Максим Горки
Сред хората (12)

12

Късно през есента, когато параходът преустанови рейсовете си, постъпих като ученик в една иконописна работилница, но на другия ден господарката ми — кротка бабичка, която обичаше да си попийва, ми заяви с владимирски изговор:

— Сегинка дните са късички, вечерите — дълги, та заран ти ще отиваш в дюкяна, ще поработваш като прислужник, пък вечер се учи!

И ме даде под властта на дребничкия, бързоног продавач, млад мъж с хубаво, сладникаво лице. Всяка сутрин, в студената дрезгавина на разсъмването, тръгваме с него през целия град по спящата търговска улица Илинка към Долния пазар; там, на втория етаж на покритата чаршия, се помещава магазинът. Приспособен от килер, тъмен, с желязна врата и едно малко прозорче към терасата, покрита с ламарина, магазинът бе претъпкан с различни по големина икони, иконостаси, гладки и с „лоза“, книги с църковнославянско писмо, с жълта кожена подвързия. До нашия магазин имаше друг, в него търгуваше също с икони и книги чернобрад търговец, сродник на староверски книжник, прочут отвъд Волга, в керженските краища; при търговеца работеше неговият син — мършав и пъргав, на моите години, с малко сиво личице на старец, с подвижни миши очи.

След като отворехме магазина, аз трябваше да изтичам за вряла вода в кръчмата; след като се напиехме с чай — да почистя магазина, да избърша прахта от стоката и после — да стърча на терасата и да дебна купувачите да не влизат в магазина на съседа.

— Купувачът е глупак — уверено ми казваше продавачът. — На него му е все едно откъде ще купи, само да е евтино, а от стоката не разбира!

Като почукваше бързо дъсчиците на иконите и се хвалеше със своето тънко познаване на занаята, той ме учеше:

— От Мстьорската школа са евтина стока, три вершка на четири — струва… шест вершка на седем — струва… Светците знаеш ли? Запомни: Бонифаций — против пиянство; великомъченица Варвара — против зъбобол и внезапна смърт; Василий Блажени — против треска, против огненица… Богородиците знаеш ли? Ето: Скърбящата, Триръката, Абалацката-Знамение, Не ме оплаквай, майко, Успокой скръбта ми, Казанската, Покров, Седмострелната…

Бързо запомних цените на иконите според големината и школата, запомних различията в иконите на Богородиците, но ми бе трудно да запомня значението на светците.

Замислил съм се някой път за нещо, застанал пред вратата на магазина, а продавачът изведнъж почне да проверява знанията ми:

— Кой помага при тежко раждане?

Ако сбъркам, той презрително пита:

— За какво ти е тая глава?

Още по-трудно ми беше да каня купувачи; грозно нарисуваните икони не ми харесваха, неудобно ми беше да ги продавам. От разказите на баба аз си представях Богородица млада, хубава, добра; такава бе тя и по картинките в списанията, а иконите я изобразяваха стара, строга, с дълъг, крив нос и сковани ръчици.

В пазарните дни — сряда и петък — кипеше оживена търговия, на терасата непрекъснато идваха мъже и стари жени, понякога цели семейства все старообредци от Заволжието, недоверчиви и навъсени горски хора. Често пъти видиш как бавно — сякаш го е страх да не се провали — крачи в галерията тромав човек, увит в овчи кожух и дебел домашен шаяк — стане ти стеснително пред него, досрамее те. С голямо усилие се изпречиш на пътя му, мотаеш се в краката му в тежки ботуши и бръмчиш като комар.

— Какво обичате, уважаеми? Псалтири с допълнения и с обяснения, книги от Ефрем Сирин, Кирилови, Устави, Часослови — заповядайте, хвърлете поглед! Всички икони, каквито желаете, на различни цени, от най-добри майстори, тъмни тонове! По поръчка рисуваме, когато речете; всички светци и Богородици! Може би желаете да поръчате поименна, семейна? Най-добрата работилница в Русия! Първата фирма в града!

Непроницаемият и загадъчен купувач дълго мълчи и ме гледа, сякаш съм куче, после изведнъж ме бутва встрани с непохватна ръка и отива в дюкяна на съседа, а моят продавач потрива големите си уши и мърмори сърдито:

— Изтърва го, тър-рговец!…

В дюкяна на съседа жужи мек, сладък глас, тече замайваща реч:

— Ний, драги, не търгуваме с овчи кожи или ботуши, а с божа благодат, която стои над сребро и злато и изобщо цена няма…

— Д-дявол! — шепне със завист и възхищение моят продавач — Майсторски хвърля прах в очите на селяндура! Учи се! Учи се!

Учех се добросъвестно — всяка работа трябва да се върши добре, щом си се заловил за нея. Ала не постигах големи успехи в примамването на купувачи и в търговията; тези навъсени, неприказливи селяни, старите жени, които приличаха на плъхове, всякога уплашени от нещо, оклюмали, будеха у мене жал, искаше ми се скришом да кажа на купувача истинската цена на иконата и да не му вземам добавъчни грошове. Всички те ми се струваха бедни, гладни и се чудех, като виждах, че тези хора плащат по три рубли и петдесет копейки за един псалтир — книгата, която купуваха най-често.

Те ме смайваха със своето познаване на книгите и достойнствата на рисунъка на иконите, а веднъж едно побеляло старче, което се мъчех да вкарам в дюкяна, кротко ми каза:

— Не ще е вярно, момко, че вашата работилница за икони била най-добрата в Русия — най-добрата е на Рогожин, в Москва!

Отдръпнах се посрамен, а той бавничко продължи нататък, без да се отбие и в дюкяна на съседа.

— Клъцна ли те? — ехидно попита продавачът.

