Максим Горки
Сред хората (10)

10

Още преди да замине жената на крояча, под квартирата на господарите ми се нанесе черноока млада дама с едно момиченце и с майка си, беловласа бабичка, която непрекъснато пушеше цигари с кехлибарено цигаре. Дамата беше много хубава; властна, горда, тя говореше с плътен, приятен глас, гледаше всички с вдигната глава, едва-едва присвила очи, сякаш хората стояха много далеч от нея и тя не ги виждаше добре. Почти всеки ден простият войник Тюфяев докарваше пред входа на нейната квартира тънконог червеникав кон, дамата излизаше на външната стълба с дълга, стоманеносива кадифена рокля, с бели ръкавици с разширени маншети, с жълти ботуши. Уловила с едната ръка шлейфа си и камшик с морав скъпоценен камък на дръжката, тя милваше с малката си длан ласкаво озъбената муцуна на коня — той извиваше към нея огнено око, цял трепереше и полека удряше с копито утъпканата земя.

— Робер, Ро-обер — тихо говореше тя и енергично потупваше коня по красиво извитата шия.

После, сложила крак на коляното на Тюфяев, дамата пъргаво скачаше на седлото и конят тръгваше по насипа, гордо танцувайки; тя седеше на седлото така изкусно, сякаш се бе сраснала с него.

Беше красива с онази рядка красота, която винаги изглежда нова, невиждана и винаги изпълва сърцето с опияняваща радост. Когато я гледах, мислех си, че именно такива са били Диана Поатие, кралица Марго, девойката Ла-Валиер и другите хубавици, героини на исторически романи.

Постоянно я заобикаляха офицери от дивизията, разквартирувани в града, всяка вечер в дома й свиреха на пиано и на цигулка, на китари, танцуваха и пееха. Най-често около нея се въртеше на късите си крачка майор Олесов, дебел, червендалест, побелял и омазан като машинист на параход. Той свиреше добре на китара и се държеше като покорен, предан слуга на дамата.

Също тъй щастливо хубаво, като майка си, бе и петгодишното момиченце, къдрокосо, пълничко. Огромните му синкави очи гледаха сериозно, със спокойно очакващ поглед, имаше в това момиченце нещо недетски вглъбено.

Баба му от сутрин до вечер беше заета с домакинството заедно с Тюфяев, мрачно безмълвен, и с дебелата кривогледа прислужничка; детето нямаше бавачка, живееше почти изоставено и по цели дни играеше на външната стълба или на купчината греди срещу нея. Често вечер аз излизах да играя с момиченцето и много го обикнах, а то бързо свикна мене и заспиваше в ръцете ми, когато му разказвах приказка. Заспи, а аз ще го занеса в леглото. Скоро се стигна дотам, че когато си лягаше да спи, то непременно искаше да отида да се простя с него. Отивах, то важно ми протягаше пълничката си ръчичка и казваше:

— Прощавай до утре! Бабо, какво трябва да кажа?

— Бог да те пази — казваше баба му и изпускаше през устата и острия си нос синкави струйки дим.

— Бог да те пази до утре, пък аз вече ще спя — повтаряше момиченцето и се завиваше с одеялото, обшито с дантела.

Баба му втълпяваше:

Не до утре, а — винаги!

— А нима утре не е винаги?

То обичаше думата „утре“ и всичко, което му харесваше, пренасяше в бъдещето; набучи в земята набрани цветя, откършени клонки и казва:

— Утре това ще стане градина…

— Някой ден утре и аз ще си купя кон и ще го яздя, като мама…

Беше умничко, но не твърде весело — често през време на оживена игра внезапно ще се замисли и ще попита неочаквано:

— Защо свещениците имат коси като на жените?

Опари се с коприва и като й се закани с пръст, каза:

— Мис’и му, ще се помо’я на бога и той ще ти направи го’ямо з’о. Бог на всички може да направи з’о — дори и мама може да накаже…

Понякога го връхлиташе кротка, сериозна печал; като се притискаше до мене и гледаше небето със сините си, очакващи очи, казваше:

— Баба често е ядосана, а мама — никога, тя само се смее. Нея всички я обичат, защото винаги е заета, постоянно идват гости, гости и я г’едат, защото е хубава. Тя е ми’а, мама. И О’есов така казва: „ми’ата мама!“

Беше ми особено приятно да слушам момиченцето — то разказваше за свят, който аз не познавах. За майка си говореше винаги с удоволствие и много — пред мене бавно се разкриваше нов живот, отново си спомнях кралица Марго, това още повече засилваше доверието ми към книгите, както и интереса ми към живота.

Една вечер, когато седях на външната стълба и чаках господарите си, отишли на разходка на Склона, а момиченцето дремеше в ръцете ми, пристигна на кон майка му, леко скочи на земята и като вдигна глава, попита:

— Какво прави — спи ли?

— Да.

— Виж ти…

Изскочи войникът Тюфяев, пое коня, дамата пъхна камшика под колана си, протегна ръце и каза:

— Дай ми я!

— Аз ще я занеса!

