Метаданни
Данни
- Серия
- Автобиографична трилогия (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Детство, 1915 (Обществено достояние)
- Превод отруски
- , 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- fwiffo(2014)
Издание:
Максим Горки. Детство. Сред хората
Художник: Христо Брайков
Редактор: Гюлчин Чешмеджиева
Редактор на издателството: Невена Златарева—Чичкова
Художествен редактор: Венелин Вълканов
Технически редактор: Петър Балавесов
Коректор: Иванка Кирова
Редакционна колегия: Ефрем Каранфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев
Отговорен редактор: Николай Янков
Библиотечно оформление: Стефан Груев
Издателство „Отечество“, София, 1981
История
- —Добавяне
10
Една събота рано сутринта отидох в градината на Петровна да ловя червенушки. Лових дълго, но червенушките, важни птици, не влизаха в капана: като ме дразнеха със своята хубост, те забавно се разхождаха по кованото сребро на снежната кора, подхвръкваха върху клончетата на храстите, дебело облечени със скреж, и се люлееха на тях като живи цветя, посипвайки със сини искри снега. Това беше толкова красиво, че несполуката в лова не предизвикваше досада. Аз не бях много страстен ловец — процесът на ловенето ми харесваше всякога повече, отколкото ловът. Обичах да гледам как живеят птичките и да мисля за тях.
Хубаво е да седиш сам на края на снежното поле, заслушан как чуруликат птици в кристалната тишина на мразовития ден, а някъде далеко пее и отлита звънче на отминаваща тройка, тъжната чучулига на руската зима…
Като премръзнах на снега и усетих, че ушите ми вкочанясаха, аз прибрах капаните и клетките, прескочих през стобора в дядовата градина и тръгнах към къщи. Портата беше отворена, грамаден селянин извеждаше от двора тройка коне, впрегнати в голяма покрита шейна, от конете се вдигаше гъста пара, селянинът подсвиркваше весело — моето сърце трепна.
— Кого докара?
Той се обърна, погледна ме изпод ръка, скочи на капрата и каза:
— Попа!
Е, това не ме засягаше: ако е поп, навярно е дошъл при квартирантите.
— Ех, кокошчици! — закрещя, заподсвирка селянинът, като удари конете с юзди и изпълни тишината с веселие. Конете дружно поеха към полето, аз погледнах след тях, затворих портата, но когато влязох в празната кухня, в съседната стая се раздаде силният глас на мама и отчетливите думи:
— И сега какво — трябва да ме убиете, така ли? Без да се събличам, хвърлих клетките и изтичах в коридора, където се сблъсках с дядо. Той ме хвана за рамото, погледна ме в лицето с диви очи и като преглътна с мъка нещо, каза пресипнало:
— Майка ти пристигна, върви! Стой… — дръпна ме така, че едва се задържах на крака и ме тласна към вратата на стаята: — Върви, върви…
Аз се блъснах във вратата, тапицирана с плъст и мушама, дълго не можех да намеря бравата, шарейки с треперещи от студ и вълнение ръце, най-после тихо я отворих и се спрях заслепен на прага.
— Ето го — каза мама. — Господи, колко е пораснал! Какво, не ме ли познаваш? Ех, ама че го обличате… Ами че ушите му са бели! Мамо, дайте бързо гъша мас…
Тя стоеше сред стаята, наведена над мене, сваляше дрехите ми и ме въртеше като топка. Нейното едро тяло беше обвито в топла и мека червена рокля, широка като мужишки чапан[1]. Тя се закопчаваше с големи черни копчета от рамото й — косо — до полата. Никога не бях виждал такава рокля.
Лицето й ми се стори по-дребно, отколкото преди, по-дребно и по-бяло, а очите порасли, станали по-дълбоки, и косата по-златиста. Като ме събличаше, тя хвърляше дрехите към вратата, малиновите й устни се кривяха гнусливо и все звучеше заповедническият глас:
— Защо мълчиш? Радваш ли се? Фу, каква мръсна риза…
После тя разтри ушите ми с гъша мас. Болеше, но от нея лъхаше освежаваща, приятна миризма и това намаляваше болките. Аз се притисках до нея, като надничах в очите й, онемял от вълнение, и през нейните думи чувах тихия, тъжен бабин глас:
— Своеволник е той, съвсем се разхайти, даже от дядо си не се бои… Ех, Варя, Варя…
— Хайде, не хленчете, майко, ще се нареди някак…
В сравнение с мама всичко наоколо беше дребничко, тъжно и старо. Аз също се чувствувах стар като дядо. Като ме стискаше с яки колене и приглаждаше косата ми с тежка, топла ръка, тя казваше:
— Трябва да се острижеш. Време е и за училище. Искаш, ли да се учиш?
— Аз вече се изучих.
— Трябва още малко. Гледай какъв си як, а?
И се смееше с плътен, стоплящ смях, като играеше с мен.
Влезе дядо, сив, наежен, със зачервени очи; тя ме отстрани с ръка и запита високо:
— Е, какво, татко? Да замина ли?
