Константин Симонов
Последно лято (8)

Осма глава

Дивизията се бе разположила за отбрана на широк фронт. От щаба на полка до щаба на дивизията трябваше да изминат почти десет километра без светлина, защото напоследък беше строго забранено да се пътува близо до предната линия дори с маскировъчни мрежи на габаритите. Вдигнатият посред нощ, недоволен шофьор мълчеше, а Синцов седеше до него в тясното трофейно опелче кадет и мислеше за себе си. Безполезно беше да гадае защо изведнъж го бяха извикали цяло денонощие по-рано, отколкото му бе заповядано да остане в дивизията. На фронта човек не принадлежи на себе си, а в оперативния отдел — още по-малко от другаде. Мислеше не защо са го извикали, а изобщо за живота си. Всичките днешни разговори го подтикваха към това.

„Да, когато днес Илин ми предложи да му стана началник-щаб, и на мене ми се прииска. А защо? Искам да бъда по-близо до войната? А сега не воювам ли? Нима едногодишната служба в оперативния отдел вече ме е накарала да мисля така? Илин казва: «наблюдаващи». Естествено работата не се свежда до това. Все пак най-често и преди всичко ти поставят задача да помогнеш. Но се налага да докладваш и за нередностите. Иначе не може. И това, разбира се, не е много за радване. Понякога, доказвайки чуждата лъжа, се въвираш направо в ада, а после, като я докажеш, ти дотежава. Защото знаеш: в повечето случаи докладват неточно и дори лъжат не от подлост, а поради трудността на създалото се положение. И ако смениш мястото си с оня, който не е намерил сили в себе си да изпълни докрай задачата, на когото е оставало малко, за да стигне, да допълзи, да се добере до целта, кой знае дали би съумял да го направиш по-добре и да докладваш по-вярно от него! Понякога ти се струва, че би го направил! А друг път си представяш как си влязъл в неговата кожа и се съмняваш в себе си, защото вече си свикнал с друго: идваш и си отиваш, идваш и си отиваш, имаш време да починеш от опасността, а хората си остават все там, в боя… Вървиш през зимата към предната линия, в кишата, в калта, с мокри валенки, и затъваш на всяка крачка в снега. А след продължителния обстрел снегът е целият изровен. И убитите още не са прибрани. И над главата ти, напомняйки за себе си, свирят отделни мини. Вървиш като в ада. А не отиваш бог знае къде — само до командния пункт на батальона, не по-далече!“

Синцов си спомни как след зимния бой за една височина на плацдарма отвъд река Слюдянка, когато след шестата заповед — да се превземе! — привечер все пак я превзеха, командирът на дивизията генерал-майор Тализин изпи на наблюдателния си пункт почти половин манерка и тръгна сам да събира ранените в подножието на височината:

— Елате с мене, майоре!

Имаше много ранени, те лежаха по цялото подножие на височината. И въпреки че бе изпил почти половин манерка, Тализин не вървеше като пиян — изобщо не го бе хванало — а беше само някак странен, подтиснат. Да се оправдае ли искаше вътрешно пред ранените си войници, лежащи под тая височина, съжаляваше ли ги или не знаеше какво да прави със себе си — такава мъка го бе обзела след тежкия бой, че помъкна подире си и Синцов, и своя адютант, и ординареца, и двама автоматчици. И заедно със сновящите по склоновете на височината санитари вдигаше ранените от дълбокия, мокър сняг. Понякога само помагаше, а друг път сам намираше някого встрани, мяташе го на раменете си и го мъкнеше към носилките. После изведнъж си спомни за ръката на Синцов, когато той лошо, неловко му помогна, и каза:

— Добре, добре, ти си върви. Защо тръгна с мене?

