън проклет, дяволът те е заврял в душата ми, да бе се сплул, преди да се родиш!

Говореше мръсни думи, пиянски улични думи — ужасно беше да ги слушаш.

Спеше малко, неспокойно, често нощем по няколко пъти скачаше от печката, поваляше се на миндера ми и ме събуждаше.

— Какво има?

— Мълчи — шепнеше тя, като се кръстеше и се взираше в тъмнината… — Господи… Пророк Илия… Великомъченице Варвара… съхрани от неочаквана смърт…

С разтреперана ръка запалваше свещта. Кръглото й лице с голям нос се издуваше напрегнато, сивите й очи мигаха тревожно и се вторачваха в предметите, изменени от полумрака. Кухнята е голяма, но пълна с шкафове и сандъци, нощем тя изглежда малка. В нея кротко се стелят лунните лъчи, трепка пламъчето на неугасващото кандило пред иконите, на стената като ледени висулки лъщят ножовете, по полиците — черните тигани, нечии безоки муцуни.

Старицата слизаше от печката внимателно, сякаш от бряг на река — във водата, и като шляпаше с босите си нозе, отиваше в ъгъла, където над ведрото за помията висеше умивалник с големи уши, подобен на отсечена глава; там стоеше и качето с водата.

Тя пиеше вода, като се давеше и въздишаше, после гледаше през прозореца, през синята дантела на скрежа по стъклата.

— Помилуй мя, боже, помилуй мя — молеше шепнешком.

Понякога изгасяше свещта, падаше на колене и обидено съскаше:

— Кой ме обича, господи, кому съм потребна?

Като се качваше на печката и прекръстваше вратичката на комина, тя опипваше дали са прилепнали здраво душниците; изцапала ръцете си със сажди, ругаеше диво и някак отведнъж заспиваше, сякаш я смазваше невидима сила. Когато ме обиждаше, мислех си: жалко, че дядо не се е оженил за нея — ех, че щеше да го яде! Пък и тя имаше да тегли. Тя често ме обиждаше, но се случваха дни, когато пълното й, памучно лице ставаше тъжно, очите й потъваха в сълзи и тя с дълбока мъка говореше:

— Мислиш, че ми е леко ли? Родих деца, гледах ги, погрижих се да стъпят на краката си — за какво? Ето — живея при тях като готвачка, приятно ли ми е? Синът ми доведе чужда жена и мен, родната си кръв, не ще да ме знае — хубаво ли е това? А де?

— Не е хубаво — искрено казвах аз.

— Аха? Това е то…

И започваше да говори безсрамно за снаха си:

— Ходила съм с нея на баня, виждала съм я! Какво го е съблазнила? Това ли се казва хубавица?…

За отношенията между мъжете и жените говореше винаги поразително мръсно; отначало думите й будеха у мене отвращение, но скоро свикнах да ги слушам внимателно, с голям интерес, понеже чувствувах някаква мрачна истина за тях:

— Жената е сила, тя е измамила самия бог, така си е! — монотонно повтаряше тя и потропваше с длан по масата. — Заради Ева всички хора отиват в пъкъла, на̀ ти тебе.

За силата на жената можеше да говори безкрайно и винаги ми се струваше, че с тези приказки иска да сплаши някого. Главно запомних, че „Ева е измамила бога“.

В нашия двор имаше пристройка, толкова голяма, колкото и къщата; в четири от осемте апартамента в двете сгради живееха офицери, в петия — полкови свещеник. Целият двор беше пълен с ординарци и войници за свръзка, при тях идваха перачки, слугини, готвачки; във всички кухни непрекъснато се разиграваха романи и драми със сълзи, кавги и бой. Биеха се войниците един с друг, с копачите, с работниците на собственика; биеха жените. На двора непрекъснато кипеше това, което се нарича разврат, поквара — животински, неудържим глад на яки мъже. Този живот, пропит с жестока чувственост, с безсмислено измъчване, с мръсното самохвалство на победителите, подробно и цинично се обсъждаше от моите господари на обед, по време на вечерния чай и на вечеря. Старицата всякога знаеше всички истории в двора и ги разказваше разпалено, злорадо.

Младата слушаше тези разкази и се усмихваше мълчаливо с подпухналите си устни. Виктор се смееше гръмогласно, а господарят казваше намръщено:

— Стига, майко…

— Господи, вече и дума не мога да продумам! — оплакваше се разказвачката.

