Максим Горки
Сред хората (8)

8

Когато падна сняг, дядо отново ме заведе при сестрата на баба.

— Не е зле за теб, не е зле — ми казваше той.

Струваше ми се, че през лятото съм изживял страшно много, остарял съм и съм поумнял, а у господарите ми през това време скуката е станала още по-тежка. Все тъй често те боледуват, като разстройват стомасите си от преяждане, пак тъй подробно си разказват един на друг за протичането на своите болести, бабата все тъй страшно и злобно се моли на бога. След раждането младата господарка е отслабнала, смалила се е пространствено, ала ходи пак тъй важно и бавно, като бременна. Когато шие дрехи на децата, тихичко пее винаги една и съща песен:

Спиря, Спиря, Спиридон —

Спиря, братче мое родно;

аз ще седна на шейната,

Спиря — отзад на дъската…

Ако вляза в стаята, тя веднага престава да пее и вика сърдито:

— Какво искаш?

Сигурен съм, че не знаеше нито една песен освен тази.

Вечер господарите ме викат, в стаята и ми заповядват:

— Я разкажи как прекара на парахода!

Сядам на стол до вратата на клозета и разказвам: приятно ми е да си спомням за друг живот, различен от този, в който ме тикнаха сега против волята ми. Увличам се и забравям за слушателите си, но не за дълго; жените никога не са се качвали на параход и ме питат:

— Ама все пак май че е страшно?

Не разбирам от какво ги е страх.

— Ами ако кривне към дълбокото и потъне!

Господарят се смее с глас, а аз, макар да зная, че параходите не потъват на дълбоките места, не мога да убедя в това жените. Старата е сигурна, че параходът не плува по водата, а върви на колела по дъното на реката, както кола — по земята.

— Щом като е железен, как плава? Нали брадвата не плава…

— А канчето нали не потъва във водата?

— Ей, че сравнение! Канчето е малко, празно…

Когато разказвам за Смурий и неговите книги, те ме гледат подозрително; бабата казва, че книгите се съчиняват от глупаци и еретици.

— Ами псалтирът? Ами цар Давид?

— Псалтирът е свето писание, па и цар Давид е молил за прошка бога заради псалтира.

— Къде е казано това?

— На дланта ми — като те цапна по врата, ще видиш къде!

Тя всичко знае, за всичко говори уверено и винаги — тъпо.

— На Печьорка пукнал един татарин и душата му изтекла през гърлото, черна като катран!

— Душата е дух — казвам аз, но тя крясва презрително:

— На татарина ли? Глупак!

Младата господарка също се страхува от книгите.

— Много опасно е да се четат книжки, а особено на млади години — казва тя. — При нас в Гребешок една мома от добро семейство чела, па току се влюбила в дякона. Та жената на дякона така я позореше, просто ужас! На улицата, пред хората…

Понякога аз си служех с думи от книгите на Смурий; в една от тях, без начало и без край, се казваше: „Фактически никой не е изнамерил барута; както винаги, той се е появил след дълъг низ дребни наблюдения и открития.“

Не зная защо, тази фраза се бе врязала дълбоко в паметта ми, особено ми бе харесала думата „фактически“, чувствувах в нея сила — тя ми навлече много патила, смешни патила. Това стана така.

Веднъж, когато господарките ми предложиха да им разправя още нещо за парахода, аз отговорих:

— Вече няма какво да разказвам, фактически…

Това ги смая, те заграчиха:

— Какво? Какво рече?

И четиримата почнаха дружно да се смеят и да повтарят:

— Фактически, ох, бо-ожке!

Дори господарят ми каза:

— Лошо си го измислил, чудако!

Оттогава те дълго ми викаха:

— Ей, фактически! Я иди забърши дъските подир детето, фактически…

Тази глупава подигравка не ме засягаше, но много ме учудваше.

