Максим Горки
Сред хората (6)

6

В Сарапул Максим напусна парахода — отиде си мълчаливо, без да се сбогува с когото и да било, сериозен и спокоен. След него слезе усмихната веселата селянка и подире й — момата, посърнала, с подпухнали очи. А Сергей дълго стоя коленичил пред каютата на капитана, целуваше тънката дъска на вратата, блъскаше чело в нея и молеше:

— Простете ми, аз не съм виновен! Максимка е крив…

Моряците, бюфетната прислуга, даже някои от пътниците знаеха, че лъже, но го съветваха насърчително:

— Хайде, хайде — ще ти прости!

Капитанът го пъдеше, дори го ритна, така че Сергей падна, но все пак му прости. И Сергей веднага се разтича по палубата, като разнасяше табли със съдове за чая и поглеждаше по кучешки угодливо хората в очите.

На мястото на Максим взеха от брега едно вятско войниче, костеливо, с малка главичка и червеникави очи. Помощник-готвачът веднага го прати да коли кокошки; войничето закла две, а останалите пусна по палубата; пътниците почнаха да ги ловят — три кокошки прехвръкнаха през борда. Тогава войничето седна на дървата до кухнята и горчиво заплака.

— Какво правиш бе, глупак? — попита го слисано Смурий. — Мигар войниците плачат?

— Аз съм от нестроева рота — тихичко каза войникът.

Това го погуби — след половин час, всички на парахода му се смееха гръмогласно; дойдат просто под носа му, вперят очи право в лицето му, питат:

— Този ли е?

И се раздрусат в спазмите на обиден, глупав смях.

Отначало войникът не виждаше хората, не чуваше смеха им; като събираше сълзите от лицето си с ръкава на вехтичката си басмена риза, той сякаш ги криеше в него. Но скоро червеникавите му очички пламнаха гневно и той заговори с вятска сврача скоропоговорка:

— Кво облещихте зъркели в мен? Ох, да се спраскате дано…

Това още повече развесели публиката, започнаха да сочат с пръсти войника, да го дърпат за ризата, за престилката, играеха с него като с козел и така го измъчваха до обед, а следобед някой набучи на дръжката на една дървена лъжица парче изцеден лимон и я върза на гърба на войника за ширитите на престилката му; войникът върви, лъжицата се клатушка зад него, всички се смеят с глас, а той се върти като уловено мишле и не разбира какво поражда смеха им.

Смурий го наблюдава мълчаливо, сериозно, лицето му е станало женско.

Дожаля ми за войника и попитах готвача:

— Може ли да му кажа за лъжицата?

Той мълком кимна.

Когато обясних на войника за какво се смеят, той бързо напипа лъжицата, изтръгна я, хвърли я на земята, стъпка я и впи двете си ръце в косата ми; сборичкахме се за най-голямо удоволствие на публиката, която в миг ни заобиколи.

Смурий разблъска зрителите, разтърва ни и след като издърпа първо моите уши, сграбчи за ухото войника. Когато видя как този дребничък човек тръска глава и танцува под ръката на готвача, тълпата бясно закрещя, засвирка, затропа с крака, като се пръскаше от смях.

— Ура, гарнизон! Бухни готвача с глава по търбуха!

Тази дива радост на стадото хора будеше у мене желание да се хвърля върху тях и да удрям с дърво мръсните им кратуни.

Смурий пусна войника и скрил ръце зад гърба си, тръгна към публиката като глиган, настръхнал, страшно озъбен.

— По местата — марш! Аз-зиатци…

Войникът отново се нахвърли върху мене, но Смурий го сграбчи с една ръка, занесе го на отводната тръба и взе да вади вода с помпата и да го полива по главата, като въртеше хилавото му тяло, сякаш бе парцалена кукла.

Дотичаха моряци, боцманът, помощник-капитанът, пак се събра тълпа хора; с една глава над всички стърчеше бюфетчикът, спокоен и ням както винаги.

Войникът седна на дървата до кухнята, с треперещи ръце свали ботушите си и заизвива партенките, но те бяха сухи, а от редичките му коси капеше вода — това отново разсмя публиката.

