Максим Горки
Сред хората (17)

17

Всяка сутрин в шест часа отивах на работа, на панаира.

Там ме посрещаха интересни хора: дърводелецът Осип, белокос, приличащ на Николай Угодник, сръчен работник с остър език; гърбавият майстор на покривите Ефимушка; благочестивият зидар Пьотр, замислен човек, също подобен на светец; мазачът Григорий Шишлин, русобрад, синеок хубавец, който блестеше с тиха доброта.

Познавах тези хора от втория период на живота ми у чертожника; по-рано те идваха всяка неделя в кухнята, достолепни, важни, с приятен говор, с нови за мене, апетитни думи. Всички тези солидни селяци ми се струваха тогава изцяло добри; всеки беше своеобразно интересен, всички благоприятно се различаваха от злобните, лукави и пияни еснафи в предградието Кунавино.

Най-много ми харесваше тогава мазачът Шишлин, дори го помолих да ме вземе в своя артел, но той ми отказа меко, като почесваше златната си вежда с белия си пръст:

— Рано е за теб, нашата работа е трудна, почакай година, две…

После бързо вдигна хубавата си глава и попита:

— Или не ти е цвете животът? Е, нищо, потрай, свий се по-здраво в себе си и тогава — ще изтраеш!

Не зная дали ми помогна този добър съвет, но го запомних с благодарност.

Те и сега идваха при моя господар всяка неделя сутрин, разполагаха се по пейките около кухненската маса и докато чакаха господаря, разговаряха интересно. Господарят шумно и весело се здрависваше с тях, стискаше яките им ръце и сядаше в почетния кът. Появяваше се сметало, пачка пари, мъжете слагаха на масата своите сметки, смачкани бележници — започваше разплащането за седмицата.

Като пускаше шеги и закачки, господарят се мъчеше да ги изиграе, а те — него; понякога люто се спречкваха, но по-често — дружно се смееха.

— Ех, мили човече, шмекер си се родил! — казваха селяците на господаря.

Той отговаряше, като се подсмиваше смутено:

— Ама и вие, зверове-кокошки, не сте малки ментарджии!

— Та как иначе, друже? — признаваше Ефимушка, а строгият Пьотр казваше:

— Каквото откраднеш — с това и поминуваш, а каквото изчукаш — то е за бога и царя…

— Ами затуй и на мен ми се ще да ви метна! — смееше се господарят.

Те го подкрепяха добродушно:

— Да ни замъкнеш, значи?

— Да ни хързулнеш?

Григорий Шишлин, притиснал с ръце на гърдите буйната си брада, молеше напевно:

— Братлета, абе хайде просто работа да вършим, без измама? Нали ако живеем честно — колко хубаво, спокойно е тогаз, а? Мили хора, а?

Сините му очи помръкваха и овлажняваха; в такива моменти той беше чудно хубав; молбата му като че ли смущаваше малко всички, всички засрамено извръщаха очи от него.

— Селянинът мами на дребно — мърмореше с въздишка благообразният Осип, сякаш оплакваше селянина.

Навъсеният зидар, привел над масата изгърбените си плещи, казваше дебело:

— Грехът е като блато: колкото по-навътре, толкова по-лесно затъваш!

И в тон с техните думи господарят мънка:

— Че аз какво толкова? Каквото повикало, такова се и обадило…

След като пофилософствуват, пак се опитват да се измамят един друг, а като уредят сметките си, потни и капнали от напрежение, отиват в кръчмата да пият чай и поканват и господаря да иде с тях.

На панаира аз трябваше да следя тези хора да не крадат пирони, тухли и дъски; всеки от тях, освен работата си при моя господар, имаше свои договори и всеки гледаше да отмъкне нещо под носа ми за частните си работи.

Посрещнаха ме приветливо, а Шишлин каза:

— Помниш ли, като искаше да те взема в моя артел? А сега — я какъв големец си станал, ще ми бъдеш началник, а?

— Хайде, хайде — задяваше ме Осип, — дебни и пази, боже помози!

Пьотр недружелюбно подметна:

— Пратили млад жерав да командува стари мишоци…

Моите задължения страшно ме смущаваха; срамувах се от тези хора — те всички като че ли знаеха нещо особено, хубаво, което никой освен тях не знаеше, а аз трябва да се отнасям към тях като към крадци и измамници. Отначало ми беше трудно с тях, но Осип скоро забеляза това и веднъж ми каза между четири очи:

— Виж какво, момче, не се цупи, няма смисъл — разбра ли?