— Де, де! — викна ми дамата, като на кон, и тропна с крак на стъпалото на стълбата.

Момиченцето се събуди, погледна майка си мигайки, и също протегна ръце към нея. Отидоха си.

Свикнал бях да ми крещят, но ми беше неприятно, че и тази дама също крещи — всеки ще я послуша, дори да заповядва тихо.

След няколко минути ме повика кривогледата прислужница — момиченцето капризничело и не искало да иде да спи, без да се прости с мене.

С известна гордост пред майката влязох в гостната — момиченцето седеше в скута на майка си, дамата със сръчни ръце го събличаше.

— Е — каза тя, — ето го, дойде, това чудовище!

— Това не е чудовище, а мойто момче…

— Виж ти? Много хубаво. Ами хайде да подарим нещо на твоето момче. Искаш ли?

— Да, искам!

— Чудесно, аз ще направя това, а ти върви да спиш.

— Прощавай до утре — каза момиченцето и ми протегна ръка. — Бог да те пази до утре…

Дамата учудено възкликна:

— Кой те научи това — баба ти ли?

— Да-а…

Когато то излезе, дамата ме повика с пръст.

— Какво да ти подаря?

Казах, че няма нужда нищо да ми подарява, но не би ли ми дала някоя книжка?

Тя вдигна леко брадичката ми с горещи, благоуханни пръсти и попита с приятна усмивка:

— Виж ти, обичаш да четеш, така ли? А какви книги си чел?

Като се усмихна, тя стана още по-хубава; смутено й споменах няколко романа.

— Какво точно ти харесва в тях? — попита тя, сложила ръце на масата и леко мърдайки пръсти.

От нея лъхаше сладък, силен аромат на някакви цветя, с който странно се сливаше миризмата на конска пот. Гледаше ме през дългите си мигли замислено-сериозно — до този момент никой още не беше ме гледал така.

От многото меки и красиви мебели в стаята беше тясно, като в птиче гнездо; прозорците бяха закрити с гъстата зеленина на цветя, в полумрака блестяха снежнобелите кахлени плочки на печката, до нея лъщеше черен роял, а от стените сред матовото злато на рамките надничаха някакви потъмнели грамоти, покрити накриво с едри букви славянски шрифт, и под всяка грамота висеше на шнур тъмен, голям печат. Всички вещи гледаха тази жена също тъй покорно и плахо като мене.

Обясних й, както можех, че животът е много труден и скучен, а като четеш книги, забравяш това.

— Да-а, така ли? — каза тя и стана. — Това не е лошо, това май че е вярно… Е, какво пък? Ще ти давам книги, само че сега нямам тук… Но впрочем вземи ей това…

Тя взе от канапето една оръфана книжка с жълти корици.

— Като я прочетеш, ще ти дам втората част, те са четири…

Отидох си с „Тайните на Петербург“ от княз Мешчерски и зачетох тази книга с голямо внимание, но още от първите страници ми стана ясно, че петербургските „тайни“ са много по-скучни от мадридските, лондонските и парижките. Интересна ми се стори само баснята за Свободата и Тоягата.

„Аз стоя по-високо от тебе — казала Свободата, — защото съм по-умна.“

Но Тоягата й отговорила:

„Не, аз стоя по-високо от тебе, защото съм по-силна.“ Спорили, спорили и се сбили; Тоягата набила Свободата и Свободата — доколкото си спомням — умряла от побоя в болницата.

В книгата ставаше дума за нихилист. Помня, че — според княз Мешчерски — нихилистът е човек, толкова отровно-язвителен, че кокошките умират от погледа му. Думата нихилист ми се видя обидна и неприлична, но не разбрах нищо повече и изпаднах в униние: сигурно аз не мога да разбирам хубавите книги! А бях убеден, че книгата е хубава: та нали такава важна и красива дама не би взела да чете лоши!

— Е, какво, хареса ли ти? — попита тя, когато й върнах жълтия роман на Мешчерски.

Беше ми много трудно да отговоря — не, мислех, че това ще я разсърди.

Но тя само се разсмя, отиде зад завесата, където се намираше спалнята, и донесе оттам малко томче, подвързано със син сахтиян.

— Това ще ти хареса, само да не го измърсиш! Това бяха поемите на Пушкин. Прочетох ги всичките на един дъх, обвзет от ненаситно чувство, каквото изпитваш, озовал се на удивително красиво място — винаги бързаш да го обходиш изведнъж. Така става, след като дълго си ходил по обраслите с мъх купчинки земя в мочурлив лес и неочаквано пред тебе се ширне суха поляна, потънала в цветя и слънце. Един миг я гледаш очарован, а после, щастлив, тичешком я обиколиш цялата и всяко докосване на нозете ти до меките треви на плодородната земя те изпълва с тиха радост.

Пушкин толкова ме смая с простотата и мелодичността на стиха си, че дълго време прозата ми се струваше неестествена и ми беше неприятно да я чета. Прологът на „Руслан“ ми напомняше най-хубавите приказки на баба, чудесно сбити в една, а някои редове ме поразяваха с изразителната си правдивост.