— Все то — каза войникът тънко и пискливо, — ще убия хлапака!

Като ме задържаше за рамото, Смурий разправяше нещо на помощник-капитана, моряците разпъждаха тълпата и когато всички се разотидоха, готвачът попита войника.

— Какво да те правя?

Той не отговори, гледаше ме с див поглед и целият странно се гърчеше.

— Мир-рно, истерио! — каза Смурий.

Войникът отговори:

— Да прощаваш, не сме в ротата.

Видях, че готвачът се смути, издутите му бузи провиснаха посърнало, той плю и си тръгна, като отведе и мене; изумен, вървях след него и непрекъснато се озъртах към войника, а Смурий мънкаше недоумяващ:

— Ама че лигльо, а? Моля ви се…

Настигна ни Сергей и каза, кой знае защо, шепнешком:

— Той иска да се заколи!

— Къде? — кресна Смурий и хукна.

Войникът стоеше на вратата на каютата за прислугата с голям нож в ръцете — с този нож отсичаха главите на кокошките и цепеха дърва за подпалки, той бе тъп и нащърбен като трион. Пред каютата се бе събрала тълпа, която наблюдаваше малкия смешен човечец с мокра глава; неговото чипоносо лице трепереше като пача, устата му се бе отворила уморено, устните му подскачаха. Той бръщолевеше:

— Мъчители… мъ-чители…

Скочил на нещо, аз гледах над главите на хората техните лица — хората се смееха, кискаха се, говореха си:

— Виж, виж…

Когато той взе със слаба детска ръчичка да прибира в панталоните си изскочилата риза, един благообразен мъж до мене въздъхна и каза:

— Приготвил се да умира, пък гащите си оправя…

Публиката се разсмя по-високо. Ясно бе: никой не вярва, че войникът може да си пререже гърлото — не вярвах и аз, а Смурий го погледна набързо и взе да тласка хората с корема си и да повтаря:

— Махай се, глупако!

Наричаше глупак мнозина наведнъж — отива при цял куп хора и им вика:

— По местата, глупако!

Това също бе смешно, но изглеждаше вярно: днес от сутринта всички хора представляваха един голям глупак.

Като разпъди публиката, той пристъпи до войника и протегна ръка.

— Дай тук ножа…

— Все то — каза войникът и подаде ножа откъм острието; готвачът ми бутна ножа и тикна войника в каютата.

— Лягай и спи! Какви такива ги вършиш, а?

Войникът мълком седна на леглото.

— Той ще ти донесе ядене и водка — пиеш ли водка?

— Пия по малко…

— И умната, не го закачай — не той се подигра с теб, чуваш ли? Казвам ти — не той…

— А защо ме мъчиха? — тихо попита войникът.

Смурий помълча малко и мрачно отвърна:

— Че знам ли?

Като отиваше с мене към кухнята, той мрънкаше:

— Бре-ей… наистина, лепнали се на недъгав! Виждаш ли какво става? Това е то! Хората, братко, могат да влудят човека, могат… Вкопчат се като дървеници и — свършено! Дори — какви ти дървеници! По-стръвно от дървеници…

Когато занесох на войника хляб, месо и водка, той седеше на леглото, поклащаше се назад-напред и плачеше тихичко, хълцаше като жена. Сложих чинията на масичката и казах:

— Яж…

— Затвори вратата!

— Ще стане тъмно.

— Затвори, че пак ще довтасат…

Излязох. Войникът ми беше противен, но будеше у мене състрадание и жал. Това ме смущаваше — баба многократно ме бе поучавала:

„Трябва да съжаляваш хората, всички са нещастни, на всички е трудно…“

— Занесе ли му? — полита ме готвачът. — Е, какво прави?

— Плаче…

— Ама че… мухльо! Какъв войник е той?

— Не ми е жал за него.

— Тъй ли? Това пък какво е?

