Максим Горки
Сред хората (20)

20

Три години прекарах като „десетник“ в мъртвия град, сред празните постройки и наблюдавах как работниците през есента рушат неугледните зидани дюкяни, а през пролетта градят също такива.

Господарят усърдно се грижеше да заслужа добре неговите пет рубли. Ако в магазина настилаха наново пода, аз трябваше да изгреба по цялата му площ пръстта на един аршин дълбочина; босяците вземаха за тази работа една рубла, аз не получавах нищо, но зает с това, не успявах да следя дърводелците, а те отвинтваха бравите и дръжките на вратите и крадяха разни дреболии.

И работници, и доставчици всякак се мъчеха да ме измамят, да откраднат нещо, правеха това почти открито, сякаш се подчиняваха на скучно задължение, и никак не се сърдеха, когато ги изобличавах, но като не се сърдеха, чудеха се:

— Стараеш се за някакви си пет рубли, колкото за двайсет, смешно е да те гледа човек!

Изтъквах пред господаря, че печелейки от моя труд рубла, винаги губи десет пъти повече, но той ми намигаше и казваше:

— Добре, добре, хитрувай!

Разбирах, че ме подозира като съучастник в кражбите, това пораждаше у мене отвращение към него, но не ме обиждаше; такъв е редът: всички крадат и сам господарят също обича за взема чуждото.

Когато оглеждаше след панаира магазините, които бе взел за ремонт, и видеше забравен самовар, съдове, килим, ножица, а понякога сандък или топ стока, господарят се подсмиваше и казваше:

— Направи списък на вещите и занеси всичко в склада!

А от склада закарваше вещите у дома си, като ме караше по няколко пъти да преправям описа им.

Аз не обичам вещите, нищо не ми се искаше да имам, дори книгите ме стесняваха. Не притежавах нищо освен малкото томче на Беранже и песните на Хайне; имах желание да си набавя Пушкин, но единственият букинист в града, зло старче, искаше за него прекалено много. Мебелите, килимите, огледалата и всички неща, които задръстваха жилището на господаря, не ми харесваха, дразнеха ме с тежката си неугледност и с миризмите на боя и лак; изобщо стаите на господарите не ми харесваха, приличаха ми на сандъци, натъпкани с ненужни, излишни вещи. И ми беше противно, че господарят мъкне от склада чужди вещи и непрекъснато увеличава ненужното около себе си. В стаите на Кралица Марго също бе тясно, но затова пък — красиво.

Изобщо животът ми се струваше объркан, безсмислен, в него имаше премного глупави работи. Ето ние строим наново магазините, а през пролетта излезлите от бреговете си реки ще ги наводнят, ще изкорубят подовете, ще изпотрошат външните врати; ще спадне водата — ще загният гредите. Година след година десетилетия наред водата залива панаира, поврежда сградите, паважа, тези непрекъснати потопи нанасят огромни загуби на хората и всички знаят, че те няма да престанат от само себе си.

Всяка пролет ледоходът прерязва шлепове, десетки малки кораби — хората се потюхкат и — строят нови, а ледоходът отново ги руши. Какво безсмислено тъпчене на едно и също място!

Питам за това Осип, той се чуди и се смее с глас.

— А ти, драко, виж го за какво се хванал! Че теб какво ти влиза в работа всичко това? Теб какво те е грижа, а?

Но веднага казва по-сериозно, ала без да угаси насмешливото пламъче в сините си, не по старчески ясни очи:

— Ти уместно си забелязал това! Макар че нямаш полза от него, може пък да ти послужи! Ами забележи още нещо…

И разправя със сухички думи, като ги поръсва щедро с остроумни поговорки, неочаквани сравнения и всякакви шеги:

— Ето — хората се оплакват: земята е малко, а Волга през пролетта изтръгва бреговете, отнася земя, наслоява я в коритото си и образува плитчини; тогава други се оплакват: Волга става плитка! Пролетните потоци и летните дъждове изравят дерета — и пак земя отива в реката!

Той говори без съжаление, без яд, а сякаш наслаждавайки се, че познава оплакванията от живота, и макар думите му хармонично да пригласят на моите мисли — неприятно ми е да ги слушам.

