Константин Симонов
Последно лято (2)

Втора глава

Следобед не можа да заспи.

Започна да мисли за Батюк, а после го налегнаха мисли за самия него и лежа така, загледан в тавана, до края на следобедната почивка.

Учуди го колко много се бе зарадвал Батюк при срещата им. Както изглежда, беше мислил за него по-лошо, отколкото заслужаваше? А и защо Батюк да не те посрещне с добро? Не си докладвал на началството критичните си мисли за него — нямаш такъв навик — а му помагаше с всичко, на което беше способен. И с това, как изпълняваше задълженията си на негов началник-щаб, и с това, че когато работата го налагаше, спореше с него и го придумваше да взима решения, които смяташе за правилни, и дори с това, че понякога постъпваше по свое усмотрение, в границите на възможното за началник-щаба.

А дето после го смени от длъжността командуващ армия, трябва да се сърди по-скоро на Сталин, а не на тебе.

Но и на Сталин няма защо да се сърди. Разбира се, не е много за радване, дето той изпрати Батюк за заместник-командуващ на един второстепенен фронт. Но не бива да се смята и за обида. А после, година по-късно, отново му даде армия, при това гвардейска и в хубав момент — преди да започне настъплението.

Само че защо изведнъж дойде това назначение? Като заместник-командуващ фронт не можеш да се проявиш, колкото и да си способен. Значи, все пак Сталин не е забравял Батюк. Войната продължава вече доста и хората са недостатъчно, няма голям резерв. При това напоследък само новосформираните танкови армии са шест. И няколко общовойскови. На всяка е нужен командуващ. Ако се поровиш в собствената си памет, ще си спомниш как и самият ти си се колебал: можеш ли веднага да издигнеш за командир на дивизия дори много добрия командир на полк? За полк е бил добър, а как ще се прояви в новата роля, при новите мащаби?

Много по-трудно е да се назначи командуващ армия. Понякога рискуват и издигат нов, млад човек, а друг път, напротив, решават, че старият кон няма да изкриви браздата. Все пак Батюк има зад гърба си почти две години като командуващ армия. Разбира се, всеки е с различен опит. Но той е волеви и по своему трудолюбив човек. Не се мотае без нужда в щаба, всеки ден от сутринта е сред войските, а това у нас се цени. Цени се и личната храброст, каквато Батюк има в изобилие, понякога дори й се придава изключително значение; открай време си е така у нас, в Русия. И ето че са го назначили. Отишъл е в добра, зряла, улегнала армия, с добър щаб, с бойни традиции. Отишъл е и, според думите му, продължил е да воюва, без да променя порядките, без да размества хората. А и не е толкова просто да го направиш сега: няма да ти позволят! И всичко е тръгнало в съответствие с вече обмисления план за операцията, осигурена с достатъчно сили и средства. Ако се съди по резултатите, не са сгрешили: там, в Крим, под командуването на Батюк армията се прояви добре. А как ще провериш дали е щяла да се прояви още по-добре с друг командуващ? Тъкмо затова е трудно да се правят оценки по време на война, тъкмо затова не може да се докаже окончателната им справедливост или несправедливост!

Всички натрупахме опит, всички или почти всички започнахме да воюваме по-добре. Сигурно и Батюк не прави изключение. Но колко по-добре? Ето къде е въпросът. И за него, и за тебе, и за всеки друг.

Ако без снизхождение погледнеш собствените си дела през тия петнадесет месеца, през които командуваше армия, излиза, че си воювал различно.

Прие армията в благоприятна обстановка, зад гърба ти беше опитът от сталинградските боеве и онова настроение след голямата победа, когато на хората им се струва, че и занапред планини ще повдигат.

Но след това начало, което сякаш обещаваше само хубави неща, се наложи да проведеш първата си операция при най-трудни условия. Армията ти бързо бе прехвърлена край Харков, който отново бе превзет от германците. Пак трябваше да преживяваш онова, от което вече бе отвикнал. Отначало да запушваш тридесеткилометрова дупка, а после да се оттегляш с боеве, да задържаш германците на необорудвани за отбрана рубежи. И всичко това веднага, в движение, след като едва си успял да разтовариш армията от ешелоните в мартенската кал, в снега и водата…

Обстановката беше непланирана, не достигаше ту едно, ту друго, тиловите служби се разтовариха със закъснение и веднага започнаха да се оттеглят, преди още да са се разгърнали.

