Максим Горки
Сред хората (9)

9

И тъжно, и смешно ми е, като си спомням колко тежки унижения, обиди и тревоги ми донесе бързо лумналата страст към четенето!

Книгите на съпругата на крояча изглеждаха много скъпи и понеже се страхувах да не би старата господарка да ги изгори в печката, мъчех се да не мисля за тях, а почнах да вземам малки пъстри книжки от дюкяна, където сутрин купувах хляб за чая.

Търговецът беше много неприятен млад човек — с дебели бърни, потен, с бяло повехнало лице, със скрофулозни белези и петна, с бледи очи и къси, непохватни пръсти на пълните ръце. Неговият дюкян беше място за вечерни срещи на момчетата и лекомислените момичета от улицата; братът на моя господар също почти всяка вечер ходеше там да пие бира и да играе карти. Често ме пращаха да го викам за вечеря и неведнъж бях виждал в тясната малка стаичка зад дюкяна налудничавата румена жена на търговеца, седнала на коленете на Викторушка или на друг младеж. Това, изглежда, не засягаше търговеца; той не се оскърбяваше и тогава, когато хористи, войници и всички, на които това се харесваше, прегръщаха силно сестра му, която му помагаше да продава в дюкяна. В дюкяна имаше малко стока, той обясняваше това с обстоятелството, че предприятието му било ново — не е смогнал да го уреди, макар че дюкянът беше отворен още през есента. Показваше на гостите и на купувачите мръсни картинки, даваше на желаещите да преписват неприлични стихове.

Аз четях безсъдържателните книжлета на Миша Евстигнеев и плащах по една копейка за прочита на всяка; това бе скъпо, а книжките не ми доставяха никакво удоволствие. „Гуак или несломимата вярност“, „Францил Венецианецът“, „Битката на русите с кабардинците или Прекрасната мохамеданка, умираща на гроба на своя съпруг“ и цялата литература от този род също не ме задоволяваше и често ме изпълваше с бесен яд; струваше ми се, че книжката се подиграва с мене като с глупак, разказвайки с тромави думи невероятни неща.

„Стрелци“, „Юрий Милославски“, „Тайнственият монах“, „Япанча, татарският конник“ и подобни книги ми харесваха повече — от тях оставаше нещо но още по-много ме увличаха житията на светци — тук имаше нещо сериозно, в което ми се искаше да вярвам и което понякога ме вълнуваше дълбоко. Всички мъже — великомъченици, кой знае защо, ми приличаха на Хубава работа, жените — на баба, а праведниците — на дядо, в неговите добри часове.

Четях в бараката, когато отивах да цепя дърва, или на тавана, което беше еднакво неудобно и студено. Понякога, ако книгата ме интересуваше или трябваше да я прочета по-скоро, ставах нощем и запалвах свещта, но старата господарка забелязала, че нощем свещите намаляват, взе да ги измерва с тресчица и да крие някъде мярката. Ако на сутринта от свещта липсваха четири-пет сантиметра или ако аз, намерил тресчицата не отчупвах от нея колкото изгорялото парче от свещта, в кухнята избухваше страшна врява и веднъж Викторушка възмутено обяви на одъра:

— Я стига сте се дърлили, майко! Няма живот! Разбира се, той гори свещите, защото чете книжки, взема ги от търговеца, аз зная! Я вижте на тавана…

Бабата изтича на тавана, намери някаква книжка и я накъса на парчета.

Естествено това ме огорчи, но желанието ми да чета още повече се засили. Разбирах, че ако в този дом дойде светец — господарите ми ще почнат да го учат, ще вземат да го превъзпитават по свой образец; ще правят това от скука. Ако престанат да съдят хората, да крякат, да се гаврят с тях — ще се отучат да говорят, ще онемеят, сами себе си няма да виждат. За да чувствува човек себе си, трябва да има някакво отношение към хората. Моите господари не можеха да се отнасят към ближния си иначе освен назидателно, с порицание и дори да заживееше човек също тъй, както тях — също тъй да би мислил и чувствувал, — все едно — те биха го порицавали и за това. Просто такива си бяха.