Там има по пътеки глухи

следи от чудни зверове

Мислено си повтарях чудните редове и виждах тези много познати ми, едва забележими пътеки, виждах тайнствените стъпки, от които е смачкана тревата, още неотърсила капките роса, тежки като живак. Звучните стихове се запомняха необикновено лесно, разкрасили празнично всичко, за което разказваха; това правеше мен щастлив, а живота ми — лек и приятен, стиховете звънтяха като камбанен звън, възвестяващ нов живот. Какво щастие е да си грамотен!

Великолепните приказки на Пушкин ми бяха най-близки и разбираеми; като ги прочетох няколко пъти, вече ги знаех наизуст; легна да спя и си шепна стихове, затворил очи, докато заспя. Често разказвах тези приказки на ординарците; те слушат, смеят се с глас, ласкаво гълчат, Сидоров ме милва по главата и тихичко казва:

— Ей, че хубаво, а? Ах, господи…

Обзелата ме възбуда беше забелязана от господарите ми, бабата се караше:

— Чете, та се къса, поразникът, а самоварът четвърти ден не е чистен! Ама като взема точилката…

Какво ме интересуваше точилката? Отбранявах се от нея със стиховете:

С душа си черна, в зло обвита,

магьосницата стара…

Дамата израсна още по-високо в очите ми — ето какви книги чете тя! Това не е порцелановата съпруга на крояча…

Когато занесох книгата и тъжно й я върнах, тя каза уверено:

— Това ти е харесало! Чувал ли си за Пушкин?

Вече бях чел нещо за поета в едно списание, но ми се искаше самата тя да ми разкаже за него и отвърнах, че не съм чувал.

Тя ми разказа накратко за живота и смъртта на Пушкин и ме попита, усмихвайки се като пролетен ден:

— Виждаш ли колко опасно е да обичаш жените?

От всички книжки, които бях чел, знаех, че това наистина е опасно, но и — хубаво. Казах:

— Опасно е, пък всички обичат! Та и жените също страдат от това…

Тя ме погледна, както гледаше всички — през мигли, и каза сериозно:

— Така ли? Ти разбираш това? Тогава желая ти да не го забравяш!

И ме заразпитва кои стихотворения са ми харесали.

Започнах да й разправям нещо, като ръкомахах и рецитирах наизуст. Тя ме слушаше мълчаливо и съсредоточено, после стана, разходи се из стаята и каза замислено:

— Ти трябва да се учиш, мило зверче! Ще помисля за това… Твоите господари роднини ли са ти?

И когато отговорих утвърдително, тя възкликна:

— О! — сякаш ме укоряваше.

Даде ми „Песните на Беранже“, прекрасно издание с гравюра, със златен обрез и червена кожена подвързия. Тези песни съвсем ме подлудиха със странното преплитане на остра мъка и буйно веселие.

С изтръпнало сърце четох горчивите думи на „Стария просяк“:

Защо ли като червей, хора,

не ме премазахте с крака?

Аз бих се трудил без умора,

но нямах занаят в ръка.

На завет, скрит от дъжд и вятър,

бих станал пъргава пчела,

бих ви обичал като братя…

Проклинам ви за моите тегла!

А веднага след това до сълзи се смях, като четох „Плачещия съпруг“. И особено дълбоко се врязаха в паметта ми думите на Беранже:

Проста наука е тази —

нашият весел живот!

Беранже породи у мене неудържимо веселие, желание да лудувам, да говоря на всички хора дръзки, остри думи и за късо време постигнах големи успехи в това. Научих наизуст и неговите стихотворения и с огромно въодушевление ги декламирах пред ординарците, когато се отбиех за няколко минути при тях в кухните.

Но скоро трябваше да се откажа от това, защото редовете:

Каква ли шапка не краси

момичето на седемнайсет…

предизвикаха отвратителен разговор за девойките — това ме оскърби до побесняване и аз ударих войника Ермохин с тенджера по главата. Сидоров и други ординарци ме изтръгнаха от несръчните му ръце, но оттогава не се решавах да снова из офицерските кухни.

Не ме пускаха да се разхождам навън, пък и нямах време за разходки — работата ми непрекъснато се увеличаваше; сега освен обикновената работа на прислужница, портиер и „момче за поръчки“ аз трябваше всеки ден да заковавам с гвоздеи книговезко платно върху широки дъски и да залепвам на него чертежи, да преписвам сметките за строителните работи на господаря, да проверявам сметките на доставчиците — господарят работеше от сутрин до късна вечер като машина.

По това време държавните постройки на панаира минаваха в частна собственост на търговците; магазините набързо се преустройваха; моят господар сключваше договори за ремонт на дюкяни и за строеж на нови. Той изработваше чертежите „за преправяне на щурцовете, да се пробие тавански прозорец на покрива“ и т. н.; аз занасях тези чертежи на един старичък архитект заедно с плик, в който бе скрита банкнота от двадесет и пет рубли — архитектът вземаше парите и разписваше: „Чертежът отговаря на обекта и надзора над работите е поел еди-кой си.“ Разбира се, той не бе виждал обекта, а надзора над работите не можеше да поеме, защото поради болест изобщо не излизаше от къщи.

