Максим Горки
Сред хората (15)

15

Топяха се снеговете в полето, топяха се зимните облаци в небето и падаха на земята като мокър сняг и дъжд; все по-бавно изминаваше слънцето своя дневен път, по-топъл ставаше въздухът, изглеждаше, че вече е дошло пролетното веселие, крие се дяволито някъде извън града в полята и скоро ще рукне в града. По улиците — червеникава кал, край тротоарите струят потоци, на Арестантския площад по местата, където снегът се е стопил, весело подскачат врабци. И у хората се забелязва врабешка суетливост. Над пролетната врява, почти неспирно от сутрин до вечер, се лее великопостно биене на камбани, люлее сърцето с леки тласъци — в този звън, както в думите на старец, е стаена горчивина, сякаш камбаните говорят за всичко със студено униние:

„Беше-е, беше това, беше-е…“

На моя имен ден работилницата ми подари малка, красиво нарисувана икона на Алексий — божи човек, и Жихарев внушително произнесе дълга реч, врязала се дълбоко в паметта ми.

— Кой си ти? — каза той, като движеше пръстите си, вдигнал вежди. — Просто хлапак, сираче тринайсетгодишно, пък аз съм близо четири пъти по-стар от теб и те хваля, одобрявам те, защото стоиш с лице към всичко, а не ребром! Тъй и стой всякога, това е хубаво!

Той говори за рабите божи и за божите човеци, но разликата между човеците и рабите остана неясна за мене, а вероятно и на него не му бе ясна. Говореше скучно, работилницата му се подсмиваше, аз стоях с иконата в ръце, дълбоко трогнат и смутен, и не знаех какво да правя. Най-после Капендюхин отегчено извика на оратора:

— Бе стига си го опявал, я го виж, чак ушите му посиняха.

После ме тупна по рамото и също ме похвали:

— Хубаво ти е това, че на всички хора си близък — ето кое ти е хубаво! И не да те бие човек, ами и да те нахока е трудно, дори и да има за какво!

Всички ме гледаха с добри очи и ласкаво осмиваха смущението ми, още малко — и навярно щях да се разрева от неочакваната радост, че се чувствувах човек, потребен за тези хора. А тъкмо тази сутрин в дюкяна продавачът бе казал на Пьотр Василиев, като бе кимнал към мене:

— Противен хлапак и за нищо негоден!

Както винаги, сутринта бях отишъл в магазина, но след пладне продавачът ми каза:

— Иди в къщи, свали снега от покрива на склада и изпълни ледника…

Той не знаеше, че съм именник; и бях сигурен, че никой не знае това. Когато свърши церемонията с поздравленията в работилницата, преоблякох се, изтичах на двора и се качих на покрива на бараката да срина дебелия, тежък сняг, изобилен тази зима. Но развълнуван, забравих да отворя вратата на ледника и съм я затрупал със сняг. Когато скочих на земята и видях грешката си, веднага се залових да изривам снега от вратата; влажен, той се бе слегнал здраво; дървената лопата едва го загребваше, желязна нямаше и счупих лопатата точно в момента, когато на вратичката се появи продавачът; потвърди се руската пословица — „Бедата върви по петите на радостта“.

— Тъ-ъй — насмешливо, каза продавачът и се приближи до мене. — Ама си и ти работник, дявол да те вземе! Като ще те фрасна по празната тиква…

Той замахна срещу мене с дръжката на лопатата, аз се отдръпнах и казах сопнато:

— Че да не съм се главил портиер при вас…

Той запокити пръта в краката ми, аз грабнах буца сняг и го улучих в лицето; той избяга, като пръхтеше, а аз оставих работата и отидох в работилницата. След няколко минути отгоре дотича годеницата му, вятърничава мома с пъпки по безизразното лице.

— Максимич, горе!

— Няма да ида — казах аз.

Ларионич попита тихо и учудено:

— Как тъй няма да идеш?

Разказах му какво се бе случило; той се намръщи загрижено и тръгна да се качи горе, като ми рече тихо:

— Ех, че си дързък, братче…

Работилницата загълча, чуха се хули против продавача; Капендюхин каза:

— Е, сега ще те изхвърлят!

Това не ме плашеше. Отношенията ми с продавача отдавна вече бяха станали нетърпими — той ме мразеше упорито и все по-остро, аз също не можех да го понасям, но исках да разбера защо се отнася така глупаво с мене.