— А още забележи — пожарите…

Спомням си, че май нямаше лято, през което да не горят горите отвъд Волга; всяка година през юли небето е забулено от мътножълт пушек; кървавочервеното слънце, изгубило лъчите си, гледа земята като болно око.

— Горите са нищо — казва Осип, — те са господарски, държавен имот; селянинът няма гори. Градове горят — това също не е кой знае какво: в градовете живеят богаташи, тях няма защо да ги жалим! Ами виж селата, селцата — колко села ще изгорят за едно лято! Може би най-малко сто — ей това е загуба!

Той тихичко се смее.

— Има блага, ама де ти вещина! И според двама ни излиза, че май човек работи не за себе си, не за земята, а за огъня и водата!

— Защо пък се смееш?

— Че какво от това? Пожар със сълза се не гаси, а от сълзите реките по-силно прииждат.

Зная, че този благообразен старец е най-умният човек от всички, които съм срещал, но какво именно обича той, какво мрази?

Мисля за това, а той продължава да притуря в моя огън сухи думички.

— Ами виж колко малко хора пазят силата — и своята, и чуждата, а? Я как те мори теб господарят? А водчицата колко струва на света? Невъзможно е да се пресметне, това е по-високо от всеки учен ум… Къща изгори — друга може да се построи, но когато добър човек погива нахалост — това не може да се поправи! Ардальон, да речем, или пък Гриша — гледай как пламна човекът! Глуповат е, ама е сърдечен човек, Гриша де! Дими като сноп слама… Жените са го налетели, както червеи — убития в гората.

Питам го — безобидно, с любопитство:

— Защо обаждаш на господаря мислите ми?

Спокойно и дори ласкаво той ми обяснява:

— Ами за да знае какви пакостни мисли имаш; той трябва да те учи; кой ще те поучи, ако не господарят? Не му ги казвам от злина, а защото ми е жал за теб. Ти не си глупаво момче, ала дяволът ти мъти кратуната. Открадни — ще премълча, при уличниците ходи — пак ще премълча, и да си посръбнеш — няма да кажа! Но за твоите дързости винаги ще обадя на господаря, тъй да знаеш…

— Няма да приказвам с теб!

Той помълча, като чоплеше с нокът смолата от дланта си, после ме погледна с приветливи очи и каза:

— Лъжеш, все едно ще приказваш! С кого другиго ще приказваш? Та няма с кого…

Чистичък, спретнат, Осип изведнъж ми заприличва на огняря Яков, равнодушен към всичко.

Понякога той ми напомня книжника Пьотр Василиев, понякога — коларя Пьотр, от време на време у него се появява нещо общо с дядо ми — така или иначе, той прилича на всички старци, които съм срещал. Те всички бяха необикновено интересни старци, но аз чувствувах, че с тях не може да се живее — тежко и противно е. Те като че ли разяждат душата, умните им думи покриват сърцето с червеникава ръжда. Осип добър ли е? Не е. Лош ли е? Също не. Умен е — това ми е ясно. Но като ме учудваше със своята гъвкавост, този ум ме смразяваше и в края на краищата започнах да чувствувам, че какъвто и да е, той ми е враждебен.

В душата ми кипваха черни мисли:

„Всички хора са чужди един на друг, въпреки любезните думи и усмивки, а и на земята всички са чужди, като че ли никой не е свързан с нея със здраво чувство на любов. Едничка само баба обича да живее и всичко обича. Баба и чудесната Кралица Марго.“

Понякога тези и подобни мисли се сгъстяваха като тъмен облак, животът ми ставаше задушен и тежък, но — как иначе да живея, къде да отида? Дори нямаше с кого да говоря освен с Осип. И аз все по-често говорех с него.

