Максим Горки
Моите университети (2)

Някой ме запозна с Андрей Деренков, притежател на малко бакалско дюкянче, сгушено в края на бедна, тясна уличка, над един дол, затрупан с боклук.

Деренков, човек със саката ръка, с добро лице със светла брадица и умни очи, притежаваше най-добрата в града библиотека на забранени и редки книги — от нея се ползуваха студентите от многобройните учебни заведения на Казан и различни революционно настроени хора.

Дюкянчето на Деренков се помещаваше в нисичка пристройка до къщата на скопец-сараф, една врата водеше от дюкяна в голяма стая, слабо осветена от един прозорец към двора, зад тази стая, като нейно продължение, се намираше тясна кухня, зад кухнята, в тъмен коридор между пристройката и дома, в ъгъла бе притулено килерче и в него се криеше тайнствената библиотека. Част от нейните книги бяха преписани с мастило в дебели тетрадки — такива бяха „Историческите писма“ на Лавров, „Какво да се прави?“ от Чернишевски, някои статии на Писарев, „Цар-глад“, „Хитрата механика“ — всички тези ръкописи бяха твърде много изтрити от четене, измачкани.

Когато посетих за пръв път дюкянчето, Деренков, зает с купувачи, ми кимна към вратата за стаята; аз влязох там и гледам: в полумрака, в ъгъла, стои на колене и се моли усърдно дребно старче, приличен на портрета на Серафим Саровски. Почувствувах нещо нередно, противоречиво, като гледах старчето.

За Деренков ми бяха говорили като за „народник“; в моята представа народник значеше революционер, а революционерът не трябва да вярва в бога, и богомолното старче ми се видя излишно в този дом.

Като свърши молитвата си, то грижливо приглади белите косми на главата и брадата си, вгледа се в мен и каза:

— Бащата на Андрей! А вие кой бяхте? Аха! А пък аз помислих, че сте преоблечен студент.

— За какво ще се преоблича един студент? — попитах аз.

— Е, да — тихо отговори старецът, — както и да се преоблечеш — бог ще те познае.

Той отиде в кухнята, а аз седнах до прозореца и се замислих. Изведнаж чух възглас:

— Ето какъв бил той!

На вратата към кухнята стоеше девойка, облечена в бяла рокля, нейните светли коси бяха късо остригани, на бледното й, пълничко лице сияеха усмихнати сини очи. Тя много приличаше на ангел, както ги изобразяват на евтините олеографии.

— От какво се изплашихте? Толкова ли съм страшна? — каза тя с тънък, потръпващ глас и предпазливо, бавно се движеше към мен, държейки се за стената, също като че ли вървеше не по твърд под, а по люлеещо се въже, опънато във въздуха. Това неумение да ходи още повече я оприличаваше на същество от друг свят. Тя цяла потрепваше, като че ли в краката й се впиваха игли, а стената пареше детските й пухкави ръце. И пръстите на ръцете й бяха странно неподвижни.

Аз стоех пред нея мълчалив, с чувство на странно смущение и остра жалост. Всичко е необикновено в тази тъмна стая!

Девойката седна на стола така предпазливо, като че ли се боеше, че столът ще излети изпод нея. Просто, като никой друг, тя ми разказа, че ходи едва от пет дни, а преди това почти три месеца е била на легло — парализирали й се ръцете и краката.

— Това е такава нервна болест — каза тя, усмихвайки се.

Помня, искаше ми се нейното състояние да бъде обяснено някак иначе; нервна болест — това е нещо много обикновено за такава девойка и в такава странна стая, където всички вещи са се притиснали плахо към стените, а в ъгъла, пред иконите, гори тъй ярко пламъкът на кандилото и по бялата покривка на голямата трапезна маса безпричинно пълзи сянката на неговите медни верижки.

— Много са ми говорили за вас, та ми се поиска да видя какъв сте — чувах аз детски-тънкия глас.

Тази девойка ме разглеждаше с някакъв непоносим поглед, в сините й очи виждах нещо проницателно четящо. С такава девойка аз не можех — не умеех — да говоря. И мълчах, като разглеждах портретите на Херцен, Дарвин, Гарибалди.

От дюкянчето изскочи юноша на моите години, съвсем светлорус, с белезникави вежди и клепачи, с нахални очи. Той изчезна в кухнята, като викна с мутиращ глас:

— Маря, ти защо си излязла?

— Това е по-малкият ми брат, Алексей — каза девойката. — А аз се уча в акушерските курсове, но ето, заболях. Вие защо мълчите? Стеснявате ли се?

Влезе Андрей Деренков, пъхнал в пазвата си своята саката ръка; мълчаливо погали сестра си по меките коси, разроши ги и започна да ме пита каква работа търся.

След това се появи една червенокоса, къдрава, стройна мома със зеленикави очи, погледна ме строго, хвана бялата девойка под ръка и я отведе с думите:

— Стига, Маря!

Името не подхождаше на девойката, беше грубо за нея.

Аз също си отидох, странно развълнуван, а след един ден, вечерта, отново седях в тази стая, като се мъчех да разбера — как и с какво живеят в нея. Живееха странно.

Милият, кротък старец Степан Иванович, беличък и като че ли прозрачен, седеше в ъгълчето и гледаше оттам, мърдайки тъмни устни и тихо усмихнат, като че ли молеше:

— Не ме закачайте!

В него живееше заешки страх, тревожно предчувствие за нещастие — това беше ясно за мене.

Сакатият Андрей, облечен със сива куртка, омазана на гърдите с масло и брашно и станала твърда като дървесна кора, ходеше из стаята някак настрани, виновно усмихнат, като дете, на което току-що са простили някаква лудория. В търговията му помагаше Алексей — лениво, грубо момче. Третият брат — Иван, следваше в учителския институт, където живееше в общежитие и идваше в къщи само в празник; това беше мъничко, чисто облечено, гладко вчесано човече, прилично на стар чиновник. Болната Мария живееше някъде на тавана и рядко слизаше долу, а когато дойдеше, аз се чувствувах неловко, като че ли обвързан с невидими вериги.

Домакинството на Деренкови водеше съжителката на хазяина-скопец, висока мършава жена, с лице на дървена кукла и строги очи на зла монахиня. Тук се въртеше и нейната дъщеря, червенокосата Настя; когато тя гледаше със зелените си очи мъжете — ноздрите на острия й нос потрепваха.

Но истинските господари в квартирата на Деренкови бяха студентите от университета, духовната академия, ветеринарния институт — шумно сборище от хора, които живееха в грижи за руския народ, в непрекъсната тревога за бъдещето на Русия. Винаги възбудени от статии във вестниците, от изводите на току-що прочетени книги, от събитията в живота на града и университета, те вечер се стичаха в дюкянчето на Деренков от всички улици на Казан, за да водят яростни спорове и да шепнат тихо по ъглите. Донасяха дебели книги и като сочеха с пръст в страниците им, крещяха един срещу друг и всеки твърдеше истини, каквито му се харесваха.

Разбира се, аз слабо проумявах тези спорове, истините се губеха за мене в изобилието от думи, както звездиците тлъстина — в рядката чорба на бедните. Някои студенти ми напомняха старците-проповедници от сектантското Поволжие, но аз разбирах, че виждам хора, които се готвят да изменят живота към по-добро и макар тяхната искреност да се задавяше в бурния поток от думи — тя не потъваше в него. Задачите, които те се мъчеха да разрешат, ми бяха ясни и аз се чувствувах лично заинтересован от успешното разрешение на тези задачи. Често ми се струваше, че в думите на студентите звучат моите неизказани мисли и аз се отнасях към тези хора почти с възторг, като пленник, на когото обещават свобода.

А те гледаха на мен като дърводелци на парче дърво, от което може да се направи не съвсем обикновена вещ.

— Самоук! — ме препоръчваха те един на друг със същата гордост, с каквато уличните хлапета показват едно на друго медния петак, намерен на улицата. Аз не обичах да ме наричат „самоук“ и „син на народа“ — чувствувах живота като мащеха и понякога твърде много усещах тежестта на силата, която ръководеше развитието на моя ум. Така веднаж видях на витрината на една книжарница книга, озаглавена с непознатите за мен думи „Афоризми и максими“, и пламнах от желание да я прочета. Помолих един студент от духовната академия да ми даде тази книга.

— Ето ти добро утро! — иронично възкликна бъдещият архиерей, човек с глава на негър — къдрав, с дебели устни и големи зъби. — Това, братле, е празна работа. Ти чети, което ти дават, а в област, която не е за тебе, не се пъхай!

Грубият тон на учителя ме засегна много. Книгата, разбира се, си купих, като част от парите спечелих на пристанището, а останалите взех назаем от Андрей Деренков. Това беше първата сериозна книга, която купих, и съм я запазил до ден днешен.

Изобщо с мен се отнасяха доста строго: когато прочетох „Азбуката на социалните науки“, стори ми се, че ролята на пастирските племена в създаването на културен живот е преувеличена от автора, а предприемчивите скитници, ловците, са подценени. Изказах съмненията си пред един филолог, а той, като се стараеше да придаде на своето женско лице внушителен израз, цял час ми говори за „правото на критика“.

— За да има човек право да критикува, трябва да вярва в някаква истина. В какво вярвате вие? — ме попита той.

Той четеше книги дори из улиците — върви по тротоара, закрил лицето си с книга, и се блъска в хората. Търкаляйки се в своята таванска квартира от гладна треска, той крещеше:

— Моралът трябва хармонично да съчетава в себе си елементите на свободата и принудата — хармонично, хар-хар-харм…

Нежен човек, полуболен от хроническо недояждане, изтощен от упорито търсене на здравата истина, той не познаваше никакви радости освен четенето на книги и когато му се струваше, че е примирил противоречията на два силни, ума, неговите мили, тъмни очи се усмихваха детски щастливо. Десет години след Казан отново го срещнах в Харков, той беше прекарал пет години на заточение в Кем и отново следваше в университета. Стори ми се, че живее в мравуняк от противоречиви мисли; загивайки от туберкулоза, той се мъчеше да примири Ницше с Маркс, храчеше кръв и хриптеше, като хващаше ръцете ми със студените си лепкави пръсти:

— Без синтез е невъзможно да се живее!

Той умря на път към университета във вагона на трамвая.

Мнозина такива великомъченици на разума съм виждал и споменът за тях е свят за мен.

В квартирата на Деренков се събираха двадесетина подобни хора, между тях имаше даже един японец, студентът в духовната академия Пантелеймон Сато. Понякога идваше едър, широкоплещест човек, с гъсто и широко брадище и бръсната по татарски глава. Той ми се струваше плътно зашит в сивия си казакин, закопчан с кукички до под брадата. Обикновено седеше някъде в ъгъла, смучеше късичката си лула и гледаше всички със сиви, спокойно четящи очи. Неговият поглед се спираше често и внимателно върху моето лице, аз чувствувах, че този сериозен човек мислено ме притегля и, кой знае защо, се страхувах от него. Неговата мълчаливост ме удивляваше; всички наоколо говореха на висок глас, много решително и колкото по-рязко звучеха думите, толкова повече, разбира се, ми се харесваха; аз много дълго не се сещах колко често в резките думи се крият жалки и лицемерни мисли. За какво мълчи този брадат великан?

Наричаха го Хохол^[1], струва ми се, никой освен Андрей не знаеше неговото име. Скоро ми стана известно, че този човек се е върнал неотдавна от заточение, от Якутска област, където е прекарал десет години. Това засили моя интерес към него, но не ми вдъхна смелост да се запозная, макар че не страдах нито от стеснителност, нито от боязливост, а напротив, мъчеше ме някакво тревожно любопитство, жажда да знам всичко и колкото може по-скоро. Това качество през целия живот ми е пречило да се заема сериозно само с едно-единствено нещо.

Когато говореха за народа, аз с изумление и недоверие към себе си чувствувах, че на тази тема не мога да мисля така, както мислят тези хора. За тях народът е въплъщение на мъдрост, духовна красота и добросърдечност, същество почти богоподобно и единосъщно, вместилище за началата на всичко прекрасно, справедливо, величествено. Аз не познавах такъв народ. Аз бях виждал дърводелци, хамали, зидари, познавах Яков, Осип, Григорий, а тук говореха именно за единосъщния народ и поставяха себе си някъде по-долу от него, в зависимост от неговата воля. На мен пък ми се струваше, че именно тези хора въплъщават в себе си силата и красотата на мисълта, в тях е съсредоточена и гори добра, човеколюбива воля за живот, за свобода да се изгради той по някакви нови канони на човеколюбието.

Именно човеколюбие не бях виждал аз в човечетата, между които бях живял до това време, а тук то звучеше във всяка дума, гореше във всеки поглед.

Речите на народопоклонниците падаха като освежителен дъжд върху моето сърце и много ми помогна наивната литература за мрачния бит на селото, за великомъченика-селяк. Аз почувствувах, че само когато се обича много силно, много страстно човекът, може да се почерпи от тази любов необходимата сила, за да се намери и разбере смисълът на живота. Престанах да мисля за себе си и започнах да се отнасям по-внимателно към хората.

Андрей Деренков ми съобщи доверчиво, че скромните доходи от неговата търговия отиват изцяло за подпомагане на хората, които вярват: „щастието на народа преди всичко“. Той се въртеше между тях, също като искрено вярващ псалт при архиерейската служба, като не скриваше възторга си от бойката мъдрост на книгоядците: щастливо усмихнат, пъхнал сакатата си ръка в пазвата, подръпвайки с другата си ръка на разни страни своята мека брадица, той ме питаше:

— Добре, а? Ето, това е!

И когато ветеринарният лекар Лавров, притежател на странен глас, приличен на гласа на гъска, възразяваше еретически против народниците, Деренков изплашено закриваше очи и шепнеше:

— Какъв неверник!

Неговото отношение към народниците беше сродно на моето, но отношението на студентите към Деренков ми се струваше грубовато и небрежно — отношение на господари към работник, към кръчмарски слуга. Самият той не забелязваше това. Често, след като изпратеше гостите, той ме оставяше да нощувам, ние почиствахме стаята и след това, легнали на пода върху козяците, дълго беседвахме с приятелски шепот в тъмнината, едва–едва осветена от пламъчето на кандилото. Той ми говореше с тихата радост на верующ:

— Ще се наберат стотици, хиляди такива добри хора, ще заемат в Русия всички важни места и изведнаж ще изменят целия живот!

Той беше десетина години по-стар от мен и аз виждах, че червенокосата Настя му се харесва много, той се мъчеше да не гледа в нейните предизвикателни очи, пред хората й говореше със сухо командуващ глас на стопанин, но гледаше след нея с копнеещ поглед, а когато говореше насаме с нея, се усмихваше смутено и плахо, като подръпваше брадицата си.

Неговата малка сестрица наблюдаваше словесните битки също от ъгълчето; нейното детско лице се надуваше смешно от напрегнато внимание, очите й се разтваряха широко, а когато се чуваха особено резки думи, тя въздъхваше шумно, като че ли я пръскаха със студена вода. Около нея се въртеше като солиден петел червенокос медик, той говореше с нея с тайнствен полушепот и внушително въсеше вежди. Всичко това беше удивително интересно.

Но настъпи есен, за мен стана невъзможно да живея без постоянна работа. Увлечен от всичко, което се вършеше около мен, аз работех все по-малко и се хранех с чужд хляб, а той винаги пресяда. Трябваше да си търся „място“ за зимата и аз намерих такова в пекарницата за гевреци и кифли на Василий Семьонов.

Този период от живота си съм описал в разказите „Господарят“, „Коновалов“, „Двадесет и шест и тя“ — тежко време! Обаче — поучително.

Тежко ми беше физически, още по-тежко — морално.

Когато слязох в мазето-пекарница, между мен и хората, които ми бе станало вече необходимост да гледам и да слушам, израсна „стената на забвението“. Никой от тях не идваше да ме посети в пекарницата, а аз, който работех четиринадесет часа в денонощието, не можех да отивам при Деренков в делник, в празнични дни пък или спях, или оставах с другарите си по работа. Част от тях още от първите дни започнаха да гледат на мен като на забавен шут, а някои се отнесоха с наивната обич на деца към човек, който умее да разказва интересни приказки. Дявол знае какво говорех на тези хора, но, разбира се, то беше-все такова, което можеше да им вдъхне надежда за възможността да живеят друг, по-лек и по-смислен живот. Понякога успявах в това и когато видех как подпухналите лица се просветляват от човешка печал, а очите пламват от обида и гняв, аз се чувствувах празнично и с гордост си мислех, че „работя сред народа“, „просвещавам“ го.

Но, разбира се, по-често ми се случваше да изпитвам своето безсилие, недостиг на знания, неумение да отговоря дори на най-простите житейски битови въпроси. Тогава се чувствувах хвърлен в тъмна яма, където хората бъкат като слепи червеи, като се стремят само да забравят действителността и намират тази забрава в кръчмите и в студените обятия на проститутките.

Посещението на публичните домове беше задължително всеки месяц в деня, когато получавахме заплатата; за това удоволствие мечтаеха гласно една седмица преди щастливия ден, а след като го изживееха, дълго разказваха един на друг за изпитаните наслаждения. В тези разговори се хвалеха цинично с половата си енергия, гавреха се жестоко с жените, говореха за тях, като плюеха гнусливо.

Но странно! — зад всичко това аз долавях — така ми се струваше — печал и срам. Виждах, че в „домовете на утешението“, където за рубла можеше да се купи жена за цяла нощ, моите другари се държаха смутено, виновно — това ми се струваше естествено. А някои от тях се държаха твърде разпасано, бабаитски, в което чувствувах преднамереност и фалш. Интересуваше ме страшно отношението между половете и аз наблюдавах това с особена острота. Сам аз още не се ползувах от женските ласки и това ме поставяше в неприятно положение: подиграваха ми се злобно и жените, и другарите ми. Скоро престанаха да ме канят в „домовете на утешението“, като ми заявиха откровено:

— Ти, братле, не идвай с нас.

— Защо?

— Ей така! Не се прекарва добре с теб.

Аз се хванах здраво за тези думи, чувствувайки в тях нещо важно за мен, но не получих по-ясно обяснение.

— Ех, какъв си такъв! Каза ти се — не идвай! Не е весело с тебе…

И само Артьом каза, като се засмя:

— Също като пред поп или пред баща.

Момичетата отначало се надсмиваха над моята сдържаност, после започнаха да ме питат обидено:

— Гнусиш ли се?

Четиридесетгодишното „момиче“, едрата и красива полякиня Тереза Борута, „икономка“, гледайки ме с умните си очи на породисто куче, каза:

— Оставете го, момичета, той сигурно си има годеница — нали? Такъв здравеняк непременно има годеница, нищо повече!

Алкохоличка, тя пиеше до забрава и пияна беше неописуемо отвратителна, а в трезво състояние ме учудваше със сериозното си отношение към хората и със спокойното търсене на смисъл в техните действия.

— Да ви кажа, най им се чудя на тия, студентите от академията — разказваше тя на моите другари. — Такива работи правят с момичетата: накарат да се намаже подът със сапун, поставят голото момиче на четири крака, ръцете и краката му в паници, тласкат я по задника и гледат колко далече ще отиде. Така и с една, и с друга. Ей богу. И защо е това?

— Лъжеш! — казах аз.

— Бога ми, не! — отговори Тереза, без да се обижда, спокойно, и в спокойствието й имаше нещо потискащо.

— Измислила си го това!

— Как може едно момиче да измисли такова нещо? Да не съм побъркана? — попита тя, като облещи очи.

Другите се вслушваха в нашия спор с жадно внимание, а Тереза продължаваше да разказва за игрите на гостите с безстрастен тон на човек, комуто е нужно само едно: да разбере — защо е всичко това?

