Константин Симонов
Последно лято (28)

Двадесет и осма глава

Синцов отиваше към местоназначението си с пътуващи в същата посока коли. Първо, до щаба на корпуса, се качи при своя другар от оперативния отдел. А до дивизията — спря по пътя една кола.

Туманян беше в полковете, а Насонов, новият началник-щаб на дивизията, го накара да чака. Чака дълго, а разговорът се оказа къс.

— Когато като началник-щаб на полка започнете да работите с подполковник Илин, съветвам ви да помните не само задълженията, но и правата си.

— Познавам Илин — каза Синцов.

— Познавате го, когато ви е бил подчинен! А сега вие ще му бъдете подчинен.

Насонов се ограничи с това. Въздържа се, не разви своите възгледи за Илин.

— Вечерната сводка ще дадете в осемнадесет часа. Макар че го знаете, редът е общ.

Насонов може би смяташе, че назначаването на Синцов в полка е уредено от Артемиев. В действителност Артемиев нямаше нищо общо с това. Всичко стана само по себе си. Бойко бе наредил да го назначат при първата ваканция, първата ваканция се бе открила в полка на Илин, а в армията не бяха свикнали да забравят нарежданията на генерал Бойко.

А с Артемиев приказваха съвсем за друго. Когато дойде вчера в оперативния отдел да се запознае с новите си подчинени, Синцов се обърна към него официално:

— Другарю генерал, моля да ме приемете по личен въпрос.

Артемиев го погледна с укор, но каза:

— Като намеря време, ще те повикам.

И го повика същата нощ, като го посрещна с упрек:

— Сам трябваше да се сетиш! Нямаше да те изпратя в полка, без да те видя. Защо вдигаш такава тревога пред всички? И себе си, и мене постави в неловко положение.

Синцов обясни защо е вдигнал такава тревога, каза му за Маша.

Отначало Артемиев стъписан мълчеше, като свикваше с мисълта, че отдавна погребаната в мислите му сестра може да се окаже жива, после се опомни и започна да разпитва Синцов за Таня, за раняването й, за което вече бе чул от другите — наистина ли не е опасно? И като чу, че наистина не е, изведнъж си спомни за току-що получената сводка, според която войските на съседа вече наближаваха Гродно, където тогава, през четиридесет и първа, заедно с дъщерята на Маша и Синцов бе останала неговата майка.

— Ако и те са живи, отново ще бъдем всички заедно!

И чак след като тия думи се отрониха от устните му, видя лицето на Синцов, замислен за оная, за която нямаше място в това „всички заедно“. Видя го, но не каза нищо, разбра, че в тия работи човек трябва да се оправя сам.

И правилно разбра. Синцов му беше благодарен, че не се разприказва за Таня. В живота има мигове, когато висшата деликатност е тъкмо в това привидно равнодушие.

Ако се смята, че по-лошо от смъртта няма — а хората обикновено смятат точно така — няма нищо страшно. Напротив, хубаво е! И предишната ти жена може да е жива, и Таня е само ранена, макар че са могли да я убият. И самият ти през четвъртата година от войната след шест ранявания си жив и както се изразяват лекарите — практически здрав. А все пак на няколко пъти ти хрумваше лудешката мисъл, че смъртта не е най-страшното! И отново ти хрумна по пътя към предната линия, когато минавахте край мястото, където бе убит Серпилин. Щеш не щеш пътят за дивизията водеше през тая гора.

Как е минало погребението на Серпилин, Синцов научи от генерал Кузмич. Като долетя от Москва, той дойде сутринта в оперативния отдел да се запознае с обстановката, видя Синцов и каза:

— Ела у дома, като свършиш работа.

Синцов отиде в един часа през нощта. Кузмич седеше заедно със своя адютант, баяниста Виктор.

— Току-що се върнахме от войските… Пием чай. Сядай при нас.

Докато пиеха чай, разказваше за обиколката си във войските:

— Когато непрекъснато си в близост, не виждаш добре. А като се дръпнеш малко настрана, не вярваш на очите си какво сме направили с германците!

За Серпилин заприказва, след като допи чая и прати адютанта да спи.

Притегли към себе си оставения върху пейката баян, разтегна го, събра го, закопча ключалките. И отново го бутна настрана. Баянът издаде провлечен, печален звук и млъкна.

— Така сме и ние — каза Кузмич за баяна, сякаш той не беше предмет, а заключен с катинар и захвърлен настрана човек, и след това заприказва за погребението — че там, в Москва, всичко е било, както му е редът: и ковчега докарали на лафет, и прощални речи имало, и венци положили, и залп дали, само хората били малко. Другарите по служба са заети по фронтовете, а роднините — кого бог, кого войната е прибрала…

— Снаха му беше, дето сега е жена на Евстигнеев. Бяха я освободили от работа за погребението. И баща му докараха. От Рязанска област. С жена си беше. Отначало помислих, че му е майка. А после, като нададе вой по цялото гробище, разбрах: мащеха е! Майка не може да вие така. Щом старецът я дръпна за ръката, веднага млъкна. Не мислех, че бащата на Фьодор Фьодорович е още жив, никога не бях чувал за него. Когато от гробището тръгнахме към колата, улових го за ръка, а той дръпна ръката си и казва: „Нищо, тримата зетьове и сина си погребах — и където ми остава да стигна, сам ще стигна!“

Като каза това, Кузмич млъкна. Навярно помисли за себе си.

След тоя нощен разговор Синцов вече не бе виждал Кузмич, само знаеше, че въпреки всички предположения остава като заместник на Бойко.

От пътищата на настъплението вече много дни подред извличаха трофейната техника, а изправната откарваха самостоятелно, но все пак наоколо оставаха толкова много следи от катастрофата, която бе сполетяла германската армия, че минаващите наблизо хора — щат не щат — мислеха за нея. Мислеше и Синцов.

