Максим Горки
Сред хората (2)

2

Дядо ме посрещна на двора — коленичил, дялаше с брадвата някакъв клин. Понадигна брадвата, като че ли се готвеше да я запокити в главата ми, свали си калпака и каза подигравателно:

— Добър ден, преподобни, ваше благородие! Отслужихте ли? Е, сега вече както щете живейте, да! Ама че сте и вие-е…

— Знаем, знаем — бързо каза баба, като махаше с ръка срещу него, а когато влезе в стаята, докато приготвяше самовара, почна да разправя:

— Сега дядо ти съвсем се разори; колкото пари имаше, — всичките ги даваше под лихва на кръщелника Николай, а разписки, види се, не е вземал — не зная точно как е станало, но се разори, отидоха му парите. Ама всичко е, задето не помагахме на бедните, не жалехме несретните и на̀, господ си е рекъл за нас: защо ли съм дарил Каширини с имотност? Рекъл си — и ни лиши от всичко…

Тя се озърна и ме осведоми:

— Пък аз все се мъча да умилостивя малко господ, че да не притеснява твърде стария — сега взех нощем да раздавам тайна милостиня от моите печалби. На̀, ако щеш, да идем нощеска — имам пари…

Дойде дядо, присви очи и попита:

— Да лапате ли се тъкмите?

— Не е твое — каза баба. — А ако искаш, седни с нас, и за теб ще стигне.

Той седна на масата и рече тихо:

— Налей…

Всичко в стаята си бе на мястото, само ъгълът на майка ми тъжно пустееше и на стената, над леглото на дядо, бе окачен лист хартия, на който пишеше с големи печатни букви:

„Исусе спаси единоживий! Да пребъде твоето име свято с мен през всички дни и часове на живота ми.“

— Кой написа това?

Дядо не отговори, баба почака и каза с усмивка:

— Тази хартия струва сто рубли!

— Не е твоя работа! — кресна дядо. — Всичко ще раздам на чуждите хора!

— Само че няма какво да раздаваш, а когато имаше — не раздаваше — каза спокойно баба.

— Млък! — изпищя дядо.

Тук всичко си е в ред, всичко си е както преди.

В ъгъла върху раклата, в кошчето за бельо, се събуди Коля и загледа оттам; сините ивички на очите му едва се забелязват под клепачите. Той е станал още по-сив, отпуснат, гаснещ; не ме позна, мълком се извърна и затвори очи.

Навън ме чакаха печални вести: Вяхир умрял, през страстната седмица „лещенката го задушила“; Хаби отишъл да живее в града, на Яз му се схванали краката и не скитосвал. Като ми съобщи всичко това, черноокият Кострома сърдито каза:

— Нещо много бързо измират хлапетиите!

— Че нали само Вяхир е умрял?

— Все едно: който е напуснал улицата, също като да е пукнал. Едва се сприятелиш, свикнеш, а другаря ти или ще го дадат на работа, или ще умре. Тук във вашия двор, у Чесноков, живеят нови — Евсеенко; момчето — Нюшка си го бива, всичко му иде отръки! Има две сестри; едната е още малка, а другата е куца, ходи с патерица, хубавица.

Помисли и добави:

— Ние с Чурка, братче, се влюбихме в нея, непрекъснато се караме!

— С нея ли?

— Защо? Помежду си. С нея — рядко!

Разбира се, знаех, че големите момчета и дори мъжете се влюбват, знаех и грубия смисъл на това. Стана ми неприятно, мъчно за Кострома, стеснително да гледам недодяланото му тяло, черните ядни очи.

Куцото момиче видях същия ден вечерта. Като слизаше по външната стълба към двора, то изтърва патерицата си и безпомощно се спря на стъпалата, вкопчило в парапета прозрачните си ръце, тънко, слабичко. Исках да вдигна патерицата, но бинтованите ми ръце пипаха лошо, дълго се маях и се ядосвах, а то, застанало по-високо от мене, тихо се смееше:

— Какво ти е на ръцете?

— Попарих ги.