Естествено аз нищо не разбрах, но почувствувах, че старецът вижда колко глупаво е моето положение, и между нас бързо се създадоха откровени отношения.

Той ме поучаваше в някое кътче:

— Между нас, ако искаш да знаеш, главният крадец е зидарят Петруха; той е човек с голяма челяд, стръвен. За него си отваряй очите — нищо не подминава, всичко му влиза в работа: фунт пирони, десет тухли, чувал вар — всичко дай насам! Добър човек е, набожен, със строги възгледи и грамотен, ама обича да краде! Ефимушка — за жените живее, той е хрисим и за теб е безопасен. И той е умен, на гърбавите всякога им сече пипето! А, виж, Григорий Шишлин — той е малко смахнат, той не само чуждо няма да вземе, ами да би могъл своето да даде! Работи съвсем на вятъра, него всеки може да го излъже, а той — не може! Слепешката кара…

— Той добър ли е?

Осип ме погледна някак отдалеч и каза незабравими думи:

— Вярно, добър е! За ленивия най-лесното нещо е да бъде добър; добрината, момче, не ще ум…

— Е, ами ти самият? — попитах Осип.

Той се позасмя и отговори:

— Аз съм като мома — кога, стана стара жена, тогаз ще кажа за себе си, потрай засега! Ако ли не — с ума си подири де съм скрит — ха, подири де!

Той обръщаше надолу с главата всичките ми представи за него и за приятелите му. Мъчно можех да се съмнявам в истинността на неговите отзиви — виждах, че Ефимушка, Пьотр, Григорий смятат благообразния старец за по-умен и по-вещ от самите тях във всички житейски работи. За всичко се съветваха с него, изслушваха съветите му внимателно, по всякакъв начин му засвидетелствуваха почит.

— Бъди добър, посъветвай ни — молеха го те; но след една такава молба, когато Осип се отдалечи, зидарят тихо каза на Григорий:

— Еретик.

А Григорий се усмихна и добави:

— Палячо.

Мазачът приятелски ме предупреждаваше:

— Умната, Максимич, със стария трябва да бъдеш внимателен, той завчас ще те омотае! Такива едни зъбати старчета — какви са опасни, пазил те бог!

Аз нищо не разбирах.

Струваше ми се, че най-честният и благочестив човек е зидарят Пьотр; той говореше за всичко кратко и внушително, мисълта му най-често се спираше на бога, ада и смъртта.

— Ех, момчета-братлета, както щеш се бъхти, на каквото щеш се надявай, ала ковчега и гробищата никой не ще избегне!

Непрекъснато го болеше коремът и имаше дни, когато никак не можеше да яде; дори залъче хляб го караше да се гърчи от болки и предизвикваше мъчително гадене.

Гърбавият Ефимушка изглеждаше също много добър и честен, но винаги смешен, често пъти глуповат, дори побъркан, като обзет от тиха лудост. Той постоянно се влюбваше в различни жени и за всички говореше с едни и същи думи:

— Право да ви кажа: не е жена, ами цвете в сметана, бо-о-га ми!

Когато оперените кунавински еснафки идваха да мият пода в магазините, Ефимушка слизаше от покрива и застанал в някое кьошенце, мъркаше, присвил сивите си живи очи и разтегнал голямата си уста до ушите.

— Я каква напращяла булчица ми е пратил господ; такава радост ме слетя; бре, че цвете в сметана — та как ли да благодаря на съдбата за този подарък? Ами че от такава красота аз жив ще изгоря!

Отначало жените му се присмиваха и си подвикваха:

— Я гледайте как се разтапя гърбавият, леле мале!

Подигравките ни най-малко не засягаха Ефимушка, скулестото му лице ставаше сънливо, той говореше, сякаш бълнува, сладки думи се лееха като опиващ поток и явно омайваха жените. Най-подир някоя по-стара смаяно казваше на другарките си:

— Вижте как чезне човекът — досущ млад момък!

— Като птица пее…

— Или като просяк в притвора — не отстъпваше вироглавата.

Но Ефимушка не приличаше на просяк; той стоеше здраво, като дълбоко вкоренен пън, гласът му звучеше все по-мамещо, думите ставаха по-съблазнителни, жените ги слушаха мълчаливо. Той наистина като че ли се разтапяше от нежни, упойващи слова.