Слушателите плюеха с отвращение, ругаеха диво студентите, а аз, като виждах, че Тереза възбужда вражда към хората, които бях вече обикнал, говорех, че студентите обичат народа, че му желаят доброто.

— Те, онези, са студентите от Воскресенска улица, цивилните, от университета, а аз говоря за духовните от Арско поле! Те, духовните, са всичките сираци, а от сирака излиза непременно крадец или пакостник, лош човек израства, той не е привързан към нищо, сиракът!

Спокойните разкази на „икономката“ и озлобените оплаквания на момичетата от студентите, чиновниците и изобщо от „чистата публика“ предизвикваха у моите другари не само отвращение и враждебност, но почти радост, която се изразяваше в думите:

— Значи, учените са по-лоши от нас!

Беше ми тежко и болно да слушам тези думи. Аз виждах, че в полутъмните, малки стачки се стича като в яма всичката мръсотия на града, кипва на задушливия огън и наситена с вражда, със злоба, отново се излива в града. Аз наблюдавах как в тези дупки, където инстинктът и скуката на живота натикват хората, се създават от нелепи думи трогателни песни за вълненията и мъките на любовта, как възникват чудовищни легенди за живота на „учените хора“, заражда се насмешливо и враждебно отношение към непонятното, и аз виждах, че „домовете на утешението“ са университети, откъдето моите другари извличат твърде отровни знания.

Гледах как по мръсния под се движат, като влачат лениво краката си, „момичетата за радост“, как отвратително се тресат техните увехнали тела под досадното пищене на хармониката или под дразнещото дрънчене на раздрънканото пиано, гледах — и у мен се зараждаха някакви неясни, но тревожни мисли. От всичко наоколо струеше скука и отравяше душата с безсилното желание да избягаш някъде.

Когато в пекарницата започвах да разказвам, че има хора, които безкористно търсят пътищата към свободата, към щастието на народа, възразяваха ми:

— А момичетата казват друго за тях!

И безпощадно, с цинична злоба ми се присмиваха, а аз бях заядливо пале, чувствувах се не по-глупав и по-смел от възрастните песове и също се зъбех. Започнал да разбирам, че мислите за живота са не по-малко тежки от самия живот аз понякога изпитвах в душата си изблици на ненавист към упорито търпеливите хора, с които работех. Особено ме възмущаваше тяхната способност да търпят, покорната безнадеждност, с която се подчиняваха на полубезумните издевателства на пияния господар.

И — като че ли нарочно! — именно в тези тежки дни ми се случи да се запозная със съвсем нова идея; и макар да ми беше органически враждебна, тя все пак много силно ме смути.

В една от онези виелични нощи, когато ти се струва, че злобно виещият вятър е разпокъсал сивото небе на дребни парцали и те се сипят върху земята, като я погребват под преспите леден прах, и като че ли е настъпил краят на живота на земята, слънцето е угаснало и не ще изгрее вече — в такава нощ, през сирната седмица, аз се връщах в пекарницата от Деренкови. Крачех със затворени очи срещу вятъра, през мътния кипеж на сивия хаос и изведнаж паднах, препънах се в човек, който лежеше напряко на тротоара. Ние и двамата изругахме: аз по руски, той — по френски.

— О, дявол…

Това възбуди моето любопитство, аз го вдигнах, поставих го на крака — той беше малък на ръст, лек. Като ме блъскаше, той гневно крещеше:

— Шапката ми, дявол ви взел. Дайте ми шапката! Ще замръзна!

Намерих му в снега шапката, изтърсих я, нахлузих я на рошавата му глава, но той смъкна шапката и махайки с нея, ругаеше на два езика и ме гонеше:

— Махай се!

Изведнаж се спусна напред и потъна в кипящия снежен хаос. Като продължих нататък, отново го видях. Стоеше, обгърнал с ръце дървения стълб на загасения фенер, и убедително говореше:

— Лена, аз загивам… о, Лена…

Явно бе, че е пиян и може би щеше да замръзне, ако го оставех на улицата. Попитах го къде живее.

— Коя е тази улица? — закрещя той със сълзи в гласа. — Аз не зная накъде да вървя.

Прегърнах го през кръста и го поведох, като го разпитвах къде живее.

— На Булак! — мърмореше той, като потръпваше. — На Булак… там — бани… дом…

Той крачеше неуверено, плетеше си краката и ми пречеше да вървя; чувах как тракат зъбите му.

— Си тю саве — мърмореше той, като ме тласкаше.

— Какво казвате?

Той се спря, вдигна ръка и каза разбираемо — с гордост, както ми се стори:

— Си тю саве у же те мен…^[2]

И пъхна пръстите на ръката в устата си, като се олюляваше и почти се заваляше. Аз приклекнах, взех го на гръб и го понесох, а той, опрял брада на черепа ми, брътвеше:

— Си тю саве… Но аз замръзвам, о, боже…

На Булак с мъка можах да разбера от него в коя къща живее, най-после ние влязохме в антрето на малка пристройка, скрита в дълбочината на двора и в снежния вихър. Той напипа вратата, почука предпазливо и зашепна:

— Шш! По-тихо…

Вратата отвори една жена, облечена с червен пеньоар, със запалена свещ в ръка; тя ни направи път, като се отдръпна мълчаливо встрани, измъкна отнякъде лорнет и започна да ме разглежда.

Аз й казах, че на човека, изглежда, са замръзнали ръцете и той трябва да бъде съблечен и поставен в леглото.

— Да? — попита тя звучно и младо.

— Ръцете му трябва да се поставят в студена вода…

Тя мълчаливо ми посочи с лорнета в ъгъла — там на триножник стоеше картина — река, дървета. Аз учудено погледнах жената в лицето, странно неподвижно, а тя отиде в ъгъла на стаята, при масата, на която гореше лампа с розов абажур, седна там, взе от масата една карта за игра, вале купа, и започна да я разглежда.

— Нямате ли водка? — попитах я високо. — Тя не отговори, редеше картите върху масата. Човекът, когото доведох, седеше на стола с ниско ошусната глава и провесени край тялото си червени ръце. Аз го поставих да легне на дивана и започнах да го събличам, без да разбирам нищо, като насън. Стената пред мен над дивана беше цялата покрита с фотографии, между тях блестеше смътно златен венец с лента на бели фльонги, на края на която беше написано със златни букви:

На несравнимата Джилда

— По дяволите, по-полека! — запъшка човекът, когато започнах да му разтривам ръцете.

Жената загрижено и мълчаливо редеше картите. Лицето й беше остроносо, птиче, осветено от големи, неподвижни очи. Ето — тя отметна с ръцете си на малко момиче своите бели коси, буйни като перука, и попита тихо, но звучно:

— Ти видя ли Миша, Жорж?

Жорж ме отблъсна, надигна се и бързо каза: — Но нали той замина за Киев…

— Да, за Киев — повтори жената без да отмести поглед от картите, и аз забелязах, че гласът й звучи еднотонно, неизразително.

— Той скоро ще дойде…

— Да?

— О, да! Скоро.

— Да? — повтори жената.

Полуразсъблеченият Жорж скочи на пода и с два скока се намери на колене в краката на жената, говорейки й нещо на френски.

— Аз съм спокойна — отговори по руски тя.

— Аз сбърках пътя, знаеш. Виелица, страшен вятър, мисля си — ще замръзна — бързо разказваше Жорж, като галеше нейната ръка, лежаща на коляното. Той беше на около четиридесет години, неговото червено лице с дебели устни и черни мустаци изглеждаше изплашено, разтревожено, той търкаше силно прошарената четина на кръглия си череп и говореше все по-трезво.

— Ние утре ще заминем за Киев — каза жената, като полузапитваше, полузаявяваше.

— Да, утре! И ти трябва да си починеш. Защо не си легнеш? Много късно е вече…

— Той няма ли да дойде днес, Миша?

— О, не! Такава виелица… Хайде, легни си…

Той я въведе в малката врата зад шкафа с книги, като взе от масата лампата. Аз дълго седях сам, без да мисля за нищо, слушайки неговия тих, леко пресипнал глас. Космати лапи дращеха по стъклата на прозореца. В локвата разтопен сняг се отразяваше плахо пламъкът на свещта. Стаята беше отрупана с вещи, изпълнена със странна топла миризма, която приспиваше мислите.

Ето че се яви Жорж, клатушкайки се, с лампа в ръка. Абажурът й треперливо потракваше по лампеното шише.

— Легна си.

Той постави лампата на масата, спря се замислен сред стаята и заговори, без да ме гледа:

— Е, какво? Без теб сигурно бих загинал… Благодаря ти! Ти кой си?

Той изви глава настрана, като се вслушваше в шума в съседната стая и потреперваше.

— Ваша жена ли е? — попитах тихичко аз.

— Жена. Всичко. Целият ми живот! — на срички, невисоко каза човекът, като гледаше в пода, и отново започна здраво да разтрива главата си с длани.

— Чай ще пийнем ли?

Той разсеяно тръгна към вратата, но се спря, спомнил си, че слугинята е преяла риба и са я изпратили в болницата.

Аз предложих да приготвя самовара, той кимна с глава в знак на съгласие и очевидно забравил, че е полусъблечен, шляпайки с босите си крака по мокрия под, ме отведе в малката кухничка. Там, облегнат до печката, повтори:

— Без теб бих замръзнал. Благодаря ти!

И изведнаж, като потрепера, втренчи в мен изплашено разширените си очи.

— И какво щеше да стане тогава с нея? О, господи…

Бързо, шепнешком, като гледаше в тъмния отвор на вратата, той каза:

— Нали виждаш, тя е болна. Синът й, музикант, се застреля в Москва, а тя все го чака, ето вече почти две години…

След това, когато пиехме чай, той ми разказа несвързано, с необикновени думи, че жената е помешчица, той е учител по история, преподавал уроци на нейния син, влюбил се в нея, тя напуснала мъжа си — немец, барон, пяла в операта, те живеели много добре, макар първият й мъж да се мъчел с всички средства да развали живота й.

Той разказваше с полупритворени очи, като се вглеждаше напрегнато някъде в полумрака на мръсната кухня с прогнил под при печката. Пареше се при сърбането на чая, лицето му се мръщеше, кръглите му очи изплашено мигаха.

— Ти кой си? — попита ме той още веднаж. — Да, хлебар, работник. Странно. Не приличаш. Какво значи това?

Неговите думи звучеха неспокойно, той ме гледаше недоверчиво, с поглед на преследван.

Аз разказах накратко за себе си.

— Ето как било! — тихо възкликна той. — Да, ето как…

И изведнаж се оживи и ме запита:

— Ти знаеш ли приказката за „Грозното пате“? Чел ли си я?

Неговото лице се изкриви, той започна да говори с гняв, като ме изумяваше с неестествените — до писък — повишавания на дрезгавия си глас.

— Тази приказка съблазнява! На твоите години аз също си помислих — не съм ли лебед? И ето… Трябваше да постъпя в академията — постъпих в университета. Баща ми — свещеник — се отказа от мен. Изучавах в Париж историята на нещастията на човечеството, историята на прогреса. Пишех, да. О, как всичко това…

Той подскочи на стола, ослуша се и след това ми каза: — Прогрес — това е измислено за самоутешение! Животът е неразумен, безсмислен. Без робство няма прогрес. Ако мнозинството не се подчинява на малцинството, човечеството ще спре насред път. В желанието си да облекчим нашия живот, нашия труд, ние само усложняваме живота, увеличаваме труда. Фабрики и машини, за да създават още и още машини — това е глупаво! Все повече стават работниците, а е необходим само селянинът, производител на хляба. Хляб — това е всичко, което е необходимо да се вземе с труд от природата. Колкото по-малко е нужно на човека, толкова по-щастлив е той; колкото повече са желанията, толкова по-малко свободата.

Може би не изразени с тези думи, но именно тези оглушаващи мисли, и то в такава рязка оголена форма, аз чувах за пръв път. Човекът, като изпискваше от възбуда, боязливо спираше поглед в отворената врата към вътрешните стаи, вслушваше се за миг в тишината и отново зашепваше почти с ярост:

— Разбери, на всекиго е нужно малко: парче хляб и жена…

Заговорил за жената с тайнствен шепот, с думи, които аз не познавах, в стихове, които не бях чел, той изведнаж заприлича на крадеца Башкин.

— Беатриче, Фиамета, Лаура, Нинон — шепнеше той непознати за мен имена и разказваше за някакви влюбени крале, поети, декламираше френски стихове, като отсичаше ритмите с тънката си, гола до лакътя ръка.

— Любовта и гладът управляват света — слушах аз страстния шепот и си спомних, че тези думи са напечатани под заглавието на революционната брошура „Цар Глад“, това им придаваше в моите мисли особена значителност.

— Хората търсят забрава, утешение, а не знания!

Тази мисъл ме порази окончателно.

Аз излязох от кухнята сутринта — малкият часовник на стената показваше шест и нещо. Крачех в сивата мъгла по преспите, слушах воя на виелицата и спомняйки си яростните крясъци на разбития човек, чувствувах, че неговите думи са се спрели някъде в гърлото ми и ме душат. Не ми се щеше да отида в работилницата, да гледам хора и мъкнейки върху себе си камара сняг, аз скитах по улиците на Татарския квартал, докато не стана светло, и сред снежните вълни, започнаха да се мяркат фигурите на градските жители.

Аз никога вече не срещнах учителя и не исках да го срещам. Но впоследствие неведнаж слушах речи за безсмислието на живота и безполезността на труда — от устата на невежи странници, бездомни скитници, „толстоисти“ и висококултурни хора. Говореха за това йеромонах, магистър по богословие, химик, който работеше с взривни вещества, биолог-неовиталист и много други. Но тези идеи вече не ми действуваха така зашеметяващо, както тогава, когато за пръв път се запознах с тях.

И ето че само преди две години — повече от тридесет години след първия ми разговор на тази тема — неочаквано чух същите мисли и почти със същите думи от един стар мой познат, работник.

Веднаж между нас се завърза разговор „от душа“ и този човек — „политически главатар“, както той невесело усмихнат наричаше себе си, ми каза с онази безстрашна искреност, която притежават, струва ми се, само русите:

— А. М., мили, нищо не ми трябва на мен, празна работа е всичко това — академии, науки, аероплани — излишно е! Нужно ми е само тихо кътче и жена, за да я целувам, когато искам, а тя да ми отговаря честно — с душа и тяло — ето всичко! Вие разсъждавате по интелигентски, вие вече не сте наш, а отровен човек, за вас идеята е по-горе от хорицата, вие разсъждавате като евреин: човекът е за съботата.

— Евреите не разсъждават така…

— Дявол ги знае как разсъждават, тъмен народец — отговори той, като хвърли угарката от цигарата в реката, следейки я с поглед.

Ние седяхме на крайбрежния булевард на Нева, на гранитна скамейка, в лунна есенна нощ, и двамата изтерзани от ден на безполезни вълнения, на упорито, но безуспешно желание да направим нещо добро, полезно.

— Вие сте с нас, а не сте наш, това ще ви кажа — продължаваше той замислено, тихо. — На интелигентите е приятно неспокойствието, те открай време са се приобщили към бунтовете. Както Христос е бил идеалист и се е бунтувал за свръхземни цели, така и цялата интелигенция се бунтува заради утопия. Бунтува се идеалистът, а с него вървят отрепките, негодниците, мерзавците и всички от злоба, защото виждат, че в живота няма място за тях. Работникът въстава за революцията, нужно му е да постигне правилно разпределение на оръдията и продуктите на труда. Като завладее напълно властта, мислите ли, че той ще се съгласи да гради държава? За нищо на света! Всички ще се разотидат и всеки, на свой риск, ще си уреди спокойно кътче…

— Техниката, казвате? Та тя още повече затяга примката около нашия врат, още по-здраво ни обвързва. Не, трябва да се освободим от излишния труд. Човекът иска покой. Фабриките и науките не ще дадат покой. На отделния човек малко е нужно. Защо ще взема да струпвам град, когато ми е нужна само малка къщица? Където живеят накуп, там има и водопроводи, и канализация, и електричество. А опитайте да живеете без всичко това — колко леко ще бъде! Не, много излишни неща има у нас и всичко това е от интелигенцията, затова казвам: интелигенцията е вредна категория.

Аз казах, че никой не умее така дълбоко и решително да обезсмисля живота, както правим ние, русите.

— Най-свободният народ по дух — усмихна се моят събеседник. — Само че вие не се сърдете, аз разсъждавам правилно, така мислят милиони от нашите, само че не умеят да го кажат… Животът трябва да се уреди по-просто, тогава той ще бъде по-милосърден към хората…

Този човек никога не е бил „толстоист“, не е проявявал склонност към анархизъм — аз знам добре историята на неговото духовно развитие.

След разговора с него неволно си помислих: а какво, ако действително милиони руски хора само заради това търпят жестоките мъки на революцията, защото хранят дълбоко в душата си надеждата да се освободят от труда? Минимум труд — максимум наслаждения, това е твърде примамливо и увлича както всичко неосъществимо, както всяка утопия.

И аз си спомних стиховете на Хенрих Ибсен:

Аз — консерватор? О, не!

Все същия съм, какъвто цял живот —

не обичам да размествам фигури,

но — бих разбъркал цялата игра.

 

Зная само една революция —

тя беше по-умна от следващите

и можеше всичко да разруши —

имам пред вид, разбира се, Всемирния потоп.

 

Но и тогава измамиха Дявола!

Вие знаете — Ной стана диктатор.

 

О, ако можеше то да се извърши по-честно,

аз не ще се откажа да ви помогна —

вие искате всемирен потоп,

аз пък с радост ще поставя торпедо под ковчега!

Дюкянчето на Деренков даваше нищожен доход, а числото на хората и „работите“, които се нуждаеха от материална помощ, се увеличаваше постоянно.

— Трябва да се измисли нещо — загрижено подръпвайки брадицата си, казваше Андрей и виновно усмихнат, тежко въздишаше.

Струваше ми се, че този човек се смята осъден на безсрочна каторга да помага на хората и макар да се е примирил с наказанието, все пак понякога то му тежи.

Неведнаж, при различни разговори, аз го запитвах:

— Защо правите всичко това?

Той, видимо не разбирайки моите въпроси, отговаряше на въпроса — за какво? — говореше книжно и неясно за тежкия живот на народа, за нуждата от просвета, знания.

— А хората искат ли, търсят ли знания?

— Как да не искат? Разбира се! Нали и вие искате?

Да, аз исках. Но аз помнех думите на учителя по история:

„Хората търсят забрава, утешение, а не знания.“

За такива остри идеи срещата с хора на седемнадесет години е вредна, идеите се притъпяват от такива срещи, хората също не спечелват.

На мен започна да ми се струва, че винаги съм забелязвал едно и също: интересните разкази се харесват на хората само затова, защото им позволяват да забравят за малко тежкия, но привичен живот. Колкото повече „измислица“ има в разказа, толкова по-жадно го слушат. Най-интересна е онази книга, в която има много красива „измислица“. Късо казано — „аз плувах в димна мъгла“.

Деренков намисли да открие пекарница за кифли. Помня — беше най-точно изчислено, че това предприятие следва да дава печалба не по-малко от тридесет и пет процента на всяко обръщение на рублата. Аз трябваше да работя като „помощник“ на пекаря и като „свой човек“, да следя същия този пекар да не краде брашно, яйца, масло и готова стока.

