Максим Горки
Сред хората (11)

11

Отново съм мияч на съдове на парахода „Перм“, бял като лебед, просторен и бърз. Сега съм „прост“ мияч или „кухненски работник“, получавам седем рубли месечно, задължението ми е да помагам на готвачите.

Бюфетчикът, закръглен и надут от високомерие, има гола като топка глава; сложил ръце зад гърба си, по цели дни ходи тежко по палубата и като шопар в зноен ден търси сенчесто кътче. В бюфета се перчи жена му — дама, надхвърлила четиридесетте, хубава, но посърнала, напудрена така, че от бузите по ярката й рокля се сипе бял лепкав прах.

В кухнята командува скъпо платеният готвач Иван Иванович, по прякор Мечо, нисичък, пълничък, с гърбав нос и присмехулни очи. Той е конте, носи колосани яки, бръсне се всеки ден, бузките му са сини, тъмните мустаци са позасукани нагоре; когато е свободен, не оставя на мира мустаците си, непрекъснато ги оправя с гледжосаните си червени пръсти и току се гледа в кръгло джобно огледалце.

Най-интересният човек на парахода е огнярят Яков Шумов, квадратен мъжага с широки гърди. Чипоносото му лице е плоско като лопата, мечите му очички са скрити под гъсти вежди, бузите му са обрасли с косми на ситни пръстенчета, които приличат на блатен мъх, на главата му тези косми са сплъстени в плътен калпак и той едва провира в тях кривите си пръсти.

Той изкусно играеше карти на пари и ме учудваше с лакомията си; като гладно куче постоянно се навърташе около кухнята, изпросваше си парче месо, кокал, а вечер пиеше чай с Мечо и разказваше чудновати истории за себе си.

На младини бил воловарче при градския пастир в Рязан, после минаващ монах го примамил да постъпи в манастир; там прекарал четири години като послушник.

— И щях да съм монах, черна божа звезда — бъбреше той шеговито и бързо — ала дойде в нашата обител поклонничка една от Пенза — забавна такава, и ме изкуши: какъв си снажен, какъв си як, пък аз, каже, съм честна вдовица, сама жена, та да вземеш да станеш вратар при мен, аз, каже, си имам къщичка и търгувам с пух и пера…

— Добре-е, тя ме взе за вратар, аз й станах любовник и две-три години поминувах с топлия й хлебец…

— Безобразно лъжеш — прекъсна го Мечо, като разглежда загрижено пъпчиците по носа си. — Да плащаха пари за лъжата, хиляди щеше да имаш!

Яков дъвче, по безокото му лице се движат сивите къдрави косъмчета, мърдат косматите му уши; изслушал забележката на готвача, той продължава все тъй ритмично и бързо:

— Беше по-стара от мен, доскуча ми с нея, досади ми, та се сближих с племенницата й, ама тя подуши това и ми даде пътя…

— Това ти се пада, като най-хубава награда — казва готвачът също тъй леко и отмерено, както Яков.

Огнярят пъхва зад бузата си бучка захар и продължава:

— Развявах се някое време насам-натам, па тръгнах с един дядо, амбулантен търговец от Владимир, и поехме ний с него по цялата земя: на Балкан-планини ходихме, чак при турците, и при румънците, при гърците, при австрийците там разни — всички народи обходихме, от тогова купиш, на оногова продадеш…

— Ами крадяхте ли? — сериозно пита готвачът.

— Дядото — хич! И на мен ми беше рекъл: през чуждата земя върви честно, тук, дума, такъв е редът, че за нищо и никакво ще ти откъснат кратуната. Аз — вярно — опитвах се да крада, само че излезе неблагополучно: скроил бях да задигна от двора коня на един търговец, ама не успях, пипнаха ме, взеха, то се знай, да ме бият, биха ме, що ме биха, па ме замъкнаха в полицията. Пък бяхме двамина, единият истински, признат конекрадец, а аз просто тъй, повече от любопитство. А бях работил у този търговец, зидал му бях печка в нова баня, и почнал търговецът да боледува, тогаз ме сънувал лошо, уплашил се, че като взел да моли началството: пуснете го — мен, значи, — пуснете го, кай, че ми се явява насън: не му ли простим, дума, няма да оздравея, той, види се, е магьосник — ще рече, аз — магьосник! Е-е, виден търговец беше, пуснаха ме…

— Трябвало е не да те пуснат, ами два-три дни във вода да те киснат, че да ти изфиряса щуротията — вметна готвачът.

Яков веднага поде думите му:

— Така си е, много щуротия има в мен, право да си кажа — на цяло село щуротиите са в мен.

