Максим Горки
Сред хората (19)

19

През зимата на панаира почти нямаше работа; в къщи бях натоварен, както и преди, с многобройни дребни задължения; те ми поглъщаха целия ден, но вечерите оставаха свободни, пак четях на глас на господарите си неприятните ми романи от „Нива“, от „Московский листок“, а нощем се занимавах с четене на хубави книги и се опитвах да пиша стихове.

Веднъж, когато жените отидоха на църква, а господарят остана в къщи поради неразположение, той ме попита:

— Виктор разправя на смях, че уж ти, Пешков, си пишел стихове — да не би да е вярно? Я почети!

Беше ми неудобно да откажа и му прочетох няколко стихотворения; изглежда, че те не му харесаха, но все пак той каза:

— Карай, карай! Може да станеш Пушкин; чел ли си Пушкин?

Таласъм ли тук погребват,

или вещица се жени?

По негово време още са вярвали в таласъми, е, той самият сигурно не е вярвал, а просто се е шегувал! Да-а, братко — замислено провлече той, — би трябвало да се учиш, ама си закъснял! Дявол те знае как ще живееш… Пък тетрадката си крий по-дълбочко, че ще те емнат жените и ще се глумят… Жените, братче, обичат да те клъцнат в сърцето…

От известно време господарят бе станал тих, замислен и непрекъснато се озърташе плахо, а звънецът го плашеше; понякога неочаквано кипваше болезнено за дребни неща, крещеше на всички и бягаше от къщи, а късно през нощта се връщаше пиян… Чувствуваше се, че в живота му се е случило нещо, което никой, освен него, не знае, разстроило е сърцето му и сега той живее неуверено, без желание, а някак тъй, по навик.

Всеки празник от обед до девет часа отивах да се разхождам, а вечер седях в кръчмата на улица Ямская; собственикът на кръчмата, дебел и винаги потен човек, много обичаше пеенето, певците от почти всички църковни хорове знаеха това и се събираха при него; той ги черпеше заради песните с водка, бира и чай. Хористите са пияници и безинтересни хора; те пееха без сърце, само за почерпката, и почти винаги религиозни песни, а понеже благочестивите пияници смятаха, че кръчмата не е място за религиозни песни, кръчмарят ги канеше в стаята си, а аз можех да слушам пеенето само през вратата. Но в кръчмата често пееха селяни и работници — кръчмарят сам търсеше певци из града, разпитваше за тях пристигналите в пазарни дни селяни и ги канеше в кръчмата.

Певецът винаги сядаше на стол пред тезгяха на бюфета, под бурето с водка — главата му се очертаваше върху дъното на бурето, като в кръгла рамка.

Най-добре и всеки път някакви особено хубави песни пееше дребничкият, мършав сарач Клешчов, човек повехнал, смачкан, обрасъл с кичури червеникави косми; нослето му лъщеше като на мъртвец, малките му, сънливи очички бяха неподвижни.

Ще ги затвори той някой път, ще опре тил в дъното на бурето и изпъчил гърди, с тих и слаб, но всепобеждаващ тенор ще подкара ситно:

Ех, паднала ми е мъгла над поле широко,

па ми е застлала друмища далечни…

Тогава ставаше, облегнал кръст на тезгяха, извит назад, и редеше сърдечно, вдигнал лице към тавана:

Ех, къ-де, къде ли да отида,

пъ-ът просторен де ли да подиря?

Гласът му бе малък, но — неуморен; той пронизваше глухия, смътен глъч на кръчмата като сребърна струна, горестните думи, стонове и провиквания покоряваха всички — дори пияните ставаха смаяно сериозни и мълком гледаха масата пред себе си, а на мене сърцето ми се късаше, преливащо от онова могъщо чувство, което хубавата музика винаги буди, докоснала вълшебно глъбините на душата.

В кръчмата ставаше тихо, като в църква, а певецът е като добър свещеник. Той не проповядва, а наистина от все сърце честно се моли за целия човешки род; честно, на глас мисли за всички скърби в мизерния живот на хората. Отвсякъде го гледат брадати човеци, върху животинските лица унесено мигат детски очи; от време на време някой въздъхне и това добре подчертава победната сила на песента. В такива моменти винаги ми се струваше, че всички хора живеят фалшив, измислен живот, а истинският човешки живот е именно този!