Но къде вече можеше да отидеш? И още цял час обикаляхте и прибирахте ранените. Какво ли не става на предната линия! Ако разкажеш някому, няма да ти повярва. И когато отново попадна при същия командир на дивизия, когато вече всичко беше наред, когато тръгнаха напред, далече напред, самият Синцов не можа да го познае, видя съвсем друг човек. Сякаш не само оная височина бе останала далече назад, но и човекът, който прибираше ранените, бе останал там, в подножието й…

„Да, добре ми е известно какво е предна линия — помисли Синцов, като си спомни за Тализин. — Какъвто и да стана — командир на полк или началник-щаб — има още много страх да бера до края на войната. И все пак искам да съм по-близо до нея. Щом тогава, след болницата, ме оставиха в армията, сега искам да ида докрай.“

Мислеше за това, за което вече неведнъж бе мислил на фронта. „Случва се и така: доброто прави човека, по-лош, а лошото — по-добър… Във всеки случай мене тъкмо лошото ме направи по-различен в сравнение с онова, което бях преди войната. Как ще забравя оная переправа на Днепър, когато отгоре, от брега, германците ни кълцаха с автоматите по главите като зелки със сатър? Или оня лагер с наши военнопленници, който превзехме от германците край Сталинград и в който намерих Бутусов? Той и сега е жив и воюва. И вече след лагера го разжалвали в редник, задето като командир на рота въпреки заповедите не взимал германците в плен. И го разжалвали, и го ранили, а неотдавна писа, че пак се е върнал в строя и пак командува рота. И той като мене не иска войната да свърши без него. А какво искам аз на фронта за самия себе си? Както всички, искам да бъда жив. Друго нищо особено не искам. Синцов се запита как би погледнала Татяна на стремежа му да отиде в полк, ще го одобри ли, или не? Гласно би казала: да! Но не знам какво ще си помисли. Какво иска да бъде — е едно, а доколко й стигат силите за това — съвсем друго. Човек иска много от себе си. Но не на всичко е способен. Така е с мене. Така е и с нея.“ — помисли си той за Таня с нов пристъп на тревога.

Шофьорът рязко спря: на пътя пред колата бе застанал войник с автомат, зад него се тъмнееше бариера.

— Рядко се виждаме — бяха първите думи на Артемиев, когато отведоха Синцов в селската къща, където се бе настанил командирът на дивизията. — Последния път беше преди повече от пет месеца.

— Скоро ще станат шест — каза Синцов.

— Още по-лошо. Искаш ли чай? — Артемиев кимна към масата. Там имаше термос и две чаши. — Друго не ти предлагам, знам, че вече си пил.

— И чай не искам.

— А аз ще си налея. Вечер ми се пие. Някой път дори посред нощ се събуждам и пия. — Артемиев си наля половин чаша черен чай и завинти капачката на термоса.

— Не знаеш ли за какво ме викат?

— Нямам представа, изглежда, потрябвал си им нещо. Лично вашият Перевозчиков се обади: независимо дали си свършил, или не, работата при нас, точно в шест да си там!

— Не можах да свърша. В два полка бях.

— Знаем. Я кажи какви са наблюденията ти!

Артемиев по навик притегли към себе си бележника от масата и започна да слуша Синцов. Но почти не стана нужда да си води бележки. Според Синцов в дивизията, там, където е ходил, с редки изключения, всичко е било нормално и по отношение на маскировката, и по отношение режима на огъня и движението. А за триста тридесет и втори полк — полка на Илин — изобщо нямаше забележки.

— Илин винаги се стреми да бъде пръв — каза Артемиев, като изслуша Синцов. — А след оня случай с храната — два пъти повече. Пък и какво да говорим, всички се стремим. Знаеш ли от какво се състои нашият живот на фронта?

— От какво?

— Както и всеки живот, само от две неща: от хубаво и лошо. Хубавото сега стана много повече, но и лошото все още си е доста, макар че пред началство така не се говори!

— Мене ли имаш пред вид?

— Защо не и тебе. Освен войника на фронта всички са началници. Утре ще мина по следите ти по предния край. Не е изключено да са преметнали щабния другар.

— Не мисля — каза Синцов.

— Кой знае. Все пак не си кадрови офицер и не познаваш всичките ни тънкости.