И ето, аз се преселих от големия мръсен сутерен в малък, по-чист — грижата за чистотата лежеше върху мен. Вместо работната група от четиридесет души имах пред себе си един. Той имаше посивели коси на слепите очи, остра брадица, сухо, опушено лице, тъмни, замислени очи и странна уста: малка, като на риба костур, устните пухкави, дебели и присвити така, като че ли мислено целуват. И нещо насмешливо свети в дълбочината на очите му.

Той, разбира се, крадеше — още през първата нощ на работа той отдели настрана десетина яйца, около килограм и половина брашно и солидна буца масло.

— Това за къде е?

— Това е за едно девойче — приятелски ми каза той и като сбърчи горната част на носа си, добави: — Екстра девойче!

Аз се опитах да го убедя, че кражбата се смята за престъпление. Но или не ми достигаше красноречие, или самият аз не бях достатъчно твърдо убеден в това, което се опитвах да доказвам — моята реч нямаше успех.

Легнал на коритото за тесто и загледан през прозореца в звездите, пекарят учудено замърмори:

— Той ще ме учи! Един път видял, и готово — ще учи! А е три пъти по-млад от мен. Смешна работа…

Разгледа звездите и попита:

— Аз май съм те виждал някъде, ти у кого си работил? У Семьонов? Там, дето се бунтуваха? Така. Е, значи, насън съм те виждал…

След няколко дни забелязах, че този човек може да спи колкото искате и във всяко положение, даже прав, опрян на лопатата. Като заспеше, той повдигаше малко вежди и лицето му се изменяше странно, добиваше иронично-учудено изражение. А любимата му тема беше за съкровища и за сънища. Той говореше убедено:

— Аз виждам през цялата земя, и цялата тя е изпълнена със съкровища, както баницата със сирене: котли с жълтици, сандъци, чугунени гърнета са закопани навсякъде. Много пъти е било: виждам насън познато място, да речем, баня, и под нейния ъгъл закопан сандък със сребърни прибори. Събуждам се и тръгвам през нощта да копая, изкопавам аршин и половина — гледам — въглища и кучешки череп. Ето го — намерих го!… Изведнаж — тряс! — някакво стъкло на парчета и някаква жена крещи до бога: полиция, крадци! Разбира се, избягах, иначе ще ме пребият. Смешна работа.

Често слушам тези думи: смешна работа! Но Иван Козмич Лутонин не се смее, а само с усмихнато притворени очи мръщи горната част на носа си и издува ноздри.

Сънищата му са неинтересни, те са така скучни и нелепи, както действителността, и аз не разбирам, защо той разказва сънищата си с увлечение, а за това, което живее около него — не обича да говори.

Целият град е развълнуван: застреляла се веднага след венчавката насилствено омъжена дъщеря на богат търговец на чай. Зад ковчега й вървяла тълпа младежи, няколко хиляди души, над гроба й студентите държали речи, полицията ги разгонила. В малкия магазин до пекарницата всички крещят за тази драма, стаята зад магазина е натъпкана със студенти, при нас, в сутерена, се чуват възбудени гласове, резки думи.

— Малко са й скубали косите на тази мома — казва Лутонин и веднага след това ми съобщава:

— Ловя уж караси във вира, изведнаж — полицай: стой, как смееш. Нямаше накъде да бягам, гмурнах се във водата — и се събудих…

Но макар действителността да протичаше някъде вън от пределите на неговото внимание, той скоро почувствува, че в пекарницата има нещо необикновено: в магазина продават момичета, неспособни за тази работа, които четат книжки — сестрата на собственика и нейната другарка, едра, червенобузеста, с приветливи очи. Идват студенти, седят дълго в стаята зад магазина и крещят или си шепнат нещо. Стопанинът се вестява рядко, а аз — „помощникът“ — съм като че ли управител на пекарницата.

— Ти роднина ли си на господаря? — пита Лутонин. — А, може за зет да те готви? Не? Смешно. А за какво се въртят студентите? За госпожиците?… Да-а. Е, може… Макар че госпожиците са малко безсолни… Студентчетата сигурно повече ядат кифли, отколкото задирят госпожиците…

Почти всекидневно в пет-шест часа сутринта на улицата до прозореца на пекарницата се появява късокрака мома, тя е съставена от полукълба с различни размери и прилича на чувал с дини. Спуща голите си крака в шахтата пред прозореца и с прозявка се провиква:

— Ваня!

На главата си носи пъстра кърпа, под нея се подават къдрави, светли коси и покриват с дребните си колелца нейните червени, надути като топка бузи, нисичкото чело, гъделичкат полусънните й очи. С малките си ръце тя лениво отмахва косите от лицето си, пръстите й са забавно разперени като у новородено дете. Интересно за какво ли може да се говори с такова момиче. Аз събуждам майстора, той я пита:

— Дойде ли?

— Нали виждаш.

— Спа ли?

— Как да не съм?

— Какво сънува?

— Не помня…

В града е тихо. Впрочем, някъде бръска метла, чуруликат току-що събудилите се врабци. Топличките лъчи на изгряващото слънце докосват стъклата на прозорците. Много приятно е за мен това замислено начало на деня. Пекарят протяга косматата си ръка от прозореца и опипва краката на момичето, то се подчинява на изследването равнодушно, без усмивка, като мига с овчите си очи.

— Пешков, вади кифлите, време е!

Аз измъквам из пещта железните листове, майсторът взема от тях десетина кифли, банички, хлебчета, хвърля ги в полата на момичето, а то, прехвърляйки горещата кифла от ръка на ръка, отхапва с жълтите си овчи зъби, опарва се и сърдито охка, подвиква.

Любуващият й се пекар говори:

— Спусни си полата, безсрамнице…

А когато тя си отиде, той се хвали пред мен: — Видя ли я? Като агънце, цялата къдрава. Аз брат, съм чистоплътен, с женени жени не живея, само с момичета. Тази ми е тринадесетата! Кръщелница на Никифорич.

Слушам възторзите му и си мисля:

„И аз ли така ще живея?“

Като извадя от пещта белия хляб, поставям на дълга дъска десет, дванадесет франзели и бързо ги занасям в дюкянчето на Деренков, а като се върна обратно, натъпквам тридесеткилограмова кошница с бял хляб и кифли и тичам в духовната академия, за да пристигна навреме за сутрешния чай на студентите. Там в обширния стол стоя при вратата и снабдявам студентите с кифли „по сметка“ и „в брой“ — стоя и слушам техните спорове за Толстой; един от професорите на академията — Гусев — е яростен враг на Лев Толстой. Понякога в кошницата ми под кифлите лежат книжки и аз трябва незабелязано да ги пъхна в ръцете на един или друг студент, понякога и студентите крият книги и записки в кошницата ми.

Веднаж в седмицата изтичвам още по-далеч — в „Лудницата“, където чете лекции психиатърът Бехтерев, демонстрирайки болни. Веднаж той показваше на студентите един болен от мания за величие: когато на вратата на аудиторията се появи този дълъг човек с бял халат, с шапка, прилична на чорап, аз неволно се засмях, но той, спрял се за секунда до мен, ме погледна в лицето и аз отскочих — като че ли ме удари в сърцето с черното, но огнено острие на своя поглед. И през всичкото време, докато Бехтерев, подръпвайки брадата си, разговаряше почтително с болния, аз лекичко гладех с ръка лицето си, като че ли обгорено от горещ прах.

Болният говореше с глух бас, той нещо искаше, като протягаше страшно из ръкава на халата дългата си ръка с дълги пръсти, и мен ми се струваше, че цялото му тяло се проточва неестествено, расте безкрай, че с тази тъмна ръка той, без да мърда от мястото си, ще ме достигне и хване за гърлото. Пронизващият поглед на тъмните му очи блестеше застрашително и властно из тъмните ями на костеливото лице. Двадесетина студенти разглеждат човека с нелепата шапка, малцина от тях — с усмивка, повечето — съсредоточено и печално, техните очи са подчертано обикновени в сравнение с неговите изгарящи очи. Той е страшен и има в него нещо величествено — има!

Сред рибешкото мълчание на студентите звучи отчетливо гласът на професора, всеки негов въпрос предизвиква страшни изблици на глухия глас, той излиза като че ли изпод пода, из мъртвите бели стени, движенията на тялото на болния са архиерейски бавни и тържествени.

През нощта аз писах стихове за маниака, наричайки го „властелин на всички властелини, приятел и съветник на бога“, и дълго неговият образ живя в мен, пречейки ми да живея.

Тъй като работех от шест часа вечерта почти до обед, през деня спях и можех да чета само между работата, след замесването на тестото, очаквайки да втаса друго, и след като метнех хляба в пещта. Колкото повече постигах тайните на занаята, толкова по-малко работеше майсторът, той ме „учеше“, като ми говореше с ласкаво удивление:

— Бива те за работа, след година–две ще станеш майстор. Смешно. Млад си, няма да те слушат, няма да имат страх от теб.

Към увлечението ми по книгите той се отнасяше неодобрително.

— Вместо да четеш, да беше поспал — загрижено ме съветваше той, но никога не питаше какви книги чета.

Сънищата, мечтите за съкровища и кръглото, късичко момиче го поглъщаха напълно. Момичето често идваше нощем и тогава той го завеждаше в килера върху чувалите с брашно или — ако беше студено — ми казваше, смръщил горната част на носа си:

— Мръдни за половин час!

Аз излизах, като си мислех: колко страшно не прилича тази любов на онази, за която пишат в книгите…

В малката стаичка зад магазина живееше сестрата на стопанина, аз й приготвях самовара но се стараех колкото може по-рядко да я виждам — неловко ми беше с нея. Нейните детски очи ме гледаха все със същия непоносим поглед, както при първите срещи, в дълбочината на тези очи аз подозирах усмивка и ми се струваше, че това е насмешлива усмивка.

От излишък на сили аз бях много непохватен и майсторът, като наблюдаваше как премятам и мъкна осемдесеткилограмовите чували, казваше със съжаление:

— Сили имаш за трима, ама ловкост ти липсва! И макар че си дълъг, все пак си вол…

Макар че бях вече прочел доста книги, обичах да чета стихове и сам започвах да ги пиша — говорех със „свои думи“. Чувствувах, че те са тежки, резки, но ми се струваше, че само с тях мога да изразя дълбоката бъркотия на моите мисли. Понякога нарочно говорех грубо, като протест против нещо чуждо и дразнещо ме.

Един от моите учители, студент-математик, ме упрекваше:

— Дявол знае как говорите вие. Не с думи, а с гири! Въобще аз не се харесвах на себе си, както често бива у юношите, изглеждах си смешен, груб. Лицето ми бе скулесто, калмикско, гласът ми не се подчиняваше.

А сестрата на стопанина се движеше бързо, ловко, като ластовичка във въздуха, и на мен ми се струваше, че лекотата на нейните движения не отговаря на кръглата й, мека фигурка. Нещо неистинско имаше в нейните жестове, в походката й, нещо преднамерено. Гласът й звучеше весело, тя често се смееше и слушайки този звънлив смях, аз си мислех: иска да забравя каква я видях за пръв път. Аз не исках да забравя това, на мен ми беше скъпо необикновеното, нужно ми беше да знам, че то е възможно, че съществува.

Понякога тя ме питаше:

— Какво четете?

Отговаря кратко и ми се искаше да я попитам: „А вие защо искате да знаете това?“

Веднъж пекарят, галейки късоногата, ми каза с дрезгав глас:

— Мръдни за малко. Ех, да беше отишъл при сестрата на господаря, какво зяпаш? Че студентите…

Обещах си да му разбия главата с едно желязо, ако каже още нещо такова, и отидох в килера, върху чувалите. В цепнатината на не добре затворената врата чух гласа на Лутонин:

— Какво ще му се сърдя? Налапал се с книжни работи и живее като побъркан…

В килера цвърчат и тичат плъхове, в пекарницата мучи и пъшка момичето. Излязох на двора, там лениво, почти безшумно ръми ситен дъжд, но все пак е задушно, въздухът е наситен с миризма на изгоряло — горят гори. Вече е късно след полунощ. Прозорците на къщата срещу пекарницата са отворени; в стаите, слабо осветени, пеят:

А свети Варлаам,

златоглав и голям,

ги поглежда отгоре,

подсмихва се.

Аз се мъча да си представя Мария Деренкова лежаща на моите колене — както лежи на коленете на майстора неговото момиче — и с цялото си същество чувствувам, че това е невъзможно, дори страшно.

Цяла нощ до зори

пие, пее — дори

с туй-онуй — охо-хо!

Позволява си…

Закачливо се отделя от хора плътно, басово — охо-хо! Навеждам се, опрял ръце на коленете, и поглеждам през прозореца; през дантеленото перде виждам квадратната яма, сивите й стени са осветени от малка лампа със син абажур, пред нея, с лице към прозореца, седи девойка и пише. Ето — вдигна глава и с червената перодръжка поправи кичур коса на сляпото си око. Очите й са примижали, лицето й се усмихва. Тя бавно сгъва писмото, залепя плика, като прокарва езика си по краищата му, после хвърля плика на масата, заканва му се с малкия си пръст — по-малък от моето кутре. Но — отново взема писмото, мръщейки се, разкъсва плика, чете, залепя го в друг плик, пише адреса, наведена над масата, и размахва писмото във въздуха като бял флаг. Завърта се, плясва с ръце, отива в ъгъла, където е леглото й, след това излиза оттам без блуза — плещите й са закръглени като ябълки, — взема лампата от масата и се скрива в ъгъла. Когато наблюдаваш как се държи човек, когато е сам, струва ти се безумен. Аз ходя по двора и си мисля как странно живее тази девойка, когато е сама в своята яма.

А когато идваше при нея червенокосият студент и с понижен глас, почти шепнешком, й говореше нещо, тя цялата се свиваше, ставаше още по-малка, гледаше го плахо и криеше ръцете си зад гърба или под масата. Не ми харесваше на мене този червенокос. Никак не ми харесваше.

Поклащайки се, загръщайки се с шала си, идва късокраката и измърморва:

— Върви вътре…

Майсторът вади тестото от коритото и ми разказва колко забавна и неуморима е неговата възлюблена, а аз си мисля:

„Какво ли ще стане с мен по-нататък?“

И ми се струва, че някъде близо, зад ъгъла, ме дебне нещастие.

Работите на пекарницата вървят така добре, че Деренков търси вече друга, по-голяма пекарница и е решил да наеме още един помощник. Това е добре, аз имам твърде много работа и се изморявам до отъпяване.

— В новата фурна ти ще бъдеш старши помощник — ми обещава майсторът. — Ще кажа да ти плащат десет рубли на месец. Да.

Аз разбирам, че за него е добре да му бъда старши помощник, той не обича да работи, а аз работя с желание, умората е полезна за мен, тя гаси тревогата в душата ми, сдържа настойчивите искания на половия инстинкт. Но — не ми позволява да чета.

— Добре направи, че захвърли книжките — плъхове да ги ядат! — казва майсторът. — Ами ти не сънуваш ли? Сигурно сънуваш, само че си потаен. Смешно. Та да се разказват сънища е най-безвредната работа, тук няма от какво да се страхува човек…

Той е много приветлив с мен, струва ми се, че дори ме уважава. Или се страхува от мен, защото съм човек на господаря, макар че това не му пречи редовно да краде от стоката.

Умря баба. Научих за нейната смърт седем седмици след погребението, от едно писмо, изпратено от мой братовчед. В краткото писмо — без запетаи — се казваше, че баба ми, като събирала милостиня в преддверието на църквата, паднала и си счупила крака. На осмия ден се „притурил Антонов огън“^[3]. По-късно узнах, че двамата ми братовчеди и сестра им с децата — здрави, млади хора — са живеели на гърба на старицата, хранейки се от милостинята, събрана от нея. Не им стигнал умът да повикат лекар.

В писмото се казваше:

„Погребахме я в Петропавловское където всички наши я изпратихме ние и просяците те я обичаха и плакаха. И дядо плака прогони ни остана сам на гроба ние гледахме от храстите как той плака той също скоро ще умре.“

Аз не плаках, само помня, че сякаш леден вятър ме лъхна. През нощта, седнал на двора, на камарата дърва, аз почувствувах как напира у мен желание да разкажа някому за баба, за това, каква сърдечна и умна беше тя, майка на всички хора. Дълго носих в душата си това тягостно желание, но нямаше на кого да разкажа и то така си прегоря — неизказано.

Спомних си тези дни много години по-късно, когато прочетох чудно правдивия разказ на А. П. Чехов за файтонджията, който разговарял с коня си за смъртта на своя син. И изпитах съжаление, че в онези дни на остра скръб нямаше около мен нито кон, нито куче и че не се досетих да споделя мъката си с плъховете — имаше ги много в пекарницата и аз живеех с тях в приятелски отношения.

Около мен започна да се върти като ястреб полицейският надзорник Никифорич. С представителна, силна фигура, със сребърна четина на главата, с широка, грижливо подстригана брадица, той, помлясквайки вкусно, гледаше на мен също като на агне пред Гергьовден.

— Обичаш да четеш, чувам? — питаше той. — А какви книги например? Да речем — светите жития или библията?

Аз бях чел и библията, и минеите — това учудваше Никифорич и видимо го объркваше.

— М-да? Четенето — по закон е полезно! А на граф Толстой съчиненията така да си почитвал?

Четях и Толстой, но оказа се, че не онези съчинения, които интересуваха полицейския.

— Това — така да речем — са обикновени съчинения, каквито всички пишат, а казват, че в някои той се опълчил против поповете — тях да беше попрочел.

Тези „някои“, ошечатани на хектограф, аз също бях чел, но те ми се сториха скучни и знаех, че за тях не бива да се разговаря с полицията.

След няколко разговора, пътем, на улицата, старикът започна да ме кани:

— Отбий се при мен в будката, ще пийнем чай.

Аз естествено разбирах какво иска той от мен, но — щеше ми се да отида при него. Посъветвах се с умни хора и решихме, че ако отблъсна любезността на полицейския, това ще засили неговите подозрения спрямо пекарницата.

И ето — аз съм на гости у Никифорич. Една трета от малката стаичка е заета, от руската печка, втората третина — от двоен креват зад басмена завеса, с множество възглавници в червени калъфи, останалото пространство се украсяваше от шкаф за съдове, маса, два стола и скамейка под прозореца. Никифорич, разкопчал мундира си, седи на скамейката, като закрива с тялото си единственото малко прозорче, до мен седи неговата съпруга, гърдеста булка на двадесетина години, червендалеста, с лукави и зли очи със странен, сивосинкав цвят; яркочервените й устни са капризно надути, гласецът й е сърдито-суховат.

— Известно ми е — говори полицейският, — че в пекарницата при вас идва моята кръщелница Секлетея — момиче развратно и долно. И всички жени са долни.

— Всички ли? — пита жена му.

— До една! — решително отсича Никифорич, дрънкайки с медалите си като кон с такъмите си. И като сръбва чай от чинийката, с наслаждение повтаря:

— Долни и развратни от последната уличница… та до цариците! Савската царица била две хиляди километра път през пустинята да иде при цар Соломон за разврат. А също и царица Екатерина, макар че е наречена Велика…

И той подробно разказва история за някакъв огняр, който в една нощ, прекарана с царицата, получил всички чинове от сержант до генерал. Неговата жена, която слуша внимателно, облизва устни и побутва с крака си моя крак под масата. Никифорич говори много плавно, с цветисти думи и някак незабелязано за мене преминава на друга тема:

— Например има тук един студент от първи курс, Плетньов.

Неговата съпруга въздъхва и прибавя:

— Не е красив, ама го бива!

— Кой?

— Господин Плетньов.

— Първо — не е господин, господин ще бъде, когато се изучи, а засега е просто студент, каквито у нас ги има хиляди. Второ — какво значи това бива го?

— Весел. Млад.