Несправилият се с критичното положение командуващ фронта бе сменен, назначиха нов. На фронта пристигна представител на Ставката; след сталинградския разгром, през март край Харков германците показаха на какво още са способни. И трябваше да умреш, но да ги спреш. През това време представителят на Ставката три пъти идва при тебе. Последния път разговорът с него взе такъв обрат, че ти си помисли: ще те извади от армията. И макар да правеше всичко, каквото можеше и умееше, ако те бяха извадили, нямаше да има от какво да се оплакваш, защото отстъпваше, не можеше да изпълниш заповедта — да спреш германците. Последния път се наложи да чуеш и нещо, което бе по-добре изобщо да не чуваш: че и армията ти не е сталинградската, и самият ти не си командуващ, а… Премълча. Защото нямаше какво да отговориш.

А после все пак се закрепи на едно място, на второ, на трето… Пак не удържа, пак се оттегли още няколко километра и отново се закрепи с едната дивизия, после с другата… Закрепи се и устоя. Спря германците в такава обстановка, в каквато през четиридесет и втора сигурно нямаше да ги спреш. Спря ги, защото все пак след Сталинград и ти, и твоите хора вече не бяхте същите, както по-рано.

А след ново прехвърляне започна третото лято на войната — дългата, мъчителна пауза на Курската дъга. Толкова мъчителна, че изглеждаше, нервите няма да издържат.

Всяко зло за добро. Това, че там, край Харков германците отново бяха напомнили на какво са способни, ни караше да се готвим за бъдещето със старание, което дори излизаше извън границите на заповедите. Всички — от горе до долу — чувствуваха, че през лятото германците ще нанесат удар с всичките сили, които успеят да съберат. Никога още не бяхме изграждали толкова дълбока отбрана. Обучавахме войските без отдих, сякаш всеки ден, използуван за учения, решаваше въпроса за живота и смъртта. Всъщност така и беше.

Още преди началото на германското настъпление придадоха на армията два полка самоходни оръдия, бригада катюши и девет артилерийски полка. Сега трябваше да се учиш не как да запушваш дупки — това вече бе усвоено — а как да ръководиш целия тоя оркестър.

Крайната проверка е винаги една — боят. И въпреки цялата подготовка, въпреки увереността, че ще устоим, през първите три дни все пак отстъпихме под ударите на германците — някъде три, някъде пет, а някъде и осем километра. И чак през нощта на четвъртото денонощие най-после можахме да доложим, че германците са спрени навсякъде пред фронта на армията.

На петия ден боевете се възобновиха с предишното ожесточение. Страничният наблюдател можеше да помисли, че се повтаря все същото. Ала не беше така. Германците продължаваха да действуват съобразно заповедта, но вече бяха започнали да разбират, че е неизпълнима.

А сутринта на шестия ден Серпилин почувствува, че вече никаква сила не може да мръдне армията му от мястото й.

Той чакаше и искаше германците отново да тръгнат срещу него, да се изтощят докрай в безплодни атаки.

И когато мина утринният час, в който обикновено започваха германците, а не започнаха, когато мина още един и още един час, а те все не започваха, той изпита не облекчение, както биваше по-рано, едно време, а яд, който всъщност беше чувство на превъзходство над врага.

А после в настъпление минахме ние. И на север — при Орел, и на юг — край Белгород, и там, където се отбраняваше армията на Серпилин. По направлението, където се движеше тя, нямаше големи градове, от ония, които се помнят от всички, и тя само три пъти бе спомената в заповедите на върховния главнокомандуващ във връзка с превземането на населени пунктове, за чието съществуване радиослушателите навярно бяха научили едва сега, от тия заповеди.

Затова пък вместо големи градове армията трябваше твърде често да форсира малки и средни реки, торфени блата и наводнени ливади. Почти винаги при настъпление на широк фронт някоя от армиите напредва из някакъв подобен пущинак, като ту изостава, ту изпреварва по-щастливите си съседи и със своите действия им осигурява лаври в заповедите.

На фронта може да се случи всичко. И трябва да имаш достатъчно твърд характер, за да съзнаваш необходимостта от тоя незабележим за някои труд, който е свършила твоята армия, и да не злобееш срещу съседите. А ако си неспособен да виждаш по-далече от собствените си разграничителни линии, ако си равнодушен към онова, което става при съседите ти вдясно и вляво — пет пари не давам! — значи, съвсем не си командуващ армия, а пуяк с висше военно образование. Разбира се, понякога ти се иска да изкараш такава солова партия в общия хор, че всички да те чуят! Но на фронта сега има малко място за солисти, а диригентите са строги. И това е добре. Значи, войната е влязла в рамките си.

