Метаданни
Данни
- Серия
- Живи и мъртви (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Последнее лето, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод отруски
- Иван Жечев, 1971 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,9 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- gogo_mir(2014)
- Разпознаване и корекция
- Ludetinata(2014)
- Разпознаване и корекция
- Kukumicin(2014)
- Допълнителна корекция и форматиране
- in82qh(2014)
Издание:
Константин Симонов. Последно лято
Издателство на Отечествения фронт, София, 1977
Библиотека Победа
Библиотечно оформление: Иван Кьосев
Второ издание
Редактор: Гюлчин Чешмеджиева
Редактор на издателството: М. Драгостинова
Художествен редактор: Ив. Подеков
Художник: Иван Кьосев
Технически редактор: Н. Панайотов
Коректор: Ев. Станчева
Дадена за набор на 18.X.1976 г. Подписана за печат на 21.IV.1977 г.
Излязла от печат на 22.VIII.1977 г. Печатни коли 40. Издателски коли 33,60.
Формат 1/32 от 84/108. Тираж 40000.
Код: 17 9536371611/5564–11–77. Поръчка №18039. Цена 2,80 лв.
Издателство на Отечествения фронт — бул. „Дондуков“ 32
Печатница „Тодор Димитров“ — бул. „Георги Трайков“ 4
С–3
Константин Симонов. Последнее лето
Издательство „Известия“, Москва, 1974
История
- —Добавяне
Девета глава
— Ще го връчиш на командуващия. А освен писмото сам му дай да разбере, че го чакаме. Способен ли си на това? Мисля, че си способен — каза Захаров, като даваше писмото на Синцов. — Решихме, че ще се зарадва, като те види. Чувал съм го да казва как в тежкия час си останал с него не по служебно задължение, а по собствена воля. По същите тия места. Така ли е?
— Така е.
— Значи, ако поиска, има какво да си спомни заедно с тебе там, в санаториума. — Захаров се усмихна. — След време всички само това ще правим, ще си спомняме за войната… — И отново стана сериозен: — Оттук не можем да разберем как е със здравето. Въпросът е деликатен — хем нямаме право да бързаме, хем ни се иска да побързаме. Така че ориентирай се между едното и другото.
Захаров не каза нищо повече и изпрати Синцов при началник-щаба.
Генерал Бойко също предаде писмо за Серпилин в запечатан плик. На пипане писмото беше кратко — само едно листче.
— Ще научите в оперативния отдел сутрешната обстановка и ще я докладвате на командуващия. Разрешавам ви да вземете карта, но без обстановката. Ще докладвате по памет. Освен това за сведение на командуващия… — Бойко понижи глас, макар че в къщата нямаше никой друг освен тях двамата, и му заповяда да съобщи на Серпилин последната армейска новина, която още не беше отразена в щабните карти.
Синцов очакваше, че сега ще последва обичайното „изпълнявайте“, но Бойко мълчаливо го погледна и добави:
— Отговаряйте правдиво на въпросите на командуващия. Без преувеличения и предположения; в границите на собствената ви осведоменост.
Каза го така, сякаш предварително мъмреше Синцов. Имаше такъв навик — да наднича в бъдещето.
А след всичко това дойде пътуването до Москва, което продължи повече, отколкото мислеха отначало. И гумите се оказаха износени, и резервната беше стара; стана нужда три пъти да помпат и да лепят; после по пътя се счупи единият ресор, а най-накрая и акумулаторът отказа да работи, теглиха ги с въже, докато се запали моторът.
Синцов смяташе, че щом носи писма за командуващия, ще му дадат хубава кола, с която може да тръгне на път, без да я проверява. И се излъга. По пътя разбра от шофьора, че командирът на армейския автобатальон си е имал свои сметки: изпратил е в Москва собствения си, съвсем разкапан вилис, на който отдавна е трябвало да се сменят и гумите, и акумулаторът, и задният мост, и още нещо. И е дал на шофьора бележка до един свой приятел от фронта, сега началник на ремонтния завод в Москва. Според тая бележка, докато вилисът е в Москва, трябваше да му сменят всичко, каквото може, и да го върнат на фронта новичък. Сметнали са, че и с такъв, какъвто е сега, все някак ще стигнат до Москва: майорът от оперативния отдел не е толкова важна птица!
Разбира се, това е така, но все пак, имайки пред вид поръчението, с което пътуваше Синцов, командирът на техния армейски автобатальон беше нахалник и си правеше тройна сметка: може и да стигнат, а ако не стигнат — може и да не се оплачат, а дори да се оплачат — може да му се размине!
Синцов се тревожеше, че няма да стигнат в Москва дори към осем сутринта — часа за ставане там, в Архангелское, когато му бе заповядано да се яви при Серпилин. В края на краищата, макар и съвсем изтощени, посред нощ все пак се добраха до последния контролно-пропускателен пункт преди Москва и по молба на шофьора свърнаха в горичката край пътя и спаха три часа като заклани, в самата кола.
Затова пък влязоха в Москва заедно с ясното, слънчево утро; на Болшая Полянка миеха паважа както в мирно време; само портиерите сега до един бяха жени.
А после от Каменния мост видяха Кремъл, който се издигаше както и по-рано.
И макар че Синцов неведнъж бе чувал, че през цялата война не са позволили на германците да хвърлят нито една бомба над Кремъл, все пак видът на Кремъл, който продължаваше да се издига здрав и читав, го накара да си спомни как на Седми ноември четиридесет и първа година за последен път беше тук, в Москва; стоеше в строя на Червения площад и през все по-гъсто падащия сняг гледаше Мавзолея и Сталин, а след парада мина надолу, покрай Спаската порта, после по крайбрежната улица, по Болшая Полянка и по-нататък през Серпуховския площад към фронта, срещу настъпващите към Москва германци.
На улица „Горки“ вече не миеха, бяха свършили. Асфалтът бе доста разбит през войната, но неизсъхналата още вода го правеше да изглежда като нов.
Синцов спря вилиса на ъгъла, срещу Централната поща, и прекоси улицата.
В пощата нямаше много хора, но в тоя ранен час не всички гишета работеха и Синцов трябваше да изчака няколко души, преди да дойде неговият ред.