Живеех в мъглата на затъпяваща скука и за да я надвия, гледах да работя колкото може повече. Недостиг на работа не се чувствуваше — в къщи имаше две малки деца, бавачките не задоволяваха господарите и те непрекъснато ги сменяха; аз трябваше да се занимавам с децата, всеки ден перях пелени и всяка седмица отивах на Жандармския извор да плакна бельото — там ми се присмиваха перачките.

— Ти какво си се захванал за женска работа?

Понякога ме докарваха дотам, че ги шляпах с усукани мокри дрехи, те щедро ми плащаха със същото, но с тях беше весело, интересно.

Жандармският извор течеше по дъното на дълбоко дере и слизаше към Ока, дерето бе отрязало от града поле, наречено на името на древния бог Ярило. На това поле всяка пролет градското еснафство уреждаше празненство; баба ми беше разказвала, че когато била млада, народът още вярвал в Ярило и му принасял жертва: вземали едно колело, обвивали го с насмолени кълчища, пускали го по нанадолнището и с викове и песни гледали ще стигне ли огненото колело до Ока. Ако стигне — бог Ярило бил приел жертвата: лятото щяло да бъде слънчево и щастливо.

Перачките бяха в по-голямата си част от Ярило, все оперени, зъбати жени; те знаеха целия живот на града и беше много интересно да слушаш разказите им за търговците, чиновниците и офицерите, на които работеха. Да плакнеш бельото през зимата, в ледената вода на потока, бе каторжна работа; ръцете на всички жени мръзнеха така, че кожата им се напукваше. Приведени над ручея, затворен в дървено корито, под вехтичък, изкорубен навес, който не пазеше от снега и вятъра, жените плавеха дрехите; лицата им са налени с кръв, изпощипани от студа; мраз изгаря мокрите пръсти, те не се прегъват, от очите им текат сълзи, а жените нестихващо бъбрят, разправят си една на друга разни истории, като се отнасят към всички и към всичко с някаква особена храброст.

Най-хубаво разказваше Наталия Козловская, жена, прехвърлила тридесетте, свежа, здрава, с присмехулни очи, с някак особено гъвкав и остър език. Тя се ползуваше с вниманието на всички свои другарки, с нея се съветваха за разни работи и я уважаваха заради сръчността в работата, за спретнатото й облекло, задето бе дала дъщеря си да учи в гимназията. Когато тя, превита под тежестта на две кошници мокри дрехи, слизаше отгоре по плъзгавата пътека, посрещаха я весело и питаха внимателно:

— Какво прави щерката?

— Добре е, благодаря, учи се, слава богу!

— Току-виж, станала дама?

— Че затуй я и уча. Отде им е коренът на големците, мутрите префинени? Всичко иде от нас, от простия народ, че отде другаде? Колкото повече ум събереш, толкоз по-дълги са ти ръцете, повече ще вземат; пък който има повече взето, нему делото е свето… Бог ни праща тук глупави деца, а ни иска обратно умни старци, значи — трябва да се учим!

Когато тя говореше, всички мълчаха и слушаха внимателно стройната й, уверена реч. Хвалеха я в очите и зад гърба й, чудеха се на издръжливостта, на разума й, ала никой не й подражаваше. Тя си бе обшила ръкавите на палтото с червеникава кожа от кончова на ботуш — това й позволяваше да не оголва ръцете си до лактите, да не си мокри ръкавите. Всички казваха, че добре го е измислила, но никоя не го бе направила на себе си, а когато го направих аз, взеха ме на подбив.

— Ей, че си и ти, от жена ум купуваш!

За дъщеря й казваха:

— Голямо нещо, брей! Та една дама повече ще има, шега ли е? Ама може пък и да не завърши, да умре…

— Бе то и на учените не им сладък животът: виж, на Бахилов дъщерята се учи, учи, па и самата тя стана даскалица, а щом е даскалица, то значи — стара мома…

— Не ще и дума! И неграмотна да си, пак ще те вземат за жена, стига да има за какво да те вземат…

— Умът на жената не е в главата…

Беше ми чудно и неприятно да слушам, че приказват за себе си тъй безсрамно. Знаех как приказват за жените моряците, войниците, копачите, виждах, че мъжете винаги се хвалят един пред друг с ловкостта си да мамят жените, с издръжливостта си при общуване с тях; чувствувах, че се отнасят към „женските“ враждебно, но почти винаги зад разказите на мъжете за победите им, покрай хвалбите, звучеше нещо, което ме караше да мисля, че в тези разкази има повече хвалба и измислица, отколкото истина.

