Максим Горки
Сред хората (5)

5

През пролетта все пак избягах: отидох една сутрин да купя хляб за чая, а хлебарят, като продължаваше пред мене да се кара с жена си, я удари с топуза по челото; тя избяга на улицата и там падна; веднага се струпаха хора качиха жената в една бричка и я изпратиха в болницата; аз се втурнах подир колата, а после, без да усетя, се озовах на крайбрежната улица на Волга с двадесет копейки в ръката.

Нежно сияеше пролетният ден, Волга се бе разляла широко, наоколо бе шумно, просторно — а аз живеех до този ден като мишле в зимник. И реших, че няма да се върна при господарите си и няма да ида при баба в Кунавино — не удържах думата си, срамувах се да я видя, а знаех, че дядо щеше да злорадствува.

Два-три дни скитах по крайбрежната улица, като ядях хляба на добродушните хамали и нощувах с тях по пристаните; после един от тях ми каза:

— Ти, хлапако, виждам, на вятъра се щураш тук! Ами я иди на „Добрий“, там имат нужда от мияч на съдове…

Отидох: високият, брадат бюфетчик с черна копринена шапчица без козирка ме погледна през очилата с мътните си очи и каза тихо:

— Две рубли на месец. Паспорта.

Нямах паспорт, бюфетчикът помисли и заповяда:

— Доведи майка си.

Хукнах при баба, тя се отнесе одобрително към постъпката ми, придума дядо да отиде в занаятчийското управление и да ми извади паспорт, а тя самата дойде с мене на парахода.

— Добре — каза бюфетчикът, като ни погледна. — Ела.

Заведе ме на кърмата на парахода, където до една масичка седеше, пиеше си чай и същевременно пушеше дебела цигара огромен готвач с бяла куртка и бяла шапка. Бюфетчикът ме бутна към него.

— Миячът.

И веднага си отиде, а готвачът изфуча, наежи черните си мустаци и каза подире му:

— Спазарявате всякакви дяволи за по-евтино…

Сърдито вдигна голямата си глава с черна, късо остригана коса, облещи тъмните си очи, напъна се, наду се и кресна гръмливо:

— Кой си ти?

Никак не ми хареса този човек — целият в бяло, а изглеждаше мърляв, пръстите му бяха окосмени, косми стърчаха и от големите му уши.

— Искам да ям — казах му аз.

Той премигна и изведнъж свирепото му лице се измени от широка усмивка, тлъстите медночервени бузи като вълна се отдръпнаха към ушите и разкриха едри конски зъби, мустаците му кротко увиснаха — заприлича на дебела, добра стрина.

Като плисна в реката чая от чашата си, той наля нов и побутна към мене неначената франзела и голямо парче салам.

— Лапай! Баща, майка имаш ли? Знаеш ли да крадеш? Е, не се бой, тук всички са крадци — ще те научат!

Той говореше, сякаш джавкаше. Огромното му, избръснато до синьо лице бе покрито около носа с цяла мрежа от червени жилки, дебелият морав нос се спускаше над мустаците, долната му устна висеше тежко и гнусливо, в ъгъла на устата му бе залепнала димяща цигара. Изглежда, че току-що си бе дошъл от баня — дъхаше на брезова метличка и ракия с пипер, по слепите очи и по врата му лъщеше обилна пот.

Когато се напих с чай, той ми тикна банкнота от една рубла.

— Върви да си купиш две престилки с нагръдници. Чакай — аз ще ти купя!

Оправи шапката си и тръгна, като се клатушкаше тежко и опипваше с крака палубата подобно на мечка.