На човек, който е далече от войната, това понятие навярно би се сторило чудновато: дали войната е влязла, или не е влязла в своите рамки. Сякаш войната може да има някакви рамки. Но Серпилин мислеше точно така.

Мислите за предстоящото лятно настъпление го накараха да си спомни за лекарската комисия, насрочена за след десет дена. Спомни си и раздвижи ключицата: „Лекарите казват, че е зараснала добре, по-добре не може. И наистина почти не боли. Но ръката ми е все още като чужда.“

Той стана от леглото и направи няколко предпазливи движения с двете си ръце — същите, каквито правеше на лечебната гимнастика. После няколко пъти сви и разпусна левия си юмрук. Ръката още изтръпваше и в пръстите чувствуваше леки бодежи.

А общо взето, се чувствуваше много по-добре, отколкото когато го докараха тук. И главоболието бе минало, и вече не се будеше по пет пъти на нощ от твърде сходните с живота мъчителни сънища.

На фронта мислеше, както се казва, за душата си, а да мисли за тялото нямаше време. То пътуваше с вилисите, обикаляше окопите, стоеше над картите, говореше по телефона, два пъти в денонощието хапваше набързо по нещо, нощем колкото може по-дълго спеше непробуден сън и още час или два дремеше в движение, олюлявайки се напред-назад във вилиса. Изпълняваше всичко, каквото се искаше от него, без да напомня за себе си. Но затова пък тук, в Архангелское, лекарите веднага му наговориха какво ли не. Съвсем доскоро, преди злополуката, смяташе, че е напълно здрав, а от техните думи излезе, че е много болен. Не започна да спори, изпълняваше всичко, каквото му нареждаха: инжекции — инжекции, бани — бани, гимнастика, електролечение — всичко, каквото искаха от него. Щом е много болен, нека го лекуват по всички правила на изкуството!

Към лечението се отнасяше като към службата и затова по-леко понасяше разлъката с армията. Дори отложи някои срещи, за които трябваше да ходи до Москва, за да не пречат на лечението. От самото начало направи едно-единствено изключение за снаха си, която в своите почивки дни идваше заедно с внучката при него в Архангелское след следобедната почивка.

Той погледна часовника си и излезе от стаята в парка. Адютантът закъсняваше вече петнадесет минути.

„Какво ли им се е случило? Да не се е разболяла внучката?“ — помисли той и почти веднага видя своя адютант Евстигнеев, който крачеше по алеята към сградата.

Както изглежда, Евстигнеев се бе замислил нещо и видя Серпилин неочаквано за себе си, а като го видя, по лицето му се изписа уплаха.

— Какво им се е случило? — попита Серпилин.

— Ана Петровна няма да дойде… — По лицето на адютанта все още се четеше уплаха.

— Как така няма да дойде? Защо?

— Ето ви писмо.

Адютантът се приближи и подаде на Серпилин писмото, което стискаше в юмрука си.

На половинка кариран лист от тетрадка пишеше:

„Здравейте, татко! Извинете, че не дойдох. Не мога да дойда при вас. Срам ме е да ви гледам в очите. Анатолий ще ви обясни всичко.

Аня.“

— Обяснявай, щом на тебе са поръчали. — Серпилин бавно вдигна очи от писмото към продължаващия да стои пред него адютант.

Адютантът стоеше и мълчеше. По кръглото му, добро юношеско лице бяха изписани мъчение и страх от онова, което му предстоеше да каже.

— Хайде де, какво мълчиш? — нетърпеливо повиши глас Серпилин, който винаги, през целия си живот, бързаше по-скоро да научи лошото, щом и без това му предстои да го научи. — Какво са загазили?

В отговор чу нещо съвсем неочаквано и поради несъответствието с това, за което бе мислил, то му се стори съвсем глупаво.

— Ние се събрахме с Ана Петровна. Придумвах я, но тя каза, че сега не смее да ви вижда.

— За какво си я придумвал? — попита Серпилин със същия рязък тон, с който бе започнал, и чак след като попита, разбра, че Евстигнеев я е придумвал да дойдат и да му обяснят заедно, а тя не е поискала, пратила го е сам.