Перачките не си разказваха една на друга любовните си приключения, но във всичко, което говореха за мъжете, долавях насмешливо, зло чувство и си мислех, че може би е вярно: жената е сила!

— Както и да се въртиш, с когото и да дружиш, пак ще дойдеш при жената, няма да ти се размине — каза веднъж Наталия, а една старица й викна с пресипнал глас:

— Че къде другаде? Дори от бога при нас бягат — монаси там, отшелници…

Тези приказки, придружени от плачещия плисък на водата, от шляпането на мокри парцали на дъното на дерето, в калния процеп, който дори зимният сняг не можеше да потули с чистия си покров, тези безсрамни, злобни разговори за тайнственото, за това, откъде произлизат всички племена и народи, будеха у мене страхливо отвращение и отблъскваха мислите и чувствата ми настрана от „романите“, които натрапчиво ме заобикаляха; с понятието „роман“ у мене здраво се свързва представата за мръсна, безпътна история.

Ала все пак в дерето, между перачките, в кухните при ординарците, в мазето при работниците-копачи бе несравнимо по-интересно, отколкото в къщи, където закостенялото еднообразие на думите, понятията и събитията пораждаше само тежка и жестока скука. Господарите ми живееха в омагьосан кръг от ядене, болести, спане, излишно лутане за яденето и спането; те приказваха за грехове, за смъртта, много се страхуваха от нея, въртяха се като зърна около воденичен камък и винаги очакваха, че той ей сега ще ги смачка.

През свободните си часове отивах в бараката да цепя дърва, като исках да остана насаме със себе си, но това рядко ми се удаваше — идваха ординарци и разказваха за живота на двора.

Най-често при мене в бараката дохождаха Ермохин и Сидоров. Първият бе дълъг, изгърбен калужанин, целият усукан от дебели и яки жили, с малка глава и мътни очи. Той беше ленив, досадно глупав, движеше се бавно, тромаво, а когато видеше жена, мучеше и се навеждаше напред, сякаш искаше да падне в краката й. Всички в двора се чудеха на бързите му победи над готвачките и слугините, завиждаха му и се страхуваха от мечешката му сила. Сидоров, мършав и кокалест тулянин, беше винаги тъжен, говореше тихичко, кашляше внимателно, очите му плахо блестяха, той много обичаше да гледа в тъмните ъгли; разказва ли нещо полугласно, или седи мълчаливо, винаги гледа в най-мрачния ъгъл.

— Какво гледаш?

— Ами може да изскочи мишка… Обичам мишките, такива, стрелкат се, кротички…

На ординарците аз пишех писма за село, бележки до любимите им и това ми допадаше; но най-приятно ми беше да пиша писмата на Сидоров — всяка събота редовно той пращаше писма до сестра си в Тула.

Повикал ме при себе си в кухнята, той сядаше до мене край масата, силно разтъркваше с длани остриганата си глава и ми шушнеше в ухото:

— Хайде, почвай! Най-напред — както трябва: прелюбезна ми сестричко, здравейте за много години — както трябва! Сега пиши: получих рублата, само че това не трябва и благодаря. Нищо не ми е нужно, живеем добре — хич добре не живеем, ами като кучета, но туй не го пиши, а пиши — добре! Тя е малка, само на четиринайсет години — защо да знае? Сега пиши сам, както са те учили…

Притискаше ме с цялата си тежест от лявата страна, горещо и миризливо дишаше в ухото ми и шепнеше настойчиво:

— Да не дава на мъже да се прегръщат с нея, а пък да я пипат по гърдите и хич! Пиши: ако някой приказва милно, не му вярвай, той иска да ви излъже, да ви развали…

От усилия да задържа кашлицата си пепелявото му лице се наливаше с кръв, той издуваше бузи, в очите му избликваха сълзи, въртеше се на стола и ме блъскаше.