… Нощ, луната свети ярко и бяга наляво от парахода, към ливадите. Старичкият ръждясал параход с бял пояс на комина бавно и неравномерно шляпа с лопатите си по сребърната вода, срещу него полека плават тъмните брегове, разстлали сенки по водата, над тях червено блещукат прозорците на селски къщи, в селото пеят — моми извиват хоровод и припевът „ай-люли“ звучи като алилуя…

След парахода на дълго въже се влачи шлеп, също ръждив; палубата му е покрита с желязна клетка, в клетката има затворници, осъдени на изселване в далечни места и на каторга. На носа на шлепа блести като свещ щикът на часовоя; дребните звезди в синьото небе също пламтят като свещи. На шлепа е тихо, лунната светлина го залива обилно, зад черната мрежа на желязната решетка се мержелеят кръгли сиви петна — затворниците гледат Волга. Хлипа водата — може би плаче, може би плахо се смее. Всичко наоколо е някак църковно и мирише на масло също тъй силно, както в църква.

Гледам шлепа и си припомням ранното си детство, пътуването от Астрахан за Нижни, желязното лице на майка ми и баба ми — човекът, който ме въведе в този интересен, макар и труден живот — сред хората. А когато си спомням баба, всичко грозно, обидно, чезне от мене, изменя се, всичко става по-интересно, по-приятно, хората — по-добри и по-мили…

Почти до сълзи ме вълнува красотата на нощта, вълнува ме този шлеп — той прилича на ковчег и е така излишен в простора на широко разляната река, в мечтателната тишина на топлата нощ. Неравната линия на брега, която ту се издига, ту слиза, приятно тревожи сърцето — иска ми се да бъда добър, нужен за хората.

Хората на нашия параход са особени, всички те — стари и млади, мъже и жени — ми изглеждат еднакви. Нашият параход се движи бавно, деловите люде се качват на пощенските, а при нас се събират все някакви кротки безделници. От сутрин до вечер те пият, ядат и цапат множество съдове, ножове, вилици, лъжици; моята работа е да мия съдовете, да лъскам вилиците и ножовете, занимавам се с това от шест часа сутринта почти до среднощ. Денем, между два и шест часа, и вечер, от десет до полунощ, имам по-малко работа — пътниците си почиват от яденето и само пият чай, бира и водка. През тези часове е свободна цялата бюфетна прислуга — моето началство. На масата до отводната тръба пият чай готвачът Смурий, неговият помощник Яков Иванич, кухненският мияч на съдове Максим и келнерът за пътниците от палубата Сергей, гърбав, със скулесто лице, надупчено от шарка, с лъскави очи. Яков Иванич разказва разни мръсотии и се подсмива с лек, хлипащ смях, като показва зелените си, гнили зъби. Сергей разпъва до уши жабешката си уста, навъсеният Максим мълчи и ги гледа със строги очи с неопределен цвят.

— Аз-зиатци! Мор-рдвини! — от време на време изрича с еклив глас старши готвачът.

Тези хора не ми харесват. Дебелият, плешивичък Яков Иванич говори само за жени и винаги — мръсно. Лицето му е безизразно, покрито със сивосинкави петна, на едната му буза има брадавица с кичур червеникави косми, които той усуква като игла. Когато на парахода се качи податлива, отракана пътничка, навърта се около нея някак особено плахо и боязливо, като просяк, приказва й сладникаво и жално, по устните му избива сапунена пяна, той непрекъснато я облизва с бързо движение на гнусния си език. Кой знае защо, струва ми се, че тъкмо такива тлъстички са навярно палачите.

— Жената трябва да умееш да я разпалиш — учи той Сергей и Максим; те го слушат внимателно, издуват бузи и се червят.

— Азиатци — изтърсва отвратен Смурий, тежко става и ме командува: — Пешков — марш!

В каютата си той ми тиква книжка с кожена подвързия и се изтяга на леглото, до стената на хладилника.

— Чети!

Сядам на сандъка с макарони и чета добросъвестно: — „Умбракул, изпъстрен със звезди, значи удобно съобщение с небето, което те имат чрез освобождаването си от профаните и пороците…“

Запалил цигара, Смурий шумно изпуска дима и мърмори: — Камили! Написали го…

— „Разголването на лявата гръд означава невинност на сърцето…“

— Разголване — на кого?

— Не е казано.

— Значи — на жените… Ех, развратници!

