Максим Горки
Детство (8)

8

Дядо неочаквано продаде на кръчмаря къщата и купи друга, на Канатна улица; ненастлана, обрасла с трева, чиста и тиха, улицата излизаше право на полето и беше нанизана с малки, пъстро боядисани къщици.

Новата къща беше по-гиздава, по-мила от първата. Нейната фасада беше боядисана с топла и спокойна тъмномалинова боя; ярко светеха сините капаци на трите прозореца и единичният решетест капак на таванския прозорец; покривът от лявата страна красиво бе потулен от гъстата зеленина на бряст и липа. На двора и в градината имаше много приятни кътчета, като че ли нарочно за игра на криеница. Особено хубава беше градината, малка, но гъста и приятно заплетена. В единия й ъгъл имаше малка като играчка баня. В другия имаше голям, доста дебел трап; той бе обрасъл с бурени, а сред тях стърчаха дебели главни, останки от предишната изгоряла баня. Отляво градината бе оградена от стената на конюшните на полковник Овсяников, а отдясно — от постройките на Бетленг. В дъното тя стигаше до стопанството на млекарката Петровна, дебела, червена, шумна жена, прилична на камбана; нейната къщица, схлупена до земята, тъмна и стара, добре покрита с мъх, добродушно гледаше с две прозорчета към полето, нарязано от дълбоки долове, с тежкия син облак на гората в далечината. По, полето по цял ден се движеха, тичаха войници. В полегатите лъчи на есенното слънце бляскаха белите мълнии на щиковете.

Цялата къща беше натъпкана с непознати за мен хора: в предната половина живееше военен — татарин с дребна, кръгла жена. Тя от сутрин до вечер викаше, смееше се, свиреше на богато украсена китара и с висок ясен глас пееше най-често следната закачлива песен:

Една любов — не е отрада,

ти друга, вечно млада,

търси и намери!

И знай, че теб награда

тоз верен път ще ти дари!

О, сла-адостна нагр-рада-а!

Военният, кръгъл като топка, седеше до прозореца, издуваше синьо лице и като пулеше весело някакви червеникави очи, непрекъснато пушеше лула и кашляше със странен, кучешки глас:

— Вух, вух-вух-хх…

В топлата пристройка над избата и конюшнята живееха двама колари — дребничкият, посивял чичо Пьотр, немият му племенник Стьопа, гладко, като че излято момче, с лице като бакърен поднос, и тъжният, висок татарин Валей, ординарец. Всички те бяха нови хора, богати с неизвестности за мен.

Но особено здраво ме притегли и привърза към себе си квартирантът Хубава работа. Той заемаше една стая до кухнята, в задната половина на къщата, дълга, с два прозореца — към градината и към двора.

Беше слаб, сгушен човек, с бяло лице и черна раздвоена брадичка, кротки очи с очила. Беше мълчалив, незабележим и когато го повикваха да обядва, да пие чай, всякога отговаряше:

— Хубава работа.

Баба така и започна да го нарича и пред него, и зад гърба му.

— Льонка, викай Хубава работа да пие чай! Вие, Хубава работа, защо не ядете?

Цялата му стая беше препълнена и затрупана с някакви сандъци, дебели книги с непознати за мене светски букви; навсякъде имаше бутилки с разноцветни течности, парчета мед и желязо, пръчки олово. В червеникава кожена куртка, със сиви карирани панталони, целият изцапан с някакви бои, вмирисан неприятно, разрошен и неловък, той от сутрин до вечер топеше олово, спояваше някакви медни парчета, нещо теглеше на малки везни, мучеше, опарваше пръсти и бързо ги духаше, тръгваше с препъване към чертежите си на стената и като избърсваше очилата си, миришеше чертежите, почти допирайки до хартията тънкия си прав, чудно бял нос. А понякога изведнъж се спираше посред стаята или до прозореца и дълго стоеше, затворил очи, вдигнал лице, вдървен, безмълвен.