Седналата зад гишето мършава девойка с толкова дълга пилешка шия, че да ти е жал да я гледаш, доста време размишлява като в полусън, преди да отговори на въпроса му: за колко часа може да стигне до Ташкент бърза телеграма? После каза, че за шест часа би трябвало да стигне.
— Би трябвало да стигне или ще стигне? — попита Синцов.
Тя страдалчески сви рамене, сякаш не можеше да разбере защо той я измъчва с такива въпроси, и пак не изведнъж отговори, че сигурно ще стигне.
— А приемате ли бързи телеграми с платен отговор?
— Да.
— А за колко време ще дойде отговорът, ако дам обратния адрес тук при вас до поискване?
Девойката отново помисли и каза, че щом е до поискване, би трябвало да дойде по-бързо, отколкото ще стигне там: няма да е нужно време за доставяне на тукашния адрес.
Синцов взе от нея бланка, приближи се до масата и докато чакаше да се освободи единствената писалка, започна още веднъж да пресмята какво ще стане, ако той престои цяло денонощие в Москва, а телеграмата наистина стигне там за шест часа, свари в къщи Таня или майка й и те веднага отидат на пощата, за да му пратят отговор. Излизаше, че така отговорът им ще се получи утре сутринта или дори тая вечер. Но ако неговата телеграма не ги свари в къщи, ако Таня е още в болницата, а майка й е дневна смяна и се върне чак вечерта, излизаше, че няма да получи отговора им през това денонощие и ако работата му в Москва не се проточи, ще трябва да си замине, без да е научил нещо.
Писалката най-после се освободи и като дращеше по грапавата хартия с перото, от което пръскаше мастило, той припряно написа вече съставения мислено текст:
„Бърза телеграма съобщете здравето Централна поща до поискване ще бъда Москва денонощие целувам Ваня“
Какво друго може да се напише в бърза телеграма?…
— За колко думи ще е платеният отговор? — попита девойката, когато той подаде бланката.
— Моите колко са?
— Двадесет заедно с адреса.
— За четиридесет думи.
Девойката написа отгоре на бланката каквото трябваше, после замърда устни, дълго пресмяташе колко ще струва тая бърза телеграма и когато Синцов плати, каза:
— Отбийте се довечера, другарю майор, отговорът може да дойде и по-скоро. Все пак телеграмата е бърза.
Синцов долови в гласа й съчувствие към своята тревога, за която тя бе прочела в телеграмата, и като взимаше разписката и рестото от тънките й, сякаш детски пръсти, помисли, че девойката на гишето изговаря така провлечено думите, мисли и смята толкова бавно не защото не си е доспала, както сърдито бе помислил отначало за нея, а просто защото е слаба, не си дояжда и всичко й е трудно: и да говори, и да смята, и да седи там, на това гише.
„Сигурно купонът й е чиновнически, а и други изхранва с него…“
Той си спомни миналогодишните разкази на Таня за това, как живеят хората в Ташкент, и с нов пристъп на страх за нея помисли: „Все пак какво ли се е случило — защо не пише?“ После от телеграфната зала се запъти към междуградската телефонна служба: освен телеграмата реши да даде и покана за телефонен разговор, да ги повика в телефонната служба там, в Ташкент.
В телефонната служба имаше голяма навалица; тъкмо тук изведнъж, в един миг човек можеше да разбере колко много хора е обрекла на разлъка войната! Хората се придвижваха бавно, като се бутаха и си проправяха път, стояха край стените, седяха по столовете, по пейките, по первазите на прозорците. Едни потрепваха при всяко обаждане на дрезгавия високоговорител, който викаше за разговор в кабината, а други, които сигурно чакаха от предната нощ, спяха, притиснати един до друг.
На гишето, до което Синцов все пак успя да се добере, като изгуби за това половин час, му казаха, че линията с Ташкент сега е повредена, а ако я поправят, ще приемат нови поръчки чак след полунощ, значи, в три часа сутринта ташкентско време. Кой ще ги търси посред нощ там, в Ташкент, и ще ги вика в пощата?
Върху него напираха други хора, които си проправяха път напред. Той постоя още около минута при гишето и пое към изхода.
Големият часовник на стената показваше седем без четвърт. Синцов извади от джоба на рубашката своя часовник и премести стрелката две минути напред. По-рано носеше ръчен часовник, но сега, ако го носеше на дясната ръка, щеше да губи много време, докато с протезата закопчее каишката! А да го носи както по-рано на лявата — също бе неудобно: трябва да слага часовника над ремъка, на който се крепи протезата.
Вече беше време да тръгват за Архангелское при Серпилин. За да стигнат там, бяха достатъчни четиридесет минути, но трябва да имат резерв.
Като слагаше часовника в джоба, Синцов си спомни за писмото на Артемиев, извади го и погледна адреса: „Горки“ четири, апартамент номер шест — съвсем наблизо, срещу пощата.
На плика не беше написано фамилното име — само адресът, телефонът и другите две имена: „Надежда Алексеевна“. Той и по-рано бе гледал тоя плик, но едва сега си зададе въпроса защо не е написано фамилното име.
Сигурно когато се е омъжила за Артемиев, не е сменила предишното си име. Козирьов отдавна е загинал, но въпреки това всички помнят името му, още от Испания. И ето че не го е сменила. А Павел от самолюбие не е искал да напише върху плика чуждо фамилно име. Много просто.
Синцов отиде до автомата и набра номера от плика: реши още сутринта да съобщи макар и по телефона, че е донесъл писмо от мъжа й.
В слушалката един след друг отекваха продължителните сигнали на централата. Той преброи до десет и затвори телефона. Сигурно отсреща още спяха.
Синцов стигна до Архангелское по-бързо, отколкото мислеше. След като научи в регистратурата в коя сграда и в коя стая е генерал-лейтенант Серпилин и мина пешком през парка, още в осем без петнадесет бе там. В щаба на армията беше добре известно, че командуващият става винаги по едно и също време — точно в шест, но кой знае как е тук, в санаториума… Щом са му заповядали да се яви в осем, няма защо да се мъкне по-рано.
Синцов седна на пейката в края на алеята, разкопча полевата чанта, провери още веднъж всичко в нея, отново я закопча и помисли, че ако ще моли да го върнат обратно в строя, трябва още днес да поприказва направо с командуващия: друг такъв удобен случай няма да има.
Той погледна часовника — оставаше му да чака още десет минути, а когато сложи часовника обратно в джоба, видя, че Серпилин е излязъл на външната стълба на сградата.