— А пък аз, виж — куцам. Ти от този двор ли си? Дълго ли лежа в болницата? А аз лежах там дъ-ълго!

Въздъхна и добави:

— Много дълго!

Беше в бяла рокля със светлосини подковички, вехтичка, но чиста, гладко сресаната й коса лежеше на гърдите в дебела, къса плитка. Очите й бяха големи, съсредоточени, в спокойната им глъбина гореше синьо пламъче и озаряваше слабичкото, остроносо лице. Тя мило се усмихваше, ала — не ми хареса! Цялата й болнава фигурка сякаш казваше:

„Не ме докосвайте, молят“

Как са могли другарите ми да се влюбят в нея?

— Аз боледувам отдавна — на драго сърце разказваше тя и сякаш се хвалеше. — Урочаса ме една съседка, скара се с мама и ме урочаса — да й направи напук… В болницата страшно ли е?

— Да…

Беше ми стеснително с нея и си влязох в стаята.

Към полунощ баба ласкаво ме събуди.

— Да бяхме тръгнали, а? Като се потрудиш за хората, ръцете ти по-бързо ще заздравеят…

Хвана ме за ръката и ме поведе в тъмнината като сляп. Нощта бе мрачна, влажна, неспирно духаше вятър, сякаш бързо течеше река, краката затъваха в студения пясък. Баба отиваше внимателно до тъмните прозорци на къщурките, прекръстваше се три пъти и оставяше на перваза по петак и по три кифли, кръстеше се пак, отправила очи към беззвездното небе, и шепнеше:

— Пресвета царице небесна, помогни на хората! Всички сме грешни пред теб, майко!

Колкото повече се отдалечавахме от къщи, толкова по-глухо и по-мъртво ставаше наоколо. Нощното небе, бездънно вдълбано от мрака, сякаш завинаги бе скрило месеца и звездите. Отнякъде изскочи куче, спря срещу нас и заръмжа, очите му блеснаха в тъмнината; страхливо се притисках до баба.

— Нищо — каза тя, — това е чисто и просто куче, на дявола не му е време, късно е за него, зер вече пропяха петлите!

Примами кучето, погали го и го посъветва:

— Внимавай, кученце, не плаши моето внученце!

Кучето се потърка в краката ми и по-нататък тръгнахме тримата. Дванадесет пъти пристъпваше баба до прозорците и оставаше по первазите „негласна милостиня“; започваше да се развиделява, от мрака изникваха сиви къщи, възправяше се бяла като захар камбанарията на Крайградската църква; тухлената ограда на гробищата е проредяла като окъсана рогозка.

— Умори се старата — каза баба, — време е да се прибираме! Ще се събудят утре жените, а Богородица сдобила с нещичко дечицата им! Когато всичко е кът, и малкото е добре дошло! Охо-хо, Ольоша, бедно живее народът и никой не го е грижа за него!

Богатият се за бога не сеща

и Страшният съд не му се привижда

Не му е беднякът приятел и брат,

сал злато да трупа му е мерак —

но на жарава ще се обърне то в ада!

Така си е! Трябва да живеем един за друг, а бог — за всички! Ама радвам се, че пак си при мен!…

И аз изпитвам тиха радост, смътно чувствувайки, че съм се приобщил към нещо, което няма да забравя никога. До мене се клатушкаше червеникавото куче с лисича муцуна и добри, виновни очи.

— То с нас ли ще живее?

— Че какво пък? Нека живее, ако иска. На, ще му дам кифла, останали са ми две. Хайде да седнем на пейчицата, нещо се уморих…

Седнахме на пейката пред една порта, кучето легна в краката ни, като разкъсваше със зъби сухата кифла, а баба разправяше:

— Тук живее една еврейка, девет души са й на ръцете, един от друг по-малки. Питам я: „Абе как я караш, Мосевна?“ А тя дума: „Карам я с моя бог — иначе как ще я карам?“

Облегнах се на топлия хълбок на баба и съм заспал.

Животът отново потече бързо и пълноструйно, широкият поток от впечатления всеки ден носеше на душата нещо ново, което възхищаваше и тревожеше, оскърбяваше, караше те да мислиш.