Пак аз разнасях подкупи на надзорника на панаира и на някои други потребни хора и получавах от тях „позволителни за всякакви беззакония“, както наричаше господарят тези документи. За всичко това получих правото да чакам господарите си пред вратата, на външната стълба, когато отидеха вечер на гости. Това се случваше рядко, но те се връщаха в къщи след полунощ и аз седях по няколко часа на площадката на стълбата или на купчината греди срещу нея, като гледах прозорците в квартирата на моята дама и слушах жадно веселия говор и музиката.

Прозорците са отворени. През пердетата и мрежата от цветя виждах как из стаите се движат стройните фигури на офицери, ситни кръглият майор, плавно се носи тя, облечена необикновено просто и красиво.

Нарекох я в себе си — Кралица Марго.

„Ето го същия онзи весел живот, за който пише във френските книги“ — мислех си, загледан в прозорците. И винаги ми бе малко тъжно: за моята детска ревност беше мъчително да виждам около Кралица Марго мъже — те се виеха около нея като оси над цвете.

По-рядко от другите при нея идваше висок, печален офицер с разсечено чело и дълбоко потулени очи; той винаги донасяше цигулката си и свиреше чудесно — свиреше така, че под прозорците се спираха минувачите, по гредите се събираха хора от цялата улица, дори моите господари — ако си бяха в къщи — отваряха прозорците, слушаха и хвалеха музиканта. Не помня да са хвалили друг някой освен протодякона от катедралата и зная, че пирогът с рибено масло все пак им харесваше повече от музиката.

Понякога офицерът пееше и рецитираше стихове с възглух глас, странно задъхвайки се, притиснал длан до челото си. Веднъж, когато играех под прозореца с момиченцето и Кралица Марго го молеше да пее, той дълго отказва, а после изрече ясно:

На песента е нужна красота,

на красотата песен й не трябва…

Тези стихове много ми харесаха и, кой знае защо — дожаля ми за офицера.

По-приятно ми беше да гледам моята дама, когато седеше при рояла и свиреше, сама в стаята. Музиката ме опиваше, не виждах нищо освен прозореца и през него, в жълтата светлина на лампата, стройната фигура на жената, гордия профил на лицето й, белите й ръце, които като птици летяха по клавиатурата.

Гледах я, слушах тъжната музика и бълнувах: ще намеря някъде съкровище и ще й го дам цялото — нека стане богата! Да бях Скобелев, отново щях да обявя война на турците, щях да взема откуп, да построя на Склона — най-хубавото място в града — къща и да й я подаря — само да се махне от тази улица, от тази къща, където всички приказват за нея обидно и мръсно.

И съседите, и всички слуги в нашия двор — а моите господари най-вече, — всички приказваха за Кралица Марго също тъй лошо и злобно, както за съпругата на крояча, но приказваха по-предпазливо, като снишаваха глас и се озъртаха.

Страхуваха се от нея може би защото беше вдовица на много знатен човек — грамотите по стените на стаята й били дарени на дедите на мъжа й от старите руски царе: Годунов, Алексей и Петър Велики — така ми каза войникът Тюфяев, грамотен човек, който постоянно четеше евангелието. Може би хората се страхуваха да не ги набие с камшика си с морав скъпоценен камък на дръжката — разправяха, че вече била набила с него някакъв важен чиновник.

Но прошепнатите думи не бяха по-добри от високо изречените; моята дама живееше в облак от враждебност спрямо нея, враждебност, която не можех да разбера и която ме измъчваше. Викторушка разправи, че като се прибрал в къщи след полунощ, погледнал през прозореца в спалнята на Кралица Марго и видял, че тя седяла само по риза на кушетката, а майорът, коленичил, й режел ноктите на краката и ги избърсвал с гъба.

Бабата, хокаше и плюеше, младата господарка пищеше пламнала:

— Виктор, тю! Какъв си безсрамник! Ах, какви мръсници са тези господа!

Господарят мълчеше и се усмихваше — много му бях благодарен, задето мълчи, но очаквах със страх, че и той ще се намеси съчувствено във врявата и воя. Като пискаха и ахкаха, жените разпитваха подробно Викторушка как точно е седяла дамата, как бил коленичил майорът — Виктор притуряше все нови подробности.