Аз всякак се изхитрях да чета, бабата няколко пъти ми унищожава книги и ненадейно се оказах задлъжнял на търговеца с огромната сума четиридесет и седем копейки! Той си искаше парите и се заканваше, че ще почне да удържа дълга от парите на господарите ми, когато дойда да пазарувам в дюкяна.

— Какво ще стане тогава? — питаше ме той подигравателно.

Беше ми непоносимо противен и като чувствуваше по всяка вероятност това, измъчваше ме с различни заплахи с особена наслада; когато влизах в дюкяна, петнистото му лице се разтегляше в усмивка и той питаше ласкаво:

— Носиш ли дълга си?

— Не.

Това го плашеше, той се чумереше.

— Как тъй? Та какво да сторя — при мировия тъжба ли да подам против теб, а? Че да ти направят опис и — в поправителен дом!

Нямаше откъде да взема пари — заплатата ми плащаха на дядо, и понеже не знаех какво да правя, забърках се. А в отговор на молбата ми да почака с изплащането на дълга, търговецът протегна към мене мазната си, бухнала като тиганица ръка и каза:

— Целувай — ще почакам!

Ала когато грабнах от тезгяха един грам и замахнах срещу него, той приклекна и извика:

— Какво, какво правиш, какво правиш — шегувам се! Разбрах, че не се шегува, и реших да открадна пари, за да се разплатя с него. Сутрин, когато четках дрехите на господаря, в джобовете на панталоните му звънтяха монети, понякога те изпадаха от джоба и се търкаляха по земята, веднъж една хлътна в пролуката под стълбата, в дърварника; забравих да кажа това и си спомних чак след няколко дни, като намерих двадесет копейки в дървата. Когато ги дадох на господаря, жена му каза:

— Виждаш ли? Трябва да броиш парите, щом ги оставяш в джобовете си.

Но господарят каза, усмихвайки се:

— Той няма да открадне, зная!

Сега, решил да извърша кражба, аз си спомних тези думи, доверчивата му усмивка и почувствувах колко трудно ще ми бъде да открадна. Няколко пъти изваждах от джоба сребърни монети, броях ги и не можех да се реша да взема. Два-три дни се измъчвах с това и внезапно всичко се разреши много бързо и просто; господарят неочаквано ме попита:

— Какво си оклюмнал, Пешков, да не си нещо болен?

Разказах му откровено всичките си кахъри; той се навъси.

— Видя ли докъде водят книжките? Те — тъй или иначе — непременно носят беда…

Даде ми половин рубла и строго ме посъветва:

— Ама умната, да не се изтървеш пред жена ми или пред майка ми — ще се вдигне врява!

После се усмихна добродушно и каза:

— Твърдоглав си, дявол да те вземе! Нищо, това е хубаво. Все пак — остави книжките! От Нова година ще се абонирам за хубав вестник и тогава чети…

И ето че всяка вечер, от чая до вечеря, аз чета на глас за господарите си „Московский листок“ — романите на Вашков, Рокшанин, Рудниковски и друга литература за храносмилането на хора, убити от скука.

Не обичам да чета на глас, това ми пречи да разбирам прочетеното; но господарите ми слушат внимателно, с известна като че ли благоговейна жажда, ахкат, чудят се на злодеянията на героите и с гордост си казват един на друг:

— А пък ние си живеем кротко, спокойно, нищо не знаем, слава тебе господи!

Те объркват събитията, приписват постъпките на прочутия разбойник Чуркин на коларя Тома Кручина, смесват имената; аз поправям грешките на слушателите си и това много ги учудва.

— Бре, че памет има!

Доста често в „Московский листок“ се срещат стихове от Леонид Граве, те много ми харесват, някои от тях си преписвам в тетрадка, но господарите ми казват за поета:

— Уж старец, пък стихове съчинява.

— Пияница, смахнат, все му е едно.

Харесват ми стиховете на Стружкин, на граф Мементо-Мори; а жените — и старата, и младата — твърдят, че стиховете са палячовщина.