Скоро и аз с всички сили се стремях да виждам колкото може по-често куцото момиче, да приказвам с него или мълчаливо да седим един до друг на пейчицата пред портата — с Людмила беше приятно и да мълчиш. Беше чистичка като птичката кралче и прекрасно разказваше как живеят казаците на Дон: там живяла дълго у вуйчо си, машинист в маслобойна, после баща й, шлосер, се преселил в Нижни.

— А имам и друг вуйчо, той служи при самия цар.

В празник вечер цялото население на улицата излизаше „пред портите“, момците и девойките отиваха на гробищата да играят хоро, мъжете се пръскаха по кръчмите, на улицата оставаха жените и дечурлигата. Жените се разполагаха пред портите направо на пясъка или по пейчиците и вдигаха страшна врява, като се караха и одумваха; дечурлигата почваха да играят на топка, на кегли, „шар-мазло“ — майките наблюдаваха игрите, насърчаваха изкусните и осмиваха слабите играчи. Бе оглушително шумно и незабравимо весело; присъствието и вниманието на „големите“ възбуждаше нас, дребосъка, и внасяше във всички игри особено оживление, страстно съперничество. Но колкото и силно да се увличахме в играта ние тримата — Кострома, Чурка и аз — все пак от време на време този или онзи ще изтича да се похвали пред куцото момиче.

— Видя ли, Людмила, как избих и петте кегли?

Тя се усмихваше приветливо и кимваше няколко пъти подред.

По-рано нашата компания гледаше да бъде във всички игри заедно, а сега виждах, че Чурка и Кострома играят винаги в различни групи и всякак си съперничат по сръчност и сила, често — до сълзи и бой. Веднъж се сбиха така яростно, че трябваше да се намесят възрастните и да заливат противниците с вода като кучетата.

Седнала на пейката, Людмила тропаше по земята със здравия си крак, а когато побойниците се търкулваха към нея, отблъскваше ги с патерицата си и плахо викаше:

— Престанете!

Лицето й бе синкаво бледно, очите й бяха погаснали и подбелени като на истеричка.

Друг път, след като загуби позорно от Чурка една партия кегли, Кострома се скри зад сандъка с овес при бакалницата, клекна там и мълчаливо заплака — беше почти страшно: зъбите си е стиснал силно, скулите му са изпъкнали, костеливото му лице се е вкаменило, а от черните му, начумерени очи се ронят тежки, едри сълзи. Когато взех да го утешавам, той пошепна, давейки се от плач:

— Почакай… ще го цапардосам с тухла по тиквата… ще види той!

Чурка стана надменен, ходеше по средата на улицата, както ходят ергените, накривил каскет, пъхнал ръце в джобовете си; беше се научил да плюе юнашки през зъби и казваше:

— Скоро ще се науча да пуша. Вече два пъти опитвах, ама ми се гади.

Всичко това не ми харесваше. Виждах, че губя другаря си, и ми се струваше, че за това е виновна Людмила.

Една вечер, когато разпределях на двора събраните кокали, парцали и всякакви вехтории, при мене дойде Людмила, като се полюляваше и размахваше дясната си ръка.

— Добър вечер — каза тя и кимна три пъти. — Кострома беше ли с теб?

— Да.

— А Чурка?

— Чурка не другарува с нас. За всичко това ти си крива, влюбиха се в теб и се бият…

Тя се изчерви, но отговори подигравателно:

— И таз добра! Че какво съм крива аз?

— Ами защо правиш да се влюбват?

— Не съм ги молила да се влюбват! — каза тя ядосано и си тръгна, като говореше: — Всичко това са глупости! Аз съм по-голяма от тях, на четиринадесет години съм. В по-големи момичета не се влюбват…

— Много знаеш! — викнах с желание да я обидя. — Я виж бакалката, сестрата на Върлина, съвсем стара е, пък как върти любов с младежи!

Людмила се върна при мене, като забиваше патерицата си дълбоко в пясъка на двора.

