Максим Горки
Детство (6)

6

Отново започнаха кошмарите. Една вечер, след като бяхме пили чай и ние с дядо се заловихме за псалтира, а баба беше почнала да мие съдовете, в стаята се втурна вуйчо Яков, разчорлен както всякога, приличен на разнищена метла. Без да поздрави, хвърли фуражката си някъде в ъгъла, припряно завика, като се тресеше и размахваше ръце:

— Татко, Мишка буйствува съвсем като луд! Обядва у дома, напи се и стигна до пълно безобразие и безумие: съдовете изпотроши, раздра готовите поръчки — вълнени дрехи, изпочупи прозорците, обиди мене, Григорий. Насам иде сега, заканва се: на баща си, вика, брадата ще изскубя, ще го убия! Внимавайте…

Дядо, като се подпираше с ръце на масата, бавно се изправи, лицето му се сгърчи, събра се към носа и страшно заприлича на брадва.

— Чуваш ли, майко? — изпищя той. — Как ти се чини, а? Да убие баща си иде, чу ли, родният син! Ами време е! Време е, деца…

Разходи се из стаята, изправи рамене, отиде към вратата, рязко щракна тежкото резе и се обърна към Яков:

— Искате да пипнете Варварината зестра ли? На̀ ви!

Той направи кукиш под носа на вуйчо, онзи обидено отскочи:

— Татко, аз какво съм крив, а?

— Ти ли? Знам те аз теб!

Баба мълчеше, като бързо прибираше чашите в шкафа.

— Ама аз дойдох да ви защитя…

— Тъй ли? — възкликна насмешливо дядо. — Чудесно! Благодаря, синко! Майко, дай на тая лисица нещо — ръжен ли, ютия ли! А ти, Яков Василиев, като се вмъкне брат ти — удряй с него по моята глава!…

Вуйчо мушна ръце в джобовете и отиде в ъгъла.

— Щом не вярвате…

— Да вярвам? — викна дядо, като тропна с крак. — Не, на звяр ще повярвам, на куче, на таралеж — а за теб ще, си помисля! Знам: ти си го напоил, ти си го подучил. Ха сега, бий! Както ти дойде: него, мене…

Баба тихичко ми пошепна:

— Тичай горе, гледай от прозореца и щом се покаже на улицата вуйчо ти Михаил, дотичай тук да кажеш! Върви по-скоро…

И ето аз, малко изплашен от очакваното нападение на буйния вуйчо, но горд с възложената ми задача, стърча на прозореца и оглеждам улицата. Тя е широка, покрита с дебел пласт прах: през праха, като отоци, се показваха тук-там едрите камъни на настилката. Наляво-тя се простира далеч и като прескача дола, излиза на Затворническия площад, където здраво е стъпило на глинестата земя сиво здание с четири кули по ъглите — старият затвор. В него има нещо тъжно, красиво, внушително. Отдясно, през три къщи от нашата, широко се разстила Сенният площад с жълтото здание на арестантските роти и оловносивата пожарникарска кула. Около окатия връх на кулата обикаля като вързано куче пожарникарски часовой. Целият площад е нарязан с долчинки. На дъното на една от тях имаше зеленясала локва, по-вдясно бе вмирисаният Дюков яз, дето според разказа на баба една зима вуйчовците хвърлили баща ми в процепа на леда. Почти срещу прозореца има уличка, застроена с малки пъстри къщички. Тя свършва при широката схлупена черква „Три светители“. Ако гледаш направо, виждаш покриви като лодки, обърнати нагоре с дъното сред зелените вълни на градините.

Охлузени от виелиците на дългите зими, измити от безкрайните есенни дъждове, избелелите къщи на нашата улица са напудрени с прах. Те се притискат една към друга, като просяци пред черква, и заедно с мене чакат някого, подозрително облещили прозорци. Хората са малко, те вървят бавно, като замислени хлебарки пред отвора на пещта. Душна топлина се надига към мене. Силно се разнасят неприятните за мен миризми на банички със зелен лук и с моркови. Тези миризми всякога предизвикват у мене униние.