— Те само петрушките^[1] и актьорите казват стихове.

Тежки бяха за мене тези зимни вечери в присъствието на господарите ми, в малката, тясна стая. Навън — безмълвна нощ; от време на време попуква студът, хората седят около масата и мълчат като замразени риби. Или пък — виелица бръска стъклата и стената, свири в кюнците, трака капаците на печката; в детската стая плачат децата — иска ти се да седнеш в тъмния ъгъл, да се свиеш и да писнеш от мъка.

На единия край на масата седят жените, шият или плетат чорапи; на другия — Викторушка, превил гръб, без сърце копира чертежи и сегиз-тогиз подвиква:

— Бе не клатете масата! Няма живот, кучета с мишки такива…

Встрани, край огромен гергеф, седи господарят и бродира с кръстчета покривка на ленено платно; под пръстите му изникват червени раци, сини риби, жълти пеперуди и ръждиви есенни листа. Сам си е нарисувал мотивите и трета зима се занимава с тази работа — тя много му е омръзнала и често денем, когато съм свободен, той ми казва:

— Я, Пешков, залавяй се за покривката, действувай! Залавям се и действувам с дебелата игла — жал ми е за господаря и винаги, във всичко ми се иска да му помогна, както мога. Все ми се струва, че някой ден той ще престане да чертае, да бродира, да играе карти и ще почне да прави нещо друго, интересно, за което често мисли, когато внезапно остави работата си и я загледа неподвижно със смаяни очи, като нещо непознато; косата му е паднала по челото и по страните, той прилича на послушник в манастир.

— Какво мислиш? — пита го жена му.

— Нищо — отвръща той и се залавя за работа.

Учудвам се мълчаливо: нима може да се пита какво мисли човек? И не може да се отговори на този въпрос — винаги мислим за много неща наведнъж: за всичко, което е пред очите ни, за онова, което те са видели вчера и преди една година; всичко това е разбъркано, неясно, всичко се движи, изменя.

В „Московский листок“ нямаше достатъчно фейлетони за вечер и аз предложих да чета списанията, които стояха под кревата в спалнята, а младата господарка каза недоверчиво:

— Че какво ли ще четеш там? В тях има само картинки…

Но освен „Живописное обозрение“ под кревата се намери още и „Огоньок“ и ето че ние четем „Граф Тятин-Балтийски“ от Салиас. На господаря много се харесва глуповатият герой на повестта, той безмилостно и до сълзи се смее на печалните приключения на господарското синче и вика:

— Ей, смешно нещо!

— Сигур е измишльотина — казва господарката, за да покаже самостоятелност на ума си.

Литературата под кревата ми свърши много добра работа: спечелих си правото да вземам списания в кухнята и добих възможност да чета нощем.

За мое щастие бабата се премести да спи в детската стая — бавачката се беше отдала на пиянство. Викторушка не ми пречеше. Когато всички в къщи заспяха, той тихомълком се обличаше и до сутринта изчезваше някъде. Осветление не ми даваха — свещта вземаха със себе си в стаите, а нямах пари да си купувам свещ; тогава започнах скришом да събирам лой от свещниците, слагах я в сарделена кутия, доливах от зехтина за кандилото и усукал фитил от конци, палех нощем на печката димящата лампа.

Когато обръщах страницата на огромния том, червеното езиче на светилника треперливо се полюляваше и заплашваше да угасне, фитилът непрекъснато потъваше в разтопената миризлива течност, пушекът лютеше на очите, ала всички тези неудобства се губеха в насладата, с която разглеждах илюстрациите и четях обясненията към тях.

Тези илюстрации разкриваха пред мене земята все по-широко и по-широко, разкрасяваха я с приказни градове, показваха ми високи планини, красиви морски брегове. Животът небивало се разрастваше, земята ставаше по-привлекателна, по-богата с хора, по-обилна с градове и всякак по-разнообразна. Сега, когато се взирах в отвъдволжката шир, вече знаех, че там не цари пустота, а по-рано често пъти гледаш отвъд Волга и ти става някак особено дотегливо: гладко се разстилат ливадите с тъмните кръпки на храсталака, на края на ливадите се издига назъбената черна стена на гората, над ливадите — мътна, студена синева. Пусто е на земята, самотно. И сърцето също опустява, тиха скръб го човърка, всички желания изветряват, няма за какво да мислиш, иска ти се да затвориш очи. Нищо не обещава унилата пустота, изсмукала от сърцето всичко, каквото е имало там.

