Максим Горки
Сред хората (13)

13

Иконописната работилница се помещаваше в две стаи на голяма, до половината зидана къща; едната стая имаше три прозореца към двора и два — към градината; другата един прозорец към градината и един към улицата. Прозорците са малки, квадратни, стъклата им, шарени от старост, неохотно пропускат в работилницата оскъдната, разсеяна светлина на зимните дни.

Двете стаи са гъсто натъпкани с маси, на всяка маса работи приведен иконописец, на някои — по двама. От тавана се спускат на въженца стъклени кълба; напълнени с вода, те събират светлината на лампата и я отразяват върху квадратната дъска на иконата като бял, студен лъч.

В работилницата е горещо и задушно; работят двадесетина души „зографи“ от Палех, Холуй и Мстьора; всички са с басмени ризи с разкопчани яки, по дюшеклъчени гащи, боси или с лапатари. Над главите на майсторите се разстила сивосинкава пелена от изгоряла махорка, висне тежка миризма на безир, лак и развалени яйца. Бавно, като смола, се лее тъжна владимирска песен:

Какви безсрамни са станали днес хората

пред хората момче девойче прелъсти…

Пеят и други песни, пак тъжни, но тази — най-често. Нейната провлечена мелодия не пречи да мислиш, не пречи да движиш тънката четчица от хермелинови косми по рисунката на иконата, да багриш диплите на „одеянието“ и да поставяш върху костеливите лица на светците тънките бръчици на страданието. Под прозорците чука с чукчето си гравьорът Гоголев — стар пияница с огромен син нос; в ленивата струя на песента непрекъснато се вмесва сухото чукане на чука — сякаш червей прояжда дърво.

Иконописът не увлича никого; някакъв лош мъдрец е раздробил работата на дълъг низ действия, лишени от красота, неспособни да събудят любов към работата, интерес към нея. Кривогледият дърводелец Панфил, зъл и язвителен, носи рендосаните от него и слепени кипарисови и липови дъски с различна големина; туберкулозният младеж Давидов ги грундира; другарят му Сорокин нанася „левкаса“ — основната боя; Миляшин прекопирва с молив рисунъка на оригинала; старият Гоголев позлатява и гравира винетки върху златото; майсторите по одеянието рисуват пейзажа и одеждите на иконата, след това тя, без лице и без ръце, стои до стената и чака работата на иконописците, които изографисват образа.

Много неприятно е да гледаш големите икони за иконостаси и олтарни двери, когато стоят до стената без лице, без ръце и крака — само металните обковки или броните и късичките ризки на архангелите. От тези пъстро изрисувани дъски вее мъртвило; липсва онова, което трябва да ги оживи, но то сякаш вече е съществувало и по чудо е изчезнало, като е оставило само тежките си обковки.

Когато „телцето“ е нарисувано от иконописеца на лицата, иконата се предава на майстора, който покрива с „глеч“ релефните винетки; надписите се пишат пак от специален майстор, а лака слага лично управителят на работилницата Иван Ларионич, кротък човек.

Той има сиво лице, брадичката му е също сива, от тънки свилени косми, сивите му очи са някак особено дълбоки и печални. Усмихва се хубаво, ала на него не можеш да му се усмихнеш, стеснително ти е някак си. Прилича на иконата на Симеон Стълпник — също така сух и мършав е и неподвижните му очи гледат също тъй отвлечено някъде в далечината, през хората и стените.

Няколко дни след като бях постъпил в работилницата, майсторът по хоругвите, донският казак Капендюхин, хубав и много силен човек, си дойде пиян и здраво стиснал зъби, присвил сладникавите си женски очи, започна мълчаливо да бие всички с железните се пестници. Невисок, строен, той тичаше из работилницата като котарак между плъхове в изба: слисаните хора се криеха от него по ъглите и оттам си викаха един на друг:

— Удряй!