Той пръскаше монети по пода на магазина; като метях, аз ги намирах и слагах на тезгяха в паничката, където оставяха грошове и копейки за просяците. Когато се досетих какво значат тези чести находки, казах на продавача:

— Напразно ми подхвърляте пари!

Той кипна и се развика непредпазливо:

— Да не си посмял да ме учиш, аз зная какво правя!

Но веднага се поправи:

— Как тъй напразно подхвърлям? Те сами падат…

Забрани ми да чета книги в дюкяна, като каза:

— Това не е за твоята уста лъжица! Да не се тъкмиш книжник да ставаш, готованино?

Той не спираше опитите си да ме хване с грошове и разбирах, че ако при метенето някоя монета се търколи в пролуките, ще бъде убеден, че съм я откраднал аз. Тогава още веднъж му предложих да остави тази игра, но същия ден, когато се връщах с вряла вода от кръчмата, чух как внушава на постъпилия неотдавна продавач на съседа:

— Подучи го да открадне псалтир — ние скоро ще получим псалтири, три коша…

Разбрах, че говорят за мене — когато влязох в дюкяна, двамата се смутиха, но и без този знак имах основания да ги подозирам в глупав заговор против мене.

Продавачът на съседа вече не за пръв път работеше при него; той минаваше за добър търговец, но страдаше от алкохолизъм; когато се запиеше, собственикът на магазина го изпъждаше, а след това пак вземаше на работа този изтощен и слаб човек с хитри очи. Наглед кротък, покорен на всеки жест на господаря си, той винаги се подсмиваше в брадичката си с умничка усмивчица, обичаше да каже остра думичка и от него лъхаше онази отвратителна миризма, която е присъща на хора с развалени зъби, макар че неговите зъби бяха бели и здрави.

Веднъж много ме учуди: приближи се до мене с приветлива усмивка, но внезапно блъсна шапката ми и ме сграбчи за косата. Сбихме се, от галерията той ме бутна в магазина и все се мъчеше да ме събори върху големите иконостаси, оставени на пода — ако беше сполучил в това, щях да изпочупя стъклата, да повредя резбите и навярно щях да издращя скъпите икони. Беше много слаб и успях да го надвия, ала тогава, за най-голямо мое учудване, брадатият мъж заплака горчиво, като седеше на пода и бършеше разбития си нос.

А на другата сутрин, когато господарите ни отидоха някъде и ние останахме сами, той ми каза приятелски, разтривайки с пръст подутината между веждите си и под самото око:

— Да не мислиш, че по своя воля и желание се нахвърлих върху теб? Не съм глупак, знаех си, че ще ме набиеш — аз съм слаб човек, пияница. Ама господарят ми заповяда: „Дръпни му един пердах, вика, и гледай, докато се биете, той да направи повече поразии в техния магазин, все пак — щета за тях!“ А сам аз не бих се захванал — я виж как ми разкраси мутрата…

Повярвах му и ми дожаля за него, знаех, че влачи полугладен живот с жена, която го бие. Ала при все това го попитах:

— Ами ако те накарат да отровиш човек — ще го отровиш ли?

— Той ще ме принуди — каза продавачът тихичко, с жалка усмивчица. — Той може…

Наскоро след това ме попита:

— Виж какво, без грош съм, в къщи няма какво да плюскаме, жената се дърли — отмъкни, приятелю, от вашия склад някоя иконка, пък аз ще я продам, а? Ще отмъкнеш ли? Или пък — псалтир?

Спомних си магазина за обувки, църковния пазач, помислих си: ще ме издаде този човек! Но трудно ми беше да откажа и му дадох една икона, ала не се реших да задигна псалтир, който струваше няколко рубли — това ми се стори голямо престъпление. Какво да се прави? В морала винаги е скрита аритметика; свещената наивност на „Кодекса за углавните наказания“ много ясно издава тази малка тайна, зад която се притуля голямата лъжа на собствеността.

Когато чух, че моят началник втълпява на този жалък човек да ме подучи да открадна псалтир, аз се уплаших. Ясно беше, че той знае как проявявам добрина за негова сметка и че продавачът на съседа му е казал за иконата.

Мерзостта на добрината за чужда сметка и гнусният капан, който ми готвеха — всичко заедно будеше у мене чувство на негодувание, отвращение към себе си и към всички. Няколко дни жестоко се измъчвах и чаках да пристигнат кошовете с книги; най-после те пристигнаха, аз ги подреждам в склада, при мене идва продавачът на съседа и ме моли да му дам един псалтир.