Той изслушваше пламенните ми брътвежи с явен интерес, разпитваше ме, като се стремеше да разбере нещо, и казваше спокойно:

— Кълвачът е инат, ама не буди страх, никой не се плаши от него! От душа и сърце те съветвам: я иди в манастир, ще поживееш там, докато възмъжееш — ще тешиш богомолците с хубави беседи, ти ще си спокоен, а за монасите ще бъде доходно! От душа и сърце те съветвам! За мирските работи, види се, не си кадърен, знам ли…

В манастир не ми се отиваше, но чувствувах, че съм се объркал и се въртя в омагьосания кръг на необяснимото. Изпълваше ме тъга. Животът ми бе заприличал на есенна гора — гъбите са преминали вече, няма какво да правиш в пустата гора и струва ти се, че я познаваш из корен.

Не пиех водка, не ходех с момичета — книгите ми заменяха тези два вида опиянение на душата. Но колкото повече четях, толкова по-трудно ми бе да живея така безсмислено и ненужно, както ми се струваше, че живеят хората.

Току-що бях навършил петнадесет години, но понякога се чувствувах възрастен човек; вътрешно бях някак набъбнал и натежал от всичко, което бях преживял и прочел, за което мислех тревожно. Когато надзърнех в себе си, виждах своето хранилище на впечатления подобно на тъмен килер, нагъсто и как да е наблъскан с разни неща. Нямах нито сили, нито умение да ги сложа в ред.

И всички тежести, въпреки тяхното изобилие, бяха нестабилни, клатеха се и ме полюшваха, както водата люшка неустойчиво закрепен съд.

Гнусливо мразех нещастията, болестите, оплакванията; когато видех нещо жестоко — кръв, побои, дори когато с думи се гавреха с човек — това пораждаше у мене органическо отвращение; то бързо се превръщаше в някаква студена ярост и самият аз се биех като звяр, след което ми ставаше срамно до болка.

Понякога така страстно ми се искаше да пребия мъчителя-човек и така безразсъдно се хвърлях в бой, че дори и сега си спомням за тези пристъпи на отчаяние, родено от безсилие, със срам и мъка.

В мене живееха двама души: единият, видял премного мръсотия и кал, бе станал малко плах от това и угнетен от познаването на делнично страшното, започваше да се отнася към живота, към хората недоверчиво, подозрително, с безсилна жал към всички, а също и към самия себе си. Този човек мечтаеше за тих, самотен живот с книгите, без хора, за манастир, за къщичка на горски пазач, за железопътен кантон, за Персия и за длъжността нощен пазач някъде в покрайнините на града. По-малко хора, по-далеч от тях…

Другият, кръстен със светия дух на честни и мъдри книги, като наблюдаваше победната сила на делнично страшното, чувствуваше колко лесно тази сила може да му откъсне главата, да смачка сърцето му с мръсното си стъпало и усилено се отбраняваше, стиснал зъби, свил юмруци, винаги готов за всякакъв спор и бой. Той обичаше и съжаляваше активно и както подобаваше на храбрия герой от френските романи, на третата дума изваждаше шпагата си от ножницата и заставаше в поза за бой.

По това време имах лют враг — вратаря на един от публичните домове по улица Малая Покровская. Бях се запознал с него една сутрин, когато отивах на панаира; той сваляше пред портата на дома от наемна бричка мъртвопияно момиче; сграбчил го за краката в смъкнати чорапи, разголил го до кръста, той го дърпаше безсрамно, като подвикваше и се смееше, плюеше тялото му, а то, като се свличаше с тръскане от бричката, измачкано, сляпо, с отворена уста, отметнало над главата меките си и сякаш изкълчени ръце, блъскаше гърба, тила и синьото си лице в седалката на бричката, в стъпалото, най-после падна на паважа и удари глава в камъните.

Коларят шибна коня и потегли, а вратарят се впрегна в краката на момичето и го повлече заднишком към тротоара като мъртво. Аз полудях, втурнах се и за мой късмет при тичането съм захвърлил или случайно съм изтървал огромния нивелир, което спаси вратаря и мене от голяма неприятност. Ударих силно вратаря, съборих го, рипнах на стъпалата пред входа и бясно задърпах дръжката на звънеца; изскочиха някакви диви хора, аз не можах да им обясня нищо, вдигнах нивелира и избягах.