Тежко е; някак особено тежко, почти непоносимо. Гърдите ми се наливат с разтопено, горещо олово, то напира отвътре, разпъва ми гърдите, ребрата, почва да ми се струва, че се подувам като мехур и ми е тясно в малката стаичка, под ковчегообразния таван.

Ето го вуйчо Михаил, той поглежда уличката иззад ъгъла на сивата къща; нахлупил е фуражката до уши и те, клепнали, стърчат. Облечен е в червеникаво сако и прашни ботуши до колене, едната му ръка е в джоба на карираните панталони, с другата е хванал брадата си. Аз не виждах лицето му, но той стои така, като че се е приготвил да прескочи улицата и да се вкопчи в дядовата къща с черните си космати ръце. Трябва да бягам долу, да кажа, че е пристигнал, но не мога да се откъсна от прозореца и виждам как вуйчо предпазливо, като че се бои да не напраши посивелите си ботуши, преминава през улицата, чувам как той отваря вратата на кръчмата — вратата скърца, стъклата дрънчат.

Тичам долу, чукам в дядовата стая.

— Кой е? — грубо пита той, без да отвори. — Ти ли си? Е? Влезе в кръчмата? Добре, върви си!

— Мене ме е страх там…

— Ще потърпиш!

Отново стърча на прозореца. Стъмва се. Прахът на улицата подпухна, стана по-дълбок, по-черен; по прозорците на къщите мазно се разливат жълтите петна на лампите; в отсрещната къща свири музика, множество струни пеят тъжно и хубаво. И в кръчмата пеят. Когато вратата се отваря, в улицата нахлува уморен, покрусен глас. Аз знам, че този глас е на слепия просяк Никита, брадатия старец с червен въглен на мястото на дясното око, а лявото — плътно затворено. Хлопне вратата и отсече песента му като със секира.

Баба завижда на просяка: като слуша неговите песни, тя казва с въздишка:

— Какъв е благодатен — какви стихове знае! Щастливец! Понякога тя го извиква на двора. Той седи на стълбата, подпрян на тоягата си и пее, разказва, а баба седи до него, слуша и разпитва.

— Чакай де, че нима божата майка е ходила и в Рязан?

И просякът говори басово, уверено:

— Тя всякъде е ходила, по всичките губернии…

Невидимо тече по улицата сънна умора и стяга, притиска сърцето, очите. Колко ще е хубаво, ако баба рече да дойде! Или макар дядо. Що за човек е бил моят баща, защо дядо и вуйчовците не са го обичали, а баба, Григорий и бавачката говорят за него толкова хубаво? А къде е майка ми?

Все по-често мисля за нея, като я поставям в центъра на всички приказки и случки, разказвани от баба. Това, дето мама не иска да живее в своето семейство, все повече я издига в мечтите ми. Струва ми се, че тя живее в някакъв хан край големия път, при разбойници, които ограбват богатите пътници и делят ограбеното с бедните. Може би живее в гората, в някоя пещера, също, разбира се, с добри разбойници, готви им и пази ограбеното злато. А може би ходи по земята и пресмята нейните богатства, както е ходила „княгиня-госпожа“ Енгаличева заедно с божата майка, и Богородица уговаря майка ми, както е уговаряла „княгиня-госпожа“:

Не ще сбереш, ненаситна робиньо,

всичкото сребро и злато на тоя свят:

не ще закриеш ти, душо алчна,

с благата земни голотата си…

А мама й отговаря с думите на „Княгиня-госпожа“, разбойницата:

Ти прости, пресвета Богородице,

над моята грешна душа смили се.

Не зарад мене света съм грабила,

а за сина си — един-едничък…

И Богородица, добра като баба ми, ще й прости, ще каже:

— Ех ти, Марюшка, рожбо татарска;

ти, беда люта за християни!