Седи в къта дебеломутрестата продавачка Лисуха, пропаднала жена, отдала се на безсрамно блудство; скрила е глава в тлъстите си рамене и плаче, тихичко мие със сълзи наглите си очи. Близо до нея е отпуснал гърди на масата мрачният октавист Митрополски, космат мъжага, който прилича на лишен от званието си дякон, с огромни очи на пияното лице; той гледа чашата с водка пред себе си, взема я, поднася я към устата си и пак я оставя на масата, внимателно и безшумно — кой знае защо, не може да пие.

И всички хора в кръчмата са притаили дъх, сякаш се вслушват в нещо отдавна забравено, което им е било скъпо и близко.

Когато Клешчов свършеше песента и седнеше скромно на стола, кръчмарят му поднасяше чаша водка и казваше с усмивка на удоволствие:

— Абе не ще и дума — хубаво е! И макар че ти не толкова пееш, колкото разказваш, все пак — майстор си, няма що! Друго никой няма да рече…

Клешчов бавно изпиваше водката, покашляше се предпазливо и казваше тихо:

— Всеки, който има глас, може да пее, ала да покажеш каква душа се таи в песента — това само на мен е дадено!

— Е, все пак не се хвали!

— Не се хвали, който няма с какво — все тъй тихо, но още по-упорито казваше певецът.

— Нависоко се слагаш, Клешчов! — ядосано се провиква кръчмарят.

— По-високо от душата си не се слагам…

А в ъгъла ревеше мрачният октавист:

— Какво разбирате от пеенето на този безобразен ангел вий, червеи, вий, плесен?

Той винаги и с всички беше на различно мнение, с всички спореше, всички изобличаваше и за това почти всеки празник го биеха жестоко и хористите, и всеки, който можеше и който искаше.

Кръчмарят обича песните на Клешчов, но не може да понася самия певец; на всички се оплаква от него и явно се стреми да унижи сарача, да го подиграе; това знаят и постоянните посетители на кръчмата, и самият Клешчов.

— Добър певец е, ама горделив и трябва да му смачкаме фасона — казва той и някои гости се съгласяват с него.

— Вярно, надут човек е!

— За какво се надува? Гласът е от бога, не го е придобил сам! Пък и голям глас ли има? — упорито твърди кръчмарят.

Единодушната публика му приглася:

— Вярно, той глас няма, а повече умение.

Веднъж, когато певецът охладня и си отиде, кръчмарят почна да придумва Лисуха:

— Де да искаше, Мария Евдокимовна, да си поиграеш с Клешчов, да го повъртиш мъничко, а? Какво ти струва?

— Да бях по-млада — каза продавачката и се позасмя.

Кръчмарят викна разпалено и високо:

— Какво могат младите? А ти — заеми се! Да погледаме как ще се усуче около теб! Да го накараш да страда — ех, че ще запее, а? Заеми се, Евдокимовна, ще съм ти благодарен, е?

Но тя не се заемаше. Едра и дебела, свела очи и подръпвайки с пръсти ресните на шала върху гърдите си, казваше монотонно и лениво:

— За туй нещо трябва млада. Да бях по-млада, е — нямаше да му мисля…

Почти винаги кръчмарят се стараеше да напие Клешчов, но той, след като изпееше две-три песни и изпиеше за всяка по чаша, грижливо увиваше гърлото си с плетен шал, нахлупваше здраво каскета върху щръкналите коси на главата си и си отиваше.

Често пъти кръчмарят търсеше съперници на Клешчов; ще изпее сарачът песента, а той ще го похвали и ще каже развълнувано:

— Впрочем тук е дошъл още един певец! Я, моля, проявете се!

Певецът понякога показваше хубав глас, но не зная случай някой от съперниците на Клешчов да е пял също така просто и от сърце, както можеше да пее този дребничък, невзрачен сарач…

— Н-нда — казваше кръчмарят с известно съжаление, — не ще и дума, хубава е-е! Главното тук е гласът, а колкото за душа…

Публиката се подсмиваше:

— Не, види се, никой не може да бие сарача!

А Клешчов поглеждаше всички изпод червеникавите кичури на веждите си и спокойно и вежливичко казваше на кръчмаря:

— Играете си. Като мен певец няма да намерите, защото моята дарба е от бога…

— Всички сме от бога!

