Максим Горки
Сред хората (1)

1

Аз слугувам — прислужник съм в магазин за „модни обувки“ на главната улица на града.

Господарят ми е дребно, валчесто човече; лицето му е кафяво, повехнало, зъбите му са зелени, очите — бледи, мръсносиви. Струва ми се, че е сляп, и като искам да се уверя в това, аз правя гримаси.

— Не си криви мутрата — тихо, но строго казва той.

Неприятно ми е, че тези мътни очи ме виждат, и не ми се вярва, че виждат — може би господарят само подозира, че гримаснича?

— Казах — не си криви мутрата — още по-тихо ми втълпява той, почти без да помръдва дебелите си устни.

— Не си чеши ръцете — пъпли към мене сухият му шепот. — Работиш в първокласен магазин на главната улица на града, помни това! Прислужникът трябва да стои на вратата като статуя…

Не зная какво значи статуя и не мога да не си чеша ръцете: и двете са покрити до лактите с червени петна и рани, които кърлежът на крастата ръфа непоносимо.

— С какво се занимаваше у вас? — пита господарят, като оглежда ръцете ми.

Разправям му, той поклаща облата си глава, гъсто обрасла със сиви косми, и казва обидно:

— Вехтошарството е по-лошо от просия, по-лошо от кражба.

С известна гордост заявявам:

— Ами че аз и крадях.

Тогава той слага ръцете си на високата писалищна маса — както котарак лапите си, уплашено втренчва празни очи в лицето ми и съска:

— Какво-о? Как тъй крадеше?

Обяснявам как и какво.

— Е, ще сметнем това за дреболия. Но ако откраднеш от мен обувки или пари, ще те тикна в затвора до пълнолетието ти…

Той каза това спокойно, аз се уплаших и го намразих още повече.

Освен господари в магазина работеше моят братовчед Саша Яковов и старши продавачът — сръчен, мазен, румен човек. Саша носеше избеляло рединготче, бял нагръдник, вратовръзка и дълъг панталон, беше горд и не ме забелязваше.

Когато дядо ме доведе при господаря и помоли Саша да ми помага, да ме учи, Саша важно сви вежди и предупреди:

— Той трябва да ме слуша!

Дядо сложи ръка на главата ми и преви врата ми.

— Слушай го, той е по-голям от теб и по години, и по длъжност…

А Саша ми втълпи ококорен:

— Помни какво каза дядо!

И още от първия ден усърдно почна да използува своето старшинство.

— Каширин, не си пули зъркелите — напътствуваше го господарят.

— Моля, не ги пуля — отвръщаше Саша с наведена глава, но господарят не го оставяше на мира:

— Не се блещи, купувачите ще помислят, че си козел…

Продавачът се смееше почтително, господарят грозно изпъваше устни, Саша, с пламнало от червенина лице, изчезваше зад тезгяха.

Тези разговори не ми харесваха, не разбирах много думи и понякога ми се струваше, че тук хората говорят на чужд език.

Когато влезеше купувачка, господарят изваждаше ръката си от джоба, попипваше мустаците си и лепваше на лицето си сладка усмивка; тя покриваше страните му с бръчки, но не променяше слепите му очи. Продавачът се изпъваше, притиснал лакти до тялото си и почтително разперил китки във въздуха. Саша плахо премигваше, като се мъчеше да скрие изпъкналите си очи; аз стоях до вратата, незабелязано си почесвах ръцете и следях церемонията на продажбата.

Коленичил пред купувачката, продавачът й пробва обувката със странно разперени пръсти. Ръцете му треперят, той докосва крака на жената така внимателно, сякаш се страхува да не го счупи, а кракът е дебел и прилича на бутилка с полегати страни, с шийката надолу.

Веднъж една дама каза, като подритваше с крак и се свиваше:

— Ах, как гъделичкате…

— Това е от вежливост, госпожо — бързо и с жар обясни продавачът.

Беше ми смешно да го гледам как се умилква на купувачката и за да не се изсмея, аз се извръщах към стъклената врата. Но изгарях от желание да наблюдавам продажбата — много ме забавляваха маниерите на продавача и същевременно си мислех, че никога не ще мога така вежливо да разпервам пръсти, така изкусно да надявам обувки на чужди крака.

Често пъти господарят влизаше от магазина в малката стаичка зад тезгяха и повикваше там Саша; продавачът оставаше насаме с купувачката. Веднъж, като докосна крака на една червенокоса жена, той събра трите си пръста в едно и ги целуна.

— Ах — въздъхна жената, — какъв сте немирник!

