Максим Горки
Детство (1)

1

В полутъмната тясна стая, на пода, под прозореца, лежи баща ми, облечен в бяло и неестествено дълъг; пръстите на босите му крака са странно разперени, пръстите на добрите му ръце, смирено скръстени на гърдите, също са разкривени; веселите му очи са плътно закрити с черни кръгчета от медни монети, доброто му лице е потъмняло и ме плаши с грозно озъбената си уста.

Майка ми, полугола, с червена фуста, е коленичила и реше дългите меки коси на баща ми от челото към тила с черния гребен, с който аз обичах да срязвам динени кори. Тя непрекъснато говори нещо с дебел и дрезгав глас, сивите й очи са подпухнали и като че ли се топят и изтичат на едри сълзи.

Държи ме за ръка баба ми — валчеста, едроглава, с огромни очи и смешен месест нос. Тя е цялата черна, мека, удивително интересна; тя също плаче, някак особено и хубаво пригласяйки на майка ми, цяла трепери и ме дърпа, като ме подбутва към баща ми; аз се противя, крия се зад нея; страшно ми е и ми е неловко.

Никога още не бях виждал възрастните да плачат и не разбирах думите, които баба повтори няколко пъти:

— Прости се с баща си, никога вече няма да го видиш; умря си сиромашкият без време, не дочака своя час…

Аз бях тежко боледувал, току-що бях станал на крака; по време на боледуването — добре помня това — баща ми весело играеше с мен, после изведнъж изчезна и го замени баба, особен човек.

— Ти откъде дойде? — попитах аз.

Тя отговори:

— Отгоре, от Нижни, и не дойдох, а пристигнах! По вода не се ходи, шиш такъв!

Това ми беше смешно и непонятно: на горния етаж на къщата живееха брадати, къносани персийци, а в сутерена стар, жълт калмик продаваше овчи кожи. По стълбата можеш да се спуснеш, като яхнеш перилата, или пък, ако паднеш, да се претъркулнеш надолу — това го знаех добре. Но какво общо има тук водата? Всичко е невярно и чудновато заплетено.

— А защо съм шиш?

— Защото шумиш — каза тя, също засмяна.

Тя говореше ласкаво, весело, умно. Още от първия ден се сприятелих с нея и сега ми се иска по-скоро да ме изведе от тази стая.

Потиска ме майка ми; нейните сълзи и вой запалиха в мен ново, тревожно чувство. За първи път я виждам такава — беше всякога строга, говореше малко; тя е чиста, загладена и едра като кон; тялото й е кораво, ръцете й са страшно силни. А сега цялата е някак неприятно подпухнала и раздърпана, всичко по нея е разпокъсано; косите, винаги грижливо вчесани, като голяма светла шапка на главата й, са се разпилели по голото рамо, паднали са на лицето, а другата половина, сплетена в плитка, се люшка, докосвайки заспалото лице на баща ми. Аз вече отдавна стоя в стаята, но тя нито веднъж не погледна в мене — разресва баща ми и реве, задавена от сълзи.

От вратата надничат черни селяни и постовият войник. Той вика сърдито:

— Изнасяйте го по-скоро!

Прозорецът е завесен с тъмен шал; той се издува като платно. Веднъж баща ми ме вози на платноходка. Неочаквано тресна гръм. Баща ми се засмя, здраво ме стисна с коленете си и викна:

— Нищо, не бой се, Лук!

Изведнъж мама тежко се надигна от пода, тутакси пак се отпусна, строполи се по гръб, косата й се разпиля на пода. Сляпото й бяло лице посиня и тя, озъбена като баща ми, каза със страшен глас:

— Затворете вратата… Изведете Алексей!

Баба ме отблъсна, хукна към вратата и завика:

— Милички, не бойте се, не я закачайте, излезте, за бога! Не е холера това, ще ражда, господи божичко!