По време на война нормалната чувствителност се притъпява и не може да не се притъпи; би било ненормално, ако си оставаше такава, каквато е в обикновения живот. Лежащият на банкета мъртъв човек с чужда военна униформа вече не може да се възприема просто като мъртъв човек, чиято внезапна и насилствена смърт според нормалните понятия на хората е нещастие. По време на война смъртта на човека, облечен в чужда военна униформа, не може да се възприема като нещастие. И обезобразените от взривовете и огъня, изкорубени, връхлетели една върху друга коли с чужди отличителни знаци не могат да се възприемат като резултат от катастрофа, за която в обикновения живот мислят с ужас. По време на война тия мъртви чужди коли, както и мъртвите чужди хора не могат да се възприемат като нещастие дори само защото са пряк или косвен резултат от собствените ти усилия, при които и ти би могъл да се превърнеш в мъртвец.

И все пак, макар и да си победител, тежката миризма на трупове, която се носи по пътя от лежащите в горите безбройни мъртви тела с чужда военна униформа, е миризма на нещастие. И съзнанието на хората, които наблюдават гледката на чуждата военна катастрофа, не е безучастно към тая придружаваща войната миризма на нещастие. Не е безучастно въпреки вярата в справедливостта на отмъщението им.

От дивизията за полка Синцов замина с един камион, който караше снаряди там, на огневите позиции.

Едва се качи и потеглиха, когато отпред отново се чуха звуците на боя. Стреляха и миномети, и артилерията, и изглежда танкови оръдия. Пътят отначало криволичеше из гората, а после ги изведе на една широка просека. По просеката бяха разпръснати петнадесетина унищожени германски танкове, щурмови оръдия и бронетранспортьори, а по-нататък, в дъното, имаше цяла колона изгорели автомобили.

Край самия път се виждаха, преорани от танковете, артилерийски позиции и от самата земя стърчеше дулото на наше, натикано в окопа оръдие.

— Оня ден тука имаше голям бой — каза шофьорът и като изпсува, спря камиона. — Отново пирон, пристигнахме!

Но не беше пирон, а парче от снаряд. Триъгълно, разперило острите си краища на три страни, сякаш нарочно го бяха направили, за да го хвърлят под колите.

Докато шофьорът сменяше колелото, Синцов се разхождаше около камиона и се ослушваше в продължаващите да долитат отдалече звуци на боя. За по-бързо трябваше да помогне на шофьора, но свалянето и поставянето на колело е такава работа, при която тъкмо от тебе с твоята протеза ще има малко полза.

На банкета бе спряла камионетка, а по полето между германските коли сновяха няколко души.

„От трофейната команда са“ — помисли Синцов и като се обърна, отново видя оръдието, което странно, като пръст стърчеше от земята. Без сам да знае, стоеше на две крачки от мястото, където бе загинал неговият бивш командир на трета рота Василий Алексеевич Чугунов, когото смяташе днес да види.

Когато отново се качиха в камиона, далечните звуци на боя спряха също така внезапно, както бяха започнали.

„Да, ей така е станало и с Таня“ — вече седнал в камиона, Синцов си спомни разказа на Зинаида за раняването на Таня. — Някакъв пирон или парче от снаряд е пробило гумата и докато я напомпат, като гръм от ясно небе — германци…

Но сега наблизо нямаше никакви германци освен мъртвите, които лежаха докъдето ти виждат очите, по цялата дължина на просеката…

Той отново си спомни за Таня, когато свърнаха от един горски път по друг, и видя закованото на едно дърво парче шперплат, на което с химически молив пишеше: „Стопанство на Илин“ — и няколко лежащи на тревата ранени, а край тях медицинска сестра. Сестрата започна да им маха, а шофьорът в отговор махна с ръка назад: показа, че ще вземе ранените на връщане.

„Едно време искаше да работи ей така, в санитарната рота — помисли Синцов за Таня. — Но не й разрешиха. А ако й бяха разрешили, всичко можеше да бъде съвсем иначе…“

Шофьорът свърна към огневите позиции на артилерията, Синцов слезе и като повървя десет минути, стигна до командния пункт, застана пред говорещия по телефона капитан Дудкин, помощник началник-щаб на триста тридесет и втори полк.

Като свърши телефонния разговор, Дудкин учтиво, но господарски попита:

— Слушам ви, другарю майор…

Това значеше: виждам, че си майор, но още не знам защо си дошъл в полка.

Като прочете и върна документите, Дудкин доложи, че командирът на полка е на километър и половина оттука, на своя наблюдателен пункт, и приема там след боя капитулацията на група германци, изразили намерение да се предадат. Така и каза: „Изразили намерение.“

Синцов се засмя вътрешно и погледна старателния млад капитан, на когото сега предстоеше да бъде негова дясна ръка тук, в щаба на полка… „Може и да си добър момък, но твърде научно приказваш.“

— А резултатите от боя?

— Унищожени са два танка, една самоходка, почти батальон пехота — без да се запъне, доложи Дудкин. — Нашите загуби се уточняват…

Каза го така, сядаш го написа на машина.

„Да, сега всичко е наше — помисли Синцов. — Нашето стопанство, нашият пункт за събиране на ранени, нашите загуби, нашите успехи, щабът на нашия полк…“

И в тая проста мисъл имаше нещо много важно за него. Толкова важно, че, изглежда, за пръв път през последните дни изпита желание не само да воюва, но и да живее. Да живее и да дочака самия край на войната тъкмо в тоя, нашия полк, вече никъде другаде да не се мести.

Капитулацията на германците не излезе такава, за каквато мечтаеше Илин, сигурен, че начело на тая толкова отчаяно сражавала се група непременно ще има генерал.

Вчера на Илин разказаха как е капитулирал оня германски генерал, който не поиска да се предаде на него, а отиде при съседите: отначало изпратил офицер-парламентьор с бяло знаме и тръбач, а после, като получил указания къде да излезе, строил на края на гората две редици с оркестър; оркестърът изсвирил нещо и двете редици положили оръжието в краката си.

Илин искаше днес и на него по същия начин да се предаде друг германски генерал. Имаше такова хлапашко желание. Но нищо подобно не стана. Просто германецът от комитета „Свободна Германия“ и лейтенантът от седми отдел се върнаха от гората с един обрасъл със сива брада възрастен германски майор. И тоя майор каза, че иска да научи условията на капитулацията за всички, намиращи се в негово подчинение офицери и войници.