— Трябва да съжаляваме хората…

Смурий ме улови за ръката, притегли ме към себе си и каза внушително:

— Насила съжаление не иде, а не бива да лъжем — разбра ли? Не свиквай да хленчиш, на нищо не обръщай внимание…

И като ме бутна настрана, омърлушено добави:

— Не ти е тук мястото! На, запуши…

Бях дълбоко развълнуван, съкрушен от поведението на пътниците, понеже чувствувах нещо неизказано оскърбително и угнетяващо в това, как те изтезаваха войника, как радостно примираха от смях, когато Смурий му дърпаше ухото. Как можеше да им харесва всичко това — така противно, жалко, какво ги караше да се смеят така радостно?

Ето че пак са насядали, налягали под ниския навес — пият, ядат, играят карти, спокойно и сериозно разговарят, гледат реката, сякаш не те свиркаха и се гавреха преди един час. Всички са пак такива тихи, лениви, както винаги; от сутрин до вечер те бавно блуждаят из парахода, като мушици или прашинки в слънчеви лъчи. Ето десетина души се бутат при мостика, кръстят се и слизат от парахода на пристанището, а от пристанището просто върху тях налитат други такива хора, също тъй изгърбени под тежестта на торбите и сандъците си, също тъй облечени…

Тази постоянна смяна на хората нищо не променя в живота на парахода — новите пътници ще говорят за същото, за което са говорили слезлите: за земята, за работата, за бога, за жените — и със същите думи.

— Отредено е от господа-бога да търпим и — търпи, човече! Няма що — такава ни е съдбата…

Досадно ми е да слушам тези думи и те ме ядосват: аз не мога да понасям мръсотията, не искам да понасям злото, несправедливото, обидно отношение към мен; безусловно зная, чувствувам, че не съм заслужил такова отношение. И войникът не го е заслужил. Може би — самият той иска да бъде смешен…

Изпъдиха от парахода Максим — сериозен, добър момък, а оставиха Сергей, долен човек. Всичко това е неправилно. А защо тези хора, способни да смажат човека, да го докарат почти до безумие, винаги покорно се подчиняват на ядните подвиквания на моряците, безобидно изслушват ругатните?

— Какво увиснахте на борда? — крещи боцманът, присвил красивите си, но зли очи. — Наклонихте парахода, разкарвайте се, дяволи недодялани…

„Дяволите“ смирено се прехвърлят на другия борд, а оттам отново ги пъдят като овни:

— Ах, проклетници!

През горещите нощи под напечения през деня железен навес е задушно; пътниците плъзват като хлебарки по цялата палуба, лягат, дето им падне; когато наближим пристанище, моряците ги будят с ритници.

— Ей, какво сте се проснали на пътя! Марш по местата си…

Те стават и сънливо тръгват натам, накъдето ги блъскат.

Моряците са също такива като тях, само облеклото им е друго, ала ги командуват като полицаи.

Смиреното, плахото и жалко-покорното изпъква у хората преди всичко и толкова странно, страшно е, когато през тази кора на покорство внезапно избие жестоко, безсмислено и почти винаги тъжно пакосничество. Струва ми се, че хората не знаят къде ги карат, безразлично им е къде ще ги свалят от парахода. Където и да слязат на брега, като поседят малко на него, те пак ще дойдат на този или на друг параход, пак ще тръгнат нанякъде. Всички те са някак заблудили се, безродни, цялата земя им е чужда. И всички са до безумие страхливи.

Веднъж след полунощ нещо се спука в машината и гръмна като топ. Веднага палубата затъна в бял облак пара, тя се издигаше гъсто от машинния трюм, хлуеше през всички пролуки; някой невидим крещеше оглушително:

— Гаврило, миниум, кече…

Аз спях до машинния трюм, на масата, на която миех съдовете, и когато се събудих от гърмежа и от сътресението, на палубата бе тихо, в машината горещо съскаше парата, чевръсто чукаха чукове. Но след миг всички пътници от палубата многогласно завиха, закрещяха и изведнъж стана тревожно.

В бялата мъгла — тя бързо оредяваше — тичаха нагоре-надолу, събаряха се едни други гологлави жени, рошави мъже с кръгли рибешки очи, всички мъкнеха нанякъде бохчи, торби и сандъци, спъваха се и падаха, призоваваха бога, свети Никола, удряха се един друг, това бе много страшно и същевременно интересно; аз тичах след хората и непрекъснато гледах какво правят?