Облечен в син скиорски костюм и по гуменки, Серпилин с удоволствие примижаваше на слънцето, като ту разперваше ръце встрани надолу с дланите, ту ги свиваше в юмрук и ги прибираше към раменете — навярно се радваше, че може да прави това.
После отвори очи и видя приближилия се и застанал сега на пет крачки от него Синцов.
— Я гледай — каза той почти без учудване и слезе по стълбите.
— Другарю командуващ… — Синцов рапортува както му е редът кой е и по чия заповед идва, а после започна да разкопчава ремъчето на полевата чанта, за да извади писмата.
Но Серпилин го спря.
— Чакай. Ще ми ги дадеш. Първо здравей. — Той стисна ръката му толкова силно, че Синцов го заболяха пръстите — искаше да покаже, че е оздравял. Стисна я и сам се усмихна. — Да идем и седнем на пейката. Жал ми е да ви лишавам от слънцето. Виждаш ли как грее днес? Оздравяващите са най-щастливите хора на света. На всичко се радват, дори до глупост.
Серпилин четеше писмата без очила, само дето държеше листовете по-далече от очите си. А Синцов седеше на пейката до него, гледаше го отстрани и мислеше, че сега командуващият изглежда по-млад, отколкото напоследък на фронта, и че с тоя син скиорски костюм прилича на треньор по футбол или по бокс: мършав е, но кокалът му е здрав и мускулите се чувствуват под блузата.
Серпилин прочете писмото на Бойко веднъж, а писмото на Захаров — два пъти. След втория път се намръщи и около минута размишлява. После се обърна към Синцов и попита:
— Имаш ли молив?
Синцов му подаде молив и подложи на коляното си полевата чанта, за да може командуващият да се разпише по-удобно на пликовете.
Серпилин се разписа, отбеляза деня и часа на получаването и върна на Синцов пликовете, а писмата продължаваше да държи в ръка.
— Картата у тебе ли е?
— Тъй вярно.
— Тогава да влезем в къщи, да докладваш обстановката.
„Къщата“ на командуващия беше хубава, просторна, с голям никелиран креват, гардероб с огледало и мебели в дочени калъфи. В средата на стаята имаше кръгла маса с плюшена покривка. Върху масата — купчина книги и шише с вода.
Серпилин кимна, като показваше, че картата за доклада трябва да се сложи там, взе купчината книги в сам ги отнесе на перваза на прозореца. Синцов постави шишето върху нощното шкафче до кревата и започна да сваля плюшената покривка от масата. Като се върна при масата, Серпилин направи движение, сякаш искаше да му помогне, но Синцов бързо се справи с покривката, сгъна я и я метна върху стола. Онова, което, отстрана изглеждаше трудно за сакатата му ръка, в действителност не го затрудняваше толкова много, а трудни бяха тъкмо такива дреболии, за които никой дори не мислеше — например да закопчее двете копчета на десния ръкав на рубашката си…
Синцов разгъна картата и започна да докладва обстановката, като правеше с молива само едва забележими линии, които после можеха да се изтрият с гума. Подобен доклад по чиста карта, върху която не беше отбелязан нито нашият преден край, нито предният край на противника, нито първите, нито вторите ешелони, нито командните пунктове, нито тиловите служби, нито огневите позиции, изискваше напрежение на паметта. Синцов се стремеше да бъде на висота и да не допусне нито една неточност, макар и да разбираше, че за Серпилин сега най-важни са не самите контури на огневите позиции или флагчетата на командните пунктове, а нещо съвсем друго — онова, което постепенно изникваше пред него зад всички тия подробности. Най-важното за Серпилин беше, че като се съди по определената за неговата армия тясна полоса, в която на предния край бяха разположени само две дивизии, а четири оставаха в дълбочина, можеше да се мисли, че тъкмо тук, в полосата на неговата армия, ще бъде нанесен главният фронтови удар. Ако армията му бе сложена на спомагателно направление, едва ли щяха да й дадат толкова тясна полоса и щяха да ешелонират толкова дълбоко дивизиите й.
Като си пое дъх и тоя път изобщо не докосваше картата, с върха на молива Синцов очерта във въздуха, на около тридесет километра от фронтовата линия, един кръг, който обхващаше горския масив и няколко населени пункта.
— Генерал Бойко заповяда да ви доложа, че тук, в нашата полоса, започва да пристига стрелковият корпус, който ще бъде придаден към състава на нашата армия.
— С това трябваше да започнеш! Какъв корпус? Кой му е командир? — весело попита Серпилин.
По лицето му се виждаше колко е зарадван от новината за тоя корпус: щом му дават още един корпус, значи, армията наистина ще нанася главния удар.
— Не мога да знам, другарю командуващ.
— И на това съм благодарен — все така весело каза Серпилин. — Сгъни картата и ми я остави.
Синцов сгъна картата и извади от чантата полевата книжка:
— Моля да се разпишете, другарю командуващ.
Серпилин се разписа, хвърли молива на масата и закрачи из стаята, сякаш не знаеше какво да прави сега и със самия себе си, и със застаналия пред него Синцов. После се спря и попита:
— Закусвал ли си? Само не лъжи!
И като чу, че още не е закусвал, каза, че повече не обещава, но с извара или каша от грис ще може да го нагости. А всички други въпроси — после, на пълен стомах.
— Да вървим, ще взема само пешкира, веднага след закуска имам процедура, а ти ще ме почакаш в градината, ще събереш мислите си; ще има много въпроси!
Той взе пешкира от таблата на кревата, метна го през рамо и попита:
— Имаш ли и други, странични поръчения в Москва? Не може да не са ти дали! Генерал Бойко не е такъв човек…
Синцов не успя да отговори. Вратата се отвори, в стаята влезе висока жена с бяла медицинска престилка — сигурно лекарка — и строго попита Серпилин, както началник пита подчинения си:
— Защо още не сте на закуска? Навсякъде ви търсих. Главният терапевт пристигна… Вече му казах, че веднага ще отидете при него, а вас никъде ви няма…
Чак сега тя забеляза застаналия в другия ъгъл на стаята Синцов и недоволно го погледна.
— Не видях, че имате гости.
— Това е мой офицер. Донесе ми писма и докладва обстановката. А освен всичко друго сме бойни другари, заедно излизахме от обкръжение… Запознайте се.