Аз се скрих в тъмния ъгъл зад сандъка и оттам гледах как майка ми се гърчи на пода, охка и скърца със зъби, а баба пълзи около нея и й говори нежно и радостно:

— Во имя отца и сина! Потърпи, Варюша! Пресвета майко божия, закрилнице…

Страшно ми е; те се търкалят по пода около баща ми, бутат го, стенат и викат, а той е неподвижен и сякаш се смее. Дълго продължи това — търкалянето по пода; неведнъж майка ми се изправяше на крака и отново падаше; баба се изтъркулваше от стаята като голямо, черно, меко кълбо. После изведнъж в тъмнината изплака дете.

— Слава тебе господи! — каза баба. — Момче!

И запали свещ.

Аз трябва да съм заспал в ъгъла — нищо повече не си спомням.

Друг отпечатък в паметта ми е дъжделив ден, пустинно кътче в гробищата; аз стоя върху хлъзгава купчина лепкава пръст и гледам в трапа, където спуснаха ковчега на баща ми; на дъното в трапа има много вода и жаби — две от тях вече се покатериха върху жълтия капак на ковчега.

Край гроба сме аз, баба, мокрият постови и двамина сърдити селяни с лопати. Всички ни ръси топъл дъжд, ситен като мъниста.

— Заравяй — каза постовият, като се отдалечаваше.

Баба заплака, скрила лице в края на забрадката си. Селяните се наведоха и бързо почнаха да хвърлят пръст в гроба, водата зашляпа; жабите скокнаха от ковчега, взеха да се хвърлят по стените на трапа, буците пръст ги събаряха на дъното.

— Дръпни се, Льоня — каза баба, като ме хвана за рамото; аз се изплъзнах от ръката й, не ми се искаше да се махна.

— Божичко, какъв си — оплака се баба от мен ли, от господа ли, и дълго стоя мълчаливо, с наведена глава; гробът вече се изравни със земята, а тя все още стои.

Селяните шумно приплескваха с лопати подгизналата пръст; налетя вятър и прогони, отнесе дъжда. Баба ме хвана за ръка и ме поведе към отдалечената църква, нататък, сред множеството потъмнели кръстове.

— Ти защо не поплачеш? — попита тя, когато излязохме извън оградата. — Да беше поплакал!

— Не ми се ще — казах аз.

— Е, щом не ти се ще, тогава недей — тихичко издума тя.

Чудно беше всичко това: аз плачех рядко и само от обида, не от болка; баща ми винаги се смееше на моите сълзи, а майка ми викаше:

— Да не си посмял да плачеш!

После ние минахме с файтон по широка, твърде кална улица, между тъмночервени къщи. Аз попитах баба:

— А жабите няма ли да излязат?

— Не, вече няма да излязат — отвърна тя. — Господ да им е на помощ.

Нито баща ми, нито майка ми произнасяха така често и свойски името божие.

 

 

След няколко дена аз, баба и мама пътувахме с параход, в малка каюта; новороденият ми брат Максим умря и лежеше на масата в ъгъла, повит в бяло и стегнат с червен повой.

Наместил се върху вързопите и сандъците, аз гледам през прозорчето, изпъкнало и кръгло, също като око на кон; зад мокрото стъкло безкрайно се лее мътна и пенеста вода. Понякога тя плисва нагоре и лизва стъклото. Аз неволно скоквам на пода.

— Не бой се — казва баба и като ме повдига лекичко с меките си ръце, отново ме слага върху вързопите.

Над водата се стеле сива, влажна мъгла; далеч някъде се появява тъмен бряг и отново изчезва в мъгла и вода. Всичко наоколо се тресе. Само майка ми, отметнала ръце зад главата, стои опряна до стената твърдо и неподвижно. Лицето й е тъмно, желязно и сляпо, очите й са здраво затворени, тя през всичкото време мълчи и е цялата някак друга, нова, даже роклята й не ми е позната.

Баба неведнъж й казваше тихо:

— Варя, да беше хапнала поне мъничко, а?

Тя мълчи и не помръдва.

Баба говори с мен шепнешком, а с майка ми по-високо, но някак предпазливо, плахо и твърде малко. Струва ми се, че тя се бои от майка ми. Това ми е понятно и много ме сближава с баба.

— Саратов! — неочаквано високо и сърдито каза майка ми. — А къде е матросът?

Ето — и думите й са странни, чужди: Саратов, матрос.