Аз се качвах на покрива на бараката и го наблюдавах през двора и през отворения прозорец, виждах синия пламък от спиртната лампа на масата, тъмната фигура, виждах как той пише нещо в разръфана тетрадка, очилата му блестят студено и синкаво като късчета лед. Магьосническата работа на този човек ме държеше с часове на покрива, като разпалваше у мен мъчително любопитство.

Понякога, застанал до прозореца като в рамка, турил ръце отзад, той гледаше право към покрива, но като че не ме виждаше и това много ме обиждаше. Изведнъж отскачаше към масата и превит одве, тършуваше по нея.

Мисля, че бих се боял от него, стига да беше по-богат и по-добре облечен, но той беше беден: над яката на куртката му стърчеше смачкана, мръсна яка на риза, панталоните бяха целите в петна и кръпки, на босите му крака — разкривени обувки. Бедните не са страшни, не са опасни — в това незабелязано ме убеди бабиното съжалително отношение към тях и презрителното — от страна на дядо.

Никой в къщата не обичаше Хубава работа. Всички говореха подигравателно за него; веселата жена на военния го наричаше „тебеширен нос“, чичо Пьотр — аптекар и магьосник, дядо — чернокнижник и фармазонин.

— Какво работи той? — попитах аз баба. Тя строго ми подвикна:

— То не е твоя работа; да мълчиш…

Веднъж, като се престраших, аз отидох до прозореца му и попитах с едва скривано вълнение:

— Ти какво, работиш?

Той трепна, дълго ме гледа над очилата си и като ми протегна ръка в рани и белези от изгаряния, каза:

— Вмъквай се…

Това, дето ми предложи да вляза при него не през вратата, а през прозореца, още повече го издигна в очите ми. Той седна на един сандък, тури ме пред себе си; отдалечи ме, приближи ме пак и най-после тихо попита:

— Откъде си?

Беше странно: четири пъти на ден седяхме на една маса в кухнята! Аз отвърнах:

— Тукашният внук…

— Аха, да — каза той, като оглеждаше пръста си и замълча.

Тогава сметнах за нужно да му обясня:

— Аз не съм Каширин, а Пешко̀в…

— Пѐшков? — повтори той невярно. — Хубава работа.

Отмести ме настрана, стана и като тръгна към масата каза:

— Хайде, стой мирно…

Аз седях дълго-дълго, като наблюдавах как пилеше с пила парче мед, притиснато в преса; на картона под пресата падаха златни стърготини. Той ги събра в шепа, изсипа ги в тумбеста чаша, прибави към тях бял като сол прах от едно бурканче, поля ги с нещо от черна бутилка — в чашата зашумя, запуши, люта миризма ме задави, аз се закашлях, взех да въртя глава, а той, магьосникът, запита със самохвалство:

— Лошо мирише, нали?

— Да!

— Така ами! Това, братле, е много хубаво!

„С какво се хвали!“ — си помислих аз и строго казах:

— Щом е лошо, не може да бъде хубаво…

— Тъй ли? — възкликна той, като намигна. — Обаче това, братле, не всякога е тъй! Ти играеш ли на ашици?

— На кокалчета ли?

— На кокалчета, да.

— Играя.

— Искаш ли да ти направя наливка? Хубав ашик ще стане!

— Искам.

— Донеси ми един ашик.

Той пак дойде при мен, като държеше димящата чашка в ръка и гледаше в нея с едно око, приближи се и каза:

— Аз ще ти направя наливка, а пък ти в замяна вече не идвай при мен. Бива, нали?

Това прежестоко ме обиди.

— Аз и така никога няма да дойда…

Обиден, отидох в градината. Там работеше дядо, покриваше с тор корените на ябълките: беше есен, отдавна вече листата капеха.

— Хайде, подкастри малините — каза дядо, като ми подаваше ножицата.