Иконописецът по лицата Евгений Ситанов успя да замае разлуделия се побойник, като го удари със столче по главата. Казакът седна на пода и в миг го повалиха и вързаха с кърпи за лице, а той взе да ги гризе и къса със зъби на звяр. Тогава се вбеси Евгений — рипна на една маса и като притисна лакти до хълбоците си, приготви се да скочи върху казака; висок, як, той неизбежно щеше да смачка със своя скок гръдния кош на Капендюхин, но в този момент до него изникна Ларионич с палто и калпак, закани се с пръст на Ситанов и каза на майсторите тихо и делово:

— Изнесете го в пруста, да изтрезнее…

Извлякоха казака от работилницата, подредиха масите и столовете и пак се заловиха за работа, като си подхвърляха кратки забележки за силата на другаря си и предричаха, че някой ден ще го убият при сбиване.

— Мъчно ще го убият — каза Ситанов много спокойно, както се говори за нещо добре познато.

Аз гледах Ларионич и смаян си мислех; защо тези силни, буйни хора тъй лесно му се покоряват?

Той показваше на всички как трябва да работят, дори най-добрите майстори на драго сърце слушаха съветите му; а Капендюхин учеше повече и по-словоохотливо от другите.

— Ти, Капендюхин, се наричаш живописец, това значи, че трябва да рисуваш живо, по италиански маниер. Живописта с блажни бои иска единство на топлите тонове, а пък ти ето че си сложил премного бяла боя и очите на Богородица са станали студени, зимни. Бузките са нарисувани румени като ябълки, а очите са им чужди. Пък и турени са неточно — едното е погледнало към носа, другото е бутнато към слепоочието и личицето станало не свято-чисто, а хитро, земно. Не мислиш ти за работата си, Капендюхин.

Казакът слуша, криви лице, после се усмихва безсрамно с женските си очи и казва с приятен глас, малко дрезгав от пиянство:

— Ех, Ива-а-н Ларионич, бащице — не е това за мен работа. Аз съм роден музикант, а ме искат монах!

— С усърдие всяка работа може да се надмогне.

— Не, какво съм аз? За мен е кочияш да съм, па с вихрена тройка, ех…

И издал адамовата си ябълка, буйно подема:

Ех, ще впрее-егна вихър тройка,

коне кестеняви,

па ще литна в нощта мразовита

право при свидна изгора!

Иван Ларионович се усмихва покорно, намества очилата на сивия си, печален нос и се отстранява, а десетина гласа дружно подхващат песента, сливат се в мощен поток и сякаш вдигнали във въздуха цялата работилница, с отмерени тласъци я люлеят.

Че конете сами знаят

либе де живее…

Престанал да отделя жълтъците на яйцата, с по една черупка в ръцете, ученикът Пашка Одинцов приглася с великолепен дискант.

Опиянени от звуците, всички се прехласват, всички дишат с една гръд, живеят с едно чувство и под око наблюдават казака. Когато той пееше, работилницата го признаваше за свой властелин; всички се устремяваха към него и следяха широките му ръкомахания — той разперваше ръцете си, като че ли се готвеше да литне. Сигурен съм, че ако внезапно прекъснеше песента и викнеше: „Троши, чупи всичко!“ — всички, дори и най-солидните майстори, за няколко минути биха направили работилницата на трески.

Пееше рядко, ала властта на буйните му песни бе винаги еднакво замайваща и победна; колкото и мрачно да бе настроението на хората, той ги въодушевяваше и разпалваше, всички се напрягаха и в жарко сливане на силите се превръщаха в могъщ орган.

В мене тези песни будеха парещо чувство на завист към певеца, към неговата красива власт над хората; нещо ужасно вълнуващо нахлуваше в сърцето ми и го разширяваше до болка, искаше ми се да плача и да викам на пеещите хора:

„Обичам ви!“

Туберкулозният, жълт Давидов, целият обрасъл с кичури косми, също отваряше уста и странно заприличваше на току-що излюпено гардже.

Весели, буйни песни се пееха само тогава, когато ги запяваше казакът, а по-често пееха унили и разлети за „безсрамните хора“, „А когато край гора-горица“ и за смъртта на Александър Ⅰ: „Кога тръгна наш Лександра войската да си прегледа“.

Понякога по предложение на Жихарев, най-добрия иконописец по лицата в нашата работилница, правеха опит да пеят нещо църковно, ала това рядко излизаше сполучливо. Жихарев винаги се мъчеше да постигне някаква особена хармоничност, ясна само на него самия, и на всички пречеше да пеят.