— А Илин познава ли ги? — попита Синцов.

— Познава ги, макар че не е кадрови офицер. Всичко е изучил. А ти защо се сравняваш с него? И след четиридесет години Илин ще легне в ковчега с военна униформа. Ако го уволнят преди това, все едно че жив ще го заровят! А ти воюваш, докато трае войната. Може да се смята, че вече си воювал, колкото е трябвало — сега само от тебе зависи.

— Стига, нека оставим това. — Синцов се намръщи.

Сега, след тия думи на Артемиев, стана по-трудно да говори с него за предложението на Илин. Но все пак Синцов не се спря пред тая трудност.

— Илин е прибързал — недоволен каза Артемиев, след като го изслуша. — Вярно, че Насонов подаде рапорт, но засега няма да изпълним молбата му. Когато Туманян напусна полка, и двамата можеха да претендират. Насонов — заради миналия си опит, Илин — поради перспективите за бъдещето. Спряхме се на Илин. Временно обидихме един добър офицер. Като се открие възможност — при нас или другаде, — сигурно и Насонов ще стане командир на полк. А дотогава ще ги държим заедно. И за двамата е полезно! След твоите думи съм още по-убеден в това. Тъй че извинявай.

— Напротив, ти извинявай, че подхванах тоя разговор. Ако не беше Илин…

— Ето ти на — разсмя се Артемиев, — казваш, че не можели да те преметнат! А пръв те е преметнал Илин, твоят приятел! Представил ти е желаното за действителност. А на фронта тъкмо това е най-опасната форма за отдалечаване от истината.

Той престана да се усмихва.

— Уважавам стремежа ти да се върнеш обратно в полка. Ако можех, щях да ти помогна. Но сега не съм в състояние.

„Щом не си в състояние, значи, не си.“ На Синцов му се стори, че като казваше „щях да ти помогна“, Артемиев се позапъна. Що се отнася до уважението, по принцип е така! Но не иска да го вземе в своята дивизия. Не забравя, че му е шурей, и тъкмо затова не иска.

И сякаш бързайки да потвърди догадката на Синцов, Артемиев заприказва за това, което ги свързваше:

— Ако си представим малко вероятното нещо, че както сме се разположили сега, така и ще тръгнем по картата, без да завиваме никъде, покрай своя петдесет и четвърти паралел, право пред нас най-напред е Могильов, после Минск, после Лида. А меридиана на Гродно ще пресечем на някакви си двадесет километра от града. Но, разбира се, така става само в приказките, не и на фронта. Още преди това едни ще бъдат рокирани, други ще получат нови разграничителни линии, трети ще отидат в резерв…

Той толкова настойчиво изброяваше всички тия възможности, сякаш сам искаше да избие от главата си малко вероятната, но натрапчива мисъл, че в края на краищата тяхната армия и неговата дивизия могат да излязат точно срещу Гродно.

— Защо сами да се заблуждаваме! — каза Синцов. — Каквито и да са разграничителните линии, ние с тебе все за това си мислим!

Да мислят за това, значеше да мислят за старата жена и за малкото момиченце, майката на Артемиев и дъщерята на Синцов, които бяха останали там, в Гродно. Освен всичко друго, което ги свързваше в живота, двамата имаха и тоя общ спомен. Нито Артемиев, който командуваше полк в Забайкалието, нито Синцов, който заедно с жена си беше в отпуска в Крим, не можеха да бъдат виновни, че тая стара жена с едногодишното момиченце не е успяла да замине или да избяга пешком от военното градче край Гродно, където германците се озоваха шестнадесет часа след началото на войната.

И все пак тежестта на тая вина подтискаше и двамата, както подтиска всеки здрав — телом и духом — мъж, пред чиито очи загиват безпомощни хора. Дори при пълна физическа невъзможност да помогне на другите, човекът, който случайно се е спасил при катастрофа, пак се чувствува виновен пред загиналите. Особено ако са жени и деца.