Тогава аз го питам:

— Ами ти каза ли на моя за иконата?

— Казах му — отговори той с унил глас. — Аз, братче, нищо не мога да скрия…

Това ме слиса, седнах на пода и опулих очи, а той бързо замънка, посрамен, страшно жалък:

— Виждаш ли, твоят сам се досети, тоест моят господар се досети и казал на твоя…

Стори ми се, че съм загубен — направили ми бяха клопка тези хора и сега ме чака колонията за малолетни престъпници! Щом като е така — все едно! Давиш ли се, поне да е надълбоко. Бутнах в ръцете на продавача един псалтир, той го скри под палтото си и си тръгна, но веднага се обърна и — псалтирът падна в краката ми, а човекът се отдалечи, като каза:

— Няма да го взема! Ще загине човек с тебе…

Не разбрах тези думи — защо ще загине с мене? Но бях много доволен, че не взе книгата. След това моят малък продавач почна да ме гледа още по-сърдито и подозрително.

Спомних си всичко това, когато Ларионич тръгна горе; той стоя там малко и се върна още по-омърлушен и по-мълчалив от всякога, а преди вечеря ми каза между четири очи:

— Молих ги да те освободят от дюкяна, да те върнат в работилницата. Не стана! Кузма не иска. Никак не те обича…

В къщи също имах враг — годеницата на продавача, прекалено лекомислена мома; с нея се задяваха всички младежи от работилницата, като я причакваха в пруста и я прегръщаха; тя не се сърдеше, а само изскимтяваше тихичко, като малко кученце. От сутрин до вечер дъвчеше, джобовете й винаги бяха натъпкани с бисквити, с питки, челюстите й непрекъснато се движеха — противно беше да гледаш безизразното й лице с неспокойни сиви очички. На мен и на Павел тя задаваше гатанки, които всякога криеха някакъв груб цинизъм, казваше ни скоропоговорки, които се сливаха в неприлична дума.

Веднъж един от възрастните майстори й каза:

— Ама че безсрамница си, момиче!

Тя отвърна нахално с думите на срамна песен:

Щом момата е срамлива,

за невеста я не бива…

За пръв път виждах такава мома, беше ми противна и ме плашеше с грубото си задиряне, а като виждаше, че задевките й не са ми приятни, ставаше все по-натрапчива.

Един ден в мазето, когато аз и Павел й помагахме да изпарва качетата от квас и краставици, тя ни предложи:

— Искате ли да ви науча да се целувате, момчета!

— Аз зная по-добре от теб — отвърна й Павел със смях, а аз и казах да върви да се целува с годеника си, и го казах не твърде любезно. Тя се ядоса:

— Ах, какъв грубиянин! Госпожица любезничи с него, а той вири нос; виж ти, каква важна персона!

И притури, като ми се закани с пръст:

— Ама почакай, ще ти го върна!

Павел ме подкрепи и също й каза:

— Годеникът ти ще ти даде да разбереш, ако се научи за лудориите ти.

Тя презрително смръщи пъпчивото си лице.

— Не ме е страх от него! С моята зестра ще намеря десет, много по-добри. Момата само преди сватбата може да си полудува.

И започна да се занася с Павел, а оттогава аз си спечелих в нейно лице неуморима клеветница.

В магазина ставаше все по-трудно, прочел бях всички църковни книги, вече не ме увличаха споровете и разговорите на книжниците — те говореха все за едно и също. Само Пьотр Василиев както преди ме привличаше със своето познаване на тъмния човешки живот, с умението си да говори интересно и пламенно. Понякога ми се струваше, че точно такъв е обикалял по земята пророк Елисей, самотен и отмъстителен.

Но всеки път, когато говорех със стареца откровено за хората, за своите мисли, той, след като ме изслушваше доброжелателно, предаваше казаното от мене на продавача, който или обидно ми се присмиваше, или ядосано ме ругаеше.

Веднъж казах на стареца, че понякога си записвам думите му в една тетрадка, в която вече имам записани разни стихове и сентенции от книгите; това изплаши много книжника, той бързо се наведе към мене и ме заразпитва тревожно:

— Ама защо го правиш? Не бива така, момче! За спомен ли? Не, остави това! Виж какъв си бил! Я ми дай тези записки, а?