Свършваше така, че на следобедната закуска или след работа той изумено казваше на другарите си, като поклащаше тежката си, груба глава:

— Брех, пък каква женичка сладка и мила — пръв път в живота си докосвам такава!

Когато разказваше за своите победи, Ефимушка не се хвалеше, не се подиграваше с победената, както правеха винаги другите, само радостно и благодарно изпадаше в умиление, а сивите му очи учудено се разширяваха.

Осип поклащаше глава и възкликваше:

— Ах ти, неизтощим мъж! Коя годинка подбра?

— А че къде четирийсе и четирите съм. Но това нищо не е! Днес станах с четири-пет години по-млад, като в река се окъпах, в жива вода, целият закрепнах, сърцето ми е спокойно! Ама все пак какви жени има, а?

Зидарят строго му казваше:

— Като минеш петдесетте, мисли му да не ти излязат горчиво-солени мръсните навици!

— Безсрамник си ти, Ефимушка — въздишаше Григорий Шишлин.

А на мене ми се струваше, че хубавецът ревнува успеха на гърбавия.

Осип гледаше всички изпод равничко извитите си сребърни вежди и се шегуваше:

— Всяка Машка си е бамбашка, една обича паници и тави, друга — чапрази, обици, ала всички Машки ще станат дъртляшки…

Шишлин беше женен, но невестата му бе останала на село и той също се заглеждаше в миячките. Те всички бяха лесно достъпни, всяка „припечелваше допълнително“; в гладното предградие се отнасяха към този род печалби също тъй просто, както към всяка друга работа. Но хубавият мъж не закачаше жените, а само ги гледаше отдалеч, с особен поглед, сякаш съжаляваше някого — себе си или тях. А когато те самите почваха да го задирят и да го съблазняват, той се подсмиваше смутено и се отдалечаваше…

— Я се махайте…

— Какво правиш, особняко? — чудеше се Ефимушка. — Бива ли да изтърваваш случая?

— Аз съм женен — напомняше Григорий.

— Ама мигар жена ти ще научи?

— Жената всякога ще научи, ако си живял нечестно, нея, братче, не можеш да я излъжеш!

— Ама как ще научи?

— Не ми е известно как, но трябва да научи, ако самата тя живее честно. Пък ако аз живея честно, а тя съгреши — аз ще науча за нея…

— Ама как бе? — вика Ефимушка, но Григорий спокойно повтаря:

— Не ми е известно.

Майсторът на покриви възмутено разперва ръце.

— Виж, моля ти се! Честно, неизвестно… Ама си и ти, умник!

Работниците на Шишлин, седем души, се държаха с него просто и не го чувствуваха господар, а зад гърба му го наричаха теле. Когато дойдеше на работа и видеше, че те мързелуват, той грабваше маламашката и лопатата и сам майсторски се залавяше за работа, като подвикваше приветливо:

— По-чевръсто, момчета, по-чевръсто!

Веднъж, изпълнявайки гневната заръка на моя господар, аз казах на Григорий:

— Лоши работници имаш…

Той като че ли се учуди:

— Тъй ли?

— Тази работа трябваше да я свършат още вчера преди пладне, а те и днес няма да смогнат…

— Вярно, няма да смогнат — съгласи се той и като помълча, предпазливо каза:

— Аз, не ще и дума, виждам, ама ми е стеснително да ги тикам — нали са ми все свои, от едно село сме. Пък, помисли и това: заповядано е от бога — с пот на челото яж хляба, така че — за всички е заповядано, за теб, за мен. А ние с теб работим по-малко от тях, та май че е неудобно да ги тикаме…

Той живееше в унес; върви по пустите улици на панаира, и ненадейно се спира на някой мост по Околовръстния канал, дълго стои до парапета и гледа водата, небето, далечината отвъд Ока. Настигнеш го, запиташ:

— Какво правиш?

— А? — пробуден, смутено се усмихва той. — Нищо… поспрях, погледах малко…

— Хубаво е стъкмил бог всичко, братко — често казваше той. — Небенцето, земята, реки текат, параходи бързо плават. Качиш се на парахода и — където щеш: в Рязан или в Рибинск, в Перм, до Астрахан! В Рязан съм ходил, нищо особено — градче, ама скучно, по-скучно от Нижни; нашият Нижни е чудо град, весел! И Астрахан е по-скучен. В Астрахан, главно, има много калмици, пък аз не обичам това. Не обичам никакви мордвини, тези калмици, персийци, немци и разни нищо и никакви народи…

Той говори бавно, думите му внимателно търсят съмишленик и винаги го намират в зидаря Пьотр.