Обясненията към илюстрациите разказваха ясно за други страни, за други хора, говореха за различни събития в миналото и настоящето; много неща не мога да разбера и това ме измъчва. Понякога в мозъка ми се набиват някакви странни думи — „метафизика“, „хилиазъм“, „чартист“, — те ме дразнят непоносимо, нарастват страхотно, всичко засенчват и ми се струва, че никога нищо няма да разбера, ако не успея да разкрия смисъла на тези думи — именно те стоят като стражи на прага на всички тайни. Често цели фрази дълго живеят в паметта ми, като трън в пръста, и ми пречат да мисля за друго.

Помня, че прочетох чудноватите стихове:

В броня желязна, сред пустота,

ням и мрачен, като смъртта,

язди на хуните вождът, Атила —

подир него като черен облак вървят воини и викат:

Де е Рим, де е могъщият Рим?

Рим е град, вече знаех това, но какви са тези хуни? Трябва да зная и това.

Издебнал сгоден момент, питам господаря.

— Хуни? — учудено повтаря той. — Дявол знае какво е туй! Бабини деветини, навярно…

И неодобрително клати глава.

— Глупости пъкат в главата ти, това е лошо, Пешков!

Лошо или добро — искам да зная.

Струва ми се, че на полковия свещеник Соловьов трябва да е известно какво е това хуни и съзрял го в двора, аз го запитвам.

Блед, болен и винаги ядосан, със зачервени очи, без вежди, с жълта брадичка, той ми казва, като бучи земята с черната си патерица:

— А теб това какво ти влиза в работата, а?

Поручик Нестеров отвърна на въпроса ми свирепо:

— Какво-о?

Тогава реших, че трябва да попитам за хуните аптекаря; той се отнася към мене винаги приветливо, има умно лице със златни очила на големия нос!

— Хуните — каза ми аптекарят Павел Голдберг — са били скитнически народ, като киргизите. Този народ не съществува, целият е измрял.

Стана ми тъжно и досадно — не защото хуните са измрели, а защото смисълът на думата, която тъй дълго ме измъчваше, излезе толкова прост и не ми послужи за нищо.

Все пак много съм благодарен на хуните — след сблъскването ми с тях думите започнаха по-малко да ме тревожат и благодарение на Атила аз се запознах с аптекаря Голдберг.

Този човек знаеше простия смисъл на всички мъдри думи, притежаваше ключове за всички тайни. Наместил с два пръста очилата си, втренчено ме гледаше в очите през дебелите стъкла и говореше, сякаш забиваше дребни гвоздеи в челото ми.

— Думите, приятелю, са като листата на дърво, и за да разберем защо листът е такъв, а не друг, трябва да знаем как расте дървото — трябва да се учим! Книгата, приятелю, е като хубава градина, в която има всичко: и приятно, и полезно…

Аз често хуквах при него в аптеката за сода и магнезиев окис за възрастните, които постоянно страдаха от „киселини“, за дафинов мехлем и очистително за децата. Кратките поучения на аптекаря ми вдъхваха все по-сериозно отношение към книгите и неусетно те станаха необходимост за мене, както водката — за пияницата.