Адютантът продължаваше да стои с изпънати край тялото ръце; беше неудобно да разговаря повече с него така, в положение „мирно“.

— Ела да седнем на пейката — каза Серпилин. И като седнаха, добави: — Свали си фуражката.

Адютантът свали фуражката, извади носна кърпа и избърса запотеното си под фуражката чело.

— Сега обяснявай, щом са ти заръчали. Какво значи събрахме се, кога се събрахте?

Естествено това беше глупав въпрос. Какво друго можеха да значат думите „събрахме се“? Събрали са се — и толкоз. А ако Серпилин искаше да попита доколко сериозно е всичко, пак нямаше смисъл. И така си личи от лицето на адютанта.

— Вчера се събрахме — послушно отговори той, въздъхна и пак задълго замълча.

— Знам, че по начало си мълчалив — каза Серпилин. — Но все пак ще трябва да обясниш, така или иначе не очаквах от тебе подобен доклад. Влез ми в положението.

Съзнавайки глупостта на положението си, Серпилин се усмихна, но адютантът прие тая усмивка като признак на гняв и още повече се смути.

Какво да обяснява? Как двамата с всички сили се бяха борили със себе си през целите тия две седмици, след като отидоха заедно на кино и късно вечерта, когато се връщаха и се сбогуваха пред вратата й, едновременно почувствуваха, че това все едно ще се случи? Да обяснява, че не е виновен, защото вчера тя сама, първа се хвърли на врата му, примря и заплака от безсилието си да промени нещо, а после пак сама, първа започна да го целува? Да обяснява, че не е виновен, след като така или иначе си е виновен, задето е допуснал това, а го допусна, защото сам го искаше? И след дълго мълчание той каза единственото нещо, което чувствуваше в тоя миг.

— Виноват — и по навик прибави: — другарю командуващ.

— Какъв командуващ съм ти сега — каза Серпилин, — щом си ми станал роднина? — Каза така, защото познаваше жената на сина си и нищо друго не можеше да помисли.

„Обикнала е хлапето. Ако не го е обикнала, нямаше просто така да се хване с него, щеше да се сдържи.“

— Ние ще се разпишем — бързо каза адютантът. — Аз исках днес, но тя не се съгласи.

— Защо не се е съгласила? Да не чака разрешение от мене, а?

Серпилин стана и адютантът скочи подире му, изплашен, че това е краят на разговора. Докато идваше насам, той се бе страхувал много от тоя разговор, но това, че ще свърши тук, го изплаши още повече.

— Седни — каза Серпилин, бутна го на пейката със заболялата го в мишницата ръка и закрачи напред-назад.

Серпилин крачеше пред пейката, а адютантът го следеше с поглед, като въртеше наляво и надясно глава, и си спомняше лицето на Аня в оная утрин, когато тя припряно го бе накарала да стане и се облече още по тъмно, дълго преди да се е събудило момиченцето. Спомняше си думите й, че сега е нещастна, и очите й, които говореха, че въпреки тия думи все пак е щастлива. Спомни си как му пъхна в ръката това писмо и го изтика през вратата. И той отдавна бе пристигнал тук, но се яви със закъснение при Серпилин, защото все обикаляше из парка и не се решаваше да застане пред него с такова писмо. Закъсня за пръв път през цялата си служба.

А Серпилин крачеше напред-назад и мислеше не за него, а за жената на сина си. „Значи, не смее да дойде! Вместо себе си е пратила тоя…“ — Той погледна под око адютанта. Обикновено тя не постъпваше така. Обяснението е едно: навярно е написала всичко, както го е чувствувала — не смее да се покаже пред очите му, не може да направи такова нещо.

„Е, а по-нататък как ще е? Така ли ще се обясняваме с нея, посредством тоя?“ — помисли той без всякаква злоба към „тоя“, просто като за глупост, която трябваше да бъде спестена.

Всъщност той бе виждал жената на сина си само пет пъти в своя живот: два пъти в един и същ ден, през февруари миналата година, когато чакаше у дома си да го повикат при Сталин, и после, когато се върна оттам, и три пъти сега, в Архангелское, когато тя идваше при него с внучката. Между едното и другото бяха само писмата й до фронта.