Някакво подобно чувство се бе загнездило у Артемиев и у Синцов. Макар че нито за единия, нито за другия можеше да се каже, че пазят себе си в тая война. Естествено пазеха се в границите на разумното, когато трябваше да залегнат под обстрела или да наведат глава. А иначе не се пазеха. Отначало, доколкото можеха, спираха войната, когато тя се търкаляше и искаше да прегази и тях, и милиони други хора. А сега, след като я бяха спрели, я търкаляха обратно, натам, откъдето бе започнала.

Хората свикват с неизвестността по-трудно, отколкото с всичко друго. Но и с нея се свиква. И за Артемиев, и за Синцов тригодишният навик да не знаят какво става с тая стара жена и с момиченцето се бе превърнал в част от съществуванието им на фронта. Но тая вече привична неизвестност понякога напомняше за себе си със старата болка — като заседнало в тялото парче от снаряд. Така стана и сега, когато Артемиев заприказва за Гродно.

По редица признаци и двамата разбираха, че предстоящото лятно настъпление скоро ще започне. Накъдето и да тръгне тяхната армия, в най-близките планове на войната, изглежда, е записано освобождаването на цяла Белорусия, а, значи, и на Гродно. Онова, което съвсем доскоро изглеждаше далече, се бе приближило. И неизвестността, която през тия три години бе станала навик, трябваше да свърши и да се превърне или в радост, или в мъка. И независимо дали тръпнеш, или не тръпнеш от страх, докато чакаш отговора на живота, така или иначе ще бъде едно от двете!

— Разбира се, извинявай — каза Артемиев, — но когато мисля за това, спомням си винаги за мама… Дъщеря ви съм виждал само на снимка. А с мама цял живот…

Синцов кимна.

— Разбира се, как иначе.

Той и сам не можеше да си представи добре своята дъщеря. Тогава тя беше на една година. Сега, ако е жива, е на четири. И за да я познае, ще трябва други хора да му кажат, че е тя.

— Как е Таня? — попита Артемиев. — През зимата разправяше, че очаквате дете?

— Пратих я при майка й в Ташкент. Роди дъщеря — каза Синцов, без да се задълбочава в своите тревоги.

— Честито. Тъкмо навреме! Още повече, че тук кашата скоро ще започне. Докато там си играят на „пляс-пляс ръчички“, ние ще освободим Белорусия. Току-виж, след това и аз съм се измъкнал поне за ден до Москва под някакъв предлог или без предлог. Вече нямам търпение. От ноември миналата година не съм виждал Надежда! Прескочих за двадесет и четири часа в Москва, малко преди да се срещнем тогава с тебе. И повече нищо! Онзи ден започна седмият месец, за къде сме така? Нито грях да извършиш, нито така да си седиш!

Артемиев свали портупея, разкопча яката на рубашката и като пъхна ръце в джобовете на брича, закрачи напред-назад из стаята.

— А самата тя не можа ли да те навести? — попита Синцов.

— Тя ли да не може? — усмихна се Артемиев. — Всичко може тя. Но аз не мога да я пусна тук. Категорично съм й забранил да идва. Питаш, а сигурно ти е добре известно колко щуротии направи тук това лято! И при вас там злословиха по мой адрес, и тук, в дивизията си чесаха езиците. Не съм нито сляп, нито глух, знам!

Той се разсмя и се тупна по хълбоците.

— Голям шум се вдигна! Макар че всъщност на никого нищо лошо не направи. Преметнала глупака адютант и изведнъж се появила на предния край — искала да ме погледа в бойна обстановка! Придумала артилеристите да постреля с оръдието! Яздила кон — голяма работа! И дори когато обърна вилиса, пак никой не пострада — само тя дето изхвръкна от него. Да беше друга, никой нямаше да обърне внимание на всичко това. Е, ходила, яздила, обърнала се с колата. А тя винаги се набива в очите на хората! Опасна жена! Дори когато не иска, пак се набива в очи! А още повече, когато иска! Патил съм и има да патя с нея…

Въпреки думите на Артемиев в гласа му имаше повече радост, отколкото обреченост. Самият той долови това и се разсмя.