— Първо — и палячото в цирка е весел…

— Палячото е весел за пари.

— Млък! Второ — и песът е бил паленце…

— Палячото е нещо като маймуна…

— Млък, казах, впрочем! Чу ли?

— Е, чух.

— Ха така…

И Никифорич, укротил жена си, ме съветва:

— Та ето — позапознай се с Плетньов, много интересен човек!

Тъй като той навярно неведнаж ме е виждал с Плетньов на улицата, аз казвам:

— Ние сме познати.

Тъй ли? Така-а…

В неговите думи звучи яд, той поривисто се помества, дрънка с медалите. А аз наострям вниманието си: известно ми беше, че Плетньов печата на хектограф някакви позиви.

Жената, като ме блъсна с крак, лукаво подбужда стареца, а той, надувайки се като паун, разпуща пищната опашка на своята реч. Лудориите на неговата съпруга ми пречат да слушам и аз пак не забелязвам кога неговият глас се е изменил, станал е по-тих, по-внушителен.

— Невидима нишка — разбираш? — пита ме той и гледа в лицето ми с очи, станали кръгли, като че ли се е изплашил от нещо.

— Да речем, че господарят император е паяк…

— Ой, какво приказваш! — извика жената.

— Ти мълчи! Глупачка — това се казва за яснота, а не за оскърбление, кобило! Прибери самовара…

И събрал вежди, присвил очи, той продължава внушително:

— Невидима нишка — като паяжинка — излиза от сърцето на негово императорско величество господаря императора Александър Трети и прочие, минава тя през господа министрите, през негово високопревъзходителство губернатора и всички чинове чак до мен и даже до последния войник. Всичко е свързано, всичко е оплетено с тази нишка и на нейната невидима якост се крепи во веки веков царство господарево. А разни полячета, жидове и руси, подкупени от хитрата английска кралица, се мъчат да скъсат тази нишка където може, уж че са за народа!

Със страшен шепот той ме пита, наклонявайки се към мен през масата:

— Разбра ли? Ей това е. Аз защо ти говоря на тебе? Пекарят ти те хвали, казва, че си момък умен, честен и живееш сам. А около вас, в пекарницата, се въртят студенти, седят вечер у Деренкова. Да е един — разбирам. Но когато са много? А? Аз против студентите не говоря — днес е студент, утре помощник прокурор. Студентите са добър народ, само че бързат да играят роля, а враговете на царя ги подбуждат! Разбираш ли? И ще ти кажа още…

Но той не успя да каже — вратата се разтвори широко, влезе червенонос, дребен старчок с ремъче на къдравата глава, с бутилка ракия в ръка и вече посръбнал.

— Ще играем ли на шашки? — весело попита той и в същия миг цял заблестя с огънчетата на шегите.

— Тъстът ми, баща на жената — с досада, начумерено каза Никифорич.

След няколко минути аз се сбогувах и си тръгнах, лукавата жена, като затваряше вратата на будката след мен, ме ощипа и каза:

— Какви са червени облаците — огън!

В небето се разтапяше едно малко, златисто облаче.

Без да желая да обиждам своите учители, ще кажа все пак, че полицейският надзорник по-решително и по-нагледно от тях ми обясни устройството на държавния механизъм. Някъде там седи паяк и от него излиза „невидима нишка“, която привързва, оплита целия живот. Аз скоро се научих навсякъде да усещам здравите възли на тази нишка.

Късно вечерта, като затвори магазина, хазайката ме повика и деловито ми съобщи, че й е поръчано да узнае за какво е говорил с мен полицейският надзорник.

— Ах, боже мой! — тревожно извика тя, като изслуша подробния ми доклад, и затича като мишка от ъгъл в ъгъл из стаята, тръскайки глава — Какво, пекарят не ви ли разпитва за нищо? Та неговата любовница е роднина на Никифорич, а? Трябва да се изгони.

Аз стоях облегнат на рамката на вратата и я гледах изпод вежди. Тя някак твърде просто произнесе думата „любовница“ — това не ми се хареса. И не ми се хареса нейното решение да се изгони пекарят.

— Бъдете много предпазлив — ми говореше тя и както винаги аз се смущавах от изпитателния поглед на нейните очи, струваше ми се, като че ли той ме пита за нещо, което аз не мога да разбера. Тя се спря пред мен с ръце зад гърба.

— Защо сте винаги така мрачен?

— Наскоро умря баба ми.

Това й се стори забавно: усмихвайки се, тя ме попита: — Вие много ли я обичахте?

— Да. Не ви ли трябва нещо друго?

— Не.

Аз си излязох и през нощта написах стихове, в които, помня, се срещаше упоритият стих:

Не сте туй, за което се представяте.

Реши се студентите да посещават пекарницата колкото е възможно по-рядко. Като не ги виждах, аз почти изгубих възможност да питам за онова, което не разбирах в прочетените книги, и започнах да записвам в тетрадка въпросите, които ме интересуваха. Но веднаж, уморен, заспах над нея и пекарят прочете моите записки. Като ме разбуди, той ме попита:

— Какви работи пишеш ти? „Защо Гарибалди не е изгонил краля?“ Какъв е този Гарибалди? И — нима може да се гонят кралете?

Той хвърли сърдито тетрадката на сандъка, завря се в шахтата на прозореца и мърмореше там сърдито:

— Гледай го ти него какво му е скимнало — кралете да гони! Смешно. Ти ги зарежи, тия щуротии. Читател! Преди пет години в Саратов такива читатели стражарите ги ловяха като мишки, да. Никифорич и без това се интересува от теб. Ти се откажи да гониш кралете, това не ти са гълъби!

Той говореше с добро чувство към мен, но аз не можех да му отговоря така, както бих желал — забранили ми бяха да говоря с пекаря на „опасни теми“.

Из града минаваше от ръка на ръка някаква вълнуваща книжка, четяха я и се караха. Аз помолих ветеринаря Лавров да ми я набави, но той безнадежно каза:

— А, не, братко, не й се надявайте! Впрочем — струва ми се, тези дни ще я четат на едно място, може да ви заведа там…

В полунощ на Богородица аз крача по Арското поле, като не изпускам в тъмнината фигурата на Лавров — той върви на стотина метра пред мен. Полето е пусто и все пак аз вървя „с предпазни мерки“ — така ме посъветва Лавров, — свиркам си, пея си, като се преструвам на „пийнал работник“. Над мен плават лениво черните разкъсани облаци, между тях се търкаля като златно кълбо луната, сенки покриват земята, локвите блестят като сребро и стомана. Зад мен сърдито шуми градът.

Моят водач се спира пред стобора на някаква градина зад духовната академия, аз бързо го настигам. Мълчаливо се прехвърляме през стобора, вървим по гъсто обраснала градина, като закачаме клоните на дърветата, едри капки вода ни обсипват. Спираме се до стената на къща и тихо чукаме по капака на здраво затворения прозорец. Някакъв брадат човек отваря прозореца, аз гледам зад него в тъмнината и не чувам нито звук.

— Кой е?

— От Яков.

— Влизайте.

В непрогледната тъмнина се чувствува присъствието на множество хора, чува се шумолене на дрехи и крака, тиха кашлица, шепот. Пламва кибритена клечка, осветява лицето ми и аз виждам край стените на пода няколко тъмни фигури.

— Всички ли са тук?

— Да.

— Спуснете пердетата на прозореца, за да не се вижда светлина през процепите на капаците.

Сърдит глас говори високо:

— Кой умник е измислил да ни събере в необитаема къща?

— По-тихо!

Запалиха в ъгъла малка лампа. Стаята беше празна, без мебели, само с два сандъка, върху тях е поставена дъска, а на дъската — като гарги на стобор — седят петима души. Лампата стои също върху сандък, изправен настрани. На пода край стените има още трима и на рамката на прозореца един — юноша, с дълги коси, много тънък и бледен. Освен него и брадатия аз познавам всички. Брадатият казва басово, че ще чете брошурата „Нашите разногласия“, написал я е Георги Плеханов, „бивш народоволец“.

В тъмнината на пода някой ръмжи:

— Знаем!

Тайнствеността на обстановката ме вълнува приятно; поезията на тайната е висша поезия. Чувствувам се като верующ при утринна молитва в храма и си спомням катакомбите, първите християни. Стаята се изпълва от малко глухия бас, който отчетливо произнася думите.

— Бабини деветини — отново ръмжи някой в ъгъла. Там, в тъмнината, загадъчно и смътно блести някаква мед, напомняща шлема на римски воин. Досещам се, че това е отдушникът на стенната печка.

В стаята бръмчат понижени гласове, те са се вчепкали в тъмния хаос на разгорещените думи и не може да се разбере кой какво говори. От прозореца над моята глава насмешливо и гръмко питат:

— Ще четем ли, или не?

Това казва дългокосият и бледен юноша. Всички замлъкват, чува се само басът на четеца. Пламват кибритени клечки, святкат червените огънчета на цигарите, осветяващи замислените хора, присвитите или широко отворени очи.

Четенето продължава уморително дълго, аз се уморявам да слушам, макар че ми се харесват острите и предизвикателни думи — леко и просто, те се оформяват в убедителни мисли.

Някак изведнаж, неочаквано, гласът на четеца пресеква и веднага стаята се изпълва с възмутителни възгласи:

— Ренегат!

— Дрънчаща тенекия!…

— Това е храчка в кръвта, пролята от героите.

— След екзекуцията на Генералов, Улянов…

И отново от прозореца се раздава гласът на юношата:

— Господа, не може ли да се заменят ругатните със сериозни възражения, по същество?

Аз не обичам споровете, не умея да ги слушам, трудно ми е да следя капризните скокове на възбудената мисъл и винаги ме дразни разголеното самолюбие на спорещите.

Юношата се навежда от прозореца и ме пита:

— Вие Пешков ли сте, фурнаджията? Аз съм Федосеев. Ние трябва да се запознаем. Всъщност тук няма какво да правим, този шум ще продължи дълго, а ползата от него е малка. Да вървим ли?

За Федосеев аз вече бях слушал като за организатор на много сериозен младежки кръжок и неговото бледо, нервно лице с дълбоки очи ми се харесваше.

Като вървеше с мен през полето, той ме питаше имам ли познанства между работниците, какво чета, с много ли свободно време разполагам и между другото каза:

— Чувах аз за тази ваша пекарница — странно е, че вие се занимавате с такава празна работа. За какво ви е всичко това?

От известно време и аз чувствувах, че това ми е ненужно и му го казах. Думите ми го зарадваха; стисна ми здраво ръката, усмихвайки се ясно, и ми съобщи, че след един ден заминава за около три седмици, а като се върне, ще ми се обади как и къде да се срещнем.

Работите на пекарницата вървяха все по-добре, а лично моите — все по-зле. Пренесохме се в нова пекарница и задълженията ми се увеличиха още повече. Аз трябваше да работя в пекарницата, да разнасям кифлите по квартирите, в академията и в „Института за благородни девици“. Девиците, като избираха от моята кошница хубави кифли, ми пъхаха записчици и често на красивите листчета аз с изумление четях цинични думи, написани с полудетски почерк. Странно се чувствувах, когато веселата тълпа чистички, яснооки госпожици наобикаляше кошницата и със забавни гримаси ровеше с малките си розови лапички купчината кифли — аз ги гледах и се мъчех да отгатна — кои ми пишат безсрамните записки, може би без да разбират техния неприличен смисъл. И спомняйки си мръсните „домове на утешението“, мислех си:

„Нима от тези домове чак дотук се простира «невидимата нишка»?“

Едно от момичетата, пълногръда брюнетка с дебела плитка, ме спря в коридора и ми каза бързешком и тихо:

— Ще ти дам десет копейки, ако занесеш тази записка на адреса.

Нейните тъмни, мили очи се наляха със сълзи, тя ме гледаше със силно прехапани устни, а бузите и ушите й се покриха с гъста червенина. Аз благородно отказах да приема десетте копейки, а записката взех и я предадох на сина на един от членовете на съдебната палата, дълъг студент, с охтичава руменина на бузите. Той ми предложи половин рубла. След това мълчаливо и замислено отброи дребните медни монети, а когато му казах, че не ми са нужни — пъхна монетите в джоба на панталоните си, но не улучи и парите се пръснаха по пода.

Като гледаше забъркано как монетите от пет и две копейки се търкалят на всички страни, той триеше ръцете си така силно, че ставите на пръстите му пукаха, и мърмореше под нос, дишайки трудно:

— Какво да правя сега? Е, довиждане! Аз трябва да си помисля…

Не зная какво е измислил, но на мен ми стана много жал за госпожицата. Скоро тя изчезна от института, а след петнадесет години я срещнах като учителка в една кримска гимназия. Тя страдаше от туберкулоза и говореше за всичко в света с безпощадна злоба на човек, оскърбен от живота.

След разнасянето на кифлите аз лягах да спя, вечер работех в пекарницата, за да може към полунощ да се пусне стоката за продажба в магазина — той се намираше близо до градския театър и след представлението публиката се отбиваше при нас да яде топли банички. След това отивах да меся тестото за килограмовия хляб и за френските хлебчета, а да омесиш с ръце двеста — двеста и петдесет килограма не е играчка.

Отново спях два–три часа и отново отивах да разнасям кифли.

Така — ден след ден.

А мен ме обземаше нетърпим сърбеж да сея „разумното, доброто, вечното“. Общителен човек, аз умеех живо да разказвам, фантазията ми беше възбудена от преживяното и прочетеното. Много малко ми беше нужно, за да създам от обикновен факт интересна история, в основата на която капризно се виеше „невидимата нишка“. Аз имах познати работници от фабриките на Крестовников и Алафузов; особено близък ми беше старецът тъкач Никита Рубцов, човек, който беше работил почти във всички тъкачни фабрики на Русия — неспокойна, умна душа.

— Петдесет и седем години ходя по земята, Лексей ти мой Максимич, млади ми скитнико, совалчице новичка — говореше той с придушен глас, усмихвайки се с болните си, сиви очи с тъмни очила, саморъчно вързани с медна тел, от която между веждите и зад ушите му се появяваха зелени петна на окиса. Тъкачите го наричаха „Немеца“, защото си бръснеше брадата, като оставяше тежки мустаци и гъст кичур прошарени косми под долната устна. Със среден ръст, широкогръд, той беше изпълнен със скръбна веселост.

— Обичам да ходя на цирк — казва той, като наклоняваше към лявото си рамо плешивия си, неравен череп. — Това конете — животни са, пък на какво ли не ги учат, а? Интересно. Гледам на животното с уважение — мисля си: е, значи и хората могат да бъдат научени да се ползуват от разума. Добичетата циркаджиите ги подкупват със захар, е, ние, разбира се, можем да си купим захар от бакалницата. На нас ни, е нужна захар за душата, а това е ласката! Значи, момче, трябва да се действува с ласка, а не с цепеница, както е прието между нас — вярно ли е?

Самият той не беше ласкав с хората, говореше с тях полупрезрително и насмешливо, в споровете възразяваше с едносрични възклицания, като явно се стараеше да обиди събеседника си. Аз се запознах с него в една пивница, когато се готвеха да го бият и вече два пъти го бяха ударили — застъпих се и го изведох.

— Силно ли ви удариха? — попитах го аз, вървейки с него в тъмнината под ситния есенен дъжд.

— Хе, това бой ли е? — равнодушно каза той. — Чакай, ти защо ми говориш на „ви“?

С това започна нашето познанство. Отначало той ми се надсмиваше остроумно и ловко, но когато му разказах каква роля играе в нашия живот „невидимата нишка“, той замислено възкликна:

— А ти не си глупав, не! Я гледай?… — и започна да се отнася към мен бащински нежно, даже ме наричаше по име и бащино име.

— Твоите мисли, Лексей ти мой Максимич, мило мое шило, са правилни мисли, само че никой няма да ти повярва, няма сметка…

— Вие вярвате ли?

— Аз съм бездомен пес, късоопашат, а народът се състои от кучета на синджир, по опашката на всекиго има репеи: жени, деца, пискала, врекала. И всяко куче обожава своята колиба. Не ще ти повярват. У нас — във фабриката на Морозов — станаха едни работи! Който върви напред, него бият по челото, а челото не е задник, дълго боли…

Той започна да говори малко по-иначе, когато се запозна с шлосера Шапошников, работник на Крестовников — охтичавият Яков, китарист, познавач на библията, го порази с яростното си отричане на бога. Плюейки на всички страни кървавите сгъстъци на изгнилите си дробове, Яков доказваше със сила и страст:

— Първо: аз съвсем не съм създаден „по образ и подобие божие“ — аз нищо не знам, нищо не мога и при това не съм добър човек, не, не съм добър! Второ: бог не знае колко ми е трудно или знае, но не може да ми помогне, или може да ми помогне, но не иска. Трето: бог не е всезнаещ, не е всемогъщ, не е милостив, а — просто казано — съвсем го няма! Той е измислен, всичко е измислено, целият живот е измислен, обаче мене не могат ме излъга!

Рубцов се изуми до онемяване, после посивя от яд и започна диво да псува, но Яков с тържествен език на цитати от библията го обезоръжи, накара го да млъкне и замислено да се свие.

Когато говореше, Шапошников ставаше почти страшен. Лицето му беше мургаво, тънко, косите къдрави и черни като на циганин, зад синкавите му устни святкаха вълчи зъби. Тъмните му очи се втренчваха право в лицето на противника и трудно беше да се издържи този тежък, огъващ поглед — той ми напомняше очите на болния от мания за величие.

Като се връщаше с мен от Яков, Рубцов говореше начумерено:

— Против бога досега не бяха говорили пред мен. Никога не съм чувал такова нещо. Всякакви работи съм чувал, но такива — не. Разбира се, този човек дълго няма да го бъде… Да, жалко! Нажежил се е до бяло… Интересно, брат, много интересно.

Той бързо се сприятели с Яков и целият някак закипя, завълнува се, като постоянно изтриваше с пръсти болните си очи.

— Така-а — ухилен говореше той, — на бога, значи, дадоха пътя? Хм! За царя, умник ти мой, аз си имам свое мнение: мене царят не ми пречи. Не е в царете работата — а в господарите. Аз с който искаш цар мога да се помиря, ако щеш и с Иван Грозни: на̀, седи си, царувай, щом ти е приятно — само ми дай на мен да оправя господаря, — ето това. Дадеш ли — със златни вериги към престола ще те прикова, като на светец ще ти се моля…

Като прочете „Цар-Глад“, той каза:

— Всичко както си е!

Виждайки за пръв път литографираната брошура, той ме питаше:

— Кой го е написал това? Вярно пише. Ти му кажи благодаря.

Рубцов изпитваше ненаситна жажда да знае. С най-голямо напрежение на вниманието слушаше той унищожителните богохулства на Шапошников, с часове ме слушаше да му разказвам за книгите и радостно се смееше с глас, с отметната глава и издадена адамова ябълка, възхищавайки се:

— Майсторска работа е това човешкият акълец, ей, майсторска!

Самият той четеше трудно — пречеха му болните очи, — но също така много знаеше и често ме учудваше с това:

— У немците има един дърводелец с необикновен ум — него самият крал го вика за съвети.

От моите разпитвания се изясни, че става дума за Бебел.

— Откъде знаете вие тези работи?

— Зная — късо отговаряше той, като се почесваше с кутре по ръбестия череп.

Тежката неразбория на живота не занимаваше Шапошников, той цял беше погълнат с унищожаването на бога, с осмиването на духовенството, като особено много мразеше монасите.

Веднаж Рубцов миролюбиво го попита:

— Ти какво, Яков, все само против бога крещиш? Той зави още по-озлобено:

— А какво друго ми пречи на мене, я кажи? Аз почти двадесет години вярвах, живеех в страх пред него. Търпях. Не можеш да спориш. Отгоре е наредено. Живеех вързан. Зачетох се в библията — гледам: измислено! Измислено, Никита!