Стана така, че тя дори никога не бе го наричала със собственото и бащиното му име — Фьодор Фьодорович. Тогава, през първия ден на познанството им, му говореше на „вие“ — „седнете“, „хапнете“, „полегнете си“, „починете“. А после още в първото писмо до фронта му писа: „Здравейте, татко.“ Навярно така е възпитана. Смята, че не може другояче, щом той е баща на покойния й мъж.

Писмата й идваха често, но бяха къси — страничка от тетрадка и отдолу един ред с печатни букви вместо внучката, от нейно име.

Така тая жена и детето, които той не познаваше по-рано, преди да загине синът му, заеха своето място в изпълнения му с военни дела живот. Той отговаряше през две писма на третото — по-често не можеше, пращаше й пари от заплатата си и колети — последния път през есента, по същия тоя адютант, който отиваше по друга работа в Москва.

Тъкмо тогава двамата се бяха запознали. Като се върна, адютантът му описа своето посещение, наричаше жената на сина му Ана Петровна и разказа как го е черпила с чай. Не, тогава между тях не е имало нищо. Щеше да забележи: у адютанта винаги всичко е наяве. Честен е дори до глупост, както казват някои. Затова най-много го ценеше и Серпилин — че можеше да му се доверява без колебание.

Серпилин помисли за предстоящата загуба, която едва ли щеше да е толкова чувствителна за някой друг, по-малко самотен човек. А че ще има загуба, беше от ясно по-ясно. Тя се срамува от него. И ще продължи да се срамува — такъв й е характерът. Не е дошла днес от срам, че синът му беше убит едва преди година, а тя е вече с друг. Срамува се, че му е писала на фронта „Здравейте, татко“, срамува се, че се е събрала с друг, а получава пари от неговата заплата, от бащата на убития й мъж. И сега ще се откаже от тия пари, сигурно вече е мислила по тоя въпрос.

Разбира се, той ще направи всичко възможно тя да дойде и да поприказва с него, за да не става всичко по толкова глупав начин. Но загуба все пак ще има, без това няма да мине.

И не просто загуба, а двойна загуба, защото Евстигнеев, който естествено ще се разпише с нея, на свой ред ще му стане нещо като роднина. А роднини не се държат за адютанти. Ще трябва да се откаже от него, макар и да му е трудно: свикнал е с мълчаливото му присъствие, вече втора година воюват, всеки ден са заедно.

„Какво ли толкова е намерила в него?… Много просто какво: той е млад и силен. И сигурно е нежен като теленце. Защо да не го обича? Какви ли не ги обичат. Да не е по-лош от сина ми? — помисли Серпилин с обичайния си стремеж към справедливост. — А жената втора година е без мъж. Защо втора? — поправи се той, като си спомни, че преди да загине, синът му повече от година не бе виждал жена си. — Не втора, а трета. За учудване е, че е издържала толкова дълго.“

Серпилин погледна адютанта, който продължаваше да го следи с очи, докато се разхождаше, и каза:

— Ще ти се завие свят. Направи малко място!

Като отметна ръце зад облегалката на пейката, той още веднъж изкриво погледна адютанта. Адютантът седеше и сега погледът му бе прикован към върха на ботуша. Докато стоеше прав, изглеждаше мъж. А така, седнал, без фуражка, приличаше на момченце — беше се намръщил и нацупил устни като малко дете.

— Хайде, разказвай подробно.

Адютантът още повече нацупи трепналите си устни и тихо, но твърдо каза:

— Подробно няма да разказвам, другарю командуващ.

Беше си помислил, че искат от него подробности за това, как е станало всичко между тях.

— Как така „няма“? Все пак вдовица взимаш, при това с четиригодишно дете и шест години по-възрастна от тебе. На всичко ли си готов, всичко ли премисли? Това те питам?

— Нищо не знам и дори не мисля — гласно прошепна адютантът с някакво щастливо отчаяние. — Самата тя още не ми е казала как ще бъде. Както каже, така ще е.

— „Както каже, както каже“ — измърмори Серпилин. — Значи, излиза, че жената трябва да решава всичко вместо тебе?

Искаше да добави още нещо в тоя дух, но внезапно осенилата го мисъл го накара да се спре.

— Да не ти е първата в живота, а?

— Първата е — тихо каза адютантът, вдигна очи към Серпилин и го погледна право в лицето толкова внимателно, сякаш от следващите думи на Серпилин и дори от израза на лицето му в тоя миг зависи дали това израсло почти два метра момче с офицерски пагони на раменете ще продължи да го обича и уважава, както по-рано.