— Не мога да си спомня за нея без удоволствие. Какво да се прави!

Цялата му енергия и жизнерадост, с които винаги се отличаваше характерът му, изведнъж изтикаха всичко друго и бликнаха от него, припомняйки на Синцов оня Пашка Артемиев, който не беше никакъв командир на дивизия, а едва се канеше от последния клас на гимназията да постъпи във военното училище и казваше за Надка Караваева да не си въобразява, че дълго ще тича след нея.

— Радвам се да те видя в добро настроение!

— Настроението ми не е лошо, прав си — каза Артемиев. — Вече шестнадесет месеца съм в дивизията. Работих и като разузнавач, и като оператор, но все пак намерих себе си тук, на командната длъжност! А това лято, преди Курската дъга, малко остана да изгърмя! И пак заради Надежда. Беше по време на затишие, дойде при мене като законна съпруга, а и разрешение имаше от такова началство, че никой нищо не можеше да каже! Но в тия работи Серпилин е лош! Не обича жени да се мотаят на фронта. Взе я на мушката и когато тя направи една, две, три щуротии, ме повика, сложи ме да седна срещу него и пита: „Кое ви е по-скъпо: жената или дивизията?“ Аз рекох да се пошегувам: „И двете са ми скъпи, другарю командуващ. Човекът си е човек.“ А той отговаря: „Така е. Но военната служба си е военна служба. И същността й е в това, че иска от нас да забравим, че човекът е човек. Понякога за късо време, а понякога за дълго. Както се разбра, обстановката в действуващата армия се отразява неблагоприятно на вашата съпруга. Ако смятате и занапред да командувате дивизия, направете така, че след четиридесет и осем часа съпругата ви да напусне границите на поверената ми армия. Можете да се мотивирате, както намерите за добре. Свободен сте!“ С него разговаряхме точно две минути. А с нея после почти двадесет часа! В резултат на това тя се върна в Москва, а аз, както виждаш, още съм в дивизията. Имам достатъчно работа. И сякаш добре се справям с нея. Само че и аз не съм забравил оня разговор, и командуващият го помни. Чувствувам, че оттогава не ме обича.

— Не знам, аз мисля, че е справедлив човек — каза Синцов.

— Може и така да е. Но по-добре разчитай на себе си, отколкото на неговата справедливост. Не знам дали ме обича, или не, но вече влязох с дивизията си в три заповеди на Върховното командуване, никой не може да ми отнеме това.

— Мисля, че никой няма и намерение да ти го отнема — каза Синцов. — Повтарям, той е справедлив човек.

— Още по-добре за него. Но сега, когато го няма, с Бойко се разбираме по-добре. Ако искаш да знаеш, аз си имам собствени затруднения като командир на тая дивизия. От четиридесет и втора година съм третият подред. А къде са предишните? И двамата са тук! Преди мене дивизията е била командувана от командуващия армията. И заместник-командуващият армията е командувал преди мене същата дивизия. От една страна, не са равнодушни към нея, и това е добре. А от друга страна, не са ли твърде много спомените как са я командували преди мене? Как е било при тях и как е при мене? И в самата дивизия има мераклии, особено когато ги скастриш за нещо, да ме сравняват с предшествениците, разбира се, не в моя полза: единият бил душа човек, при това самороден талант, а опитът на другия изобщо не можел да се сравнява с моя — не току-така е станал командуващ армия! А аз, като прочета такъв намек в очите на някого, не му прощавам.

— А не четеш ли несъществуващи неща? — попита Синцов.

— Възможно е — усмихна се Артемиев. — Но нали трябва да споделя с някого всичко това? И ето че го споделих с тебе. Не може с първия срещнат.

— А как сте с Бережной?