Серпилин започна неуверено, дори несвойствено за себе си, сякаш се стесняваше от присъствието на тая жена. Но последните думи изрече с усмивка, дори улови Синцов за рамото и го побутна към нея.
— А аз съм лекуващият лекар на вашия командуващ — каза жената. — Разбирам, че ви попречих, но той трябва да върви!… Сега най-важното за вас е главният терапевт!
Тя каза това вече не на Синцов, а на Серпилин и първа излезе от стаята. И после продължи да върви по алеята пред тях, като се обръщаше от време на време и ги подканяше да не изостават.
Докато крачеше отзад, Синцов забеляза онова, което не можеше да не забележи, гледайки я в гръб: че е добре сложена — повече здраве му кажи — и когато върви изглежда едва ли не двадесетгодишна.
„Макар че в действителност сигурно е по-възрастна от мене — помисли Синцов, като си спомни красивото, но вече не съвсем младо лице на жената. — Някъде към тридесет и пет, не по-малко…“
Серпилин измина мълчаливо първите сто крачки, а после погледна отстрана Синцов, който, както му е редът, вървеше малко по-назад от началството, подкани го с тоя поглед да се изравни с него и каза:
— Да се върнем към разговора. Имаш ли поръчения или нямаш?
Синцов отговори, че има: заповядано му е да отиде в топографското управление на Генералния щаб и да получи нови картни листове.
— Кои?
Синцов изброи буквите на листовете, които трябваше да получи, и Серпилин доволен се усмихна: всичко съвпада — картните листове, които щеше да получи Синцов, също говореха за предстоящото настъпление.
— Щом имаш поръчение — каза Серпилин, като помълча малко и направи още няколко крачки, — ще постъпим тъй: сега върви, върши работа, а утре в девет ще дойдеш тук за отговора на писмата, вече готов за път… Как мислите, Олга Ивановна, колко време ще ме задържи сега главният терапевт?
— Не мога да ви кажа, Фьодор Фьодорович — каза жената, като се обърна вървешком, но не забави крачките си. — Мисля, че не трябва да жалите времето си за главния терапевт. Колкото ви задържи, толкова — стига да имате полза.
Каза това и продължи нататък.
— Другарю командуващ, разрешете да се обърна към вас по личен въпрос — помоли Синцов, като съобрази, че само след няколко минути ще стигнат до главната сграда, а по-добре бе да приказва със Серпилин, преди той да е написал писмата до армията.
— Добре де, кажи — весело рече Серпилин, както почти всичко, което казваше тая сутрин. — Още повече, донесе хубави новини от действуващата армия в престолния град Москва; в царско време само за това са давали кръстове на куриерите!
Синцов каза, че неотдавна е ходил в сто и единадесета дивизия, в бившия си полк, при Илин, и го тегли отново да се върне в строя. През последната година е свикнал с ръката си, надява се, че и в строя няма да му пречи.
— Като се върна, ще помислим. Може да те пратим за началник-щаб на полк… — Серпилин прехвърли в ума си стъпалата, по които бе минал Синцов в службата си на фронта, и малко остана да добави: „А може и за командир“. Но се сдържа: по-добре е да обещаеш по-малко, а да направиш повече, отколкото обратното. Вместо това късо каза: — Преди началото на боевете ще бъдеш в строя. Ще изпълня тая молба. Други има ли?
— Няма, другарю командуващ.
— А утре сутринта ще ми разкажеш за нашата сто и единадесета дивизия, отдавна не съм бил в нея… За колко време стигна до Москва?
Без да се впуска в оплаквания, Синцов доложи, както си беше — за двадесет и един часа, но добави, че ще изминат обратния път по-бързо.
— Множко е — каза Серпилин, като навярно помисли за самия себе си и за предстоящото си пътуване до фронта.
Пред тях беше главната сграда, а вляво — порталът, зад който Синцов бе оставил колата.
— Утре в девет, ако времето е лошо, ще ме търсиш в стаята — каза Серпилин, — а ако е хубаво, ще се разхождам тук.
— Ясно, другарю командуващ.
Серпилин се сбогува с него, лекарката също му протегна ръка, лицето й бе станало толкова добро, сякаш той бе направил нещо хубаво за нея.
— Нека вече нито един куршум да не ви докосне!
И тръгна заедно със Серпилин към главната сграда.
Синцов просто не разбра защо тя изведнъж толкова сърдечно му бе казала това. Дали защото бе забелязала ръката и нашивките му за шест ранявания? Или по някаква друга, неизвестна причина…
Синцов имаше достатъчно работа за през целия ден. Най-напред отиде в Московското комендантство да се регистрира, да получи купони за стола и разрешение за легло в офицерското общежитие при комендантството; после трябваше да отиде с шофьора до ремонтния завод при Яузкия мост. И не просто да отиде, а със собствените си уши да чуе, че утре към осем вилисът ще бъде в движение. Остави колата там, отиде с трамвая до центъра и цял час чака в бюрото за пропуски — търсеше по телефона началника, който можеше да издаде нареждане за пропуск, а като се свърза с него, зачака да пуснат заявката. Получи пропуска, качи се горе и разбра, че разрешението за получаване на комплекта карти зависи не само от тоя началник, при когото се бе озовал, а и от друг — трябваше да чака и другия. А после се оказа, че самите карти ще получи не от тоя, а от друг отдел, който се намираше на другия край на града; докато отиде там, докато телефонира отново и чакаше новия пропуск, стана почти шест часът. Наредиха му да дойде утре към десет часа сутринта, за да вземе картите. Наистина всичко друго, каквото трябваше, вече бе направено. А и това, че ще получи картите утре, бе добре: къде да се мъкне с тях цяла вечер из Москва без кола? Ще върви като вързан за тях, без да ги изпуска от ръце.
Знаеше, че е рано, че отговорът на телеграмата не можеше да е пристигнал, но все пак отиде в Централната поща, промъкна се към гишето „До поискване“, пъхна вътре документите си за самоличност и чу, че няма никакви телеграми за И. П. Синцов.
След това още веднъж потърси по автомата жената на Артемиев. Вече три пъти я бе търсил през деня — никой не се обаждаше. Не се обадиха и сега.