Те ми показваха друг живот — живот на големи чувства и желания, които водеха хората до подвизи и престъпления. Виждах, че хората, които ме заобикалят, не са способни за подвизи и престъпления, живеят някъде настрана от всичко, за което пише в книгите, и трудно е да се разбере какво интересно има в техния живот. Аз не искам да живея такъв живот… Ясно ми е, че не искам…

От обясненията към рисунките знаех, че в Прага, Лондон и Париж няма насред града дерета и мръсни насипи от смет, там има прави, широки улици, други къщи и църкви. Там няма шестмесечна зима, която затваря хората по домовете им, няма велики пости, когато може да се ядат само кисело зеле, солени гъби, грухан овес и картофи с отвратително ленено масло. През велики пости не бива да се четат книги — взеха ми „Живописное обозрение“, и този празен, постен живот отново ме притисна. Сега, когато можех да го сравня с онова, което знаех от книгите, той ми се струваше още по-мизерен и безобразен. Когато четях, чувствувах се по-здрав и по-силен, работех по-чевръсто и по-сръчно, имах цел: колкото по-скоро свърша, толкова повече време за четене ще ми остане. Лишен от книгите, станах отпуснат, ленив, започна да ме обзема болезнена разсеяност, каквато по-рано не познавах.

Спомням си, че именно през тези блудкави дни се случи нещо тайнствено: една вечер, когато всички тъкмо си бяха легнали да спят, внезапно гръмко прозвуча камбаната на катедралата, нейният удар мигом стресна всички в къщи, полуоблечени хора се втурнаха към прозорците, като се питаха един друг:

— Пожар ли? Тревога?

Чуваше се, че и в другите квартири също се суетят, тракат вратите; някой тичаше из двора с хванат за повода кон. Старата господарка викаше, че са ограбили катедралата, господарят я прекъсна:

— Стига, майко, та чува се, че не е тревога!

— Е, тогава архиереят е умрял…

Викторушка бе слязъл от одъра, обличаше се и мърмореше:

— А пък аз зная какво се е случило, зная!

Господарят ме прати на тавана да видя няма ли отблясък от пожар, аз припнах, измъкнах се през капандурата на покрива — отблясък не се виждаше; в тихия студен въздух бавно ехтеше камбаната; градът сънливо се гушеше до земята; в мрака тичаха невидими хора и снегът скриптеше под стъпките им, изскърцваха плазове на шейни и все по-зловещо охкаше камбаната. Върнах се в стаите.

— Няма отблясък.

— Тю, господи! — каза господарят, облечен с палто и калпак, понадигна яката си и взе колебливо да пъха крака в галошите. Господарката го молеше:

— Не отивай! Ама не отивай де…

— Глупости!

Викторушка, също облечен, дразнеше всички:

— А пък аз зная…

Когато братята излязоха навън, жените ми заръчаха да приготвя самовара и се спуснаха към прозорците, но почти веднага от улицата позвъни господарят, мълком изтича по стълбата и като отвори вратата на антрето, каза дебело:

— Убили царя!

— Ами! — възкликна бабата.

— Убили го, един офицер ми каза… Какво ли ще стане сега?

Позвъни Викторушка и като се събличаше неохотно, сърдито рече:

— Пък аз мислех, че е война!

После всички седнаха да пият чай и приказваха спокойно, но тихичко и предпазливо. И навън утихна, камбаната вече не биеше. Два дни тайнствено си шушукаха, ходеха някъде и у тях също идваха гости и подробно разказваха нещо. Аз много се мъчех да разбера какво се е случило. Но господарите криеха от мене вестника, а когато попитах Сидоров защо са убили царя, той тихичко отвърна:

— За това е забранено да се говори…

И всичко бързо се изличи, погълнато от всекидневните дреболии, а наскоро изживях много неприятна история.

Един неделен ден, когато господарите ми отидоха на ранната литургия, а аз сложих самовара и влязох да разтребвам стаите, по-голямото дете се вмъкнало в кухнята, извадило канелата на самовара и седнало под масата да си играе с нея. В тръбата на самовара имаше много въглени и когато водата изтекла, той се разпоил. Аз още в стаите го чух, че бучи неестествено гневно, а когато влязох в кухнята, с ужас видях, че целият е посинял и се тръска, сякаш иска да подскочи от земята. Отлепената втулка на канелата унило висеше, капакът се бе свлякъл на една страна, под дръжките се стичаха капки калай — моравосиният самовар изглеждаше мъртвопиян. Залях го с вода, той засъска и тъжно рухна на пода.