И като махаше ръка, сякаш разкъсваше „невидимата нишка“, той почти плачеше:

— Ето — от това умирам преди време!

Аз имах още няколко интересни познанства, често прибягвах до пекарницата на Семьонов при старите си другари, те ме посрещаха радостно, слушаха ме с внимание. Но Рубцов живееше в Адмиралтейския квартал, Шапошников — в Татарския, далеч зад Кабана, на пет километра един от друг, аз много рядко можех да ги видя. А при мен да се идва беше невъзможно, нямаше къде да приемам гости, а освен това новият пекар, запасен войник, поддържаше познанство с жандармеристите; задният двор на жандармерийското управление беше съседен на нашия двор и солидните „сини мундири“ се прехвърляха през стобора, за да вземат кифли за полковник Ганхард и хляб за себе си. И още: беше ми препоръчано много „да не се събирам с хора“, за да не привличам излишно внимание към пекарницата.

Аз виждах, че моята работа губи смисъл. Все по-често се случваше нашите хора, без да се съобразяват с хода на работата, да прибират от касата парите така непредвидливо, че понякога нямаше с какво да се плати брашното. Деренков, като си подръпваше брадицата, унило се усмихваше:

— Ще фалираме.

И той също живееше зле: червенокъдрата Настя беше „непразна“ и фучеше като зла котка, като гледаше на всичко и на всички със зелените си обидени очи.

Тя крачеше право срещу Андрей, като че ли не го виждаше; той й отстъпваше път с виновна усмивка и въздишаше.

Понякога той ми се оплакваше:

— Не е сериозна цялата работа. Всеки взема всичко — без да мисли. Купих си половин дузина чорапи — веднага изчезнаха!

Това беше смешно — за чорапите, — но аз не се смеех, като виждах как се блъска скромният, безкористен човек в старанието си да уреди полезната работа, а всички наоколо се отнасят към тази работа лекомислено, безгрижно и я рушат. Деренков не разчиташе на благодарност от страна на хората, на които служеше, но той имаше право на по-внимателно, дружеско отношение към него и не срещаше такова отношение.

А семейството му бърже се рушеше, баща му заболяваше от тиха лудост на религиозна почва, по-малкият брат започваше да пие и да скита с момичета, сестра му се държеше, като чужда и между нея и червенокосия студент явно се разиграваше тъжен роман: аз често забелязвах, че очите й са подпухнали от сълзи, и студентът ми стана омразен.

Струваше ми се, че съм влюбен в Мария Деренкова. Аз бях влюбен и в продавачката от нашия магазин Надежда Шчербатова, едра, червенобузеста девойка с неизменна приветлива усмивка на алените устни. Аз изобщо бях влюбен. Възрастта, характерът ми и объркаността на моя живот изискваха общуване с жена и това беше по-скоро късно, отколкото преждевременно. Нужна ми бе женска ласка или поне приятелско внимание на жена, нужно ми беше да говоря откровено за себе си, да се оправя в бъркотията на несвързаните мисли, в хаоса на впечатленията.

Аз нямах приятели. Хората които гледаха на мен като на „материал, подлежащ на обработка“, не възбуждаха моите симпатии, не ме предизвикваха да бъда откровен. Когато започвах да им говоря не за това, което ги интересуваше, те ме съветваха:

— Зарежете това!

Арестуваха Гурий Плетньов и го закараха в Петербург, в затвора „Кръстовете“. Пръв ми каза за това Никифорич, като ме срещна рано сутринта на улицата. Крачейки срещу мен замислено и тържествено с всичките си медали на гърди — като че ли се връщаше от парад, — той вдигна ръка към фуражката и мълчаливо ме отмина, но веднага се спря и каза със сърдит глас на ухото ми:

— Арестуваха Гурий Александрович тази нощ…

И като махна ръка, добави по-тихо, оглеждайки се:

— Пропадна момчето!

Стори ми се, че в хитрите му очи блестят сълзи.

Аз знаех, че Плетньов очакваше да го арестуват, той сам ме предупреди за това и съветваше да не се срещаме с него нито аз, нито Рубцов, с когото той се сприятели така както и аз.

Никифорич, гледайки в краката си, глухо попита:

— Защо не се отбиваш при мене?…

Вечерта отидох при него. Той току-що се беше събудил и седнал на леглото, пиеше квас, а жена му, наведена до прозореца, му кърпеше панталоните.

— Такива ми ти работи — заговори стражарят, като почесваше гърдите си, обраснали с гъста мечешка козина, и ме гледаше замислено. — Арестуваха го. Намерили у него тенджера — В нея варил боя за позиви против царя.

И като плю на пода, той викна сърдито на жена си: — Давай панталоните!

— Ей сега — отговори тя, без да дига глава.

— Жали го, плаче — каза старецът, като посочи с очи жена си. — И мене ми е жал. Обаче — какво може да направи един студент против царя?

Той започна да се облича, като говореше: — Аз ще изляза за мъничко… Постави самовара, чуваш ли?

Жена му гледаше неподвижно в прозореца, но когато той се скри зад вратата на будката, тя бързо се обърна и посочи към вратата здраво стиснат юмрук, като каза: със страшна злоба през оголените си зъби!

— У, стар мръсник!

Лицето й беше подпухнало от сълзи, лявото й око беше почти закрито от голяма синявица. Скочи, приближи се до печката и наведена над самовара, засъска:

— Ще го измамя аз, така ще го измамя, че ще завие! Като вълк ще завие. Ти не му вярвай, нито на една дума не му вярвай! Той те подмамва. Лъже той — за никого не му е жал. Ловец. Той всичко знае за вас. От това живее. Това е неговия лов — хора да лови…

Тя се прилепи до мен и с глас на просякиня каза: — Да беше ме погалил, а?

На мен ми беше неприятна тази жена, но нейното око ме гледаше с такава зла, остра мъка, че аз я прегърнах и започнах да я галя по твърдите коси, разбъркани и мазни.

— Кого следи той сега?

— На Рибния пазар, някого в хотела.

— Знаеш ли му името?…

Усмихвайки се, тя отговори:

— Чакай да му кажа аз за какво ме питаш! Идва… Гурочка, той го проследи…

И отскочи към печката.

Никифорич донесе бутилка водка, сладко, хляб. Седнахме да пием чай. Марина седеше до мен и подчертано любезно ме гощаваше, като ме поглеждаше в лицето със здравото си око, а съпругът й ми внушаваше:

— Тая, невидимата нишка, е в сърцата, в костите — ха разкъсай я де, изскубни я де? Царят за народа е господ!

И неочаквано ме попита:

— Ти си начетен, евангелието си чел. Е, как е според теб, всичко ли е вярно там?

— Не знам.

— Според мен — написани са излишни работи. И то доста. Например за нищите; блажени са нищите — в какво им е блаженството? Малко на едро е казано. И изобщо по отношение на бедните има много неразбрани работи. Трябва да се различават беден от обеднял. Беден — значи калпав! А обеднелият — може да не е имал щастие. Така трябва да се разсъждава. Това е по-добре.

— Защо?

Той помълча, като ме гледаше изпитателно, а след това заговори ясно и тежко, очевидно много добре обмислени думи:

— Много жалост има в евангелието, а жалостта е вредно нещо. Така мисля аз. Жалостта изисква грамадни разходи за ненужни и дори вредни хора. Приюти за инвалиди, затвори, лудници. Трябва да се помага на силните, здрави хора, да не си хабят силите напразно. А ние помагаме на слабите — нима можеш да направиш слабия силен? От цялата тази работа силните слабеят, а слабите седят на врата им. Ето с какво трябва да се заеме човек — ей с това! Трябва много неща да се премислят. Трябва да се разбере — животът отдавна се е отвърнал от евангелието, той си има свой път. Ето, виждаш ли защо пропадна Плетньов? От жалост. На просяците даваме подаяние, а студентите пропадат. Къде е тук разумът, а?

За пръв път слушах аз тези мисли в такава рязка форма, макар и преди да се бях сблъсквал с тях — те са по-жизнени и по-широко разпространени, отколкото е прието да се мисли. След около седем години, когато четях за Ницше, аз си спомних много ярко философията на казанския стражар. Ще кажа между другото: рядко съм срещал в книгите мисли, които да не съм слушал преди това в живота.

А старият „ловец на човеци“ все говореше, като почукваше с пръсти по края на подноса в такт с думите. Сухото му лице се беше смръщило строго, но той гледаше не в мен, а в медното огледало на ярко лъснатия самовар.

— Време е да вървиш — два пъти напомни жена му. Той не й отговаряше, нижеше като халки дума след дума и изведнаж, неуловимо за мен, мисълта му потече по нов път.

— Ти не си глупаво момче, грамотен си, за какво ти е притрябвало да бъдеш фурнаджия? Ти би могъл да си изкараш не по-малко пари и с друга служба на царството господарево.

Аз го слушах и си мислех как да предупредя непознатите ми хора на Рибния пазар, че Никифорич ги следи. Там, в хотела, живееше неотдавна завърналият се от заточение, от Ялуторовск, Сергей Сомов, човек, за когото ми разказваха много интересни работи.

— Умните хора трябва да живеят накуп, като например пчелите в кошера или осите в гнездата. Царството господарево…

— Погледни — девет часът е — каза жената.

— Тю, дявол да го вземе!

Никифорич стана и започна да си закопчава мундира;

— Е, нищо, ще отида с файтон. Довиждане, братко! Наминавай, не се стеснявай…

На излизане от будката аз си казах твърдо, че никога вече няма да дойда на „гости“ у Никифорич — отблъскваше ме старикът, макар да беше интересен. Неговите думи за вредата от жалостта твърде много ме развълнуваха и здраво заседнаха в паметта ми. Аз чувствувах в тях някаква истина, но ми беше досадно, че неин източник е полицаят.

Споровете на, тази тема не бяха редки. Един от тях ме развълнува особено жестоко.

В града се появи „толстоист“ — първият, когото срещнах, висок, жилест човек, мургав, с черна брада като на козел и дебели негърски устни. Прегърбен, той гледаше в земята, но понякога с рязко движение отмяташе пооплешивялата си глава и те изгаряше със страстния блясък на тъмните си, влажни очи — нещо ненавиждащо гореше в неговия остър поглед. Беседвахме в квартирата на един професор, имаше много младежи и между тях — едно тъничко, изящно попче, магистър по богословие, с черно, копринено расо; то отиваше много на неговото бледно, красиво лице, осветено от сухичката усмивка на сивите му, студени очи.

Толстоистът дълго говори за вечната непоклатимост на великите евангелски истини; гласът му бе малко глух, фразите къси, но думите му звучаха рязко, в тях се чувствуваше силата, на искрена вяра, той ги придружаваше с еднообразен, като че ли сечащ жест на косматата му лява ръка, а дясната държеше в джоба.

— Артист — шепнеха в ъгъла до мен.

— Много театрален, да…

А аз не много преди това бях прочел книга — струва ми се, от Дрепер — за борбата на католицизма против науката, и ми се стори, че говори един от онези, яростно вярващи в спасението на света чрез силата на любовта, които са готови от милосърдие към хората да ги колят и да ги горят на клади.

Той беше облечен в бяла риза с широки ръкави и някакво сивичко, старо халатче върху нея — това също така го отделяше от всички. В края на своята проповед той извика:

— И така — с Христа ли сте вие или с Дарвин?

Той хвърли този въпрос, сякаш хвърли камък в ъгъла, където тясно един до друг бяха насядали младежите и откъдето със страх и възторг го гледаха очите на юноши и девойки. Неговата реч очевидно беше поразила всички, хората мълчеха, замислено навели глави. Той огледа всички с горящия си поглед и строго добави:

— Само фарисеи могат да се мъчат да съединят тези две непримирими начала и като ги съединяват, лъжат срамотно себе си и развращават с лъжа хората…

Стана попчето, акуратно отметна ръкавите на расото си и заговори плавно, с ядовита вежливост и снизходителна усмивка:

— Вие очевидно се придържате към вулгарното мнение за фарисеите, а то е не само грубо, но и напълно погрешно…

За мое велико изумление той започна да доказва, че фарисеите били истински и честни пазители на заветите на юдейския народ и че народът винаги е вървял с тях против своите врагове.

— Четете например Иосиф Флавий…

Толстоистът скочи на крака и като прати по дяволите Флавий с широк, унищожителен жест, закрещя:

— Народите и сега вървят със своите врагове против своите приятели, народите не вървят по своя воля, тях ги гонят, насилват. Какво ме интересува вашият Флавий?

Попчето и другите разпокъсаха основната тема на спора на съвсем дребни частици и тя изчезна.

— Истината — това е любовта — викаше толстоистът, а очите му святкаха от омраза и презрение.

Аз се чувствувах опиянен от думите, не можех да доловя мисълта в тях, земята под мен се люлееше в словесния вихър и аз често мислех с отчаяние, че няма на земята по-глупав и по-бездарен човек от мен.

А толстоистът, като изтриваше потта от зачервеното си лице, свирепо закрещя:

— Изхвърлете евангелието, забравете за него, за да не лъжете! Разпънете Христа втори път, това е по-честно!

Пред мен се изправи като стена въпросът: как тогава? Щом животът е непрекъсната борба за щастие на земята — следва, че милосърдието и любовта само ще пречат на успеха на борбата?

Аз научих името на толстоиста — Клопски, научих къде живее и на другия ден вечерта се явих при него. Живееше в дома на две моми-помешчици. Той седеше с тях на масата в градината под сянката на една огромна стара липа. Облечен с бели панталони и също такава риза, разкопчана на тъмните му космати гърди, дълъг, ъгловат, сух — той много добре отговаряше на моята представа за бездомен апостол, проповедник на истината.

Той гребеше със сребърна лъжичка от чинийка малини с мляко, гълташе с апетит, мляскаше с дебелите си устни и след всяка глътка издухваше белите капки от редките си котешки мустаци. Едното от момичетата стоеше при масата и му прислужваше, а другото, прислонено до дънера на липата, скръстило ръце на гърди, гледаше мечтателно в прашното, жарко небе. И двете бяха облечени в леки рокли с люляков цвят и почти неразличимо си приличаха.

Той говореше с мен приветливо и охотно за творческата сила на любовта, за това, че трябва да развиваме в душата си това чувство, единствено способно „да свърже човека с мировия дух“ — с любовта, разпръсната навсякъде в живота.

— Само чрез това може да се свърже човекът! Ако не обичаш, невъзможно е да разбереш живота. А онези, които казват: законът на живота е борбата — те са слепи души, обречени на гибел. Както огънят не може да се победи с огън, така и злото е непобедимо със силата на злото!

Но когато момичетата, прегърнати, се отдалечиха в дълбочината на градината, към дома, този човек, като гледаше след тях с присвити очи, попита:

— А ти какъв си?

И като ме изслуша, започна да почуква с пръсти по масата и да говори, че човекът е навсякъде човек и трябва да се стреми не към промяна на мястото си в живота, а към възпитание на духа си в любов към хората.

— Колкото по-ниско стои човекът, толкова по-близо е той до истинската правда на живота, до неговата света мъдрост…

Аз малко се усъмних в неговото познаване на тази „света мъдрост“, но премълчах, като чувствувах, че му е скучно с мен; той ме погледна с отблъскващ поглед, прозина се, отметна ръце зад врата си, опъна крака и като притвори уморено очи, промърмори сякаш в дрямка:

— Покорството пред любовта… е закон на живота…

Трепна, размаха ръце, хващайки се за нещо във въздуха, и се втренчи изплашено в мен:

— А! Какво? Уморен съм, прощавай!

Отново затвори очи и като от болка, здраво стисна зъби и в същото време ги оголи; долната му устна се отпусна, горната се приповдигна и синкавите косми на редките му мустаци щръкнаха.

Аз си отидох с чувство на неприязън към него и със смътно съмнение в неговата искреност.

След няколко дни аз занесох рано сутринта кифли на един познат доцент, ерген, пияница и още веднаж видях Клопски. Той, изглежда, не беше спал цяла нощ, лицето му беше тъмнокафяво, очите — червени и подпухнали — стори ми се, че е пиян. Тлъстичкият доцент, пиян до сълзи, седеше по долни дрехи и с китара в ръце на пода сред хаоса на разместените мебели, бирените бутилки, захвърлените горни дрехи, клатеше се и ръмжеше:

— Милосър-рдие…

Клопски рязко и сърдито викаше:

— Няма милосърдие! Ние ще загинем от любов или ще бъдем смазани в борба за любов — все едно: съдена ни е гибел…

Той ме хвана за рамото, въведе ме в стаята и каза на доцента:

— Ето — попитай го — какво иска? Питай го: нужна ли му е любов към хората?

Онзи ме погледна през сълзящите очи и се засмя:

— Това е Кифладжията. Аз имам да му плащам.

Полюшна се, пъхна ръка в джоба, измъкна ключ и ми го подаде:

На̀, вземи всичко!

Но толстоистът взе от него ключа и ми махна с ръка.

— Отивай си! После ще ти плати.

И Захвърли кифлите взети от мен на дивана в ъгъла.

Той не ме позна и това ми беше приятно. Отивайки си, аз отнесох в паметта си думите му за гибелта от любов и отвращение към него в сърцето си.

Скоро ми казаха, че той се признал в любов на едно от момичетата у които живееше и в същия ден — и на другата. Сестрите споделили радостта помежду си и тя се превърнала в злоба против влюбения; те заповядали на слугата си да каже на проповедника на любовта да се измита веднага от техния дом. Той изчезна от града.

Въпросът за значението на любовта и милосърдието в живота на хората — страшен и сложен въпрос — възникна пред мен рано, отначало — във форма на неопределено, но остро чувство на душевен смут, а след това в завършената форма на определени ясни думи:

„Каква е ролята на любовта?“

Всичко, четено от мен дотогава, беше наситено с идеите на, християнството, на хуманизма, с вопли за състрадание към хората — за съдещото красноречиво и пламенно говореха най-добрите хора, които познавах по онова време.

Всичко, което наблюдавах непосредствено беше почти съвсем чуждо на състрадание към хората. Животът се равгръщаше пред мен като безкрайна верига от вражда и жестокост, като непрестанна, нечиста борба за постигане на незначителни неща. Лично на мен ми бяха нужни само книги — всичко останало нямаше значение в моите очи.

Достатъчно беше да изляза на улицата и да поседя един час пред вратата, за да разбера, че всички тези каруцари, портиери, работници, чиновници, търговци живеят не така, както аз и хората, обичани от мен, не това желаят, не към това се стремят. А онези, които уважавах, на които вярвах, бяха странно самотни, чужди и — излишни сред мнозинството, в мръсничката и хитра работа на мравките, които прилежно градят мравуняка на живота; този живот ми се виждаше съвсем глупав, убийствено скучен. И аз често виждах, че хората са милосърдни и любвеобвилни само на думи, а на дело незабелязано за себе си се подчиняват на общия житейски ред.

Беше ми много трудно.

Веднаж ветеринарният лекар Лавров, жълт и подпухнал от водянка, ми каза, като се задъхваше:

— Жестокостта трябва да се усили толкова, че всички хора да се уморят от нея, да стане противна на всекиго, като ей тази трижди проклета есен!

Есента беше ранна, дъждовита, студена, богата с болести и самоубийства. Лавров също се отрови с цианкалий, като не желаеше да дочака да го задуши водянката.