— Ти самият нищо не знаеш — заговори бързо, със сълзи в гласа и милите й очи красиво пламнаха. — Бакалката е разтурена, а аз да не би да съм такава? Аз съм още малка, не бива да ме пипат и щипят, и всичко… На̀, да беше прочел романа „Камчадалка“, втората част, че тогава да говориш!

Отиде си, хълцайки. Дожаля ми за нея — в думите й звучеше някаква незнайна за мене правда. Защо я щипят другарите ми? Пък още разправят, че били влюбени…

На другия ден, като исках да загладя вината си пред Людмила, купих за две копейки бонбони „Ечемичена захар“ — любимите й, както вече знаех.

— Искаш ли?

Тя каза против волята си сърдито:

— Махай се, не ща да те знам!

Но веднага взе бонбоните и ми подметна:

— Поне да беше ги увил в книжка — ръцете ти са нещо нечисти.

— Мих ги, ама все не се измиват.

Тя взе ръката ми в своята, суха и гореща, и я загледа.

— Колко си я похабил…

— А твоите пръсти са избодени…

— Това е от иглата, много шия…

След няколко минути ми предложи, като се озърташе:

— Слушай, хайде да се скрием някъде и да почнем да четем „Камчадалка“, искаш ли?

Дълго търсихме къде да се скрием, навсякъде бе неудобно, най-после решихме, че ще е най-добре да се вмъкнем в съблекалнята на банята: там е тъмно, но можем да седнем до прозореца — той гледа към мръсния ъгъл между бараката и съседната кланица, там хора рядко надникват.

И ето че тя седи ребром към прозореца, изпънала болния си крак на пейката, спуснала здравия на пода, седи и закрила лицето си с раздърпана книжка, развълнувано произнася множество неясни и скучни думи. Но аз се вълнувам. Седнал на пода, виждам как съсредоточените очи като две сини пламъчета се движат по страниците на книжката, понякога ги овлажнява сълза, гласът на момичето трепери, като изрича бързо непознати думи в непонятни съединения. Но аз ловя тези думи и като се мъча да ги стъкмя в стихове, обръщам ги всякак — това вече съвсем ми пречи да разбера за какво се говори в книгата.

На коленете ми дреме кучето, наричам го Вятър, защото е рунтаво, дълго, тича бързо и ръмжи като есенен вятър в комина.

— Слушаш ли? — пита момичето.

Кимам мълчаливо. Бъркотията от думи все повече ме възбужда, все по-трепетно е желанието ми да ги подредя иначе, както стоят в песните, където всяка дума живее и пламти като звезда в небето.

Когато се стъмни, Людмила отпусна побледнялата си ръка с книгата и попита:

— Нали е хубаво? Ето виждаш ли…

От тази вечер ние често седяхме в съблекалнята. За мое удоволствие Людмила скоро изостави четенето на „Камчадалка“. Аз не можех да й отговоря за какво става дума в тази безкрайна книга — безкрайна, защото след втората част, от която започнахме четенето, се появи трета, и момичето ми казваше, че имало и четвърта.

Особено хубаво ни беше в дъждовни дни, ако лошото време не се случеше в събота, когато палеха банята.

Навън вали като из ведро — никой не ще излезе на двора, няма да надзърне при нас, в тъмния ни кът. Людмила много се страхуваше да не ни „заварят“.

— Знаеш ли какво ще си помислят тогава? — тихо питаше тя.

Знаех и също се боях да не ни „заварят“. Прекарвахме по цели часове в разговор за нещо, понякога аз й разправях някоя от бабините приказки, а Людмила — за живота на казаците по река Медведица.

— Ох, колко хубаво е там! — въздишаше тя. — Тук какво е? Тук е само за бедняци…

Реших, че когато порасна, непременно ще ида да видя река Медведица.

Скоро вече нямахме нужда от съблекалнята: майката на Людмила си намери работа при един кожухар и от сутрин излизаше от къщи, сестричката й ходеше на училище, брат й работеше в керамичната фабрика. В дъждовни дни отивах при момичето и му помагах да готви, да разтребва стаята и кухнята, а то се смееше.