— Мутрата му — червена, изплезил език…

Не виждах нищо срамно в това, че майорът режел ноктите на дамата, но не вярвах, че е бил изплезил езика си; това ми се стори обидна лъжа и казах на Викторушка:

— Щом като това не е хубаво, защо тогава вие сте гледали през прозореца? Не сте малък…

Наругаха ме, разбира се, но ругатните не ме обиждаха, искаше ми се само едно — да изтичам долу, да коленича пред дамата, както е бил коленичил майорът, и да я моля:

„За бога, напуснете тази къща!“

Сега, когато знаех, че има друг живот, други хора, чувства, мисли, тази къща с всички нейни обитатели будеше у мене все по-дълбоко отвращение. Цялата тя беше оплетена в мръсна мрежа от срамни сплетни, в нея нямаше нито един човек, за когото да не се говори със злоба. Полковият поп, болен и достоен за съжаление, беше охулен като пияница и развратник; офицерите и техните съпруги живееха, според разказите на моите господари, в общо прелюбодеяние; станаха ми противни еднообразните разговори на войниците за жените и най-много ми опротивяха моите господари — твърде добре знаех истинската цена на любимите им, безпощадни преценки за хората. Наблюдението на хорските пороци е единственото развлечение, което може да се ползува безплатно. Господарите ми само се забавляваха като изтезаваха словесно ближните си, и сякаш отмъщаваха на всички, задето самите те живееха така благочестиво, тежко и скучно.

Когато говореха цинично за Кралица Марго, аз изживявах трескави пристъпи на недетски чувства, сърцето ми се пръскаше от омраза към сплетниците, обземаше ме неудържимо желание да ядосвам всички, да върша пакости, а понякога изпитвах мъчителни приливи на жал към самия мене и към всички хора — тази безмълвна жал беше още по-тежка от омразата.

Знаех за Кралицата повече, отколкото знаеха те и се страхувах да не им стане известно онова, което аз знаех.

Всеки празник, когато господарите ми отидеха в катедралата на втора литургия, аз дохождах при нея сутрин; тя ме викаше при себе си в спалнята, сядах на малко, тапицирано със златиста коприна кресло, момиченцето се качваше на коленете ми и аз разказвах на майката за прочетените книги. Тя лежеше в широкия креват, сложила под страната си малките си ръчици, събрани една до друга, тялото й беше скрито под завивката, също такава златиста, както всичко в спалнята, тъмната й коса, сплетена в плитка, прехвърлена през мургавото рамо, лежеше пред нея и понякога увисваше от кревата на пода.

Тя ме слуша и ме гледа в лицето с благите си очи, усмихва се едва забележимо и казва:

— Виж ти?

Дори доброжелателната й усмивка беше в моите очи само снизходителна усмивка на кралица. Тя говореше с плътен благосклонен глас и ми се струваше, че казва винаги едно и също:

„Зная, че съм неизмеримо по-добра, по-чиста от всички хора и никой от тях не ми е нужен.“

Понякога я заварвах пред огледалото — седеше на нисичко кресло и решеше косите си; краищата им лежаха на коленете й, по страничните облегала на креслото, спускаха се отзад почти до земята — косата й беше също тъй дълга и гъста, както бабината. Виждах в огледалото мургавите й, твърди гърди, тя си слагаше пред мене корсажа, чорапите, но чистата й голота не будеше у мене срамни усещания, а само радостно чувство на гордост за тази жена. От нея всякога лъхаше аромат на цветя, който я пазеше от лоши мисли за нея.

Бях здрав и силен, добре познавах тайните отношения на мъжете и жените, но хората приказваха за тези тайни с такова безсърдечно злорадство, с такава жестокост, така мръсно, че не можех да си представя тази жена в прегръдките на мъж, трудно ми беше да мисля, че някой има право да се докосва до тялото й дръзко и безсрамно, с ръка на господар. Сигурен бях, че любовта от кухните и килерите е непозната на Кралица Марго, тя знае някакви други, възвишени радости, друга любов.

Но веднъж, когато влязох надвечер в гостната, чух зад завесата на спалнята звънливия смях на дамата на моето сърце и мъжки глас, който молеше:

— Почакай де… Господи! Не вярвам…

Трябваше да си отида, разбирах това, но — не можех да си отида…

— Кой е там? — попита тя. — Ти ли? Влез…

В спалнята беше задушно от уханието на цветя, здрачно, пердетата на прозорците бяха спуснати… Кралица Марго лежеше в леглото, до брадичката завита с одеяло, а при нея, до стената, седеше само по риза, с разкрити гърди, цигуларят-офицер — на гърдите му също имаше белег, той се спускаше като червена рязка от дясното рамо към цицката и бе така ярък, че дори в полумрака ясно го виждах. Косата на офицера беше смешно разрошена и за пръв път виждах усмивка на неговото печално, насечено лице — той се усмихваше странно. А големите му женствени очи гледаха Кралицата така, сякаш той за пръв път бе съзрял нейната красота.

— Това е мой приятел — каза Кралица Марго, не зная — на мене или на него.

— Какво толкова се уплаши! — чух, сякаш отдалеч, гласа й. — Ела тук…

Когато се приближих; тя ме прегърна през врата с голата си, гореща ръка и каза:

— Като пораснеш, и ти ще бъдеш щастлив… Върви си!

Сложих книгата на етажерката, взех друга и си тръгнах.