— Вие не сте ми споменавали за работилницата на Рогожин…

Той почна да хока:

— Скитат се таквиз едни хрисими и всичко знаят проклетниците, всичко разбират, дъртите песове…

Хубавичък, охранен и самолюбив, той мразеше селяните и в добри моменти се оплакваше пред мене:

— Аз съм умен, обичам чистотата, хубавите миризми — тамян, одеколон, а при тези си качества съм длъжен да се кланям до пояс на смрадливите селяндури, за да дадат петаче печалба на господарката! Приятно ли ми е това? Какво представлява селянинът? Табашка вълна, земна въшка, а пък…

Той млъкваше огорчено.

На мене селяните ми харесваха, у всекиго от тях се чувствуваше нещо тайнствено, както у Яков.

Често пъти в магазина ще се намъкне тромава фигура с кафтан, облечен над полушубката, ще свали рунтавия си калпак, ще се прекръсти с два пръста, като гледа в ъгъла, където блещука кандило, и се старае да не досяга с очи неосветените икони, после мълком ще поразучи с поглед наоколо си и ще рече:

— Я ми дай псалтир с обяснения!

Запретнал ръкавите на кафтана си, той дълго чете първата кола, като мърда бледите си, до кръв напукани устни.

— По-стар няма ли?

— Старите струват по хиляда рубли, както знаете…

— Знаем.

Наплюнчил пръст, селянинът обръща страницата и там, където я е докоснал, остава тъмен отпечатък от пръста му. Продавачът гледа със злобен поглед темето на купувача и казва:

— Светото писание е винаги еднакво старо, господ не е изменял словото си…

— Знаем, чували сме! Господ не го е изменял, ама Никон го е изменил.

И като затваря книгата, купувачът мълком си отива.

Понякога тези горски хора спореха с продавача и ми беше ясно, че те познават писанието по-добре от него.

— Езичници блатни — мърмореше продавачът.

Виждах също така, че макар новата книга да не е по сърце на селянина, той се отнася към нея с уважение, докосва я предпазливо, сякаш книгата може да изхвръкне като птица от ръцете му. Беше ми много приятно да виждам това, защото и за мене книгата е чудо — в нея е затворена душата на оня, който я е написал; когато отворя книгата, аз освобождавам тази душа и тя тайнствено говори с мене.

Твърде често старците и бабите донасяха за продан старопечатни книги от предниконови времена или преписи на такива книги, красиво изпипани от монахините по Иргиз и Керженец; преписи на минеи, непоправени от Дмитрий Ростовски; древни икони, кръстове и медни сгъваеми икони с емайл, поморийски отливки, сребърни канчета, подарени на механджии от московски князе; всичко това се предлагаше тайнствено, предпазливо, скришом.

И моят търговец, и нашият съсед много зорко дебнеха такива продавачи и се мъчеха да си ги отнемат един другиму; като купуваха старините за рубли и десетки рубли, те ги продаваха на панаира на богати старообредци за стотици.

Продавачът ме учеше:

— Внимавай за тези върколаци, за магьосниците, отваряй си очите на четири! Те носят късмет.

Когато се появеше такъв продавач, моят началник ме пращаше да повикам книжника Пьотр Василич, познавач на старопечатните книги, икони и всякакви старини.

Той беше висок старец с дълга брада като на Василий Блажени, с умни очи и симпатично лице. Стъпалото на единия му крак беше отсечено, та ходеше, накуцвайки, с дълга тояга в ръката, зиме и лете с леко, тънко палто, подобно на расо, и кадифен каскет със странна форма, приличащ на тенджера. Бодър, изправен, когато влезеше в магазина, той отпускаше рамене, превиваше гръб, тихичко пъшкаше, кръстеше се често с два пръста и непрекъснато мънкаше молитви и псалми. Това благочестие и старческата му немощ веднага вдъхваха на продавача на иконата доверие към книжника.

— Каква сте я оплескали? — питаше старецът.

— Ами продава се една икона, донесе я човекът, казва, че била строгановска.

— Какво?

— Строгановска.

— Аха… Не чувам добре, заслони господ слуха ми от мерзостта на никонианските думи…

Свалил каскета си, той държи иконата хоризонтално, гледа рисунката надлъж, отстрани, направо; гледа дървения клин в дъската, като присвива очи и мърка:

— Безбожниците никониани, забелязали нашата любов към древното благообразие и коварно учени от дявола на фалшове разни — днес и светите икони подправят изкусно, ох, изкусно! Наглед иконата божем наистина е от строгановската или устюжката школа или пък суздалската, а взреш ли се с вътрешно око — фалша!

Щом каже „фалша“, значи, иконата е скъпа и рядка. Множество условни изрази показват на търговеца колко може да даде за иконата, за книгата; зная, че думите „униние и скръб“ значат — десет рубли, „Никон-тигърът“ — двадесет и пет; срамно ми е, като виждам как измамват продавача, но умелата игра на книжника ме увлича.

— Та никонианите, черни чада на Никон-тигъра, всичко могат да сторят, ръководени от сатаната — виж, че и грундът негли е истински, и одеянието от една и съща ръка е рисувано, ала образът, на — не е от същата четка, не е от същата! Пък старите майстори като Пимен Ушаков — той макар да е бил еретик, сам е рисувал цялата икона, и одеянието, и образа, сам е рендосвал дъската и грундирал, а днешните богомерзки хорица не могат това! По-рано иконописът е бил свято нещо, а сега е само художество, така си е, божи люде!

Накрая той туря внимателно иконата на тезгяха, слага си каскета и казва:

— Грехове.

Това значи — купувай!

Затънал в реката на медените му думи, смаян от знанията на стареца, продавачът на иконата пита почтително.

— А какво ще кажеш за иконата, уважаеми?