Влезе плещест побелял човек, облечен в синьо, донесе малко сандъче. Баба го взе и почна да настанява тялото на брат ми, положи го и с протегнати ръце го понесе към вратата, но понеже беше дебела, тя можеше да мине през тясната врата на каютата само ребром и смешно се засуети пред нея.

— Ох, мамо! — извика майка ми, грабна от нея ковчежето и двете изчезнаха, а аз останах в каютата и заразглеждах синия мъжага.

— Е, какво, отиде си братчето, а? — каза той, като се наведе към мен.

— Ти какъв си?

— Матрос.

— А Саратов кой е?

— Град. Погледни през прозореца, ето го!

Зад прозореца се движеше земя: черна, стръмна, димяща от мъгла, тя напомняше-голямо парче хляб, току-що отрязано от самун.

— А баба къде отиде?

— Да си погребе внучето.

— В земята ли ще го заровят?

— Ами как иначе? Ще го заровят.

Аз разказах на матроса как заровиха живите жаби, когато погребваха баща ми. Той ме взе на ръце, силно ме притисна към себе си и ме целуна.

— Ех, братле, нищо не разбираш ти още! — каза той. — Жабите няма какво да ги жалиш, остави ги ти тях! Майка си пожали — виж, съсипала се е от мъка!

Над нас нещо забуча, зави. Аз вече знаех, че това е параходът, и не се изплаших, а матросът бързо ме пусна на пода и хукна навън, като каза:

— Трябва да бягам!

И на мене ми се дощя да избягам. Излязох навън. В полутъмния тесен проход нямаше никого. Недалеч от вратата лъщеше медта по стъпалата на стълбата. Като погледнах нагоре, видях хора с торби и вързопи в ръце. Ясно бе, че всички слизат от парахода — значи, и аз трябва да слизам.

Но когато заедно с тълпата селяни се озовах до борда на парахода, пред мостика за брега, всички почнаха да викат по мене.

— Чие е това? Чий си ти?

— Не знам.

Дълго ме блъскаха, дърпаха, пипаха. Накрая се появи побелелият матрос и ме грабна, като обясни;

— Това е астраханче, от каютата…

Тичешком ме отнесе в каютата, сложи ме на вързопите и си отиде, като ме заплаши с пръст:

— Ще ти дам аз на тебе!

Шумът над главата ми все повече затихваше, параходът вече не се тресеше и не бухаше във водата. Някаква мокра стена закри прозореца на каютата; стана тъмно, душно, вързопите като че ли набъбнаха и ме притиснаха и всичко беше неприятно. Може би така и ще ме оставят завинаги сам в празния параход?

Приближих се до вратата. Тя не се отваря, медната й дръжка не ще да мръдне. Взех тогава шишето с млякото и с всичка сила ударих по дръжката. Шишето се счупи, млякото заля краката ми и потече в ботушите.

Огорчен от неуспеха, аз легнах на вързопите, заплаках тихичко и тъй, облян в сълзи, съм заспал.

А когато се събудих, параходът отново бухаше и трепереше, прозорчето на каютата гореше като слънце. Баба, седнала до мен, разчесваше косата си и се мръщеше, като си шепнеше нещо. Тя имаше учудващо буйни коси, те плътно й закриваха раменете, гърдите, коленете и падаха на пода, черни, със син оттенък. Като ги повдигаше от пода с една ръка, тя с мъка вкарваше в гъстите кичури дървения с редки зъбци гребен; устните й се кривяха, тъмните очи святкаха сърдито, а лицето й сред тази купчина коси изглеждаше мъничко и смешно.

Днес тя ми се стори зла, но когато я попитах защо има толкова дълги коси, каза с вчерашния си топъл и мек глас:

— Изглежда, за наказание ми ги е дал господ — ха вчеши ги проклетите! На младини с тази грива се хвалех, а на стари години я кълна! Ти спи! Още е рано, слънчицето едва е взело да се вдига…

— Не ми се спи вече!

— Ми недей спа — веднага се съгласи тя, като сплиташе косата си и поглеждаше към дивана, дето възнак, изпъната като струна, лежеше майка ми. — Как така счупи бутилката вчера? Тихо приказвай!