Той спря до прозореца, чоплейки с нокът леда по стъклото, дълго мълча; всичко наоколо се напрегна, стана страшно и както всякога в минути на такива напрежения, по цялото ми тяло израстваха очи, уши, странно се разширяваха гърдите ми, предизвиквайки желание да извикам.
— Лексей, излез вън — глухо каза дядо.
— Защо? — попита мама, като пак ме привличаше към себе си.
— Никъде няма да заминеш, забранявам ти…
Мама стана, преплува по стаята като червен облак и се спря зад гърба на дядо.
— Тате, чуйте…
Той се обърна към нея, като кресна:
— Мълчи!
— Не ви позволявам да ми крещите — тихо каза мама.
Баба стана от дивана, като я заплашваше с пръст:
— Варвара!
А дядо седна на стола, забърбори:
— Почакай, аз кой съм? А? Как така?
И изведнъж изрева с неузнаваем глас:
— Опозори ме ти, Варка-а!
— Излез — заповяда ми баба. Аз отидох в кухнята смазан, качих се на печката и дълго слушах как зад стената ту говореха всички заедно, прекъсвайки се един друг, ту млъкваха, като че изведнъж заспиваха. Приказваше се за някакво дете, което мама родила и дала някому, но не можах да разбера защо се сърди дядо: за това ли, че мама е родила, без да го пита, или защото не му е донесла детето?
После той влезе в кухнята разчорлен, почервенял и уморен, след него — баба, като бършеше с края на блузата сълзите от бузите си. Той седна на пейката, като се допря с ръце на нея, преви се, треперейки и хапейки сиви устни. Тя коленичи пред него, като говореше тихичко, но страстно:
— Старче, прости й, за бога, прости й! И най-здравите шейни се чупят! Нима у господата, у търговците, не се случва? Виж каква е жена! Хайде, прости й, никой не е праведен…
Дядо се облегна на стената, гледаше я в лицето и мърмореше, като се усмихваше криво, хълцаше:
— Е, да, как не! Ами че как? Ти кому не прощаваш, ти на всички прощаваш, да-а, ех, че сте…
Наведе се към нея, хвана я за раменете и почна да я разтърсва, като шепнеше бързо:
— А господ май нищо не прощава, а? Ето че пред гроба ни настигна, наказа последните наши дни, а — ни покой, ни радост имахме — и няма да имаме! И — помни ми думата! — просяци ще умрем, просяци!
Баба хвана ръцете му, седна до него и тихо, леко се засмя.
— Голяма работа! От какво се изплашил — просяци! Е и, просяци. Ти ще седиш в къщи, а по просия ще тръгна аз — не бой се, ще ми дават, няма да останем гладни! Ти зарежи това!
Той изведнъж се подсмихна, изви шия като козел и като хвана баба за шията, притисна се към нея, дребничък, измачкан и захълца:
— Ех, глупачко-о, чудата глупачко, ти последен човеко! За нищо, глупачке, не ти е жал, нищо не разбираш ти! Я си спомни: не работихме ли ние с тебе, не греших ли аз заради тях — та поне сега, поне малко…
Тук и аз не изтърпях повече и цял плувнах в сълзи, скочих от печката и се хвърлих към тях, ридаейки от радост, че те си говорят така невиждано хубаво, от мъка за тях и от това, че е пристигнала мама, и затова че те равноправно ме приеха в своя плач, прегръщат ме двамата, стискат ме и ме обливат със сълзи, а дядо шепне в ушите и очите ми…
— Ах, ти, дяволче, и ти ли си тука! Ето, майка ти дойде, сега ще си бъдеш с нея, дядо ти, старият дявол, лошият — сега не трябва, а? Баба ти, която те глези и защищава — и тя не трябва, а? Ех, вие-е…
Разпери ръце, като ни отстраняваше и стана, казвайки високо и сърдито:
— Всички се разотиват, всички ги тегли настрана — всичко се разпада… Ами хайде, викай я! По-скоро…
Баба излезе от кухнята, а той, като наведе глава, каза пред иконостаса:
— Всемилостиви господи, ето, нали виждаш, ето!
И силно, кънтящо се удари с пестник по гърдите. Това не ми хареса, на мен изобщо не ми харесваше как говори с бога, като че всякога се хвалеше пред него.
Дойде мама, от червената й дреха в кухнята стана по-светло, тя седеше на пейката до масата, дядо и баба — от двете й страни; широките ръкави на нейната рокля лежаха на раменете им. Тя тихо и сериозно разказваше нещо, а те я слушаха мълчаливо, без да я прекъсват. Сега те двамата бяха малки и сякаш че тя им беше майка.
Уморен от вълнение, аз заспах дълбоко на одъра.
Вечерта старите, празнично облечени, тръгнаха за всенощна. Баба весело смигна на дядо, с мундир на еснафски старейшина, с енотова шуба и дълги панталони, смигна му и каза на мама:
— Погледни баща си — същинско козленце!
Мама се засмя весело.