А той изду бузи и произнесе тежко:

— Мм-ух!

Тогава аз така се разкикотих, че уплашен да не се строполя, увиснах на дръжката на вратата, вратата се отвори, главата ми се блъсна в стъклото и го, счупи. Продавачът ми тропаше с крака, господарят ме чукаше по главата с тежкия си златен пръстен, Саша се опитваше да ми дърпа ушите, а вечерта, когато си отивахме в къщи, строго ми втълпяваше:

— Ще те изпъдят за тези номера! Та какво смешно има тук?

И ми обясни: ако продавачът се харесва на дамите — търговията върви добре.

— Дамата може да няма нужда от обувки, но ще дойде и ще си купи, макар да не й трябват, само за да види симпатичния продавач. Ама ти — не разбираш! Мъча се с теб…

Това ме обиди — никой не се мъчеше с мене, а най-малко той.

Сутрин готвачката, болна и сприхава жена, ме будеше един час преди него; аз почиствах обувките и дрехите на господарите, на продавача и на Саша, приготвях самовара, донасях дърва за всички печки и измивах съдините за обеда. Отивах в магазина и премитах пода, избърсвах праха, правех чай, разнасях покупките на купувачите, отивах да донеса обеда от къщи; в това време Саша изпълняваше службата ми при вратата и понеже смяташе това за унизително, хокаше ме:

— Флегма! На̀, твойта работа върша…

Беше ми тежко и досадно, свикнал бях да живея самостоятелно, от зори до късна вечер по песъчливите улици на Кунавино, на брега на мътната Ока, в полето и в гората. Липсваха ми баба, другарите, нямаше с кого да приказвам, а животът ме дразнеше, като ми показваше своето грозно, лъжливо опако.

Често се случваше купувачката да си отиде, без да купи нещо — тогава и тримата се чувствуваха обидени. Господарят скриваше в джоб сладката си усмивка и командуваше:

— Каширин, прибери стоката!

И гълчеше:

— Гледай я как се рови, свинята! Хванало я съклет, глупачката, да седи в къщи, та се разтакава по магазините. Де да ми беше жена, щях да те…

Неговата жена, суха, черноока, с голям нос, му тропаше с крака и му крещеше като на слуга.

Много пъти, изпратили позната купувачка с вежливи поклони и любезни думи, те говореха за нея мръсно и безсрамно и будеха у мене желание да изтичам навън, да настигна жената и да й разкажа какво приказват за нея.

Разбира се, знаех, че зад гърба си хората изобщо приказват лошо един за друг, но тези говореха за всички особено възмутително, като че ли бяха признати от някого за най-добрите хора и назначени за съдници на света. Завиждайки на мнозина, те никога никого не хвалеха и за всекиго знаеха нещо лошо.

Един ден в магазина дойде млада жена с алени бузи и сияйни очи, загърната в кадифено наметало с черна кожена яка — лицето й се възправяше над яката като дивно цвете. Когато хвърли наметалото си в ръцете на Саша, тя стана още по-хубава: стройната й фигура бе плътно обвита от синкавосива коприна, на ушите й блестяха брилянти — заприлича ми на Василиса Прекрасна и бях сигурен, че е самата съпруга на губернатора. Посрещнаха я особено почтително, превиваха се пред нея като пред огън и се давеха от любезни думи. И тримата препускаха из магазина като дяволи; по стъклата на шкафовете се плъзгаха отраженията им, сякаш всичко наоколо се е запалило, чезне и ей сега ще добие друг вид, други форми.

А когато тя бързо избра скъпи обувки и си отиде, господарят цъкна и изфуча:

— К-учка…

— С една дума — актриса — презрително каза продавачът.

И започнаха да си разказват за любовниците на дамата, за нейните оргии.

След обед господарят си легна в стаичката зад магазина, а аз отворих златния му часовник и накапах оцет в механизма. Беше ми приятно да видя как, след като се събуди, той влезе в магазина с часовника в ръце, мърморейки слисано:

— Ей, че чудо! Изведнъж часовникът се изпотил! Никога не се е случвало — да се изпоти! Да не би пък да е на лошо?

Въпреки голямото тичане в магазина и работата в къщи аз сякаш заспивах в мъчителна скука и все по-често си мислех: какво ли да сторя, че да ме изпъдят?

Покрай вратата на магазина безмълвно се мяркат отрупани със сняг хора — като че ли погребват някого, изпращат го на гробищата, но са закъснели за изнасянето на умрелия и бързат да настигнат ковчега. Конете се клатушкат, с мъка преодолявайки преспите. Камбаната на църквата зад магазина всеки ден унило бие — велики пости; нейното бумтене блъска главата като възглавница — не боли, ала оглупяваш и оглушаваш от него.