— Ще се разорите да черпите ракия, но няма да намерите…

Кръчмарят почервеняваше и мърмореше:

— Нищо се не знае, нищо се не знае…

А Клешчов настойчиво му доказваше:

— Още ще ви кажа, че пеенето не е бой на петли например…

— Абе зная аз! Какво ми врънкаш?

— Не ви врънкам, а само доказвам: ако песента е забава, това е от лукавия!

— Стига де! По-добре изпей още нещо…

— Винаги мога да пея, па дори и когато спя — съгласяваше се Клешчов, окашляше се предпазливо и запяваше.

И всичко дребнаво, цялата смет от думи и намерения, всичко просташко, кръчмарско — изчезваше по чудо като дим; струя от друг живот — мечтателен, чист, пълен с любов и тъга — облъхваше всички.

Завиждах на този човек, страстно му завиждах за таланта, за властта му над хората — той така прекрасно използуваше тази си власт! Искаше ми се да се запозная със сарача, дълго да говоря за нещо с него, ала не се решавах да се доближа — Клешчов гледаше всички с белезникавите си очи така странно, сякаш не виждаше никого пред себе си.

И в него имаше нещо, което ми беше неприятно и ми пречеше да го обикна — а искаше ми се да обичам този човек не само тогава, когато, пееше. Беше ми неприятно да гледам как по старешки нахлупва каскета на главата си и как на показ пред всички увива врата си с червен плетен шал, за който казваше:

— Оплете ми го изгората, момиче едно…

Ако не пееше, той се надуваше важно, потриваше с пръст мъртвия си, измръзнал нос, а на въпросите отговаряше лаконично, без желание. Когато седнах веднъж до него и го попитах нещо, той каза, без да ме погледне:

— Махай се, момче!

Много повече ми харесваше октавистът Митрополски; когато дойдеше в кръчмата, той отиваше в ъгъла с походката на човек, който носи тежък товар, отместваше стола с ритник и сядаше, като разпростираше лакти на масата и слагаше голямата си, рошава глава върху дланите. Мълчаливо изпиваше две-три чаши и се изкашляше гръмко; всички трепваха и се обръщаха към него, а той, подпрял брадичка на дланите си, гледаше предизвикателно хората; гривата от нечесана коса обсипваше диво подпухналото му, кафяво лице.

— Какво гледате? Какво виждате? — запитваше изведнъж с ехтящи думи.

Понякога му отговаряха:

— Таласъм виждаме!

Имаше вечери, когато пиеше мълчаливо и мълчаливо си отиваше, като тътреше тежко краката си, но няколко пъти го чух да изобличава хората, имитирайки пророк:

— Аз есмъ на бога мой неподкупен слуга и изобличавам ви, яко Исайя! Горко на града Ариил, дето мерзавци и мошеници и всякакъв измет безобразен пребивават в калта на низките си въжделения! Горко на корабните крила на земята, защото те носят по пътищата на вселената отвратителни хорица — разбирам ви, пияници, ненаситници, утайката на този свят — вие чет нямате, нечестивци, и не ще ви приеме земята в недрата свои!

Гласът му кънтеше така, че дори стъклата на прозорците звънтяха — това много се харесваше на публиката и тя често хвалеше пророка:

— Здравата дръсти, рунтавият пес!

С него беше лесно да се запознае човек — стига само да му предложи почерпка; той искаше шише водка и порция говежди чер дроб с червен пипер, любимото му ядене; то раздираше устата и всички вътрешности. Когато го помолих да ми каже какви книги трябва да чета, той ми отговори свирепо и направо с въпрос:

— Защо да четеш?

Но умилостивен от моето смущение, избоботи:

— Еклезиаста чел ли си?

— Чел съм го.

— Еклезиаста чети! Повече — нищо. Там е цялата мъдрост на света, само овните на квадрат не я разбират — сиреч никой не я разбира… Ти кой си — пееш ли?

— Не.

— Защо? Трябва да пееш. Това е най-глупавото занятие.

От съседната маса го попитаха:

— А ти самият пееш ли?

— Да, аз съм безделник! Е?

— Нищо.

— Не е ново. На всички е известно, че в тиквата ти няма нищо. И никога нищо няма да има. Край!