Илин посочи условията на капитулацията: запазване на живота, помощ за ранените, храна — и попита колко души има в готовата да капитулира група.

Майорът отговори, че след боя не може да посочи точна цифра, но са около шестстотин души. Той приказваше толкова бавно, сякаш всяка дума изговаряше с усилие на волята, та Илин разбра почти всичко сам, въпреки че лейтенантът от седми отдел превеждаше.

Илин попита кой при тях е най-висш по звание. Все още не се разделяше с надеждата да вземе в плен генерал. Майорът отговори, че бойната група се командува от него, Фридрих Хамерщайн, началник-щаб на двеста и четиринадесети пехотен полк. И всички влизащи в групата офицери и войници от други части са му подчинени.

Илин нито за миг не забравяше двата фердинанда, които бяха успели да се оттеглят навътре в гората, и попита майора къде са сега, намират ли се под негово командуване. Майорът отговори утвърдително — щурмовите оръдия са подчинени на него, но горивото им е свършило и стоят в гората.

Илин не продължи да уточнява въпроса, помисли: „Нека се предаде личният състав, а после ще вземем и фердинандите.“

Той посочи на местността къде трябва да излязат германците — нека се строят в края на гората с две бели знамена, да положат оръжието в краката си и да чакат по-нататъшни команди. И поглеждайки часовника си, попита ще стигне ли за всичко това един час.

Германският майор отговори, че един час му е достатъчен, и тръгна назад, към гората.

Илин не пусна представителя от комитета „Свободна Германия“ да се върне в гората, заповяда му да остане. Каза: „Някой ненормален пак ще вземе да стреля, а после аз ще отговарям за вас.“ Представителят сви рамене и остана.

Илин заповяда на батальонния командир да докара тежки картечници и да ги държи готови за откриване на огън, за всеки случай да вземе на прицел целия участък, където ще излязат с оръжие германците.

След това зачакаха.

Завалишин, който от сутринта се намираше в друг батальон, се появи чак сега, когато започнаха да се разтакават с капитулацията, отведе настрана представителя от комитета „Свободна Германия“ и приказваше с него нещо на немски. Гласовете им достигаха до Илин.

Като изпрати батальонния командир да се разпореди за картечниците, Илин стоеше сам и се колебаеше как да постъпи: сам ли да отиде да приеме капитулацията на германците, или е достатъчно и това, че поприказва с майора им, нека сега при тях върви батальонният командир — майор, както и германецът.

Когато батальонният командир се върна и доложи, че разпорежданията са дадени, Илин вече бе решил да натовари него с приемането на пленниците. В боя бе участвувал неговият батальон — нека той приеме и пленниците.

— А вие? — попита батальонният.

— Ще погледам оттук. Няма какво повече да се приказва. Трябва да хвърлят оръжието — и толкоз!

Батальонният командир взе автоматчици и тръгна, а Илин допълнително заповяда на лейтенанта от седми отдел да придружи батальонния и се приближи до Завалишин и представителя от комитета „Свободна Германия“.

Докато приказваше със Завалишин, представителят стоеше свободно, но когато се приближи Илин, по германски събра токове и притисна лакти до хълбоците.

— Какво звание имахте в германската армия? — попита го Илин на немски. Дотогава, и в предишните дни, и днес, бе приказвал с него на руски, не бе преминавал на немски, а сега премина.

Представителят от комитета отговори на руски, че последното му звание в германската армия е било оберлейтенант.

— А кога и къде попаднахте в плен? — отново на немски попита Илин.

Представителят отговори отново на руски, че е попаднал в плен през септември четиридесет и първа година край град Прилуки.

— С вас човек не може да се поупражни — недоволен каза Илин.

И тогава, като погледна внимателно Илин и сякаш прие предизвикателството, а може би просто защото му беше по-лесно и по-удобно да каже това на немски, германецът късо обясни как точно е бил пленен. На едно място Илин искаше да попита Завалишин правилно ли е разбрал германеца, но от самолюбие се въздържа. Нали сам бе поискал да разговарят на немски! И, както изглежда, разбра го правилно. А и какво имаше да не разбере! Германецът командувал разузнавателна рота в танковите войски и след като затворили край Прилуки пръстена около Киев, ротата им, а може би изобщо тяхната част — това Илин не можа да схване — тръгнала на разузнаване източно от Прилуки и там попаднала под огъня на руската артилерия; той бил тежко ранен и взет в плен.

И когато тоя германец, към когото дотогава Илин вътрешно се отнасяше толкова добре, изведнъж заприказва на немски и в тая немска реч се появиха произнесени с немски акцент руски думи — „ринге ум Киеф“, „небен дем Прилюки“, макар че сам бе предизвикал германеца да разговарят на немски, Илин бе обзет от внезапен гняв. В тия казани на немски думи имаше нещо, което изведнъж му напомни какъв е бил той, тоя германец, тогава, през четиридесет и първа година. Сякаш, когато започна да разказва на немски как е воювал край Прилуки, нещо сегашно бе излетяло от него, а нещо тогавашно се бе върнало. Тогавашното, радостно и победоносно за германеца, но горчиво и страшно за Илин, защото тогава край Прилуки тоя германец бе затворил пръстена тъкмо около него, около Илин! И макар че тогава Илин си бе проправил път през тоя пръстен, беше излязъл тъкмо покрай тоя германец, други не бяха излезли и останаха да лежат мъртви там, в тоя пръстен, затворен от тоя германец край Прилуки.

Илин знаеше, че след всичко това германецът е бил в антифашистка школа и е рискувал живота си, за да спаси от безполезна гибел други германци, и остана в строя въпреки раната си, но като чу изведнъж на немски език неговите спомени за четиридесет и първа година, не можа да устои пред обзелата го злоба. И цяла минута гледа към земята, като се бореше с тая злоба, за която сега не мислеше дали е справедлива, или не — знаеше само едно: че нито времето, нито мястото й е тук и че той, командирът на полка, при когото е изпратен тоя германец, няма право да я изпитва.