Веднъж, когато на двора, пред вратата на магазина, изпразвах сандък с току-що получена стока, при мене дойде църковният пазач, изкривено старче, меко, сякаш направено от парцали, и раздърпано, като че ли кучета са го ръфали.

— Да беше ми откраднал едни галошки, а, човече божи? — предложи старецът.

Аз не отговорих. Той седна на празния сандък, прозина се, прекръсти си устата и — пак:

— Открадни, а?

— Не бива да се краде! — заявих му.

— И все пак крадат. Зачети старостта ми!

Той приятно не приличаше на хората, между които живеех; почувствувах, че е съвсем сигурен в готовността ми да открадна и се съгласих да му дам галоши през прозорчето за проветряване.

— Ха така — спокойно каза той, без да се зарадва. — Да не ме излъжеш? Хайде, хайде, виждам, че няма да ме излъжеш…

Поседя около минута мълчаливо, като разтъпкваше калния, мокър сняг с подметката на ботуша си, после запуши с пръстената си лула и ненадейно ме сепна:

— Ами ако аз те излъжа? Да взема същите тези галоши и да ги занеса на господаря ти, па да кажа, че си ми ги продал за половин рубла? А? Струват повече от две рубли, а ти — за половин? За почерпка, а?

Гледах го занемял, сякаш вече бе извършил това, което казваше, а той продължаваше да говори тихичко, гъгниво, като се взираше в ботуша си и от време на време пускаше син дим.

— Ако излезе например, че тъкмо господарят ти ме е подучил: иди ми изпитай момчето — дали е крадец? Какво ще стане тогава?

— Няма да ти дам галоши — казах ядосано.

— Сега вече не може да не дадеш, щом обеща!

Улови ме за ръката, притегли ме до себе си и като ме чукаше със студения си пръст по челото, лениво продължи:

— Та как може току-тъй — на̀, вземи?!

— Ти сам поиска.

— Аз мога да поискам какво ли не! Ще поискам да ограбиш църквата, какво ще направиш — ще я ограбиш ли? Мигар може да се вярва на човек? Ах ти, глупчо…

И като ме бутна настрана, той стана.

— На мен не ми трябват крадени галоши, не съм господин да нося галоши. Само се пошегувах… А заради твоето простодушие на Великден ще те пусна на камбанарията да биеш камбаната и да погледаш града…

— Знам го града.

— От камбанарията е по-хубав…

Той бавно отмина зад ъгъла на църквата, като заравяше върховете на ботушите си в снега, а аз гледах подире му и унило, изплашено си мислех: дали наистина старчето се пошегува, или беше пратено от господаря да ме провери? Страх ме беше да ида в магазина.

На двора изскочи Саша и се развика:

— За какъв дявол се маеш!

Замахнах по него с клещите, внезапно кипнал.

Знаех, че той и продавачът крадат от господаря: скриваха чифт обувки или пантофи в кюнеца на печката, после, като си тръгваха от магазина, ги притуляха в ръкавите на палтата си. Това не ми харесваше и ме плашеше — помнех заканата на господаря.

— Ти крадеш ли? — попитах Саша.

— Не аз, ами старши продавачът — строго ми обясни той, — аз само му помагам. Той казва — услужи ми! Трябва да му се подчинявам, че инак ще ми напакости. Господарят! Самият той не е вчерашен продавач, всичко разбира. А ти си мълчи!

Докато говореше, той гледаше в огледалото и оправяше вратовръзката си със същите движения на неестествено разперените пръсти, както правеше това старши продавачът. Неуморно ми изтъкваше своето старшинство и властта си над мене, крещеше ми басово, а когато ми заповядваше, протягаше ръката си напред с отблъскващ жест. Аз бях по-висок и по-силен от него, но кокалест и недодялан, а той — пълничък, мек и мазен. С редингота и дългия панталон ми се струваше важен, солиден, но в него имаше нещо неприятно, смешно. Той мразеше готвачката, особена жена — не можеше да я разбере човек добра ли е или зла.

— Най-много на света обичам боя — казваше тя, широко разтворила черните си, пламтящи очи. — Все ми е едно какъв бой: петли ли се бият, кучета ли, мъже ли — все ми е едно!