За пръв път виждах нощна тревога и някак отведнъж разбрах, че хората я създаваха по погрешка: параходът вървеше, без да забавя ход, на десния борд, много близо, горяха огньове на косачи, нощта бе светла, високо грееше пълна луна.

А хората се носеха но палубата все по-бързо, изскочиха пътниците от първа и втора класа, някой рипна през борда, след него втори, трети; двама мъже и един монах откъртваха с цепеници пейката, завинтена за палубата; от кърмата хвърлиха във водата голям кафез с кокошки; насред палубата, до стълбата на капитанския мостик, бе коленичил селянин и като се кланяше на тичащите покрай него, пищеше кански:

— Православни, грешен съм…

— Лодката, дяволи! — дереше гърло дебел господин само по панталони, без риза, и се удряше с юмрук в гърдите.

Моряците тичаха, сграбчваха хората за яките, бъхтеха ги по главите, хвърляха ги на палубата. Тромаво ходеше Смурий с палто, облечено върху нощницата, и с гръмлив глас убеждаваше всички.

— Та засрамете се! Какво правите, да не сте пощурели? Параходът не върви, спря, тъй ами! Ей го брега! Глупаците, дето наскачаха във водата, косачите ги изловиха, извадиха ги, ей ги на — виждате ли двете лодки?

А хората от трета класа удряше с юмруци по главите, отгоре надолу, и те като чували, мълчаливо рухваха на палубата.

Още нестихнала суматохата, върху Смурий се нахвърли дама с пелерина, със супена лъжица в ръката, размаха лъжицата под носа му и завика:

— Как смееш?

Един мокър господин, като я задържаше и облизваше мустаците си, каза ядосано:

— Остави го тоя дръвник…

Разперил ръце, Смурий мигаше смутено и ме питаше:

— Какво е това, а? Защо ме емна? Виж ти! Ами че аз за пръв път я виждам!…

А един селянин секнеше кръв от носа си и припискваше:

— Бре, че хора! Бре, че разбойници!…

През лятото два пъти бях виждал паника на парахода и двата пъти тя бе предизвикана не от непосредствена опасност, а от страх пред възможността за такава. Третия път пътниците бяха заловили двама крадци — единият от тях бе облечен като странник — и ги биха близо цял час скришом от моряците, а когато моряците им отнеха крадците, публиката взе да ги хули:

— То се знае, крадец, крадеца потуля!

— Самите вие сте джебчии, та затова гледате хатър на джебчиите…

Крадците бяха бити до безсъзнание и не можеха да се държат на краката си, когато ги предаваха на полицията в едно пристанище…

И имаше много такива неща, които ме вълнуваха дълбоко, но не ми позволяваха да разбера хората — зли ли са или добри, кротки или пакостливи? И защо именно са така жестоко, стръвно зли, така срамно кротки?

Питах за това готвача, но той, обвил лицето си с дим от цигарата, казваше често пъти с досада:

— Ех, какво те човърка! Хората, зарежи ги хората… Един е умен, друг — глупав. Чети книжки и не мрънкай. В книжките, когато са правилни, трябва да е казано всичко…

Той не обичаше църковни книги и жития.

— Абе те са за поповете, за попските синове…

Прииска ми се да го зарадвам — да му подаря книга. В Казан кучих на пристанището за петаче „Предание за това, как един войник отървал Петър Велики“, но в момента готвачът беше пиян, раздразнителен, не се реших да му дам подаръка и най-напред самият аз прочетох „Преданието“. То много ми хареса — всичко бе така просто, ясно, интересно и кратко. Бях сигурен, че тази книга ще достави удоволствие на моя учител.

Но когато му поднесох книгата, той мълчаливо я смачка с длани на кръгла топка и я запокити в реката.

— Ето какво й се пада на твоята книга, глупчо! — каза той мрачно. — Аз те уча като куче, а ти все искаш да плюскаш дивеча, а?

Тропна с крак и закрещя:

— Каква книга е това? Вече съм чел всички глупости! Каквото е писано в нея, истина ли е? Кажи де?