И германецът почувствува нещо. Той също стоеше, гледаше към земята и мълчеше.

— Имате ли близки там, в Германия? — като надви себе си, попита Илин на немски.

— Имам — отвърна германецът също на немски. — Но след като поставих подписа си под документите на комитета „Свободна Германия“, не знам какво е станало с близките ми. Също както и моите другари — добави той.

Да, ей това можеше да се слуша на немски: „майне камераден“. А „ринге ум Киеф“ и „небен дем Прилюки“, кой знае защо, не можеше. Това може, а онова — не!

— Все пак трябваше да изпратим другаря Шел в медико-санитарния батальон — каза Завалишин. — Той се чувствува зле, а мисля, че вече няма да имаме особена нужда от него.

Илин се застави да погледне германеца. Той наистина едва се държеше на краката си. Но забеляза това чак сега, след думите на Завалишин. Изобщо не бе свикнал да забелязва такива неща; щом е останал в строя, значи, останал е!

Във вътрешността на гората се чу силен взрив и след няколко секунди втори, също такъв.

— Взриви ги, гадината му с гадина! — извика Илин, вече разбирайки, че е извършил глупост; не бе се уточнил с германския майор да предадат в изправност двата останали у тях фердинанда. А сега германците са ги взривили; тия експлозии не можеха да значат нищо друго.

Илин се ядосваше на тоя германски майор, който в последния момент все пак го беше изиграл. Ядосваше се, макар и да знаеше, че на негово място и сам би постъпил тъкмо така.

„Нищо, пак ще си поприказваме с тебе“ — с неизстинала злоба помисли Илин, като видя германците да излизат от гората с бели знамена.

Но не можа да приказва пак с германския майор. Батальонният командир доложи, че германците са били изведени да капитулират и строени в края на гората не от оня майор, а от някакъв друг, останал да командува след него полковник. А майорът, който бе уговорил с Илин условията за капитулацията на своите подчинени, заповядал да взривят щурмовите оръдия и сам се застрелял в гората край тях.

„Така става — помисли Илин за майора, като си спомни собствените преживявания в двете обкръжения. — Който е с по-силен характер, отива докрай…“

 

 

Когато Синцов видя Илин, с капитулацията всичко вече бе свършено. Оръжието лежеше като ивица покрай гората, а германците, източени в колона, вървяха под конвоя на няколко автоматчици по поляната, през ръжта, осеяна с трупове.

Току-що бяха изпратили с камионетка в медико-санитарния батальон германеца от комитета „Свободна Германия“. Завалишин се бе върнал обратно, в първи батальон, където се намираше от сутринта, но още не бе завършил една деликатна работа.

— Закъсня! — каза качващият се на своя трофеен мотоциклет Илин, като видя Синцов, и смяташе, че е дошъл в полка в предишната си роля на офицер от оперативния отдел — научили са за новия опит на германците да се измъкнат и са го изпратили веднага, може би дори със самолет…

Но Синцов спря на две крачки от него, вдигна ръка към пилотката си и отсече със служебен глас:

— Другарю подполковник, разрешете да доложа: началник-щабът на триста тридесет и втори стрелкови полк майор Синцов се явява на новата си служба!

— Съвсем за малко изпусна красивия бой — каза Илин, като изслуша рапорта на Синцов. — Устно вече докладвах в дивизията, а писмено още не съм. — И като се засмя, добави: — Не е страшно. Където началник-щаба го бива в писането, дори история на полка ще остане след него…

Седнаха на същото място, където бе седял Илин преди боя, и спуснаха крака в същия окоп; Илин показваше на местността кое как е било, а Синцов формулираше отделните точки и записваше всичко във вид на готово донесение.

Така отново започна съвместната им служба.

Като дописа донесението, Синцов каза, че едва тук, в полка, е научил от Дудкин, че Василий Алексеевич Чугунов не е жив.

— Дори Насонов нищо не ми каза там, в дивизията.

— Сигурно не му е дошло наум, че не знаеш. Животът върви бързо! Днес човек е жив, утре — убит, а други ден вече смятат: време е да свикваме, че го няма! Вечерта, когато го погребвахме, гледам, лежи с войнишкия си шинел. Гъсеница го беше премазала от кръста надолу, а главата му цяла, и шинелът беше останал, както си е бил закопчан с двете горни кукички. Ако си спомняш, него от време на време го разтрисаше малария, тоя ден също. Както бе закопчал сутринта шинела с кукичките, така си и умря с него. Не искаше да носи офицерски шинел с отворена яка. И пагоните пришиваше все на тоя, войнишкия… И капитанските, и майорските. Казваше: с кукички е по-удобно! Смяташе до края на войната все него да носи…

Илин се изкашля и се върна към полковите работи: повика командира на батальона — да го запознае с новия началник-щаб.

Запозна го и попита:

— Кой от вашите отведе пленниците?

— Гуреев.

— Каза ли му строго за разписката, не като оня път?

— Няма да повторим грешката, другарю подполковник.

— А те, главозамаяни от успеха, взели разписка за една група пленници, а за другата не взели — и излезе, че сто души не са записани за сметка на полка. Като началник-щаб имай го предвид занапред! Пленниците са като парите — обичат да ги броиш!

След сутрешния бой заповедта на полка оставаше същата: да се намира в готовност на заетия рубеж. Запознавайки Синцов с полковото стопанство, Илин внимателно го наблюдаваше. Фактът, че Синцов беше станал адютант, внесе сянка на недоверие в предишното отношение на Илин към своя бивш батальонен командир: не се ли стремеше към лек живот и не беше ли дошъл сега в строя само защото по нещастно стечение на обстоятелствата тоя лек живот беше свършил? С хората става и така: искат едно, а се съгласяват на друго. Илин не вярваше на такива.

Синцов почувствува това недоверие, но не поиска да дава обяснения. С човек като Илин личните отношения са резултат от деловите. Ако се справиш с работата, ще се стопи и ледът. А ако не се справиш, с думи не можеш го стопи.