„Разбира се, тя не е забравила, че е шест години по-възрастна от тебе и че като зестра ще вземеш чуждо дете, сто пъти е премислила всичко — каза си наум Серпилин, като чувствуваше върху себе си тоя поглед. — И колкото и да е страшно, все пак се е решила. Значи, повярвала е и в твоята любов, и в своята сила.“

И за още нещо помисли — за войната, за това, че вдовицата с малко дете безразсъдно се хвърля на врата на оня, който след седмица отново ще бъде на фронта, далече от нея.

А адютантът, загледан в спокойното, печално лице на Серпилин, с възобновено чувство на вина пред него помисли, че лицето на командуващия е станало такова, защото навярно си е спомнил за своя убит син.

— Днес писах на мама — каза адютантът, като продължаваше да гледа Серпилин в лицето.

„Ето ти сега и мама — помисли Серпилин със същия печален израз на лицето и кимна. Стои си тя през девет земи в десета и всеки ден чака писмо, че е жив и здрав, всеки ден се страхува от известие, че е «загинал геройски», а сега изведнъж от едно писмо ще научи, че е и свекърва, и баба. Но за най-важната промяна все пак няма да научи от това писмо. А най-важната промяна за майката, която по времето, когато получи писмото, сигурно вече ще е станала, ще бъде не това, че синът й се жени за вдовица с дете, а това, че по тая причина ще престане да бъде адютант на командуващия армията и отново ще започне да служи в строя, по-близо до фронта, а значи и до смъртта. И нищо не си в състояние да направиш, защото не бива да го държиш повече за адютант, а той сам не ще иска да отиде в някоя тилова канцелария.“

— Виж какво, Анатолий. — Серпилин непривично за себе си се обърна към адютанта по име, като по тоя начин несъзнателно се стремеше да смекчи това, което му предстоеше да каже. — Ако имаш нужда от моята благословия, смятай, че си я получил. Нека бъде така, както ще е най-добре за двама ви. Но искам да сме наясно. Като се върнем на фронта, потърси си ново място. Още през двадесета година Ленин ни съветваше, че роднини не бива да служат в едно и също учреждение. — Той се усмихна, като и с тая усмивка смекчаваше неизбежността на казаното.

— Разбирам. Вече й казах тая сутрин — отвърна адютантът и по лицето му се виждаше, че не лъже, наистина й е казал, но се виждаше и друго: че е поразен от бързината, с която Серпилин бе взел това решение.

— Коя смяна е утре тя? — попита Серпилин за жената на сина си.

— Втора.

— Кажи й утре преди работа да дойде при мене. — Той млъкна, като си припомняше какви процедури му предстоят утре и кога ще бъдат. — Дай й вилиса, нека дойде в тринадесет часа. Сама. — И като видя тревогата по лицето на адютанта, добави: — Не се бой, няма да я обидя. В моите очи ти не си по-лош от всеки друг, а може би си и по-добър. — Каза това, като помисли не само за него и за нея, но и за покойния си син. — Тръгвай.

Адютантът скочи и сложи фуражката си.

— А дъщеря си да доведе ли при вас?

Навярно беше решил, че за нея ще е по-лесно да дойде тук с детето.

— Вече казах: сама. — На Серпилин му се искаше да види внучката, но беше съвсем неуместно тя да присъствува на утрешния разговор, може би придружен със сълзи — това не беше за нея.

Адютантът козирува и закрачи по алеята.

— Евстигнеев! — извика го Серпилин.

— Слушам ви, другарю командуващ!

— Какво става с пропуска?

— Обещаха утре да го дадат.

— Ако го дадат утре, готви се други ден да пътуваш.

— Ясно. Разрешете да напусна!

— Върви.

Адютантът отново се обърна и тръгна. А Серпилин стоеше и дълго, до завоя, гледаше след него. И по лицето му бе изписано такова объркване, че адютантът сигурно щеше да се учуди, ако видеше подобен израз по лицето на човека, който току-що толкова лесно и бързо, с две думи бе решил съдбата му.

Объркването на Серпилин засягаше самия него. Като каза на адютанта, че го смята за не по-лош от всеки друг, а може би и за по-добър, с това издаде голямата си привързаност към него.