— Не зная.

— Пък аз зная! Когато отсекат главата на човек, той ще падне от стълбата долу и другите вече няма да се качват на плевника — войниците не са глупаци! Те биха запалили сеното и — свършено! Разбра ли?

— Разбрах.

— Това е то! Аз зная за цар Петър — това не му се е случвало! Върви си…

Разбирах, че готвачът е прав, но все пак книжката ми харесваше: купих още веднъж „Преданието“, прочетох го повторно и смаян, се убедих, че наистина не струва. Това ме смути и започнах да се отнасям към готвача още по-внимателно и доверчиво, а той, кой знае защо, все по-често и с по-голям яд казваше:

— Ех, колко нужно е да се учиш! Не ти е тук мястото…

Аз също чувствувах, че не ми е тук мястото. Сергей се държеше с мене отвратително, няколко пъти забелязах, че отмъква от масата ми чаени прибори и ги дава на пътниците скришом от бюфетчика. Знаех, че това се смята за кражба — Смурий неведнъж ме бе предупреждавал:

— Умната, не давай на келнерите чаени съдове от твоята маса!

Имаше и много още лоши за мене неща, често ми се искаше да избягам от парахода още на първото пристанище и да отида в гората. Но ме възпираше Смурий: той се отнасяше към мене все по-топло — и страшно ме очароваше непрестанното движение на парахода. Беше ми неприятно, когато той спираше по пристанищата, и постоянно очаквах — ето, ще се случи нещо и ще заплуваме от Кама по Белая, по Вятка или пък по Волга, ще видя нови брегове, градове, нови хора.

Но това не стана — животът ми на парахода се прекъсна неочаквано и позорно за мене. Една вечер, когато пътувахме от Казан за Нижни, бюфетчикът ме извика в каютата си, аз влязох, той притвори вратата зад мене и каза на Смурий, който седеше навъсен на тапицираната табуретка:

— Ето.

Смурий грубо ме попита:

— Даваш ли на Серьожка прибори?

— Той сам си взема, когато не виждам.

Бюфетчикът каза тихичко:

— Не вижда, а — знае.

Смурий се тупна с юмрук по коляното, после почеса коляното си и каза:

— Чакайте, няма да ви убегне…

И се замисли. Аз гледах бюфетчика, той — мене, но струваше ми се, че зад очилата му няма очи.

Той живееше тихо, ходеше безшумно, говореше със снишен глас. Понякога избелялата му брада и празните му очи се подаваха иззад някой ъгъл и веднага изчезваха. Преди да си легне, дълго стоеше коленичил в бюфета пред иконата с неугасващо кандило — виждах го през прозорчето на вратата, подобно на ас купа, но не беше ми се случило да видя как се моли: той просто стоеше и гледаше иконата и кандилото, въздишаше и поглаждаше брадата си.

След като помълча, Смурий попита:

— Серьожка давал ли ти е пари?

— Не е.

— Н-икога ли?

— Никога.

— Той никога не лъже — каза Смурий на бюфетчика, а бюфетчикът отвърна тихо:

— Все едно. Моля.

— Ела! — кресна ми готвачът, отиде при масата ми и лекичко ме перна с пръст по темето — Глупак! И аз съм глупак! Трябваше да те наглеждам…

В Нижни бюфетчикът ми уреди сметката: получих около осем рубли — първата голяма сума, спечелена от мене.

Когато се сбогувахме, Смурий мрачно каза:

— Е-е, виж каква стана… Сега да си отваряш очите — разбираш ли? Не бива да се заплесваш…

Пъхна в ръката ми шарена, извезана с мъниста кесия.

— Я вземи, на̀! Хубаво ръкоделие, избродира ми го моята кръщелница… Е хайде, сбогом! Чети книги — това е най-хубавото!

Улови ме под мишниците, повдигна ме, целуна ме и ме постави здраво върху настилката на пристанището. Беше ми много мъчно за него, и за мене; едва не ревнах, като го гледах как разблъсква носачите и се връща на парахода — едър, тромав, самотен…

Колко подобни на него добри, самотни, откъснали се от живота хора срещнах по-късно!…