Отбиха се в два батальона и при минометчиците. Останалото отложиха за утре. Пътуваха и с германския мотоциклет, който Илин хвалеше за проходимостта му, и на коне. Конят на Илин си бе останал същият, както през пролетта, също така охранен и гладък, въпреки тегобите на настъплението.

Човек като Синцов, който е бил на фронта и командир на рота, и командир на батальон, в общи линии знае какво представлява полковото стопанство, при това го знае отдолу. А отдолу се вижда по-добре. Той познаваше полковото стопанство и отгоре — като офицер от оперативния отдел ходеше в полковете. Но и „отдолу“ и „отгоре“, дори взети заедно — това съвсем не е всичко. Все пак не беше работил като началник-щаб на полк. И понеже не искаше да прави грешки в новото за него положение, запознаваше се с полковото стопанство, стремейки се да не пропусне нищо, записваше си в тетрадка.

А когато почувствува, че Илин е недоволен, дето се бавят, погледна го в очите.

— По-добре да си запиша, отколкото да питам отново. Първи ден съм началник-щаб и не искам да се преструвам пред тебе, че знам всичко.

Чак след тия думи Илин заприказва за онова, за което бе мислил половин ден.

— Сам ли помоли да те пратят при нас?

— Не при вас. Така стана, че ме пратиха точно при вас. Помолих изобщо.

— Кога? След гибелта му ли?

— Още преди това.

Илин искаше да попита: как така още преди това? Но се сдържа.

Когато се върнаха на командния пункт, Дудкин доложи, че няма промени в обстановката, предали са се още три малки групи, всичко на всичко двадесет и двама души.

— Оядохме се — каза Илин. — Всичко на всичко… А имаше случаи за един пленник да обикаляме пет нощи подред… — Той изговори последните думи с мъка, като сдържаше прозявката си. — Заспивам. Сутринта смятах, че съм си отспал завинаги, а сега отново ми се спи. Ще легна за час. Ако стане нещо, будете ме!

И влезе в палатката.

— Така е винаги — каза Дудкин, като изпроводи с очи Илин. — На крак е, докато може.

Вписаха във вече подготвената от Синцов вечерна сводка общия брои на пленниците за деня: седемстотин и седем души. Посочиха своите загуби: двадесет убити и тридесет и седем ранени. Синцов подписа сводката и Дудкин я изпрати по специален куриер със същия трофеен мотоциклет с кош, какъвто имаше Илин.

Докато Илин спеше, Синцов се обади на началник-щабовете на съседните полкове, представи им се по телефона и размени сведения за обстановката. След това позвъни Завалишин. Като разбра, че Илин спи, а на телефона е Синцов, той каза:

— Здравен, Ваня! Вече чух, че си тук. Радвам се! Недей буди командира на полка, но като стане, предай му: ще се забавя още час и половина. Той знае причината.

Каза „радвам се“, но гласът му беше угрижен.

Настъпи пауза, никой не се обаждаше и сам нямаше на кого да се обажда. Дудкин каза, че Синцов ще спи в една палатка с него. Куфарът му вече е отнесен там.

— Няма ли и вие да си починете?

Но на Синцов не му се спеше, а беше и неудобно, докато не се събуди командирът на полка.

Илин излезе от палатката точно след час. Беше се събудил сам и изглеждаше така, сякаш изобщо не бе спал.

Като чу, че се е обаждал Завалишин, кимна, повика Иван Авдеич да приготви вечеря и седна при телефона. Обади се повторно на тримата батальонни командири и на всички повтори едно и също: заповедта си остава същата — да не навлизат навътре в гората, но като я изпълняват, трябва все пак да изпратят пред себе си усилена разузнавателна група, която да се върне преди падането на нощта и да докладва. Нареди в разузнавателните групи да включат повече хора от партизанското попълнение: „Пагоните им са нови, но са стари бойци — познават всеки храст в тая гора!“

Бездействието измъчваше Илин. И без да преминава границата, зад която започва явното нарушаване на заповедта, той внасяше в нея свои поправки.

Под дърветата, зад палатката, където спеше Илин, имаше вкопана в земята масичка с две пейки за всичко: и за работа, и за хранене. На тая масичка вечеряха двамата със Синцов. Ядоха топла каша със сос от месо и пиха горещ чай. За водка Илин попита в началото на вечерята:

— Наркомовска норма ще глътнеш ли?

Но Синцов отговори, че самичък не му се иска.

— Толкова по-добре. Тая пролет, когато беше при нас, ти казах: ще поработим над полка, ще го направим най-добър в армията. Помниш ли?

— Помня.

— Зависи от нас. Другите обичат да се оплакват: ту не са го разположили добре, ту са му дали лошо попълнение… А аз не обичам — където са ме разположили, там ще е, когото са ми дали, той ще е; прави, каквото зависи от самия тебе! Като в старата войнишка песен: „Всички бойната задача изпълнявайте добре, връзка имайте по фронта, наблюдавайте напред!“

Илин за пръв път през цялото време се усмихна.

— Не съм чувал тая песен — каза Синцов.

— Каза ми я един от обозните, роден е през деветстотната година. Там в нея има и други хубави поуки: „Ако те ранят в боя, ти на взводния кажи, отпълзи назад самичък, раната си превържи. Имаш ли в запас патрони, на другаря си ги дай. А винтовката не давай, дръж я в себе си докрай…“ По онова време не е имало индивидуални пакети, опитах сам да вмъкна в нея за индивидуалния пакет, но не става. Да беше при нас Рибочкин, както в Сталинград, веднага щеше да го измисли някак… — каза Илин. И като си спомни за останалия без крака край Белгород Рибочкин, изведнъж попита: — Кажи откровено, няма ли да ти е трудно с тая ръка?

— Ще ти кажа откровено: трудно ще ми е.

— А как е жена ти?

Синцов го погледна. След оня пролетен разговор с Илин за Таня бяха станали толкова много неща, че не знаеше откъде да започне и къде да свърши. По-добре да не започва.