Когато останахме с нея в нейната стая, тя седна на дивана с подгънати под себе си крака и каза, като тупна с ръка до себе си:
— Ела при мен! Е, как живееш — лошо, а?
Как живеех?
— Не знам.
— Дядо ти бие ли те?
— Сега не толкова.
— Така ли? Разкажи ми каквото искаш — хайде!
Не ми се искаше да разказвам за дядо, почнах да говоря за това, че ей в тази стая живееше много мил човек, но никой не го обичаше и дядо го изпъди. Ясно беше, че тази история не се хареса на мама и тя каза:
— Е, а друго?
Разказах и за трите момчета, за това, как полковникът ме изгони от двора — тя ме прегърна силно.
— Ама че негодник…
Замълча, примижала, загледана в пода, като клатеше глава.
— Защо ти се караше дядо? — попитах аз.
— Виновна, съм пред него.
— А ти да му беше довела детето…
Тя се дръпна, начумери се, прехапа устни и се разсмя, като ме притискаше:
— Ах ти, чудовище! Ти да мълчиш за това, чуваш ли? Мълчи и дори не мисли!
Дълго говори нещо тихо, строго и неразбрано, после стана и почна да се разхожда, като почукваше с пръсти по брадичката си и мърдаше гъсти вежди.
На масата гореше, като капеше и се отразяваше в пустотата на огледалото, лоена свещ, мръсни сенки пълзяха по пода, в ъгъла пред иконата светеше кандилото, лунна светлина посребряваше заскрежения прозорец. Мама се оглеждаше, сякаш търсеше нещо по голите стени, по тавана.
— Кога ще си лягаш?
— След малко.
— Впрочем ти днес спа — спомни си тя и въздъхна.
— Да не би да искаш да си отидеш? — попитах аз.
— Че къде? — учудено попита тя и като повдигна главата ми, дълго ме гледа в лицето, така дълго, че се просълзих.
— Какво ти е?
— Вратът ме заболя!
Болеше ме и сърцето, веднага почувствувах, че тя няма да живее в тази къща, ще си отиде…
— Ти ще приличаш на баща си — каза тя, като отместваше с крак пътеката настрана. — Баба ти разказвала ли ти е за него?
— Да.
— Тя много обичаше Максим — много! И той нея…
— Зная.
Мама погледна свещта, понамръщи се и я изгаси, като каза:
— Така е по-добре.
Да, така бе по-свежо и по-чисто, престанаха да се влачат черните мръсни сенки, на пода лежаха светлосини петна, златни искри горяха по стъклата на прозорците.
— А ти къде живееше?
Тя назова няколко града като че си спомняше отдавна забравено нещо и все обикаляше из стаята безшумно като ястреб.
— А откъде взе такава рокля?
— Сама си я уших. Аз всичко си правя сама.
Беше приятно, че тя не прилича на никого, но тъжно, че говори малко, а ако не я запитват, тогава съвсем мълчи.
После тя пак седна на дивана до мен и ние седяхме мълчаливо, притиснати един до друг, докато пристигнаха старите, пропити с миризма на восък, тамян, тържествено кротки и любезни.
Вечеряхме празнично, сериозно, на масата говорехме малко и внимателно, като че се бояхме да не развалим нечий лек сън.
Скоро мама се захвана енергично да ме учи на „гражданско“ писмо: купи книжки и по една от тях — „Родно слово“ — за няколко дни усвоих премъдростите по четене на гражданско писмо, но мама тутакси ми предложи да заучавам наизуст стихове и оттогава почнаха нашите взаимни огорчения.
Стиховете казваха:
О пътища широки, о пътища бели,
немалко простори от бога сте взели.
Не са ви равнили топор и лопати,
копито затъва, със прах сте богати.
Аз казвах „просфори“ вместо „простори“, „ранили“ вместо „равнили“, „кой пита“ вместо „копито“.
— Я помисли — внушаваше ми мама, — какви ти „просфори“? Чудовище! Про-сто-ри, разбираш ли?
Аз разбирах и все пак четях „просфори“, като сам на себе си се чудех.
Тя сърдито говореше, че съм глупав и инат. Мъчно ми беше да чувам това, много съвестно се стараех да запомня проклетите стихове и на ум ги казвах без грешка, но като казвах на глас — неизбежно преиначавах. Ненавиждах тези неуловими редове и от яд почнах нарочно да ги кривя, като безсмислено подбирах поред еднозвучни думи. Много ми харесваше, когато омагьосаните стихове се лишаваха от вся-какъв смисъл.
Но тази забава не мина даром: веднъж след сполучливия урок, когато мама ме попита научил ли съм най-после стихотворението, аз, без да искам, забърборих:
Пътища, плетища, мътища, не ти ща
копита, пита, корита…
Опомних се късно: мама, като се подпря с ръце на масата, се надигна и попита отчетливо:
— Какво е това?
— Не знам — казах аз, като изтръпнах.
— И все пак?
— Аз ей така.
— Как — така?
— Смешно е.
— Иди в ъгъла!
— Защо?
Тя повтори тихо, но заплашително:
— В ъгъла!
— В кой?