— Пречиш ми!

— Нищо, пиши… Най-много не вярвай на господата, те отведнъж ще измамят момичето. Той си знае свои думи и всичко може да каже, повярваш ли му — чака те публичен дом. А икономисаш ли рубла, дай я на попа, той ще я запази, ако е добър човек. А най-добре да я закопаеш в земята, никой да не види, и помни къде е.

Беше много тъжно да слуша човек този шепот, заглушаван от скрибуцането на тенекиената въртележка на прозорчето за проветряване. Поглеждам опушеното гърло на пещта, долапа за съдовете, оплют от мухи — кухнята е невероятно мръсна, пълна с дървеници, просмукана с тежка миризма, на пържено, на газ и пушек. В пещта, в треските шумолят хлебарки, униние нахлува в душата ми, почти до сълзи ми е жал за войника, за сестра му. Нима може, нима е хубаво да се живее така?

Пиша нещо, без да слушам вече шепота на Сидоров, пиша за това, колко тъжен и обиден е животът, а той въздъхва и ми казва:

— Много пишеш, благодаря ти! Сега тя ще знае от какво трябва да се страхува…

— От нищо не трябва да се страхува — казвам сърдито, макар че и самият аз се страхувам от много неща.

Войникът се смее и покашлюва:

— Чешит! Бе как да не се страхува! Ами господата, ами бог? Та малко ли е!

Когато получеше писмо от сестра си, неспокойно ме молеше:

— Чети по-скоро, моля ти се…

И ме караше да му прочитам по три пъти неразбрано надрасканото, обидно кратко и безсъдържателно писмо.

Беше благ и кротък, но към жените се отнасяше също тъй, както всички — кучешки грубо и просто. Като наблюдавах волно и неволно тези отношения, които много пъти се развиваха със смайваща и отвратителна бързина пред очите ми от начало до край, виждах как Сидоров будеше у жената добро чувство с оплаквания от войнишкия си живот, как я омайва с нежна лъжа, а когато всичко се свърши, разказвайки на Ермохин за своята победа, гнусливо се мръщи и плюе, сякаш е взел горчиво лекарство. Това ме клъцваше в сърцето и питах раздразнено войника — защо всички те мамят жените, лъжат ги, а после се гаврят с тях, предават си ги един на друг и често ги бият.

Той само се подсмиваше кротичко и казваше:

— Не бива да се интересуваш от тези работи, всичко това е лошо, грях е! Ти си малък, за теб е рано…

Но веднъж изкопчих по-определен и много паметен за мене отговор.

— Мислиш тя не знае ли, че я мамя? — рече той, като намигна и се закашля. — Знае-е! Тя самата иска да я измамят. В това нещо всички лъжат, то затуй е такова нещо, че всички ги е срам, никой никого не обича, а просто — игра! Много е срамно, на̀, почакай и сам ще видиш! Трябва да е нощем, а денем — на тъмно, в килера, тъй ами! Заради това бог ни е изгонил от рая, заради това всички сме нещастни…

Той говореше така хубаво, с такава печал, с такова разкаяние, че това малко ме примири с неговите романи; към него се отнасях по-приятелски, отколкото към Ермохин, когото мразех и всякак гледах да го подиграя, да го ядосам — това ми се удаваше и доста често той ме гонеше из двора с недобри намерения, които само поради несръчност рядко успяваше да осъществи.

— Това е забранено — казваше Сидоров.

Че е забранено, знаех, но че поради това хората са нещастни — не ми се вярваше. Виждах, че са нещастни, ала не вярвах, защото много пъти бях наблюдавал необикновено изражение в очите на влюбени хора, бях чувствувал особената добрина на обичащите; винаги ми беше приятно да виждам този празник на сърцето.