— Ние с теб живеем като мъж и жена, само спим поотделно. Дори по-добре живеем — съпрузите не помагат на жените си…

Ако имах пари, купувах сладкиши и пиехме чай, после охлаждахме самовара със студена вода, за да не разбере кресливата майка на Людмила, че сме го топлили. Понякога при нас идваше баба, седеше, плетеше дантела или бродираше и ни разказваше чудни приказки, а когато дядо отиваше в града, Людмила се промъкваше у нас и се гощавахме безгрижно.

Баба казваше:

— Ех, хубаво си живеем! Имаш ли свои пари, живота както щеш си реди!

Тя насърчаваше дружбата ни:

— Хубаво е да си другаруват момче и момиче! Само не бива да се вършат лудории…

И с най-прости думи ни обясняваше какво значи „да се вършат лудории“. Говореше красиво, одухотворено и аз добре разбрах, че не бива да се пипат цветовете, докато не са се разтворили; иначе от тях няма да има нито аромат, нито плодове.

Не ни се „вършеха лудории“, но това не пречеше на мене и на Людмила да приказваме за неща, за които е прието да се мълчи. Разбира се, нямаше как да не приказваме, защото отношенията между половете в грубата им форма много често и натрапчиво се навираха в очите ни и много ни обиждаха.

Бащата на Людмила, хубав мъж на около четиридесет години, беше къдрокос, мустакат и някак особено победоносно мърдаше гъстите си вежди. Бе странно мълчалив — не помня нито една дума, казана от него. Когато галеше децата, мучеше като ням и дори жена си биеше мълчаливо.

Вечер в празник, пременен в светлосиня риза, кадифени шалвари и лъснати до блясък ботуши, той излизаше пред портата с голяма хармоника, преметната с каиш на гърба му, и заставаше като войник „на пост“. Тозчас край нашата порта започваха „разходки“: като патици една подир друга минаваха моми и жени и поглеждаха Евсеенко скришом, под око, и открито, с жадни очи, а той стои, издул долната си устна, и също гледа всички с преценяващия взор на тъмните си очи. Имаше нещо неприятно-кучешко в този безмълвен разговор с очи, в бавното, обречено движение на жените покрай мъжа — като че ли всяка от тях, стига само той повелително да й смигне, покорно ще се повали върху нечистия пясък на улицата като убита.

— Облещи се пръчът, дебелооката мутра! — мърмори майката на Людмила. Тънка и висока, с дълго нечисто лице, с късо остригани — след тиф — коси, тя приличаше на изхабена метла.

До нея седи Людмила и напразно се мъчи да отвлече вниманието й от улицата, упорито я разпитва за нещо.

— Махай се, лепко, изрод окаян! — мъмри майката и мига тревожно; тесните й монголски очи са странно светли и неподвижни — вперили са се в нещо и завинаги са замрели.

— Не се ядосвай, мамичко, няма значение вече — казва Людмила. — Ами я виж как се е наконтила рогозарката!

— Аз бих се облякла по-хубаво, да не бяхте вий тримата, изядохте ме вий, изплюскахте ме — безмилостно и сякаш през сълзи отвръща майката, впила очи в едрата, дебела вдовица на рогозаря.

Тя прилича на малка къща, гърдите й са изпъчени като външна стълба; червеното й лице, леко забулено и прерязано от зелена забрадка, напомня капандура в часа, когато стъклата й отразяват слънцето.

Прехвърлил хармониката на гърдите си, Евсеенко свири. Хармониката има много клавиши, звуците й неотразимо увличат нанякъде, от цялата улица връхлитат дечурлига, рухват в краката на хармониста и замират в пясъка възхитени.

— Почакай, ще ти извият врата — предрича Евсеенко на мъжа си.

Той мълком я изглежда под око.

А рогозарката седи като камък наблизо, на пейката пред дюкяна на Върлината, и свела глава на рамо, слуша пламнала.