Той помълча малко и отвърна, че преди шест дена парче от ръчна граната е ранило Таня и сега тя е в някоя от тиловите болници. Още не се знае къде.

— Тежко ли?

— Не, не е тежко.

— Тогава не е страшно. За пръв път ли?

— Не, за втори.

Илин поклати глава и каза за германците:

— Ето на, вземаме, вземаме ги в плен. А те жената с ръчна граната…

И в тия негови думи, почти вик, беше всичко, което се бе натрупало, докато вървеше обратно, на запад, сред повсеместната разруха и неизмеримата хорска мъка, която пак си оставаше мъка въпреки всички наши победи и всички германски поражения.

Завалишин се появи някак нечуто. Беше се приближил и стоеше мълчаливо.

— Понякога не мога да приказвам спокойно за тях — рече Илин така, сякаш очакваше възражение, когато пръв се озърна и го забеляза.

Но Завалишин не възрази. Въздъхна и каза:

— И аз понякога не мога… — И като прегърна Синцов, седна на масата.

— Вечеряй — каза Илин.

— Не искам. Нямам настроение.

— Тогава пийни чай. Свършихте ли?

— Свършихме.

— Потвърдиха ли се думите на стареца?

— Напълно.

— А защо се забавихте толкова? — попита Илин.

— Защото тогава, през четиридесет и първа, когато го заравяли, взели документите му. Отначало искали да ги задържат у себе си, а после ги дострашало и също ги заровили там, наблизо, във войнишко канче. Но едно е да намериш тялото, а друго — канчето.

— Как се беше запазило тялото?

— Как може да се запази в продължение на три години?… — въздъхна Завалишин. — Но на места дрехите бяха останали цели — кителът, фуражката, част от околожката й. А ръцете както ги е скръстил тогава старецът по православно на гърдите, така си и лежат върху китела. Кости, разбира се.

Илин се обърна към Синцов, който не разбираше добре разговора им.

— Още не съм ти казвал, смятах, че няма смисъл, докато не се потвърди. Той тук — Илин кимна към Завалишин — половин ден заедно с Евграфов се занимаваше с една специална работа. Снощи, късно вечерта, при нас дойде един дядо, лесничей, самият той не беше лесничеят, германците го обесили на един бор, а негов баща, който още преди войната се пенсионирал, съвсем стар. Разказа, че в началото на войната, когато тук се водели боеве, намерил в гората убит генерал. Сам. На триста крачки от един танк „КВ“, който бил изгорял на края на гората. Краката му до колената обгорели, а нагоре — здрав. Бойците му ли са го отмъкнали в храсталаците и още жив са го скрили там, или пък всичките са загинали, а той сам е допълзял, но така или иначе, германците просто не го намерили, а старецът го погребал и ни каза, че ще ни покаже гроба. Право ли казвам? — обърна се Илин към Завалишин. — Ти си приказвал с него повече от мене, по-добре знаеш.

— Право — потвърди Завалишин.

— Та той и пълномощникът се заловиха с тая работа — кимна Илин към Завалишин. — Никой нищо не знаеше, а дядото излезе от гората и каза. Първо на нас.

— Докато копаехме, го попитах — каза Завалишин: — „А защо, дядо Антос, не сте съобщили на партизаните?“

— И какво ти обясни? — попита Илин.

— Казва: „Покойният ми син сам тръгна при партизаните, а на мене заръча: никому нищо не обаждай, докато цялата ни войска не се върне обратно. Като се върне цялата войска, тогава ще разкажеш.“

— Дълго е трябвало да чака — каза Илин. — Генерал-майор ли е?

— Да. Едната петлица е изгнила, а на другата звездичките си стоят, само са ръждясали. А на ордена „Червено знаме“ дори емайлът не е олющен.

— И документите ли намерихте? — попита Илин.

— Тъкмо там е работата, че ги намерихме — каза Завалишин. Каза го някак непонятно, сякаш по-добре би било да не намират тия документи. И като сниши глас, спомена името на един генерал, когото и Илин, и Синцов помнеха от четиридесет и първа. Всички знаеха, че тогава неговото име бе влязло в една заповед, с която се съобщаваше, как тоя човек е оставил войските си и е преминал към германците. А мълвата добавяше, че не само е преминал, ами е отишъл с танк при тях.

Както се оказва, в слуховете за танка е имало известна истина. А всичко останало е измислица на някой, който е бягал, спасявал се е и може би е изоставил другите в беда; измислица, която после поради незнание се бе превърнала в заповед и бе направила презряно името на загиналия човек.

— Изглежда, че е умрял от рана в гърдите. Краката му са изгорели и на гърдите има рана — каза Завалишин. — Така обяснява старецът, видял е всичко това, когато го е погребвал. Лекарите ще разберат. Пратиха лекарска комисия от медико-санитарния батальон и от болницата. От корпуса дойде началникът на Евграфов, и Бережной пристигна, пет коли — цяла сватба!

— А къде е Евграфов? — попита Илин.

— Отиде като придружител — мрачно каза Завалишин. — Натовариха всичко на камион, взеха със себе си и стареца. Мислех, че ще помъкнат и мене, но ми се размина. Задоволиха се с Евграфов.

— Защо говориш така — попита Илин, като вдигна очи към Завалишин, — сякаш сме открили нещо лошо. Аз например смятам, че няма нищо лошо, а само хубаво. Имали са сведения за него, че е преминал към германците, а се оказва, че е убит в боя. Чест и слава.

— Така е — каза Завалишин, — само не знам какво ще стане сега с тая заповед. Може би не ще поискат да я преразглеждат, да се връщат към нея, не допускаш ли такава мисъл?

И Илин, и Синцов не искаха да допуснат такава мисъл, но и двамата мълчаха, защото не можеха да отговорят, че не я допускат.

— Нашата роля в тая работа е свършена — каза Завалишин. — И лично аз смятам с никого да не влизам в разговори на тая тема: кой, какво, какви документи и на чие име сме намерили. Само на вас двамата казах. Намерили сме ги, предали сме ги — и толкоз, а по-нататък не е моя работа.