— Животни лекуваше, като животно и пукна! — изпрати трупа на ветеринаря неговият хазяин, шивачът Медников, мършавичък, благочестив човечец, който знаеше наизуст всички богородични акатисти. Той пердашеше децата си — момиченце на седем години и гимназист на единадесет — с плетен кожен камшик с три края, а жена си биеше с бамбукова тояга по прасците на краката и се оплакваше:

— Мировият съдия ме осъди, защото съм бил научил тази системичка от китайците, а аз никога в живота си не съм виждал китаец освен на табели и на картини.

Един от неговите работници, унил, кривокрак човек с прякор „Дункиния мъж“, казваше за своя господар:

— Мене ме е страх от кротките хора, благочестивите! Буйният човек отдалеч си личи и винаги има време да се скриеш от него, а кроткият пълзи към теб невидим, като коварната змия в тревата, и ненадейно те ухапе в най-откритото място на душата. Страхувам се аз от кротките…

В думите на Дункиния мъж — кротък, хитър доносчик, обичан от Медников — имаше истина.

Понякога ми се струваше, че кротките, като разронват подобно на лишеи каменното сърце на живота, го правят по-меко и плодотворно, но по-често, наблюдавайки изобилието от кротки, тяхната ловка приспособимост към подлото, неуловимата изменчивост и гъвкавост на душите им, тяхното жалко хленчене — чувствувах се като спънат с букаи кон сред рояк стършели.

За това си мислех, като се връщах от полицейския надзорник.

Вятърът въздишаше, светлините на фенерите трептяха, а сякаш трептеше тъмносивото небе и сееше върху земята ситен като прах октомврийски дъжд. Мокра проститутка мъкнеше нагоре по улицата един пиян, като го държеше под ръка и го тласкаше, а той брътвеше нещо, хлипаше. Жената уморено и глухо каза:

— Такава ти е съдбата…

„Ето — помислих си аз, — и мен някой ме мъкне, тика ме в неприятни дупки, показва ми мръсното, тъжното и странното в пъстрата тълпа от хора. Уморен съм от всичко това.“

Може би не с тези думи, но именно тази мисъл блесна в мозъка ми, именно онази печална вечер аз за пръв път почувствувах умора на душата, разяждаща плесен в сърцето. От този час започнах да се чувствувам по-зле, започнах да гледам на себе си някак отстрани, студено, с чужд и враждебен поглед.

Аз виждах, че почти във всеки човек грубо и нехармонично съжителствуват противоречия не само между думите и делата, но и между чувствата — тяхната капризна игра особено тежко ме гнетеше. Аз наблюдавах тази игра и в самия себе си, което беше още по-лошо. Влечеше ме на всички страни — към жените и книгите, към работниците и веселото студентство, но аз никъде не смогвах и живеех „ни тук, ни там“, въртях се като пумпал, а нечия невидима, но силна ръка ме подшибваше с парещите удари на невидим камшик.

Научих, че Яков Шапошников е на легло в болницата, и отидох да го посетя, но там една кривоуста, дебела жена, с очила и бяла кърпа на главата, изпод която стърчеха червени, варени уши, сухо каза:

— Умря.

И като видя, че не си отивам, а стърча мълчаливо пред нея — разсърди се и викна:

— Е? Какво има още?

Аз също се разсърдих и казах:

— Вие сте глупачка.

— Николай, изгони го!

Николай изтриваше с парцал някакви медни пръчки, подвикна и ме шибна с пръчката по гърба. Тогава аз го обхванах с две ръце, изнесох го на улицата и го поставих в една локва пред вратата на болницата. Той се отнесе към това спокойно, поседя мълчаливо една минута с изпулени в мен очи, после стана и каза:

— Ех ти, куче!

Аз отидох в Державинската градина и седнах там на една пейка при паметника на поета, чувствувайки остро желание да направя нещо зло, безобразно, та срещу мен да се нахвърлят купчина хора и да ми дадат с това повод да ги бия. Но макар че беше празничен ден, в градината и наоколо нямаше жива душа, само вятърът се мяташе, гонеше сухите листа и шумолете с отлепилия се афиш на фенерния стълб.

Прозрачносиният, студен здрач се сгъстяваше над градината. Огромният бронзов паметник се издигаше пред мен, аз го гледах и си мислех: живееше на земята самотен човек Яков, унищожаваше бога с всичката сила на дутата си и умря от обикновена смърт. Обикновена. В това имаше нещо тежко, нещо много обидно.

„А Николай е идиот: той трябва да се бие с мен или да повика полицая и да ме прати в участъка…“

Отидох при Рубцов. Той седеше в своята килия до масата, пред малка лампа, и си кърпеше палтото.

— Яков умря.

Старикът вдигна ръка с иглата, видимо в желание да се прекръсти, но само махна с ръка и като закачи за нещо конеца, тихо изпсува на майка.

После замърмори:

— То всички ще умрем, такъв глупав навик имаме — да, брат! Ето, той умря, а тук имаше един медникар — и него го отпиши! Миналата неделя жандармите го отмъкнаха. Гурка ме запозна с него. Умен медникар! Нещо между студентите се меша. Ти чувал ли си, студентите се бунтували — вярно ли е? На̀, заший ми палтото, нищо не виждам…

Той ми предаде своите дрипи и иглата с конеца, а сам сложи ръце отзад и закрачи из стаята, като кашляше и мърмореше:

Ту тук ту там пламне огънче, а дяволът духне — и пак скука! Нещастен е този град. Ще замина оттук, докато още се движат параходите.

Спря се и като си почесваше черепа, попита:

— Но къде да отида? Всякъде съм бивал. Да навсякъде съм обиколил, а само себе си изтърках.

Той плю и прибави:

— Ех, живот — свинщина. Живях, живях — и нищо не събрах ни за душата, ни за тялото…

Той замълча, изправен в ъгъла до вратата, като че ли се вслушваше в нещо, след това решително се приближи до мен, приседна на края на масата.

— Аз ще ти кажа, Лексей, ти, мой Максимич — напразно си изхаби Яков голямото сърце срещу бога. Нито бог, нито царят ще станат по-добри, ако аз се отрека от тях, а трябва хората сами на себе си да се разсърдят, да скъсат с подлия си живот — ето това! Ех, стар съм аз, закъснял съм, скоро съвсем ще ослепея — беда, брат! Заши ли го? Благодаря… Хайде да идем в кръчмата, да пийнем чай…

По пътя към кръчмата той се препъваше в тъмнината, хващаше ме за рамото, мърмореше:

— Помни ми думата: няма, да изтраят хората, ще се разлютят някога и ще почнат всичко да трошат — ще направят на пух и прах всички свои глупости! Няма да изтраят…

Не можахме да стигнем до кръчмата — натъкнахме се на матроси, които бяха обсадили публичния дом, чиято врата защищаваха алфузовите работници.

— Тук всеки празник става бой! — одобрително каза Рубцов, снемайки очилата си, и познал между защитниците на дома свои другари, незабавно се намеси в боя, като предизвикваше, насъскваше:

— Дръж се, фабрико! Мачкай жабите! Млати моруните! Бря-бря-бря!

Странно и забавно беше да се гледа с какво увлечение и ловкост действуваше умният старик, как се провираше през тълпата речни моряци, отбиваше техните юмруци, поваляше с тласъци на рамото си. Биеха се беззлобно, весело, заради самото юначество, от излишък на сили; тъмната купчина тела се сби до вратата, като притисна до нея фабричните; дъските пращяха, раздаваха се закачливи викове:

— Бий плешивия войвода!

Двама се бяха покатерили на покрива на дома и дружно, бойко пееха:

Не сме крадци, мошеници, ни разбойници,

корабни сме ний моряци, момци-риболовци!

Свиреше полицай, в тъмнината блестяха медни копчета, под краката шляпаше кал, а от покрива се носеше:

Мрежи мятаме на сухо, в складове, хамбари,

по търговските чаршии и където сварим…

— Стой! Падналият не се бие…

— Дядка, дръж си ченето по-здраво!

След това Рубцов, мен и още петима души, врагове или приятели, ни поведоха към участъка и успокоеният мрак на есенната нощ ни изпращаше с бойката песен:

Ех, нали е пуста скука,

пипнахме цял кош с щуки!

— Славен е народът на Волга! — с възхищение говореше Рубцов, като се секнеше често, плюеше и ми шепнеше: — Ти бягай! Издебни момент и — бягай! Защо ти трябва да влизаш в участъка?

Аз и след мен някакъв дълъг моряк се щукнахме в една странична уличка, прескочихме един стобор, после друг и от тази нощ вече не срещнах милия умен Никита Рубцов.

Около мен ставаше пусто. Започваха студентски вълнения — за мен техният смисъл беше непонятен, мотивите им — неясни. Аз виждах весело суетене, без да чувствувам в него драма, и си мислех, че заради щастието да се учи в университета могат да се търпят дори и изтезания. Ако бяха ми предложили:

„Иди, учи се, но за това всяка неделя ще те бием с тояги на Николаевски площад!“ — аз навярно бих приел това условие.

Отбих се в пекарницата на Семьонов и научих, че работниците се канят да отидат към университета да бият студентите.

— Ще ги бием с железни топузи! — казваха те с весела злоба.

Аз започнах да споря, да се карам с тях, но изведнаж почти с ужас почувствувах, че нямам нито желание, нито думи да защищавам студентите.

Помня, излязох от сутерена като осакатен, с някаква необорима, унищожаваща до смърт мъка в сърцето.

През нощта седях на брега на Кабан, хвърлях камъни в черната вода и мислех с три думи, повтарях ги безкрай:

— Какво да правя?

От мъка започнах да се уча да свиря на цигулка, стържех нощем в магазина и смущавах нощния пазач и мишките. Аз обичах музиката и започнах да се занимавам с нея с грамадно увлечение, но моят учител, цигулар от театралния оркестър, през време на урок — когато бях излязъл от магазина — намерил незаключено от мен чекмеджето на касата и като се върнах, заварих го да си тъпче джобовете с пари. Като ме видя на вратата, той изпъна шия, подложи ми досадното си, бръснато лице и тихо каза:

— Хайде — бий!

Устните му трепереха, от безцветните му очи се търкаляха някакви маслени сълзи, странно едри.

Искаше ми се да ударя цигуларя; за да не направя това, седнах на пода, като подложих юмруци под себе си, и му заповядах да постави парите в касата. Той разтовари джобовете си, тръгна към вратата, но се спря и каза с идиотски висок и страшен глас:

— Дай десет рубли.

Дадох му пари, но цигулката зарязах.

През декември реших да се самоубия. Опитах се да опиша мотива на това решение в разказа „Случай из живота на Макар“. Но това не ми се удаде — разказът излезе тромав, неприятен и лишен от вътрешна правда. Към неговите достойнства следва да се отнесе — както ми се струва — именно това, че в него липсва напълно тази правда. Фактите са истински, а тяхното осветление е дадено като че ли не от мен и се разказва не за мен. Ако не се говори за литературната ценност на разказа, в него има за мен нещо приятно — като че ли съм прекрачил през себе си.

Купих си от пазара барабанлия револвер, зареден с четири патрона, и стрелях в гърдите си, с оглед да улуча сърцето, но само пробих дроба си и след един месец, силно сконфузен, чувствувайки се глупав до невъзможност, отново работех във фурната.

Обаче — не за дълго. В края на март, една вечер, отидох от пекарницата в магазина и видях в стаята на продавачката Хохола. Той седеше на един стол до прозореца, смучеше замислено дебела папироса и гледаше внимателно в облака дим.

— Вие свободен ли сте? — попита той, без да поздрави.

— Двадесет минути.

— Седнете да поговорим.

Като винаги, той беше стегнато закопчан в казакин от „чортова кожа“, на широките му гърди се разстилаше светлата му брада, над упоритото му чело стърчеше четина от твърди, късо остригани коси, на краката си носеше тежки, селяшки ботуши, от тях лъхаше силно на катран.

— Я слушайте — заговори той спокойно и невисоко, — не искате ли да дойдете при мен? Аз живея в с. Красновидово, на 45 км надоле по Волга, там имам дюкян, вие ще ми помагате в търговията, това няма да ви отнеме много време, аз имам хубави книги, ще ви помогна да се учите — съгласен ли сте?

— Да.

— Елате в петък в шест часа сутринта на скелята на Курбатов, питайте за платноходката от Красновидово на Василий Панков. Впрочем — аз ще бъда там и ще ви видя. Довиждане!

Стана, протегна ми широката си ръка, а с другата измъкна от пазвата си тежката, сребърна луковица-часовник и каза:

— Свършихме за шест минути! Да — името ми е Михайло Антонов, а фамилията Ромас. Така-а.

Той си отиде, без да се оглежда, като стъпваше твърдо и носеше леко тежкото си, юнашко излято тяло.

След два дни отплувах за Красновидово.

Волга току-що се е размръзнала, отгоре, по мътната вода, се носят, поклащайки се, сиви, разронени ледове, платноходката ги изпреварва и те се търкат о бордовете, скриптят и се разсипват от ударите на остри кристали. Горнякът играе, гони вълни към брега, слънцето блести ослепително и се отразява на яркобели снопчета от синкаво-стъклените странични стени на ледените блокове. Платноходката, тежко натоварена с бъчви, чували, сандъци, плува с вдигнато платно — на кормилото й стои млад селянин, Панков, облечен спретнато с кожухче от щавена овча кожа, обшито на гърдите с разноцветни ширитчета.

Лицето му е спокойно, очите — студени, той е мълчалив и не прилича много на селянин. На носа на платноходката стои разкрачен, с прът в ръка, работникът на Панков, Кукушкин, раздърпан дребничък селяк с дрипава дреха, препасан с въже, със смачкана попска шапка, лицето му е покрито със синявици и подутини. Като разблъсква ледовете с дългия прът, той презрително ругае:

— Настрана… Къде се вреш…

Аз седя до Ромас под платното на сандъците, той тихо ми говори:

— Селяните не ме обичат, особено богатите! И вие ще имате случай да изпитате върху себе си тази неприязън.

Кукушкин е положил пръта напреки на бордовете, под краката си, и говори с възхищение, обърнал към нас обезобразеното си лице:

— Особено тебе, Антонич, попът не те обича…

— Това е вярно — потвърждава Панков.

— Ти си му трън в очите на кучето краставо!

— Но аз имам и приятели — ще бъдат и ваши — слушам гласа на Хохола.

Студено. Мартенското слънце още слабо топли. На брега се клатят тъмните клони на голите дървета, тук-таме в гънките и под храстите на високия бряг лежи сняг като парчета кадифе! Навсякъде по реката — ледове, като пасящо стадо овци. Аз се чувствувам като насън.

Кукушкин тъпче лулата с тютюн и философствува:

— Да речем, ти на попа не си му жена, но по служба той се е задължил да обича всяка твар, както е писано в книгите.

— Тебе кой те е пердашил? — пита Ромас, усмихвайки се.

— Така, някакви хора с тъмни занаяти, трябва да са мошеници — презрително говори Кукушкин. И — с гордост:

— Не, мене веднаж антилеристи ме биха, това беше бой! И досега не мога да разбера как останах жив.

— За какво те биха? — пита Панков.

— Вчера ли? Или антилеристите?

— Е — вчера?

— Че можеш ли ги разбра за какво бият? Нашите хора са като козел — за щяло-нещяло готов да се боде! За своя длъжност го смятат това — да се бият!

— Аз мисля — говори Ромас, — за езика ти те бият тебе, говориш малко непредпазливо…

— Може и така да е! Аз съм човек с бамбашка характер, имам навик за всичко да питам. За мене е радост да чуя някаква новинка.

Носът на платноходката силно се блъсна в леден блок, по борда нещо злобно изскриптя. Кукушкин се олюля, хвана пръта, Панков с укор говори:

— Внимавай, Степан!

— А пък ти не ме заговаряй — мърмори Кукушкин, като отблъсква ледовете. — Не мога наведнаж и длъжността си да изпълнявам, и разговор да водя с тебе…

Те беззлобно спорят, а Ромас ми говори:

— Земята тук е по-лоша от нашата, в Украйна, а хората — по-добри. Много способен народ!

Аз слушам внимателно и му вярвам. Харесва ми се неговото спокойствие и равна реч, проста, силна. Чувствува се, че този човек знае много и че си има своя мярка за хората. На мен ми е много приятно, че той не пита — за какво съм се стрелял? Всеки друг на негово място отдавна би попитал, а мен така ми е омръзнал този въпрос. И — трудно е да се отговори. Дявол знае защо реших да се самоубия. На Хохола аз навярно бих отговарял надълго и глупаво. Пък и изобщо не ми се ще да си спомням за това — на Волга е така хубаво, свободно, светло.

Платноходката плува край брега, вляво реката се е ширнала, нахлувайки върху пясъчната ивица на ниския бряг. Виждаш как водата приижда, плиска и люлее крайбрежните храсти, а насреща й по гънките и земните пукнатини шумно се струят светли потоци пролетни води. Усмихва се слънцето, жълтоклюните гарвани блестят в неговите лъчи с черната стомана на перата си, загрижено грачат — строят си гнезда. На припек трогателно си пробива път от земята към слънцето яркозелена четина от трева. На тялото е хладно, а в душата — тиха радост и също покарват нежни кълнове на светли надежди. Много уютно е напролет на земята.

Към пладне доплувахме до Красновидово; на високия, стръмно отсечен хълм се издига синьоглава църква, от нея, като върволица, се точат по края на възвишението хубави, здрави къщи, блестящи с жълтите бичени дъски на покривите си и с брокатовите си сламени стрехи. Просто и красиво.

Колко пъти съм се любувал на това село, минавайки край него с параходите.

Когато започнах заедно с Кукушкин да разтоварвам платноходката, Ромас, подавайки ми от борда чували, каза:

— Як сте, няма що!

И без да ме гледа, попита:

— А гърдите — не ви ли болят?

— Никак.

Аз бях силно трогнат от деликатността на този въпрос — особено не ми се щеше селяните да знаят за моя опит да се самоубия.

— За силица — има си в излишък — дрънка Кукушкин. — От коя си губерния, юначе? Нижегородска? Водохлебци ви викат. И още една приказка има за вас: „Чай, примечай, отколе чайки летят“. *

От височината, по нанадолнището, по размекналата се глина, сред множеството блестящи като сребро ручеи, крачеше широко, като се подхлъзваше и поклащаше, дълъг, сух селянин, бос, само по риза и платнени панталони, с къдрава брада и гъста шапка от червеникави коси.

Като наближи брега, той каза звучно и приветливо:

— Добре дошли.

Огледа се, вдигна една дебела върлина, после втора, постави краищата им на борда и като скочи леко в платноходката, изкомандува:

— Опри се с крака в краищата на върлините да не се свлекат от борда и поемай бъчвите. Момче, ела тук, помагай.

Той беше картинно красив и очевидно много силен. На руменото му лице с прав, голям нос строго светеха сини очи.

— Ще простинеш, Изот — каза Ромас.

— Аз ли? Не бой се.

Изтърколиха на брега варела с газ. Изот, като ме измери с поглед, попита:

— Момче за дюкяна?

— Я се пребори с него — предложи Кукушкин.

— А на теб пак ли са ти изкривили муцуната?

— Какво да ги правиш?

— Кого?

— Че тия, дето бият…

— Ех, ти! — каза Изот, като въздъхна и се обърна към Ромас. — Каруците ей сега ще слязат. Отдалеч ви зърнах — плуват, си рекох. Хубаво плувахте. Ти върви, Антонич, аз ще наглеждам тук.

Виждаше се, че този човек се отнася към Ромас дружески и грижовно, даже покровителствено, макар че Ромас беше десетина години по-възрастен от него.