Тя говореше, като някак особено провличаше думите и те леко се врастваха в моята памет; приличаха на цветя, също тъй нежни, ярки, сочни. Когато се усмихваше, тъмните й като вишни зеници се разширяваха, пламваха с неизказано приятен блясък, усмивката весело оголваше бели, здрави зъби и — въпреки множеството бръчки по тъмната кожа на страните, цялото лице изглеждаше младо и светло. Много го загрозяваше тоя месест нос с разширени ноздри и червен връх. Тя смъркаше енфие от черна табакера, украсена със сребро. Цялата бе тъмна, но светеше отвътре — през очите — с неугасима, весела и топла светлина. Беше превита, почти гърбава, твърде пълна, а ходеше леко и пъргаво, също като голяма котка — беше и мека като тоя гальовен звяр.

До нейното идване аз като че ли спях, скрих в тъмнина, но тя се яви, разбуди ме, изведе ме на светло, свърза всичко около мен с непрекъсната нишка, сплете го в разноцветна дантела и отведнъж ми стана за цял живот приятел, най-близък на сърцето ми, най-разбираем и скъп човек: безкористната й любов към света — ето кое ме обогати, насити ме с крепка сила за трудния живот.

 

 

Преди четиридесет години параходите плаваха бавно; ние пътувахме до Нижни доста дълго и аз добре помня тези първи дни на преизпълване с красота.

Задържа се хубаво време. От сутрин до вечер аз и баба сме на палубата, под ясното небе, между позлатените от есента, везани с коприна брегове на Волга. Бавно, като пляска лениво и шумно с перките по сивосинята вода, се влачи по течението светлоръждивият параход, теглейки шлеп с дълго въже. Шлепът е сив и прилича на мокрица. Незабелязано плува над Волга слънцето; всеки час всичко наоколо е ново, всичко се мени, зелените хълмове са като разкошни дипли по богатата дреха на земята; край бреговете се редят села и градове, отдалече също като курабии; златна есенна шума плува по водата.

— Гледай каква е хубост! — постоянно ми говори баба, като преминава от единия борд на другия и цяла сияе, а очите й са радостно разширени.

Често, загледана в брега, тя забравяше за мен стои на борда, скръстила ръце на гърди, усмихва се и мълчи, а на очите й сълзи. Аз я дърпам за тъмната, изпъстрена с цветя пола.

— А? — трепва тя — Аз пък като че бях задрямала и сънувах.

— А за какво плачеш?

— Това, миличък, е от радост и от старост — казва тя, като се усмихва. — Стара съм вече, шейсет лета-пролети вече прехвърлих, отидоха, та се не видяха…

И като смърква енфие, почва да ми разправя някакви чудновати истории за добри разбойници, за свети люде, за всякакви зверове и нечисти сили.

Приказките тя разказва тихо, тайнствено, наведена към лицето ми, гледайки ме в очите с разширени зеници, сякаш влива в сърцето ми сила и тая сила ме извисява. Говори, сякаш че пее — и колкото повече разказва, толкова по-плавно звучат думите й. Неизразимо приятно е да я слушаш. Аз слушам и моля:

— Още!

— А още ето какво станало: седи под печката старче-таласъмче, уболо си е лапата на юфка, поклаща се и хленчи: „Ох, мишленца, боли, ох, мишлета, не мога да търпя!“

Като повдига крака си, тя го хваща с ръце, разлюлява го, смешно се мръщи, като че самата нея я боли.

Наоколо стоят матроси — брадати и добродушни хора, — слушат, смеят се, хвалят я и също молят:

— Хайде, бабке, разкажи още нещо!

После казват:

— Хайде сега елате с нас да вечеряте!

На вечерята я черпят с водка, а мене с дини и пъпеши, това става скришом: на парахода пътува човек, който забранява да се ядат плодове, взема ги и ги хвърля в реката. Той е облечен като пазач — с металически копчета — и всякога е пиян; хората се крият от него.

Майка ми рядко излиза на палубата и се държи настрана от нас. Тя все мълчи. Едрото й, стройно тяло, тъмното желязно лице, тежката корона от сплетената в плитка светла коса — цялата нея, силна и твърда — си я спомням като през мъгла или през прозрачен облак; от него неприветливо и отчуждено гледат сиви очи, също такива големи като бабините.