Виктор я насърчаваше:

— Карайте, майко, какво ще се стеснявате! Ами че все свои сме…

По-големият син се отнасяше към майка си с гнусливо съжаление и избягваше да остава насаме с нея, а ако се случеше това, майка му го отрупваше с жалби против жена му и непременно искаше пари. Той бързо й тикваше в ръката една или три рубли, няколко сребърни монети.

— Напразно вземате парите, майко, не ми се свиди, ама напразно!

— Та аз за просяците, за свещи, за църква…

— Абе какви ти просяци! Съвсем ще развалите Виктор.

— Не обичаш ти брат си, голям грях си навличаш!

Той си отиваше, като махваше с ръка към нея.

Виктор се държеше с майка си грубо, подигравателно. Беше много лаком, винаги гладен. Всяка неделя майка му печеше палачинки и всякога скриваше по няколко в едно гърне, което слагаше под миндера, където спях аз; когато си дойдеше от литургия, Виктор изваждаше гърнето и мъркаше:

— Не можа ли повече, ма?

— Я лапай по-бързо, да не видят…

— Нарочно ще кажа, че крадеш за мен палачинки!

Веднъж извадих гърнето и изядох две палачинки — Виктор ме наби за това. Той не ме обичаше, тъй както и аз него, гавреше се с мен, караше ме по три пъти на ден да му лъскам ботушите, а когато си легнеше на одъра, разместваше дъските и плюеше в пролуката, като се мъчеше да ме улучи по главата.

Навярно подражавайки на брат си, който често казваше „зверове-кокошки“, Виктор също си служеше с поговорки, но всички те бяха необикновено тъпи и безсмислени.

— Майко — кръгом надясно! — къде са ми чорапите?

Преследваше ме с глупави въпроси:

— Альошка, отговори: защо се пише — бурми, а се казва — фурми? Защо казват — камбана, а не — на баня? Защо — при храста, а не — прекрасна?

Не харесвах техния разговор; възпитан с красивия език на баба и дядо, отначало не разбирах такива съединения от несъединими думи като „ужасно смешно“, „до смърт искам да ям“, „страшно весело“; струваше ми се, че смешното не може да бъде ужасно, веселото не е страшно и всички хора ядат до самия ден на смъртта си.

Питах ги:

— Нима може да се приказва така?

Те ме хокаха:

— Бре, че учител, виж го ти! Да му откъснеш ушите…

Но и „откъсвам ушите“ ми се струваше неправилно: могат да се късат треви, цветя, орехи.

Те се мъчеха да ми докажат, че и ушите могат да се късат, но това не ме убеждаваше и казвах тържествуващо:

— И все пак ушите не са откъснати!

Наоколо имаше толкова много жестоко пакостничество, мръсно безсрамие — неизмеримо повече, отколкото по улиците на Кунавино, което изобилствуваше с „публични домове“ и „развалени“ жени. В Кунавино зад мръсотията и пакосничеството се чувствуваше нещо, което обясняваше неизбежността на пакостничеството и мръсотията: трудният, полугладен живот, тежката работа. Тук живееха заможно и леко, работата заместваха с необяснимо, излишно тичане, суетене. И над всичко тук тегнеше някаква разяждаща, дразнеща скука.

Живеех лошо, но още по-зле се чувствувах, когато ми дойдеше на гости баба. Тя идваше от задния вход, влизаше в кухнята, кръстеше се пред иконите, после се покланяше до земи на по-малката си сестра и този поклон ме превиваше и душеше като многопудова тежест.

— А, ти ли си, Акулина — небрежно и студено я посрещаше господарката ми.

Не можех да позная баба: скромно свила устни, небивало изменила цялото си лице, тя сядаше мирничко на пейката при вратата, до ведрото с помията, и мълчеше като виновна, а на въпросите на сестра си отговаряше тихо, покорно.

Това ме измъчваше и казвах ядосано:

— Защо седна там?

Тя ми смигваше мило и отвръщаше внушително:

— Ти си мълчи, тук не си господар!

— Той всякога се бърка, дето не му е работа, ако щеш бий го, ако щеш, гълчи го — започваше да се оплаква господарката.

Често пъти тя злорадо питаше сестра си:

— Какво, Акулина, с просия ли караш?