Той затваря очи и лежи, отметнал ръце над главата си, цигарата едва пуши, залепнала в ъгъла на устните му, той я намества с език, всмуква така, че в гърдите му нещо свири, и огромното му лице потъва в облак дим. Понякога ми се струва, че е заспал, преставам да чета и разглеждам проклетата книга — дошло ми е до гуша от нея.

Но той хрипти:

— Чети!

— „Венерабл отговаря: виж, любезни ми фрер Сюверян…“

— Северян…

— Написано е — Сюверян…

— Тъй ли? Ама дяволска работа. Там, накрая, е писано в стихове, карай оттам…

Карам:

Профани, любопитни да знаете нашите работи —

никога слабите ви очи не ще вникнат в тях.

Вие не ще узнаете и как пеят фрерите.

— Чакай — казва Смурий, — ами че това не са стихове! Дай книгата…

Той прелиства ядосано дебелите сини страници и мушва книгата под дюшека си.

— Вземи друга…

За мое нещастие в черния му сандък, обкован с желязо, има много книги — така например: „Омирови наставления“, „Мемории артилерийски“, „Писмата на лорд Седенгали“, „За дървеницата, зловредно насекомо, както и за унищожаването на същата, с притурка — съвети против съпътствуващите я“; имаше книги без начало и край. Понякога готвачът ме караше да се ровя в тези книги, да казвам целите им заглавия — аз четях, а той мрънкаше сърдито:

— Съчиняват, негодниците… Както в зъбите бият, а за какво — не може да се разбере. Гервасий! Че за какъв дявол ми е притрябвал този Гервасий! Умбракул…

Чудноватите думи, непознатите имена дотегливо се врязваха в паметта ми, дразнеха езика, искаше ми се да ги повтарям непрекъснато — може би в звуците ще се разкрие смисълът им? А навън неспирно пееше и плискаше водата. Хубаво би било да ида на кърмата — там, между сандъците със стока, се събират моряците и огнярите, надвиват пътниците на карти, пеят песни, разказват интересни истории. Хубаво е да седя с тях, да слушам прости, ясни неща и да гледам бреговете на Кама, боровете, изпънати като медни струни, ливадите, където малки езера, останали от прииждането на реката, лежат като парчета от счупено огледало и отразяват синьото небе. Нашият параход е откъснат от земята, бяга далеч от нея, а от брега, в тишината на морния ден, долита звън от невидима камбанария и напомня за села, за хора. Върху вълните се люлее рибарска лодка, която прилича на краешник хляб; ето че на брега изниква селце, куп хлапетии се плискат в реката, по жълтата ивица на пясъка върви селянин с червена риза. Отдалеч, от реката, всичко ти се струва привлекателно, всичко е като играчка, смешно дребно и пъстро. Иска ми се да викна към брега някакви мили, добри думи — към брега и към шлепа.

Този червеникав шлеп ме занимаваше много, можех цял час да гледам, без да откъсвам очи, как дълбае с тъпия си нос мътната вода. Параходът го тътреше като свиня; разхлабено, въжето пляскаше по водата, после пак се опъваше, ронейки обилни капки, и дърпаше шлепа за носа. Много ми се искаше да видя лицата на хората, които като зверове седяха в желязната клетка. В Перм, когато ги откарваха на брега, аз се промъкнах до мостика на шлепа; край мене минаваха десетки сиви човечета, като тропаха гръмко с крака и дрънкаха халките на веригите, превити под тежестта на торбите си; минаваха жени и мъже, стари и млади, хубави и грозни, но съвсем същите като всички хора, само че облечени другояче и обезобразени от обръсването на главите. Разбира се, те бяха разбойници, но баба ми бе говорила толкова много хубави работи за разбойниците.

Смурий, който повече от другите приличаше на свиреп разбойник, мрачно поглеждаше шлепа и мърмореше:

— Пази боже от такава орисия!

Веднъж го попитах:

— Защо вие готвите, а другите убиват, грабят?