При нанадолнището настигнах коларя; той ме погледна от високата капра и каза одобрително:

— Майсторски го халоса!

Попитах го сърдито: как можа да позволи на вратаря да се гаври с момичето — той каза спокойно, с погнуса:

— Че мен какво ме е грижа! Господата ми платиха, когато я качиха в кабриолета — какво ми влиза в работа кой кого бие?

— Ами ако я бяха убили?

— Аха — къде ще убиеш такава — каза коларят така, сякаш неведнъж бе правил опит да убива пияни момичета.

От този ден почти всяка сутрин виждах вратаря; вървя по улицата, а той мете настилката или седи на външната стълба, като че ли ме чака. Приближавам се към него, той става, запретва ръкави и любезно ме уведомява:

— Е, сега ще ти строша кокалите!

Беше на около четиридесет години и нещо; дребничък, кривокрак, с корем на бременна жена, той ме гледаше присмехулно усмихнат, с лъчезарни очи и беше до ужас странно да виждаш, че очите му са добри, весели. Не умееше да се бие, а и ръцете му бяха по-къси от моите — след две-три сблъсквания отстъпваше, притискаше гръб до портата и казваше учудено:

— Ха стига де! Юнак!…

Тези сражения ми омръзнаха и веднъж му казах:

— Слушай, глупако, остави ме на мира, моля ти се!

— А ти защо се биеш? — попита той с укор.

Аз също го попитах защо така гадно се гавреше с момичето.

— Че теб какво те е грижа? Жал ли ти е за нея?

— Жал ми е, разбира се.

Той помълча, избърса устните си и попита:

— Ами за котка жал ли ти е?

— Е да, и за котка ми е жал…

Тогава ми каза:

— Ти си щурак, шмекер! Почакай, ще те науча аз…

Не можех да не минавам по тази улица — това беше най-късият път. Но започнах да ставам по-рано, за да не срещам този човек, и все пак след няколко дни го видях — седеше на външната стълба и милваше една пепелява котка, легнала на коленете му, а когато се приближих на две-три крачки, той скочи, сграбчи котката за краката и като замахна, удари главата й в тумбата, така че ме пръсна нещо топло — удари, хвърли котката в краката ми, застана на вратичката и попита:

— Какво?

Е, какво можех да направя след това! Търкаляхме се из двора, като две кучета; а после, седнал в буренака на склона, обезумял от неизказана мъка, аз хапех устни, за да не рева, да не крещя. Ето, спомня си това и изтръпнал от мъчително отвращение, се чудя — как не съм се побъркал, не съм убил никого?

Защо разказвам тези мерзости? Ами за да ги знаете, уважаеми господа, защото това не е минало, не е минало! На вас ви харесват измислени страхотии, харесват ви ужаси, красиво разказани, фантастично страшното приятно ви вълнува. А ето че аз познавам действително страшното, делнично ужасното и имам право, което никой не може да ми отрече, да ви вълнувам неприятно с разкази за него, за да си припомните как живеете и в какво живеете.

Долен и мръсен живот живеем всички ние, това е главното!

Аз много обичам хората и не бих искал никого да измъчвам, но не бива да бъдем сантиментални и не бива да скриваме страшната истина в цветистите думи на хубавичката лъжа. Към живота, към живота! В него трябва да разтворим всичко хубаво, човешко, което се таи в нашите сърца и умове.

… Особено ме подлудяваше отношението към жената; прочел огромно количество романи, аз гледах на жената, като на най-доброто и най-значителното в живота. В това ме убеждава баба, нейните разкази за Богородица и за Василиса Премъдра, нещастната перачка Наталия и стотиците, хилядите, забелязани от мене погледи и усмивки, с които жените, майките на живота, украсяват него, този живот, оскъден на радости и любов.

Възхвала на жената пееха книгите на Тургенев и с всичко хубаво, което знаех за жените, аз обкичвах незабравимия за мене образ на Кралицата; Хайне и Тургенев даряваха особено много скъпоценности за това.