— Чудо голямо…

— Нищо не е чудно, щом нямаш срам.

— Разправят, че и Христос живеел от милостиня…

— Тъпанарите разправят това, еретиците, а ти дърта глупачко, ги слушаш! Христос не е бил просяк, а син божи, той ще дойде, казано е, със слава да съди живи и мъртви — и мъртвите, помни! От него не ще можеш да се скриеш, драга, па макар на пепел да се превърнеш… Той ще плати на теб и на Василий за гордостта ви, заради мен, когато едно време молех помощ от вас, богатите…

— Ами помагала съм ти според силите си — равнодушно казваше баба… А господ ни плати, ти знаеш…

— Малко ви е! Малко…

Сестрата дълго врънкаше и чоплеше баба с неуморния си език, а аз слушах злобния крясък и мъчително недоумявах: как може баба да понася това? И в такива моменти не я обичах. От стаите излизаше младата господарка и благосклонно кимваше на баба.

— Идете в трапезарията, нищо, идете!

Подир баба викваше сестра й:

— Изтрий си краката, селяндурко гламава, в гората расла! Господарят посрещаше баба весело:

— А, премъдра Акулино, как си? Дядо Каширин жив ли е?

Баба се усмихваше на него с усмивката си от сърце.

— Все опъваш, работиш?

— Все работя! Като арестантин.

С него баба говореше приветливо и дружелюбно, но като по-стара. От време на време той си спомняше за майка ми:

— Да-а, Варвара Василевна… Каква жена беше — богатир, а?

Жена му се обръщаше към баба и вмяташе:

— Помните ли, аз й подарих пелерина, черна, копринена, с разноцветни мъниста?

— Как не…

— Беше още съвсем запазена пелерина…

— Да-а, да — мърмореше господарят, — пелерина, мандарина, а животът е дяволщина!

— Какво си приказваш? — подозрително го питаше жена му.

— Аз ли? Нищо особено… Весели дни отминават, хубави хора си отиват…

— Не разбирам какво искаш да кажеш? — тревожеше се господарката.

След това отвеждат баба да види новороденото, аз прибирам от масата нечистите чаени съдове, а господарят ми казва тихо и замислено:

— Добра старица е баба ти…

Аз съм му дълбоко благодарен за тези думи, а когато оставам на четири очи с баба, казвам й с болка в душата:

— Защо идваш тук, защо? Нали ги виждаш какви са…

— Ех, Ольоша, всичко виждам — отвръща тя, като ме гледа с хубава усмивка на чудното си лице — и ме обзема срам: ами че, разбира се, тя всичко вижда, всичко знае, знае и онова, което изпълва душата ми в този момент.

Тя се озърта внимателно дали не идва някой и ме прегръща, като казва откровено:

— Не бих дошла, да не беше ти тук — за какво са ми те? Ама дядо ти се поболя, улисах се с него, не работих, нямам пари… Пък синът ми, Михайло, изпъди Саша, трябва да го храня. Бяха се врекли да дават за теб шест рубли годишно, та си мисля — дали няма да дадат поне една? Нали вече изкара близо половин година… — И ми шепне на ухото: — Заръчаха ми да те понакастря, да те понахокам, никого не си слушал, разправят. Да би поживял у тях, мила душо, да би потърпял годинка, две, докато заякнеш! Потърпи, а?

Обещах да търпя. Това е много трудно. Този живот — мизерен, дотеглив, изпълнен целият от суетня за яденето — ме угнетява и аз живея като в сън.

Понякога си мисля: трябва да избягам! Но вън е дяволска зима, нощем вият виелици, на тавана шета вятърът, пращят мертеците, стегнати от студа — къде ще бягаш?

На разходка не ме пускаха, пък и не оставаше време за разходки: в залисията на къщната работа късият зимен ден изтляваше неуловимо бързо.

Но бях длъжен да ходя на църква: всяка събота — на вечерня, в празник — за късната литургия.

Приятно ми беше да отивам на църква; застанал в някой ъгъл, където е по-просторно и по-тъмно, обичах да гледам отдалеч иконостаса — той сякаш се разтапя в пламъците на свещите и се стича на гъсти златни потоци върху сивия каменен под на амвона; полека се поклащат тъмните фигури на иконите; весело трепти златната дантела на царските двери, пламъчетата на свещите висят в синкавия въздух като златни пчели, а главите на жените и девойките приличат на цветя.