Позвъни се на главния вход, аз отключих вратата и на въпроса на бабата — готов ли е самоварът, отговорих късо:

— Готов.

Тази дума, казана навярно от смущение и страх, бе взета за подигравка и отежни наказанието ми. Смазаха ме от бой. Бабата си послужи със снопче борина, не болеше твърде, но дълбоко под кожата на гърба ми останаха много тресчици; привечер гърбът ми подпухна като възглавница, а на другия ден по пладне господарят беше принуден да ме откара в болницата.

Когато ме прегледа, докторът, смешно дълъг и мършав човек, каза спокойно с глух бас:

— В случая трябва да се направи протокол за изтезание.

Господарят се изчерви, затътри крака и заговори нещо тихо на доктора, а той гледаше над главата му и отвръщаше кратко:

— Не мога. Невъзможно.

Ала после ме попита:

— Искаш ли да подадеш оплакване!

Болеше ме, но казах:

— Не искам, лекувайте ме по-скоро…

Заведоха ме в друга стая, накараха ме да легна на една маса, докторът вадеше тресчиците с приятно студени щипци и се шегуваше:

— Чудесно са ти обработили кожата, друже, сега ще станеш непромокаем…

Когато си свърши работата, която ме гъделичкаше непоносимо, каза:

— Четиридесет и две тресчици извадихме, друже, запомни, ще има да се хвалиш! Утре по това време ела на превръзка. Често ли те бият?

Помислих и отговорих:

— Преди по-често ме биеха…

Докторът се разсмя басово.

— Всичко върви към по-добро, друже, всичко!

Изведе ме при господаря и му каза:

— Моля, вземете си го, ремонтиран е! Пратете го утре да го превържем. За ваше щастие той е комик…

Седнал във файтона, господарят ми разправяше:

— И мен, Пешков, също ме биеха — какво да се прави? Биеха ме, братче! Теб все пак поне аз те жаля, а мен нямаше кой и да ме жали, нямаше! Навсякъде гъмжи от хора, а няма нито един синковец да те пожали! Ех, зверове-кокошки…

По целия път той хокаше, беше ми мъчно за него и му бях много благодарен, че приказва с мене човешки.

В къщи ме посрещнаха като именник, жените ме накараха да разкажа подробно как ме е лекувал лекарят, какво е казал — слушаха и ахкаха, примляскваха сладко и се мръщеха. Смайваше ме напрегнатия им интерес към болестите, към болката и към всичко неприятно!

Виждах колко са доволни от мене, задето бях отказал да се оплача от тях, и се възползувах от това, като измолих позволение да вземам книги от жената на крояча. Те не посмяха да ми откажат, само бабата учудено викна:

— Бре, че дявол!

На другия ден застанах пред жената на крояча, а тя мило ми рече:

— А ми казаха, че си болен, закарали те в болница — виждаш ли колко невярно приказват!

Премълчах. Срам ме беше да кажа истината — защо да знае грубото и печалното? Толкова хубаво е, че не прилича на другите хора.

Отново чета дебелите книги на Дюма-баща, Понсон-де-Терай, Монтепен, Законе, Габорио, Емар, Буагобе — поглъщам тези книги бързо, една подир друга, и ми е весело. Чувствувам се участник в необикновен живот, той сладко ме вълнува и ми вдъхва бодрост. Отново дими моят саморъчно направен светилник, чета непрекъснато цяла нощ, до зори, постепенно, очите ме заболяват и старата господарка ми казва любезно:

— Почакай, лапачо на книги, ще ти изпръснат зъркелите, ще ослепееш!

Но аз твърде скоро разбрах, че във всички тези интересно заплетени книги, въпреки разнообразните събития и различието на страните и градовете, винаги става дума за едно и също: добрите хора са нещастни и преследвани от лошите, лошите са всякога по-щастливи и по-умни от добрите, но в края на краищата нещо неуловимо побеждава лошите хора и непременно тържествуват добрите. Омръзна ми „любовта“, за която всички мъже и жени говореха с едни и същи думи. Това еднообразие не само че доскучаваше, но и будеше смътни подозрения.