Мушнал пръст под стегнатата си яка, готвачът раздразнено я опъва, върти глава и казва ядосано:

— Ей, че глупаво! Живее на земята ей такъв арестантин, плюска, пие, митка, а — за какво? Кажи де, защо живееш!

Огнярят отвръща, мляскайки:

— Не ми е известно. Живея си и толкоз. Един — лежи, друг — ходи, чиновникът седи ли, седи, а всеки трябва да яде.

Готвачът още повече се ядосва.

— Бре, каква свиня си, та дори с думи не може да се изкаже! Просто помия за свини…

— Защо ругаеш! — чуди се Яков. — Хората са все от един дол дренки. Не ме ругай, зер от туй по-добър няма да стана…

Този човек ме накара веднага и силно да се привържа към него; гледах го с нестихващо учудване, слушах го зяпнал. Той притежаваше, както си мислех, някакво свое, дълбоко познание за живота. На всички говореше на ти, всички гледаше изпод рунтавите си вежди еднакво открито, независимо и всички — капитана, бюфетчика, важните пътници от първа класа — като че ли изравняваше в един ред със себе си, с моряците, с бюфетната прислуга и пътниците от палубата.

Случваше се — стои пред капитана или пред машиниста, сложил зад гърба дългите си маймунски ръце и мълком слуша как го хокат заради мързел или задето, без да му мисли, е обрал някого на карти, стои и личи си — ругатните не му действуват, заплахите, че ще бъде свален от парахода на първото пристанище, не го плашат.

В него има нещо чуждо на всички — както беше у Хубава работа, той, изглежда, и сам е убеден, че е особен, че хората не могат да го разберат.

Никога не видях този човек оскърбен, замислен, не помня дълго да е мълчал — от косматата му уста винаги, и дори като че ли без да иска, в непрекъснат поток течаха думи. Когато го хокат или слуша нечий интересен разказ, устните му мърдат, сякаш си повтаря на ум това, което чува, или тихичко продължава да си приказва своето. Всеки ден, изкарал смяната си, той се измъкваше от люка на котелното отделение бос, потен, омацан с нафта, с мокра риза без колан, с открити гърди, обрасли с гъсти къдрави косми, и тозчас по палубата се разнасяше равният му, еднозвучен, попресипнал глас, сипеха се думи, като капки дъжд.

— Здрасти, драга! Закъде пътуваш? За Чистопол ли? Зная, бил съм там, бях ратай при богат татарин. А татарина го викаха Усан Губайдулин, три жени имаше старецът — такъв един здравеняк с червена мутра! А една булчица — за-абавна татарка беше — с нея влязох в грях…

Той навсякъде е бил, с всички жени по пътя си е влизал в грях; за всичко разказваше добродушно, спокойно, сякаш никога в живота си не е видял нито обида, нито унижение. След малко думите му звучаха някъде на кърмата.

— Почтени люде, кой играе карти? Стукалка, три листа, ремъче, хей! Приятно нещо е картата, може, както си седиш, пари да спечелиш, търговска работа…

Забелязал бях, че той рядко казва: хубаво, лошо, отвратително, а почти винаги: забавно, приятно, интересно. Красивата жена за него е забавна булчица, хубавият слънчев ден — приятно временце. А най-често казваше:

— Плюл съм аз на това!

Всички го смятаха за лентяй, а на мене ми се струваше, че върши трудната си работа пред пещта, в адската, задушна и смрадлива горещина също тъй добросъвестно, както всички, но не помня да се е оплакал от умора, както се оплакваха другите огняри.

Веднъж, на една стара пътничка някой задигна кесията с пари; бе ясна, тиха вечер, всички бяха добродушно и спокойно настроени. Капитанът даде на бабичката пет рубли, пътниците също събраха помежду си колкото можаха; когато получи парите, старицата каза, като се кръстеше и кланяше до пояс на хората:

— Мили, тук излязоха три рубли и десет копейки повече от моите!

Някой весело викна:

— Вземай всичко, бабке, какво го раздрънкваш на вятъра! Три рубли никога не са излишни…

Някой каза римувано:

— Парите не са човеци, излишното не пречи…

А Яков отиде при бабата и предложи сериозно:

— Дай ги на мен излишните — да ги играя на карти!

Хората се разсмяха, като мислеха, че огнярят се шегува, но той взе настойчиво да придумва обърканата баба:

— Дай ги, бабке! За какво ти са пари на теб? Утре ще легнеш в гробищата…

Наругаха го и го изпъдиха; поклащайки глава, той ми рече смаяно:

— Чудни хора! Защо се месят в чужди работи? Ами тя сама каза, че парите не й трябват! А на мен трирублевката щеше да ми донесе радост…

Парите вероятно го забавляваха много с външността си — обичаше, когато приказва, да излъсква сребърни и медни монети в панталоните си, а след като лъснеше монетата до блясък, държеше я с кривите си пръсти пред чипоносото си лице и я разглеждаше, помръдвайки вежди. Но не беше алчен за пари.