— Там е въпросът я — каза Артемиев. — Че се уважаваме, уважаваме се, но да се обичаме — не съм способен аз на несподелена любов. Наскоро идва генерал-лейтенант Кузмич. Докладвах, както му е редът, запознах го с обстановката, а после той ми каза: „Ти си командир на дивизията, зает човек си, не искам да ти губя времето.“ И сочи Бережной: „На Матвей Илич работата му е комисарска, все пак по-свободен е от тебе, с него ще обиколим из полковете.“ Какво можеш да му отговориш? И два дена прегърнати обикаляха полковете, по стар навик. А в края на краищата заместник-командуващият армията си заминава от дивизията, без да се отбие при командира; получавам поздрав и благодарност от него по Бережной. Сега стоя и чакам: може би командуващият армията по същия начин да посети дивизията. На мене — здрасти! — и тръгва нататък с бившия си заместник по политическата част, нали все той е бил и при тримата. Ние се сменяме, а той си остава. Поне да го бяха повишили, та да отиде на друго място!

— Ама че нервен си станал! Не знаех.

— Не сме служили заедно, затова не знаеш — каза Артемиев. — Строевата служба огъва характера на една страна, а щабната — на друга. И ето на: аз съм станал по-нервен, а ти по-спокоен. Ако си мухлясал там, в щаба, може би наистина трябва да отидеш в строя. Като започнат боевете, ще има и загуби; там горе веднага ще ви доложат къде каква дупка се е отворила. Все пак Серпилин те познава лично, издебни случай, помоли го. Само че по-добре е преди боевете, още сега… — Артемиев не довърши думите си и погледна часовника. — Хайде, върви. Наистина се разбъбрах като жена. Вече май си казахме всичко, което бива и не бива… Макар че, от друга страна, кой знае кога пак ще се видим? Като пишеш на жена си, поздрави я от мене!

— Ти също.

От старите си училищни спомени Синцов не обичаше много Надя, но какво значение можеше да има това сега?

— Таня ми разказа как тогава, през четиридесет и първа, са се срещнали с твоята Надя в Москва, в жилището й. И че я харесала.

— Ех, Ваня, Ваня! — изведнъж каза Артемиев и силно изпука с пръсти. — Трудно се живее на фронта, когато тилът ти е несигурен. Само на тебе казвам, като на брат. Никой друг не бива да знае.

— Кой друг?

— Дори Татяна…

— И това предупреждение е ненужно!

— Когато е с мене — каза Артемиев, — знам, че за нея няма по-добър и никой друг не й трябва. А когато не е с мене, не знам. И не искам да знам. А понякога, напротив — искам! Няколко пъти ми писа, настояваше като моя жена да я взема тук, на фронта, за машинописка или нещо друго! Защо й е това, ако не съм й нужен? Лошо ли й е в Москва? По-добре ли ще бъде тука? А от друга страна, мисля си: защо иска това от мене? Дали не се страхува сама от себе си: да е самотна там? А какво мога да направя, след като знам, че ако е край мене, няма да съм в състояние да воювам.

Двамата вече бяха станали, оставаше да се сбогуват.

— Ще дойда да те изпратя. — Артемиев смъкна от пирона платнището, наметна се и размърда отдолу широките си рамене, сякаш се чудеше сам на себе си. — Надвечер нещо ме разтресе. Сутринта за пръв път тая година се изкъпах в рекичката, може и да съм настинал. Чакай, телефонът звъни!

Артемиев се върна от вратата до масата и преди да вдигне слушалката, недоволен погледна часовника — беше късничко за разговори, освен ако е станало нещо…

Ала от разговора по телефона Синцов веднага разбра, че нищо не е станало.

— Още е тук. Задържах го малко при мене, за да сподели впечатленията си. Ясно, ясно! — няколко пъти повтори Артемиев. — Слушам! Разбирам! Веднага ще го пратя, щом е тъй!

Но като постави слушалката, каза на Синцов точно обратното.

— Щом е тъй, ще те задържа още пет минути. Седни! — Смъкна от раменете си платнището, сложи го до себе си на пейката и се усмихна на учудването на Синцов. — Перевозчиков беше.