— Не са народи те, а извънроди — уверено и ядно говори Пьотр, — извън Христа са се родили, извън Христа вървят…

Григорий се оживява, сияе.

— Така ли е, не е ли, ама аз, братлета, обичам чистия народ, руския, та окото да е право! Чифутите също не ги обичам и дори не разбирам, за какво са му на бога тези нищо и никакви народи? Премъдро е стъкмено…

Зидарят мрачно прибавя:

— Премъдро, ама май има множко излишно!…

Осип се вслушва в думите им и се намесва присмехулно и язвително:

— Има излишно, ей на̀ — тези ви приказки са досущ излишни! Ама че сте и вие, секта! За бой сте всички вие.

Осип се държи настрана, но не може да се разбере с какво е съгласен и против какво ще спори. Понякога изглежда, че е равнодушно съгласен с всички хора, с всички техни възгледи; но по-често виждаш, че всички са му дотегнали, че гледа на хората като на слабоумни и казва на Пьотр, Григорий и Ефимушка:

— Ама че сте и вие, прасета гуреливи…

Те се позасмиват, не много весело и охотно, но все пак се засмиват.

Господарят ми плащаше за храна по пет копейки на ден; те не стигаха и аз гладувах по малко; като виждаха това, работниците ме канеха да закусвам сутрин и следобед с тях, а от време на време и доставчиците ме викаха в кръчмата да пия чай. Приемах на драго сърце, беше ми приятно да седя между тях, да слушам бавния им говор, необикновените разкази; на тях им правеше удоволствие моята начетеност в църковните книги.

— Здравата си се накълвал от книжките, претъпкал си гушата — казваше Осип, загледал ме внимателно със сините си като метличина очи; тяхното изражение мъчно може да се долови — зениците му винаги като че ли се топят, чезнат.

— Пази го това, поприкътвай, ще ти послужи; когато пораснеш — стани монах, със слово да тешиш народа, или пък — милионер…

— Мисионер — поправи го зидарят, кой знае защо, с обиден глас.

— Какво? — пита Осип.

— Мисионер се вика, нали знаеш! И не си глух…

— Добре де, мисионер, с еретиците да спориш. Или пък направо пиши се еретик — и то е доходна професия! Имаш ли ум, и с ерес може да поминеш…

Григорий се смее смутено, а Пьотр казва в брадата си:

— Абе и магьосниците също не живеят зле, безбожници разни…

Но Осип веднага възразява:

— Няма грамотни магьосници, на магьосника грамотността не му върши работа…

И ми разказва:

— Ето, виж и чуй: имаше в нашата община един сиромах, Тушка го викаха, западнал човечец, развей-плява; живееше като перо, насам-натам, дето го духне вятърът, и — нито работник, нито безделник! Та тръгна той еднъжка, от нямане какво да прави, на поклонение и се скита две години време, а после току цъфна в нов вид: косата му до раменете, на главата — калугерска шапчица, на снагата — избеляло памучно расо: гледа всички като риба и упорито предлага: покайте се, трижди проклети! Че защо да не се покаят хората, а най-вече — жените! И работата се нареди: Тушка — сит, Тушка — пиян, Тушка — предоволен от жените…

Зидарят троснато го прекъсна:

— Та мигар това е важното — че е сит и пиян?

— Какво друго?

— Важното е словото!

— Е, в словата му не съм вниквал — със слова и самият аз съм пребогат.

— Достатъчно добре го знаем ние Тушников, Дмитрий Василич — обидено казва Пьотр, а Григорий мълчаливо е навел глава и гледа чашата си.

— Аз не споря — примирително заявява Осип. — Всичко туй го разправям на нашия Максимич за различните друмища към кокала…

— Някои друмища и до затвора водят…

— Случва се! — съгласява се Осип. — Не по всяка пътека ще прокопса човекът — трябва да знае де да свие…

Той винаги лекичко дразни благочестивите люди — мазача и зидаря; може би не ги обича, но ловко прикрива това. Изобщо отношението му към хората е неуловимо.