Когато се връщах вечер от панаира, аз се спирах на височината край стените на крепостта и гледах как отвъд Волга залязва слънцето, леят се в небесата огнени реки, аленее и се синее земната, любима река. Понякога в такива моменти цялата земя ми се струваше като огромен затворнически шлеп; той прилича на свиня и невидим параход лениво го мъкне нанякъде.

Но по-често си мислех за големината на земята, за градовете, които познавах от книгите, за чуждите страни, където живеят иначе. В книгите на чуждите писатели животът се рисуваше по-чист, по-хубав, по-лесен от онзи, който бавно и еднообразно кипеше около мене. Това усмиряваше тревогата ми и будеше упорити мечти, че е Възможен друг живот.

И все ми се струваше, че в миг ще срещна някой откровен, мъдър човек, който ще ме изведе на широк, светъл път.

Веднъж, когато седях на една пейка край стената на крепостта, видях до себе си вуйчо Яков. Не бях забелязал кога е дошъл и не го познах веднага; макар че от няколко години живеехме в един град, срещахме се рядко, случайно и набързо.

— Бре, че си се източил — каза той шеговито, като ме блъсна, и заприказвахме като чужди, но отдавна познати хора.

От разказите на баба знаех, че през тези години вуйчо Яков се е разорил напълно, всичко е изял и изпил; работил като помощник-надзирател в участъка за временен престой на заточеници, но службата му свършила зле: надзирателят се разболял, а вуйчо Яков почнал да урежда в квартирата си весели гуляи за затворниците. Това станало известно, уволнили го и го дали под съд, като го обвинили, че е пускал нощем затворниците „да се поразходят“ из града. Никой от тях не избягал, но един бил заловен точно в момента, когато усърдно душел някакъв дякон. Следствието продължило дълго, ала до съд не се стигнало — затворниците и надзирателите успели да отърват добрия ми вуйчо от тази история. Сега той живееше без работа, издържан от сина си, който пееше в църковния хор на Рукавишников, прочут по онова време. За сина си говореше чудновато:

— Станал ми е намусен, важен! Солист! Не смогнеш на време да приготвиш самовара или да му почистиш дрехите — сърди се! Акуратен младеж. И чистоплътен…

Самият вуйчо беше много застарял, целият изцапан, оплешивял и разкиснат. Веселите му къдрици бяха силно оредели, ушите му — щръкнали, по бялото на очите и по марокенената кожа на бръснатите му бузи се бе появила гъста мрежа от червени жилки. Той говореше шеговито, но като че ли в устата му имаше нещо, което пречеше на езика, макар че зъбите му бяха здрави.

Зарадвах се на възможността да поприказвам с човек, който умееше да живее весело, много е видял и много трябва да знае. Живо си спомних неговите буйни, смешни песни и в паметта ми прозвучаха дядовите думи за него:

„По песните е цар Давид, а по делата — Авесалом ядовит!“

По булеварда край нас се движеха спретнати хора: великолепни госпожи, чиновници, офицери; вуйчо беше облечен с излиняло есенно палто, омачкан каскет и почервенели ботуши и се свиваше, стеснявайки се, изглежда, от облеклото си. Отидохме в една кръчма в Почаинския дол и седнахме до прозореца с изглед към пазара.

— Помните ли как пеехте:

Голтак навоя си просна да съхне,

а друг голтак му навоя отмъкна…

Когато произнесох думите на песента, внезапно и за пръв път почувствувах нейния подигравателен смисъл и ми се стори, че веселият ми вуйчо е злобен и умен.

Но като наливаше водка в чашата си, той каза замислено:

— Да, поживях си аз, щурях, ама не ми стига! Тази песен не е моя, беше я съчинил един учител от семинарията, как ли го викаха, покойния? Забравил съм. Бяхме приятели с него. Ерген. Пропи се и — умря, замръзна. Що хора се пропиха през мое време — трудно е да се преброят! Ти не пиеш ли? Не пий, не бързай. Виждаш ли често дядо си? Навъсено старче. Май че му се разхлопва дъската.

След като си посръбна, той се оживи, изправи се, подмлади се и заговори по-енергично.

Попитах го за историята със затворниците.