С този тон той говореше с всички и с мене, разбира се; макар че след две-три почерпвания почна да се държи с мене по-меко и дори веднъж каза с отсянка на учудване:

— Гледам те, и не разбирам: какво си, кой си и защо си? А впрочем — върви по дяволите!

Към Клешчов се отнасяше странно: слушаше песните му с несъмнена наслада, дори понякога с топла усмивка, но не завързваше познанство с певеца и говореше за него грубо, презрително:

— Той е дръвник! Умее да диша, разбира какво пее, но все пак е магаре!

— Защо?

— По начало.

Искаше ми се да поприказвам с него, когато е трезвен, но трезвен той само мучеше и гледаше всички със замаяни, тъжни очи. Бях научил от някого, че този завинаги пиян човек се е учил в казанската академия и можел да стане архиерей — не повярвах това. Ала веднъж, когато му разказвах за себе си, споменах името на епископ Хрисант; октавистът тръсна глава и каза.

— Хрисант ли? Знам го. Мой учител и доброжелател. В Казан, в академията — помня! Хрисант значи — златен цвят, както вярно е казано у Памва Беринда. Да, той беше златоцветен, Хрисант!

— Ами кой е този Памва Беринда? — попитах, но Митрополски отвърна късо:

— Не е твоя работа.

В къщи записах в тетрадката си: „Непременно да прочета Памва Беринда“ — сторило ми се бе, че именно у този Беринда ще намеря отговор на многото въпроси, които ме тревожеха.

Хористът много обичаше да си служи с някакви неизвестни на мене имена, със странни съчетания от думи; това страшно ме дразнеше.

— Животът не е Анисия! — казваше той.

Питах:

— Коя е тази Анисия?

— Полезна — отговаряше той и недоумението ми го забавляваше.

Тези думички и това, че е учил в академията, ме караха да мисля, че знае много, и ми беше твърде обидно, дето не иска да говори за нищо, а ако говори — говори неразбрано. А може би аз не умеех да го попитам?

И все пак той оставяше нещо в душата ми: харесваше ми пиянската смелост на изобличенията му, изградени в духа на пророк Исайя.

— О, сган и смрад на земята! — ревеше той. — Най-лошите между вас са на почит, а най-добрите — преследвани; ще дойде страшният ден и ще се каете за това, ала ще бъде късно, късно!

Като слушах този рев, спомних си Хубава работа, перачката Наталия, погинала така обидно и лесно, Кралица Марго сред рояк мръсни сплетни — вече имаше какво да си спомня…

Краткото ми познанство с този човек завърши смешно.

През пролетта го срещнах на полето, при лагерите — крачеше като камила, поклащайки глава, самотен, подпухнал.

— На разходка ли? — попита той дрезгаво. — Да вървим заедно. Аз също се разхождам. Аз, брайно, съм болен, да…

Изминахме няколко крачки мълчаливо и внезапно в един изкоп за палатка видяхме човек: той седеше на дъното на трапа, наведен встрани, облегнал рамо на стената на изкопа, от едната страна палтото му се беше дръпнало над ушите, сякаш е искал да го съблече и не е могъл.

— Пиян — реши певецът и се спря.

Но под ръката на човека върху младата трева се търкаляше голям револвер, близо до него — фуражка, а до нея едва начената бутилка водка — празната й шийка се бе заровила в зелените стръкчета трева. Лицето на човека бе свенливо скрито под палтото.

Около една минута стояхме мълчаливо, после Митрополски, широко разкрачен, каза:

— Застрелял се е.

Веднага бях разбрал, че човекът не е пиян, а мъртъв, но това бе така неочаквано, че не ми се искаше да вярвам. Помня, не чувствувах нито страх, нито жал, като гледах големия, гладък череп, подал се изпод палтото, и синьото ухо — не ми се вярваше, че човек може да се самоубие в такъв ласкав пролетен ден.

Октавистът разтъркваше силно с длан небръснатите си бузи, сякаш му беше студено, и хъхреше:

— Възрастен. Избягала е жена му или е прахосал чужди пари…

Той ме изпрати в града да повикам полиция, а сам седна на ръба на изкопа и спусна крака в него, като се гушеше зиморничаво в изтърканото си палто. Съобщих за самоубиеца на един стражар и бързо се върнах обратно, но през това време октавистът бе доизпил водката на мъртвия и ме посрещна, размахал празната бутилка.