В полето, отвъд гробищата, руменеят вечерните зари, по улицата като по река се носят ярко облечени месести тела, като вихър се вият деца, топлият въздух гали и опива. Напечен през деня, пясъкът лъха някак остро, особено силно се чувствува тежката, сладникава миризма на кланиците — миризма на кръв; а от дворовете, където живеят кожухари, солено и парливо дъхти на пудра. Говорът на жените, пиянският рев на мъжете, звънливите викове на децата, песента на басовитата хармоника — всичко се слива в плътен кънтеж, мощно въздиша неуморно творящата земя. Всичко е грубо, разголено и вдъхва дълбоко, здраво чувство на доверие към този черен живот, нагло-скотски. Като се хвали със силите си, той мъчително и напрегнато търси къде да ги излее.

И през врявата понякога стигат до сърцето и завинаги се врязват в паметта някакви особено тягостни думи:

— Не бива всички отведнъж да бият един — трябва по ред…

— Кой ще ни съжали, щом себе си не жалим…

— Мигар бог е създал жената за присмех?…

Наближава нощта; въздухът е по-хладен; шумът по-глух, дървените къщи набъбват, растат, забулват се в сенки. Децата са отведени по домовете — да спят, някои са заспали тук, до оградите в краката и в скутовете на майките си. Късно вечерта по-големите дечурлига стават по-мирни, по-кротки. Евсеенко незабелязано е изчезнал, сякаш се е стопил, няма я и рогозарката, басовитата хармоника свири някъде далече, отвъд гробищата. Майката на Людмила седи на пейката свита, изгърбена като котка. Баба е отишла да пие чай у съседката, акушерка и сводница, едра, жилава жена с нос като патешка човка и златен медал „за спасяване на загиващи“ върху плоските, мъжки гърди. Цялата улица се страхува от нея и я смята за магьосница; за нея разправят, че била изнесла от огъня при пожар трите деца и болната жена на някакъв полковник.

Баба е приятелка с нея; когато се срещнат на улицата, двете още отдалеч се усмихват една на друга някак особено хубаво.

Кострома, Людмила и аз седим на пейката пред портата; Чурка извика брата на Людмила да се борят — прегърнати, те тъпчат пясъка и вдигат прах.

— Престанете! — плахо моли Людмила.

Извил към нея ваклите си очи, Кострома разказва за ловеца Калинин, белокосо старче с хитър поглед, човек с лошо име, познат на цялото предградие. Той бе починал наскоро, но не бяха го заровили в пясъка на гробищата, а бяха поставили ковчега на земята, настрана от другите гробове. Ковчегът бе черен, с високи крачета, капакът му бе изписан с бяла боя — нарисувани бяха кръст, копие, тояга и две кости.

Всяка нощ, щом се стъмни, старецът ставал от ковчега и ходел из гробищата, непрекъснато търсел нещо чак до първи петли.

— Не говори страшни работи! — моли Людмила.

— Пусни ме! — вика Чурка и като се освобождава от прегръдката на брат й, подигравателно казва на Кострома: — Защо лъжеш? С очите си видях как заравяха ковчега, а отгоре е празно — за паметник… Пък че мъртвецът ходел — това са го измислили пияните ковачи…

Без да го погледне, Кострома сърдито предложи:

— Върви преспи на гробищата, щом е тъй!

Те почнаха да спорят, а Людмила питаше, отегчено поклащайки глава:

— Мамичко, нощем мъртъвците стават ли?

— Стават — повтори майка й, сякаш отдалеч отекна ехо.

Дойде синът на бакалката, Вальок, дебел червендалест младеж на двадесетина години, чу спора ни и каза:

— Който от тримата прекара на ковчега до разсъмване, ще му дам двайсет копейки и десет цигари, а който се уплаши — ще му дърпам ушите, колкото си искам, е?

Всички млъкнахме смутени, а майката на Людмила каза:

— Ама че глупости! Мигар може да се подстрекават деца за таквиз работи…

— Дай една рубла, ще ида! — навъсено предложи Чурка.

Кострома веднага попита ехидно:

— А за двайсет копейки страх ли те е? — И каза на Вальок: — Дай му една рубла, така или иначе, няма да иде, само се перчи…

— Хайде, ето ти рубла!