Всичко наоколо е хармонично слято с пеенето на хора, всичко живее странен приказен живот, цялата църква бавно се полюлява като люлка — люлее се в гъста като клей, тъмна пустота.

Понякога ми се струваше, че църквата е потопена дълбоко във водата на езеро, скрила се е от земята, за да живее особен, невиждан живот. Навярно това чувство бе предизвикано от разказа на баба за град Китеж и често, като се полюлявах сънливо заедно с всичко наоколо, приспиван от пеенето на хора, от мълвежа на молитвите, от въздишките на вярващите, аз си повтарях на ум мелодичния, скръбен разказ:

Обградиха пустите татари

с рат безбройна, поганска,

обградиха чудни Китеж-град

в светъл час, в предутринен…

 

Ох ти, господи, боже наш,

пресвета Богородице!

Ох, сподобете вий рабите си

да достоят на утринната,

да дослушат светото писание!

 

Ох, не давайте на татарина

с църквата свята да се гаври,

жени, моми да безчести,

деца дребни — за разтуха,

старци стари — за смърт люта!

Та чу господ Саваот,

чу и Богородица

хорските въздихания,

християнските жалби.

 

Па си рече господ Саваот

на свети архангел Михаила:

— Я иди, иди, Михайло,

разтърси земята под Китеж,

па си потопи Китеж в езеро;

да се молят там хората

без почивка, неуморна,

от утринна до вечерня,

вси служби свети църковни

от днес и до веки веков!

По онова време преливах от бабини стихотворения, както кошер — от мед; струва ми се, че дори мислех във формите на нейните стихове.

В църквата не се молех — беше ми стеснително пред бабиния бог да повтарям ядните дядови молитви и плачевни псалми; сигурен бях, че това не може да се харесва на бабиния бог, тъй както не се харесваше на мене, пък и те бяха отпечатани в книги — значи, бог ги знае наизуст, както всички грамотни хора.

Затова на църква, в минути, когато сърцето ми се свиваше от сладка скръб за нещо или когато го жилеха и дращеха дребните обиди от изтеклия ден, аз се мъчех да съчинявам мои молитви; достатъчно беше да се замисля за нерадостната си участ, и думите от само себе си, без усилия, се свързваха в жалби:

Господи, господи, мъка ми е!

Поне бързо да порасна дай ми ти,

че търпение нямам да живея,

иде ми да се обеся — господи, прости!

От учението нищо не излиза.

Старата Матрьона, вещицата зла,

ръмжи, гледа ме под вежди

и животът е за мене — мъки и тегла!

Много мои „молитви“ помня и до днес — работата на ума през детинството оставя в душата извънредно дълбоки белези — често те цял живот не зарастват.

На църква бе хубаво, там си почивах така, както в гората и на полето. Малкото ми сърце, вече познало много обиди, окаляно от злата грубост на живота, се къпеше в смътни, жарки мечти.

Но на църква ходех само при големи студове или когато виелица лудо вилнееше из града, когато сякаш небето е замръзнало, а вятърът го е разпръснал в снежни облаци и земята, която също се вледенява под преспите, никога вече не ще възкръсне, не ще се съживи.

През тихите нощи повече ми харесваше да обикалям града, от една улица в друга, да се промъквам в най-затънтените кътчета. Често пъти вървиш, сякаш се носиш с крила; сам, като луната в небето; пред тебе пълзи сянката ти, гаси искрите светлина по снега, смешно се блъска в стълбовете, в оградите. По средата на улицата крачи нощният пазач с хлопка в ръцете, с тежък кожух, до него се клати куче.

Тромавият човек прилича на кучешка колиба — тя е на пуснала двора и върви по улицата незнайно къде, а огорченото куче — след нея.

Понякога срещам весели госпожици и кавалери — мисля си, че и те са избягали от църква.

От време на време през вентилационните крила на осветени прозорци в чистия въздух се разливат някакви особени ухания — ефирни, непознати, загатващи за друг живот, незнаен за мене; стоиш под прозореца, душиш, ослушваш се и гадаеш: какъв ли е този живот, какви ли хора живеят в тази къща? В църквите има служба сега, а те вдигат весела врява, смеят се, свирят на някакви особени китари, от прозорчето за проветряване обилно се лее меднострунен звън.