— Иконата е никонианска работа.

— Не може да бъде! На нея са се молили дедите и прадедите ми…

— Ама Никон е живял преди прадядо ти.

Старецът приближава иконата до лицето на собственика и вече строго му внушава:

— Виж я каква е весела, мигар това е икона? Това е картина, сляпо художество, никонианска забава — в това произведение няма душа! Ще говоря ли аз неверни неща? Аз съм стар човек, преследван заради истината, скоро ще трябва да ида при бога, нямам сметка да си кривя душата!

Той излиза от магазина на терасата, умиращ от старческа слабост, оскърбен от недоверието към неговата преценка. Търговецът плаща за иконата няколко рубли, продавачът си отива, като се покланя ниско на Пьотр Василич; изпращат ме в кръчмата да взема вряла вода за чай; когато се връщам, намирам книжника бодър и весел; той разглежда внимателно покупката и учи моя началник:

— Гледай: иконата е строга, изкусно рисувана, със страх божи, в нея човешкото е отхвърлено…

— Ами от коя школа е? — пита продавачът, като сияе и подрипва.

— Рано е за теб да, знаеш това.

— А колко ще дадат познавачите?

— Не зная. Нека да я покажа на тоз-онзи…

— Ох, Пьотр Василич…

— Пък ако я продам — за теб петдесет, а горницата е моя!

— Ох…

— Ама не охкай…

Те пият чай и се пазарят безсрамно, като се гледат с очи на измамници. Продавачът цял е в ръцете на стареца, това е ясно; а когато старецът си отиде, той ще ми каже:

— Внимавай да не се раздрънкаш пред господарката за тази покупка!

След като се споразумяват за продажбата на иконата, продавачът пита:

— Ами какво новичко в града, Пьотр Василич?

Старецът оглажда брадата си с жълтата си ръка и разкрил мазните си устни, разказва за живота на богатите търговци: за търговски успехи, за гуляи, за болести, сватби, за изневери на съпруги и съпрузи. Той нахвърля тези тлъсти разкази бързо и умело, както добра готвачка — блини, и ги полива със съскащ смях. Кръгличкото лице на продавача потъмнява от завист и възторг, очите му са премрежени от мечтателна влага; той въздъхва и казва жално:

— Живеят хората! Пък, виж, аз…

— Всеки с късмета си — тътне басчето на книжника. — На едного ангели коват съдбата със сребърни чукчета, на другиго — сатаната, с тъпото на брадвата…

Този як, жилав старец знае всичко — целия живот на града, всички тайни на търговците, чиновниците, поповете и занаятчиите. Той е буден, като хищна птица, в него се е смесило нещо вълчо и лисичо; всякога ми се иска да го ядосам, но той ме гледа отдалеч и сякаш през мъгла. Струва ми се, че е обгърнат от бездънна пустота; ако пристъпиш по-близо до него, ще се сгромолясаш някъде. И чувствувам в него нещо сродно с огняря Шумов.

Макар че продавачът се възхищава в очите и зад гърба му от неговия ум, има моменти, когато и той, както и аз, иска да разсърди, да обиди стареца.

— Все пак ти си измамник за хората — неочаквано казва той и предизвикателно гледа стареца в лицето.

Старецът се подсмива лениво и отвръща:

— Само господ може без измама, а ний живеем между глупаци; ако не измамиш глупака — каква полза от него?

Продавачът се горещи:

— Та не всички селяни са глупаци, нали търговците произлизат от селяните!

— За търговците не говорим. Глупаците не живеят безчестно. Глупакът е свят, в него заложбите спят…

Старецът говори все по-лениво и това много ме дразни. Струва ми се, че е застанал на купчинка твърда земя, а около него е тресавище. Не можеш да го ядосаш, той е недостъпен за гнева или умее да го скрива дълбоко.

Но често се случваше той сам да почне да се закача с мене — ще пристъпи съвсем близо, ще се усмихне в брадата си и ще попита:

— Как го викаше ти френския съчинител — Подрисон ли?

Страшно ме ядосва този отвратителен навик да се изопачават имената, но като се въздържам засега отговарям:

— Понсон-де-Терай.

— Не трай?

— Не говорете глупости, не сте малък.

— Вярно, не съм малък. Какво четеш?

— Ефрем Сирин.

— Ами кой пише по-добре: твоите светски или този?

Мълча.

— Светските главно за какво пишат? — не престава той.

— За всичко, което се среща в живота.

— Значи, за кучета, за коне — дето се свиват, нали?

Продавачът се смее с глас, аз се ядосвам. Много ми е тежко и неприятно, но ако направя опит да се махна, продавачът ще ме спре:

— Къде?

А старецът ме изпитва:

— Я, грамотнико, проумей задачата: пред теб стоят хиляда голи човеци, петстотин жени и петстотин мъже, а между тях са Адам и Ева — как ще откриеш Адам и Ева?

Той дълго ме разпитва и най-после тържествено обявява:

— Глупчо, ами че нали те не са родени, а са създадени, значи — нямат пъпове!

Старецът знае безброй такива „задачи“ и може да ти извади душата с тях.

През първите дни на дежурствата си в магазина бях разказвал на продавача съдържанието на няколко книги, които бях чел, и сега тези разкази се превърнаха в бич за мене: продавачът ги преразказваше на Пьотр Василиевич, като преднамерено ги преиначаваше и мръсно извращаваше. Старецът майсторски му помагаше в това с безсрамни въпроси; досадливите им езици заливаха с помия от срамни думи Евгения Гранде, Людмила, Хенрих Ⅳ.

Разбирах, че постъпват така не от злина, а от скука, ала от това не ми ставаше по-леко. Избълвали мръсотия, те се ровеха в нея като свини и грухтяха от наслада, че и петнят и калят красивото — чуждо, странно и смешно за тях.