Чурка стана от земята и мълчаливо, бавно си тръгна, като вървеше близо до оградата. Кострома пъхна пръсти в устата си и изсвири пронизително след него, а Людмила заговори тревожно:

— Ах, господи, какъв фукльо… на какво прилича това!

— Къде можете вие, пъзльовци! — присмиваше се Вальок. — Пък още минавате за първи борци на улицата, котенца…

Обидно беше да слушаме подигравките му; този охранен младеж не ни харесваше, той винаги подбуждаше дечурлигата за пакости, разправяше им неприлични клюки за девойки и жени; учеше ги да ги дразнят; децата го слушаха и плащаха скъпо за това. Той, кой знае защо, мразеше кучето ми и го замеряше с камъни; веднъж му даде игла в хляб.

Но още по-обидно беше да гледаме как си отива Чурка, свит и посрамен.

Казах на Вальок:

— Дай рублата, аз ще отида…

Като се подсмиваше и ме плашеше, той даде рублата на Евсеенко, но жената строго каза:

— Не искам, няма да я взема!

И си влезе ядосано. Людмила също не се реши да вземе банкнотата; това още повече засили подигравките на Вальок. Вече щях да тръгна, без да искам пари от младежа, но дойде баба и като разбра каква е работата, взе рублата и спокойно ми каза:

— Облечи си палтенцето и си вземи одеяло, че призори ще застудее…

Думите й ми вдъхнаха надежда, че няма да ми се случи нищо страшно.

Вальок постави условие — до разсъмване трябва да лежа или да седя на ковчега, без да ставам от него, каквото и да се случи, дори и да се разклати ковчегът, когато старият Калинин почне да излиза от гроба. Ако скоча на земята, губя.

— И внимавай — предупреди ме Вальок, — цяла нощ ще те следя!

Когато тръгнах за гробищата, баба ме прекръсти и ме посъветва:

— Ако ти се привиди нещо, не мърдай, а само чети „Богородице дево, радвай се…“

Вървях бързо, искаше ми се всичко това по-скоро да започне и да свърши. Придружаваха ме Вальок, Кострома и някои други момчета. Когато се прекачвах през тухлената ограда, заплетох се в одеялото, паднах и веднага скочих, сякаш подхвърлен от пясъка. Оттатък оградата кънтеше смях. В гърдите ми прималя, по кожата на гърба ми полазиха неприятни тръпки.

Препъвайки се, стигнах до черния ковчег. От едната страна той беше засипан с пясък, от другата късите му, дебели крака се бяха разкрили, сякаш някой се е мъчил да го приповдигне и го е наклонил. Седнах на ръба на ковчега, в долния му край, и се озърнах: неравното гробище е гъсто осеяно със сиви кръстове, сенки са се разстлали широко върху гробовете, обгърнали са наежените им могили. Тук-там, залутани между кръстовете, стърчат тънки, хилави брезички и свръзват с клоните си отделните гробове; през дантелата на техните сенки стърчат стръкчета трева — тази сива четина е най-страшното! Като снежна пряспа се издига в небето църквата, сред неподвижните облаци грее малка, стопила се луна.

Бащата на Яз — „Мръсния селяк“ — лениво бие клепалото; всеки път, когато дърпа въжето, то досяга ламарината на покрива и тъжно проскърцва, после еква сухият удар на малката камбана — той звучи късо, досадно.

„Не дай боже безсъние“ — спомням си поговорката на пазача.

Страх ме е. И, кой знае защо — задушно ми е, обливам се в пот, макар че нощта е прохладна. Дали ще успея да изтичам до къщичката на пазача, ако старият Калинин вземе да излиза от гроба?