Нещо се пропука в сърцето ми. Разбира се, нито за миг не мислех, че моята Кралица обича както всички жени, а и офицерът не позволяваше да мисля така. Виждах пред себе си усмивката му — усмихваше се радостно, както се усмихва дете, неочаквано смаяно, печалното му лице бе чудно обновено. Навярно я обичаше — нима можеше да не я обича човек? И тя също би могла щедро да го дари с любовта си — той така прекрасно свиреше, така задушевно умееше да рецитира стихове…

Но именно защото трябваше да потърся тези утешения, беше ми ясно, че не всичко е добро, не всичко е правилно в отношението ми към онова, което бях видял, и към самата Кралица Марго. Чувствувах, че съм загубил нещо и няколко дни живях в дълбока скръб.

… Веднъж лудешки и без да мисля, извърших куп пакости и когато отидох при дамата за книжка, тя ми каза много строго:

— Ами ти си бил страшен немирник, както научих! Не съм предполагала…

Не изтърпях и започнах да й разказвам колко ми е дотегнал животът, колко тежко ми е да слушам, когато приказват лошо за нея. Застанала срещу мене, сложила ръка на рамото ми, отначало тя слушаше думите ми внимателно, сериозно, но скоро се засмя и ме отблъсна лекичко.

— Стига, зная всичко това — разбираш ли? Зная го! После ме улови за двете ръце и каза много нежно: — Колкото по-малко обръщаш внимание на всички тези гнусотии, толкова по-добре за теб… Но не си миеш добре ръцете…

Е, можеше и да не казва това: ако тя лъскаше мед, миеше дъските и переше пелени, мисля, че и нейните ръце нямаше да бъдат по-хубави от моите.

— Ако човек умее да живее — яд ги е на него, завиждат му; ако не умее — презират го — замислено каза тя, като ме прегърна, привлече ме до себе си й ме загледа с усмивка в очите. — Ти обичаш ли ме?

— Да.

— Много ли?

— Да.

— Ами — как?

— Не зная.

— Благодаря; ти си чудесен! Приятно ми е да ме обичат…

Усмихна се, искаше да каже нещо, но въздъхна и дълго мълча, без да ме пусне.

— Идвай при мене по-често; щом можеш, идвай…

Възползувах се от това и видях много добро от нея. След обед господарите ми лягаха да спят, а аз хуквах долу и ако тя си беше в къщи, седях при нея по един час, че и повече.

— Трябва да четеш руски книги, трябва да познаваш родния си, руския живот — учеше ме тя, като пъхаше със сръчните си розови пръсти фуркети в благоуханната си коса.

И като изброяваше имена на руски писатели, питаше:

— Ще ги запомниш ли?

Често казваше замислено и малко ядосано:

— Трябва да се учиш, да се учиш, а аз все забравям за това! Ах, боже мой…

Поседял при нея, тичах горе с нова книга в ръцете и сякаш изкъпан отвътре.

Вече бях прочел. „Семейна хроника“ от Аксаков, прекрасната руска поема „В горите“, чудните „Записки на ловеца“, няколко томчета от Гребенка и Сологуб, стихотворенията на Веневитинов, Одоевски и Тютчев. Тези книги измиха душата ми и я освободиха от баласта на впечатленията от мизерната и тъжна действителност, почувствувах какво значи хубава книга и разбрах колко нужна ми е тя. Благодарение на тези книги в душата ми спокойно се роди твърдата увереност: не съм сам на земята и няма да загина!

Дойдеше ли баба, аз с възторг й разправях за Кралица Марго — баба сладко смъркаше енфие и казваше уверено:

— Виж ти, ама че хубаво! А бе много добри хора има, само потърси — и ще намериш!

А веднъж ми предложи:

— Дали да ида да й благодаря за теб!

— Не, няма нужда…

— Както речеш… Господи, господи, я колко хубаво е всичко! Съгласна съм да живея во веки веков!

Кралица Марго не успя да се погрижи за моето учение — на Троица се разигра отвратителна история, която едва не ме погуби.

Малко преди празниците клепачите ми се подуха силно и очите ми съвсем се затвориха; господарите ми се уплашиха да не ослепея, пък и самият аз се уплаших. Заведоха ме при познатия лекар-акушер Хенрих Родзевич, той ми сряза клепачите отвътре, няколко дни лежах с превръзка на очите, в мъчителна, черна скука. В навечерието на Троица ми свалиха превръзката и аз отново стъпих на крака, сякаш се вдигнах от гроб, където бях погребан жив. Нищо не може да бъде по-страшно от загубването на зрението; това е неизказано нещастие, то отнема на човека девет десети от света.

На радостния ден Троица аз, като болен, бях освободен по пладне от всички мои задължения и тръгнах по кухните да навестя ординарците. Всички, освен строгия Тюфяев, бяха пияни; привечер Ермохин удари Сидоров с дърво по главата, Сидоров падна в несвяст в пруста, а изплашеният Ермохин избяга в дерето.

Из двора бързо се пръсна тревожна мълва, че Сидоров е убит. Около външната стълба се събраха хора, гледаха войника, неподвижно проснат през прага на кухнята с глава в пруста; шушукаха, че трябва да се повика полицията, но никой не я викаше и никой не се решаваше да пипне войника.