— Ти научи ли? — осведоми се той, озърна се и като сниши глас, каза:

— Какво толкова, затворниците? Ами че аз не съм им съдия. Виждам — хора като хора, па им думам братлета, хайде да живеем задружно, хайде да живеем весело; има, думам, такава песен:

Не пречи зла съдба на веселби!

Макар и в обръч да ни свива тя,

смехът ни пак високо ще ехти,

глупакът сал презира радостта…

Той се засмя, погледна през прозореца потъмнелия дол с дъно, осеяно с дюкянчета, и продължи, оправяйки мустаците си:

— Те, не ще и дума, веднага скланят, зер в затвора е скучно. И на̀, свършим проверката и начаса — при мен; водка, мезе; кога от мен, кога от тях — разлюля се, завилня майчица Рус! Аз обичам песните, танците, а между тях имаше прекрасни певци и играчи, чудо! Някой — в окови; е, с тях се не играе, та им позволявах да си свалят оковите, така си е. Те, да речем, могат да си ги махат сами, без ковач, сръчен народ, чудо! А че съм ги бил пускал в града на грабеж — вятър, това дори остана недоказано…

Той млъкна и погледна през прозореца, в дола, където вехтошарите затваряха дюкянчетата си; там дрънчеше желязото на резета, скърцаха ръждясали панти, падаха някакви дъски и тракаха гръмко. После весело ми смигна и продължи тихо:

— Правичката да си кажа, един наистина излизаше нощем, само че той не беше в окови, а просто тукашен апаш нижнегородчанин; имаше наблизо, на Печорка, любовница. Пък и случката с дякона станала по погрешка: взели дякона за търговец. Беше зима, нощ, виелица, всички хора — с шуби, иди познай в бързината кой е търговец, кой дякон.

Това ми се видя смешно, той също се засмя и каза:

— Ами бога ми! Дяволът да ги познае…

След това вуйчо неочаквано и странно лесно се ядоса, бутна настрана чинията с мезето, гнусливо намръщи лице, запали цигара и измърмори глухо:

— Крадат се един друг, после се хващат един друг, натикват се в затвора, в Сибир, на каторга, добре, ама аз какво общо имам тук? Плюя на това… Аз си имам моя душа!

Пред мене застана косматият огняр — той също често казваше „плюя на това“. И се наричаше Яков.

— За какво мислиш? — меко попита вуйчо.

— Жал ли ви беше за затворниците?

— За тях лесно може да ти дожалее, има такива момчета — чудо! Гледаш ги понякога и си мислиш: та аз колкото кутрето му не струвам, нищо, че съм му началник! Умни, дяволите, похватни…

Водката и спомените отново приятно го възбудиха; облакътен на прозоречната дъска, помахвайки жълтата си ръка с угарка между пръстите той заговори оживено:

— Един едноок, гравьор и часовникар, съден за фалшификация на пари и избягал — него да чуеш как говори! Огън! Просто като солист пее. „Обяснете ми, казва, защо държавата може да печата пари, а аз не мога? Обяснете ми!“ Никой не може да му обясни това. Никой, и аз също не мога. А съм му началник! Друг — прочут московски крадец, кротичък, такъв, конте, чистофайник, казваше вежливо: „Хората, дума, работят до затъпяване, пък аз не искам. Аз, дума, съм го вкусил това: работиш, работиш, изкуфееш от умора, напиеш се за грош, загубиш две пари на карти, дадеш на жена петаче за милувките, после — пак си гладен и беден. Не, дума, аз на таквоз хоро не се хващам…“

Вуйчо Яков се наведе над масата и продължи, зачервен до темето, възбуден така, че дори малките му уши потрепваха:

— Те, братче, не са глупави, правилно разсъждават! Ама по дяволите целият този въртел. Например: аз как съм живял? Срам ме е да си спомня — все между другото, крадешком, мъката си е твоя, а веселието — крадено! Ту баща ти вика — не смей, ту жената — недей, ту често пъти сам се боиш на една рубла да видиш сметката. И на̀, че си изтървах живота, а на стари години слугувам като лакей на сина си. Защо да крия? Слугувам му, братче, смиреничко, а той ми подвиква като някакъв господар. Казва — татко, а аз чувам — лакей! Че да не би за това да съм се родил, за това да съм се мъчил — да слугувам на сина си? Па дори да не беше туй — за какво съм живял, много ли удоволствия съм изпитал?