Без да ми отговори, тя ме гледаше в лицето така, че аз окончателно се забърках, като не разбирах какво иска от, мен. В ъгъла под иконите стърчеше кръгла масичка, на нея имаше ваза със сухи миризливи треви и цветя. В другия преден ъгъл бе сложен сандък, покрит с килимче, задният ъгъл беше зает от кревата, а четвърти нямаше, вратата се намираше в самия ъгъл.
— Не зная какво искаш — казах аз отчаян, че не разбирам.
Тя седна, помълча, като потриваше челото и бузите си, после попита:
— Дядо ти пращаше ли те в ъгъла?
— Кога?
— Изобщо, някога? — викна тя, като удари два пъти с длан по масата.
— Не. Не помня.
— Не знаеш ли, че това е наказание — да се стои в ъгъла?
— Не. Защо да е наказание?
Тя въздъхна.
— Тю-ю! Ела тук! Аз се приближих, като я запитах:
— Защо ми подвикваш така?
— А ти защо нарочно преиначаваш стиховете?
Обясних й, както можах, че като затворя очи, знам стиховете, както са напечатани, но като почна да ги казвам, вмъкват се други думи.
— А не се ли преструваш?
Отговорих — не, но тозчас помислих: „А може би се преструвам?“ И изведнъж, без да бързам, казах стиховете абсолютно правилно; това ме учуди и унищожи.
Почувствувах, че лицето ми изведнъж сякаш подпухна, ушите ми се наляха с кръв, натежаха, а в главата неприятно зашумя, аз стоях пред мама, изгарях от срам и през сълзи виждах как тъжно потъмня лицето й; устните й се свиха, веждите се свъсиха.
— Как така? — попита тя с чужд глас. — Значи, си се преструвал?
— Не знам. Аз не исках.
— Трудно е с теб — каза тя, като наведе глава. — Върви!
Тя започна да иска да заучавам все повече стихотворения, а моята памет възприемаше все по-лошо тези еднакви редове и все повече растеше, все по-зло ставаше непобедимото желание да преинача и изопача стихотворенията, да вмъкна в тях други думи. Това ми се удаваше лесно — ненужните думи идваха на цели рояци и бързо объркваха задължителното, книжното. Често се случваше, че цял ред ставаше невидим за мен; колкото и честно да се мъчех да го уловя, той не се поддаваше на зрението на паметта. Много огорчения ми донесе тъжното стихотворение — струва ми се, на княз Вяземски:
Много старци, деца и вдовици
от заран до късно в нощта
глухо молят ни ради Христа
Третия ред:
под прозорците бродят с торбици —
аз редовно пропусках. Мама възмутено разправяше на дядо за моите подвизи. Той зловещо казваше:
— Хитрува! Паметлив е: молитвите знае по-добре от мене. Лъже, каменна памет има, като издълбано се врязва в нея всичко! Напердаши го!
Баба също ме изобличаваше:
— Приказки запомня, песни запомня, а песните не са ли също стихотворения?
Всичко това беше вярно, аз се чувствувах виновен, но щом почнех да уча стихотворение — отнякъде от само себе си се явяваха, плъзваха като хлебарки други думи и също се строяваха в редове.
Ах, под нашите прозорци
много старци и сираци
ходят, хленчат, просят хляб,
на Петровна след това
го за кравите продават
и в дерето водка пият.
Нощем, като лежах с баба на печката, аз досадно й повтарях всичко, каквото помнех от книгите, и всичко, каквото сам съчинявах; понякога тя се смееше, но по-често ми се караше:
— Ето, виждаш ли, ти знаеш, можеш! А на просяците не трябва да се смееш, бог да им е на помощ! Христос е бил просяк и всички светии също…
Аз бърборех:
Не обичам нищи
и дядо си мразя!
Защо съм роден?
Господ да ме пази!
От дядо за нищо
ям бой всеки ден…
— Какво приказваш, езикът ти да изсъхне! — сърдеше се баба. — Ами ако чуе дядо ти тия думи?
— Нека!
— Напразно лудуваш и ядосваш майка си! И без това не й е много добре — замислено и ласкаво ме предумваше баба.
— Защо не й е добре?
— Мълчи си! Не можеш да разбереш ти…
— Аз знам, дядо я…
— Мълчи, ти казвам!
Живеех зле, изпитвах чувство близко до отчаяние, но кой знае защо, ми се искаше да го скрия и аз буйствувах, пакостях. Уроците на мама ставаха все по-обширни, по-неразбираеми. Леко усвоявах аритметиката, но нямах търпение да пиша и абсолютно не разбирах от граматика. Но главното, което ме потискаше, беше това, че виждах, чувствувах колко е тежко на мама да живее в дядовата къща. Тя все повече се чумереше, гледаше с чужди очи всички, дълго седеше мълчаливо на прозореца към градината и някак цялата излиняваше. Първите дни след пристигането си тя беше ловка, бодра, а сега под очите й имаше черни сенки, по цели дни ходеше невчесана, с измачкана рокля, с разпусната блуза — това я грозеше, а мен обиждаше: тя трябва да е винаги красива, строга, чисто облечена — по-хубава от всички!