Веднъж ми предложи да играем на стукалка, но аз не знаех.

— Не знаеш ли? — учуди се той. — Че как може? Пък още си грамотен! Трябва да те науча. Хайде да играем на шега, на захар…

Спечели от мене половин фунт захар на бучки и непрекъснато прибираше бучките зад косматата си буза, после реши, че вече зная да играя, и предложи:

— Сега хайде да играем наистина, на пари! Имаш ли пари?

— Имам пет рубли.

— А аз — две и нещо.

Разбира се, той бързо спечели. Като исках да си върна парите, заложих палтото си за пет рубли и — загубих, заложих новите си ботуши за три рубли — загубих и тях. Тогава Яков ми каза недоволно, почти сърдито:

— Не, ти не можеш да играеш, много се палиш — веднага смъкваш палтото, ботушите! Те не ми трябват. Я на̀, вземи си назад дрехите, и парите си вземи, четири рубли, а едната — за мен, задето те учих… Бива ли?

Бях му много благодарен.

— Плюя на това! — каза той в отговор на благодарностите ми. — Играта е игра, забава, значи, а ти сякаш на бой се хвърляш. И когато се биеш, не бива да се горещиш — бий обмислено! Какво ще се горещиш? Млад си, трябва да се държиш твърдо. Един път не сполучиш, пет — не сполучиш, на седмия — зарежи! Махни се. Като улегнеш, пак карай! Това е игра!

Той все повече ми харесваше и не ми харесваше. Понякога неговите разкази ми припомняха баба. В него имаше много неща, които ме привличаха, но рязко ме отблъскваше дълбокото му, както изглежда, утвърдило се за цял живот равнодушие към хората.

Веднъж по залез слънце пиян пътник от втора класа, дебел търговец-пермяк падна в реката и като махаше с ръце и крака, заплува по червенозлатната водна пътечка след кораба. Бързо спряха машината, параходът се закова на място и изпусна под колелата си облак пяна, червените лъчи на залеза я окървавиха; в тази вряща кръв, вече далеко зад кърмата, се мяташе тъмното тяло, по реката ехтеше див вик, който покъртваше душата. Пътниците също крещяха, блъскаха се, увисваха по бордовете, трупаха се на кърмата. Другарят на давещия се — също пиян, червенокос и плешив — удряше всички с юмруци, пробивайки си път към борда и ревеше:

— Махайте се. Завчас ще го стигна…

Вече двама моряци се бяха хвърлили във водата и плуваха бързо към давещия се, от кърмата спускаха лодка, а сред виковете на екипажа и писъците на жените като спокойна и равна струйка се лееше попресипналият глас на Яков:

— Ще се уда-ави, всякак ще се удави, защото е с палто! С дълга дреха непременно ще се удавиш. Например жените — защо се давят по-бързо от мъжа? Поради фустите. Жената, падне ли във вода, веднага отива на дъното, като тежък топуз… Я вижте — ей го че потъна, аз току-тъй не приказвам…

Търговецът наистина потъна, търсиха го близо два часа, но не го намериха. Изтрезнял, другарят му седеше на кърмата, пъшкаше и тъжно мърмореше:

— Ето ти на̀, пристигнахме-е! Какво ще стане сега, а? Какво ще кажа на сродниците му, а? Сродници има…

Яков застана пред него, скрил ръце зад гърба си, и започна да го утешава:

— Нищо, търговецо! Та никой не знае де му е писано да умре. Някой хапне гъби и току пукне! Хиляди хора ядат гъби за здраве, а един — за смърт! А какво са гъбите?

Широкоплещест, як, той стоеше като воденичен камък пред търговеца и го засипваше с думи, като с трици. Отначало търговецът плачеше мълчаливо и бършеше сълзите от брадата си с широките си длани, но после се вслуша и ревна:

— Вампирино! Какво ми вадиш душата? Православни, махнете го, че ще стане грях!