С Ефимушка се държи като че ли по-меко, по-благо. Гърбавият не подхваща разговори за бога, за правдата, за сектите, за злочестината на човешкия живот — любими теми на неговите другари. Сложил стола си ребром към масата — за да не пречи облегалото на гърбицата му, той спокойно пие чай, чаша след чаша, но изведнъж наостря уши, оглежда задимената стая, вслушва се в несвързания глъч, скача и бързо изчезва. Това значи, че в кръчмата е дошъл някой, на когото Ефимушка е длъжник, а той има най-малко десет души кредитори и понеже някои го бият, бяга, та да му е мирна главата.

— Сърдят се, чешитите — недоумява той, — ами че аз да имах пари, мигар нямаше да им ги върна?

— Ах, клето дърво изсъхнало… — напътствува го Осип.

Понякога Ефимушка дълго седи замислен, нищо не вижда и не чува; скулестото му лице се смекчава, добрите му очи гледат още по-благо.

— За какво се замисли, момко? — питат го.

— Мисля си — де да бях богат, ех — щях да се оженя за най-чистокръвна дама, за дворянка, бога ми, за полковнишка щерка, да речем, господи, как щях да я обичам! Жив бих изгорял до нея… Защото, братлета, правех аз еднъжка покрива във вилата на един полковник…

— И той имал дъщеря вдовица — чували сме го това! — прекъсна го недружелюбно Пьотр.

Но Ефимушка разтърква с длани коленете си, поклаща се, като дълбае с гърбицата си въздуха, и продължава:

— Излезе тя някой път в градината, цялата бяла, снажна, гледам я аз от покрива и — за какво ми е слънчицето, и — за какво ми е белият свят? Ей тъй, като гълъб бих литнал в нозете й! Просто — цвете небесно в сметана! Та с такваз госпожа — ако ще, цял живот нощ да е!

— А какво щяхте да плюскате? — строго пита Пьотр, но това не смущава Ефимушка.

— Господи! — възкликва той. — Че колко ли ни трябва? При това тя е богата…

Осип се смее:

— Кога бре, Ефимушка, ще се прахосаш в тез работи прахоснико?

Ефимушка не говори за нищо друго освен за жени и като работник не е еднакъв — ту работи отлично, спори му, ту работата не му върви, дървеният му чук съединява ламарината на билото лениво, небрежно и оставя дупки. Той винаги дъха на масло, на мас от морски животни; но си има своя миризма, силна и приятна, която напомня миризмата на току-що отсечено дърво.

С дърводелеца е интересно да говориш за всичко; интересно, но не много приятно — неговите думи винаги тревожат сърцето и мъчно може да се разбере кога говори сериозно и кога се шегува.

А с Григорий най-хубаво е да говориш за бога, той обича това и тук е упорит.

— Гриша — питам го, — ами знаеш ли, че има хора, които не вярват в бога?

Той спокойно се усмихва:

— Как тъй?

— Разправят: нямало бог!

— О! Виж какво било! Зная това.

И като отпъжда с ръка невидима муха, продумва:

— Помниш ли, още цар Давид е казал: „Рече безумецът в сърцето си: няма бог“ — виж кога още са говорели това безумните! Без бога никак не може да минем…

Осип като че ли е съгласен с него:

— Я отнеми на Петруха бога — ще ти даде да разбереш!

Хубавото лице на Шишлин става строго; като рови брадата си с пръсти със засъхнала по ноктите вар, той тайнствено казва:

— Бог е вселен във всяка плът; съвестта и цялото вътрешно ядро е дадено от бога!

— Ами греховете?

— Греховете са от плътта, от сатаната! Греховете са отвън, като шарката, нищо повече! Греши най-тежко онзи, който мисли много за греха; не споменавай греха — и няма да съгрешиш! Мислите за греха ги внушава сатаната, стопанинът на плътта…

Зидарят се съмнява:

— Нещо като че ли не е така.

— Така е! Бог е безгрешен, а човекът е негов образ и подобие. Греши образът, плътта; а подобието не може да греши, то е подобие, дух.

Той се усмихва победоносно, а Пьотр мърмори:

— Това май не е както трябва…

— А според теб — пита Осип зидаря, — ако не съгрешиш, няма да се разкаеш, ако не се разкаеш, няма да се спасиш?

— Така май е по-сигурно! Дявола ако забравиш, от бога ще се откажеш, казваха старите…

Шишлин пие рядко и се напива от две чашки; тогава лицето му става розово, очите — детински, гласът му пее.