Случваше се още от първите страници да почнеш да се досещаш кой ще победи, кой ще бъде победен и щом стане ясен възелът на събитията, мъчиш се да го развържеш със силата на фантазията си. Престанал да четеш книгата, мислиш за нея, като за задача от учебник по аритметика, и все по-често сполучваш да решиш правилно кой от героите ще иде в рая на пълно благополучие и кой ще бъде хвърлен в тъмница.

Но зад всичко това виждам проблясъци на жива и значителна за мене правда, черти на друг живот, на други отношения. Ясно ми е, че в Париж каруцарите, работниците, войниците и целият „прост народ“ не е такъв, какъвто е в Нижни, в Казан, в Перм — той по-смело приказва с господарите, държи се с тях по-просто и по-независимо. Ето — войник, но той не прилича нито на един от тези, които познавам — нито на Сидоров, нито на вятчанина от парахода, а още по-малко — на Ермохин; той повече от всички тях е човек. В него има нещо общо със Смурий, ала той не е така примитивен и груб. Ето — търговец, но и той също е по-добър от всички търговци, които познавам. И свещениците в книгите не са такива, каквито ги знаем — те са по-сърдечни, по-отзивчиви към хората. Изобщо целият живот в чужбина, както разказват за него книгите, е по-интересен, по-лек, по-хубав от живота, който аз познавам: в чужбина не се бият така често и зверски, не се гаврят така мъчително с човека, както се гавреха с вятския войник, не се молят на бога така яростно, както се моли старата господарка.

Най-много прави впечатление, че когато разправят за злодеи, за алчни и подли хора, книгите не показват в тях онази необяснима жестокост, онзи стремеж за гавра с човека, който ми е така познат, който така често съм наблюдавал. Злодеят от книгите е жесток делово, почти винаги може да се разбере защо е жесток, а аз виждам безцелна, безсмислена жестокост, с която човек само се забавлява, без да очаква от нея облаги.

С всяка нова книга това несъответствие между руския живот и живота в другите страни изпъква пред мене все по-ясно и буди смътна досада, като засилва съмнението в правдивостта на жълтите, похабени от четене страници с нечисти ъгли.

И неочаквано ми попадна в ръцете романът на Гонкур „Братя Земгано“, прочетох го на един дъх, за една нощ, и учуден от нещо, което до този момент не бях изпитвал, отново зачетох простата, печална история. В нея нямаше нищо заплетено, нищо външно интересно, от първите страници тя изглеждаше сериозна и суха, като житията на светците. Езикът й, така точен и лишен от украса, отначало неприятно ме учуди, но пестеливите думи, здраво построените фрази така хубаво лягаха на сърцето, така внушително разказваха за драмата на братята-акробати, че ръцете ми трепереха от наслада при прочита на тази книга. Плачех горчиво, когато четях как клетият артист със счупени крака пълзи към тавана, където брат му тайно се занимава с любимото изкуство.

Връщайки тази чудесна книга на съпругата на крояча, аз я помолих да ми даде друга също такава.

— Ама как също такава? — попита тя и се позасмя.

Тази присмехулна усмивка ме смути и не съумях да й обясня какво ми се иска, а тя каза:

— Тази книга е скучна, ето, почакай, ще ти донеса друга, по-интересна…

След няколко дни тя ми даде „Истинската история на един малък дрипльо“ от Гринууд; заглавието на книгата малко ме жегна, но още първата страница породи в душата ми усмивка на възторг — и с тази усмивка четох цялата книга до край, като се връщах на някои страници по два, по три пъти.

Ето, значи, колко трудно и мъчително живеят понякога дори в чужбина момчетата! Ами че на мене съвсем не ми е толкова зле, следователно — може да не падам духом!

Много бодрост ми дари Гринууд, а скоро след него ми попадна вече истински „правилна“ книга — „Евгения Гранде“.