„За всеки случай трябва да прескоча там, да пусна писмото в кутията, а после пак ще я потърся. Може и да е заминала някъде, кой знае… — с мимолетен интерес помисли Синцов за Надя. — Колкото и да тормозеше Павел тогава, в училище, когато всички учехме заедно, колкото и да се мъчеше животът да я откъсне от него, все пак в края на краищата се събраха. Павел дочака своето. Тогава всички бяхме по на седемнадесет-осемнадесет, а сега и тя като Павел е на тридесет и две, най-малко на тридесет и една…“
Като при удар на жива рана в остър ръб той отново си спомни за Таня — как през една от най-щастливите им нощи, след като тя, вече оздравяла от тифуса, се върна на фронта, намери го и цяла нощ не искаше да спи, смееше се и му разказваше всякакви подробности от своя живот, които по-рано просто не бе успяла да му разкаже. Между другото му разправи как се е запознала с Надя и с майка й, как в апартамента им изплашила с пистолета си един спекулант, когато той делял с майката на Надя спекулантската си захар. А за Надя казваше, че е свястна жена. Тогава той не започна да спори с нея — какви ти спорове тогава, през оная нощ. Беше в края на юни, седмици преди началото на Курската битка…
Синцов излезе от пощата и тръгна надолу по улица „Горки“, като непрекъснато вдигаше ръка към козирката на фуражката си — поздравяваше или отговаряше на поздравилите го военни, които идваха насреща му. В Москва имаше много военни, бе забелязал това още сутринта. Войната е голяма и за мнозина пътищата й от фронта към тила и от един фронт към друг минават през Москва. През целия ден Синцов чувствуваше колко голяма е тая война — и докато чакаше в бюрото за пропуски, и докато обикаляше различните управления и отдели.
Пристигналият от фронта по служба фронтови майор се чувствуваше тук, в Москва, само като прашинка от тая война. Никой не му правеше спънки в работата, напротив, отнасяха се доброжелателно към него, дори гледаха с уважение четирите му бойни ордена, двата медала, за Москва и Сталинград, и шестте нашивки за ранявания — три златни за тежките и три червени за леките. Но работата, по която бе дошъл, беше само една от многото хиляди, които минаваха всекидневно през тая военна машина, управляваща единадесет воюващи и два невоюващи фронта — Закавказкия и Далекоизточния, десетина военни окръга, транспорта, съобщенията, хиляди болници и хиляди други неизброими различни учреждения и ведомства. И това изобилие на военни по улиците на Москва беше само житейско отражение на мощта и необхватността на цялата тая военна машина.
Като стигна до долния край на улица „Горки“, Синцов я пресече и започна да се изкачва нагоре по другия тротоар. Ако се съди по номера, Надя трябваше да живее във втората голяма сграда тук, от дясната страна.
Той спря, като си спомни това добре познато място такова, каквото беше през октомври четиридесет и първа година. За последен път бе минал оттук не през октомври, а вече през ноември, в строя, на парад, и от това ветровито ноемврийско утро в паметта му бяха останали не къщите, а танковете, наредени в колона, един след друг по цялата улица „Горки“. А от шестнадесети октомври бе запомнил тъкмо къщите и разни подробности: телефонния автомат със строшени стъкла и люлеещ се шнур без слушалка, останките от обгорели книжа, изхвърлени през прозорците, закритите догоре с пясъчни чували витрини на магазините. Сега чувалите ги нямаше, витрините бяха цели, измити и зад тях се тълпяха хора.
Както се бе спрял, той забеляза как покрай него мина и бегло, с любопитство го погледна един нисичък червенокос човек с червеникав като косата му костюм и здраво стегнат възел на пъстрата вратовръзка. Синцов помисли, че са се срещали някъде, но продължаваше да стои и да гледа хората, които се тълпяха зад стъклата на магазина, когато изведнъж човекът отново изникна пред него.
— Здравейте, другарю батальонен к-к-командир! — Човекът така заекна на думата „командир“, че Синцов веднага си спомни къде е виждал тоя червенокос пелтек — в своя батальон, при Сталинград, в първия ден на зимното януарско настъпление, заедно с Люсин.
— Аз съм Гурски — каза червенокосият. — Ако не г-греша, бях във вашия б-батальон на кота сто тридесет и седем и две, к-която превзехте извън з-заповедта, както се казва, п-по собствено желание. Затова съм ви и запомнил. Не г-греша, нали?
Той протегна на Синцов покритата си с червеникави косми луничава ръка.
— Не грешите, аз съм — каза Синцов.
— Радвам се да ви видя на тоя с-свят, т-толкова зле приспособен за п-продължително с-съществуване на батальонните к-командири от п-пехотата — каза Гурски. — Изобщо се радвам, когато виждам хората за втори път. П-при моята п-професия — днес тук, утре там — това не ми се удава т-твърде често. Какво п-правите в Москва?
— Малка командировка. Утре пак се връщам на фронта.
— На к-кой, ако не е тайна?
Синцов му каза името на фронта.
— Я гледай к-къде сте се озовали! А аз през п-последните месеци се шляя из Москва. Въпреки н-незавършеното ми средно образование главният редактор ме принуди да п-пиша п-подлистници за историята на руското офицерство. М-може би сте ги чели?
— Четох първите два. Но не мислех, че сте вие, сметнах, че е някой ваш съименник от старите офицери.
— За съжаление дори сега не п-принадлежа към оф-офицерското съсловие п-поради п-пълната си негодност за военна с-служба. — Гурски посочи с пръст дебелите си марсиански очила. — П-пак съм си н-необучен волнонаемник. А п-по социален п-произход съм обущарски син, като д-другаря Сталин.
Синцов се усмихна. Естествено помнеше от биографията, че Сталин е син на обущар, но сега, след трите години война, беше някак странно да си спомниш това.
— Погрижихте ли се вече за прехраната си?
— Още не — отново се усмихна Синцов на необикновения начин, по който Гурски му говореше за най-обикновени неща.
— Им-мате ли някакви лични п-планове?
— Общо взето не. Само трябва да пусна едно писмо в кутията, ей там… — Синцов посочи с ръка сградата, пред която стояха.
— Вървете да го п-пуснете — рече Гурски, — а аз ще ви п-почакам. К-каня ви на об-бед. Както се казва, без много церемонии. Т-тет-а-тет.
Изрече всичко това кокетно, сякаш бе заел тия думи от собствените си статии за историята на руското офицерство. И Синцов пак се усмихна.