— Братленца, мои, колко хубаво е всичко! Ето че живеем, работим по малко, сити сме, слава богу — ах, колко е хубаво!

Той плачеше, сълзите се стичаха по брадата му и блещукаха върху свилата на космите като стъклени маниста.

Неговите чести хвалебствия на живота и тези стъклени сълзи ми бяха неприятни — моята баба хвалеше живота по-убедително, по-просто, не тъй дотегливо.

Всички подобни разговори ме държаха в постоянно напрежение и будеха смътна тревога. Вече бях прочел много разкази за селяни и виждах колко рязко се отличава книжният селянин от живия. В книжките всички селяни са нещастни; добри и лоши, те всички са по-бедни на думи и мисли от живите. Книжният селянин говори по-малко за бога, за сектите, за църквата — повече за началството, за земята, за правдата и за теглилата на живота. За жените говори също по-малко, не толкова грубо, по-дружелюбно. За живия селянин жената е забавление, но опасно забавление, с жената винаги трябва да се хитрува, инак тя ще надделее и ще обърка целия живот. Селянинът от книжките е или лош, или добър, но всякога е целият тук, в книжката; а живите селяни са нито добри, нито лоши, те са необикновено интересни. Колкото и да се е изказал пред тебе живият селянин, винаги се чувствува, че в него е останало още нещо, но останалото е само за него и може би тъкмо това неизказаното, скритото е най-важното.

От всички книжни селяни най-много ми беше харесал Пьотр от „Дърводелският артел“; прииска ми се да прочета този разказ на моите приятели и занесох книгата на панаира. Често ми се случваше да нощувам в един или друг артел; понякога — защото не ми се искаше да се връщам в града по дъжд, по-често — понеже през деня се изморявах и не ми стигаха силите да си ида в къщи.

Когато казах, че имам една книга за дърводелци, това живо заинтересува всички, а особено Осип. Той взе книгата от ръцете ми и я прелисти, като поклащаше недоверчиво иконописната си глава.

— Бе май че наистина за нас пише! Виж ги, дяволите! Кой я е писал — някой господин ли? Е, тъй си и мислех. Господата и чиновниците за всичко ги бива! Дето господ не се усеща, там чиновникът ще го измисли; те затуй и съществуват…

— Непредпазливо говориш за бога, Осип — забеляза Пьотр.

— Няма значение! За господ моите думи са по-маловажни, отколкото за мен снежинка или дъждовна капка на голото ми теме. Ти не се кахъри, не можем ние с теб да досегнем бога…

Изведнъж той се разбесня, като пръскаше остри думички подобно на кремък — искри и сякаш с ножица режеше с тях всичко, което му противоречеше. Няколко пъти през деня питаше:

— Четем ли, Максимич? Е, хубаво, хубаво! Добре е измислено.

След работа отидохме да вечеряме в неговия артел, а след вечеря дойдоха Пьотр със своя работник Ардальон и Шишлин с момъка Тома. В бараката, където спяха хората от артела, запалиха лампа и аз зачетох; слушаха мълчаливо, без да помръдват, но скоро Ардальон каза сърдито:

— Е, стига ми толкова!

И си отиде. Пръв заспа Григорий, учудено отворил уста; след него заспаха дърводелците, но Пьотр, Осип и Тома се приближиха до мене и слушаха напрегнато.

Когато свърших четенето, Осип веднага загаси лампата — по звездите беше вече към полунощ.

Пьотр попита в тъмнината:

— Че за какво е написано това? Против кого?

— Сега — да спим! — каза Осип, като събуваше ботушите си.

Тома мълчаливо се отдалечи.

Пьотр повтори настойчиво:

— Казвам — срещу кого е написано това?

— Абе те си знаят! — продума Осип, като си лягаше на нара.

— Ако е против мащехите, тогава това е съвсем вятър работа: от това мащехите няма да станат по-добри — упорито говореше зидарят. — А против Пьотр — пак е нахалост: той е грешил, на него ще му се дири сметка! За убийство — в Сибир, и толкоз! Книжката е ненужна при такъв грях… ненужна е негли, а?

Осип мълчеше. Тогава зидарят добави:

— Нямат си работа, та разнищват чуждите работи! Като жени на седянка. Хайде лека нощ, трябва да спим…

Той спря за миг в синия квадрат на отворената врата и попита:

— Осип, ти какво мислиш?