— Аз не готвя, а приготовлявам ястия, готвят жените — каза той и се позасмя; помисли и добави: — Разликата между хората е в глупостта. Един е умен, друг — по-малко, трети е кръгъл глупак. А за да поумнееш, трябва да четеш правилни книги, черна магия и — какво ли още? Всички книги трябва да четеш, тогава ще откриеш правилните…

И постоянно ми втълпяваше:

— Ти — чети! Не разбереш ли книгата — седем пъти я прочети, ако не я разбереш от седем, дванайсет пъти я прочети…

С всички на парахода, включително и с мълчаливия бюфетчик, Смурий говореше сопнато, гнусливо отпуснал долната си устна и наежил мустаци — сякаш замеряше хората с камъни. С мене се държеше меко и внимателно, но в това внимание имаше нещо, което ме плашеше малко; понякога готвачът ми се струваше побъркан като бабината сестра.

От време на време той ми казваше:

— Спри да четеш…

И дълго лежи със затворени очи и сегиз-тогиз изсумтява; отмерено се поклаща голямото му шкембе, леко помръдват скръстени на гърдите като на мъртвец, изпогорените, космати пръсти на ръцете му — плетат с невидими куки невидим чорап.

И неочаквано почва да мърмори:

— Да. Ето ти разум — върви живей! Но разумът се дава пестеливо и не по равно. Де да бяха всички еднакво разумни, ама не са… Един разбира, друг не разбира, пък има и такива, дето хич не искат да разберат, на̀!

Като се препъваше в думите, той разказваше истории от войнишкия си живот — аз не можех да схвана смисъла на тези истории, те ми се струваха скучни, а и той разказваше не отначало, а каквото му дойдеше на ум.

— Извиква полковият командир този войник и го пита: „Какво ти каза поручикът?“ Тогава той разказва всичко, както, си е било — войникът е длъжен да казва истината. А поручикът го погледна, както стената, и се обърна, наведе глава. Да…

Готвачът се дразни, изпуска дим и мърмори:

— Че аз знам ли какво бива да се говори, какво не бива? Тогава осъдиха поручика да бъде затворен в крепостта, а майка му казва… ах, боже мой! Та аз нищо не съм учил…

Горещо е. Всичко около мене леко се тресе, бумти, зад тънката желязна стена на каютата плиска водата и боботи параходното колело, край илюминатора като широка лента тече реката, в далечината се вижда ивицата на покрития с ливади бряг, мяркат се дървета. Ухото ми е свикнало с всички звуци — струва ми се, че наоколо е тихо, макар че на носа на парахода тъжно вие моряк.

— Се-едем, се-едем…

Не ми се ще да вземам участие в нищо, не ми се ще да слушам, да работя, само — да седя някъде на сянка, където не се чувствува тази тлъста, гореща миризма на кухня, да седя и да гледам сънливо как се носи по водата този тихичък, уморен живот.

— Чети! — сърдито заповядва готвачът.

От него се страхуват дори келнерите на първа класа, а изглежда, че и хрисимият, неразговорлив бюфетчик, който прилича на бяла риба, също се бои от Смурий.

— Ей ти, свиньо! — крещи той на бюфетната прислуга. — Ела тук, крадецо! Азиатци… Умбракул…

Моряците и огнярите се държат с него почтително, угоднически — той им даваше варено месо от бульона, разпитваше ги за село, за семействата им. Омазнените и опушени огняри белоруси се смятаха на парахода за най-долни хора, наричаха ги с едно име — ягути, и ги дразнеха:

— Ягу, бягу, на брягу…

Когато чуеше това, настръхнал, пламнал, Смурий ревеше на огняря:

— Защо позволяваш да те вземат на подбив, лукова главо! Фрасни кацапа по мутрата!

Веднъж боцманът, красив и зъл мъж, му каза:

— Ягутът и хохолът са една вяра!

Готвачът го сграбчи за яката и за колана, вдигна го във въздуха и го раздруса, като го питаше:

— Искаш ли да те смажа от бой?