Цялата покрита чаршия, всичките й обитатели, търговци и продавачи, живееха особен живот, пълен с детински глупави, но винаги жестоки забавления. Ако пристигнал от други краища селянин попиташе отде е по-близо да се иде на едно или друго място в града, винаги го пращаха в погрешна посока — това до такава степен бе станало навик на всички, че вече не доставяше удоволствие на измамниците. Ако хванеха два плъха, свързваха им опашките, пускаха ги на пътя и с удоволствие гледаха как се дърпат на различни страни и се хапят един друг; а някой път ще полеят плъха с газ и ще запалят. Връзваха за опашката на куче счупена желязна кофа; кучето в див страх, с вой и трясък лудо летеше нанякъде, а хората гледаха и примираха от смях.

Имаше много такива развлечения, като че ли всички хора — преди всичко селяните — съществуваха изключително за забава на покритата чаршия. В отношението към човека се чувствуваше постоянно желание да се подиграят с него, да му причинят болка, неудобство. И чудно бе, че книгите, прочетени от мене, мълчат за този непрестанен, остър стремеж на хората да се гаврят един с друг.

Едно такова забавление на покритата чаршия ми се струваше особено обидно и противно.

Долу, под нашия магазин, при търговеца на вълна и плъстени ботуши работеше продавач, който учудваше целия Долни пазар с лакомията си; неговият господар се хвалеше с това качество на своя работник, както се хвалят със злината на куче или със силата на кон. Често пъти той канеше съседите си търговци да се хванат на бас:

— Кой дава десет рубли? Обзалагам се, че за два часа Мишка ще излапа десет фунта бут!

Но всички знаеха, че Мишка е способен да направи това, и казваха:

— На бас не се хващаме, но шунка може да купим, нека плюска, ще погледаме.

— Само да дадат чисто месо, без кокали!

Ще поспорят малко и лениво и ето че от тъмния склад се измъква мършав, голобрад, скулест момък с дълго палто от дебело сукно, препасан с червен пояс, целият покрит с налепнали фъндъци вълна. Почтително свалил каскета от малката си глава, той мълчаливо е вперил мътния поглед на дълбоко хлътналите си очи в кръглото лице на господаря си, наляно с божурена кръв и обрасло с дебели, твърди косми.

— Ще изплюскаш ли три оки бут?

— За колко време? — пита делово, с тънък глас Мишка.

— За два часа.

— Мъчно!

— Ами — мъчно!

— Ако може, две бирички!

— Хайде — казва господарят му и се хвали: — Да не мислите, че той на празен стомах — не, заранта омете близо два фунта кравай и на пладне обядва, както си е редно…

Донасят шунка, събират се зрители, все здравеняци търговци, плътно увити в тежките си шуби, приличащи на огромни топузи; хора с големи шкембета, а очите на всички са малки, с отоци от тлъстина и премрежени от сънливата влага на непреодолима скука.

Пъхнали ръце в ръкавите си, те заобикалят в тесен кръг гладника, въоръжен с нож и голям комат ръжен хляб; той се кръсти усърдно, сяда на чувал вълна, слага бута на един сандък до себе си и го измерва с празните си очи.

Като си отрязва тънка филия хляб и дебела — месо, гладникът грижливо ги туря една върху друга, поднася ги с две ръце към устата си — устните му треперят, той ги облизва с дългия си кучешки език, виждат се ситните му остри зъби — и с кучешки похват накланя муцуната си над месото.

— Почна!

— Гледайте часовника!

Всички очи делово са насочени към лицето на гладника, към долната му челюст, към кръглите бучици край ушите му; гледат как острата му брадичка равномерно се спуска и вдига и мудно споделят мисли:

— Като мечка дъни!

— Че ти виждал ли си мечка, когато яде?

— Аз да не живея в гората? Така се казва — нагъва, като мечка.

— Казва се — като свиня.

— Свинята свиня не яде…

Смеят се неохотно и веднага някой вещ поправя:

— Свинята плюска всичко — и прасенцата си, и сестра си…

Лицето на гладника постепенно потъмнява, ушите му стават сивосинкави, хлътналите му очи изскачат от орбитите си, той диша тежко, но брадичката му се движи все тъй равномерно.

— Напъвай, Михайло, време е! — подтикват го. Той неспокойно измерва с очи останалото месо, пие бира и пак мляска. Публиката се оживява и като поглеждат все по-често часовника в ръцете на господаря на Мишка, хората се предупреждават взаимно:

— Да не върне часовника назад — вземете му го! — Следи Мишка: да не пуска парчета в ръкава си! — Няма да го изплюска за определеното време!

Господарят на Мишка вика разпалено:

— Обзалагам се за двайсет и пет рубли! Мишка, да не ме подхлъзнеш!

Публиката го подклажда, но никой не приема баса.

А Мишка непрекъснато дъвче, дъвче, лицето му е заприличало на шунка, острият му хрущялест нос жално свири. Страх ме е да го гледам, струва ми се, че той ей сега ще изкрещи, ще заплаче:

„Милост…“

Или — ще се натъпче с месо до гуша, ще забие глава в краката на зрителите и ще умре.

Най-после той изяде всичко, облещи пияните си очи и захъхри уморено:

— Дайте ми да пия…

А господарят му гледа часовника си и мърмори:

— Закъсня, подлецът, четири минути…

Публиката го дразни.

— Жалко, че не се хванахме на бас — щеше да загубиш!

— И все пак звяр момче!

— Н-да, мястото му е в цирка…

— Ама как може господ да обезобрази човека, а?

— Хайде да пием чай ли, какво ли?

И се понасят като шлепове към кръчмата.