— Аха? — обади се сънено дърводелецът…

— Е, добре, спи…

Шишлин се бе повалил на едната си страна там, където седеше. Тома легна на смачканата слама до мене. Предградието спеше, отдалеч долитаха изсвирвания на локомотиви, тежък тътен на чугунени колела, дрънчене на буфери. В бараката хъркаха многогласно. Беше ми неприятно — очаквах някакви разговори, а нямаше нищо…

Но изведнъж Осип заговори тихо и ясно:

— Вие, момчета, не вярвайте на нищо от това, вие сте млади, дълго ще живеете, събирайте свой разум! Своят ум важи колко две чужди глави! Тома, спиш ли?

— Не — обади се веднага Тома.

— Това е то! И двамата сте грамотни, затова четете, ала на въдица се не ловете. Те всичко могат да напечатат, тази работа е в техни ръце!

Той спусна краката си от нара, подпря се с ръце на ръба на дъската и като се наведе към нас, продължи:

— Книжката как трябва да я разбираме? Книжката е донесение против хората! Гледайте, санким, какъв е човекът, дърводелец или друг някой, а виж, господарят — той е друг човек! Книжката не се пише току-тъй, а в нечия защита…

Тома каза дебело:

— Пьотр правилно е убил предприемача!

— Е, това не бива, никога не е правилно да се убива човек. Зная, ти не обичаш Григорий, само че остави тия мисли. Ние всички сме средна ръка хора, днес съм господар, утре — пак работник…

— Не го казах за теб, чичо Осип…

— Все едно…

— Ти си справедлив.

— Почакай, ще ти обясня за какво е написано съчинението — пресече Осип ядните думи на Тома, — това е много хитро съчинение! Ето на̀ — помешчика без селянина, ето — селянина без помешчика! Сега гледай: и на помешчика му е зле, ама и на селянина не му е добре. Помешчикът е западнал, оглупял, а селянинът е станал самохвалко, пияница, хилав, чувствува се докачен — ето какво става! А в крепостно време с помешчиците е било, значи, по-добре: господарят се е притулвал зад селянина, селянинът — зад господаря, и двамата си карали сито, спокойни… Не споря, вярно, при господарите се живееше по-спокойно — на господарите не им отърва, ако селянинът е беден; за тях е добре, ако той е богат, ама да не е умен, ето какво им изнася на тях. Аз зная това, зер самият аз съм прекарал близо четиридесет години в крепостничество, на моята кожа много е написано.

Спомнях си, че също така говореше за господарите коларят Пьотр, който се закла, и ми беше много неприятно, че мислите на Осип съвпадат с мислите на оня зъл старец.

Осип бутна с крак коляното ми и продължи:

— Книжките и разните съчинения трябва да се проумяват! Никой нищо не прави току-тъй, само изглежда, че уж е току-тъй. И книжките не ги пишат току-тъй, а за да мътят главите. Всичко се върши с ум, без ум ни брадва сече, ни терлик се плете…

Той говори дълго, лягаше си и пак скачаше, като сипеше тихичко римуваните си поговорки, в мрак и тишина.

— Говори се: за селяка господата са чужди хора. И това не е вярно. Ние сме също такива господа, ала от опаката страна; то се знай, господарят се учи от книжките, а аз — от грешките, и на господаря му е по-бял задникът, това е цялата разлика. Не-е, момчета, време е светът да заживее по нов начин, пък съчиненията трябва да ги зарежем, да ги оставим. Нека всеки да се попита: аз какво съм? Човек. А той какво е? Пак човек. Та какво сега: да не би бог да иска от него копейка повече? Не-е, по данъка и двамината сме равни пред бога…

Най-после, на разсъмване, когато зората угаси всички звезди, Осип ми каза:

— Видя ли как мога да съчинявам аз? Я какво наприказвах — дето никогъж не съм го и мислил! Вие, момчета, не ми хващайте вяра, това го разправях повече от безсънието, отколкото сериозно. Лежиш, лежиш, па току измислиш нещо за разговорка: „Имало едно време една врана, летяла тя от полето до планината, от синора до междата, живяла си тъй, докле взе господ, че я прокле: враната умряла и се скапала!“ Какъв е тук смисълът? Няма никакъв смисъл… Я да поспим: скоро ще трябва да ставаме…