И ако на двора се сбиеха петли или гълъби, тя оставяше работата си и наблюдаваше битката докрай, като гледаше през прозореца, глуха и няма. Вечер казваше на мене и на Саша:

— Какво седите залудо, дечица, по-добре да бяхте се сбили!

Саша се сърди:

— За теб, глупачко, аз не съм детенце, а втори продавач!

— Е, туй не го разбирам. За мен, дорде не си женен, си дете!

— Глупачка, тиква с тиква…

— Дяволът е умен, ала бог не го обича.

Нейните поговорки най-много ядосваха Саша, той я дразнеше, а тя казваше, презрително извила очи към него:

— Ама че си и ти, хлебарка, божа грешка!

Той неведнъж ме придумваше да й намажа, докато спи, лицето с боя за обувки или със сажди, да напъхам във възглавницата й карфица или някак другояче „да си направя шега“ с нея, но мене ме беше страх от готвачката, пък и тя спеше леко и често се будеше; събуди се, запали лампата и седи на кревата, загледана в някой ъгъл. Понякога идваше при мене зад печката, събуждаше ме и молеше пресипнало:

— Не ми се спи, Лексейка, нещо ме е страх, я ми поприказвай.

Разказвах й нещо през сън, а тя седеше мълчаливо и се поклащаше. Струваше ми се, че горещото й тяло мирише на восък и тамян и че тя скоро ще умре. Може би дори ей сега ще се тръшне по лице на пода и ще умре. От страх започвах да приказвам високо, но тя ме прекъсваше:

— Шт! Че ще се събудят мискините и ще помислят, че си ми любовник…

Седеше до мене винаги в една поза: свита, мушнала ръце между коленете си и стиснала ги с острите кости на краката. Гърди нямаше и дори през дебелото платно на ризата прозираха ребрата й, като обръчи на разсъхнала се бъчва. Дълго седи мълчаливо и ненадейно прошепне:

— Да бях умряла поне, непрекъснато такава мъка…

Или ще попита някого:

— Виж, че доживях — е?

— Спи! — казваше тя, като ме пресичаше насред думата, изправяше се и, сива, безшумно изчезваше в мрака на кухнята.

— Вещица! — я наричаше Саша зад гърба й.

Предложих му:

— Че кажи и го в очите!

— Мислиш, няма да посмея ли?

Но веднага се намръщи и рече:

— Не, няма да й го кажа в очите! Може наистина да е вещица…

Като се държеше с всички пренебрежително и сурово, тя и на мене в нищо не ми угаждаше — дръпне ме за крака в шест часа сутринта и кресне:

— Стига си хъркал! Донеси дърва! Сложи с самовара! Обели картофи!…

Саша се събуждаше и хленчеше:

— Какво си се развикала? Ще кажа на господаря, не може да се спи…

Тя бързо движеше из кухнята сухите си кокали и святкаше към него с възпалени от безсъние очи:

— Ух, божа грешко! Да ми беше завареник, щях да те оскубя.

— Проклетница! — викаше Саша и на път за магазина ми набиваше в главата: — Трябва да направим да я изпъдят. Трябва незабелязано да притуряме сол във всичко — ако всичките й гозби са пресолени, ще я изгонят. Или пък газ! Ти какво дремеш!

— Ами ти?

Той изфуча ядосано:

— Страхливец!

Готвачката умря пред очите ни: наведе се да вдигне самовара и внезапно се свлече на пода, сякаш някой я блъсна в гърдите, после мълком се строполи на една страна, протегнала ръце напред, а от устата й шурна кръв.

И двамата веднага разбрахме, че е умряла, но сковани от страх, дълго я гледахме, без да можем дума да продумаме. Най-после Саша стремглаво изхвръкна от кухнята, а аз, като не знаех какво да правя, сгуших се до прозореца, на светло. Дойде господарят, загрижено клекна, попипа с пръст лицето на готвачката и каза:

— Наистина умряла… Как тъй?

И се закръсти в ъгъла, пред малката икона на Николай Чудотворец, а след като се помоли, изкомандува в пруста:

— Каширин, тичай да съобщиш в участъка!

Дойде полицай, повъртя се, получи бакшиша и си отиде; после пак дойде, а с него и един каруцар; те уловиха готвачката за краката и главата и я отнесоха навън. От пруста надникна господарката и ми заповяда:

— Измий пода!

А господарят каза:

— Добре, че умря вечер…

Не разбрах, защо е добре. Когато си легнахме да спим, Саша ми каза необичайно кротко:

— Не изгасяй лампата!

— Страх ли те е?