Яков спокойно си тръгна и каза:

— Чуден човек! Отишъл си при него с добро, той те среща с дърво…

Понякога огнярят ми се струваше смахнат, но по-често си мислех, че нарочно се прави на глупав. Имах силното желание да го разпитам как е ходил по света, какво е видял, но почти не успявах; отметнал глава нагоре, едва поотворил тъмните си мечи очи, той гладеше с ръка мъхнатото си лице и провличаше, припомняйки си:

— Хорицата, братленце, вредом са като мравки! И там хора, и тук — суетня, ще ти кажа! То се знай, най-много са селяните — просто земята е засипана със селяци, като с есенна шума, да речем. Българи? Виждал съм българи, и гърци също, че и сърби, па и румънци, и всякакви цигани — много са те разни! Какви хора са? Че какви ще са? В градовете — градски, в селата — селски, също като у нас. Прилика голяма. Някои дори приказват по нашенски, само че лошо, както например татарите или мордвините. Гърците не могат по нашенски, те ломотят както им дойде, приказват уж думи, ама кое за какво — не може да се разбере. С тях трябва да говориш с пръсти. А моят дядко — той се правеше, чу ужким разбира и гърците, мрънка — карамара и калимера. Хитро старче беше, здравата ги калайдисваше!… Пак питаш — какви са? Чуден си — ами че какви могат да бъдат хората! Е, то се знай, черни са, и румънците също са черни — те са от една вяра. Българите — и те са черни, ама вярват като нас. А гърците приличат на турците…

Струваше ми се, че не каза всичко, което знае; има още нещо, за което не иска да говори.

От картините в списанията знаех, че столица на Гърция е Атина — древен и много красив град, но Яков недоверчиво поклащаше глава и отхвърляше Атина.

— Излъгали са те, братленце, Атина няма, а има Атон, само че то не е град, а планина и в нея — манастир. Нищо повече. Казва се Света гора Атон, има такива картинки — старецът ги продаваше. Има град Белгород, намира се на река Дунав, като Ярославл или, да речем, Нижни. Градовете им са неугледни, ама, виж, селата са друго нещо! Жените също, е, жените са просто невиждано приятни! Заради една без малко щях да остана там — как ли я викаха!

Той силно търка с длани безизразното си лице, твърдите косми тихичко стържат, в гърлото му, някъде дълбоко, звучи смях, който напомня дрънкане на пукната хлопка.

— Завеян човек! А понякога ний с нея като… На прощаване тя плака, дори и аз плаках, бо-ога ми…

И със спокойно безсрамие почваше да ме учи как трябва да се свържа с жените.

Седим на кърмата, топлата лунна нощ плува срещу нас, покритият с ливади бряг едва се вижда зад сребърната вода, а по стръмния блещукат жълти светлини — някакви звезди, пленени от земята. Всичко наоколо се движи, будно трепти, живее тих, но упорит живот. В приятната, горестна тишина се сипят попрехрипнали думи:

— Често пъти разпери ръце, просне се…

Разказът на Яков е безсрамен, но не отвратителен, в него няма хвалба, в него няма жестокост, а звучи простодушно и с малко тъга. Луната в небето е също безсрамно гола и също тъй те вълнува, кара те да скърбиш за нещо. Спомням си само хубавото — Кралица Марго и незабравимите със своята правдивост стихове:

На песента е нужна красота,

на красотата песен й не трябва

Прогонил това мечтателно настроение, като лека дрямка, отново разпитвам огняря за живота му, за онова, което е видял.

— Чуден си — казва той, — какво още да ти разправям? Всичко съм виждал. Попитай: манастири виждал ли съм? Виждал съм. Ами кръчми? И кръчми съм виждал. Виждал съм господарски живот и селяшки. Живял съм сито, живял съм и гладно…

Полека, сякаш преминава дълбок ручей по люлеещ се, опасен мост, той си припомня:

— Ами ето например лежа в участъка за кражба на коне — ще ме пратят в Сибир, мисля си! А кварталният — псува, в новата му къща пушели печките. Казвам му: „Това нещо аз, ваше благородие, мога да го оправя.“ Той: „Млък! Тук, каже, баш майсторът нищо не можа…“ А аз: „Случва се и овчар да е по-умен от генерал.“ Тогава бях добил голяма смелост за всичко, все едно ми беше — Сибир ме чака! Той казва: „Хайде, казва, ама ако стане нещо по-лошо — кокалите ти на сол ще направя!“ За два дни му оправих работата — чуди се кварталният, вика: „Ах ти, глупак, пън! Че ти си бил майстор, пък коне крадеш — как може?“ Аз му думам: „Това, значи, ваше благородие, е просто глупост.“ — „Вярно, казва, глупост е, жал ми е, казва, за теб!“ Да. Жал му е санким. Виждаш ли? Полицай, по длъжност — безмилостен, а ето че се смили.

— Е, и какво после? — питам.

— Нищо. Съжали ме. Че какво друго?

— Че какво ще те съжалява теб, я какъв си камък!

Яков добродушно се смее:

— Ч-чуден човек! Камък, казваш, а? Па ти и камъните съумей да пожалиш, камъкът също служи на мястото си, с камъни улиците настилат. Всеки материал трябва да жалим, нищо не е току-тъй. Какво е пясъкът? А и на него тревички растат…

Когато огнярят говори така, особено ясно ми е, че знае нещо непостижимо за мене.