Спречкваха се често, понякога до бой, но Смурий не биеха — той притежаваше огромна, нечовешка сила, а освен това с него често и приветливо разговаряше съпругата на капитана, висока, снажна жена с мъжко лице и гладко подстригана, като на момче, коса.

Той диво се наливаше с водка, ала никога не се напиваше. Започваше да пие от сутринта, като изпразваше бутилката на четири пъти, и чак до вечерта смучеше бира. Лицето му постепенно ставаше сивокафяво, тъмните му очи смаяно се разширяваха.

Седне някой път вечер на отводната тръба, огромен, бял, и с часове седи мълчаливо и гледа навъсен течащата далечина. В такива моменти всички най-много се страхуваха от него, а аз го жалех.

От кухнята излизаше Яков Иванич, потен, сгорещен; стоеше, почесваше голия си череп, махваше с ръка и се прибираше или казваше отдалеч:

— Чигата умря…

— Е, сварете я с подправки…

— Ами ако поръчат чорба или задушена?

— Направи! Ще я изплюскат.

Понякога аз се осмелявах да ида при него, той тежко извръщаше очи към мене.

— Какво?

— Нищо.

— Добре…

Все пак в един такъв момент го попитах.

— Защо плашите всички, та нали сте добър?

Противно на очакванията ми той не се разсърди.

— Абе само към теб съм добър.

Но веднага добави, простодушно и замислено:

— А май че е така — към всички съм добър. Само че не го показвам, това не бива да се показва пред хората, инак ще ти извадят душата. Добрия, всеки го тъпче, като купчина твърда земя в блато… И ще го стъпчат. Иди ми донеси бира…

След като изпи бутилката, чаша след чаша, той облиза мустаците си и каза:

— Да беше по-голям, птицо, на много неща щях да те науча. Аз има какво да кажа на човека, не съм глупак… Чети книги, в тях сигурно има всичко, каквото е нужно. Книгите не са дребна работа! Искаш ли бира?

— Не обичам.

— Добре. Хич и не пий. Пиянството е напаст. Водката е дяволска работа. Да бях богат, щях да те пратя да се учиш. Неукият човек е вол, ако щеш за ярем, ако щеш за месо го тъкми — той само клати опашка…

Жената на капитана му бе дала един том от Гогол, прочетох „Страшното отмъщение“ и то много ми хареса, но Смурий кресна сърдито:

— Бабини деветини, измишльотини! Знам, има други книги…

Взе ми книгата, донесе друга от жената на капитана и начумерено заповяда:

— Чети Тарас… как го викаха! Намери го. Тя казва — хубаво било… За кого хубаво? За нея — хубаво, а за мен може и да не е хубаво. Косата си отрязала, на̀! А защо пък не си е отрязала ушите?

Когато Тарас накара Остап да се бият, готвачът се изсмя звучно.

— Виж ти! Че защо не? Ти си учен, пък аз съм силен! Какви ги пишат! Камили…

Слушаше внимателно, но често мрънкаше:

— Ами, глупости! Не може да се разсече човек от рамото до седалището, не може! И на пика не може да се вдигне — пиката ще се счупи! Та самият аз съм войник…

Измяната на Андрий предизвика у него отвращение.

— Подло чедо, а? Заради жена! Тю…

Но когато Тарас застреля сина си, готвачът, спуснал крака от леглото, подпрял ръце на него, се наведе и заплака — по бузите му бавно потекоха сълзи и закапаха по дъските; той пухтеше и мънкаше:

— Ах, боже мой… боже мой…

И неочаквано ми кресна:

— Чети бре, дяволски сине!

Той пак заплака и — още по-силно и по-горчиво, когато Остап извика, преди да умре: „Тате! Чуваш ли!“

— Всичко загина — хълцаше Смурий, — всичко, а? Вече — край? Ех, пущината! А пък какви хора! Този Тарас, а? Да-а, това се казва хора…

Взе книгата от ръцете ми и я разгледа внимателно, като окапа кориците със сълзи.