Най-много ме интересуваше една едноетажна ниска къща, на ъгъла на безлюдните улици Тихоновская и Мартиновская. Попаднах на нея в лунна нощ, когато снеговете се топяха, преди сирната неделя; от малкото горно крило на прозореца заедно с топлата пара навън струяха необикновени звуци, сякаш някакъв много силен и добър човек пееше със затворена уста; думи не се чуваха, но песента ми се стори странно позната и ясна, макар че дрънкането на струни, което досадно заглушаваше песента, ми пречеше да я слушам. Седнах на ниския стълб до тротоара, разбрал, че свирят на някаква непоносима цигулка с необикновена мощ — непоносима, защото беше почти до болка мъчително да я слушаш. Понякога тя пееше с такава сила, че сякаш цялата къща трепереше и стъклата на прозорците звънтяха. Капеше от стряхата, от очите ми също закапаха сълзи.

Незабелязано дойде нощният пазач — блъсна ме от стълба и попита:

— Какво стърчиш тука?

— Свирят — обясних му.

— Голяма работа! Разкарвай се…

Заобиколих тичешком квартала и отново се върнах до прозореца, но в къщата вече не свиреха, от прозорчето буйно се лееше навън весела глъч и това тъй не приличаше на тъжната музика, сякаш я бях слушал насън.

Почти всяка събота започнах да тичам при тази къща, но само веднъж, през пролетта, отново чух там виолончелото — то свири почти непрекъснато до полунощ; когато се върнах в къщи, ядох бой.

Нощните разходки под зимните звезди, из тихите улици на града ме обогатяваха много. Нарочно избирах улици, отдалечени от центъра: по централните имаше в изобилие фенери, можеха да ме видят познати на господарите ми и тогава господарите щяха да узнаят, че не ходя на църква. Пречеха ми пияните, стражарите и „леките“ жени, а по отдалечените улици можех да гледам през прозорците на долните етажи, ако не бяха много заскрежени и с пердета отвътре.

Много най-различни картини ми показваха тези прозорци: виждах как хора се молят, целуват, бият, играят карти, загрижено и беззвучно разговарят — пред мене, като в панорама за една копейка, се нижеше безмълвен, рибешки живот.

Видях в един сутерен, до масата, две жени — млада и по-възрастна; срещу тях седеше дългокос гимназист, ръкомахаше и им четеше книга. Младата слушаше, сурово свъсила вежди, облегната на стола; по-възрастната — тъничка, с буйна коса — внезапно закри лицето си с ръце, раменете й затрепераха, гимназистът захвърли книгата, а когато младата скочи и избяга, той падна на колене пред онази с буйната коса и зацелува ръцете й.

През друг прозорец скришом видях как едър брадат човек бе сложил на коленете си жена с червена блуза, люлееше я като дете и явно пееше нещо, като отваряше широко устата си, облещил очи. Тя цяла се тресеше от смях, отмяташе се назад и клатеше крака, той я изправяше и пак пееше, и тя пак се смееше. Гледах ги дълго и си тръгнах, когато разбрах, че са се запасили с веселие за цялата нощ.

Много такива картини се запечатаха завинаги в паметта ми и често, погълнат от тях, аз закъснявах за къщи. Това будеше подозрение у господарите ми и те ме разпитваха:

— В коя църква беше? Кой поп служи?

Те познаваха всички попове в града, знаеха кога кое евангелие се чете, знаеха всичко и лесно можеха да ме хванат в лъжа.

Двете жени се прекланяха пред суровия бог на дядо ми — богът, който изискваше към него да се пристъпва със страх, името му непрекъснато бе на устата на жените — дори когато се караха, те се заплашваха една друга:

— Почакай! Господ ще те накаже, той ще те сгърчи, никаквице!…

В неделята на първата седмица от постите старата печеше палачинки, а те непрекъснато й прегаряха; зачервена от огъня, тя викаше ядосано:

— Ах, дявол да ви вземе!…

И внезапно, като помириса тигана, тя се омърлуши, запокити на пода куката, с която ги издърпваше, и зави:

— Ма-айчице, ами че тиганът бил блажен, нечист, нали не го обгорих на чисти понеделник, го-осподи!