Аз го запитах:

— Хубава работа какво работи?

— Стаята съсипва — сърдито отвърна той. — Пода изпогори, тапетите измърси, изпокъса. Ще взема да му кажа да си излезе.

— Така и трябва — добавих аз, като се залових да подстригвам сухите малинови пръчки.

Но аз избързах.

През дъжделивите вечери, ако дядо излезеше от къщи, баба уреждаше в кухнята преинтересни събирания, като поканваше на чай всички обитатели: коларите, ординареца, често идваше дръзката Петровна, понякога идваше даже и веселата квартирантка и всякога в ъгъла до печката неподвижно и безмълвно стърчеше Хубава работа. Немият Стьопа играеше с татарина на карти; Валей пляскаше с тях немия по широкия нос и викаше:

— Аш-шайтан!

Чичо Пьотр донасяше голяма порязаница бял хляб и сладко в голямо глинено гърне, нарязваше хляба на парчета, обилно ги намазваше със сладко и раздаваше на всички тези вкусни малинови парчета, като ги държеше на длан и ниско се кланяше.

— Бъдете тъй добри, опитайте! — ласкаво молеше той, а когато някой вземаше парче, той внимателно оглеждаше черната си длан и забелязваше, ли на нея капчица сладко, облизваше я с език.

Петровна донасяше бутилка с вишновка, веселата госпожа — орехи и бонбони. Започваше лудо угощение, любимото бабино удоволствие.

Известно време след като Хубава работа ми предложи подкуп, за да не му ходя на гости, баба уреди такава вечеря. Валеше и плющеше неспирен есенен дъжд, хленчеше вятър, дърветата шумяха и дращеха с клони по стената. В кухнята беше топло, уютно, всички седяха един до друг, всички бяха някак особено мили и кротки, а баба повече от всякога разказваше приказки, една от друга по-хубави.

Тя седеше на края на печката, опряла крака на стъпалото, наведена към хората, осветени от пламъка на малката тенекиена лампа; всякога, когато беше в настроение, тя се качваше тъй на печката, като обясняваше:

— Отгоре искам да приказвам — отгоре е по-добре!

Аз се намествах до краката й, на широкото стъпало, почти над главата на Хубава работа. Баба разправяше хубавата история за Иван-воина и Мирон-отшелника. Отмерено се лееха сочните, тежки думи:

Имало е нявга зъл войвода Гордион,

черна душа, съвест каменна;

правдата гонел, хората мъчил,

в зло живял, като бухал в хралупа.

Най-вече намразил Гордион

стареца отшелник Мирона,

на правдата кротък защитник,

благодетел на света безстрашен.

Повикал войводата верни си слуга,

храбрия воин Иванушка:

— Я чуй ме, Иванко, иди, та убий

стареца Мирона, горделивия!

Иди, та му отсечи главата,

за брадата сива улови я,

донес я на моите псета!

 

Тръгнал Иван, послушал го.

Върви Иван и тъжно си мисли:

„Не отивам самичък — неволята ме кара.

Види се, тъй ми е от бога писано.“

 

Скри си остър меч Иван под дрехата,

стареца доближи, поклони му се:

— Здрав ли си още, стари дядо?

Грижи ли се господ за тебе? —

Тука се праведникът усмихнал

и с мъдри уста му продумал:

— Недей ти, Иванушка, правдата кри!

Нищо се от бога не скрива,

той доброто и злото в ръцете си държи!

Зная защо си дошъл при мене!

 

Засрами се Иван от отшелника,

а и страх го бе да не изпълни повелята.

Меча си от ножница извади кожена,

о пола си дълга изтри го.

 

— Исках, Мироне, да те убия

тъй, че и меча ми да не зърнеш.

А сега ти богу се помоли,

моли му се ти за сетен път

за теб, за мен, за греховния род людски,

а след туй ще ти взема главата!… —

Коленичи кроткият старец Мирон,

коленичи под дъбче младо,

а то се пред него прекланя.