— Какво мислиш за готвача? — питам го.

— За Мечо ли? — равнодушно казва Яков. — Какво да мисля за него? Тук почти няма какво да се мисли.

Така е. Иван Иванович е тъй строго правилен, гладък, че мисълта не може да се залови за него. В него интересно е само едно: не обича огняря, винаги го хока, а пък винаги го кани на чай.

Веднъж му каза:

— Да не бяха отменили крепостното право и да ти бях господар — всяка седмица по седем пъти щеше да ядеш бой, готованино!

Яков сериозно забеляза:

— Седем пъти — множко е!

Като ругае огняря, готвачът, кой знае защо, го тъпчи с какво ли не: грубо му бутне залък и рече:

— Плюскай!

Яков бавно дъвче и казва:

— Много сила ще събера с твоя помощ, Иван Иванич!

— А за какво ти е на теб, мързеливецо, сила?

— Как за какво? Ще живея дълго…

— За какво ли ще живееш, върколако!

— И върколакът живее. Мигар пък ще речеш, че не е забавно да се живее? Животът, Иван Иванич, е много приятен…

— Ама че идиот!

— Какво е туй?

— Е-ди-от.

— Гледай каква дума — чуди се Яков, а Мечо ми казва:

— Ама помисли: ние кръвта си губим, костите си сушим в адската горещина край печката, а той — виж го, нагъва като шопар!

— Всеки с късмета си — казва огнярят и дъвче храната.

Зная, че при пещта е по-тежко и по-горещо за работа, отколкото при готварската печка, няколко нощи бях опитвал „да разгребвам огъня“ заедно с Яков, и ми е чудно, че той, кой знае защо, не иска да изтъкне пред готвача колко тежък е трудът му. Не, този човек знае нещо особено…

Всички го хокаха — капитанът, машинистът, боцманът — всеки, който пожелаеше, и чудно бе: защо не го уволнят? Огнярите се отнасяха към него значително по-добре от другите хора, макар да му се присмиваха заради бъбренето, за игрането на карти. Питах ги:

— Яков добър човек ли е?

— Яков ли? Не е лош. Той е безобиден, с него може всичко да правиш, ако щеш, жарава в пазвата му тури…

Въпреки тежкия труд при котлите и конския си апетит, огнярят спеше много малко — изкара смяната си и често, без да се преоблича, потен, мръсен, цяла нощ стърчи на кърмата и разговаря с пътниците или играе карти.

Бе се изпречил пред мене, като заключен сандък, където усещах, че е скрито нещо необходимо за мен, и упорито търсех ключ, с който да го отключа.

— Не мога да разбера какво искаш да изтръгнеш, братленце? — питаше той, като ме разглеждаше с невидими под веждите очи. — Е да, земята, да, наистина много земя съм обходил, а друго какво? Ч-чуден човек! Я по-добре слушай да ти разправя какво ми се случи веднъж.

И разказва. Имало в един околийски град млад съдия, охтичав, а жена му била немкиня, здрава, бездетна. И влюбила се немкинята в търговец-манифактурист; търговецът бил женен, имал хубава жена и три деца. Забелязал той, че немкинята се влюбила в него и намислил да се подиграе с нея: поканил я една нощ в градината си, па повикал двама свои приятели и ги скрил в храстите.

— Чудесно! Е, отиде немкинята, туй-онуй, аз — тя де, значи, съм на ваше разположение! А той й казва: „Аз, госпожа, не мога да отговоря на чувствата ти, аз съм женен, ама, виж, намерил съм ти двама приятели, те са — единият вдовец, другият — неженен.“ Немкинята — ах! Па като го фрасна по мутрата, той се прекатури през пейката, а тя с обувката си, с тока — по муцуната му! Пък аз я придружавах — бях вратар у съдията; гледам през една цепка в стобора, виждам — ври и кипи. Тогава приятелите му се нахвърлиха върху нея и я вкопчиха за плитките, а аз бързо прескочих стобора, разблъсках ги: „Не може тъй, думам, господа търговци! Госпожата отишла при него от все сърце, а той намислил срамни работи.“ Отведох я, а те ми разбиха главата с тухла… Разтъжи се тя, ходи из двора омърлушена и ми казва: „Ще си ида при своите, при немците, Яков, щом умре мъжът ми — ще замина!“ Казвам: „То се знай, трябва да заминете!“ Умря съдията и тя си замина. Приветлива беше, такава една разумна. И съдията също беше приветлив, упокой господи…

Недоумявам, не разбирам смисъла на тази история и мълча. Чувствувам в нея нещо познато, безмилостно, глупаво, но — какво да кажа?

— Бива ли я историята? — пита Яков.