— Разбрах — каза Синцов.

— Пита дали си заминал. Искаше да разбере, защото му се обадил членът на Военния съвет. Оказва се, че имат намерение да те пратят в Москва с някакво поръчение, а преди това, точно в седем сутринта трябва да си при члена на Военния съвет. Трябва да черпиш за тая новина.

Синцов сви рамене. Той знаеше, че и по-рано два-три пъти офицери от оперативния отдел бяха пращани с различни поръчения право в Москва, прескачайки щаба на фронта. Но не можеше да разбере защо сега изпращат в Москва тъкмо него. А и тревожните мисли за Таня му пречеха да се радва на пътуването.

— Могли са да намерят някой друг, който само за това мечтае.

— Винаги е така — усмихна се Артемиев. — Не изпращат ония, които като мене само за това мечтаят. — Той притегли към себе си бележника. — Почакай, ще напиша писъмце на Надежда. Ще й го предадеш на ръка в Москва и ще й разкажеш как я карам тук без нея… Прегледай вестниците. — Той побутна към Синцов папката с вестници, която стоеше на масата. — В „Звезда“ има интересни статии — за историята на руското офицерство. Аз си ги изрязвам. Вчера излезе четвъртата, сигурно още не си я виждал.

Но Синцов не започна да преглежда изрязаните от Артемиев статии за историята на руското офицерство. Сега не му беше до тях. Той изведнъж се сети, че в Москва може да опита да направи онова, което няма как да се направи тук, в действуващата армия: ще отиде в Централната поща и ще изпрати бърза телеграма с платен отговор до Ташкент, до майката на Таня. Ще разбере защо няма писма. И какъв е бил тоя печат на първото писмо: „Арис“? Какво е станало: не е могла да стигне и е родила в Арис? Или за по-бързо там, в Ташкент, е дала писмото на някой, за да го пусне в Москва, а той го е пуснал по пътя още в Арис?

Преди пет дена, след като пак не получи писмо с поредната полева поща, посред нощ той изпроси една кола и отиде във втори ешелон, в санитарния отдел, за да поприказва със Зинаида Сергеевна, лекарка и приятелка на Таня; тайно се надяваше да се успокои след разговора с нея.

Но като научи, че Синцов изобщо не е получавал друго писмо, тя се развика по адрес на Таня:

— Упорита е като магаре! Нали й казвах: с рана като нейната на друг не знам, но на нея щяха да разрешат аборт! Дори на тебе исках да кажа в никакъв случай да не й разрешаваш да го остави! Но ме достраша, че ще ме изяде после, ако научи! Не го е доносила и напълно възможно е в Арис да са я свалили от влака — всичко е възможно! — каза тя, като изобщо не смяташе да успокоява Синцов, защото самата обичаше Таня и беше дълбоко убедена, че се измъчва за нея не по-малко от Синцов.

Той се раздели с нея не успокоен, а, напротив, още по-разтревожен, тъй като чак сега бе разбрал докрай, че самата Таня предварително по-добре от всички е знаела колко много рискува.

— Пиша на Надежда — изведнъж заприказва Артемиев, като прекъсна мислите на Синцов — да се храниш и нощуваш при нея, още повече, ако останеш за по-дълго време. У нас човек може и да се изкъпе добре — има газ. А в комендантството само ще се регистрираш и ще оставиш адреса си — това е разрешено на старшия офицерски състав.

— Добре, там ще се оправя. — Синцов не искаше да се откъсва от собствените си мисли.

Той мислеше, че утре сутринта, преди да тръгне, трябва да се отбие до полевата поща — току-виж, че се е получило нещо през тия два дена. А може, като се върне днес, да намери на леглото си писмо и в него само хубави неща!

— У нея има ключове от стария ни апартамент. Ако искаш, вземи ги и прескочи там, в същност той сега е твой — отново прекъсвайки мислите му, каза Артемиев, който пишеше тъкмо за това на Надя.