И старецът дума, усмихва се:

— Ох, Иване, много ще чакаш!

Дълга е за целия свят молитвата!

Убий ме по-добре отведнъж,

защо да се маеш напразно!

 

Тук се Иван сърдито намръщил

и се глупаво Иван похвалил:

— Не, каквото съм рекъл — отсякъл съм!

Ти се моли — пък аз ще чакам!

 

До вечерта се молил отшелника

и от вечерта чак до ясни зори,

и от изгрев, та до късни нощи,

и от лято чак до друга пролет.

 

Молил се той години така,

дъбчето до облаците порасло,

от жълъди му гора се дигнала —

а молитвата край няма!

 

Тъй си стоят двамата до ден-днешен.

старчето на бога тихо се жалва,

за хората от него помощ проси,

от преславна Богородица — утешение.

 

А до него стои воин Иван,

мечът му на прах се е вече разсипал,

доспехите му ръжда ги прояла,

скъпата му дреха изгнила —

зиме и лете Иван гол стои.

Зной го суши — не изсушава го,

насекоми пият кръвта му — не изпиват,

мечки, вълци го не закачат,

бури и хали, мраз не усеща.

Сам той силици няма да се помръдне,

ни ръка да вдигне, ни да повика.

Господ-бог го така наказал:

задето зли повели е слушал

и зад чужда съвест се прикривал!

А молитвата за нас, грешните,

и до ден-днешен тече към бога

яко светла река в океана!

Още в началото на бабиния разказ забелязах, че Хубава работа е нещо неспокоен: той странно, конвулсивно движеше ръце, сваляше и надяваше очилата, размахваше ги в такт с напевните думи, кимаше с глава, докосваше си очите, силно ги натискаше с пръсти и час по час бършеше с бързо движение на ръката челото и бузите си, като да бе силно изпотен. Когато някой от слушателите се размърдваше, кашляше, местеше крака, квартирантът строго шъткаше:

— Шш-т!

А когато баба замълча, той бурно скочи и като размахваше ръце, някак неестествено, почна да се върти, да бърбори:

— Знаете ли, това е удивително, трябва непременно да се запише! Това е страшно вярно, наше…

Сега се виждаше ясно, че плаче — очите му бяха пълни със сълзи; те напираха отгоре и отдолу, очите му се къпеха в тях; това беше странно и много жалко. Той тичаше из кухнята — подскачаше смешно, несръчно, размахваше очилата пред носа си, искаше да ги надене и все не можеше да ги прикрепи зад ушите. Чичо Пьотр се подсмиваше, като го поглеждаше, всички сконфузено мълчаха, баба бързо нареждаше:

— Запишете, какво пък, не е грехота; знам още много такива…

— Не, именно това! Това е страшно руско — възбудено се провикваше квартирантът и изведнъж, като се вцепени пред кухнята, започна да говори високо, цепейки въздуха с дясната си ръка, а в лявата трепереха очилата. Дълго говори яростно, като подвикваше и тропваше с крак и често повтаряше едни и същи думи:

— Не може да се живее с чужда съвест, да, да!

После гласът му някак изведнъж секна, той замълча, погледна всички и тихичко, виновно излезе с наведена глава. Хората се подсмиваха и се споглеждаха сконфузено, баба се отмести по-навътре, в сянка, и оттам тежко въздишаше.

Бършейки с длан червените си, дебели устни, Петровна запита:

— Май че се разсърди?

— Не — отвърна чичо Пьотр. — Той си е такъв…

Баба слезе от печката и мълком започна да приготвя самовара, а чичо Пьотр бавно каза:

— Господата са все такива — капризници!

Валей мрачно подхвърли:

— Ергенинът всякога върши глупост!

Всички се засмяха, а чичо Пьотр продължаваше.