Той се зави презглава с одеялото и дълго лежа мълчаливо. Нощта бе тиха, сякаш се вслушваше в нещо, нещо очакваше, а на мене ми се струваше, че след миг ще забие камбана и изведнъж всички в града ще се разтичат, ще закрещят в безмерния смут на страха.

Саша подаде нос изпод одеялото и тихичко предложи:

— Хайде да легнем на печката, един до друг.

— Горещо е на печката.

Той помълча и каза:

— Как свърши моментално, а? Виж я ти, вещицата… Не мога да заспя…

— И аз не мога.

Той заразказва за мъртъвци — как излизали от гробовете си, бродели до среднощ из града и търсели къде са живели преди, къде са останали роднините им.

— Мъртъвците помнят само града — тихо разправяше той, — а улиците и къщите вече не помнят…

Ставаше все по-тихо и сякаш по-тъмно. Саша понадигна глава и попита:

— Искаш ли да разгледаме сандъка ми?

Отдавна ми се искаше да узная какво крие в сандъка си. Той го заключваше с катинар и го отваряше винаги с някакви особени предпазни мерки, а ако се опитвах да надзърна в сандъка, грубо питаше:

— Какво искаш? Е?

Когато се съгласих, той седна на кревата, без да спуска краката си на пода, и вече с тон на заповед ми нареди да сложа сандъка на леглото, при нозете му. Ключът висеше на ширитче на врата му заедно с кръстчето. След като огледа тъмните ъгли на кухнята, той важно се навъси, отключи катинара, подуха капака на сандъка, сякаш пареше, и като го повдигна най-после, извади няколко комплекта бельо.

Сандъкът беше пълен до средата с аптекарски кутии, връзки разноцветна хартия от чай, тенекиени кутии от боя за обувки и от сардели.

— Какво е това?

— Ами ще видиш…

Той обгърна сандъка с крака и се наведе над него, като тананикаше тихичко:

— Царю небесни…

Очаквах да видя играчки: никога не бях имал играчки и се отнасях към тях с привидно презрение, но с известна завист към онези, които ги притежаваха. Много ми хареса, че Саша — такъв солиден — има играчки; макар и да ги криеше свенливо, аз разбирах този свян.

Той отвори първата кутия, извади от нея рамка за очила, сложи я на носа си и каза, като ме гледаше строго:

— Няма значение, че стъклата липсват, тези очила са си такива!

— Дай ми да погледам!

— Не са за твоите очи. Те са за тъмни очи, а твоите са някакви светли — обясни и се изкашля като собственик, но веднага уплашено огледа цялата кухня.

В една кутия от боя за обувки имаше множество различни копчета — той ми обясни с гордост:

— Всичко това съм събрал на улицата! Сам. Трийсет и седем са вече…

В трета кутия видях големи медни карфици, също събрани по улиците, после — налчета от ботуши, изтъркани, изпочупени и цели, токи от обувки и пантофи, медна дръжка за врата, счупена кокалена дръжка на бастун, момински гребен, „Съновник и оракул“ и още много неща със същата стойност.

При моите странствувания за парцали и кокали аз лесно бих могъл да събера за един месец десет пъти повече такива незначителни дреболии. Нещата на Саша предизвикаха у мене чувство на разочарование, срам и мъчителна жалост към него. А той разглеждаше всяко нещо внимателно, нежно го милваше с пръсти, дебелите му устни се издуха важно, изпъкналите му очи гледаха умилено и загрижено, но очилата правеха детското му лице смешно.

— За какво ти е това?

Той ми хвърли бърз поглед през рамката на очилата и попита с мутиращ дискант:

— Искаш ли да ти подаря нещо?

— Не, няма нужда…

Оскърбен, изглежда, от моя отказ и от недостатъчното внимание към неговото богатство, той помълча малко, после тихо предложи:

— Вземи една кърпа, ще избършеш всичко, че се е напрашило…

Когато нещата бяха избърсани и прибрани, той се търкулна в леглото с лице към стената. Заваля дъжд, покривът течеше, вятър блъскаше прозорците.

Без да се обърне към мене, Саша каза:

— Почакай, нека поизсъхне градината, ще ти покажа такова нещо, че ще ахнеш!

Гласях се да спя и не отговорих.

Минаха още няколко секунди, внезапно той скочи и като задраска с ръце стената, заговори с покъртителна убедителност:

— Страх ме е… Господи, страх ме е! Господи помилуй! Та какво е това?

Тогава и аз се вцепених от страх: стори ми се, че до прозореца към двора, гърбом към мене, стои готвачката, навела глава и опряла чело в стъклото, както стоеше, преди да умре, когато гледаше бой на петли.