Искам да разбера какво събра тези тежки, чугунени хора около клетия момък, защо болезнената му лакомия ги забавлява.

Мрачно и скучно е в тясната галерия, задръстена с вълна, овчи кожи, кълчища, въжета, плъстени ботуши и сарашки стоки. От тротоара я отделят тухлени колони; недодялано дебели, те са оглозгани от времето, изпръскани с кал от улицата. Всички тухли и пролуките между тях навярно мислено са преброени хиляди пъти и завинаги са легнали в паметта като тежка мрежа с безобразните си мотиви.

По тротоара бавно вървят минувачите; по улицата полека се движат файтони, шейни със стока; оттатък улицата, в червения тухлен квадрат на двуетажните магазини, се простира площад, затрупан със сандъци, слама, омачкана амбалажна хартия, покрита с кален, изпотъпкан сняг.

Всичко това, заедно с хората, с конете, въпреки движението, изглежда неподвижно, лениво се върти на едно място, привързано за него с невидими вериги. Внезапно усещаш, че този живот е почти беззвучен, до онемяване беден на звуци. Скърцат плазове на шейни, блъскат се вратите на магазините, викат продавачите на банички, на гореща медовина, ала гласовете на хората звучат невесело, без сърце, те са еднообразни, с тях бързо свикваш и преставаш да ги забелязваш.

Погребално бумтят камбаните на църквите — този унил звън завинаги е заседнал в ухото. Той сякаш неспирно плува във въздуха над пазара, от сутрин до късна вечер, напластява се във всички мисли и чувства, ляга като потискаща медна утайка върху всички впечатления.

Скука, студена и дотеглива, лъха отвсякъде: от земята, покрита с мръсен сняг, от сивите преспи по стрехите, от червените тухли на сградите; скука се вие от комините като сив пушек и пъпли в сивичкото, ниско, пусто небе; скука излъчват конете, дъхат хората. Тя има своя миризма — тежка и смътна миризма на пот, лой, конопено масло, печен без тава пирог и дим; тази миризма стяга главата като топъл, тесен калпак и просмукала се в гърдите, поражда странно опиянение, смътно желание да затвориш очи, да закрещиш лудо, да хукнеш нанякъде и с все сила да блъснеш главата си в първата изпречила се стена.

Взирам се в лицата на търговците, охранени, преливащи от гъста, мазна кръв, изпощипани от студа и неподвижни, като в сън. Хората често се прозяват, зяпайки като риби, изхвърлени на сухия пясък.

През зимата търговията е слаба и в очите на търгашите липсва напрегнатият, хищен блясък, който през лятото ги поразкрасява и оживява. Тежките шуби стесняват движенията и превиват хората към земята; търговците говорят лениво, а когато се ядосат — препират се; мисля, че правят това нарочно само за да си покажат един другиму — живи сме!

Напълно ясно ми е, че скуката ги потиска, убива и само като безуспешна борба против нейната всепоглъщаща сила мога да си обясня жестоките и глупави развлечения на хората.

Понякога разговарям за това с Пьотр Василиевич. Макар че, общо взето, той се отнася към мене насмешливо, с подигравка, моята страст към книгите му харесва и от време на време той си разрешава да ми приказва поучително и сериозно.

— Не ми харесва как живеят търговците — казвам аз.

Намотал кичур от брадата си на дългия си пръст, той пита:

— А отде знаеш как живеят те? Или често им ходиш на гости? Тук, момче, е улица, а на улицата хората не живеят, на улицата те търгуват, или пък — минеш набързо по нея и — пак в къщи! На улицата хората излизат облечени, а под дрехите не се знае какви са, открито човек живее у дома си, между своите четири стени, а как живее там — това ти не знаеш!

— Ами нали мислите им са едни и същи — каквито тук, такива и у дома?

— Че кой може да знае какви са мислите на съседа му? — казва старецът с не особено силен, внушителен бас и строго се ококорва. — Мислите са като рой въшки: нямат чет и брой — разправят старите. Може човек, като си дойде в къщи, да падне на колене, па да заплаче и бога да моли: „Прости ми, господи, съгреших на свят твой ден!“ Може пък къщата му да е манастир за него и да си живее там само с бога едничък? Така си е! Всяко паяче да си знае кьошенцето — плети си паяжината и умей да си даваш сметка колко тежиш, че да те издържи…

Когато говори сериозно, гласът му звучи още по-ниско, по-басово, сякаш съобщава важни тайни.

— Ето че ти разсъждаваш, а да разсъждаваш ти е рано, на твоите години не с ума се живее, а с очите! Следователно гледай, помни и си мълчи. Разумът е за делата, а вярата — за душата! Хубаво е, дето четеш книги, ала във всичко трябва да се знае мярка: някои стигат с четеното и до лудост, и до безбожие…

Струваше ми се, че той е безсмъртен — мъчно беше да си представя, че може да остарее, да се промени. Обичаше да разказва истории за търговци, за разбойници, за фалшификатори на пари, които са станали видни хора; аз вече бях чувал много такива истории от дядо, и дядо ги разказваше по-хубаво от книжника. Но смисълът на разказите беше един и същ — богатството винаги се е печелило с грях против хората и бога. Пьотр Василиев не жалеше хората, ала за бога говореше с топло чувство, като въздишаше и криеше очи.

— Та тъй и мамят бога, а пък той, божичко Исус, всичко вижда и плаче: люди мои, люди, злочести ми люди, ад ви чака!

Веднъж се реших да му напомня:

— Та нали и вие мамите селяните…

Това не го обиди.

— Какво е моето? — каза той. — Ще лапна три, пет рубли — и толкоз!