По време на урок гледаше с втренчен поглед през мен — в стената, през прозореца, изпитваше ме с уморен глас, забравяше отговорите и все по-често се сърдеше, викаше — това бе също обидно: майката трябва да е от всички най-справедлива, както в приказките.
Понякога я запитвах:
— Не ти ли е добре с нас?
Тя сърдито отвръщаше:
— Гледай си твоята работа.
Виждах също, че дядо готви нещо, което плаши баба и мама. Той често се затваряше в мамината стая, охкаше и скимтеше там, като неприятната за мен дървена свирка на кривия овчар Никанор. По време на един такъв разговор майка ми викна, та се чу из цялата къща:
— Това няма да го бъде, не!
И хлопна вратата, а дядо нададе вой.
Беше вечер. Баба седеше в кухнята до масата, шиеше риза на дядо и си шепнеше нещо. Когато вратата се блъсна, тя се ослуша и каза:
— При квартирантите отиде, о господи!
Изведнъж в кухнята се втурна дядо, изтича към баба, удари я по главата и изсъска, люшкайки ударената си ръка.
— Не дрънкай каквото не трябва, вещице!
— Стар глупак си ти, — спокойно каза баба, като си поправяше смъкнатата забрадка. — Да мълча, как не! Всякога всичко, каквото разбера за кроежите ти, ще й го кажа…
Той се хвърли върху нея и започна бързо да сипе пестници по голямата бабина глава. Без да се защищава, без да го отблъсне, тя казваше:
— Е, бий, бий, глупчо! На, бий!
Аз започнах да хвърлям по тях от печката възглавници, одеяла, обуща, но разяреният дядо не забелязваше това. Баба падна на пода, той започна да я рита по главата, най-после се препъна и падна, като обърна ведрото с водата. Скочи, заплюва и запръхтя, диво се огледа и избяга горе на тавана. Баба се надигна, охкайки, седна на пейката, почна да оправя разрошените си коси. Аз скочих от печката, а тя ми каза сърдито:
— Прибери възглавниците и всичко нареди на печката! Ама че си: възглавници ще ми хвърля! Това ли ти е работа! И оня, старият дявол, е подлудял — глупак!
Изведнъж тя изохка, намръщи се и като наведе глава, ме повика:
— Я погледни какво ме боли тук?
Аз разрових гъстата й коса — оказа се, че дълбоко под кожата й се бе забил фуркет. Измъкнах го, намерих друг, пръстите ми се схванаха.
— По-добре да повикам мама, страх ме е!
Тя махна с ръка:
— Какво? Ще ти дам аз викане! Слава богу, че тя не чу и не видя, а ти — какво! Махни се оттук!
И започна сама с гъвкави пръсти на плетачка да се рови в гъстата си черна грива. Като се престраших, аз й помогнах да измъкне още два дебели изкривени фуркета.
— Боли ли те?
— Нищо, утре ще паля банята, ще се изкъпя — ще мине.
И нежно взе да ме моли:
— А ти, гълъбче, не казвай на майка си, че той ме е бил, чуваш ли? Тях и без това ги е яд един на друг. Нали няма да кажеш?
— Не.
— Да помниш! Хайде да приберем всичко. Лицето ми нали не е разкървавено? Е, хубаво, значи, всичко е скрито-покрито…
Тя започна да трие пода, а аз от сърце й казах:
— Ти си същинска светица — мъчат те, мъчат те, а ти — нищо.
— Какви глупости дрънкаш? Светица… Намери и ти пък! Тя дълго мърмори, като лазеше на четири крака, а аз, седнал на стъпалото, премислях как да отмъстя на дядо заради нея.
За първи път биеше баба пред очите ми така мръсно и страшно. Пред мен, в здрача, плуваше червеното му лице, развяваше се рижата му коса: в сърцето ми кипеше парлива обида и ми беше досадно, че не можех да измисля достойно отмъщение.
Но след два дена, като влязох за нещо на тавана при него, видях, че той, седнал на пода пред отвореното куфарче, подреждаше книжа, а на стола лежаха неговите любими светци — дванадесет листа дебела сива хартия, разделена на квадрати според числото на дните в месеца и във всеки квадрат — ликовете на всички светии на деня. Дядо много скъпеше тия светци, като ми позволяваше да ги гледам само в ония редки случаи, когато беше особено доволен от мен, а аз всякога разглеждах тези гъсто наредени сиви, малки и мили фигурки с някакво особено чувство. Знаех житиетата на някои от тях. На Кирик и Юлита, на Великомъченица Варвара, на Пантелеймон и на още мнозина. Особено ми харесваше тъжното житие на Алексей — божия човек и прекрасните стихове за него: тях баба ми казваше често и трогателно. Понякога гледаш тези стотици хора и тихо се утешаваш с това, че всякога е имало мъченици.