— Къде ще обядваме?
— Т-това вече е м-моя работа. Днес е м-мой ред да ви гощавам в отговор на вашата ст-талинградска трапеза.
— Не помня да сме ви гощавали.
— Вие не п-помните, а аз помня вашата к-каша с консервирано месо и д-двойната порция в-водка, която ми отстъпи заместникът по политическата част на вашия полк. К-как е той, ж-жив и здрав ли е?
— Убиха го.
— С-странно нещо. З-защо добрите хора по-често б-бързат за оня свят от н-негодниците? Добре, тръгвайте, ще ви ч-чакам тук, без да мърдам от м-мястото си.
Когато Синцов се качи на четвъртия етаж и за всеки случай позвъни на вратата, а после пусна писмото в отвора на пощенската кутия и се върна, Гурски го чакаше наистина без да е мръднал от мястото си и дори в същата поза — стоеше и мислеше нещо.
— За какво сте се замислили? — попита Синцов.
— За н-несъвършенството на тоя свят, за какво друго м-могат да мислят п-порядъчните хора, когато останат насаме със себе си? — каза Гурски без усмивка. — Елате да идем м-малко п-по-нагоре, понякога т-там ме х-хранят за същите п-пари, к-както и в другите свободни рест-торанти, само че м-малко п-по-добре.
— Няма ли да се охарчим? — Синцов си спомни, че има у себе си малко пари.
— Вие няма да се охарчите, защото ви к-каня аз, а аз н-няма да се охарча, п-понеже току-що п-получих пари, наведнъж за т-три уводни статии. П-предостатъчно са за п-половинка с прилично мезе.
— Когато работех във вестника, не обичах да пиша уводни статии — каза Синцов. — Но вашите в „Красная звезда“ си ги бива — не си поплювате.
— Благодаря — без усмивка каза Гурски, сякаш похвалата на Синцов засягаше лично него и тъкмо той е писал тия уводни статии, без да си поплюва.
Той улови Синцов за лакътя.
— Внимавайте да не ви с-сгази някоя к-кола, неп-подходяща с-смърт за фронтовак, д-дори ако п-по навик нап-пишат, че е г-геройски з-загинал. А аз об-бичам да пиша уводни статии. — Той продължаваше да държи Синцов за ръката, макар че вече бяха пресекли улицата и отново крачеха по тротоара. — Създал съм у себе си н-навика да се чувствувам б-безименен герой. А освен т-това, м-може би ви е известен изразът на М-молтке за офицерите от Генералния щаб: „Бъди, а не само изглеждай нещо.“
— Чувал съм го от нашия началник на оперативния отдел — каза Синцов. — Обича да се утешава с това.
— Сега в оп-перативния отдел ли сте? — попита Гурски и преди Синцов да е успял да отговори, кимна към ръката му: — К-къде стана т-това?
— Още там, в Сталинград, през последния ден.
— Ясно.
Те направиха мълчаливо няколко крачки и Гурски изведнъж се закова на едно място, сякаш го бе спряло нещо невидимо.
— Когато казахте за п-последния д-ден, п-помислих си за ония, които ще з-загинат в п-последния д-ден на войната. Оч-чевидно близките им ще ги оп-плакват п-повече от всички други. П-последният д-ден на войната сякаш е м-можел да мине и б-без това. Макар че в действителност т-тъкмо з-защото е п-последният ден на в-войната, в него т-трябва да з-загинат и п-последните н-няколко стотици хиляди хора. А че войната неп-пременно ще има п-последен ден, е зап-планувано от двете страни още от п-първия й ден. Въпросът е к-кога и к-къде ще е той.
— А вие как мислите, кога или поне къде?
— Логиката на п-последните събития п-подсказва, че ще е в Берлин, стига само да не ни изп-преварят с-съюзниците к-което е н-нежелателно с оглед на с-следвоенните съображения.
— Следвоенните съображения! — усмихна се Синцов. — Не е ли рано за тях?
— З-защо да е рано? К-когато следвоенните с-съображения възникват с-след войната, вече е к-късно. Те т-трябва да възникват по време на войната и да оп-пределят продължителността на п-паузата между двете войни, тая и с-следващата. А съображенията, к-които ще възникнат с-след тая война, п-преди с-следващата, ще се н-наричат вече не с-следвоенни, а п-предвоенни с-съображения. За с-съжаление от историческо г-гледище е т-тъкмо така.
— Вървете по дяволите с вашето историческо гледище!
— С-съгласен съм, но к-какво да се п-прави? Щом то си с-съществува и пет пари не д-дава? Както е к-казал Маяковски по друг повод. Да го уд-давим във в-водка, така ли? За с-съжаление не съм с-способен, дори след цял литър на д-двама. Изобщо историята е зле п-приспособена за в-веселие, както е к-казал същият Маяковски. К-казвам ви го с т-тъга, като историк по п-призвание.
Синцов си спомни как в началото Гурски бе споменал за незавършеното си средно образование и се пошегува:
— Макар и с незавършено средно?
— С-съвсем п-правилно. Образованият ч-човек се отличава от н-необразования тъкмо по това, че п-продължава да смята образованието си за н-незавършено. Н-не е ли тъй?
Синцов не отговори нищо и си помисли, че различните хора се стремят да покажат превъзходството си над тебе по различен начин: един бърза да подчертае, че благоволява да разговаря с тебе от висотата на служебното си положение, а друг полага усилия да ти втълпи, че е много умен! И най-често е така поради собственото им неразбирателство с живота: единият не е способен да върши това, което му е възложено, а на другия не дават да върши онова, за което се смята способен.
Мъдруванията на Гурски не го ядосаха и той дори с някакво съжаление погледна тоя твърде умен червенокос човек.
— Какво ме г-гледате? — Някакъв животински усет накара Гурски да трепне под неговия поглед.
— Умен човек сте вие.
— П-представете си, п-понякога дори и сам го з-забелязвам — усмихна се Гурски.
„Да, забелязваш го — помисли Синцов. Но както изглежда, другите не винаги бързат да го забележат.“
Те влязоха в ресторанта и седнаха в ъгъла на една маса, на която имаше картонче „заето“.