След половин час аз седях в чиста и уютна стая в нова къща, чиито стени още не бяха загубили дъха си на смола и кълчища. Чевръста, остроока жена слагаше масата за обед, Хохолът вадеше книги от куфара и ги поставяше на полицата до печката.

— Вашата стая е на тавана — каза той.

От прозореца на тавана се виждаше част от селото, долът срещу нашата къща и в него — покривите на баните, сред храстите. Зад дола се виждаха градини и ниви: на меки гънки те се губеха към гребена на гората по хоризонта. Син селянин с брадва в ръка беше яхнал билото на един бански покрив, а с другата ръка си беше заслонил очите и гледаше надолу по Волга. Скърцаше каруца, някаква крава не преставаше да мучи, шуртяха ручеи. От вратата на една къща излезе бабичка, цялата в черно, и като се обърна към вратата, изруга:

— Да пукнете дано!

Две деца, които усърдно заграждаха един ручей с камъни и кал, като чуха гласа на бабата, стремглаво побягнаха далеч от нея, а тя вдигна от земята тресчица, плю на нея и я хвърли в ручея. След това с крака си, обут в мъжки ботуш, разруши постройката на децата и пое надолу, към реката.

Как ли ще живея тук?

Повикаха ме да обядвам. Долу на масата седеше Изот, изпънал дълги крака със зачервени стъпала, и нещо говореше, но като ме видя — замълча.

— Защо спря? — намръщен попита Ромас. — Говори.

— То няма и какво, всичко казах. Значи — така решихме: сами ще се оправим. Ти ходи с пистолет, па и с по-дебеличка тояга. Пред Баринов всичко не може да се говори, той и Кукушкин имат женски езици. Ти, момко, обичаш ли да ловиш риба?

— Не.

Ромас заговори за нуждата да се организират селяните — дребни овощари, да се изтръгнат от ръцете на закупчиците. Изот го изслуша внимателно и каза:

— Бял ден вече няма да видиш от чорбаджиите.

— Ще видим.

— Да, комай че е тъй!

Аз гледах Изот и си мислех:

„Навярно ей за такива селяци пишат разказите си Каронин и Златовратски…“

Нима най-после съм достигнал до нещо сериозно и сега ще работя с хора, които вършат истинска работа?

Като похапна, Изот каза:

— Ти, Михайло Антонов, не бързай, доброто бързо не идва. Полека-лека трябва!

Когато той си отиде, Ромас каза замислено:

— Умен човек, честен. Жалко, че е слабограмотен, едвам чете. Но упорито се учи. Ето на̀ — помогнете му в това!

До вечерта той ми показваше цените на стоките в дюкяна и ми разказваше:

— Аз продавам по-евтино от другите двама бакали в селото и разбира се, това не им се харесва. Правят ми пакости, канят се да ме пребият. Аз живея тук не защото ми е приятно или износно да търгувам, а — по други причини. Това е начинание подобно на вашата пекарница.

Казах му, че се досещам за това.

— Да-а… Трябва да се учат хората на ум и разум — не е ли така?

Дюкянът беше заключен, ние ходехме из него с лампа в ръка и на улицата също ходеше някой, като шляпаше предпазливо из калта и от време на време тежко се качваше на входните стъпала.

— Чувате ли? — Ходи. Това е Мигун, бездомен ратай, зло животно — обича да прави зло, както красивото момиче обича да кокетничи. Вие бъдете внимателен в разговора с него, пък и изобщо…

После, в стаята, запалил лулата си, опрян с широкия си гръб на стенната печка и примижал, той пущаше струйки дим в брадата си и като редеше бавно думите в проста, ясна реч, говореше, че отдавна е забелязал как безполезно си хабя аз младите години.

— Вие сте способен човек, упорит по природа и очевидно с добри желания. Вие трябва да се учите, но така че книгата да не закрива хората от очите ви. Един сектант, старчок, много вярно е казал: „Всяка наука зависи от човека.“ Някои учат по-мъчно — грубо учат — но наученото по-здраво прониква в тях.

Той говореше познати за мен неща — че преди всичко трябва да се буди съзнанието на селото. Но и в познатите думи долавях по-дълбок, нов за мен смисъл.

— Там, при вас, студентите много дрънкат за любов към народа, но аз им казвам: народът не трябва да се обича. Това са приказки — любов към народа…

Усмихна се в брадата си, като ме гледаше изпитателно, и почна да крачи из стаята, продължавайки твърдо, внушително:

— Да обичаш — значи: да се съгласяваш, да бъдеш снизходителен, да не забелязваш, да прощаваш. Това е нужно по отношение на жената. А нима може да не забелязваш невежеството на народа, да се съгласяваш със заблудите на неговия ум, да бъдеш снизходителен към всяка негова долна проява, да му прощаваш зверството? Не, нали?

— Не.

— Ето, виждате ли! При вас там все Некрасов четат и пеят, а пък с Некрасов, знаете, далеч не можеш отиде! На селяка трябва да се внушава — ти, братко, макар и да не си лош човек сам по себе си, живееш лошо и не умееш да направиш нищо, за да стане животът ти по-лек, по-добър. Звярът, може да се каже, по-разумно се грижи за себе си, отколкото ти, звярът се защищава по-добре. А от теб, селяка, е израснало всичко — дворянството, духовенството, учените, царете, всичко това са бивши селяци. Виждаш ли? Разбра ли? Ха — учи се да живееш, за да не те бият по муцуната…

Той отиде в кухнята, каза на готвачката да възвари самовара, а след това започна да ми показва своите книги — почти всички от научен характер: Бокл, Лейел, Харшул, Леки, Лебок, Тейлър, Мил, Спенсер, Дарвин, а от руските — Писарев, Добролюбов, Чернишевски, Пушкин, „Фрегатата «Палада» от Гончаров, Некрасов.

Той ги гладеше с широката си длан, ласкаво, като котета, и мърмореше почти умилено:

— Хубави книги! А тази е съвсем рядка: цензурата я е изгорила. Ако искате да знаете какво е държавата — четете тази!

Той ми подаде книгата на Хобс «Левиатан».

— И тази е за държавата, но е по-лека, по-весела! Веселата книга се оказа «Владетелят» от Макиавели.

През време на чая той ми разказа накратко за себе си: син на черниговски ковач, той работил като смазвач на влаковете на киевската гара, запознал се там с революционери, организирал работнически кръжок за самообразование, арестували го, лежал две години в затвора, а след това го заточили в Якутска област за десет години.

— В началото живеех там с якутите, в чергарското село, мислех си — ще пропадна. Там зимата, дявол да я вземе, е такава, знаете, че мозъкът ти замръзва. Пък и излишен е там разумът. После, гледам: ту тук, ту там стърчи русин, не са нагъсто, но все пак — има! И за да не скучаят — грижливо прибавят нови към тях. Добри хора бяха. Имаше един студент Владимир Короленко — той сега също се е върнал. Аз живеех добре с него, после се разделихме. В много неща се оказахме сходни един на друг, а на сходство дружба не се гради. Но той е сериозен, упорит човек, способен за всякаква работа. Даже и икони рисуваше, това не ми се харесваше. Сега, казват, пишел добре в списанията.

Дълго, до полунощ разговаря той, като очевидно искаше изведнаж да ме постави здраво до себе си. За пръв път ми беше така истински добре с човек. След опита за самоубийство аз паднах силно в собствените си очи, чувствувах се нищожен, виновен пред някого, и ми беше срамно да живея. Ромас, изглежда, разбираше това и като отвори пред мен човечно и просто вратата към своя живот — изправи ме на крака. Незабравим ден.

В неделя ние отворихме дюкяна след литургията и веднага на нашата врата започнаха да се събират селяни. Пръв дойде Матвей Баринов, мръсен, раздърпан човек, с дълги ръце като на маймуна и с разсеян поглед на красивите си, женски очи.

— Какво се чува из града? — попита той, като поздрави, и без да чака отговор, викна срещу Кукушкин:

— Степан! Твоите котки пак са изяли един петел!

И веднага разказа, че губернаторът си заминал от Казан в Петербург при царя, да ходатайствува всички татари да бъдат изселени в Кавказ и Туркестан. Похвали губернатора:

— Умен човек! Разбира си работата…

— Ти сам си измислил всичко това — спокойно забеляза Ромас.

— Аз? Кога?

— Не знам…

— Колко малко вярваш на хората, Антонич — каза Баринов с упрек, като поклати съжалително глава. — А мен ми е жал за татарите. Кавказ иска навик.

Приближи се предпазливо дребничък, мършав човек, с окъсана салтамарка не за ръста му; сивото му лице се кривеше от конвулсия, която разпъваше тъмните му устни в болезнена усмивка; острото му ляво око непрестанно мигаше, над него потрепваше посивялата вежда, разкъсана от белег на заздравяла рана.

— За почест на Мигун! — насмешливо каза Баринов. — Какво открадна тая нощ?

— Твоите пари — отговори със звучен тенор Мигун, като свали шапка на Ромас.

От двора излезе собственикът на нашата къща и наш съсед Панков, облечен с късо палто, с червена кърпа на шията си, с галоши и дълга като юзда сребърна верижка на гърдите. Той измери Мигун със сърдит поглед:

— Слушай, дърти дяволе, ако продължаваш да се промъкваш в градината ми, ще взема един кол и ще ти строша краката.

— Пак започва старата песен — спокойно забеляза Мигун и добави с въздишка: — Някои хора не могат да живеят, ако не бият!

Панков започна да го псува, а той прибави:

— И какъв ти дърт съм аз? На четиридесет и шест години…

— А на Коледа беше на петдесет и три — викна Баринов. — Сам казваше — петдесет и три! Защо лъжеш?

Дойде един солиден, брадат старец, Суслов *, и рибарят Изот, та се събраха десетина души. Хохолът седеше на входа, при вратата на дюкяна, смучеше си лулата и мълчаливо слушаше разговора на селяните; те бяха насядали по стъпалата на входа и на пейките от двете му страни.

Денят беше студен, пъстър, по синьото, изцъклено от студа небе бързо плуваха облаци, петната от светлини и сенки се къпеха в ручеите и локвите, като ту ослепяваха очите с яркия си блясък, ту галеха погледа с кадифена мекота. Нагиздени моми плуваха като пауни надолу по улицата, към Волга, прекрачваха локвите, като подхващаха полите на сукманите си и показваха чугунените си калеври. Момченца тичаха с дълги въдици на рамо, минаваха солидни селяни, като оглеждаха косо групата при нашия дюкян и мълчаливо вдигаха фуражки и плъстени калпаци.

Мигун и Кукушкин миролюбиво разискваха неясния въпрос: кой бие по-лошо — търговецът или помешчикът? Кукушкин доказваше — търговецът, Мигун защищаваше помешчика и неговото звучно тенорче надвишаваше нестройната реч на Кукушкин.

— Бащата на господин Фингеров е скубал брадата на Наполеон Бонапарт. А господин Фингеров, случвало се е, хване двамина за руното на тила, раздалечи си ръчичките, па ги тресне чело в чело — и готово! Проснат се и двамата като умрели.

— Виж, така — лягваш! — съгласи се Кукушкин, но добави: — Е, затова пък търговецът яде повече от помешчика…

Благообразният Суслов, който седеше на горното стъпало на входа, се оплакваше:

— Не стои вече здраво мужикът на земята, Михайло Антонов! При помешчиците не се позволяваше да се живее бадява, за всеки човек се намираше работа…

— Че ти подай заявление пак да върнат крепостното право — му отговори Изот. Ромас го погледна мълчаливо и започна да изтупва лулата си о перилата на входа.

Аз очаквах: кога най-после ще заговори и той? И като слушах внимателно несвързания разговор на селяните, мъчех се да си представя — какво именно ще каже Хохолът? Струваше ми се, че вече е пропуснал цяла редица удобни моменти да се намеси в разговора на селяните. Но той мълчеше равнодушно и седеше неподвижно като истукан, следейки как вятърът бърчи водата в локвите, гони облаците и ги събира, в тъмносива маса. На реката свиреше параход, отдолу долиташе пискливата песен на момичетата, пригласяше им хармоника. Надолу по улицата крачеше един пиян, като хълцаше и ръмжеше, размахваше ръце и краката му неестествено се подгъваха, когато попаднеха в локва. Селяните разговаряха все по-бавно, в думите им звучеше униние и мене също тихичко ме докосваше печал, защото студеното небе застрашаваше с дъжд, и аз си спомнях непрестанния шум на града, разнообразните му звуци, бързата суетня на хората из улиците, техния жив говор, изобилието от думи, които раздразват ума.

Вечерта, по време на чая, попитах Хохола:

— Кога говори със селяните?

— За какво?

— Аха — каза той, като ме изслуша внимателно, — вижте какво, ако аз говорех за това с тях, и то на улицата — отново щяха да ме изпратят при якутите…

Той натъпка лулата с тютюн, разпали я, веднага се обгърна с дим и спокойно, вразумително заговори, че селякът е човек предпазлив, недоверчив. Той се бои от самия себе си, бои се от съседа си, а особено — от всеки чужд. Не са минали още и тридесет години, откак са му дали свобода, всеки четиридесетгодишен селянин се е родил роб и помни това. Трудно му е да разбере — какво е това свобода. Като се разсъждава просто — свобода значи: живея както си искам. Но — навсякъде началства, и всички пречат да се живее. Царят отне селяните от помешчиците, ще рече, сега царят е единствен господар над цялото селячество. И отново: а какво е това свободата? Виж, че дошъл ден, когато царят ще обясни какво значи това. Селякът вярва много на царя, единствения господар на всичката земя и на всичките богатства. Той е отнел селяните от помешчиците — може да отнеме параходите и дюкяните от търговците. Селякът е монархист, той разбира така: много господари — лошо, един — по-добре. Той чака да настане денят, когато царят ще му обяви смисъла на свободата. Тогава — влачи кой що може. Всички желаят този ден и всеки се бои, всеки живее нащрек вътре в себе си: да не би да прозяпа решителния ден на всеобщия дележ. И от самия себе си се бои: иска му се много и има какво да се вземе, ама — как да го вземеш? Всички точат зъби за едно и също. И отгоре на това навсякъде — безброй началства, явно враждебни на селяка, па и на царя. Но — и без началство не може, всички ще се сбият, ще се изпотрепят един други.

Вятърът сърдито плискаше в стъклата на прозорците изобилния пролетен дъжд. По улицата се стелеше сива мъгла; в душата ми също стана сивичко и скучно. Спокойният, невисок глас говореше замислено:

— Внушавайте на мужика да се научи постепенно да измъква властта от царя и да я взема в свои ръце, говорете му, че народът трябва да има право да избира началствата из своята среда — и кмета, и губернатора, и царя…

— За това трябват стотина години!

— А вие мислите, че всичко може да се направи до Петдесетница? — сериозно попита Хохолът.

Вечерта той отиде някъде, а към единадесет часа чух на улицата изстрел — той тресна някъде наблизо. Изскочих в тъмнината под дъжда и видях, че Михаил Антонович се приближава към портата, като заобикаля внимателно и без да бърза дъждовните ручеи — голям, черен.

— Вие — какво? Аз гръмнах…

— В кого?

— Че ей тук някакви се нахвърлиха върху мен с колове. Казвам им — махайте се, ще стрелям — не слушат. Тогава стрелях в небето — на него не можеш навреди…

Той стоеше в пруста и се събличаше, като изцеждаше с ръката мократа си брада и пръхтеше като кон.

— А тези дяволски ботуши изглежда, че пропускат! Трябва да се преобуя. Вие умеете ли да чистите револвер? Моля ви се — иначе ще ръждяса. Смажете го с газ…

Възхищаваше ме неговото непоколебимо спокойствие, тихата упоритост в погледа на сивите му очи. В стаята, като си разчесваше брадата пред огледалото, той ме предупреди:

— Ходете по-предпазливо из селото, особено в празник, вечер навярно ще поискат и вас да бият. Но тояга не носете със себе си, това дразни побойниците и може да помислят, че се боите. А пък няма защо да се бои човек от тях. Самите те са страхливичък народ.

Аз започнах да живея много добре, всеки ден ми донасяше нещо ново и важно. Започнах да чета жадно книги по естествознание. Ромас ме учеше:

— Това, Максимич, преди всичко и най-добре трябва да се знае, в тази наука е вложен най-добрият човешки разум.

Вечер, три пъти в седмицата, идваше Изот, аз го учех да чете и пише. Отначало той се отнесе към мен недоверчиво, с лека насмешка, но след няколко урока добродушно каза:

— Добре обясняваш! Ти, момче, си за учител…

И изведнаж предложи:

— Виждаш ми се силен, хайде да се теглим на тояга? Взехме от кухнята една тояга, седнахме на пода и опрели пети в пети, дълго се мъчехме да се вдигнем един друг от пода, а Хохолът, подсмивайки се весело, ни подбуждаше:

— А де? Дръж се!

Изот ме издигна и това, изглежда, още повече го разположи в моя полза.

— Нищо, ти си як! — утеши ме той. — Жалко, че не обичаш да ловиш риба — щеше да ходиш с мен на Волга. Нощем на Волга е царство небесно!

Той се учеше усърдно, доста успешно и — много хубаво се учудваше; понякога, през време на урока, изведнаж стане, вземе от полицата книга, вдигнал високо вежди, прочете с напъване два-три реда и почервенял, гледа ме изумено и каже:

— Чета, майка му стара!

И повтаря, затворил очи:

И както майка над гроба синовен склонена,

тъжно бекас над полетата стене.

— Видя ли?

Няколко пъти той, полугласно, ме попита предпазливо:

— Обясни ми ти на мене, братко, как така става все пак? Гледа човек тия чертички, а те се събират в думи, и аз ги знам — живи, наши думи! Как зная това? Никой не ми ги нашепва. Да бяха картинки, виж, тогава разбирам. А тука като че ли самите мисли са напечатани — как става тая работа?

Какво можех да му отговоря? И моето «не знам» огорчаваше човека.

— Магия! — казваше той, въздъхваше и разглеждаше страниците на книгата срещу светлината.

У него имаше приятна и трогателна наивност, нещо прозрачно, детско; той все повече ми напомняше онези славни мужици, за които пишат в книжките. Като почти всички рибари, той беше поет, обичаше Волга, тихите нощи, самотата, съзерцателния живот.

Гледаше звездите и питаше:

— Хохолът казва, че и там може да има някакви жители като нас — как мислиш, вярно ли е това? Да можеше някак знак да им дадем, да ги попитаме — как живеят! Току-виж, че по-добре от нас, по-весело…

Всъщност — той беше доволен от живота си, беше сирак, ерген и не зависеше от никого в своята тиха, любима работа на рибар. Но към селяните се отнасяше неприязнено и ме предупреждаваше:

— Ти не гледай, че са любезни, те са хитър народ, фалшив, не им вярвай! Днеска с тебе така, утре — инак. Всеки гледа само себе си, а обществената работа я смятат за каторга.

И с ненавист, странна за човек с такава мека душа, той говореше за «кърлежите».

— Те защо са по-богати от другите? Защото са по-умни. Но тогава ти, негоднико, помни, щом си умен: селячеството трябва да живее като стадо, дружно, тогава то е сила! А те цепят селото като цепеница на трески, ей това правят! Сами на себе си са врагове. Това е злодейски народ. Виж как се мъчи Хохолът с тях…

Красив, силен, той много се харесваше на жените и те не го оставяха на мира.