Когато ме завареше да чета, вземаше книгата от ръцете ми, придирчиво ме питаше за прочетеното и като се чудеше недоверчиво, казваше на продавача:

— Я го гледай — разбира книгите, дяволът!

И хубаво ме поучаваше:

— Слушай какво ти говоря, това ще ти е от полза! Кириловци е имало двама, и двамата — епископи; единият — александрийски, другият — ерусалимски. Първият е ратоборствувал против окаяния еретик Несторий, който учел безсрамно, че Богородица била човек и затова не ще да е родила бог, а е родила пак човек, по име и по дела Христос; сиреч — спасител на света; следователно трябвало да я казваме не Богородица, а христородица — разбра ли? Това е наречено ерес! А ерусалимският Кирил се е борил против Арий-еретика…

Много се възхищавах на познаването му на църковната история, а той подръпваше брадата си с изнежена попска ръка и се хвалеше:

— В тази работа аз съм генерал; ходил съм в Москва за Троица на словесно пререкание с язвителни учени никониани, попове и светски; аз, момко, дори и с професори разговори съм водил, да! Един поп тъй го смазах със словесен бич, че чак кръв му потече от носа — така си е!

Страните му се покриваха с руменина, очите му светваха.

Както изглежда, той смяташе кръвотечението от носа на противника си за връхна точка на своя успех, най-ярък рубин в златния венец на своята слава, и разказваше за това с наслада:

— Ху-убав поп, планина човек! Стои той пред аналоя, а от носа му кап, кап! И не вижда срама си. Лют поп беше, яко лев пустинни, гласът му — камбана! Пък аз — кротичко, и все в душата, и все между ребрата: с думите си като с шила я бода!… А той просто като гореща печка се нажежава от злоба еретическа… Ех, минали работи-и!

Често идваха и други книжници: Пахомий, човек с голямо шкембе, с омазнено палто, сляп с едното око, подпухнал и грухтящ; Лукиан, мъничък старец, охранен като мишка, приветлив и енергичен, и с него — едър, навъсен човек, който приличаше на кочияш, чернобрад, с безжизнено лице, неприятно, но красиво, с неподвижни очи.

Почти винаги те донасяха за продан стари книги, икони, кандилници, някакви чаши; понякога довеждаха продавачи — старица или старец отвъд Волга. Свършили работата си, те се настаняваха до тезгяха като гарги на синор, пиеха чай с колачета и бонбони и си разказваха за преследванията от страна на никонианската църква: тук — направили обиск, взели богослужебни книги; там — полицията закрила молитвен дом и дала под съд собствениците му по член 103. Този член 103 най-често беше тема на техните разговори, но те говореха за него спокойно, като за нещо неизбежно, подобно на студовете през зимата.

Думите — полиция, обиск, затвор, съд, Сибир — думи, които постоянно звучаха в разговорите им за преследването заради вярата, падаха на душата ми като горещи въглени и разпалваха симпатия и съчувствие към тези старци; прочетените книги ме бяха научили да уважавам хората, които проявяват упоритост за постигането на своите цели, да ценя духовната твърдост.

Забравях всичко лошо, което виждах в тези учители за живота, чувствувах само спокойното им упорство, зад което — струваше ми се — е скрита непоколебимата вяра на учителите в тяхната правда, готовността им да понесат заради истината всички мъки.

По-късно, когато ми се случи да видя много такива и подобни пазители на старата вяра, и от народа, и от интелигенцията, разбрах, че това упорство е пасивност на хора, които няма къде да отидат, пък и не искат никъде да отидат, защото, здраво свързани с веригите на старите думи, на изживените понятия, те са се вцепенили в тези думи и понятия. Тяхната воля е неподвижна, неспособна да се развива с оглед на бъдещето и когато някакъв удар отвън ги събори от обичайното им място, те механично се търкалят надолу, както камък по стръмнина. Те се държат на своите постове край гробището на отживелите истини чрез мъртвата сила на спомените за миналото и болезнената си любов към страданието и гнета, но отнеме ли им се възможността да страдат, тогава те, опустошени, изчезват като облаци в прохладен ветровит ден.

Вярата, за която са готови с удоволствие и с огромно самолюбуване да пострадат, е безспорно силна вяра, но тя прилича на износена дреха — омазнена с всякакви нечистотии, тя само поради това е слабо достъпна за разрушителната работа на времето. Мисълта и чувствата са свикнали с тясната, тежка черупка на предразсъдъците и догмите и макар и обезкрилени, осакатени, те си живеят приятно и удобно.

Тази вяра по навик е едно от най-печалните и опасни явления в нашия живот; в сферата на тази вяра, както в сянката на каменна стена, всичко ново расте бавно, обезобразено и израства анемично. В тази мрачна вяра има твърде малко лъчи на любов, твърде много обида, озлобление и завист, винаги свързана с омраза. Огънят на тази вяра е фосфоресциращият блясък на гниенето.

Но за да се убедя в това, трябваше да изживея множество тежки години, много неща да срина в душата си, да изхвърля от паметта си. А по времето, когато за пръв път срещнах учителите за живота сред скучната и безсъвестна действителност, те ми се сториха хора с огромна духовна сила, най-добрите хора на земята. Почти всеки от тях бе съден, бе лежал в затвора, бе изселван от различни градове, бе скитал по етапите с арестанти; всички те живееха предпазливо, всички се криеха.

Все пак аз виждах, че като се оплакват от „притеснение на духа“ от страна на никонианите, самите старци много охотно, дори с удоволствие се притесняват един друг.