— До сълзи стигна. Изглежда — и щуката се е хванала на куката, а днеска и черноперка се не мерка…

Стана тъжно. Някакво униние притискаше сърцето ми. Хубава работа много ме учуди, беше ми жал за него — така ясно виждах плувналите му очи.

Той не спа в къщи, а на другия ден си дойде следобед — тих, измачкан, явно засрамен.

— Вчера го прекалих — каза той на баба виновно, като малък. — Сърдите ли се?

— Че за какво?

— Ами защото се намесих, говорих.

— Вие никого не обидихте…

Аз чувствувах, че баба се бои от него, не го гледа в лицето и говори някак необичайно — твърде тихо.

Той отиде съвсем близо до нея и каза удивително просто:

— Видите ли, аз съм страшно сам, нямам никого! Мълчиш, мълчиш — и изведнъж кипне в душата, пробие… Готов си на камък да говориш, на дърво…

Баба се отмести.

— Че да бяхте се оженили…

— Е! — възкликна той, намръщи се и излезе, като махна с ръка.

Баба погледна навъсено след него, смръкна енфие и после строго ми каза:

— Ти гледай много да не се въртиш около него, господ го знае какъв е…

А мен отново ме потегли към него.

Видях как се измени, преобрази се лицето му, когато каза „страшно сам“; в тези думи имаше нещо познато за мен, което трогна сърцето ми и аз тръгнах след него.

Надникнах от двора през прозореца на стаята му — тя беше празна и приличаше на килер, където набързо са хвърлени в безпорядък разни ненужни вещи — така ненужни и странни, като своя стопанин. Отидох в градината и там, в ямата, го видях; прегърбен, обхванал с две ръце главата си, опрял лакти на коленете, той седеше неудобно на края на обгорялата греда. Гредата бе затрупана с пръст, а краят й, лъскаво овъглен, стърчеше във въздуха над повехналия пелин, коприва и репей. И това, че му беше неудобно да седи, още повече ме влечеше към този човек.

Той дълго не ме забелязваше, гледайки някъде покрай мене със слепите си очи на бухал, после изведнъж запита като че с досада:

— При мене ли?

— Не.

— За какво тогава?

— Тъй.

Той свали очилата, изтри ги с кърпичка с черни и червени петна и каза:

— Е, ела тук!

Когато седнах до него, той ме прегърна здраво през раменете.

— Седи. Ще седим и ще мълчим. Бива, нали? Такова… Ти упорит ли си?

— Да.

— Е, хубава работа!

Дълго мълчахме. Вечерта беше тиха, кротка, една от онези тъжни вечери на сиромашкото лято, когато всичко наоколо е така цветисто и тъй видимо линее, от час на час обеднява, а земята е изчерпала вече всичките си богати летни мириси, мирише само на хладка влага, а въздухът е страшно прозрачен и в червеникавото небе тревожно се мяркат гарги, навяващи невесели мисли. Всичко е безмълвно и тихо; всеки звук — пърхането на птица, шушненето на падащ лист — ти се струва силен и те заставя плахо да трепваш, но трепнал, отново замираш в тишината — тя е обгърнала цялата земя и изпълва гърдите.

В такива минути се раждат особено чисти, леки мисли, но те са тънки, прозрачни като паяжина и неуловими с думи. Те припламват и изчезват като падащи звезди, жегват душата с тъга по нещо, милват я, тревожат и тя кипи, разтваря се, добива форма за цял живот и в този момент се създава нейното лице.

Като се притисках към топлия хълбок на квартиранта, аз гледах заедно с него през черните ябълкови клони червеното небе, следях полета на суетливите скатии, гледах как кадънките кълват сухите върхове на репея, измъквайки тръпчиви зърна, как откъм полето се носят мъхнати, сиви облаци с червени краища, а под облаците тежко летят гарваните към гнездата си на гробището. Всичко беше хубаво и някак особено, необикновено ясно и близко.