Той дълго и настойчиво ме убеждава да му дам тетрадката или да я изгоря, а после зашушука сърдито с продавача.

Когато си отивахме в къщи, продавачът строго ми каза:

— Водел си някакви записки — та да не правиш това! Чу ли? С това се занимават само агентите.

Попитах непредпазливо:

— Ами Ситанов? И той си взема бележки.

— И той ли? Дангалак глупав…

И след като мълча дълго, предложи ми необикновено меко:

— Слушай, покажи ми твоята тетрадка, и на Ситанов също — ще ти дам половин рубла! Само че направи тъй, че Ситанов да не знае, тихомълком…

Вероятно бе сигурен, че ще изпълня желанието му, та без да каже нито дума повече, изтича пред мене с късите си крачета.

В къщи аз разказах на Ситанов за предложението на продавача. Евгений се намръщи!

— Не биваше да се издаваш… Сега той ще подучи някого да задигне тетрадките ни. Я ми дай твоята, аз ще я скрия… А теб скоро ще те изхвърли, имай пред вид!

Бях сигурен в това и реших да напусна, щом баба се върне в града — тя прекара цялата зима в Балахна, повикана от някого да учи момичетата да плетат дантели. Дядо отново живееше в Кунавино, аз не ходех при него, а и той, когато идваше в града, не ме посещаваше. Веднъж се срещнахме на улицата — вървеше с тежка енотова шуба, важно и бавно, като поп; аз го поздравих, той ме погледна изпод дланта си и продума замислено:

— А, ти ли си бил… сега си зограф, тъй, тъй… Е хайде, върви, върви!

Отстрани ме от пътя си и все така важно и бавно тръгна нататък.

Баба виждах рядко; тя работеше неуморно, за да храни дядо, който заболяваше от старческо слабоумие, разправяше се с децата на вуйчовците ми. Особено много грижи й създаваше Саша, синът на Михаил, хубав младеж, мечтател и любител на книгите. Той работеше по бояджийските работилници и често се местеше от един господар при друг, а в промеждутъците висеше на врата на баба и спокойно чакаше тя да му намери ново място. На нейния гръб живееше и сестрата на Саша, нещастно омъжена за работник-пияница, който я биеше и пъдеше от къщи.

Когато се виждах с баба, аз все по-съзнателно се възхищавах от душата й, но — вече чувствувах, че тази прекрасна душа е заслепена от приказките, не е способна да вижда, не може да разбере явленията на горчивата действителност и моите тревоги, моите вълнения са й чужди.

— Трябва да се търпи, Ольоша!

Това бе всичко, което можеше да ми каже в отговор на разказите ми за безобразията в живота, за мъките на хората, за тъгата — за всичко, което ме възмущаваше.

Аз бях зле нагоден за търпение и ако понякога проявявах тази добродетел на добичето, на дървото и камъка — проявявах я, за да се изпитам сам, за да зная своя запас от сили, степента на издръжливостта си на земята. Често пъти момчетата, поради глупаво юначество, от завист към силата на възрастните, се мъчат да вдигат и вдигат тежести, прекалено големи за техните мускули и кости, опитват се самохвално, като възрастни здравеняци, да се кръстят с двупудови гири.

Аз също правех всичко това в прекия и преносния смисъл, физически и духовно, и само по някаква случайност не се пресилих до смърт, не се осакатих за цял живот. Защото нищо не осакатява човека така страшно, както го осакатява търпението, покорството пред силата на външните условия.

И ако в края на краищата все пак легна в земята осакатен, ще кажа — с известна гордост — в последния си час, че добрите хора близо четиридесет години полагаха сериозни грижи да обезобразят душата ми, ала упоритият им труд не бе твърде успешен.

Все по-често ме обземаше буйно желание да лудувам, да развличам хората, да ги карам да се смеят. Това ми се удаваше, аз умеех да разказвам за търговците от Долния пазар, като ги изобразявах нагледно; представях как селяни и селянки продават и купуват икони, как изкусно ги мами продавачът, как спорят книжниците.

Работилницата се тресеше от смях, често пъти майсторите оставяха работата си и гледаха представленията ми, но винаги след това Ларионич ме съветваше:

— По-добре играй след вечеря, че пречиш на работата…

Свършил „представлението“, чувствувах лекота, сякаш бях хвърлил товар, който ме е обременявал; за половин, за един час главата ми приятно се изпразваше, а след това отново ми се струваше, че е пълна с остри, дребни гвоздеи, че те пъплят там и се нагорещяват.