— Ето кое го е погубило! — ревеше той и като удари яростно бутилката в земята, строши я на парчета.

Подир мене дотича стражарят, надзърна в трапа, свали фуражката, прекръсти се нерешително и попита певеца:

— Ти кой си?

— Не е твоя работа…

Полицаят помисли и попита по-вежливо:

— Как може тъй — тук има мъртвец, а вие сте пиян?

— Аз двайсет години съм пиян! — гордо каза певецът и се тупна с длан в гърдите.

Бях сигурен, че ще го арестуват за изпитата водка. От града тичаха хора, пристигна с кабриолет строгият квартален полицейски надзирател, слезе в изкопа и като понадигна палтото на самоубиеца, взря се в лицето му.

— Кой пръв го видя?

— Аз — каза Митрополски.

Кварталният го погледна и провлече зловещо:

— А-а, здрасти, господине мой!

Събрали се бяха зрители, десетина-петнадесет души; запъхтени, възбудени, надничаха в ямата, въртяха се над нея; някой извика:

— Той е чиновник от нашата улица, познавам го!

Октавистът стоеше пред кварталния, свалил каскета си, олюляваше се и спореше с него неясно, глухо подвиквайки някакви думи; после кварталният го блъсна в гърдите, той залитна и седна; тогава полицаят бавно извади от джоба си въженце и върза с него ръцете на певеца, които той привично и покорно бе прибрал зад гърба си, а кварталният завика сърдито на зрителите: — Марш! Об-бесници…

Дотича още един старичък стражар с мокри зачервени очи, зяпнал от умора, хвана края на въженцето, с което бе вързан октавистът, и полекичка го поведе към града.

Тръгнах си и аз от полето, угнетен; в паметта ми като звънко ехо кънтяха бичуващи думи:

„Горко на града Ариил!…“

А пред очите ми — потискаща картина: полицаят, без да бърза, измъква от джоба на шинела си въженце, а страшният пророк покорно е сложил червените си, космати ръце зад гърба и е скръстил китките им така привично, умело…

Скоро узнах, че пророкът е изселен от града по етапен ред. А след него изчезна Клешчов — оженил се изгодно и се преселил в провинцията, където отворил сарашка работилница.

… Аз така усърдно хвалех пред господаря си песните на сарача, че той каза веднъж:

— Трябва да идем, да послушаме…

И ето го, че седи на масата срещу мене, смаяно вдигнал вежди, широко разтворил очи.

По пътя към кръчмата ми се присмиваше и в кръчмата отначало непрекъснато се подиграваше на мене, на публиката и на задушливите миризми. Когато сарачът запя, той се усмихна насмешливо и взе да налива бира в чашата си, но я наля до половина, спря се и каза:

— Охо… поврага!

Ръката му затрепера, той бавно остави бутилката и заслуша напрегнато.

— Д-да, братче — каза той с въздишка, когато Клешчов свърши песента, — наистина — пее… дявол да го вземе! Дори ми стана горещо.

Сарачът запя пак, отметнал глава, загледан в тавана:

Тръгнало е през поле широко

от село богато девойче сирото…

— Пее — измърмори господарят, като клатеше глава и се подсмиваше.

А Клешчов кърши глас, като свирка:

И му отговаря хубава мома:

— Никому ненужна, сама съм в света…

— Хубаво — шепне господарят и мига със зачервени очи, т-тю, поврага… хубаво!

Гледам го и се радвам; а ридаещите думи на песента, победили шума в кръчмата, звучат все по-силно, по-красиво, по-сърдечно:

В село саможиво животът тече,

никой на седенки мене не зове,

бедна съм и нямам гиздава премяна,

кой ли ще ме вземе майци си отмяна?

Иска ме вдовец, къщата му да въртя —

аз глава не скланям пред таз орис зла!…

Господарят ми безсрамно заплака — седи, навел глава, и подсмърча с гърбавия си нос, а в скута му капят сълзи.