Хайде, върви си по пътя,

по своя път и със свойте сълзи!

Но не закачай народа руски,

по гори ходиш — мордовци мъчи,

по степи ходиш — калмици гони!…

Припомняйки си тези приказки, аз живея като насън; събужда ме тропот, блъсканица, рев долу, в коридора, на двора. Като се навеждам през прозореца, аз виждам как дядо, вуйчо Яков и слугата на кръчмаря, смешният черемис^[1] Мелян, изтласкват през портичката на улицата вуйчо Михаил: той се противи, те го бият през ръцете, по гърба, шията, ритат го и най-после той стремглаво полита в пепелта на улицата. Портичката се хлопна, граква ключалката: през портата прехвърлиха смачкан каскет. Стана тихо.

Полежал малко, вуйчо се надига, цял разпокъсан, чорлав, взема камък и го запраща във вратата. Раздава се еклив удар, като по дъно на бъчва. От кръчмата излизат съмнителни хора, реват, хриптят, размахват ръце. По прозорците на къщите се показват човешки глави — улицата оживява, смее се, вика. Всичко това е пак като приказка, интересна, но неприятна, страшна.

И изведнаж всичко се заличи, всички ще млъкнат, ще изчезнат.

… До прага, на сандъка седи баба, превита, не шава, не диша. Аз стоя пред нея и галя нейните топли, меки, мокри бузи, но тя като че не усеща това и бърбори тъжно:

— Господи, не се ли намери у тебе разум за мен, за моите деца? Господи помилуй…

 

 

Струва ми се, че в къщата на Полева улица дядо живя не повече от една година — от пролет до пролет, но и за това време къщата придоби шумна слава. Почти всеки неделен ден към нашата порта се стичаха деца, като радостно оповестяваха по улицата:

— Каширини пак се бият!

Обикновено вуйчо Михаил идваше вечер и цялата нощ държеше къщата в обсада, квартирантите й в трепет. Понякога с него идваха двама-трима помощници, противни кунавински еснафи. Те се промъкваха през дола в градината и там даваха пълна воля на пиянската си фантазия, като изскубваха малините и френското грозде. Веднъж разрушиха банята, като изпочупиха в нея всичко, което можеше да се чупи: полички, пейки, котли за вода, а печката разтуриха, изкъртиха няколко дъски от пода, събориха вратата, рамката й.

Дядо, мрачен и ням, стоеше до прозореца и се вслушваше в работата на хората, които разсипваха имота му. Баба тичаше някъде по двора, невидима в тъмнината, и умолително викаше: — Миша, какво правиш, Миша! В отговор от градината към нея долиташе идиотски мръсна руска псувня, чийто смисъл навярно бе недостъпен за разума и чувството на зверовете, които я изригваха.

В такива минути не мога да тичам след баба, а без нея ми е страшно. Слизам в дядовата стая, но той изсъсква насреща ми:

— Вън, ан-натема!

Аз бягам на тавана и оттам през капандурата гледам в тъмния двор и градината, като се старая да не изпусна от очи баба, боя се, че ще я убият, крещя, викам. Тя не идва, а пияният вуйчо, като чува гласа ми, диво и мръсно псува мама.

В една такава вечер дядо беше болен, лежеше на кревата и като мяташе по възглавницата овързаната си с кърпа глава, кресливо се оплакваше:

— Ето за какво живяхме, грешихме, имот печелихме! Да не беше срамота, позор, бих повикал полиция, а утре — при губернатора… Срамота! Кои родители викат полиция срещу децата си! Така, значи, лежи, старче!

Той изведнъж спусна крака от кревата, тръгна с клатушкане към прозореца. Баба го подхвана под ръка:

— Къде си тръгнал, къде?

— Запали свещ! — заповяда той, като се задъхваше и шумно поемаше въздух.

А когато баба запали свещта, той взе свещник държейки го пред себе си, както войник пушката, закрещя в прозореца подигравателно и високо:

— Ей, Мишка, нощен крадецо, куче бясно краставо!