Около мен възвираше някаква мръсна каша и чувствувах, че полека-лека се разварявам в нея.

Мислех си:

„Нима целият живот е такъв? И аз ли ще живея така, както тези хора, не ще ли намеря, не ще ли видя нищо по-добро?“

— Сприхав ставаш, Максимич — казваше ми Жихарев, като ме поглеждаше внимателно.

Ситанов често ме питаше:

— Какво има?

Не можех да отговоря.

Животът упорито и грубо заличаваше в душата ми своите най-хубави писмена и злобно ги заменяше с някаква ненужна смет — аз ядовито и настойчиво се противях на неговото насилие, плавах по същата река, както всички, ала за мене водата беше по-студена и не ме държеше така лесно, както другите — понякога ми се струваше, че потъвам в някаква дълбина.

Хората се отнасяха към мене все по-добре, не ми крещяха както на Павел, не ме командуваха, обръщаха се към мене с бащиното ми име, за да подчертаят уважението си. Това — хубаво, но мъчително беше да виждам колко много пият водка те, колко отвратителни са в пиянството си и колко болезнено е отношението им към жената, макар да разбирах, че водката и жената са единствените забавления в този живот.

Често си спомнях с тъга, че дори умната и смела Наталия Козловская също наричаше жената забавление.

Ала какво е тогава баба? И Кралица Марго?

За Кралицата си спомнях с чувство, близко до страх — тя бе така чужда на всичко, сякаш я бях сънувал.

Започнах премного да мисля за жените и вече решавах въпроса: дали пък да ида следващия празник там, където ходят всички? Това не беше физическо желание — бях здрав, и погнусен, но понякога до лудост ми се искаше да прегърна някое гальовно и умно същество и откровено, безкрайно дълго да говоря, както пред майка, за тревогите на душата си.

Завиждах на Павел, когато нощем ми говореше за любовта си с прислужницата от отсрещната къща.

— Чудна работа, братче: до преди един месец я замерях със сняг, тя не ми харесваше, а сега седиш на пейчицата, притиснеш се до нея — нямаш нищо по-мило!

— За какво приказвате?

— За всичко, разбира се. Тя на мен — за себе си, пък аз на нея — също за себе си. Е, целуваме се… Само че тя е честна… Тя, братче, е чудно хубава!… Ама ти пушиш като стар войник!

Пушех много; тютюнът ме опиваше и притъпяваше неспокойните мисли, тревожните чувства. Водката за мое щастие ме отвращаваше с миризмата и вкуса си, а Павел пиеше с удоволствие и когато се напиеше, плачеше жално:

— У дома искам, у дома! Пуснете ме да си ида…

Доколкото си спомням, той беше сирак; майка му и баща му бяха умрели отдавна, братя и сестри нямаше, от седем-осемгодишен живееше у чужди хора.

В това настроение на тревожна неудовлетвореност, разпалвана още повече от призивите на пролетта, реших отново да постъпя на параход и като сляза в Астрахан, да избягам в Персия.

Не помня защо именно в Персия, може би само защото много ми харесваха персийските търговци на нижегородския панаир: седят такива едни каменни идоли, изложили на слънце боядисаните си бради, и спокойно си пушат наргилетата, а очите им — големи, тъмни, всезнаещи.

И навярно щях да избягам някъде, но на Великден, когато една част от майсторите си бяха отишли по домовете, в своите села, а останалите пиянствуваха, като се разхождах в слънчевия ден из полето над Ока, срещнах моя господар, племенника на баба.

Той вървеше с леко сиво палто, с ръце в джобовете на панталоните си, с цигара в зъбите, килнал шапка на тила си; симпатичното му лице ми се усмихваше приятелски. Имаше подкупващия вид на свободен и весел човек и освен нас двамата в полето нямаше никого.

— А, Пешков, Христос възкресе!

Целунахме се три пъти, той ме попита как съм и аз откровено му разказах, че работилницата, градът и изобщо всичко ми е дотегнало и съм решил да замина за Персия.

— Зарежи — каза той сериозно. — Каква ти Персия, дявол да го вземе? Знам го аз това, братче, на твоите години и на мен ми се искаше да се запилея по дяволите…

Харесваше ми, че така юнашки се праща по дяволите; в него искреше нещо хубаво, пролетно, целият той беше шапка на тояга.