Когато си пийнеше, едноокият Пахомий обичаше да се хвали със своята наистина поразителна памет — той знаеше някои книги „по пръст“, както евреинът-ешобитник знае талмуда — бутне с пръст на коя да е страница и от думата, върху която е попаднал пръстът му, Пахомий започва да казва по-нататък наизуст с мекичък, гъгнив глас. Той винаги гледа в земята и единственото му око шари по пода така тревожно, сякаш търси нещо загубено, много ценно. Най-често демонстрираше този номер с книгата на княз Мишецки „Руска лоза“ — особено добре знаеше „многотърпеливите и многомъжествени страдания на дивните и всехрабри мъченици“, а Пьотр Василиев непрекъснато се мъчеше да го хване в грешки.

— Глупости приказваш! Това не се е случило с Киприан Благоюродиви, а с Денис Целомудри.

— Какъв ти Денис! Дионисий се казва…

— Не се залавяй за думата!

— А ти не ме учи!

След малко двамата, подути от гняв, говорят, като се гледат втренчено:

— Чревоугодник си ти, дебелоока мутро, я какво чрево си пуснал…

Пахомий отговаря, сякаш смята на сметало.

— Пък ти си сластолюбец, козел, женкар.

Скрил ръце в ръкавите си, продавачът се усмихва ехидно и подстрекава пазителите на древното благочестие, като хлапаци:

— А така! Хайде пак!

Веднъж старците се сбиха. Пьотр Василиев с неочаквана сръчност наплеска другаря си по бузите, обърна го в бягство и като изтриваше уморено потта от лицето си, извика след бягащия:

— Мисли му — върху теб ще падне грехът! Ти, проклетнико, вкара в грях дланта ми, тю да ти се не види!

Той особено обичаше да укорява всички свои съмишленици, че не са достатъчно твърди във вярата и че непрекъснато изпадат в „нетовщина“.

— Абе вечно Алексаша ви мъти главите — то пък един петел запял!

Нетовщината го дразнеше и както изглежда, плашеше, но на въпроса: каква е същността на това учение! — той отговаряше твърде неясно:

— Нетовщината е най-черна ерес, в нея има само разум, а бог го няма! Ей на, както се чува, казаците вече не зачитали нищо освен библията, а библията е от саратовските немци, от Лютор, за когото е казано: „Името му е подобаващо: тъй като наистина — Лютор, лют който се казва, защото — люти, всичко е люто!“ Нетовците се наричат безделници, а също така штунда, и всичко това е дошло от Запад, от тамошните еретици.

Той потропваше със сакатия си крак и казваше студено и внушително:

— Ето кого трябва да преследва новобредствуващата църква, ето какво да руши и гори! А не нас — ние сме от крайвремешната Рус, нашата вяра е истинската, източната, най-старата руска вяра, а всичко това е Запад, извратено свободомислие! От немците, от французите — какво хубаво има? Нали те през дванайсета година…

Той се увличаше и забравяше, че пред него стои хлапак, хващаше ме със здрава ръка за колана и като ту ме притегляше към себе си, ту ме отблъскваше, говореше красиво, развълнувано, пламенно и младежки:

— Лута се разумът человечески в дебрите на своите приумици, като свиреп вълк се лута той, покорен на дявола, и изтезава душицата человеческа, дар божи! Какво сте измислили, бесовски послушници! Богомилите, от които е наченала цялата нетовщина, са учели: сатаната бил син господен, по-стар брат на Исус Христос — виж докъде стигнали! Учели също: началството да се не слуша, работа да се не работи, жените и децата да се напуснат; на човека, казват, нищо му не трябва, никакъв ред, та нека човекът да живее както си иска, както му заповяда дяволът. Ей го, че пак е довтасал този Алексашка, о, червеи…

Случваше се в това време продавачът да ме накара да свърша нещо и аз оставях стареца, но той, седнал сам в галерията, продължаваше да говори в празното пространство около себе си:

— О, безкрили души, о котета слепородени — камо бегу от вас?

И след това, отметнал глава, подпрял ръце на коленете си, дълго мълчеше и гледаше втренчено и неподвижно зимното сиво небе.

Той започна да се отнася към мене по-внимателно и нежно; когато ме завареше да чета, милваше ме по рамото и казваше:

— Чети, момче, чети, струва си! Мозъчец май имаш; жалко, че не зачиташ по-старите, на всички отвръщаш, мислиш ли, къде ще те докара това немирство? Това, момче, само в арестантските роти може да те закара. Чети книги, но помни — книгата си е книга, а ти мозъка си напъвай! Ето хлистовците имаха наставник Данило, та той стигнал до мисълта, че не били нужни нито старите, нито новите книги, събрал ги в един голям чувал и — във водата! Тъй… Това, разбира се, също е глупост! Ей го и Алексаша, кучешката глава, подстрекава…

Той все по-често споменаваше този Алексаша и веднъж, като дойде в дюкяна угрижен, мрачен, съобщи на продавача:

— Александър Василиев е тук, в града, вчера пристигнал! Търсих го, търсих, ама не го намерих. Крие се! Ще поседя, сигурно ще се отбие тук…

Продавачът отвърна недружелюбно:

— Аз нищо не зная, никого!

Старецът кимна и каза:

— Така и трябва: за теб всички хора са купувачи и продавачи, а други няма! Я почерпи чаец…

Когато донесох голям бакърен чайник с вряла вода, намерих в магазина гости: старчето Лукиан, което се усмихваше весело, а зад вратата, в тъмното кьошенце, седеше нов човек, облечен с топло палто и високи плъстени ботуши, със зелен пояс и с калпак, неумело нахлупен до веждите. Лицето му беше неприятно, той изглеждаше тих и скромен, приличаше на търговски служещ, който току-що е загубил мястото си и е много угнетен от това.