Но сега реших да нарежа тези светци и когато дядо отиде към прозореца и зачете синя хартия с орли на нея, аз грабнах няколко листа, бързо избягах долу, грабнах бабините ножици от масата и като се наместих върху печката, почнах да стрижа светите глави. Обезглавих един ред и ми стана жал за светците. Тогава почнах да режа по линиите, които разделяха квадратите, но не бях успял да изрежа втория ред и дядо се яви, стъпи на стъпалото и попита:
— Кой ти позволи да вземеш светците?
Като видя квадратните листчета, разпръснати по дъските, той почна да ги лови и поднася към лицето си, хвърляше, пак ги вземаше, челюстта му се изкриви, брадата му, подскачаше, и той така силно дишаше, че листчетата летяха на пода.
— Какво си направил? — викна той накрая и ме дръпна за крака към себе си. Аз се преобърнах във въздуха, баба ме подхвана на ръце, а дядо удряше с пестници нея, мене и ревеше:
— Ще ви убия-а!
Дойде мама, аз се намерих в ъгъла до печката, а тя, затуляйки ме, говореше, като хващаше и отблъскваше ръцете на дядо, размахани пред лицето й:
— Що за безобразие? Опомнете се!
Дядо се повали на пейката под прозореца и зави:
— Убиха ме! Всички, всички са против мен, а-а…
— Как не ви е срам? — глухо звучеше маминият глас. — Защо се преструвате?
Дядо крещеше, риташе по пейката, брадата му смешно стърчеше към тавана, а очите му бяха яко затворени. На мен също ми се стори, че него го е срам от мама, че той действително се преструва, затова е затворил очи.
— Ще ви налепя тези парчета на хасе, още по-хубаво ще бъде, по-трайно — казваше мама, като разглеждаше изрезките и листовете. — Не виждате ли, че всичко е измачкано, излиняло, разпада се…
Тя говореше с него, както с мен, когато по време на урок не разбирах нещо, и изведнъж дядо стана, оправи деловито ризата си, жилетката си, изкашля се и каза:
— Още днес ги налепи! Ей сегичка, ще ти донеса и другите листове…
Тръгна към вратата, но на прага се обърна и ме посочи с крив пръст:
— А за него бой!
— Пада му се — съгласи се мама, като се навеждаше към мен. — Защо го направи?
— Нарочно! Той да не бие баба, иначе аз и брадата му ще острижа…
Баба, която събличаше скъсаната си блуза, каза с укор, поклащайки глава:
— Трябваше да мълчиш, както обеща!
И плю на пода:
— Езикът ти да се подуе, да не можеш да го мръднеш!
Мама я погледна, разходи се из кухнята и пак дойде при мене.
— Кога я би той?
— А ти, Варвара, не те ли е срам да питаш за това, работа ли ти е? — сърдито каза баба.
Мама я прегърна.
— Ех, майчице, мила моя…
— Майчица! Я ме остави…
Те се спогледаха, замълчаха и се разделиха: в коридора се чуха дядовите стъпки.
В първите дни след пристигането си мама се сприятели с веселата квартирантка, жената на военния, и почти всяка вечер отиваше в предната половина на къщата, дето идваха хора от Бетленгови — красиви госпожи, офицери. Това не се харесваше на дядо. Често, седнал в кухнята на вечеря, той размахваше лъжицата и мърмореше:
— Пак се събраха, проклетниците! Сега до съмнало няма да дадат да се заспи.
Скоро той помоли квартирантите да освободят квартирата, а когато те си излязоха, докара отнякъде две коли с мебели, нареди ги в предните стаи и ги заключи с голям катинар:
— Не ни трябват на нас квартиранти, аз сам ще почна да си каня гости!
И ето, в празници почнаха да се явяват гости, идваше сестрата на баба, Матрьона Ивановна, широконоса, креслива перачка с копринена рокля на райета и златиста глава. С нея идваха синовете й: Василий — чертожник, с дълга коса, добър и весел, облечен целият в сиво, и шареният Виктор, с конска глава и тясно, опръскано с лунички лице. Още в коридора, като си сваляше галошите, той пискливо напяваше, като Петрушка:
Андрей-папа̀, Андрей-папа̀…
Това много ме учудваше и плашеше.
Идваше вуйчо Яков с китара и довеждаше със себе си едноокия плешив часовникар в дълъг черен сюртук — кротичък, приличен на монах. Той всякога сядаше в ъгъла усмихнат, навеждаше глава настрана, като странно я подпираше с пръст, втикнат в бръснатата раздвоена брадичка. Беше черничък, единственото му око гледаше всички някак особено втренчено. Този човек говореше малко и често повтаряше едни и същи думи:
— Не се безпокойте, все едно…
Когато го видях за пръв път, аз изведнъж си спомних как отдавна, още когато живеехме на Нова улица, извън портите шумно и тревожно биеха барабани. По улицата, от затвора към площада, вървеше, заобиколена от войници и народ, черна, висока кола и в нея на скамейката седеше слаб човек с кръгла сукнена шапка, във вериги. На гърдите му висеше черна дъска с едър бял надпис. Човекът беше навел глава, сякаш четеше надписа, и като се клатеше целият, подрънкваше веригите. И когато мама каза на часовникаря:
— Ето го моят син — аз изплашено отстъпих от него, като си скрих ръцете.