Коленичи и взе да моли с плач:

— Господи, отче, прости мене, грешната, в името на твоите страдания! Не наказвай, господи, старата глупачка…

Изпечените палачинки дадоха на кучетата, тигана обгориха, а при свади снахата почна да натяква на свекърва си:

— Вие дори и през пости печете в блажни тигани…

Те въвличаха своя бог във всички къщни работи, във всички кътчета на дребничкия си живот — от това техният мизерен живот придобиваше външна значителност и важност, изглеждаше всекичасно служене на висшата сила. Това въвличане на бога в досадни дреболии ме угнетяваше и аз неволно постоянно се взирах в ъглите, понеже се чувствувах под нечий невидим надзор, а нощем като студен облак ме обгръщаше страх — той извираше от ъгъла на кухнята, където пред тъмните икони гореше неугасващо кандило.

До полицата има голям прозорец — две крила, разделени от подпора, бездънна синя пустота наднича през прозореца, струва ми се, че къщата, кухнята, аз — всичко виси на самия ръб на тази пустота и ако направя рязко движение, всичко ще се сгромоляса в синята, студена яма и ще полети някъде покрай звездите, в мъртва тишина, безшумно, както потъва камък, хвърлен във вода. Дълго лежах неподвижно, като не смеех да се обърна на другата страна и очаквах страшния край на живота.

Не помня как се излекувах от този страх, но се излекувах бързо; разбира се, за това ми помогна добрият бог на баба и мисля, че тогава именно почувствувах простата истина: още не съм сторил нищо лошо, без вина не е редно да бъда наказван, а за чужди грехове не могат да ме държат отговорен.

Заради разходките пропусках и литургии, особено през пролетта — нейните непреодолими сили решително не ме пускаха на църква. Пък ако ми дадяха две копейки за свещ, това окончателно ме погубваше: купувах си ашици, през цялото време на литургията играех и неизбежно закъснявах за къщи. А веднъж успях да загубя цели десет копейки, дадени ми за поменуване и за просфора, така че стана нужда да задигна чужда просфора от блюдото, което псалтът изнесе от олтара.

Страстно ми се играеше и се увличах лудо в игрите. Бях доста сръчен, силен и бързо си спечелих име на играч на ашици, на топка и на кегли в близките улици.

През велики пости ме накараха да говея и ето че отивам да се изповядам на нашия съсед, отец Доримедонт Покровски. Мислех го за строг човек и бях грешен за много неща лично пред него; трошах с камъни беседката в градината му, враждувах с децата му и изобщо той можеше да ми припомни множество различни постъпки, неприятни за него. Това много ме смущаваше и докато стоях в бедничката църква и чаках ред да се изповядам, сърцето ми тупаше плахо.

Но отец Доримедонт ме посрещна добродушно с мрънкащо възклицание:

— А, съседе… Хайде, коленичи! Какви са ти греховете? Той покри главата ми с тежко кадифе, задушавах се от миризмата на восък и тамян, трудно ми бе да говоря и не ми си искаше.

— Слушаш ли по-старите?

— Не.

— Казвай — грешен съм!

Неочаквано за себе си изтърсих:

— Крал съм просфори.

— Ама как тъй? Къде? — попита свещеникът, като помисли и без да бърза.

— В „Три светители“, в „Покров“, в „Никола“…

— Виж ти, във всички църкви! Това, братко, не е хубаво, грехота е — разбираш ли?

Разбирам.

— Казвай — грешен съм! Въртоглав си ти. А за да ядеш ли ги крадеше?

— Някой път ги ядях, а инак — загубя парите на ашици, пък трябва да занеса в къщи просфора и току открадна…

Отец Доримедонт зашушна нещо, неясно и уморено, после ми зададе още няколко въпроса и неочаквано попита строго:

— Не си ли чел книги, нелегално издадени?

Естествено не разбрах въпроса и попитах:

— Какво?

— Забранени книжки не си ли чел?

— Не, никакви…

— Прощават ти се греховете… Стани!

Учудено го погледнах в лицето — то изглеждаше замислено и добро. Беше ми стеснително, срамувах се: когато ме пращаха на изповед, господарите ми наприказваха за нея страхотии и ужаси, като ме убедиха да се покая честно за всичките си прегрешения.

— Хвърлял съм камъни в беседката ви — заявих аз.