Казвам нещо и възмутено ругая, но той спокойно обяснява:

— Хора сити, с всичко задоволени; е, някой път им се ще да направят смешка, ама смешката им не сполучва, май не могат. Хора сериозни, търговци, то се знай. Търговията иска много ум; умно да живееш, сигур, е скучно и току им се прище да полудуват.

Зад кърмата, цялата в пяна, бързо се носи реката, чува се клокоченето на стремителната вода, черният бряг бавно я изпровожда. На палубата хъркат пътниците, между пейките — сред потънали в сън тела — безшумно се движи, приближава към нас висока, суха жена с черна рокля, с непокрита белокоса глава — огнярят ме бутва с рамо и казва тихичко:

— Гледай — тъжи…

И струва ми се, че чуждата тъга го забавлява.

Той разказваше много, аз го слушах жадно, добре помня всички негови разкази, но не помня нито един весел. Говореше по-спокойно от книгите — в книгите често долавях чувството на писателя, неговия гняв, радост, неговата скръб, подигравка. Огнярят не се присмиваше, не порицаваше, него нищо не го засягаше и не го радваше видимо; говореше като равнодушен свидетел пред съдия, като човек, на когото са еднакво чужди обвиняемите, обвинителите, съдиите… Това равнодушие пораждаше у мене все по-злобна досада, будеше чувство на остра неприязън към Яков.

Животът гореше пред него, както огънят в пещта под котлите, той стоеше пред пещта с дървения чук в коравата си меча лапа и лекичко чукаше крана на горелката, като отмахваше или притуряше гориво.

— Да са те докачали някога?

— А бе кой ще ме докачи? Ами че аз съм силен, като му светна един!…

— Не говоря за бой — душата ти докачали ли са?

— Душата не може да се докачи, душата не приема докачението — казва той. — Човешката душа по никакъв начин, с нищо не може да се досегне…

Пътниците от палубата, моряците, всички хора говореха за душата също тъй много и често, както за земята, за работата, за хляба и за жените. Душа е десетата дума в речта на обикновените хора, дума, много употребявана, като петак. Не ми е приятно, че тази дума така здраво е пуснала корен в плъзгавите езици на хората, а когато мъжете псуват, злобно и ласкаво, като калят душата — това ме клъцва в сърцето.

Добре помня колко внимателно говореше баба за душата, тайнственото хранилище на любовта, красотата и радостта, и вярвах, че когато издъхне добър човек, бели ангели отнасят душата му в синьото небе, при добрия бог на моята баба, а той приветливо я посреща:

— Какво, мила моя, какво, чиста моя — настрада ли се, намъчи ли се?

И дава на душата серафимски криле — шест бели крилца.

Яков Шумов говори за душата също тъй внимателно, малко и неохотно, както говореше за нея баба. Псуваше, без да засяга душата, а когато за нея разсъждаваха други, мълчеше, превил червения си бичи врат. Когато го питам: „Що е душа?“ — той отговаря:

— Дух, дихание божо…

Това ми е малко, питам го още нещо, тогава огнярят казва, навел глава:

— За душата, братленце, и поповете твърде не знаят, недостъпно нещо е тя…

Той ме държи в непрекъснат размисъл за него, в упорито напрежение да го разбера, но това напрежение е безплодно. Не виждам нищо освен него, той ми засланя всичко с широката си фигура.

Към мене подозрително ласкаво се отнася бюфетчийката — сутрин аз трябва да й поливам да се мие, макар че това е задължение на второкласната камериерка Луша, чистичко и весело момиче. Когато стоя в тясната каюта до бюфетчийката, гола до кръста, и виждам жълтото й тяло, отпуснато като превтасало тесто, спомням си изляната, мургава снага на Кралица Марго и ми е противно. А бюфетчийката непрекъснато говори нещо, ту жално и свадливо, ту сърдито и подигравателно.

Смисълът на думите й не достига до мене, макар че сякаш отдалеч се досещам за него — това е жалък, просяшки, срамен смисъл. Но не се възмущавам — аз живея далеч от бюфетчийката и от всичко, което става на парахода, намирам се зад голям мъхест камък и той скрива от мене целия този свят, който ден и нощ плува нанякъде.

— До уши се е влюбила в теб нашата Гавриловна — като през сън чувам насмешливите думи на Луша. — Зяпвай да си уловиш късмета.