Той беше човек на около четиридесет и пет години, слаб, плешив, с полувенец от черна, циганска къдрава коса, с дебели черни вежди, като мустаци. Острата гъста брадичка разхубавяваше много неговото изящно и мургаво, неруско лице, но под гърбавия му нос стърчаха твърди мустаци, излишни при неговите вежди. Сините му очи бяха различни: лявото — явно по-голямо от дясното.

— Пашка! — викаше той с теноров глас на другаря ми, ученика. — Я подкарай: „Хвалете!“ Народе, слушай!

Пашка избърсваше ръце в престилката си и започваше:

— „Хва-алете…“

— „… и-името господне“ — подемаха няколко гласа, а Жихарев тревожно викаше:

— Евгений — по-ниско! Пусни гласа си в самите недра на душата…

Ситанов зове глухо, сякаш бие бъчва:

— „Р-раби божи…“

— Не така-а! Тук трябва тъй да се изпее, че земята да се разтърси и вратите и прозорците сами да се разтворят!

Жихарев целият се гърчи в странна възбуда, чудноватите му вежди сноват нагоре-надолу по челото, гласът му прекъсва, а пръстите му свирят на невидими гусли.

— Раби божи — разбираш ли? — многозначително казва той. — Това трябва да се почувствува до ядката, през цялата люспа. Р-раби, хвалете господа! Как може вие, живи хора, да не го разбирате?

— Това ние никога не можем да го постигнем, както знаете — казва Ситанов вежливо.

— Абе да оставим!

Жихарев обидено се залавя за работа. Той е най-добрият майстор, може да рисува лица по византийски, по френски и „живописния“, по италиански маниер. Когато приема поръчки за иконостаси, Ларионич се съветва с него — той е тънък познавач на иконописните оригинали, всички скъпи копия на чудотворните икони — Фьодоровската, Смоленската, Казанската и други — минават през неговите ръце. Но като се рови в оригиналите, той роптае високо:

— Вързали са ни тези пусти първообрази… Правичката да си кажем: вързали са ни!…

Въпреки важното си положение в работилницата той е по-малко надменен от другите, отнася се любезно към учениците — към мене и към Павел, и иска да ни научи на занаята — с това не се занимава никой друг освен него.

Той мъчно може да бъде разбран; изобщо — тъжен човек, понякога по цяла седмица работи мълчаливо, като ням; гледа всички учудено и чуждо, сякаш за пръв път вижда хората, които познава. И макар че много обича пеенето, през тези дни не пее и дори като че ли не чува песните. Всички го наблюдават и си намигат към него. Той се е привел над полегато поставената икона, дъската й стои в скута му, средата й се опира на ръба на масата, тънката му четка грижливо изписва мрачното, затворено лице, самият той също е мрачен и затворен.

Внезапно заговаря ясно и обидено:

— Предтеча — какво значи това? Течъ по старому значи — вървя. Предтеча е предходник, а не нещо друго…

В работилницата става тихо, всички гледат под око Жихарев и се подсмиват, а в тишината звучат странни думи;

— Него трябва да го рисуваме не с овча кожа, а с крила…

— С кого говориш? — питат го.

Той мълчи, не чува въпроса или пък не желае да отговори, после — отново в изпълнената с очакване тишина се отронват думите му:

— Житията трябва да се знаят, а кой ги знае житията? Какво знаем ние? Живеем без криле… Къде е душата? Душата къде е? Първообразчета — да! — Има. А сърце — няма…

Тези гласно изречени мисли пораждат у всички, освен у Ситанов, подигравателни усмивки; почти винаги някой пошепва злорадо:

— В събота ще се запие…

Дългият, мършав Ситанов, младеж на двадесет и две години, с кръгло лице, без мустаци и вежди, печално и сериозно гледа в ъгъла.

Помня, след като свърши копието на Фьодоровската божа майка, струва ми се за Кунгур, Жихарев тури иконата на масата и каза високо, развълнувано:

— Завършена е майчицата! Яко чаша си ти — чаша бездънна, в която ще рукнат сега горчивите, сърдечни сълзи на света човешки…

И като метна на раменете си нечие палто, отиде в кръчмата. Младежите се разсмяха, засвиркаха; по-възрастните завистливо въздъхнаха след него, а Ситанов пристъпи до произведението му, погледна го внимателно и обясни:

— Разбира се, че ще се запие, защото му е жал да предаде работата си. Тази жалост не е достъпна за всички…

Пиянството на Жихарев започваше всякога в събота. Това като че ли не беше обикновената болест на работник-алкохолик; започваше така: сутринта той написваше писъмце и го изпращаше някъде по Павел, а преди обед казваше на Ларионич:

— Днес отивам на баня!