След третата песен той каза, развълнуван и сякаш смазан:

— Не мога повече да седя тук — задушавам се, пък и миризмите, поврага… Да си вървим!…

Но на улицата предложи:

— Хайде да идем в ресторант, Пешков, ще хапнем и изобщо… Не ми се прибира!…

Без да се пазари, качи се в една шейна и мълча по целия път, а в ресторанта зае маса в ъгъла и веднага започна тихо, като се озърташе, с ядна тъга:

— Попари ме този козел… Така ме разтъжи… Не, ето ти четеш, разсъждаваш, а кажи ми — каква е тази дяволщина? Живееш, живееш, четиридесет години си живял, жена, деца, пък няма с кого да поприказваш. Някой път така би разтворил душата си, така би заговорил за всичко, а — няма с кого! Заговориш с нея, с жена си — не разбира… А и на нея какво й е? Има си децата… е, домакинството, работата! Тя е чужда на душата ми. Жената е приятел до първото дете… както му е редът. Пък и моята изобщо… ама ти сам виждаш… ни да посвири, ни да поиграе… неодушевено месо, дявол ви взел! Мъка, братче…

Той трескаво пи студена, горчива бира, помълча, като рошеше дългата си коса, и отново заговори:

— Изобщо, братче, хората са мръсни твари! Ето ти там приказваш със селяците, туй-онуй, разбирам, има твърде много неправилни, долни неща — така е, братче… Всички са крадци! Ама да не мислиш, че думите ти хващат място? Ни най-малко! Да. Те — Пьотр, Осип — са мошеници! Те всичко ми казват — и как ме хулиш, и всичко… Какво, братче?

Мълчах слисан.

— Това е то! — каза господарят и се усмихна под мустак. — Ти с право мислеше да заминеш в Персия, там поне нищо няма да разбереш — чужд език! А на родния ти език — само подлости!

— Осип ли ви разправя за мен? — попитах аз.

— Ами да! А ти какво си мислеше? Той разправя най-много, дрънкалото. Той, братче, е дявол… Не, Пешков, думите ти не хващат място. Правда ли? Че за какъв дявол ти е? Тя е също като есенен сняг — падне върху калта и се стопи. Калта стане повече. По-добре си мълчи…

Той пиеше бира чаша след чаша и без да се напива, говореше все по-бързо, ядосано:

— Пословицата казва: думата не е длето, а мълчанието е злато. Ех, братче, мъка, мъка!… Той вярно пееше: „В село саможиво животът тече“. Сиротност човешка…

Озърна се, сниши глас и каза:

— Виж — намерил си бях комай… сърдечен приятел — една жена срещнах, вдовица, мъжът й осъден на заточение в Сибир за фалшификация на пари — лежи тук, в затвора. Запознах се с нея… пукната пара няма, та такова, знаеш… сводницата ме запозна с нея… Вглеждам се — ама че мил човек! Хубавица, знаеш, млада… просто — чудо! Един път, два пъти… после й казвам: „Как може тъй, казвам, мъжът ти — мошеник, самата ти живееш непочтено — пък защо си тръгнала за Сибир подире му?“ А тя, виждаш ли, отива подир него, на заселване, да-а… И виж, тя ми каза: „Какъвто ще да е, казва, аз го обичам, за мен е добър! Може зарад мен да е съгрешил? А аз греша с теб — зарад него, на него, казва, му трябват пари, той е дворянин и е свикнал да живее добре. Да бях, казва, сама, щях да живея честно. Вие, казва, също сте добър човек и много ми харесвате, само че не говорите с мен за това…“ Поврага!… Дадох й всичко, каквото имах у себе си — осемдесет рубли и нещо, — и казвам: „Извинете, казвам… не мога повече с вас, не мога!“ Отидох си, да — виж…

Помълча и внезапно опил се, клюмнал, избърбори:

— Шест пъти бях при нея… Не можеш да си представиш какво е това! Може би още шест пъти отивах до квартирата й… да вляза — не се решавах… не можах! Сега тя замина…

Той сложи ръце на масата и каза шепнешком, като мърдаше пръсти:

— Не дай боже пак да я срещна… не дай боже! Тогава — всичко по дяволите! Да си вървим… да си вървим!

Тръгнахме; той се олюляваше и мърмореше:

— Такива работи, братче…

Историята, която ми разказва, не ме учуди — отдавна ми се струваше, че ще му се случи нещо необикновено.

Но бях много угнетен от всичко, което той каза за живота, особено от думите му за Осип.