Свещеникът вдигна глава и каза:

— И това не е хубаво! Отивай си…

— И кучето замерях…

— Следващият! — извика отец Доримедонт, като гледаше покрай мене.

Тръгнах си, като се чувствувах излъган и обиден: толкова се бях напрягал в страх от изповедта, а излезе, че всичко това не било страшно и дори интересно! Интересен бе само въпросът за неизвестните на мене книги, спомних си гимназиста, който четеше в сутерена книга на жените, спомних си и Хубава работа — той също имаше много дяволски книги, дебели, със странни рисунки.

На другия ден ми дадоха петнадесет копейки и ме пратиха да се причестя. Великден бе късно, вече отдавна снегът се бе стопил, улиците бяха изсъхнали, по пътищата се виеше прах, денят бе слънчев, радостен.

До църковната ограда разпалено играеха на ашици голяма група фабрични работници; реших, че има време да се причестя, и помолих играчите:

— Приемете и мен!

— Една копейка за влизане в играта — надменно заяви сипаничав, червенокос човек.

Но аз казах не по-малко надменно:

— Три за втория чифт отляво!

— Парите на място!

И играта започна!

Развалих парите, сложих три копейки под чифт ашици в дългото поле; ако някой избие този чифт — получава парите, ако не улучи — аз ще получа от него три копейки. Провървя ми: двама се целиха в парите ми и двамата не уцелиха — спечелих шест копейки от възрастни, от мъже. Това много повдигна духа ми…

Но един от играчите каза:

— Дръжте го под око, момчета, че да не избяга с печалбата…

Тогава аз се обидих и заявих, без да му мисля, сякаш думнах дайре:

— Девет копейки за левия краен чифт!

Ала това не направи особено впечатление на играчите, само някакъв хлапак на моите години викна, предупреждавайки:

— Внимавайте — той е късметлия, чертожник е от Звездинка, аз го познавам!

Един мършав работник, по миризмата — кожухар, каза ехидно:

— Безбожник ли? Доб-бре…

Той се прицели с ашик, напълнен с калай, сполучливо изби залога ми и като се наведе към мене, попита:

— Ревеш ли?

Отговорих:

— За крайния десен — три!

— Ще му видя работата — похвали се кожухарят, но загуби.

Повече от три пъти подред не може да се залага в полето — почнах да бия чуждите залози и спечелих още три-четири копейки и куп ашици. Но когато пак ми дойде редът, заложих три пъти и загубих всичките си пари тъкмо навреме: литургията бе свършила, камбаните биеха, хората излизаха от църквата.

— Женен ли си? — попита кожухарят, възнамерявайки да ме сграбчи за косата, но аз се изплъзнах, избягах и като настигнах едно празнично облечено момче, вежливо се осведомих:

— Вие причестихте ли се?

— Е да, защо? — отговори то и ме огледа подозрително.

Помолих го да ми разкаже как причестяват, какво казва в това време свещеникът и какво е трябвало да правя аз.

Момчето се облещи строго и ревна със страшен глас:

— Изпуснал си причастието, за да се шляеш ли, еретико? Да, ама аз нищо няма да ти кажа — нека баща ти да те съдере от бой!

Хукнах към къщи, сигурен, че ще започнат да ме разпитват и неизбежно ще познаят, че не съм се причестил.

Но бабата ми честити и попита само едно.

— На псалта за топлата вода много ли даде?

— Едно петаче — казах на приумица.

— Стигаха му и три копейки, а другите две да беше си запазил, плашило!

… Пролет е. Всеки нов ден е в нови одежди, всеки нов ден е по-сияен и по-хубав; опияняващо дъха на млади треви, на свежа зеленина от брезите, непреодолимо ме мами в полето да слушам чучулигата, излегнал се на топлата земя с лице към небето. А вместо това четкам зимните дрехи, помагам да ги приберат в сандъка, кълцам тютюн, изтупвам праха от мебелите, от сутрин до късна вечер се занимавам с неприятни, ненужни за мене работи.

В свободното си време просто няма какво да правя; нашата жалка улица е пуста, по-далеч не ми позволяват да ходя; в двора — сприхави, уморени копачи, разчорлени готвачки и перачки, всяка вечер — кучешки сватби, това ми е противно и ме обижда така, че ми се иска да ослепея.