— За дълго ли?

— Е, господи…

— Ама моля ти се, най-късно до вторник!

Жихарев кимваше утвърдително с голия си череп, веждите му трепваха.

Дошъл си от баня, той се обличаше като франт, слагаше си бял нагръдник, кърпа на врата, спускаше над атлазената си жилетка дълга сребърна верижка и заминаваше мълчаливо, като заръчваше на мене и на Павел:

— За довечера разтребете работилницата по-хубаво; голямата маса да се измие и изтърка!

Настроението на всички ставаше празнично, всички се стягаха, четкаха, отиваха завчас на баня, вечеряха набързо; след вечеря идваше Жихарев с кесии мезета, бира и водка, а след него — една жена, почти уродливо едра във всичките си измерения. Висока беше към два метра, всички наши столове и столчета ставаха пред нея малки като играчки, дори дългият Ситанов изглеждаше момче до нея. Тя е много стройна, но гърдите й се издигат като хълм към брадичката, движенията й са бавни, несръчни. Надхвърлила е четиридесет години, ала кръглото й, неподвижно лице, с огромни конски очи, е свежо и гладко, малката й уста е сякаш нарисувана, като у евтина кукла. С усмивка буташе на всички широката си, топла длан и говореше излишни думи:

— Здравейте. Студено е днес. Колко тежко мирише у вас. На боя мирише. Здравейте.

Приятно е да я гледаш — спокойна и силна като голяма пълноводна река, но в-думите й има нещо сънотворно, всички те са ненужни и уморяват. Преди да изрече дума, тя се надуваше и още повече заобляше почти пурпурните си бузи.

Младежите се похилкват и шушукат:

— Ей, че великан!

— Камбанария!

Свила малките си уста, с ръце под гърдите, тя сяда до сложената маса, при самовара, и гледа всички поред с добрия поглед на конските си очи.

Всички се отнасят към нея с уважение, младите дори малко се плашат от нея — гледа момчето с жадни очи това едро тяло, ала когато погледът му срещне нейния плътно обгръщащ взор — момчето смутено свежда очите си. Жихарев също е вежлив към гостенката си, говори й на „вие“, нарича я кумичка и когато я черпи, покланя й се ниско.

— Ама не се безпокойте — сладко провлича тя, — какъв неспокоен сте наистина!

Самата тя живее, без да бърза, ръцете и се движат само от лактите до китките, а лактите й са здраво притиснати до хълбоците. От нея лъха спиртна миризма на горещ хляб.

Заеквайки от възторг, старият Гоголев хвали хубостта на жената — сякаш псалт пее акатист, тя слуша с благосклонна усмивка, а когато той оплете думите, тя говори за себе си:

— А като мома не бяхме никак хубава, всичко това от женския живот го придобихме. Към трийсет години станахме такава забележителна, че дори и дворяни се интересуваха, един околийски предводител ни беше обещал каляска с чифт коне…

Капендюхин, пийнал, разчорлен, я гледа с ненавистен поглед и пита грубо:

— Това — за какво именно го беше обещал?

— Заради нашата любов, то се знай — обяснява гостенката.

— Любов — мънка Капендюхин смутено, — каква ти любов?

— Вие, такъв прекрасен левент, много добре знаете любовта — казва жената просто.

Работилницата се тресе от смях, а Ситанов мърмори на Капендюхин:

— Глупачка, ако не по-лошо! Такава можеш да обичаш само от преголяма мъка, както е известно на всички…

Той бледнее от ракията, по слепите му очи като перли е избила пот, умните му очи тревожно блестят. А старият Гоголев поклаща уродливия си нос, избърсва с пръсти сълзите от очите си и пита:

— Колко дечица си имала?