Тозчас се пръсна на парчета горното стъкло на прозореца и на масата до баба падна половин тухла.

— Не улучи! — зави дядо и се засмя или заплака.

Баба го взе на ръце, както мене, и го понесе към леглото, като говореше изплашено:

— Какво правиш, какво правиш, за бога! Че за това Сибир го чака! Мигар той разбира в беснотията си какво е Сибир?

Дядо риташе с крака и ридаеше сухо, хрипливо:

— Нека ме убие…

Зад прозореца се чуваше рев, тропот, дращене по-стената. Аз взех тухлата от масата, затичах се към прозореца, баба успя да ме хване и като ме запрати в ъгъла, изсъска:

— Ах ти, окаянико…

Друг път вуйчо, въоръжен с дебел кол, се втурна от двора в коридора на къщата и застанал на стъпалата на черния вход, разбиваше вратата, а зад вратата го дебнеха дядо, с тояга в ръка, двама квартиранти с някакви сопи и жената на кръчмаря, висока жена, с точилката, зад тях тъпчеше на място баба, като се молеше:

— Пуснете ме при него. Оставете да му кажа една дума…

Дядо стоеше, издал един крак напред, както селянинът с чаталестия прът на картината „Лов за мечки“. Когато баба пристъпваше към него, той мълком я блъскаше с лакът и крак. Четиримата чакаха, готови за нещо страшно. Над тях на стената светеше фенер, който слабо, треперливо осветяваше главите им. Аз гледах всичко това от стълбата към тавана и ми се искаше да отведа баба горе…

Вуйчо трошеше вратата усърдно и успешно, тя се люлееше, готова да се откачи от горната панта — долната беше вече отчупена и противно подрънкваше. Дядо говореше на своите помагачи също с някакъв дрънчащ глас:

— Бийте по ръцете, по краката, моля ви се, но по главата недейте…

До вратите в стената имаше мъничко прозорче — колкото глава да провреш. Вуйчо вече изби стъклото му и то, цъфнало на парчета, се чернееше като избито око.

Баба се хвърли към него, подаде ръка навън и като махаше, завика:

— Миша, иди си, за бога! Ще те осакатят, иди си.

Той я удари с кола по ръката, видя се как, като се плъзна край прозореца, на ръката й падна нещо широко, а след това и сама баба приседна, повали се на гръб, като успя все пак да викне:

— Миш-ша, бягай…

— А! Майка си? — страшно изрева дядо.

Вратата изведнъж се разтвори, в черната й дупка скочи вуйчо и тозчас беше отхвърлен по стълбата, като лопата кал.

Кръчмарката отведе баба в стаята на дядо; скоро и той дойде там и навъсено пристъпи към баба.

— Костта здрава ли е?

— Ох, пречупена е май — каза тя, без да отвори очи. А с него какво направихте, с него?

— Престани! — строго викна дядо. — Да не съм звяр? Вързахме го, в плевнята е. С вода го облях… Ех, че е зъл! На кого ли се метна такъв?

Баба застена.

— Пратих за знахарката — потърпи! — каза дядо, като присядаше до нея на леглото. — Ще ни свършат те дните на нас с тебе, майко, без време ще ги свършат!

— Дай им всичко…

— Ами Варвара?

Те говориха дълго: баба — тихо и жалостиво, той високо и сърдито.

После дойде дребна бабичка, гърбава, с големи до ушите уста; долната й челюст трепереше, устата й беше отворена като на риба и в нея надничаше през горната устна остър нос. Очите й не се виждаха; тя едва тътреше крака, като тракаше по пода с патерица и носеше в ръка някакво дрънкащо вързопче.

Стори ми се, че това е бабината смърт. Аз подскочих към нея и закрещях с всичка сила:

— Махай се!

Дядо ме грабна непохватно и твърде нелюбезно ме отнесе горе.