Не само тя ми се присмива — цялата бюфетна прислуга знае слабостта на господарката, а готвачът казва намръщено:

— От всичко похапнала жената — пасти й се приискали, безе! Х-хора… Отваряй си очите на четири, Пешков, и умната…

И Яков също ми втълпява бащински делово:

— Не ще и дума, да беше две-три години по-голям, е — друго щях да ти кажа, но сега, на твоите години, май по-добре да не се даваш! Ама пък както щеш…

— Остави — казвам, — гадна работа е това…

— То се знай…

Но веднага, като се мъчи да разчепка с пръсти сплъстилите си косми на главата си, почва да сипе плавните си думи:

— Абе и на нея трябва да й влезем в положението — положението й е сиромашко, зимно положение… И кучето обича да го милват, толкова повече — човекът! Жената не може без нежност, както гъбата — без влага. Сигур нея самата я е срам, ала какво да прави? Всяка снага иска топлота и — стига й това…

Питам, като гледам напрегнато едва забележимите му очи.

— Ти жалиш ли я?

— Аз ли? Да не ми е майка? Хората майките си не жалят, пък ти… чуден човек!

Той се смее тихо, като пукната хлопка.

Понякога, като го гледам, сякаш потъвам в безмълвна пустота, в бездънна яма и дрезгавина.

— Виж, всички се женят — защо и ти, Яков, не се ожениш?

— Че защо? Жена и тъй всякога ще намеря, това, слава богу, е лесно… Жененият трябва да живее заседнало, да работи земята, а моята земя е лоша, пък и малка е, пък и нея чичо ми я взе. Брат ми се върна от войниклък, па като захвана да спори, да се съди с чичо и — хайде с кол по главата. Кръв проля. Заради това го хвърлиха за година и половина в тъмница, а от тъмницата пътят е един — пак в тъмницата. А жена му беше приятна булчица… ама няма какво! Оженил си се — значи, стой при колибата си като стопанин, а войникът не е стопанин на своя живот.

— На бога молиш ли се?

— Ч-чуден човек! То се знай, моля се…

— Ами как?

— Различно.

— Какви молитви казващ?

— Молитви не зная. Карам, братче, просто: господи Исусе, живия — помилуй, мъртвия — упой, спаси, господи, от болести… Е, кажа още нещо…

— Какво?

— Нищо особено! На него каквото и да му кажеш, все ще го разбере!

Към мене се отнася мило, с любопитство, като към умничко пале, което знае да прави забавни номера. Случвало се е, седим двамата нощем, от него лъха миризма на нафта, на сгурия, на лук — той обичаше лук и ядеше сурови глави като ябълка; изведнъж ще помоли:

— Абе я, Альоша, рошльо рошав, кажи стихотворенийце!

Зная много стихотворения наизуст, освен това имам дебела тетрадка, в която са записани любимите ми. Декламирам му „Руслан“, той слуша неподвижно, сляп и ням, като задържа хрипливото си дишане, после казва тихо:

— Приятна приказчица, гладко тече! Да не би сам да си я измислил? Пушкин ли? Има такъв господин Мухин-Пушкин, виждал съм го…

— Не е той, оня отдавна са го убили!

— Защо?

Разказвам със същите кратки думи, както ми беше разказала Кралица Марго. Яков слуша, после спокойно казва:

— Зарад жените сума народ загива…

Често му разказвам разни истории, прочетени от книгите; у мене всички те са се преплели, сбили в една предълга история на неспокоен, красив живот, пропит с огнени страсти, пълен с невъобразими подвизи, с пурпурно благородство, с приказни успехи, дуели и смърт, благородни думи и подли постъпки. Рокамбол придобиваше у мене рицарските черти на Ла-мол, Анибал, Колон; Людовик Ⅺ — чертите на татко Гранде; корнет Отлетаев се слива с Хенрих Ⅳ. Тази история, в която по вдъхновение изменях характерите на хората и размествах събитията, беше за мене свят, в който бях свободен, подобно на дядовия бог — той също си играе с всички, както си иска. Без да ми пречи да виждам действителността такава, каквато беше, и без да охлажда желанието ми да разбирам живите хора, този книжен хаос ме предпазваше като прозрачен, но непроницаем облак от многото заразна кал, от отровните миазми на живота.

Книгите ме бяха направили неуязвим за много неща: понеже знаех как се обича и страда, не можех да отида в публичен дом; евтиният разврат будеше отвращение към самия него и съжаление към хората, на които доставяше удоволствие. Рокамбол ме учеше да бъда твърд, да не се поддавам на силата на обстоятелствата, героите на Дюма ми вдъхваха желание да се отдам на някакво важно, велико дело. Мой любим герой беше веселият крал Хенрих Ⅳ, струваше ми се, че именно за него разказва чудесната песен на Беранже:

Той народа с добрини безброй дарил

и си пиел виното с наслада

та нали народът му честит е бил,

ако пие — кой от туй ще страда?