— Дете имахме едно…

Над масата виси лампа, зад ъгъла на печката — друга. Те дават малко светлина, в ъглите на работилницата са се събрали гъсти сенки, откъдето гледат недорисуваните, обезглавени фигури. В гладките сиви петна на мястото на ръцете и главите се мержелее нещо зловещо; повече от всякога ми се струва, че телата на светците тайнствено са изчезнали от пъстрите одежди, от тази изба. Стъклените кълба са вдигнати чак до тавана, висят там на куките в облаче дим и блещукат синкаво.

Жихарев неспокойно обикаля масата, кани всички да ядат и пият, голият му череп се навежда ту към този, ту към онзи, тънките му пръсти непрекъснато играят. Той е отслабнал, хищният му нос е станал по-остър; когато стои ребром към светлината, върху страната му ляга черна сянка от носа.

— Пийте, яжте, приятели — казва със звънлив тенор.

А жената пее свойски:

— Защо си правите труд, куме? Всеки си има ръка, има си апетит, никой не може да яде повече, отколкото му се яде!

— Отпочивай си, народе! — възбудено вика Жихарев. — Приятели мои, всички ние сме раби божи, хайде да изпеем „Хвалете името“…

Пеенето не върви; вече всички са се отпуснали, опили от яденето и от водката. В ръцете на Капендюхин се появява хармоника, младият Виктор Салаутин, черен и сериозен като вранче, е взел дайрето, движи пръст по опънатата кожа, кожата глухо бумти, буйно дрънкат звънчетата.

— Р-руската! — командува Жихарев. — Кумичке, моля!

— Ах — въздъхва жената и става, — колко сте неспокоен!

Излиза на свободното място и застава там здраво, като параклис. Облечена е с широка кафява пола и жълта батистена блуза, с алена кърпа на главата.

Лудешки вие хармониката, звънтят камбанките й, дрънкат звънчетата, кожата на дайрето издава тежък, глухо въздишащ звук, неприятно е да слушаш това — сякаш човек се е побъркал и като пъшка и ридае, блъска чело в стената.

Жихарев не може да играе, той просто ситни с крака и потропва с токовете на силно лъснатите си ботуши, подскача като козел и все не в такт с увличащата музика. Краката му са като чужди, тялото му грозно се кълчи, той се мята като оса в паяжина или риба в мрежа — това е тъжно. Но всички, дори и пияните, внимателно гледат гърченето му, всички мълчаливо наблюдават лицето и ръцете му. Лицето на Жихарев изумително играе, става ту ласкаво и смутено, ту внезапно гордо и — сурово се въси; ето че той се учуди от нещо, ахна, затвори за миг очи, а като ги отвори, стана печален. Стиснал юмруци, промъква се към жената и неочаквано ударил крак, падна на колене пред нея, широко разперил ръце, вдигнал вежди, сърдечно усмихнат. Тя го гледа отгоре надолу с блакосклонна усмивка и спокойно го предупреждава:

— Ще се изморите, куме!

Тя се опитва нежно да притвори очи, ала тези очи, големи като пендари, не се затварят и сбърчено, лицето й добива неприятно изражение.

Тя също не може да танцува, само бавно люлее огромното си тяло и безшумно го мести от място на място. В лявата си ръка държи кърпа и лениво помахва с нея; дясната й ръка е опряна на хълбока — това я прави да прилича на огромна кана.

А Жихарев обикаля тази каменна жена и противоречиво мени лицето си — струва ти се, че играят не един, а десет души, всичките различни: един — тих и покорен; друг — сърдит, вдъхващ страх; трети — самият той се бои от нещо и като охка тихичко, иска незабелязано да избяга от едрата, неприятна жена. Ето че се появи още един — озъбен, конвулсивно се превива като ранено куче. Този скучен, грозен танц поражда у мене тежко униние, буди лоши спомени за войниците, перачките и готвачките, за кучешките сватби.

В паметта ми изплуват тихите думи на Сидоров:

„В това нещо всички лъжат, то затуй е такова нещо, че всичките ги е срам, никой никого не обича, а просто — игра…“

Не искам да вярвам, че „всички лъжат в това нещо“ — ами тогава Кралица Марго? И Жихарев не лъже, разбира се. Зная, че Ситанов е обикнал „фльорца“, а тя го е заразила със срамна болест, но той не я бие за това, както го съветват другарите му, а й е взел под наем стая, лекува я и винаги говори за нея някак особено топло и смутено.