Понякога човекът запитваше, като въздъхваше дълбоко:

— Хубаво е, братле, нали? Да-да! А не ти ли е влажно, студено?

А когато небето потъмня и всичко наоколо набъбна, наливайки се с влажен здрач, той каза:

— Хайде, стига! Да вървим…

Пред вратичката на градината той се спря, като каза тихо:

— Добра баба имаш — о, каква земя!

Затвори очи и като се усмихна, издекламира не високо, но много отчетливо.

Господ-бог го така наказал,

задето зли повели е слушал

и зад чужда съвест се е прикривал!

— Ти, братле, добре запомни това!

И побутвайки ме напред, попита:

— Можеш ли да пишеш?

— Не.

— Научи се. А като се научиш — записвай каквото разказва баба ти, това, братко, цена няма…

Сприятелихме се. От този ден аз ходех при Хубава работа когато исках, сядах в един сандък с някакви парцали и спокойно следях как той разтопява куршум, загрява мед. Като го нагорещи, кове железни пластинки на малката наковалня с леко чукче с красива дръжка, работи с рашпил, пилички, шмиргел и тънко като конец трионче. И всичко претегля на чувствителни медни везни. Налива в бели хаванчета разни течности, гледа как те димят, напълва стаята с люта миризма, мръщи се, поглежда в дебела книга и мучи, като хапе червените си устни, или тихичко провлича със сипкав глас:

О, роза Саронска…

— Какво е това, дето го правиш?

— Едно нещо, братле…

— Какво?

— А-а, видиш ли, не мога да ти обясня така, че да разбереш…

— Дядо казва, че ти може би правиш фалшиви пари…

— Дядо ти ли? Мм… Е, той говори глупости! Парите, братко, са вятър работа…

— А с какво ще си купуваме хляб?

— М-да, братле, хлябът трябва да се плаща, вярно…

— Виждаш ли? И говеждото също…

— И говеждото…

Той тихичко, удивително мило се смее, гъделичка ме зад ухото като кутренце и казва:

— Хич не мога да споря с теб — всякога ме наддумваш; по-добре да мълчим…

Понякога той прекъсваше работата си, сядаше до мен и ние дълго гледахме през прозореца как роси дъждът по покрива, на двора, обрасъл с трева, как осиротяват ябълките, губейки листата си. Хубава работа приказваше малко, но всякога с някакви необходими думи. Най-често пък, желаейки да обърне вниманието ми върху нещо, той леко ме побутваше и показваше с очи, като смигваше.

Нищо особено не виждам в двора, но от тези побутвания с лакътя и от кратките думи всичко видяно изглежда особено значително, всичко се запомня. Ето, по двора тича котка, спира се пред светла локвичка и гледайки своето отражение, повдига меката си лапичка, като че ли иска да го удари. Хубава работа казва тихичко:

— Котките са горди и недоверчиви…

Червеникавозлатистият петел Мамай скочи върху плета на градината, закрепи се, плесна с криле, едва не падна, и като се обиди, сърдито закокоти, изпънал шия.

— Важен генерал, а не е твърде умен…

Иде тромавият Валей, стъпвайки тежко по калта, като стар кон. Скулестото му лице е намусено, гледа замижал небето, а оттам право на гърдите му пада бял есенен лъч — медното копче на куртката му блести, татаринът се спира и го пипа с криви пръсти.

— Като че медал е получил, любува се…

Аз бързо и силно се привързах към Хубава работа, той ми стана необходим и в дни на горчиви обиди, и в часове на радост. Мълчалив, той не ми забраняваше да говоря за всичко, каквото ми идваше на ум, а дядо всякога ме прекъсваше със строго подвикване:

— Не дрънкай, дяволска воденицо!

Баба пък беше така изпълнена със своето, че нито чуваше, ни възприемаше чуждото.