— Н-не обичам думата „з-заето“, в нея има някаква н-несправедливост. — Гурски обърна наопаки картончето и повика грозничката и вече не твърде млада сервитьорка: — Д-диночка, б-бъди добра, д-дай ни п-половинка и н-някакво м-мезенце по т-твое усмотрение. И п-помоли в к-кухнята Коля да сложи две парчета сланина в т-тигана.
Грозничката и не твърде млада жена се усмихна, сложи на масата пепелник и се отдалечи.
— Често ли идвате тук? — попита Синцов.
— К-когато ми п-позволи бюджетът. Н-не много често. Но в-винаги им оставям по н-нещо отгоре, за да не ме заб-бравят. Хората л-лесно забравят — каза Гурски и без пауза попита: — Кога загина вашият заместник п-по политическата част?
— Също в последния ден при Сталинград.
— А к-как?
— Обикновено, както загиват хората. Минута по-късно стана тихо. Изобщо всичко свърши. Навярно сте прав, че най-много ще оплакваме ония, които ще загинат през последния ден.
— Ако говорим от-откровено, м-можете да не ми вярвате, но още т-тогава ми се стори, че дълго н-няма да го бъде.
— Защо?
— Беше твърде п-праволинеен. К-когато човек върви на зиг-заг, к-куршумите по-рядко го улучват. Разбира се, в п-по-широк смисъл на д-думата…
Сервитьорката донесе водка и хляб. Гурски напълни чашите и без да дочака мезето, отчупи коричка от хляба, намаза я дебело с горчица и я посоли.
— Съветвам ви да п-последвате моя п-пример. Н-наздраве.
Той гаврътна чашата, без да чака Синцов.
— Ч-четохте ли статията ни за д-деня, к-когато б-бяхме при вас?
— Четох я — каза Синцов.
— Беше ли все пак близо до истината? — попита Гурски.
На Синцов не му се искаше да отговори на тоя въпрос и Гурски забеляза това.
— Х-хайде без в-виражи, излезте на п-правата.
Синцов каза, че когато са прочели кореспонденцията за себе си във вестника, при това в „Красная звезда“, естествено настроението им е било празнично. Но както изглежда, изобщо е трудно да се опише боят близо до истината. Ако в разгара на боя изведнъж се появи някакъв неуязвим човек, способен спокойно да наблюдава всичко, което става около него, навярно само той би могъл да опише всичко близо до истината. А когато сам си спомняш какъв си бил и какво си правил в боя, не вярваш на себе си: нима всичко е било така?
— Глуп-пости — каза Гурски. — Вашият н-неуязвим човек н-нищо няма да разбере от б-боя. За да разбереш н-нещо, т-трябва да си поне малко уязвим. П-прав сте, че к-кореспонденцията ни беше п-под средното равнище: п-последният ми опит за к-колективно творчество с вашия п-приятел Люсин.
Синцов почувствува: Гурски очакваше да го попита за Люсин. Но не му се искаше да пита за Люсин. Ако е жив — нека си живее. Ако е убит — мир на праха му.
— Д-другарят Люсин сега е г-голям човек, н-началник на отдел — каза Гурски, така и недочакал въпроса, и подигравателната усмивка не слизаше от лицето му. — Ако войната продължи още г-година-две, ще стане п-полковник и заместник г-главен ред-дактор.
„Дяволите да го вземат, ако ще и главен редактор да стане в който и да е вестник, и главен редактор, и генерал да стане, негова работа, само с Таня всичко да е добре“ — неочаквано си помисли Синцов. Помисли това и сам съзнаваше колко глупава е мисълта му, но все пак, кой знае защо, свързваше едното с другото, сякаш въпросът беше не в страха за живота на скъпия нему човек, а изобщо в борбата между доброто и злото и на това зло трябваше да се даде някакъв откуп за живота и здравето на Таня.
— М-мислите, че греша, като казвам г-година-две — попита Гурски, който бе изтълкувал по свой начин мълчанието на Синцов. — Смятате, че войната ще свърши п-по-рано?
— Съвсем за друго се бях замислил — каза Синцов, като с голяма мъка се откъсваше от разсъжденията си. А що се отнася до сроковете, на фронта човек винаги живее или с текущата, или с предстоящата операция — за нея си мисли, с редки изключения. Наистина неотдавна в един разговор помежду си мерихме дори с пергела докъде колко ни остава. И се оказа, че от гората, в която е разположен оперативният ни отдел, до Могильов са осемдесет километра, до Минск — двеста и петдесет, до Берлин — хиляда и двеста. Разстоянието е все още прилично при каквито и да било темпове на настъпление. Дори сега те пак са два пъти по-близо до Москва, отколкото ние до Берлин. Ако се гледа по картата.
— К-както е известно от в-военната история, по време на П-първата световна война Германия поиска п-прошка още когато войските й се намираха на френска територия.
— И това ми е известно — каза Синцов. — Но не се наемам да съдя кога ще стане. Войната ме научи да мисля конкретно: седя в оперативния отдел на армията, виждам на картата пред себе си Могильов — мисля за Могильов. А като се върна от Москва, ще стана началник-щаб на полк, ще имам пред себе си на предния край блато и гора, а в дълбочина — три височини и едно село — за тях и ще мисля…
— А з-защо сте… — започна Гурски, но млъкна.
Най-после сервитьорката идваше към тяхната масичка. Той вече няколко пъти бе поглеждал към вратата на кухнята, като нервно проточваше от яката обраслата си с червеникави косми шия, и сега сякаш се канеше да укори сервитьорката, но видя, че освен чинията с кета[1] и нарязания на колелца лук, върху таблата й има и чиния с горещи картофи, и каза:
— К-картофи! Браво, Д-диночка! Сега виждам, че наистина ме помниш.
Изпиха още по една чашка водка и хапнаха от солената кета и картофите с масло. Синцов похвали и рибата, и картофите, защото всичко беше наистина вкусно и защото искаше да достави удоволствие на Гурски, който просто засия при вида на тия картофи.
— Разумният човек т-трябва да умее да извлича п-по-голямо удоволствие от д-дребните житейски радости — каза Гурски, като дъвчеше своя картоф и вече не за пръв път по време на разговора им сякаш отгатваше мислите на Синцов. — З-защото колкото повече са съществените мисли в г-главата му, толкова п-по-рядко изпитва г-големи радости в живота. Всичките му н-надежди са в д-дребните. Х-хайде да изпием още по една, та все п-пак да станат п-повече. А с-сега ще ви задам въпроса, от к-който ме отвлякоха к-картофите. З-защо от оп-перативния отдел на армията отивате н-началник-щаб на полк?