Синцов кимна и си помисли за тоя апартамент: „Наш, мой, твой — сега не може да се разбере чий е тоя стар двустаен апартамент на Пироговка, в който по-рано живееха Артемиеви!“ Когато той бе започнал да ходи там, двамата с Павел учеха в седми клас, а Маша беше още съвсем малка — третокласничка… После, когато преди войната се ожениха с Маша и заминаха за Гродно, а Артемиев служеше в Чита, тоя апартамент, в който бе останала да живее само бабата, се смяташе за общ, предназначен за всеки, който се намираше в Москва. Артемиев, който се бе оженил за Надя, след войната сигурно ще живее с нея в големия й апартамент на улица „Горки“, останал от първия й мъж, от Козирьов, а старият апартамент на Пироговка…

— Ти какво, плащаш ли наема? — попита той Артемиев.

— Разбира се — каза Артемиев, като продължаваше да пише. — Войната няма да продължи цял век! Каквото и да стане, тоя апартамент ще свърши работа. Преди всичко на тебе. — Той се откъсна от писмото. — Да не мислиш, че ако майка ми е жива, няма да приеме твоята Таня, няма да те разбере? Само дано е жива!

Каза това и отново се наведе над писмото.

А Синцов помисли: „Какво пък, ще прескоча, щом има ключове и апартаментът си стои. Добре, че го има. След войната едва ли ще ме оставят в армията с тая ръка. А щом имаме тоя апартамент, ще мога да живея в Москва.“

Животът на човека, който отдавна е в армията и отдавна воюва, е някак по-сложен, но и някак по-прост от живота на всички други хора. Самите военни порядки ограничават неговите грижи за близките. Той прави за тях онова, което може и трябва да стори, но само до известна граница — отвъд нея вече нищо не може и нищо не трябва. Войната сякаш го освобождава от отговорност за онова, което изобщо не може да направи.

Но сега, когато мислите го бяха извадили от това обичайно състояние, Синцов с някакво смущение помисли, че след войната ще трябва да води съвсем различен живот от сегашния, от живота си на фронта.

— Готово. — Артемиев стана и сгъна на две няколкото листчета, които бе успял да изпише. — Слагай ги в джоба. Забавих те не пет, а дванадесет минути.

— Можеше и повече. Щом трябва да съм утре сутринта, имам достатъчно време.

— А — махна с ръка Артемиев, — и без това човек не може да напише всичко. Да донесеш отговор. А най-важното, искам да чуя от тебе как си прекарал при нея. Щом се върнеш, веднага се обади.

— Всичко ще бъде направено.

Синцов сгъна писмото още веднъж и закопча копчето на рубашката.

— Не забравяй да го преместиш в китела, като тръгнеш за Москва.

— Сигурно ще тръгна с тая рубашка — каза Синцов и си помисли, че до сутринта трябва да си пришие чиста якичка.

Артемиев отново метна върху раменете си платнището и гологлав излезе от къщата подир Синцов.

— Все пак прескочи до стария апартамент — посъветва го Артемиев, вече застанал до своя вилис, с който Синцов щеше да пътува до щаба на армията.

И при тия думи Синцов си помисли, че и за самия Павел старият апартамент е нещо като запасна позиция. Може би понякога все пак му минава мисълта, че няма да се спогоди със своята Надежда.

— Калашников — обърна се Артемиев към шофьора, — първо, не карайте бързо: нощта е тъмна, пътят минава през гората и насреща се движат камиони с боеприпаси. Второ, на излизане от гората по-бързо преминете разклонението. Нощем стрелят по него. Вчера улучиха с пряко попадение една камионетка.

Той каза това вече не на шофьора, а на Синцов и като се обърна към шофьора, попита:

— Ясно ли е?

— Тъй вярно, другарю полковник.

— Тогава тръгвайте — заповяда Артемиев.

Той не прегърна Синцов, но здраво стисна ръката му и дълго не я пускаше. Пусна я чак когато Синцов понечи да седне във вилиса. И когато вилисът вече потегли, все още стоеше и гледаше подире му…