— Пушиш ли? — попита и ми поднесе сребърна табакера с дебели цигари.

Е, това вече ме победи окончателно!

— Виж какво, Пешков, я ела пак при мен! — предложи той. — Аз, братче, тази година имам договори за панаира за около четиридесет хиляди — разбираш ли? Та ще те настаня на панаира; ще ми бъдеш като десетник, ще приемаш всички материали, ще следиш всичко да пристига навреме и да не крадат работниците. Съгласен ли си? Заплата — пет месечно и петак за обед! Жените нямат нищо общо с теб, сутрин излизаш, вечер се връщаш; жените — настрана! Само не им казвай, че сме се видели, а просто ела на Томина неделя и — толкоз!

Разделихме се като приятели, на прощаване той ми стисна ръката и дори, като си отиваше, отдалеч ми помаха приветливо с шапката си.

Когато казах в работилницата, че напускам, това предизвика най-напред у повечето от майсторите ласкаещо ме съжаление, особено се развълнува Павел.

— Абе помисли — каза той с укор, — как ще живееш с разни селендури след нас? Дърводелци, бояджии… Ама си и ти! Това се казва — от кон, та на магаре…

Жихарев мърмореше:

— Рибата търси де е по-дълбоко, добрият юнак — де е по-лошо…

Изпращането, уредено ми от работилницата, бе тъжно и отегчително.

— Разбира се, трябва да се опита и едно, и друго — каза Жихарев, жълт след пиянството. — Ама по-добре веднага и по-здраво да се заловиш за нещо…

— И вече за цял живот — тихо добави Ларионич.

Но чувствувах, че говорят пресилено и като че ли по задължение — нишката, която ме свързваше с тях, някак изведнъж прогни и се скъса.

На одъра се въртеше пияният Гоголев и хъхреше:

— Р-река ли — всички ще пратя в затвора! Зная тайната! Кой тук вярва в бога? Аха-а…

Както винаги до стените са опрени безлики недовършени икони, до тавана са прилепнали стъклените кълба. Отдавна вече не работеха на лампа и не използуваха кълбата, те бяха покрити от сив слой сажди и прах. Всичко наоколо се е врязало така дълбоко в паметта ми, че и със затворени очи виждам в мрака цялото мазе, всички тези маси, бурканчета с бои по первазите на прозореца, снопчета четки, иконите, ведрото с помията в ъгъла, под медния умивалник, приличащ на пожарникарска каска, и увисналия от одъра бос крак на Гоголев, син като крак на удавник.

Искаше ми се по-скоро да си отида, но в Русия обичат да удължават тъжните минути; когато се разделят, хората сякаш отслужват заупокойна литургия.

Жихарев сви вежди и ми каза:

— А тази книга, „Демон“, не мога да ти я върна — искаш ли да получиш двайсет копейки за нея?

Книгата беше моя собственост — старият началник на пожарната команда ми я бе подарил, свидно ми беше да дам Лермонтов. Но когато, малко обиден, отказах парите, Жихарев спокойно пъхна монетата в кесията си и заяви твърдо:

— Както искаш, но книгата не давам! Тази книга не е за теб, тя е такава книга, че лесно може и в грях да те вкара…

— Ама тя се продава в книжарницата, аз видях! Но той ми каза извънредно убедително:

— Това нищо не значи, в магазините се продават и пистолети…

Така и не ми върна Лермонтов.

Когато се качих горе да се сбогувам с господарката, в пруста срещнах нейната племенница, тя попита:

— Разправят, че напускаш!

— Напускам.

— Да не беше напуснал, щяха да те изхвърлят — съобщи ми тя не твърде любезно, но съвсем искрено.

А пияната господарка каза:

— Сбогом, прави каквото знаеш! Ти си лошо момче, дръзко! Макар че аз нищо лошо не съм видяла от теб, всички казват, че си лош!

И неочаквано заплака и рече през сълзи:

— Да беше жив покойният, сладкото ми мъжленце, милата ми душичка, щеше да ти дръпне един пердах, да те набъхти, ама щеше да те остави, нямаше да те изпъди! А сега всичко е тръгнало другояче, за най-малко нещо — въ-ън, марш! Ох, а къде ли ще се денеш ти, момче, на какво ще се опреш?