Но при все това, помня, животът ми се струваше все по-скучен, твърд, непоклатимо установен завинаги във формите и отношенията, в които го виждах ден след ден. Не можех да си представя, че е възможно нещо по-добро от онова, което съществуваше, което неизбежно изникваше пред очите ми всеки ден.

Ала веднъж войниците ми разказаха една история, която ме развълнува дълбоко.

В една от квартирите живееше кроячът на най-добрия шивач в града, тих, скромен човек, чужденец. Той имаше дребничка, бездетна жена, която ден и нощ четеше книги. В шумния двор, сред жилищата, гъсто натъпкани с пияни хора, двамата живееха невидимо и безмълвно, не приемаха гости, те самите никъде не ходеха, само в празник — на театър.

Мъжът от сутрин до късна вечер бе на работа, жената, която приличаше на момиче, два-три пъти в седмицата отиваше в библиотеката. Често я виждах да минава със ситни крачки по насипа, поклащайки се, сякаш накуцва, с овързани с ремък книги, като гимназистка, обикновена, приятна, нова, чиста, с ръкавици на малките ръце. Лицето й беше птичо, с живи очички, цялата тя бе хубавичка като порцеланова статуетка на тоалетна масичка. Войниците разправяха, че й липсвало едно ребро от дясната страна, затова се клатела така странно, като ходи, но на мене това ми се струваше привлекателно и то веднага я отличаваше от другите дами в двора — от офицерските жени; те въпреки гръмливите си гласове, пъстрите премени и високите турнюри, бяха някак полинели, сякаш дълго са били захвърлени в тъмен килер, сред разни непотребни вещи.

Съседите смятаха малката жена на крояча за побъркана, разправяха, че била загубила разума си от книгите, стигнала била дотам, да не може да се занимава с домакинство, съпругът й сам ходел за провизии, сам поръчвал обед и вечеря на готвачката, огромна жена, чужденка, навъсена, с едно зачервено око, винаги мокро, и тесничка розова цепка на мястото на другото. А самата госпожа — говореха за нея — не можела да различи свинско от телешко месо и веднъж срамно купила вместо магданоз — хрян!

Представете си — какъв ужас!

И тримата бяха чужди в къщата, сякаш случайно попаднали в една от клетките на този голям курник, подобно на синигери, които, спасявайки се от студа, влизат през прозорчето в задушно и нечисто жилище.

И неочаквано ординарците ми разказаха, че господа офицерите били започнали обидна и лоша игра с дребничката съпруга на крояча: почти всеки ден те — ту един, ту друг — й предавали писъмца, в които пишели за любовта си към нея, за своите страдания, за красотата й. Тя им отговаряла, молела ги да я оставят на мира, съжалявала, че им е причинила мъка, молела бога да им помогне да я разлюбят. Като получели такова писъмце, офицерите го четели всички заедно, присмивали се на жената и пак заедно съчинявали писмо до нея от името на един.

Като ми разказваха тази история, ординарците също се присмиваха и хулеха жената на крояча.

— Щурачка окаяна, кривундел — казваше Ермохин басово, а Сидоров кротичко го подкрепяше:

— Всяка жена иска да я излъжат. Тя всичко знае…

Не повярвах, че жената на крояча знае как се подиграват с нея и веднага реших да й кажа това. Издебнах готвачката й, когато отиде в мазето, изтичах по задната стълба в квартирата на малката жена, мушнах се в кухнята — тя беше празна, влязох в стаите — жената седеше до масата, в едната си ръка държеше тежка позлатена чаша, в другата — отворена книга; тя се изплаши, притисна книгата до гърдите си и завика нисичко:

— Кой е? Августа! Кой си ти?

Заговорих й бързо и несвързано очаквайки, че ще запрати по мене книгата или чашата. Тя седеше в голямо алено кресло, облечена в светлосин пеньоар с ресни по полата, с дантела на яката и на ръкавите, по раменете й се бяха разпилели русите й вълнисти коси. Приличаше на ангел от царските двери. Притиснала гръб на облегалото на креслото, тя ме гледаше с кръглите си очи, отначало сърдито, после учудено, с усмивка.