— Не се безпокойте — каза той, като страшно изкриви уста към дясното си ухо, прехвана ме през кръста, привлече ме към себе си, бързо и леко ме завъртя кръгом и ме пусна, като ме похвали:
— Добре, яко момче…
Аз се мушнах в ъгъла, в коженото кресло, толкова голямо, че в него можеше да се лежи — дядо всякога се хвалеше, като го наричаше кресло на княз Грузински, — седнах и гледах как досадно се веселят големите, как странно и подозрително се изменя лицето на часовникаря. Лицето му беше мазно, слабо, топеше се и плаваше. Ако се усмихнеше, дебелите му устни отиваха към дясната буза и малкият му нос също се плъзваше като пелмен[2] по чиния… Големите му разперени уши странно се движеха, като ту се повдигаха заедно с веждата на здравото му око, ту се приближаваха до скулите — струваше ти се, че ако поиска, може да покрие с тях носа си, като с ръце. Понякога, като въздъхваше, той изплезваше тъмен, кръгъл като чук език, ловко правеше с него правилен кръг, облизваше дебелите си блажни устни. Всичко това не ми беше смешно, а само ме учудваше, като ме заставяше непрекъснато да го следя.
Пиеха чай с ром — той имаше дъх на изгорени лукови пера; пиеха от бабините ликьори — жълт като злато, черен като катран и зелен; ядяха варенец, симидени медени питки с мак, потяха се, пухтяха и хвалеха баба. Като се нахранеха, зачервени и подпухнали, благоприлично се настаняваха по столовете и лениво молеха вуйчо Яков, да посвири.
Той се навеждаше над китарата, дрънкаше неприятно, досадно и напяваше:
Както можем — тъй си пихме,
град Казан го проглушихме
и какъв ни беше хала,
господарката узнала…
Мислех, че това е много тъжна песен, а баба казваше:
— Да беше изсвирил друга някоя, Яша, истинска песен, а? Помниш ли, Мотря, какви песни пеехме?
Като оправяше шумящата си рокля, перачката внушително казваше:
— Сега, сестро, модата е друга…
Вуйчо гледаше баба примижал, като че тя седеше някъде много далеко, и упорито продължаваше да пилее тъжни звуци и досадни думи.
Дядо тайнствено разговаряше с часовникаря, като му показваше нещо на пръсти, а той, дигнал вежда, гледаше към мама, кимаше глава и слабото му лице неуловимо се преливаше.
Мама седеше всякога между Сергееви, като тихо и сериозно разговаряше с Василий; той въздишаше и казваше:
— Да-а, над това трябва да се помисли…
А Виктор доволно се усмихваше, тътреше краката си и изведнъж пискливо запяваше:
Андрей-папа̀, Андрей-па па̀…
Всички млъкваха учудено, поглеждаха към него, а перачката важно обясняваше:
— Това от киатъра е научил, там го пеят…
Два или три пъти се събираха на такива вечери, паметни със своята подтискаща скука, после часовникарят дойде денем, в неделя, веднага след втората служба. Аз седях в стаята на мама, като й помагах да изнизва мъниста от изпокъсаната вече бродерия, неочаквано и бързо се отвори вратата, баба мушна в стаята изплашено лице и тозчас изчезна, като високо пошепна:
— Варя — дойде!
Мама не шавна, не трепна, а вратата отново се отвори, на прага застана дядо и каза тържествено:
— Обличай се, Варвара, върви!
Без да стане и без да го погледне, мама попита:
— Къде?
— Върви, на добър час! Недей спори. Той е спокоен човек, в работата си е майстор и за Лексей — добър баща…
Дядо говореше необикновено важно и все гладеше с длани бедрата си, а лактите му потреперваха, като се извиваха зад гърба, сякаш ръцете му искаха да се изтегнат напред, а той им се съпротивляваше.
Мама спокойно го прекъсна:
— Казвам ви, че това няма да го бъде…
Дядо направи крачка към нея, протегна ръце, сякаш ослепя, преви се, наежи се и захърка:
— Върви! Или аз ще те заведа! За плитките…
— Ще ме заведете? — попита мама, като ставаше. Лицето й пребледня, очите й страшно се присвиха, тя бързо почна да сваля от себе си полата и блузата, като остана по риза, пристъпи към дядо: — Водете ме!
Той се озъби, като я заплашваше с пестник:
— Варвара, облечи се!
Мама го отстрани с ръка, хвана се за бравата на вратата:
— Хайде да вървим!
— Ще те прокълна — шепнешком каза дядо.
— Не се боя. Е?
Тя отвори вратата, но дядо падна на колене, хвана я за полата на ризата и зашепна:
— Варвара, дяволе, ще загинеш! Не ме срами…
И тихо, жално застена:
— Майко-о, майко-о…
Баба вече беше преградила пътя на мама, като я отпъждаше с ръце като кокошка, набута я в стаята и мърмореше през зъби:
— Варка, глупачке, какво правиш? Върни се, безсрамнице!