Отивам на тавана, като си вземам ножица и разноцветна хартия, изрязвам от нея дантелени мотиви и украсявам с тях мертеците… Все пак — храна за моята скука. Тревожно жадувам да ида някъде, където по-малко спят, по-малко се карат, не тъй натрапчиво преследват бога с оплакванията си, не тъй често оскърбяват хората с ядни преценки.

… В събота срещу Великден в града донасят от Оранския манастир чудотворната икона на Владимирската божа майка; тя гостува в града до средата на юни и посещава всички къщи, всички квартири от всяка църковна енория.

У моите господари тя дойде една делнична сутрин; аз лъсках в кухнята медните съдове, когато младата господарка уплашено викна от стаята:

— Отваряй главния вход — носят Оранската!

Втурнах се надолу мръсен, с ръце, потънали в мазнина и стрита тухла, отключих вратата — млад монах с фенер в ръка и кадилница в другата тихо измърмори:

— Къртите ли? Помагай…

Двама граждани внесоха по тясната стълба тежкия иконостас, аз им помагах, като придържах края с мръсните си ръце и с рамо, зад нас тропаха тежките монаси и пееха неохотно с дебели гласове:

— „Пресвета Богородице, моли бога за на-ас…“

Помислих си с горчива увереност:

„Ще ми се разсърди тя, задето я нося мръсен, и ще ми изсъхнат ръцете…“

Сложиха иконата в почетния кът на два стола, покрити с чист чаршаф, отстрани на кивота застанаха, за да го крепят, двама монаси, млади и хубави като ангели — с ясни очи, радостни, с буйни коси.

Отслужиха молебен.

— „О, вред славословена майко“ — с висок глас изпяваше едрият поп и непрекъснато пипаше с червения си пръст поотеклата месеста част на ухото си, притулено в бухналата му коса.

„Пресвета Богородице, помилуй на-ас“ — уморено пееха монасите.

Аз обичах Богородица; както ми бе разказвала баба, тя именно сеела на земята за утешение на клетите хора всички цветя, всички радости — всичко добро и прекрасно. И когато трябваше да докосна устни до ръчицата й, незабелязал как правят това възрастните, аз трепетно целунах иконата в лицето, по устните.

Някой с могъща ръка ме запокити към прага, в ъгъла. Не си спомням как са си отишли монасите и са отнесли иконата, но добре помня: струпани около мене, както седях на пода, господарите ми с голям страх и тревога обсъждаха — какво ще ми се случи сега?

— Трябва да поприказваме с някой по-учен свещеник — каза господарят и ме сгълча добродушно:

— Простако, та как не разбираш, че по устните не бива да се целува? Пък още… и на училище си ходил…

Няколко дни чаках като обречен — какво ли ще стане? Държах иконостаса с нечисти ръце, целунах неправилно — в никой случай няма да ми се размине това, няма да ми се размине!

Но изглежда, че Богородица ми бе простила неволния грях, породен от искрена любов. Или пък наказанието й е било толкова леко, че не съм го забелязал между честите наказания, налагани ми от добрите хора.

От време на време, за да ядосам старата господарка, казвах й сломен:

— А Богородица, види се, забрави да ме накаже…

— Абе почакай — ехидно предричаше бабата. — Още не се знае…

… Като украсявах мертеците на тавана с дантели от розова чаена хартия, със станиол, листа от дървета и какво ли не, аз си пеех по църковни мелодии всичко, каквото ми хрумнеше, както правят калмиците на път:

Седя на тавана

с ножица голяма.

Режа хартията, режа…

Скучно ми е мен, невежа!

А пък псе да бях сега,

щях да скитам по света.

Че тъй всеки ми крещи:

„Лудньо, мирен си седи,

докато не си пострадал ти!“

Разглеждайки работата ми, бабата се позасмиваше и клатеше глава.

— Да беше украсил ей тъй кухнята…

Веднъж на тавана дойде господарят, разгледа извършеното от мене, въздъхна и каза:

— Интересен си ти, Пешков, дявол да те вземе… Дали няма да станеш фокусник? Човек не може да предположи дори…

Той ми даде един голям николаевски петак.

Укрепих монетата с шипчета от тънък тел и я окачих като медал на най-видно място между пъстрите си произведения.

Но след един ден монетата изчезна заедно с шипчетата — сигурен съм, че я е отмъкнала бабата!