Когато казах всичко, което исках, и загубил смелост, се обърнах към вратата, тя ми извика:

— Чакай!

Остави чашата на подноса, хвърли книгата на масата, плесна ръчички и заговори с плътен глас на възрастен човек:

— Какво чудно момче си ти!… Ела по-бързо!

Пристъпих много внимателно, тя улови ръката ми и като я милваше с малките си студени пръсти, попита:

— Никой не те е научил да ми кажеш това, нали! Е, добре, виждам, вярвам, че сам си намислил…

Пусна ръката ми, затвори очи и каза тихо, провлечено:

— Значи, за това приказват мръсните войници!

— Да бяхте напуснали квартирата — сериозно посъветвах аз.

— Защо?

— Те ще ви измъчат.

Тя се засмя мило, после попита:

— Учил ли си? Обичаш ли да четеш книжки?

— Нямам време за четене.

— Стига да обичаш, ще се намери време. Е — благодаря!

Протегна ми стиснатите си пръсти и в тях сребърна монета — срам ме беше да взема тази студена вещ, но не посмях да откажа и като си отивах, турих я върху колонката на парапета на стълбата.

Отнесох от тази жена дълбоко, ново за мене впечатление; пред очите ми сякаш зора се сипна и няколко дни живях в радост, като си спомнях просторната стая и сред нея облечената в небесносиньо съпруга на крояча, приличаща на ангел. Наоколо всичко бе невиждано красиво, под нозете й се разстилаше разкошен златист килим, през сребърните стъкла на прозорците надничаше зимният ден и се грееше край нея.

Дощя ми се да я зърна още веднъж — какво ще стане, ако отида да й поискам книжка?

Направих това и отново я видях на същото място, пак с книга в ръцете, но страната й беше вързана с някаква червеникава кърпа, окото й бе отекло. Даде ми книга с черна подвързия и измънка нещо неясно. Отидох си натъжен и отнесох книгата, която дъхаше на креозот и анасонови капки. Скрих книгата на тавана. Увих я преди това в чиста риза и хартия, понеже се страхувах да не би господарите да ми я вземат и да я похабят.

Те получаваха „Нива“ заради кройките и премиите, но не я четяха, разглеждаха картинките и после я слагаха на гардероба в спалнята, а на края на годината я подвързваха и прибираха под кревата, където вече лежаха три тома „Живописное обозрение“. Когато миех пода в спалнята, под тези книги протичаше мръсна вода. Господарят ми беше абониран за вестник „Русский курьер“ и като го четеше вечер, ругаеше:

— Дявол ги знае защо пишат всичко туй! Страшна скука…

В събота, като простирах прането на тавана, сетих се за книгата, извадих я, отворих я и прочетох първия ред: „Къщите са като хората: всяка има своя физиономия“. Това ме учуди с правдивостта си — зачетох по-нататък, застанал до капандурата, и четох, докато измръзнах, а вечерта, когато господарите ми отидоха на църква, донесох книгата в кухнята и потънах в жълтеникавите, извехтели страници, подобни на есенни листа; те лесно ме отвеждаха в друг живот, при нови имена и отношения, показваха ми добри герои й мрачни злодеи, които не приличаха на омръзналите ми хора. Това бе роман от Ксавие де Монтепен, дълъг, като всички негови романи, богат с хора и събития, рисуващ непознат, стремителен живот. Всичко в този роман беше необикновено просто и ясно, сякаш някаква светлина, скрита между редовете, озаряваше доброто и злото и помагаше да обичаш и да мразиш, караше те напрегнато да следиш съдбите на хората, струпани в гъсто гъмжило. Изведнъж изникваше упорито желание да подпомогнеш това, да попречиш на онова, забравяше се, че целият този неочаквано разкрил се живот е от край до край книжен; всичко биваше забравено в колебанията на борбата, погълнато от чувство на радост на една страница, от чувство на огорчение — на друга.