Романите рисуваха Хенрих Ⅳ като добър човек, близък на своя народ; светъл като слънцето, той ми вдъхваше убеждението, че Франция е най-прекрасната страна на земята, страна на рицари, еднакво благородни под кралската мантия или под селската дреха: Анж Питу е също такъв рицар, както и д’Артанян. Когато бе убит Хенрих, угнетено заплаках и заскърцах със зъби от омраза към Раваляк. Този крал почти винаги бе главният герой на разказите ми пред огняря и ми се струваше, че и Яков е обикнал Франция и „Хенрих“.

— Добър човек е бил Хенрик-крал — с него и риба лови, и — каквото щеш — казваше той.

Не се възхищаваше, не прекъсваше разказите ми с въпроси, слушаше мълчаливо, спуснал вежди, с неподвижно лице — стар камък, покрит с плесен. Но ако по някаква причина престанех да говоря, той веднага се осведомяваше:

— Свърши ли?

— Не още.

— Ами защо спря?

За французите казваше с въздишка:

— Прохладно живеят…

— Как тъй?

— Че виж, ние с тебе живеем в пек, в работа, а те — на хладинка. И никаква работа нямат, само пият и се веселят — приятен живот!

— Те и работят.

— Бе от твоите истории това не личи — справедливо забеляза огнярят и изведнъж ми стана ясно, че в огромното множество от книгите, които бях прочел, почти не се споменава какво работят, с какъв труд живеят благородните герои.

— Я да си поспя аз малко — казваше Яков, като се изтягаше по гръб там, където седеше, и след минута засумтяваше ритмично.

През есента, когато бреговете на Кама станаха ръждиво-червени, дърветата се позлатиха, а полегатите лъчи на слънцето започнаха да побеляват, Яков неочаквано напусна парахода. Само един ден преди това той ми каза:

— В други ден ние с теб, рошльо рошав, ще стигнем в Перм, ще идем на баня, ще се понапарим по мерак, а оттам — ще му седнем в някоя кръчма с музика — приятно! Обичам да гледам как свири машинката.

Но в Сарапул на парахода се качи дебел мъж с повехнало женско лице без брада и мустаци. Топлият дълъг кафтан и каскетът с наушници от лисича кожа още повече засилваха приликата му с жена. Той веднага зае масата до кухнята, където беше по-топло, поиска прибор за чай и почна да пие жълтата вряла вода, без да си разкопчее кафтана и без да си свали каскета, като се потеше изобилно.

Есенните облаци неспирно ръсеха ситен дъжд и струваше ми се, че когато този човек бърше с карирана кърпа потта от лицето си, дъждът поутихва, а колкото повече нова пот го облива, толкова повече и дъждът се засилва.

Скоро при него дойде Яков и те взеха да разглеждат картата в календара — пътникът сочеше по нея с пръст, а огнярят спокойно рече:

— Какво пък! Все едно. Плюя на това.

— Ами добре — каза пътникът с тъничък глас и пъхна календара в отворената кожена торба до краката си.

Започнаха да пият чай, като си приказваха тихо.

Преди Яков да отиде на дежурство, попитах го какъв е този човек. Той се позасмя и отговори:

— Както изглежда, май че е гълъб — скопец, значи. От Сибир е, отдале-еко! Забавен, по карта живее…

Отдалечи се от мене, като стъпваше по палубата с черните си пети, твърди като копита, но отново се спря, почесвайки се по хълбока.

— Главих се работник при него, щом стигнем в Перм, ще сляза от парахода и — прощавай, рошльо рошав! С железницата се пътувало, после по река и още с коне; пет седмици май трябвало да се пътува, виж къде се е заврял човекът…

— Ти познаваш ли го? — попитах, учуден от неочакваното решение на Яков.

— Отде! Никогаж не съм го виждал, та нали по неговите места не съм живял…

На другата сутрин Яков, облечен в къса, омазнена полушубка, с лапатари на бос крак, с една сламена шапка на Мечо, начупена и без периферия, стискаше ръката ми с чугунените си пръсти и говореше:

— Хайде с мен, а? Той ще те вземе и теб, гълъбът де, ако му кажа; искаш ли да му кажа? Ще ти отрежат непотребното, пари ще ти дадат. За тях това е празник — да осакатят човека, за туй ще те дарят…

Скопецът стоеше до борда с бяло вързопче под мишницата и вторачено гледаше Яков с мъртвите си очи, тежък, подпухнал като удавник. Тихо го изпсувах, огнярят още веднъж стисна ръката ми.

— Остави го, плюй на това! Всеки на свой бог се моли, нас какво ни засяга? Хайде, сбогом! На добър час!

Така и си отиде Яков Шумов, клатушкайки се като мечка, и остави в сърцето ми тежко, сложно чувство — жал ми беше за огняря и ме беше яд на него; доколкото си спомням, завиждах му малко и тревожно си мислех: защо тръгна човекът нанякъде си?

И — какъв човек е Яков Шумов?