Дойде перачката Наталия Козловская, с нова светлолилава рокля, с бял шал на раменете, ядосано разблъска хората, влезе в пруста, приклекна й каза високо:

— Глупаци — той е жив! Дайте вода…

Взеха да я придумват:

— Не се бъркай, дето не ти е работа!

— Вода, казвам! — викна тя като при пожар; делово приповдигна новата си рокля над коленете, поизпъна долната фуста и сложи окървавената глава на войника на коляното си.

Зрителите неодобрително и плахо се разотидоха; в дрезгавината на пруста виждах как сърдито пламтят на кръглото бяло лице на перачката очите й, пълни със сълзи. Донесох кофа вода, тя ми заръча да изливам водата върху главата и гърдите на Сидоров и ме предупреди:

— Пази да не ме полееш — отивам на гости…

Войникът се свести, отвори безизразни очи и простена.

— Вдигай — каза Наталия, като го хвана под мишниците и го държеше с изпънати ръце, висешком, за да не изцапа роклята си. Внесохме войника в кухнята, турихме го на леглото, тя избърса лицето му с мокър парцал и си тръгна, казвайки:

— Понамокряй парцала с вода и го дръж на главата му, пък аз ще, ида да потърся оня глупак. Дяволи, току-виж, навлекли си каторга с пиянството!

Отиде, след като смъкна на земята и хвърли в ъгъла изцапаната си долна фуста и грижливо оправи шумолящата, омачкана рокля.

Сидоров се протягаше, хълцаше, пъшкаше, от главата му върху босото ми ходило падаха тъмни капки тежка кръв — беше ми неприятно, но от страх не се решавах да отместя крака си от тези капки.

Изпълваше ме горчивина; навън сияе празничният ден, входът на къщата и портата са окичени с млади брезички, на всяка тумба са вързани току-що отсечени клони от клен и офика; цялата улица се е раззеленила радостно, всичко е така младо, ново; сутринта ми се струваше, че пролетният празник е настъпил за дълго и от този ден животът ще потече по-чист, по-светъл, по-весел.

Войникът повърна, тежка миризма на топла водка и зелен лук изпълни кухнята, до стъклата на прозорците непрекъснато се прилепят някакви мъгляви широки мутри със сплескани носове, дланите, допрени до бузите, правят тези мутри безобразно дългоухи.

Войникът мърмореше, припомняйки си;

— Че как стана тя? Паднах ли? Ермохин? Ху-убав другар…

После се разкашля, заплака с пиянски сълзи и захленчи:

— Сестричката ми… сестричето…

Изправи се — плъзгав, мокър и вонещ, олюля се и като се просна на леглото, каза, странно въртейки очи:

— Съвсем ме убиха…

Досмеша ме.

— Кой, по дяволите, се смее? — попита войникът, като ме гледаше тъпо. — Какво се смееш? Мен ме убиха завинаги…

Той взе да ме отблъсква с две ръце и мънкаше:

— Първи срок — Илия пророк, втори — Егорий на кон, а трети — не ме доближавай! Махай се, вълк…

Казах:

— Не върши щуротии!

Той глупаво се ядоса, развика се, затътри крака.

— Мен ме убиха, а ти…

И тежко, с отпусната мръсна ръка ме удари през очите — писнах, ослепях и как да е изскочих на двора, срещу Наталия; тя водеше за ръка Ермохин и подвикваше:

— Върви кон! Теб какво ти е? — попита тя, като ме хвана.

— Бие се…

— Бие се-е? — учудено провлече Наталия, дръпна Ермохин и му каза:

— Е, върколако, значи — благодари на своя бог! Промих си очите с вода и от пруста видях през вратата как войниците се сдобряваха, като се прегръщаха и плачеха, после двамата взеха да прегръщат Наталия, а тя ги удряше по ръцете и викаше:

— Долу лапите, песове! Аз да не съм от вашите фльорци! Лягайте и захърквайте, докато ги няма господарите ви — хайде, бързо! Че ще си изпатите!

Сложи ги да спят като малки деца, единия — на земята, другия — на кревата, и когато захъркаха, излезе в пруста.

— Омацах се цялата, а пък съм облечена за гости! Удари ли те?… Я гледай какъв глупак! Абе това си е тя, водчицата. Не пий, момче, никога не пий…

После седях с нея на пейчицата пред портата и я разпитвах как тъй не се страхува от пияни.

— Аз и от трезвени не се плаша, ей какво имам за тях! — показа здраво стиснатия си червен пестник. — Покойното ми мъжле също пиеше на поразия, та често пъти пияничък ще му вържа ръцете и краката, пък като си отспи — смъкна му гащите, па го нашибам с жилава пръчка: не пий, не пиянствувай, щом си се оженил — жената ти е забавлението, а не водката! Така си е. Бъхтя го, докато капна, па след туй стане като восък…

— Силна сте вие — казах и си спомних за жената Ева, която дори бога измамила.

Наталия въздъхна и рече:

— На жената й трябва повече сила, отколкото на мъжа, тя трябва да има сила за двамина, а бог я ощетил! Мъжът е неулегнал човек.