Веднъж тя строго каза:

— Смеят ви се хората, мамо!

— Е, бог да ги съди! — безгрижно отвърна баба. — Нека се смеят, здраве да е!

Помня детинската радост на баба при вида на Нижни. Теглейки ме за ръка, тя ме подбутваше към борда и викаше:

— Гледай, гледай колко е хубаво! Ей го скъпия наш Нижни! Ей го на̀ какъв е, от бога даден! Гледай само черквите, сякаш че летят!

И молеше мама едва ли не с плач:

— Варюша, че погледни де! Сигурно си забравила! Порадвай се!

Мама мрачно се усмихваше.

Когато параходът спря срещу красивия град, посред реката, гъсто покрита с кораби, настръхнала със стотици остри мачти, към борда доплува голяма лодка с множество хора, хванаха с кука спуснатата стълба и един след друг хората от лодката почнаха да се изкачват на палубата. Начело бързо вървеше дребен, сухичък старец с дълга черна дреха, с рижа като злато брадица, с птичи нос и зелени очички.

— Тате! — гърлесто и силно извика майка ми и се хвърли към него, а той, като й хвана главата, бързо гладеше страните й с малките си червени ръце и викаше пискливо:

— Какво, глупачке? Аха-а-а! Видя ли!… Ех, че сте…

Баба прегръщаше и целуваше някак всички наведнъж, въртеше се като пумпал. Тя ме тласкаше към хората и казваше бързо:

— Хайде, по-бързо! Този е вуйчо Михайло, този — Яков… вуйна Наталия, тези са ти братовчеди, и двамата Сашовци, братовчедка ти Катерина, това е целият ни род, виж ги колко са!

Дядо й каза:

— Здрава ли си, майко?

Те трикратно се целунаха.

Дядо ме издърпа от гъстата купчина хора и ме попита, като ме държеше за главата;

— Я ми кажи, ти кой си?

— Астраханче съм, от каютата…

— Какво рече той? — обърна се дядо към майка ми и без да дочака отговор, ме отмести, като издума:

— В скулите е на баща си… Качвайте се в лодката!

Слязохме на брега и вкупом поехме нагоре по настлания с големи камъни път, между два високи ската, покрити с изсъхнала, изпотъпкана трева.

Дядо и мама вървяха най-отпред. Той стигаше до под мишницата й, крачеше ситно и бързо, а тя, гледайки го изотгоре, като че плуваше във въздуха. След тях мълчаливо вървяха вуйчовците: Михаил, с черна пригладена коса, сух като дядо ми, русокосият и къдрав Яков, някакви дебели жени в пъстри рокли и шест деца, всичките по-големи от мен и всичките кротки. Аз вървях с баба и дребничката вуйна Наталия. Бледа, синеока, с огромен корем, тя често се спираше и запъхтяно шепнеше:

— Ох, не мога!

— Защо трябваше да разкарват и теб? — сърдито гълчеше баба. — Ей, че глупаво племе!

И възрастните, и децата — всички не ми се харесаха, аз се чувствувах чужд сред тях, даже и баба някак помръкна за мен, отдалечи се.

Особено пък не ми се хареса дядо; веднага подуших в негово лице враг и у мене се породи особено внимание към него, предпазливо любопитство.

Стигнахме до края на пътя. Най-горе, прилепена до десния склон, в началото на улицата се намираше ниска едноетажна къща, боядисана с мръснорозова боя, с прихлупен покрив и изпъкнали прозорци. От улицата къщата ми се видя по-голяма, но вътре, в малките полутъмни стаи, беше тясно; навсякъде като на параход, наближил пристанище, се суетяха сърдити хора, като ято крадливи врабчета се мятаха дечица и навсякъде се носеше остра непозната миризма.

Излязох на двора. Дворът също беше неприятен: навсякъде висят големи мокри парцали, наредени са качета с гъста разноцветна вода. В тях също киснеха парцали. В ъгъла, в нисичка полуразрушена пристройка, гореше в печката силен огън, нещо кипеше, бълбукаше и невидим човек високо изговаряше странни думи:

— Сантал—анилин—витриол…