Адютант се става по различен начин. Понякога благодарение на нечие ходатайство. А понякога неизвестно защо. По-рано Евстигнеев беше адютант на Батюк. Батюк го взе от офицерския резерв, след като изпрати своя Барабанов да „расте“ за командир на полк. И веднъж на вечеря одобрително каза за него, че отлично кара автомобил, сменя шофьора и че е син на един от покойните му съученици, с когото заедно са хранили въшките още през германската война, затова го е и взел за адютант, когато попаднал на него.

Това беше всичко, което Серпилин знаеше за Евстигнеев по времето, когато той стана негов собствен адютант.

Когато внезапно извикаха Серпилин в Москва, той освободи предишния си адютант, за да не се шляе без работа, и помоли да му намерят друга служба. А като се върна от Москва с назначението и не завари Батюк, с учудване видя представилия му се Евстигнеев. Серпилин не започна да разпитва Батюк ли не го е взел със себе си, или Евстигнеев сам е поискал да остане в армията. Ако се окаже подходящ, ще го остави, ако ли не — ще си намери друг.

От поведението му през първите дни разбра: не се престарава, за да бъде оставен на тая служба. И това беше първото, което тогава му хареса у Евстигнеев. Беше мълчалив, изпълнителен, грамотен, добре се ориентираше по карта и на местност, нито веднъж не закъсня и не се заблуди, когато го изпращаше със заповеди, винаги намираше ония, при които е изпратен, а на война това говори не само за добра ориентировка, но и за храброст. Обикновено не намират някого не защото не са можали да го намерят, а защото не са рискували да се доберат до него. Тоя винаги намираше.

А сега месец и половина, край Харков, показа, че е способен и на повече.

Денят беше тежък от сутринта до вечерта. Започна с това, че сутринта, на път за една от своите оттеглящи се дивизии, налетяха на нечии, неизвестно даже чии, объркани и отстъпващи тилови служби. Свои или чужди, трябваше да спрат, за да въведат ред: в армията няма чуждо!

Докато пристигнат в своята дивизия, попаднаха под първата бомбардировка, а после и под втора, когато от тая дивизия пътуваха към другата. А когато в края на деня се връщаха от предните позиции към своя команден пункт, озоваха се под обстрела на тежки германски оръдия, които биеха по кръстопътя. Шофьорът бе ранен в гърба от парче снаряд. И вилисът щеше да се обърне, ако Евстигнеев от задната седалка не бе успял да улови кормилото и да изправи колата. Изчакаха края на обстрела в пълната с кал канавка и мокри, кални до ушите, отново се качиха в колата. Сложиха шофьора отзад, а на кормилото седна Евстигнеев.

Изглеждаше, че всичко вече е минало, когато изведнъж от ниските облаци, право над шосето, изскочиха два месершмита и с вой прелетяха над колата. Евстигнеев натисна спирачката, стовари се цял върху Серпилин, затисна го под себе си и едва не го събори от вилиса. Серпилин дори не можа да разбере веднага, че адютантът е искал да го прикрие с тялото си. Разбра едва после, когато всичко свърши, месершмитите отново се скриха в облаците, сякаш не ги е имало, предното стъкло бе цялото напукано, а Евстигнеев бе ранен в ръката, куршумът бе заседнал в мускула. Това се разбра чак по-късно, а отначало той не каза нищо, кара колата още три километра до командния пункт. Трудно е да се каже дали те е спасил или не, когато бе скочил и те бе притиснал към седалката: знае ли някой къде ще удари куршумът? Може с това да е спасил себе си. Но е искал да спаси тебе, за себе си не е мислел.

Когато след това изпратиха Евстигнеев за една седмица в болницата, като подписваше заповедта за награда, Серпилин взе да прегледа личното му дело.

Бащата — помощник-командир на полк, убит през 1929 година на Китайско-Източната железопътна линия. Майката — машинописка. Единствен син, заминал на фронта като доброволец на осемнадесетгодишна възраст през юли четиридесет и първа. Медал „За храброст“, сержант, раняване, болница. Ускорен випуск на пехотното училище, завършил го с отличие, получил звание лейтенант — и отново на фронта.

Биографията му не беше дълга, но будеше уважение.

Все пак едва ли току-така е станал адютант на Батюк. Мина му мисълта: може би майката е познавала Батюк и му е писала, помолила го е за сина си?