— Странно е да чуя това от тебе. Обикновено за каквото и да стане дума, смяташ, че е твоя работа.

— Странно или не, така е. Обикновено е едно, а в дадения случай — друго.

Настъпи дълго мълчание.

— Ако зависеше от мене, без дори да се замисля, щях да отменя тая част от заповедта — каза Илин. — Кой ще пострада от това?

Завалишин нищо не отвърна, а Синцов помисли, че Илин е прав. Трябва да е тъкмо така, както каза той. И изведнъж си спомни Серпилин тогава, през четиридесет и първа, при пробива на обкръжението, когато, тежко ранен, войниците все пак го бяха изнесли от боя. И той лежеше върху шинела с ромбове на петлиците, единият оръфан, а другият изрязан от околожка на фуражка, и с орден „Червено знаме“ — както генералът, когото бяха намерили днес… Защо по време на война едно става, а друго не се получава, макар че всеки път хората почти еднакво се стараят всичко да бъде наред? Във войната има много загадки, за някои дори нямаме представа, както с тоя генерал, чието тяло бяха изровили. Тия загадки са като мини със закъснител — заровени са дълбоко и не се знае кога ще напомнят за себе си…

„А дали после ще разгадаят всичко правилно, и това е въпрос“ — помисли Синцов, като незабелязано за себе си премина от мислите за настоящето към мисли за бъдещето. В това бъдеще заемаха своето място и хората, които вече ги нямаше. Но макар вече да ги нямаше, нещо, което се бе запазило от тях, преминаваше в бъдещето. Оказва се, че известна част от силата и нравственото им значение приживе не бе умряла заедно с тях, а продължаваше да съществува и влияеше сега върху мислите на Синцов за неговото собствено бъдеще и за бъдещето изобщо — че след войната всичко трябва да бъде хубаво и справедливо. И напротив — всичко, което смущаваше душата му в началото на войната, не трябва и няма да съществува след войната.

Той твърдо вярваше в това. И част от тая вяра в бъдещето беше неумрялата вяра в умрелия човек — в Серпилин.

И тримата продължаваха да мълчат. Илин си наля още половин канче чай.

— Мина на чай — кимна към него Завалишин. — Преди седмица довърши всичкия си компот.

Но Илин не отвърна нищо. Нямаше настроение да се шегува.

— Другарю подполковник — викна отдалече Дудкин, — на телефона е командирът на втори батальон, иска да говори лично с вас.

Илин тръгна към телефона. Чуваше се как казва:

— Ясно. Всичко ми е ясно.

Тихият му глас се чуваше толкова ясно, че от това изведнъж с особена сила почувствуваха тишината. Не стреляха никъде, дори надалече.

За пръв път от много време на Синцов изведнъж му се стори, че някога все ще напише нещо за тая война. Сам ще напише. Дори не знаеше какво го е навело на такива мисли, може би това, че днес бе сварил в полка кореспондент от армейския вестник, който бе пристигнал скоро след боя и сигурно още обикаляше някъде в тъмнината и разпитваше хората как са воювали…

В черната нощ, над гората, там, където през деня беше боят, в небето излетя и се запали далечна ослепително бяла осветителна ракета. Запали се както в първата нощ на войната, край Минското шосе. Тогава тя висеше точно над Синцов и го държеше проснат на земята под мъчителната си бяла светлина. А сега гореше далече, над гората, над загиналите германци. Но все пак и сега в далечното й горене имаше нещо мъчително, което напомняше за цялата дължина на пътя оттам, от четиридесет и първа година, дотук — до четиридесет и четвърта…

Синцов гледаше в далечината, към тая ракета, докато мъчителното й горене свърши и тя угасна.

— Ако са я пуснали германците, не може да се разбере защо — каза Завалишин. — По-скоро някой от нашите е изстрелял трофейна…

Илин се върна, но не седна на масата, от възбуда не можеше да стои на едно място.

— Курнаков докладва, че усилената му разузнавателна група е изминала километър и половина и е срещнала предните части на шестдесет и седми корпус. Прочистили са гората и излезли един срещу друг. Значи, това е всичко! В котела няма повече германци. Бяхме на фронта, а се озовахме в тила. В последния ден свършихме с последния котел. Пак както в Сталинград! Преди да тръгнеш оттам, в оперативния отдел, не чу ли поне с крайчеца на ухото си къде мислят да ни пратят сега?

— Не съм — каза Синцов. — В оперативния отдел не мислят на глас за такива неща…

Много хора си задаваха същия въпрос, който Илин зададе на Синцов. Задаваха си го, но засега не можеха да отговорят. Само двама души в цялата армия — Бойко и Захаров, които се връщаха тая нощ от щаба на фронта, вече знаеха отговора.

Батюк ги бе извикал, за да им съобщи: след ликвидирането на котела армията се прехвърля на съседния фронт. За прехвърлянето се дава много малко време, скъп е всеки час, тъкмо затова ги е извикал през нощта, а не на другата сутрин. На Батюк му беше жал да даде на друг фронт своята армия, при това тая, която на времето сам бе командувал, и направо им го каза, дори се изрази: „на чужд фронт“.

Като прокарваха новата разграничителна линия между фронтовете, в замяна на взетата му бяха дали друга армия. Но, разбира се, Батюк искаше да получи другата, без да даде тая.

На прощаване каза:

— Тук при мене се проявихте добре. Да видим как ще се проявите там, при съседа.

Не можа да се сдържи — ревнуваше!

Връщането от Батюк беше дълго; двете други, влизащи във фронта армии, настъпваха вече отвъд Минск и щабът на фронта се оказа седемдесет километра по на запад от щаба на тяхната армия, която воюваше с обкръжените в котела германци. Завършването на тая операция напоследък се смяташе въпрос на дни и часове и макар да ги поздрави на прощаване, че са довели работата докрай, Батюк не се разпростираше особено много върху това. Цялото му внимание сега беше не там, където довършваха котела, а там, където двете му армии продължаваха да вървят на запад.