— Хубава книга! Просто — празник!

После четохме „Айвънхоу“ — Смурий много хареса Ричард Плантагенет.

— Истински крал! — внушително казваше той.

На мене книгата ми се стори скучна.

Изобщо вкусовете ни не съвпадаха — аз се възхищавах от „Повест за Томас Йонес“ — стар превод на „Историята на Том Джонс, подхвърлено дете“, а Смурий мърмореше:

— Тъпотия! Какво ме интересува Томас? За какво ми е притрябвал? Трябва да има други книги…

Веднъж му казах, че ми е известно — има други книги, нелегални, забранени; те могат да се четат само нощем, в мазетата.

Той ококори очи, наежи се.

— К-какво значи това? Лъжеш ли?

— Не лъжа, за тях ме пита попът на изповед, а преди това сам бях виждал как ги четат и плачат…

Като ме гледаше мрачно в лицето, готвачът попита:

— Кой плаче?

— Госпожата, която слушаше. А другата дори избяга от страх…

— Събуди се, бълнуваш — каза Смурий и полека притвори очи, а след като помълча, забърбори:

— То се знай, някъде има: нещо скришно. Не може да го няма… Не са ми такива годините, пък и характерът също… Е да, ама все пак…

Можеше да говори така красноречиво цял час…

Без да усетя, свикнах да чета и вземах книгата с удоволствие; онова, което разказваха книгите, приятно се различаваше от живота — той ставаше все по-тежък.

Смурий, който също все повече се увличаше от четенето, често ме откъсваше от работа.

— Пешков, ела да четеш.

— Имам много немити съдове.

— Максим ще ги измие.

Той грубо караше старши мияча да върши моята работа, миячът чупеше чаши от яд, а бюфетчикът кротко ме предупреждаваше:

— Ще те сваля от парахода.

Веднъж Максим нарочно бе сложил в легена с мръсна вода и изветрял чай няколко чаши, а аз плиснах водата в реката и чашите отидоха на дъното.

— Аз съм виновен! — каза Смурий на бюфетчика. Пишете ги на мен.

Бюфетната прислуга взе да ме гледа изпод вежди, казваха ми:

— Ей, книголюбецо! За какво ти плащат?

И гледаха да ми дадат колкото може повече работа, като цапаха съдове, без да е необходимо. Разбирах, че всичко това ще свърши зле за мене и не се излъгах.

Привечер от едно малко пристанище на нашия параход се качиха червендалеста селянка и мома с жълта забрадка и нова розова блуза. И двете бяха пийнали — селянката се усмихваше, кланяше се на всички и приказваше на „о“, като дякон:

— Прощавайте, мили, малко съм посръбнала! Съдиха ме, оправдаха ме и на̀, пийнах от радост…

Момата също се смееше, гледаше хората с мътни очи и буташе жената:

— Абе върви, щурачке, върви си из пътя…

Настаниха се до кабината за втора класа, срещу каютата, в която спяха Яков Иванович и Сергей. Селянката скоро изчезна някъде, а при момичето седна Сергей, жадно разтеглил жабешката си уста.

През нощта, когато си свърших работата и си легнах на масата, Сергей дойде при мене и ме хвана за ръката.

— Ела, ще те оженим…

Беше пиян. Помъчих се да издърпам ръката си, но той ме удари.

— Върви-и!

Дотича Максим, също пиян, и двамата ме помъкнаха по палубата към своята каюта, покрай заспалите пътници. Но пред вратата на каютата стоеше Смурий, на вратата, уловил се за рамката — Яков Иванович, а момата го удряше с юмруци по гърба и викаше с пиянски глас:

— Пущете ме…

Смурий ме изтръгна от ръцете на Сергей и Максим, сграбчи ги за косите и като им чукна главите, блъсна ги — и двамата паднаха.

— Азиатец! — каза той на Яков, тръшна вратата под носа му и забоботи, като ме буташе:

— Махай се!