Саша ридаеше, драскаше стената и риташе. С мъка, сякаш по жарава, без да поглеждам встрани, аз прекосих кухнята и легнах до него.

Изнурени от плач, ние сме заспали.

Няколко дни след това беше празник, работихме до пладне, обядвахме в къщи и когато след обед господарите си легнаха да спят, Саша тайнствено ми каза:

— Да вървим!

Сетих се, че сега щях да видя онова нещо, което ще ме накара да ахна.

Излязохме в градината. Върху тясна ивица земя, между две къщи, се извисяваха петнадесетина стари липи, могъщите им стволове бяха покрити от зеления памук на лишеите, черните им голи клони стърчаха безжизнено. И нито едно гарджо гнездо между тях. Дърветата приличаха на паметници в гробище. Освен тези липи в градината нямаше нищо, нито шубрак, нито трева; земята по пътеките е здраво утъпкана и черна като чугунена; там, където под сухата миналогодишна шума се виждат нейните плешивини, тя също е застлана с корицата на плесента, както застоялата вода — с водна леща.

Саша мина зад ъгъла, при оградата към улицата, спря до една липа и като се ококори, погледна мътните прозорци на съседната къща. Приклекна, разрови с ръце куп листа — разкри се дебелият корен и до него две тухли, вкопани дълбоко в земята. Той ги понадигна — под тях се показа парче ламарина, под ламарината — квадратна дъсчица и най-после пред мене се открои голяма дупка, която се губеше под корена.

Саша запали клечка кибрит, после недогоряла восъчна свещ, мушна я в дупката и ми каза:

— Гледай! Само не се страхувай…

Самият той явно се страхуваше: свещта в ръката му трепереше, той пребледня, грозно отпусна устни, очите му овлажняха, полека отдръпваше свободната ръка зад гърба си. Страхът му се предаде и на мене, много предпазливо надникнах във вдлъбнатината под корена — коренът служеше за свод на пещера, в дъното й Саша запали три пламъчета и те изпълниха пещерата със синя светлина. Тя бе доста просторна, с глъбина като вътрешността на кофа, но по-широка, стените й бяха облицовани отгоре до долу с разноцветни стъкълца и чирепки от чаени съдове. В средата, върху възвишение, постлано с парче ален памучен плат, бе сложен мъничък ковчег, облепен със станиол и покрит до средата с нещо като брокатен покров, под който се подаваха сиви птичи крачета и остроклюната главица на врабче.

Зад ковчега се издигаше аналой, на него лежеше медно кръстче, а около аналоя горяха три угарки от вощеници в свещници, обвити със сребърна и златна хартия от бонбони.

Езиците на пламъчетата се свеждаха към отвора на пещерата; в нея мъждиво проблясваха пъстроцветни искри и петна. Миризма на восък, на топла гнилота и пръст удряше в лицето ми, в очите ми се преливаше, играеше накъсана дъга. Всичко това породи в мене угнетяващо смайване и заглуши страха ми.

— Хубаво ли е? — попита Саша.

— За какво е това?

— Параклис — обясни той. — Прилича ли?

— Не зная.

— А врабчето е мъртвец! Може от него да станат мощи, понеже е невинно пострадал мъченик…

— Умряло ли го намери?

— Не, влезе в бараката, а аз го улових с калпака си и го удуших.

— Защо?

— Така…

Погледна ме в очите и повторно попита:

— Хубаво ли е?

— Не!

Тогава той се наведе към пещерата, бързо я закри с дъската, с ламарината, натъпка тухлите в пръстта, изправи се и като чистеше калта от коленете си, строго попита:

— Защо не ти харесва?

— Жал ми е за врабчето.

Той ме погледна с неподвижни очи, като сляп, блъсна ме в гърдите и извика:

— Глупак! От завист казваш, че не ти харесва! Да не мислиш, че твоята беседка в градината на улица Канатная беше направена по-добре?

Спомних си моята беседка и без колебание отговорих:

— Разбира се, че по-добре!

Саша хвърли на земята рединготчето си, запретна ръкави, плю си на ръцете и предложи:

— Като е тъй, хайде да се бием!

Не ми се биеше, потискаше ме разслабващо униние, бе ми стеснително да гледам озлобеното лице на братовчед си.

Той се нахвърли върху мене, удари ме с глава в гърдите, събори ме, седна отгоре ми и викна:

— Живот или смърт?