Хубава работа всякога слушаше внимателно моите дрънканици и често ми казваше, като се усмихваше:

— Е, това, братле, не е така, това сам си го измисляш…

И неговите кратки забележки винаги идеха навреме, бяха необходими — той като че ли прозираше всичко, което ставаше в сърцето и главата ми, предугаждаше всички излишни, неверни думи и още преди да ги кажа, ги виждаше и отстраняваше с два ласкави удара:

— Лъжеш, братле!

Често нарочно изпитвах тази му магическа способност. Понякога измислях какво да е и го разказвах като минало, но той като послуша малко, поклащаше отрицателно глава:

— Е, лъжеш, братле…

— А отде знаеш?

— Виждам аз, братле…

Често, като отиваше на Сенния площад за вода, баба вземаше и мене и веднъж ние видяхме как петима еснафи бият един селянин — съборили го на земята и го дърпат, както кучетата ръфат куче. Баба пусна ведрата от кобилицата, размаха я и се спусна към еснафите, като ми викна:

— Бягай далече!

Но аз се изплаших, затичах след нея и почнах да хвърлям по еснафите буци, камъни, а тя храбро ги блъскаше с кобилицата, удряше ги по гърбовете, по главите. Застъпиха се още няколко хора, побойниците избягаха, а баба започна да мие бития. Лицето му беше изпогазено, аз и сега с отвращение виждам как той притискаше с кални пръсти раздраната си ноздра и ревеше, кашляше, и изпод пръстите му кръвта пръскаше лицето и гърдите на баба. Тя също викаше и цяла трепереше.

Когато се върнах в къщи, изтичах при квартиранта и почнах да му разправям, той остави работата и застана пред мен, вдигнал дългата пила като сабя и ме погледна изпод очилата втренчено и строго, а после изведнъж ме прекъсна и каза необикновено внушително:

— Прекрасно, точно така е било всичко! Много хубаво!

Потресен от видяното, аз не успях да се учудя на неговите думи и продължих да говоря, но той ме прегърна и като ме разхождаше по стаята, заговори, спъвайки се:

— Достатъчно, не трябва повече! Ти, братле, каза всичко, което трябваше — разбираш ли? Всичко!

Аз млъкнах обидено, но като помислих, с изумление, което много добре помня, разбрах, че той ме спря навреме: действително бях казал всичко.

— Ти, братле, не се спирай върху такива случки — това не е хубаво да се запомня! — каза той.

Понякога той неочаквано ми казваше думи, които си останаха у мен за цял живот. Разказвам му аз за моя враг Клюшников, побойник от новата улица, дебело момче с голяма глава, на което нито аз можех да надвия в боя, нито той на мен. Хубава работа внимателно изслуша болките ми и каза:

— Това е празна работа; такава сила не е сила! Истинската сила е в бързината на движението; колкото си по-бърз, толкова си по-силен — разбра ли?

Следващата неделя, аз опитах да действувам с пестници по-бързо и лесно победих Клюшников. Това още повече повиши вниманието ми към думите на квартиранта.

— Всяко нещо трябва да умееш да го подхванеш — разбираш ли? Това е много трудно — да умееш да подхванеш!

Аз не разбрах нищо, но неволно запомнях тия и подобни на тях думи — именно затова ги запомнях, защото в простотата на тези думи имаше нещо досадно-тайнствено; защото не беше нужно някакво особено умение, за да подхванеш камък, парче хляб, чаша, чукчето!

А в къщи все повече не обичаха Хубава работа, даже глезената котка на веселата квартирантка не отиваше на неговите колене, както отиваше при всички, и не се отзоваваше на галеното му повикване. Аз я биех за това, дърпах й ушите и едва ли не с плач я предумвах да не се бои от този човек.

— Моите дрехи миришат на киселини — затова и котката не иде при мене — обясняваше той, но аз знаех, че всички, даже и баба, обясняваха това иначе, враждебно за квартиранта, невярно и обидно.