Пьотр Василиев говореше нещо строго и убедително, без да гледа към него, а той непрекъснато местеше калпака си с конвулсивно движение на дясната си ръка: вдигне ръка, сякаш се готви да се прекръсти, и бутне калпака нагоре, после — пак и пак, а като го килне почти до темето, отново сковано и непохватно го дръпва до веждите. Този конвулсивен жест ме накара да си спомня смахнатия Игоша Смърт в джоба.

— Плават в нашата мътна рекичка разни риби и все повече мътят водата — каза Пьотр Василиев.

Човекът, който приличаше на търговски служещ, попита тихо и спокойно:

— Да не би мен да имаш пред вид?

— Ами, да речем, и теб…

Тогава човекът попита пак с нисък глас, но много сърдечно:

— Е, ами за себе си какво ще кажеш, човече?

— За себе си само на бога ще кажа — то си е моя работа…

— Не, човече, и моя работа е също — рече новият тържествено и силно. — Не извръщай лицето си от правдата, не се заслепявай съзнателно, това е голям грях пред бога и пред хората!

Харесваше ми, че нарича Пьотр Василиев човек, и ме вълнуваше неговият тих, тържествен глас. Той говореше така, както добрите попове четат „господи, владико на моя живот“, и непрекъснато се навеждаше напред, като се смъкваше от стола и размахваше ръка пред лицето си…

— Не ме осъждай, не съм по-нечист от теб в греха…

— Завря самоварът, зафуча — пренебрежително изрече старият книжник, а оня продължаваше, без да се спира на думите му:

— Само бог знае кой повече мъти изворите на светия дух, може това да е ваш грях, книжни, хартиени хора, а аз не съм книжен, не съм хартиен, аз съм прост, жив човек…

— Зная ти аз простотата, доста съм слушал!

— Вий забърквате хората, вий изкълчвате правдивите мисли, вий книжници и фарисеи… Аз какво говоря, кажи?

— Ерес! — каза Пьотр Василиев, а човекът движеше длан пред лицето си, сякаш четеше нещо писано на нея, и говореше пламенно:

— Мислите, че като прекарате хората от една кошара в друга, ще им сторите добро? А аз казвам — не! Аз казвам — освободи се, човеко! За какво ти е дом, жена и всичко твое пред господа? Освободи се, човеко, от всичко, заради което хората се бият и колят един друг — от злато, сребро и всякакво имущество, защото е тлен и гнусотия! Не по земните поля ще се спаси душата, а в райските долини! Отдръпнете се от всичко, казвам аз, скъсайте всички връзки и въжета, съдерете мрежата на този свят — това плетиво антихристово… Аз вървя по прав път, не си кривя душата, не приемам тъмния свят…

— А хляб, вода, дрехи — приемаш? Ами че нали божем това е мирско! — ехидно каза старецът.

Но и тези думи не засегнаха Александър, той продължаваше все по-задушевно и макар че гласът му звучеше тихо, струваше ми се, че тръби с медна тръба.

— Какво е безценно за теб, човеко? Само бог единствен е безценен; та застани пред него — очистен от всичко, изтръгни оковите земни от душата си и ще види господ: ти си сам, и той е сам! Така ще се приближиш до бога, това е единственият път към него! Ето къде е посочено спасението — баща-майка напусни, казано е, всичко напусни и дори окото, което те изкушава — извади! Заради бога унищожи себе си във вещите и се съхрани като дух, и ще пламне душата ти во веки веков…

— Пръждосвай се по дяволите — каза Пьотр Василиев и стана. — Мислех, че от миналата година си поумнял, пък ти — по-лошо…

Поклащайки се, старецът излезе от магазина на терасата; това обезпокои Александър и той попита учудено и бързо:

— Отиваш ли си? Ами… как тъй?

Но благодушният Лукиан намигна успокоително и рече:

— Нищо… нищо…

Тогава Александър се нахвърли на него:

— Ето и ти, радетелю земни, също сееш скверни думи, а — какъв смисъл? Е да — трикратно алилуя, е да — удвоено…

Лукиан му се усмихна и също отиде на терасата, а той се обърна към продавача и каза уверено:

— Не могат да понасят моя дух, не могат! Изчезват яко дим от лицето на огъня…

Продавачът го погледна изпод вежди и отвърна сухо:

— Аз тези работи не ги проумявам.

Човекът като че ли се смути, нахлупи си калпака и измърмори:

— Че как може да не ги проумяваш? Това са такива работи… те искат да ги проумяваме…

Поседя малко мълчаливо, навел глава; после го извикаха старците и тримата си отидоха, без да се сбогуват.

Този човек пламна пред мене, подобно на огън в нощта, погоря ярко и угасна, като ме накара да почувствувам някаква правда в неговото отричане на живота.

Вечерта, издебнал сгодно време, с жар разказах за него на старши майстора в иконописната работилница, тихия и любезен Иван Ларионович; той ме изслуша и ми обясни:

— Бегун трябва да е, има такива сектари — нищо не признават.

— Ами как живеят?

— В бягство живеят, непрекъснато се скитат по земята, затова им е дадено името — бегуни. Земята и всичко отнасящо се към нея са ни чужди, казват те, а полицията ги смята опасни и ги преследва…

Макар че животът ми бе тежък, не можех да разбера: как е възможно да се бяга от всичко? В живота, който ме заобикаляше по това време, имаше много интересни, скъпи за мене неща и скоро Александър Василиев избледня в паметта ми.

Ала от време на време, в трудни моменти, той се явяваше пред мене: върви през полето, по сивия друм, към гората, отмята шапката си с конвулсивно движение на бялата си, несвикнала на работа ръка и бърбори:

— Аз вървя по правилен път, аз нищо не приемам! Връзките скъсай…

Заедно с него си спомнях баща си, както го беше сънувала баба: с орехова тояжка в ръката, а подире му тича пъстро куче и клати език…