Говореше спокойно, незлобиво, седеше, скръстила ръце на едрите си гърди, опряла гръб на стобора, тъжно вперила очи в боклучавия, засипан с чакъл насип. Заслушах се в умните й приказки, забравих времето и изведнъж видях на края на насипа господарката под ръка с господаря; те вървяха бавно, важно, като пуяк и пуйка, гледаха ни втренчено и си говореха нещо.

Втурнах се да отключа вратата на главния вход, отворих; когато се качваше по стълбата, господарката ми рече язвително.

— С перачките любезничиш? От долната госпожа ли се научи на обноски?

Това беше толкова глупаво, че дори не ме засегна; по-обидно ми се стори, че господарят се позасмя и каза:

— Ами какво — време му е!…

На другия ден сутринта слязох в бараката за дърва и намерих до квадратния отвор за котките във вратата на бараката празна кесия; десетки пъти я бях виждал в ръцете на Сидоров и веднага му я занесох.

— А къде са парите? — попита той, като изследваше с пръст вътрешността на кесията. — Рубла и тридесет копейки? Дай ги тук!

Главата му беше в чалма от кърпа за лице; жълт, отслабнал, той сърдито мигаше с подпухналите си очи и не вярваше, че съм намерил кесията празна.

Дойде Ермохин и почна да го убеждава, кимайки към мене:

— Той ги е откраднал, той, води го при господарите му! Войник войника няма да открадне!

Тези думи ми подсказаха, че крадецът е именно той, че той ми е подхвърлил и кесията в бараката, и веднага му креснах в очите:

— Лъжеш, ти си ги откраднал!

И напълно се убедих, че съм прав в предположението си — грубото му лице се разкриви от страх и гняв, той се засуети и писна пронизително:

— Докажи!

Как можех да докажа? Ермохин с вик ме измъкна на двора. Сидоров вървеше след нас и също викаше нещо, от прозорците се подадоха глави на разни хора; спокойно си пушеше и гледаше майката на Кралица Марго. Разбрах, че съм свършен в очите на моята дама и — пощурях.

Помня — войниците ме държат за ръцете, а господарите ми стоят срещу тях, съчувствено се съгласяват един с друг; слушат оплакванията и господарката казва уверено:

— Разбира се, това е негова работа! Ето защо той вчера любезничеше с перачката пред портата: значи, имал е пари, от нея без пари нищо няма да получиш…

— Точно тъй! — викаше Ермохин.

Подът под мене заигра, изгори ме дива злоба, закрещях на господарката и бях старателно набит.

Но измъчваше ме не толкова побоят, колкото тревога — какво мисли сега за мене Кралица Марго? Как ще се оправдая пред нея? Тежко ми беше през тези отвратителни часове.

За мое щастие войниците бързо разнесли тази история из целия двор, по цялата улица и вечерта, както лежах на тавана, чух, че долу вика Наталия Козловская:

— Не, защо да мълча! Не, драги, я върви, върви! Казвам ти — върви! Инак ще ида при господаря ти и той ще те накара…

Веднага почувствувах, че тази олелия се отнася за мене. Наталия викаше пред нашия вход, гласът й звучеше все по-високо и победоносно.

— Ти вчера колко пари ми показваше? Отде ги имаш — казвай.

Задъхан от радост, чувах как Сидоров унило провлича.

— Цъ, цъ, Ермохин…

— А момчето оклеветихте, смазахте от бой, а?

Искаше ми се да литна долу на двора, да танцувам от радост, благодарно да целувам перачката, но в това време — навярно от прозореца — се развика господарката ми:

— Момчето набихме заради острия му език, а че е крадец — никой не е мислил това освен теб, нахалнице!

— Самата вие сте нахалница, госпожо, крава такава, прощавайте, ама ще ви го кажа.

Слушах тази кавга като музика, горещи сълзи на обида и благодарност към Наталия люто пареха сърцето ми, задъхвах се от усилия да ги задържам.

После на тавана бавно се качи по стълбата господарят, седна до мене на гредата и каза, като оправяше косата си:

— Какво, братче Пешков, не ти върви?

Мълчаливо извих глава встрани.

— И все пак безобразен език държиш — продължаваше той, а аз тихо му съобщих:

— Когато се оправя, ще ви напусна…

Той поседя, помълча, пушеше цигарка и като оглеждаше внимателно върха й, глухо каза:

— Ами твоя работа! Вече не си малък, сам прецени как ще е по-добре за теб.

И си отиде. Както винаги — беше ми жал за него.

На четвъртия ден след това напуснах къщата. Непоносимо ми се искаше да се сбогувам с Кралица Марго, но не ми стигаше смелост да ида при нея, пък и право да си кажа, очаквах, че сама ще ме повика.

Когато се прощавах с момиченцето, помолих го:

— Кажи на майка си, че съм й много благодарен, много! Ще кажеш ли?

— Ще кажа — обеща то с мила и нежна усмивка. — Прощавай до утре, нали?

Срещнах го след двадесетина години ката съпруга на офицер-жандарм…