Избягах на кърмата. Нощта бе облачна, реката — черна; зад кърмата кипяха две сиви пътеки, разклонени към невидимите брегове; между тези пътеки се влачеше шлепът. Ту отдясно, ту отляво припламват червените петна на огньове и неозарили нищо, изчезват зад внезапните завои на брега; след това става още по-тъмно и обидно.

Дойде готвачът, седна до мене, въздъхна тежко и запали цигара.

— При онази ли те мъкнеха? Ех, че мискини! Абе чувах ги, като посягаха…

— Вие отнехте ли я от тях?

— Нея? — Той грубо изпсува момата и продължи със суров глас: — Тук всички са гадове. Този келяв параход е по-лош от село. Живял ли си на село?

— Не.

— Селото е просто поразия! Особено зиме…

Той хвърли угарката в реката, помълча и заговори отново:

— Ще пропаднеш в свинското стадо, жал ми е за теб, кутренце. И за всички ми е жал. Някой път не знам какво бих сторил… Дори бих коленичил и питал: „Какво правите бе, кучи синове, а? Да не сте слепи?“ Камили…

Параходът засвири провлечено, въжето цопна във водата; в непрогледния мрак се заклати светлина на фенер, показвайки къде е пристанището, от тъмнината слизаха още светлини.

— Пияни Бор — мърмореше готвачът. — И река има — Пияна. Имаше ротен ключар — Пиянков… И един писар — Запивохин… Отивам на брега…

Едри камски жени и моми мъкнеха от брега дърва на дълги носилки. Като се огъваха от ремъците и пристъпваха кръшно, те отиваха двойка след двойка при трюма на котелното отделение и хвърляха еднометрови цепеници в черната дупка със звънливо провикване:

— О-о-оп!

Когато идваха с дървата, моряците ги хващаха за гърдите, за краката, жените пищяха и плюеха мъжете; на връщане се защищаваха от щипането и блъскането, като удряха с носилките. Виждал бях това десетки пъти — при всеки рейс: на всички пристанища, където товареха дърва, бе същото.

Струваше ми се, че съм стар, живея на този параход много години и зная всичко, което може да се случи на него утре, след една седмица, през есента, догодина.

Вече се разсъмваше. На стръмния песъчлив бряг над пристанището се открои могъща борова гора. Нагоре, към гората, вървяха жени, смееха се и пееха с извиване; въоръжени с дългите носилки те приличаха на войници.

Плачеше ми се, сълзи напираха в гърдите, сърцето ми сякаш вреше в тях; това бе мъчително.

Но да плача ме беше срам и взех да помагам на моряка Бляхин да мие палубата.

Бляхин бе невзрачен човечец. Целият някак излинял, повехнал, той винаги се криеше из ъглите, откъдето мъждукаха малките му очички.

— Истинското ми име не е Бляхин, а… Защото, видиш ли, майка ми беше разтурена жена. Сестра имам — и тя също. Значи, така е било орисано и на двете. Орисията, брайно, е за всички ни котва. Речеш да поемеш нанякъде, не — почакай…

И сега, като влачеше бърсалката по палубата, той тихичко ми говореше:

— Видя ли как задяват женорята! Това е то! И сурово дърво дълго да подпалваш — ще се запали! Не харесвам аз това, брайно, не го обичам. И да бях се родил жена, щях да се удавя в някой застоял вир, бога ми!… И без туй никой няма свобода, а пък още и подклаждат! Виж, скопците, да ти кажа, са мъдри хора. Чувал ли си за скопците? Умни хора, много правилно се усетили: махай издъно всичко незначително и служи на бога, чисто…

Край нас мина през локвите жената на капитана, високо вдигнала полите си; тя винаги ставаше рано. Висока, стройна и с такова обикновено, открито лице… Прииска ми се да изтичам след нея и да моля от все сърце:

„Кажете ми нещо, кажете!…“

Параходът бавно отплува от пристанището, а Бляхин се прекръсти и каза:

— Потеглихме…