Ала аз бях по-силен от него и много се ядосах: след малко той лежеше по очи, протегнал ръце над главата си, и хъркаше. Изплашен, взех да го вдигам, но той се бранеше с ръце и крака и все повече ме плашеше. Отдръпнах се, като не знаех какво да правя, а той понадигна глава и каза:

— Какво, надви ли? Ама ще лежа така, докато ме видят господарите, а тогава ще се оплача от теб и ще те изпъдят!

Хокаше ме, заканваше се; думите му ме вбесиха, втурнах се към пещерата, измъкнах надгробните камъни, метнах през оградата на улицата ковчега с врабчето, разрових всичко в пещерата и я затъпках с крака.

— На̀ ти тебе, видя ли?

Саша се отнесе странно към моето буйство: седнал на земята, поотворил уста и свъсил вежди, той ме наблюдаваше, без да каже нещо, а когато свърших, бавно стана, отърси се, метна рединготчето на раменете си и рече спокойно и зловещо:

— Сега ще видиш какво ще стане, почакай малко: Ами че всичко това го бях направил нарочно за теб, то е магия! А де?…

Аз просто приклекнах, сякаш ударен от думите му, студ заля всичко в мене. А той си отиде, без да се обърне, и още повече ме смаза със своето спокойствие.

Реших още утре да избягам от града, от господаря, от Саша с неговата магия, от целия този досаден, глупав живот.

На другата сутрин, като ме събуди, новата готвачка извика:

— Божичко! Какво е станало с мутрата ти бе?…

„Започнала е магията!“ — помислих си угнетено.

Но готвачката се смееше така звънко, че и аз се усмихнах неволно и се погледнах в огледалото й: лицето ми беше гъсто намазано със сажди.

— Саша ли направи това?

— Че да не съм аз! — викна готвачката, готова да прихне.

Взех да чистя обувките, пъхнах ръката си в една — в пръста ми се заби карфица.

„Ето ти я магията!“

Във всички ботуши имаше карфици и игли, нагласени така изкусно, че ми се забиваха в дланта. Тогава грабнах едно канче студена вода и с най-голямо удоволствие го излях върху главата на още несъбудилия се или престорено спящ магьосник.

Но все пак се, чувствувах зле: непрекъснато ми се привиждаха ковчегът с врабчето, сивите му, свити крачета и тъжно вирнатият восъчен клюн, а около него — безспирното блещукане на разноцветните искри, сякаш иска да лумне дъга — и не може. Ковчегът се уголемяваше, ноктите на птичката растяха, удължаваха се и трепереха, оживявайки.

Реших да избягам същия ден вечерта, но преди обед, когато топлех на примуса съдинката с чорбата, унесен в мисли, оставих я да заври, а като взех да гася огъня, обърнах съдинката върху ръцете си и ме изпратиха в болницата.

Помня мъчителния кошмар на болницата: в жълта, треперлива празнота слепешком сновяха нагоре-надолу, мрънкаха и пъшкаха сиви и бели фигури в савани, ходеше с патерици дълъг човек с вежди като мустаци, тръскаше голямата си черна брада и ръмжеше със съскане:

— На негово пре-освещенство ще се оплача!

Леглата напомняха ковчези, болните, налягали с носове към тавана, приличаха на мъртви врабци. Люлееха се жълтите стени, таванът се издуваше като платно, подът се вълнуваше, доближавайки и раздалечавайки редиците от легла, всичко бе несигурно, тревожно, а зад прозорците стърчаха клони на дървета, като пръчки за бой, някой ги размахваше.

При вратата подрипваше червенокос, тънък мъртвец, дърпаше с късите си ръце савана си и пищеше:

— Не ми трябват луди!

А човекът с патериците крещеше над главата му:

— На не-гово пре-освещен-ство…

Дядо, баба, пък и всички винаги казваха, че в болницата морели хората — аз смятах живота си за свършен.

При мене дойде жена с очила и също в саван и написа нещо на черната дъсчица над възглавницата ми — тебеширът се строши и парченца от него се посипаха по главата ми.

— Как се казваш? — попита тя.

— Никак.

— Нали имаш име?

— Нямам.

— Я не се инати, че ще ядеш бой!

И преди туй бях сигурен, че ще ям бой, затова не й отговорих. Тя изфуча като котка и като котка безшумно си отиде.

Запалиха две лампи, жълтите им пламъчета увиснаха на тавана като нечии загубени очи, висят и трепкат, досадно заслепяват, устремени едно към друго.

В ъгъла някой каза:

— Хайде да играем на карти!

— Че как да играя без ръка?

— Аха, отрязали ти ръката!