Познавам добре гробищата, десетки пъти съм играл между гробовете с Яз и други другари. Ей там, до църквата, е погребана майка ми…

Още не всичко е заспало, от предградието долитат изблици смях, откъслеци от песни. На хълмовете, на железопътната кариера, откъдето вадят пясък, или някъде в село Катизовка врещи задъхано хармоника, оттатък оградата минава винаги пияният ковач Мячов и пее — познавам го по песента:

А пък наша мама

грехове големи няма —

никого не люби тя

освен нашия баща…

Прието е да чуваш последните въздишки на живота, но след всеки удар на камбаната става по-тихо, тишината се разлива като река по ливади, всичко потапя и скрива. Душата плува в безкрайна, бездънна пустота и гасне като огън на кибритена клечка в мрака, безследно разтапяйки се сред океана на тази пустота, където живеят в блясък само недостижимите звезди, а всичко на земята е изчезнало — ненужно и мъртво.

Увит в одеялото, аз седях на гробницата, подбрал крака, с лице към църквата, и когато се раздвижвах, гробницата леко изскърцваше и пясъкът под нея хрущеше.

Нещо тупна на земята зад мене веднъж и още веднъж, после наблизо падна парче тухла — това бе страшно, но веднага се досетих, че хвърлят иззад оградата Вальок и неговата компания — искат да ме уплашат. Ала от близостта на хора ми стана по-добре.

Неволно си мислех за мама… Веднъж тя ме завари, когато се опитвах да пуша цигари, и взе да ме бие, а аз рекох:

— Не ме пипай, и без това ми е зле, много ми се гади…

После седях наказан зад печката, а тя казваше на баба:

— Безчувствен хлапак, никого не обича…

Обидно ми беше да слушам това. Когато мама ме наказваше, беше ми мъчно, стеснително за нея: тя рядко наказваше справедливо и заслужено.

И изобщо в живота има твърде много обидни неща, ето, да речем, тези хора зад оградата — та те добре знаят, че ме е страх сам в гробищата, а искат да ме сплашат още повече. Защо?

Искаше ми се да им викна:

„Вървете по дяволите!“

Но беше опасно — кой знае как ще се отнесат към това дяволите? Те навярно са някъде наблизо.

В пясъка имаше парченца слюда, тя блещукаше матово на лунната светлина и това ми припомни как веднъж, излегнат на саловете по Ока, гледах във водата — ненадейно, почти до самото ми лице изплува една платика, извърна се настрани и заприлича на човешка буза, после ме погледна с кръглото си птиче око, гмурна се и се спусна към дъното, поклащайки се като падащ кленов лист.

Паметта ми работеше все по-усилено и възкресяваше различни случки от живота, сякаш с тях се предпазваше от въображението, което упорито създаваше страхотии.

Ето бързо приближава таралеж, като тропа по пясъка с твърдите си лапички; той ми заприличва на домашен дух — също такъв дребничък, рошав.

Спомням си как баба, клекнала пред нишата под пещта, редеше:

— Любезни стопанино, изтреби хлебарките…

Далече над града — който аз не виждах — ставаше по-светло и утринният хлад стягаше бузите ми, очите ми се затваряха. Свих се на кравай, завит презглава с одеялото — каквото ще да става!

Събуди ме баба — стои до мене, дърпа одеялото и казва:

— Ставай! Да не си изстинал? Е какво — беше ли те страх?

— Беше ме страх, само че не казвай на никого за това, не казвай на децата!

— Че що да не казвам? — зачуди се тя. — Ако не те е било страх, тогава няма за какво и да се хвалиш…

Тръгнахме си и по пътя тя ласкаво говореше:

— Всичко трябва сам да изпиташ, гълъбче, всичко трябва сам да знаеш… Не се ли научиш сам, никой няма да те научи…

Привечер станах „героят“ на улицата, всички ме питаха:

— Ама мигар не е страшно?

И когато аз казвах: „Страшно е!“ — клатеха глава и викаха:

— Аха! Виждаш ли?

А бакалката заяви високо и уверено:

— Значи, лъгали са, че Калинин става. Ако ставаше, мигар хлапакът щеше да го уплаши? Ами че той щеше да го бишне от гробищата, та няма и да видиш къде.

Людмила ме гледаше с топло учудване, дори дядо явно бе доволен от мене и непрекъснато се усмихваше. Само Чурка каза навъсено:

— Лесно му е на него — баба му е магьосница!