Старият Гранде поразително ми заприлича на дядо, яд ме беше, че книжката е толкова малка, и се учудвах колко много правда има в нея. Тази правда, много позната и дотегнала ми в живота, се разкриваше от книгата в съвсем нова светлина — незлоблива, спокойна. Всички книги, които бях прочел преди това, освен книгата на Гонкур, съдеха хората също тъй строго и кресливо, както моите господари, твърде често пораждаха симпатия към престъпника и раздразнение спрямо добродетелните хора. Винаги ми беше мъчно, когато виждах, че при огромен разход на разум и воля човек все пак не може да постигне желаното — добродетелните хора стоят пред него от първата до последната страница непоклатимо, като каменни стълбове. Макар че в тези стълбове неизбежно се разбиват всички зли намерения на порока — все пак — камъните не будят симпатия. Защото колкото красива и здрава да е една ограда, когато искаш да откъснеш плод от ябълковото дърво зад нея — не може да й се възхищаваш. А на мене вече ми се струваше, че най-ценното и най-живото е скрито някъде зад добродетелта…

У Гонкур, Гринууд и Балзак нямаше злодеи, нямаше добряци, имаше просто хора, чудно живи; те не допускаха съмнение, че всичко казано и направено от тях е било казано и направено именно така и не е могло да бъде направено иначе.

По такъв начин разбрах какъв голям празник е „хубавата, правилната“ книга. Но как да я намеря? Жената на крояча не можеше да ми помогне в това.

— Ето ти хубава книга — казваше тя и ми предлагаше „Ръце, пълни с рози, злато и кръв“ от Арсен Хусе, романите на Бело, Пол де Кок, Пол Февал, но аз ги четях вече с усилие.

Тя харесваше романите на Мариет, Вернер — на мене те ми се струваха скучни. Не ме задоволяваше и Шпилхаген, но много ми допаднаха разказите на Ауербах. Сю и Юго също не ме увличаха много, предпочитах пред тях Валтер Скот. Искаха ми се книги, които да вълнуват и да радват, както чудесният Балзак. Порцелановата жена също все по-малко ми харесваше.

Когато отивах при нея, обличах си чиста риза, сресвах се и всякак се стараех да добия благообразен вид — едва ли успявах в това, ала все очаквах, че тя ще забележи моето благообразие и ще заговори с мене по-просто и приятелски, без тази рибешка усмивка на чистичкото, винаги празнично лице. Но тя се усмихваше и питаше с уморен, сладък глас:

— Прочете ли я? Хареса ли ти?

— Не.

Повдигаше едва тънките си вежди, гледаше ме и с въздишка познато гъгнеше:

— Но защо пък?

— Вече съм чел за това.

— За кое — за това?

— За любов…

Тя примижаваше и се смееше с лек меден смях.

— Ах, но нали във всички книги пише за любов!

Седнала в голямото кресло, тя клати малките си крачета в пухкави кожени пантофки, прозява се от време на време, гуши се в светлосиньото халатче и тупа с розовите си пръсти по корицата на книгата в скута й.

Иска ми се да я попитам:

„Защо не напуснете квартирата? Та офицерите непрекъснато ви пишат писъмца, присмиват ви се…“

Но не ми достига смелост да й кажа това и си отивам, отнасяйки дебела книга за „любов“ и горчиво разочарование в сърцето.

На двора приказват за тази жена все по-лошо, подигравателно и злобно. Много неприятно ми е да чувам тези приказки, мръсни и навярно лъжливи; когато съм далеч от жената, жаля я, страх ме е за нея. Но когато отида при нея и видя хитрите й очички, котешката гъвкавост на малкото й тяло и това винаги празнично лице — жалостта и страхът ми изчезват като дим.

През пролетта тя внезапно замина някъде, а след няколко дни мъжът и смени квартирата.

Докато стаите стояха празни, в очакване на нови обитатели, отидох да видя голите стени с квадратни петна на местата, където бяха закачени картини, с изкривени гвоздеи и рани от гвоздеи. По боядисания под бяха разхвърляни разноцветни парцалчета, хартийки, изпочупени аптекарски кутии, шишенца от парфюм и лъщеше голяма медна карфица.

Домъчня ми, поиска ми се да видя още веднъж малката жена на крояча — да й кажа колко съм й благодарен…