— Ти какво стърчиш при него? — сърдито питаше баба. — Току-виж, че те научил на нещо…

А дядо жестоко ме биеше за всяко посещение у квартиранта, за което узнаваше той, червеникавия пор. Аз, разбира се, не казах на Хубава работа, че ми забраняват познанство с него, но откровено му разказвах как се отнасят към него в къщи.

— Баба се бои от тебе. Тя казва, че ти си чернокнижник, а дядо и той — че си враг на бога и опасен за хората.

Той тръсваше глава, като че пъдеше мухи; на тебеширеното му лице пламваше розова усмивка, от която сърцето ми се свиваше и на очите ми призеленяваше.

— Аз, братле, виждам! — тихичко казваше той. — Това, братле, е тъжно, а?

— Да!

— Тъжно, братле…

Накрая го пропъдиха.

Веднъж, след утринния чай, аз отидох при него и го видях, седнал на пода, да нарежда нещата си в сандъци и тихичко да тананика за розата на Сарон.

— Е, прощавай, братле, ето че си отивам…

— Защо?

Той втренчено ме погледна и каза:

— Нима не знаеш? Стаята е нужна за майка ти…

— Кой ти каза това?

— Дядо ти…

— Той лъже!

Хубава работа ме дръпна за ръка към себе си и, когато седнах на пода, заговори тихичко:

— Не се сърди! Пък аз, братле, помислих, че ти знаеш, а не ми казваш; не е хубаво това, мисля си.

Беше ми тъжно и обидно за нещо.

— Слушай — почти шепнешком говореше той, като се усмихваше. — Помниш ли, аз ти бях казал да не идваш при мене?

Кимнах.

— Ти се обиди тогава, нали?

— Да…

А аз, братле, не исках да те обидя; аз, виждаш ли, знаех, че ако се сдружиш с мене, вашите ще почнат да ти се карат, нали? Така ли беше? Разбра ли защо ти го казах тогава?

Той говореше, сякаш беше малък, на еднаква възраст с мен, а аз страшно се зарадвах от неговите думи! Даже ми се стори, че отдавна, още тогава, съм го разбрал, и така и казах:

— Това отдавна разбрах!

— Видиш ли! Така, братко. Така си е, гълъбче…

Сърцето нетърпимо ме заболя.

— Защо никой от тях не те обича?

Той ме прегърна, притисна ме към себе си и отговори, като подмигна:

— Чужд съм — разбираш ли? Ей за това. Не съм като тях…

Аз го дърпах за ръкава, като не знаех или просто не умеех какво да кажа.

— Не се сърди — повтори той и добави шепнешком на ухото ми: — Не бива и да плачеш!…

А на самия него също му текат сълзи изпод мътните очила.

И после, както всякога, ние дълго седяхме и мълчахме, само нарядко разменяхме по някоя дума.

Вечерта той замина, като се прости любезно с всички, а мене — силно прегърна. Излязох на портата и видях как талигата го тръскаше, като размачкваше буците на замръзналата кал. След неговото излизане баба тозчас се залови да мие и чисти мръсната стая, а аз нарочно се разхождах от единия до другия ъгъл и й пречех.

— Излез! — викаше тя, като се блъскаше в мене.

— Защо го изгонихте?

— Не се бъркай!

— Глупаци сте вие всички — казах аз.

Тя ме зашляпа с мокрия парцал и викаше:

— Да не си полудял, немирнико!

— Не ти, а всички останали са глупаци — поправих се аз, но това не я успокои.

На вечерята дядо каза:

— Е, слава богу! А то, случваше се, като го погледна — нож се забие в сърцето ми: ох, трябва да се изпъди!

От яд аз счупих лъжицата и пак си изпатих.

Така свърши моята дружба с първия човек от безкрайната върволица хора, чужди в родната си страна — най-добрите й хора…