Веднага съобразих: ето — отрязали ръката на човека, защото играл на карти. А какво ли ще сторят с мен, преди да ме уморят?

Ръцете ми изгаряха и се раздираха, сякаш някой изтръгваше костите от тях. Заплаках тихичко от страх и болка, а за да не се виждат сълзите ми, затворих очи, но сълзите надигаха клепачите, течаха по слепоочията ми и влизаха в ушите.

Настана нощ, всички налягаха в леглата и се притулиха под сивите одеяла, от минута на минута ставаше все по-тихо, само в ъгъла някой мърмореше:

— Нищо няма да излезе, и той не е стока, и тя не е стока…

Да пиша на баба — да дойде и да ме измъкне от болницата, докато съм още жив. Но невъзможно е да пиша: ръцете ми са негодни за работа, пък и няма на какво. Да опитам — дали не ще успея да офейкам оттук?

Нощта ставаше все по-мъртва, сякаш се установяваше завинаги. Тихо спуснах крака на пода и се приближих до вратата, едното крило на която бе отворена — в коридора, под лампата, на дървена пейка с облегало стърчеше и изпускаше дим беловласа таралежова глава, която ме гледаше с тъмните ями на очите. Не успях да се скрия.

— Кой хойка? Ела тук!

Гласът е тих, не е страшен. Приближих се и погледнах валчестото лице, набучено с къси косми — на главата те бяха по-дълги и стърчаха на всички страни, като я окръжаваха с мънички сребърни лъчи, а на колана на човека висяха връзка ключове. Ако брадата и косата му бяха по-дълги, щеше да прилича на апостол Петър.

— Това — попарените ръце ли са? Ти какво се шляеш нощем? По кой закон?

Духна в гърдите и в лицето ми облак дим, прегърна ме с топлата си ръка през врата и ме привлече до себе си.

— Страх ли те е?

— Страх ме е!

— Тук всички се страхуват отначало. А пък няма от какво да се страхуват. Особено като са с мен — аз не позволявам да обидят никого… Искаш ли да пушиш? Е, недей. Рано е за теб, почакай годинка-две… А баща ти и майка ти къде са? Нямаш баща, майка! Е, не ти и трябват — и без тях ще преживеем, само не се плаши! Разбра ли?

Отдавна вече не бях виждал хора, които умеят да приказват просто и приятелски, с лесно разбираеми думи беше ми неизказано приятно да го слушам.

Когато ме заведе до леглото, аз го помолих:

— Поседи при мен!

— Бива — съгласи се той.

— Ти кой си?

— Аз ли? Войник съм, истински войник, кавказки. И на война съм ходил, че как иначе? Войникът живее за войната. С унгарците съм се бил, с черкезина, с поляка — колкото щеш! Войната, братче, е голя-ямо безчинство!

Затворих за малко очи, а когато ги отворих, на мястото на войника седеше баба с тъмна рокля, а той стоеше до нея и казваше:

— Виж ти, всички измряха, а?

В стаята играеше слънцето — позлати всичко в нея и се скрие, а после пак погледне сияйно всички, сякаш дете лудува.

Баба се наведе към мене и попита:

— Какво, миличък? Осакатиха ли те? Казвах му аз на червенокосия дявол…

— Сега ще уредя всичко — каза войникът и си отиде, а баба рече, като, бършеше сълзите от лицето си:

— Излезе наш войник, балахончанин…

Аз все още мислех, че сънувам, и мълчах. Дойде лекар, превърза ми раните и ето ме, че се возя с баба на файтон по улиците на града. Тя разказва:

— Пък на нашия дядо съвсем му щуква умът, такъв алчен е станал — противно е да го гледаш! А отгоре на това неотдавна кожухарят Върлина, новият му приятел, му отмъкна от псалтира една сторублевка. Леле, какво беше-е!

Ярко грее слънцето, като бели птици плуват облаците в небето. Минаваме по дъските над Волга, бучи, издува се ледът, жвака водата под мостчето, на месесточервената катедрала на панаира блестят златните кръстове. Насреща ни се зададе широколика селянка с наръч атлазени върбови клонки в ръцете — пролет иде, наближава Великден!

Сърцето ми затрептя като чучулига.

— Много те обичам, бабо!

Това не я зачуди, със спокоен глас тя ми каза:

— Защото си ми родна кръв, пък мен, без да се хваля, и чуждите ме обичат, слава тебе, Богородице!

Усмихна се и добави:

— Ето, скоро ще се зарадва тя, ще възкръсне синът й! А Варюша, моята дъщеря…

И млъкна…