Така се бях увлякъл в четене, че когато чух издрънкването на звънчето на главния вход, не разбрах веднага кой и защо звъни.

Свещта почти бе догоряла, свещникът, току-що излъскан сутринта от мене, беше залян с лой; фитилът на кандилцето, което аз трябваше да наглеждам, се бе измъкнал от държалцето и угаснал. Разтичах се из кухнята, като се мъчех да прикрия следите от престъпленията си, пъхнал книгата в нишата под пещта и взех да оправям кандилцето. От стаите изскочи бавачката.

— Да не си оглушал? Звънят!

Втурнах се да отворя вратата.

— Спеше ли? — сърдито попита господарят; като се качваше тежко по стълбата, жена му се оплакваше, че съм я оставил да настине, бабата се караше. В кухнята тя веднага видя изгорялата свещ и взе да ме разпитва какво съм правил.

Мълчах, сякаш бях паднал някъде отвисоко, целият отмалял, обзет от страх, че ще намери книгата, а тя крещеше, че съм щял да опожаря къщата. Господарят и жена му дойдоха да вечерят и старата им се оплака:

— Ето, вижте, цяла свещ изгорил, и къщата ще изгори…

Докато вечеряха, и четиримата ми вадеха душата с натяквания, като си спомняха волните и неволните ми прегрешения и ме заплашваха с гибел, но аз вече знаех, че те говорят всичко това не от злина, нито от добри чувства, а само от скука. И се чудех, като виждах колко кухи и смешни са в сравнение с хората от книгата.

Ето че се нахраниха, натежаха и уморено се разотидоха да спят; след като поврънка на бога с ядните си оплаквания, бабата се качи на печката и се умълча. Тогава станах, извадих книгата от нишата, отидох до прозореца, но очите ми не можеха да разчитат дребния шрифт. А изгарях от желание да чета. Взех една медна тенджера от полицата и с нея отразих лунната светлина върху книгата — стана още по-лошо, по-тъмно. Тогава се качих на пейката в ъгъла при иконите, зачетох прав, на светлината на кандилото и уморен, съм заспал, като съм се свлякъл на пейката, а се събудих от виковете и ударите на старицата. Тя държеше книгата в ръце и силно ме шибаше с нея по раменете, пламнала от яд, яростно отмятайки червенокосата си глава, боса, само по риза. От одъра хленчеше Виктор:

— Майко, ама не кряскайте! Няма живот…

„Отиде книгата, ще я изпокъсат“ — мислех си аз.

През време на утринния чай ме съдиха. Господарят строго попита:

— Откъде взе книгата?

Жените викаха, като се прекъсваха една друга, Виктор подозрително душеше страниците и каза:

— На парфюм мирише, бога ми…

Узнали, че книгата е на свещеника, всички я огледаха още веднъж, като се чудеха и възмущаваха, задето свещеникът чете романи, но все пак това ги поуспокои, макар че господарят още дълго ми втълпяваше, че било вредно и опасно да се чете.

— Ей ги, на̀, читателите, вдигнаха във въздуха железопътната линия, искаха да убият…

Господарката сърдито и страхотно викна на мъжа си:

— Да не си полудял! Какво му разправяш?

Занесох Монтепен на войника и му разказах станалото — Сидоров взе книгата, мълчаливо отвори малко сандъче, извади чист пешкир, загъна в него романа, прибра го в сандъка и ми каза:

— Не ги слушай — идвай при мен и чети, на никого няма да кажа! А ако дойдеш и ме няма, ключът е закачен зад иконата, отвори сандъка и чети…

Отношението на господарите ми към книгата веднага я издигна в моите очи на висотата на важна и страшна тайна. Това, че някакви „читатели“ някъде вдигнали във въздуха железопътната линия, като искали да убият някого, не ме заинтересува, но аз си спомних въпроса на свещеника през време на изповедта, четенето на гимназиста в мазето, думите на Смурий за „правилните книги“, спомних си и дядовите разкази за магьосниците — чернокнижници и франкмасони:

„А при благословения император Александър Павлич окаяни дворяни, кривнали към магия по дяволски книги и франкмасонство, бяха замислили да предадат целия руски народ на римския папа, йезуитите! Тогава Аракчеев-генерал ги залови на местопрестъплението и без оглед на чин и титли, изпрати всички в Сибир на каторга, там те са и изтлели като тлен…“

Припомних си „умбракул, изпъстрен със звезди“, „Гервасий“ и тържествените, насмешливи думи:

„Профани, любопитни да знаете нашите работи! Никога слабите ви очи не ще вникнат в тях!“

Чувствувах се пред прага на някакви велики тайни и живеех като побъркан. Искаше ми се да дочета книгата, страх ме беше, че тя ще се загуби при войника или той ще я повреди някак. Какво ще кажа тогава пред жената на крояча?

А бабата зорко следеше да не бягам при ординареца и ме ядеше:

— Книголюбец! Ама на, книжките учат на разврат, ей я читателката докъде е стигнала — на пазар не може сама да иде, само върти любов с офицерите, денем ги приема, зна-ая аз!

Искаше ми се да изкрещя:

„Не е вярно! Тя-не върти любов…“

Но не смеех да защищавам жената на крояча — ами ако бабата се досети, че книгата е нейна?

Няколко дни живях отвратително; обзе ме разсеяност, тревожно, мъчително безпокойство, не можех да спя от страх за съдбата на Монтепен и ето че веднъж готвачката на крояча ме спря на двора и ми каза:

— Донеси книгата!

Издебнах време следобед, когато господарите ми легнаха да си почиват, и отидох при жената на крояча засрамен, потиснат.

Тя ме посрещна пак такава, каквато я видях първия път, само че облечена иначе: със сива пола, черна кадифена блуза, с тюркоазен кръст на голата шия. Приличаше на женска червенушка.

Когато й казах, че не съм успял да прочета книгата и че ми забраняват да чета, от обида и от радост, че виждам тази жена, в очите ми бликнаха сълзи.

— Тю-ю, какви глупави хора! — рече тя, свъсила тънките си вежди. — А пък господарят ти има такова интересно лице. Не бързай да се огорчаваш, аз ще помисля. Ще му пиша!

Това ме изплаши, разкрих й, че съм излъгал господарите си, казал съм, че книгата е взета не от нея, а от свещеника.

— Недейте, не му пишете! — молех я аз. — Ще ви се присмиват, ще ви хулят. Ами че вас никой в двора не ви обича, всички ви се подиграват, разправят, че сте смахната и ви липсвало ребро…

Като изтърсих всичко това, веднага разбрах, че съм казал прекалено много и обидни за нея неща — тя прехапа горната си устна и се тупна по бедрото, сякаш беше на кон. Смутено наведох глава, искаше ми се да потъна в земята, ала съпругата на крояча се повали на стола и се разсмя весело, като повтаряше:

— Ох, колко глупаво… колко глупаво! Но какво да се прави? — попита сама себе си, разглеждайки ме съсредоточено, а после въздъхна и каза: — Ти си много странно момче, много…

Погледнах в огледалото до нея и видях скулесто, широконосо лице с голяма синина на челото, отдавна нестриганите коси стърчаха в кичури на всички страни — това ли се казва „много странно момче“?… Не подхожда странното момче на изящната порцеланова статуетка…

— Ти не си взел тогава паричката, която ти дадох. Защо?

— Не ми е нужна.

Тя въздъхна.

— Е, какво да се прави! Ако ти позволят за четеш, ела, ще ти дам книги…

На тоалетката имаше три книги; онази, която донесох, беше най-дебела. Гледах я тъжно. Жената на крояча ми протегна малката си розова ръка.

— Е хайде, сбогом!

Докоснах й внимателно ръката и бързо си отидох.

А може би вярно разправят за нея, че нищо не знаела — ето, двадесет копейки нарече паричка, като дете.

Но това ми харесваше…