— По-близо до войната — каза Синцов и Гурски се задоволи с това, не продължи да го разпитва.
— К-като започнете да н-настъпвате, ще дойда при вас в п-полка. М-мисля, че ще ви н-намеря. Н-нашата редакция е добре информирана. Само трябва да завърша моята ист-тория на руското офицерство, докато н-не сте започнали да настъпвате, без да сте я д-дочели.
— Докато не я дочетем, няма да започнем — усмихна се Синцов. — Впрочем четат я с интерес. Ще има ли още много?
— На п-привършване съм. Вече стигнах от П-петър Велики до Ск-кобелев. А Руско-японската и Германската война за съжаление н-не изобилствуват с п-положителни п-примери. Интересно — каза Гурски, като помълча малко, — какво се г-говори във вашите офицерски среди за вт-тория фронт?
— Малко говорим. Омръзна ни да се занимаваме с празни работи — каза Синцов.
Гурски се усмихна.
— Въпросът кога ще бъде открит вторият фронт си има своя д-диалектика — каза той. — От една с-страна, забавянето на втория фронт ни п-принуждава всеки ден да г-губим излишни хора в б-боевете. И за тях т-това е съвсем из-згодно. А от д-друга страна, к-колкота по-рано го отк-крият, толкова п-по-големи шансове имат п-първи да влязат в Б-берлин. С-сега скоро ще го открият. С-след като тая п-пролет стигнахме до г-границите на Румъния, л-лично за м-мене това е п-почти очевидно. Те не м-могат да си позволят ние да освободим т-твърде голям къс от Европа, без да ги ч-чакаме.
— А аз понякога мисля много по-просто — каза Синцов, — дали най-после ще им стане съвестно?
— А според вас, на к-кого по-точно т-трябва да стане с-съвестно? — попита Гурски. — На Ч-чърчил ли? З-защо?
— Не знам — каза Синцов. — Но според мене някъде дълбоко в душата все пак трябва да им е съвестно.
— Е, да, м-може би на някои наистина е с-съвестно, още п-повече д-дълбоко в душата. Но ще открият втория фронт не з-защото им е с-съвестно, а з-защото им е н-необходимо.
— Да се мисли по такъв начин е най-лесно — каза Синцов. — Само че някак не ми се иска да живея така.
Каза го не за втория фронт, а за нещо далечно и страшно, което се криеше зад думите на Гурски и засягаше не само втория фронт, но и целия живот.
— Н-ние изобщо не ж-живеем п-по лично желание, а п-по необходимост — каза Гурски. — К-както ни е известно, при н-нормални обстоятелства не п-приемаме самоубийството. На п-пръв поглед работата е п-проста: щом н-не искаш да живееш, н-недей живя. А всъщност от т-тебе се иска д-друго. Не искаш да живееш, а трябва да ж-живееш. Тъй като това е обществена н-необходимост. Д-дори когато се сблъскаш с т-толкова г-груба истина, че п-просто не ти се ж-живее. Но трябва да ж-живееш.
— Вървете по дяволите! — каза Синцов. — Вие непрекъснато мислите някак наопаки, с дясната ръка ловите лявото си ухо.
— Н-не винаги, но се ст-тремя — усмихна се Гурски. — К-когато мислиш в такова н-неудобно положение, т-това те избавя от п-първите попаднали мисли и те н-навежда на п-по-съдържателни.
В тоя момент най-после им донесоха сланината. Гурски отново й се зарадва така, както преди малко на картофите — и задето я бяха донесли в самия тиган и задето току-що я бяха свалили от печката, още цвъртеше.
При тая огнедишаща сланина те бързо и неусетно изпиха цялата водка.
— К-какво, уморих ли ви с разговорите на отвлечени теми? — попита Гурски.
— Да, трудничко е за несвикналата ми бедна глава на фронтовак — каза Синцов без усмивка.
— Б-браво на батальонния к-командир, н-натри ми носа и дори н-не се усмихна. М-моята с-слабост е да се смятам за п-по-умен от събеседника! Нека м-минем на конкретни т-теми. Да ви настаня ли някъде да н-нощувате?
— Благодаря, вече се настаних в комендантството.
— П-първият въпрос отпада. Малко п-по-късно отивам на гости у една д-дама. Предп-полагам, че там ще има и д-други. М-мога да ви взема със с-себе си, ост-таналото зависи от вас.
— Нямам желание — каза Синцов. — Страх ме е, че нещо се е случило с жена ми. Пратих й бърза телеграма в Ташкент и чакам отговор.
— М-мисля, че ако п-прекарате добре вечерта в М-москва, това няма да н-навреди никак на жена ви в Т-ташкент. Още повече на т-толкова голямо разстояние. Но естествено вие п-по-добре знаете — каза Гурски и вдигна ръка. — Н-не се сърдете. П-понякога шегите ми са п-по-глупави, отколкото трябва. Г-гледайте на това като на неизбежния процент неточни попадения.
Той взе сметката от сервитьорката и се зае да плаща.
— Защо все пак и аз да не участвувам? — попита Синцов.
— С-следващият обед е от вас. Във вашия п-полк.
Гурски плати и те станаха.
Когато тръгнаха между масите към изхода, от една далечна маса, на която седяха няколко жени и мъже, цивилни и военни, стана някакъв човек и замаха на Гурски с ръце:
— Боря, ела тук.
Гурски отговори с жест, че ще се върне при тях, излезе заедно със Синцов във вестибюла на ресторанта и продължаваше да стои и да чака, докато Синцов взимаше фуражката си от гардероба.
— Е, добре. — Синцов сложи фуражката. — Благодаря ви за гощавката и за разговора на отвлечени теми.
— Не б-бъдете от-тмъстителен — каза Гурски. — В-въпреки старанието ми да б-блесна пред вас, общо взето, съм добро м-момче. Б-бъдете щастлив, д-доколкото е възможно. И за б-бога, н-нека с жена ви всичко е н-наред, н-наистина само т-това ви липсва!
Той здраво стисна ръката на Синцов, който вече на излизане през вратата почувствува с гърба си, че Гурски продължава да стои и да гледа подире му, без да бърза да се върне при очакващите го в салона на ресторанта московски познати.