— За свършване — свършихме, но особени поздравления не чухме — засмя се Захаров, когато с Бойко отиваха към колите.

Пътуваха всеки със своята.

Захаров заповяда на шофьора да кара на триста метра зад колата на командуващия, за да не гълта прах. Той мислеше за същото, за което си бе спомнил днес Илин във внезапно настъпилата тишина. Спомни си за Сталинград и за бившия Донски фронт, за всички сталинградски армии, които през оная зима бяха принудили Паулус да капитулира. Къде са те сега, след като изминаха по хиляда и петстотин, по две хиляди километра от Сталинград? За една вече отдавна не се чува — скрита е някъде в резерв, а останалите са пръснати като ветрило по всички фронтове: една на Прибалтийското направление, две наближават границата с Полша, други две са на юг, пред тях са Балканите… А нашата оттук, от Белорусия, сега ще тръгне към Литва, а отвъд Литва е Източни Прусия…

Прехвърлянето на ново направление е трудно нещо, ще има много работа. От сутринта Бойко ще започне да дава зор и на щаба на армията, и на щаба на тила. Още преди да тръгнат обратно, позвъни на Артемиев — утре в седем сутринта да повика всички, които ще бъдат нужни.

Захаров се въздържаше от излишни сравнения. При суровия характер на Бойко и без това има много мераклии да го сравняват със Серпилин. Но подобни сравнения малко помагат на работата.

За политработника по-важно е друго: да се помъчи да разбере човека и след като го е разбрал, да тласка напред хубавото и да препречва пътя на лошото. В новия командуващ няма особено лоши неща — такива, чийто път трябва да се препречва. Но е твърде официален, твърде е сух с хората. А когато човек има власт, сухостта му веднага бие на очи, а справедливостта му остава в сянка. А хубавото в Бойко е това, че живее само с работата, никой не може да му угоди с нищо друго освен с добре свършената работа, никакви странични обстоятелства не могат да го предразположат или отблъснат от човека — само работата! Оня, у когото работата заема толкова място в живота, колкото у самия Бойко, може да работи с него. А оня, у когото по-малко — трудно.

Всичко при Бойко върви добре, не по-зле, отколкото при Серпилин. И това говори не само в полза на Бойко, но и в полза на Серпилин. Добре ръководи хората и работата не тоя, след чието оттегляне всичко изведнъж рухва, а оня, след когото всичко остава, както е било. Само глупците мислят иначе!

На края на селото, където сега беше командният пункт на армията, настигнаха вилиса на командуващия. Бойко нетърпеливо крачеше напред-назад около него.

— Чакам ви. Бяхте изостанали с цели пет минути — каза той на Захаров. — Исках да ви питам: ще пием ли чай? При мене.

Поканата беше необикновена. Вечеряха заедно в стола на Военния съвет, но Захаров изобщо не знаеше дали Бойко пие чай преди лягане, или не пие. Ала щом го кани, съгласи се.

Но като влязоха в къщата, не пиха чай. Бойко извади бутилка коняк и две чаши, мълчаливо отвори бутилката, наля коняк на Захаров и на себе си и се изправи до масата в цял ръст.

— Да поменем Фьодор Фьодорович. Днес с последния изстрел завършихме неговата операция.

Бойко изпи на един дъх коняка, седна, облегна се на стола и по необичайно развълнувания израз на лицето му Захаров разбра: въпросът не е просто в това, че признава извършеното от Серпилин, но и в това, че днес е довършил започнатото от друг и отсега нататък всичко ще бъде вече негово. За операциите, които им предстоят, отговаря вече той — от начало до край. Говорейки за Серпилин, наблегна на думата „неговата“. „Неговата операция!“ А за следващата помисли: „Моята!“

Бойко почака Захаров да допие коняка, протегна дългата си ръка към чантата, оставена на пода до стената, извади от нея плик, а от плика — едромащабен картен лист, с каквито воюват командирите на полкове и батальони — те са редки гости върху масата на командуващия армията. На полето на картата имаше надпис: „Лист 29/31. Домачево. Държавната граница“.

Захаров погледна тоя картен лист с надпис „Домачево“ и без обяснения разбра, че Бойко е започнал да воюва по тоя квадрат от картата. И преди знаеше къде Бойко е започнал войната, изпълнявайки длъжността командир на полк; не знаеше само, че през цялата война носи със себе си тоя картен лист.

Като показа картата на Захаров, Бойко отново я пъхна в плика и го сложи обратно в чантата. И чак след това каза:

— Докато воювахме тук, на Минското направление, смятах, че ще попадна в тоя квадрат. А сега вече няма да потрябва! Щом постъпваме в разпореждане на съседа вдясно, направлението ще бъде към Източна Прусия, друго не предвиждам. Според вчерашната сводка до нея остават сто и четиридесет километра по права линия.

— Чувствува се, че и на юг скоро ще започнем — каза Захаров.

— Логиката подсказва, че е така. Завършваме освобождаването на Русия. Нататък е Европа — каза Бойко, затвори чантата и щракна ключалките.

Самият той беше украинец и освобождаваше Белорусия, но каза Русия, в това общо понятие вложи всичко, както правеха тогава и другите, воюващи по всички фронтове руски и неруски хора.

Думата „Европа“, казана от Бойко веднага след думата „Русия“, дори някак порази Захаров, прозвуча му необикновено. Казваха „народите от Европа“, казваха „там, в Европа“. Съвсем доскоро това бе още твърде далече, за да се говори така, както го каза сега Бойко — не всичко, което сами правим, веднага стига до собственото ни съзнание! А в действителност е тъкмо така: като освободим себе си, ще започнем да освобождаваме от фашистите останалата Европа. Как иначе? С какви други думи да се каже това?

— Все по-често мисля какъв ще бъде животът след войната — каза Захаров.

— А аз още не мисля — каза Бойко. — Нямам време.

— А аз мисля — повтори Захаров. — Щом никъде по света няма да се стреля, а ние сме отвикнали от това, сигурно ще ни се струва, че е настъпил вечният живот. Особено в първите дни…