— Е, да, разглезен съм в това — добродушно си признаваше той. — За мъжете това е обидно, аз сам бих се обиждал на тяхно място. Но жените не можеш да не ги съжалиш, жената — тя е нещо като втора твоя душа. Тя живее без радости, без милувки: работи като кон — и повече нищо. Мъжете им нямат време да любят, а пък аз съм свободен човек. Много от тях, още в първата година след сватбата, мъжете им ги гощават с юмруци. Да, имам тоя грях, галя се с тях. Само за едно ги моля: вие, жени, само не се сърдете една на друга, аз стигам за всички! Не си завиждайте една на друга, всички сте еднакви за мен, всички ви жаля…

И като се усмихваше смутено в брадата си, той разказа:

— Аз даже веднаж едва не съгреших с една благородна госпожа — пристигна на курорт от града една госпожа. Красавица, бяла като мляко, а косите й — лен. Очичките й възсини, добри. Аз й продавах риба и все я гледам. Ти — какво? — пита. Сами знаете — казвам. Добре — казва, — аз ще дойда при тебе тази нощ, чакай ме! И — вярно! Дойде. Само че от комарите се страхуваше, изпохапаха я комарите и нищо не излезе. Не мога, казва, много хапят, а пък самата едва не плаче. На другата вечер пристигна мъжът й, някакъв съдия. Та ето какви са те, благородните госпожи — с тъга и упрек свърши той. — Комарите им пречат да живеят…

Изот много хвалеше Кукушкин:

— Ето, вгледай се в човека — този е с добра душа! Не го обичат, ама напразно! Вярно, приказва много, та нали всеки си има кусур.

Кукушкин беше безимотен, ратай, женен за пияна жена ратайкиня, мъничка, но извънредно ловка, силна и зла. Той беше дал къщата си под наем на ковача, а сам живееше в банята и работеше при Панков. Обичаше много новините, а когато нямаше такива — сам измисляше разни истории, като все на една връв ги нижеше.

— Михайло Антонов — ти чу ли? Тинковският старши се покалугерил, заради длъжността си, не искам, каже, да блъскам мужиците по муцуните — стига толкова!

Хохолът казва сериозно:

— Че то от вас всичките началства ще избягат.

Кукушкин измъква от невчесаните си руси коси сламки, сено, кокоши перушинки и разсъждава гласно:

— Всички няма да избягат, а които имат съвест — на тях, не ще и дума, длъжностите им тежат. Не вярваш ти в съвестта, Антонич, виждам аз. А пък без съвест — и с голям ум да си — не можеш живя. Ето на̀, чуй един случай…

И разказва за някаква «много умна» помешчица:

— Такава злодейка била, че дори губернаторът, без да гледа високата си длъжност, отишъл при нея. Госпожо, казва, бъдете по-предпазлива за всеки случай, слухове, казва, за вашата злодейска подлост дори в Петербург са стигнали! Тя, разбира се, с напитки го почерпила и му казва: вървете си сбогом, не мога да си пречупя характера! Минали три години и един месец и изведнаж тя събира селяците — ето ви, каже, цялата моя земя и сбогом, простете ми, а аз…

— В манастир — подсказа Хохолът.

Кукушкин го поглежда внимателно и потвърждава: — Вярно, игуменка! Значи, и ти си чувал за нея?

— Никога не съм чувал.

— А откъде знаеш?

— Аз тебе зная.

Фантазьорът мърмори, като поклаща глава:

— Съвсем не вярваш ти на хората…

И така винаги: лошите, зли хора в неговите разкази се уморяват да правят зло и «пропадат без вест», но най-често Кукушкин ги отправя в манастир, като боклук на «бунището».

У него се раждат неочаквани и странни мисли — изведнаж се навъсва и заявява:

— Напразно сме победили ние татарите — татарите са по-добри от нас!

А за татарите никой не е говорил, в това време се е говорило за организиране сдружение на овощарите.

Ромас разказва за Сибир, за богатия сибирски селянин, но изведнаж Кукушкин замислено мърмори:

— Ако селдата не я ловят две, три години, тя може толкова да се развъди, че морето да изскочи от бреговете си и да настане потоп за хората. Забележително плодовита риба!

Селото смята Кукушкин за непрокопсаник, а неговите разкази и странни мисли дразнят селяците, предизвикват у тях псувни и насмешки, но те го слушат винаги с интерес, внимателно, като че очакват да съзрат правдата сред неговите измислици.

— Дрънкало — го наричат солидните хора и само контето Панков казва сериозно:

— Степан е загадъчен човек…

Кукушкин е извънредно способен в работата, той е бъчвар, печкаджия, разбира от пчеларство, учи жените да развъждат птици, сръчен е в дърводелството и всичко му се удава, макар да работи бавно, без желание. Обича котките и държи при себе си, в банята, десетина котки и котета, храни ги с врани, гарги и с това, че е научил котките да ядат птици, засилва отрицателното отношение към себе си: неговите котки душат пилетата, кокошките, а жените преследват животните на Степан, безжалостно ги избиват. При банята на Кукушкин често се чува яростният крясък на огорчените стопанки, но това не го смущава:

— Глупачки, котката е ловно животно, тя е по-пъргава от кучето. Почакайте, ще ги науча да ловят птици, ще развъдим стотици котки — ще продаваме, доход ще имаме, глупачки!

Той е бил грамотен, но забравил и не иска да си припомни. Умен по природа, той по-бързо от всички схваща същественото в разказите на Хохола.

— Така, така — казва той и се мръщи като дете, което гълта горчиво лекарство, — значи — тоя Иван Грозни не е правил зло на дребния народ…

Той, Изот и Панков идват у нас вечер и често седят до полунощ, като слушат разказите на Хохола за устройството на света, за живота на чуждите държави, за революционните пориви на народите. На Панков се харесва Френската революция.

— Ето — това е истински поврат в живота — одобрява той.

Преди две години той се отделил от баща си, богат селяк с огромна гуша и страшно изпулени очи, оженил се «по любов» за племенницата на Изот, сираче, държи я строго, но я облича в градски дрехи. Баща му го проклел за непокорството му и когато минава покрай новичката къща на сина си, ожесточено я заплюва. Панков е дал на Ромас под наем къщата си и е пристроил към нея бакалница против желанието на селските богаташи и те го мразят за това, а той се отнася към тях външно равнодушно, говори за тях пренебрежително, а с тях — грубо и насмешливо. Селският живот му тежи:

— Ако знаех занаят, щях да живея в града…

Снажен, всякога чисто облечен, той се държи солидно и е много самолюбив: умът му е предпазлив, недоверчив.

— Ти от сърце ли или по сметка си се заловил за такава работа? — пита той Ромас.

— А ти как мислиш?

— Не — ти кажи.

— Според теб — кое е по-добре?

— Не знам! А според теб?

Хохолът е упорит и в края на краищата заставя селяка да се изкаже.

— По-добре е — от ум, разбира се! Умът не живее без полза, а където има полза — работата е сигурна. Сърцето ни е лош съветник. Ако слушам сърцето си, такива работи бих забъркал — беда! На попа къщата непременно щях да подпаля — не се пъхай там, където не ти е работа!

Попът, зъл старчок, с муцунка на къртица, е причинил много неприятности на Панков, като се намесил в кавгите му с бащата.

Отначало Панков се отнасяше към мен неприязнено и почти враждебно, дори господарски ме понавикваше, но скоро тези неща изчезнаха, макар и да чувствувах у него скрито недоверие към мен, пък и той от своя страна ми беше неприятен…

Силно са се врязали в паметта ми вечерите в мъничката, чиста стаичка с дървени неизмазани стени. Прозорците са добре затворени с капаци, на масата, в ъгъла, гори лампа, пред нея стои човек с упорито чело, гладко остриган и с голяма брада, той говори:

— Същността на живота е в това — човек все повече да се отдалечава от животното…

Тримата селяци го слушат внимателно, всички те имат добри очи, умни лица. Изот седи винаги неподвижно, сякаш се вслушва в нещо далечно, което чува само той. Кукушкин се върти, като че го хапят комари, а Панков пощипва светлите си руси мустачки и тихо разсъждава:

— Значи — все пак нужно е било народът да се раздели на съсловия.

На мен много ми се харесва това, че Панков никога не говори грубо с Кукушкин, своя ратай, и внимателно слуша забавните измислици на мечтателя.

Свърши ли беседата — аз отивам в своята стаичка, на тавана и седя там пред отворения прозорец, гледам заспалото село и полето, където непоколебимо властвува мълчанието. Нощната мъгла е пронизана от блясъка на звездите, толкова по-близки на земята, колкото са по-далечни за мен. Безмълвието внушително свива сърцето, а мисълта потича в безкрая на пространството и аз виждам хиляди селца, също така мълчаливо притиснати към плоската земя, както е притиснато към нея нашето село. Неподвижност, тишина.

Мъгливата пустота ме обгръща топло и се впива в душата ми като хиляди невидими пиявици и постепенно аз чувствувам сънлива слабост, смътна тревога ме вълнува. Малък и нищожен съм аз на земята…

Животът на селото се изправя пред мен нерадостен. Аз много пъти съм слушал и чел, че в село хората живеят по-здраво и сърдечно, отколкото в града. Но — аз виждам селяните да живеят в непрестанен, каторжен труд, между тях има много нездрави, съсипани от работа и почти няма весели хора. Занаятчиите и работниците в града работят не по-малко, но живеят по-весело и не се оплакват така неприятно, дотегливо от живота, както тези мрачни хора. Животът на селянина не ми се вижда прост, той изисква напрегнато внимание към земята и много тънко хитруване по отношение на хората. Не е и сърдечен този беден на разум живот — всички хора в селото като че ли живеят пипнешком, като слепи, все се боят от нещо, не си вярват един на друг, нещо вълче има в тях.

Трудно ми е да разбера защо те така упорито не обичат Хохола, Панков и всички «наши» — хора, които искат да живеят разумно.

Аз ясно виждам предимствата на града, неговата жажда за щастие, дръзката любознателност на разума, разнообразието на неговите цели и задачи. И винаги, в такива нощи, си спомням двама граждани:

«Ф. Калугин и 3. Небей

Часовникари, приемат за поправка и разни апарати, хирургически инструменти, шевни машини, музикални кутийки от всички системи и прочие.»

Тази табелка е окачена над тесничка вратичка на малко магазинче, от двете страни на вратата има прашни прозорци, при единия седи Ф. Калугин, плешив, с буца на жълтия череп и с лупа на окото; кръглолик, набит, той почти непрестанно се усмихва, като човърка с тънки щипци в механизма на часовниците, или нещо си пее, разтворил кръгла уста, скрита под побелелите мустаци, прилични на сива четка. При другия прозорец — 3. Небей, къдрав, черен, с голям, крив нос, с едри, като сливи очи и остричка брадица; сух, мършав, той прилича на дявол. Той също разглобява и сглобява някакви деликатни работи и от време на време неочаквано извиква басово:

— Тра-та-там, там, там!

Зад гърбовете им са натрупани хаотично сандъци, машини, някакви колела, аристони^[4], глобуси, навсякъде по полиците има метални предмети с разни форми и множество часовници люлеят махалата си по стените. Аз съм готов цял ден да гледам как работят тези хора, но моето дълго тяло им закрива светлината, те правят страшни муцуни, махат ми с ръце — да се пръждосвам. Аз си отивам и си мисля със завист:

«Какво щастие е да умееш всичко да правиш!»

Уважавам тези хора и вярвам, че знаят тайните на всички машини, инструменти и могат да поправят всичко на света. Това са хора!

А селото не ми се харесва, селяните са неразбираеми. Жените особено често се оплакват от болести, нещо ги «свива сърце», «тежи им в гърдите» и постоянно имат «болки в корема» — за това те говорят най-много и най-охотно, когато седят в празник пред къщите си или на брега на Волга. Всички те страшно лесно се раздразват и се ругаят яростно. За една счупена стомна за дванадесет копейки три семейства се биха с колове, счупиха ръката на една баба и пукнаха главата на едно момче. Такива сбивания стават почти всяка седмица.

Момците се отнасят към момите откровено цинично и им устройват груби шеги: хващат момите в полето, вдигат им сукманите и здраво завързват полите им с лико над главата Това се казва да направиш момата да «цъфне». Разголените от кръста надолу моми пищят, ругаят, но, изглежда, тази игра им е приятна, личи си, че развързват полите си по-бавно, отколкото биха могли. На вечерня в черква момците щипят момите по кълките — изглежда, че само за това и ходят в черква. В неделя попът каза от амвона:

— Скотове! Няма ли друго място на вашите безобразия?

— В Украйна народът като че ли е повече поет в религията — разказва Ромас, — а тук под вярата в бога аз виждам само най-груби инстинкти — страх и алчност. У тукашните няма такава, знаете, искрена любов към бога, възхищение от неговата сила и красота. Това може би е по-добре: по-лесно ще се освободят от религията, а тя, ще ви кажа, е много вреден предразсъдък.

Момците са самохвалци, но страхливи. Три пъти вече се опитваха да ме бият, като ме настигаха нощем на улицата; това не им се удаде и само веднаж ме удариха с тояга по крака. Разбира се, аз не казвах на Ромас за, тези сблъсквания, но като забеляза, че понакуцвам, той сам се досети каква е работата.

— Ехе, значи, все пак получихте подарък? Аз ви казвах!

Макар той да ме съветва да не скитам нощем, аз все пак понякога отивам през градините до брега на Волга и седя там, под върбите, загледан през прозрачната завеса на нощта надолу, оттатък реката, в ливадите. Величествено бавно тече Волга, богато позлатена от лъчите на невидимото слънце, отразени от мъртвата луна. Аз не обичам луната, в нея има нещо зловещо и като у кучетата тя възбужда в мен печал, желание унило да завия. Зарадвах се много, когато узнах, че тя не свети със своя светлина, че е мъртва и на нея няма и не може да има живот. Дотогава си я представях населена с медни хора, те се състоят от триъгълници, движат се като пергели и унищожително, великопостно звънят. Всичко на нея е от мед; растенията, животните, всичко непрестанно, глухо звъни враждебно към земята, замисля зло против нея. Приятно ми беше да узная, че тя е пусто място в небесата, но все пак ми се искаше на луната да падне голям метеор, със сила, достатъчна, за да я накара да пламне от удара и да засияе над земята със собствена светлина.

Като гледам как течението на Волга люлее брокатовата ивица светлина и родено някъде далеч в тъмата, изчезва в черната сянка на високия бряг — аз чувствувам, че мисълта ми става по-бодра и по-остра. Леко тече мисълта за нещо неуловимо в думи, чуждо на всичко преживяно през деня. Властното движение на водната маса е почти безмълвно. По тъмния, широк път се плъзга параход като чудовищна птица с огнени пера, мекият шум тече след него, като трепет на тежки крила. Край ниския бряг плава светлинка, от нея по водата се проточва остър червен лъч — това е рибар, излязъл на нощен риболов, а ще речеш, че в реката се е спуснала от небето една от неговите бездомни звезди и се носи над водата като огнен цветец.

Прочетеното в книгите се развива в странни фантазии, въображението неуморно тъче картини с безподобна красота и като че ли плуваш в мекия нощен въздух след реката.

Намира ме Изот. Нощем той изглежда още по-едър, още по-приятен.

— Ти пак ли си тук? — пита той, сяда до мен, дълго и съсредоточено мълчи — гледа реката и небето и глади тънката коприна на златистата си брада.

После — мечтае.

— Ще се изуча, ще изчета много книги — ще тръгна покрай всички реки и всичко ще разбирам! Ще уча хората! Да, добре е, братко, да споделиш от душа с човека! Даже жените — някои — ако говориш с тях от душа — и те разбират. Неотдавна една седи в моята лодка и пита: какво ще стане с нас, като умрем? Не вярвам — казва, — нито в ада, нито в оня свят. Виждаш ли? И те, брат, са…

Ненамерил думи, той помълча и после добави:

— Живи души…

Изот беше нощен човек. Той чувствуваше добре красотата, добре говореше за нея, с тихи думи на мечтаещо дете. В бога вярваше без страх; макар и църковно, като си го представяше голям, благообразен старец, добър и умен господар на света, който не може да надвие злото само защото «не смогва, страшно много народ се е навъдил. Но нищо — той ще смогне, ще видиш! А виж — Христа не мога да разбера — никак! За мен той е излишен. Има бог — добре. И.изведнаж — още един! Син, казват. Голяма работа — син? Че нали бог не е умрял…».

Но по-често Изот седи мълчаливо, мисли за нещо и само понякога ще каже с въздишка:

— Да, виж как било…

— Какво?

— Нищо, аз така — за себе си…

И отново въздъхва, загледан в мътната далечина — Хубаво нещо е това — животът!

Аз се съгласявам:

— Да, хубаво!

Кадифената ивица тъмна вода се движи могъщо, над нея се е извила сребърната ивица на Млечния път, едрите звезди блестят, прилични на златни чучулиги, и сърцето тихо пее своите неразумни мисли за тайните на живота.

Далеч над ливадите от порозовелите облаци се изтръгват лъчите на слънцето и — ето го разперило в небесата паунова опашка.

— Чудно нещо е това — слънцето! — мърмори Изот, щастливо усмихнат.

Ябълките цъфтят, селото е потънало в розови преспи и горчив аромат, който прониква навсякъде и надвива миризмата на катран и гюбре. Стотиците цъфнали дървета, облечени празнично в розовия атлаз на цветните листенца, в правилни редове водят от селото в полето. В лунни нощи, при лек ветрец, цветните пеперудки се движат, едва чуто шумят и сякаш златистогълъбови, тежки вълни заливат селото. Славеите пеят страстно и неуморно, а денем скорците се дразнят закачливо и невидимите чучулиги изливат върху земята своя непрестанен нежен звън.

В празник, вечер, момите и невестите се разхождаха по улицата и пееха песни, разтворили уста като птичета, и в усмивките им имаше нега и опиянение. Изот също се усмихваше като пиян, той отслабна, очите му хлътнаха в тъмни ями, лицето му стана още по-строго, по-красиво и — по-свято. Той спеше по цял ден и се явяваше на улицата едва привечер, загрижен, тихо замислен. Кукушкин грубо, но ласкаво се подиграваше над него, а той, смутено усмихнат, казваше:

— Млъкни най-после. Какво да правя?

И — с възхищение:

— А-ах, сладък е животът! И как ласкаво само може да се живее, какви думи има за сърцето! Някои неща — до смъртта си няма да ги забравиш, а ако възкръснеш — тях ще си спомниш!

— Ти внимавай, ще те пребият мъжете — предупреждаваше го Хохолът също така ласкаво усмихнат.

— И има за какво — съгласяваше се Изот.

Почти всяка нощ, заедно с песните на славеите, се разливаше в градините, в полето, край брега на реката високият, вълнуващ глас на Мигун — той изумително красиво пееше хубави песни, за тях дори и селяните му прощаваха много неща.

В събота вечер при нашия дюкян се събираше все повече народ и — неизбежно — старецът Суслов, Баринов, ковачът Кротов, Мигун. Седят и замислено разговарят. Отидат си едни, дойдат други и така — почти до полунощ. Понякога пияни правят скандали, по-често от другите — войникът Костин, човек едноок и без два пръста на лявата ръка. Засукал ръкави, размахвайки юмруци, той се приближава до дюкяна с походката на петел-боец и крещи пресилено хрипкаво:

— Хохол, вредна нацио, турска вяро! Отговаряй — защо не ходиш на черква, а? Еретична душо! Смутител човешки! Отговаряй — какъв си ти такъв?

Дразнят го:

— Мишка, ти защо си прострелял пръстите си? От турчина ли се изплаши?

Той налита да се бие, но го хващат и със смях, с викове го изблъскват в дола — търкаляйки се като пумпал по наклона, той врещи непоносимо:

— Помощ! Убиха ме…

След това изпълзява, целият в прах, и иска от Хохола ракия.

— По какъв случай?

— За веселбата — оттоваря Костин. Селяните дружно се кикотят.