Слушах го разсеяно. Без желание и без да се надявам на отговор, все пак казах:

— Ето че и аз не зная как да живея…

Той се усмихна.

— Абе… Кой ли знае? Не съм виждал някой да знае! Просто живеят хората, кой както е свикнал…

И пак заговори обидено и сърдито:

— Имаше при мен, за изнасилване, един човек от Орел, дворянин, чудесен танцьор, та той понякога всички разсмиваше, пееше за Ванка.

Ванка в гробищата броди,

тъжно свел глава.

— Ех, Ванюша, стига,

зарежи това…

Ама аз мисля, че това не е никак смешно, а е истина! Каквото и да правиш, по-далеч от гробищата няма да идеш. Пък тогава — все ми е едно: затворник ли ще съм или затворнически надзирател…

Той се умори да говори, изпи водката, погледна по птичи, с едно око празното шише и мълчаливо запали още една цигара, като пускаше дима в мустаците си.

„Както щеш се бъхти, на каквото щеш се надявай, ала ковчега и гробищата никой не ще избегне“ — често казваше зидарят Пьотр, който никак не приличаше на вуйчо Яков. Колко такива и подобни поговорки знаех вече!

Нищо повече не ми се искаше да питам вуйчо. С него бе тъжно и ми беше мъчно за него; в ума ми неспирно звучаха буйните песни и оня звън на китара, който пръскаше радост през леката скръб. Не бях забравил и веселия Циганок, не бях го забравил, и като гледах смачканата фигура на вуйчо Яков, неволно си мислех:

„Помни ли той как смаза Циганок с кръста?“

Не ми се искаше да попитам.

Гледах дола, изпълнен догоре с малко влажен августовски мрак. От дола лъхаше миризма на ябълки и пъпеши. По тесния стръмен път към града пламваха фенерите, всичко ми беше познато на пръсти. Ето че свири параходът за Рибинск и другият — за Перм…

— Само че трябва да тръгвам — каза вуйчо.

Пред вратата на кръчмата той раздруса ръката ми и шеговито ме посъветва:

— Не падай духом; ти май си паднал духом, а? Пет пари не давай! Млад си още. Главно, помни: „Не пречи зла съдба на веселби!“ Хайде, сбогом, аз съм към Успение!

Веселият ми вуйчо си отиде, като ме остави още по-объркан от неговите думи.

Изкачих се в града, излязох на полето. Беше пълнолуние, по небето плуваха тежки облаци и с черните си сенки заличаваха от земята моята сянка. Избиколих града през полето и стигнах до Волга, на Склона, легнах там на прашната трева и дълго гледах оттатък реката, към ливадите, към тази неподвижна земя. През Волга бавно се влачеха сенките на облаците; прехвърлили се в ливадите, те стават по-светли, сякаш са се изкъпали във водите на реката. Всичко наоколо тъне в полусън, всичко е така приглъхнало, всичко се движи някак без желание, по тежка необходимост, а не от пламенна любов към движението, към живота.

И така ми се иска да шибна хубав ритник на цялата земя и на самия себе си, та всичко — и аз самият — да се извие в радостен вихър, в празнично хоро на човеци, влюбени един в друг и в този живот, наченат заради друг живот — красив, бодър, честен…

Мислех си:

„Трябва да направя нещо, инак съм загубен…“

В навъсени есенни дни, когато не само не виждаш, но и не чувствуваш, забравяш слънцето — в есенни дни неведнъж се случва да се залуташ в гората. Кривнеш от пътя, изгубиш всички пътеки, най-подир, уморен да ги търсиш, стиснеш зъби и удариш право през гъсталака, по гнилите съчки, по неустойчивите купчинки твърда земя сред блатото — в края на краищата винаги ще излезеш на път!

Така и реших.

Тази есен заминах за Казан с тайната надежда, че може би там ще се наредя да уча.