Едрата жена непрекъснато се клати, като се усмихва безжизнено, и от време на време размахва кърпичката; Жихарев конвулсивно подскача около нея, аз гледам и си мисля: нима Ева, която е измамила бога, е приличала на този кон? В мене се поражда чувство на омраза към нея.

Безликите икони гледат от тъмните стени, до стъклата на прозорците се е прилепила тъмна нощ. Лампите горят мъждиво в задухата на работилницата; вслушвам се и — сред тежкия тропот и шума от гласовете се отделя бързото падане на капките вода от медния умивалник във ведрото с помията.

Колко различно е всичко това от живота, за който съм чел в книгите. Ужасно различно. Ето че най-после на всички дотегна. Капендюхин бута хармониката в ръцете на Салаутин и вика:

— Карай! С пълна пара!

Той танцува като Ванка Циганина — сякаш лети във въздуха; после въодушевено и изкусно танцуват Павел Одинцов, Сорокин; туберкулозният Давидов също мести крака по пода и кашля от праха, дима, силната миризма на водка и пушен салам, който винаги дъха на щавена кожа.

Играят, пеят, викат, но всеки помни, че се весели, и всички като че ли държат изпит един пред друг — изпит за ловкост и неуморност.

Пийналият Ситанов пита ту този, ту онзи:

— Мигар може да се обича такава жена, а?

Изглежда, че ей сега ще заплаче.

Ларионич понадига острите кости на раменете си и му отговаря:

— Жена като жена — какво искаш?

Онези, за които говорят, незабелязано са изчезнали. Жихарев ще дойде в работилницата след два-три дни, ще отиде на баня и около две седмици ще работи в своя кът мълчаливо, важен, чужд на всички.

— Отидоха ли си? — пита Ситанов сам себе си и оглежда работилницата с тъжни синкавосиви очи. Лицето му е грозно, някак старческо, ала очите са ясни и добри.

Ситанов се отнася към мене приятелски — това дължа на дебелата тетрадка, в която имам записани стихове. Той не вярва в бога, но много мъчно е да се разбере — кой в работилницата освен Ларионич обича бога и вярва в него: всички говорят за него лекомислено, подигравателно, така, както обичат да говорят за господарката. И все пак, когато сядат да обядват и да вечерят, всички се кръстят, когато си лягат да спят — молят се, в празник ходят на църква.

Ситанов не прави нищо от това и го смятат безбожник.

— Няма бог — казва той.

— Ами откъде е произлязло всичко?

— Не зная…

Когато го попитах: как може да няма бог? — той ми обясни:

— Виждаш ли: бог е висина!

И вдигна над главата си дългата ръка, а после я спусна на седемдесет-осемдесет сантиметра от пода и каза:

— Човекът е низост! Така ли е? А казано е: „Човекът е създаден по образ и подобие божие“, както знаеш! А на какво прилича Гоголев?

Това ме оборва: нечистият и пиян старец Гоголев, въпреки възрастта си, върши греха на Онан; спомням си вятския войник, Ермохин, бабината сестра — какво богоподобно има в тях?

— Хората са свини, както се знае — казва Ситанов и веднага почва да ме утешава:

— Нищо, Максимич, има и добри, има!

С него беше леко, просто. Когато не знаеше нещо, откровено казваше:

— Не зная, не съм мислил за това!

Това също бе необикновено: преди да го срещна, бях виждал само хора, които всичко знаеха, за всичко говореха.

Чудно ми беше, когато виждах в тетрадката му, покрай хубавите стихове, които вълнуваха душата, множество мръсни стихотворения, будещи само срам. Когато му говорех за Пушкин, той ми сочеше „Гаврилиадата“, преписана в тетрадката му…

— Какво е Пушкин? Просто — шегаджия, а виж, Бенедиктов — той, Максимич, заслужава внимание!

И затворил очи, тихичко декламираше:

О, ето на жена прекрасна

очарователната гръд…

И, кой знае защо, особено наблягаше на три реда, като ги казваше с горда радост:

Ала не би могъл и орлов взор

през този пламнал жар заслон

да мине — и във сърцето да проникне…

— Разбираш ли?

Беше ми много неудобно да призная, че не разбирам на какво се радва.