Като я блъсна в стаята, тя заключи вратата и се наведе над дядо, като с една ръка го повдигна, а с другата го заплашваше:
— У-у, стар звяр, безумецо!
Сложи го на дивана, той се пльосна като парцалена кукла, зина и заклати глава. Баба кресна на мама:
— Облечи се!
Като вземаше от пода роклята си, мама каза:
— Няма да ида при него, чувате ли?
Баба ме изтласка от дивана:
— Донеси ми-един черпак вода, по-скоро!
Тя говореше тихо, почти шепнешком, спокойно и властно. Аз изтичах в коридора, в предната половина на къщата отмерено тропаха тежки крачки, а в стаята на мама тръбеше нейният глас:
— Утре ще си замина!
Влязох в кухнята, седнах до прозореца като в сън.
Дядо стенеше и хълцаше, баба гълчеше, после вратата се хлопна и стана тихо и страшно. Като си спомних за какво ме изпратиха, аз гребнах с медния черпак вода, излязох в коридора — от предната половина се яви часовникарят, навел глава, като гладеше с ръка кожената си шапка и пъшкаше. Баба, притиснала ръце на корема, се кланяше на гърба му и тихо говореше:
— Сам знаете — насила хубост не става…
Той се спъна в прага на входа и изскокна на двора, а баба се прекръсти и цяла затрепера, или плачеше без глас, или се смееше.
— Какво ти е? — попитах аз, като изтичах при нея.
Тя взе черпака от мен, като ми поля краката, и извика:
— Къде си ходил за вода? Затвори вратата!
И влезе в стаята на мама, а аз отново влязох в кухнята да слушам как те заедно охкат, пъшкат и приказват, като че ли местеха от място на място непосилни тежести.
Денят беше светъл. В двата прозореца, през заскрежените стъкла, косо гледаха лъчите на зимното слънце. На масата, наредена за обед, мътно блестяха калайдисаните съдове, шише с червен квас и друго с тъмнозелената дядова водка, накисната с иглика и жълт кантарион. През размръзналите места на стъклата се виждаше ослепително блестящият сняг по покривите, искряха сребърните шапчици по стълбовете на стобора и къщичката на скорците. На гредите на прозорците, в клетките, пронизани от слънцето, свиреха моите птици, чуруликаха веселите опитомени щиглеци, цвърчаха червенушките, захласваше се кадънката. Но този весел, сребърен и звучен ден не ме радваше, беше ненужен, и всичко беше ненужно. Прииска ми се да пусна птиците, почнах да свалям клетките — дотича баба, като се удряше по бедрата, и с каране се хвърли към печката:
— Ах, окаяници, да ви вземе мътната! Ах ти, стара глупачко, Акулино…
Измъкна от печката баницата, почука я с пръсти по коричката и плю ядосано:
— Ами — изсъхнала е! Стоплих ви я! Ах, демони, демони, да пукнете макар! Ти какво си опулил зъркели, бухале! Всички ви бих изпотрошила като непотребни гърнета!
И заплака от яд, като обръщаше баницата и чукаше с пръсти по изсъхналите кори, а едрите й сълзи тежко падаха по нея.
В кухнята влязоха дядо и мама; тя хвърли на масата баницата така, че чиниите подскочиха.
— Ето, вижте, какво стана заради вас, ни отдолу, ни отгоре!
Мама, весела и спокойна, я прегърна, като я молеше да не се огорчава. Дядо, смачкан, уморен, седна до масата и като завързваше Салфетката на шията си, мърмореше с подути очи, примижаваше от слънцето.
— Добре, няма, нищо! Яли сме и хубави баници, господ е пестелив, той за цяла година с минути плаща… Той не признава проценти. Седни, Варя… няма нищо!
Той беше като безумен, през всичкото време на обеда говореше за господ, за нечестивия Ахав, за тежката участ да бъдеш баща. Баба сърдито го спираше:
— Хайде, яж!
Майка ми се шегуваше, като святкаше с ясни очи:
— Какво, изплаши ли се одеве? — попита тя, като ме побутна.
Не, тогава не се изплаших много, но сега ми беше стеснително, необяснимо.
Те ядоха, както всякога в празник, уморително дълго, много и ми се струваше, че това не са същите хора, които преди половин час крещяха един срещу друг, готови да се бият, и тънеха в сълзи и ридания. Някак не ми се вярваше, че всичко това го вършеха сериозно и че плачът беше нещо трудно за тях. И сълзите, и крясъците, и всичките взаимни мъчения, които избухваха често и угасваха бързо, станаха привични за мен. Все по-малко ме възбуждаха, все по-слабо докосваха сърцето ми.
Много по-късно разбрах, че русите, поради нищетата и сиромашията на своя живот, изобщо обичат да се забавляват със скръбта, играят с нея като деца и рядко се срамуват да бъдат нещастни.
В безкрайните делници, и скръбта е празник, и пожарът — развлечение; сивото, лице и драскотината го краси…