Когато адютантът се върна от болницата, Серпилин му благодари от свое име и се пошегува, че цяла седмица е ходил със синини от неговите лапи. А от името на службата закачи „Звезда“ на гърдите му.

Оттогава продължаваха да служат заедно и сякаш се обичаха един друг — всеки по свой начин. И щяха да служат още, ако не бяха днешните новини.

„Да, тежко ми е да го махна. Нито веднъж не ме подведе, не злоупотреби с доверието ми, нито веднъж не се отнесе зле с някого, използувайки положението си на адютант — това също значи много! Изглежда, ще може да стане помощник-началник щаб на полк по разузнаването: достатъчно е смел за това. Сигурно вече наближава до своята. Особено ако самият той седи на кормилото. Бърза да обсъди всичко с нея. А ние също трябва да вървим на вечеря, имаме извара с кисело мляко. Всеки със своето…“

Серпилин въздъхна: животът сам против волята му откъсваше от него хората — ту един, ту друг. Дали да се върне в стаята си за оставената на масата кутия „Казбек“ и да запуши по тоя случай? Но не се върна, не наруши думата, която си бе дал — да не пуши, докато го изпишат.

По пътя към столовата настигна отиващия натам Батюк. Сутринта Батюк беше по пижама, а сега — с пълна генералска униформа.

— Ходих да посрещна жената — каза Батюк.

— Посрещна ли я?

— Дяволите да ги вземат! — Батюк сърдито махна с ръка. — Обещаха да я докарат, но не я докараха. По-добре да не бяха обещавали. Кацнали да нощуват в Куйбишев, казват, че в Москва времето било лошо. Как ще е лошо, когато нищо му няма!

Серпилин погледна нагоре. Небето беше гъсто забулено с облаци.

— Може би очакват буря?

— Каква ти буря? Сигурно жената на пилота е в Куйбишев — ето ти цялата буря. Нима това е лошо време?

Серпилин не започна да спори. Каквото и да беше времето, Батюк се е надявал днес да посрещне жена си, която не бе виждал от началото на войната. Човек може да го разбере!

— Фьодор Фьодорович — каза Батюк, като направи няколко крачки редом с него. — Когато беше при другаря Сталин, той нищо ли не каза, не те ли попита нещо за мене?

Навярно още сутринта тоя въпрос е бил на езика му.

— Мене не попита.

— А сам не каза ли нещо? — наострил слух, попита Батюк.

В отговор на прекия въпрос Серпилин трябваше да каже всичко, както си беше: когато бе попитал Сталин в коя армия е назначен, Сталин отговори, че ще заеме мястото на Батюк, и обясни защо.

Разбирайки значението, което имаше за Батюк всичко казано за него от Сталин, Серпилин повтори дума по дума онова, което бе чул тогава: че другарят Батюк твърде дълго е командувал армия и има мнение да бъде повишен, да му се даде възможност да разгърне по-широко способностите си!

Реши да не добавя, че зад думите на Сталин бе почувствувал някаква непонятна тогава за него ирония — сметна, че не е длъжен да го прави, а и защо?

— Да — умислен каза Батюк, — може би тогава е мислел да ме повиши, а после са се намерили някакви приятелчета там, горе, и са ме хързулнали… Благодаря ти, че ми каза. Ще има над какво да поразмисля. — После въздъхна и добави: — И двата пъти изобщо не ме повика при себе си: и когато ме прати за усилване на оня забравен от бога фронт, и сега, когато ме назначи в гвардейската армия.

Фактът, че Сталин, който толкова добре го познаваше от гражданската война, нито веднъж през цялата сегашна война не го бе повикал при себе си, продължаваше да тревожи Батюк, макар че той се мъчеше да си обясни всичко откъм най-добрата за себе си страна — просто с прекомерната заетост на Сталин. А при това до него крачеше човек, за когото тогава, преди година, Сталин все пак бе намерил време и го бе повикал.

— Захаров ми обясни — каза той, след като отново помълча малко, — че тогава са те извикали във връзка с писмото ти за Гринко?

— Да.

— Е, и какво?

— Каза, че ще го върнат, ако го намерят.

— Изглежда, не са го намерили.

— Бил умрял — късо отговори Серпилин.

— Да, Павел Ефимович не можа да дочака своя час — каза Батюк. — А може би съдбата му изобщо щеше да бъде друга, ако тогава при него на Далечния Изток не бе отишъл оня, нали го знаеш… — Батюк спомена едно добре известно в армията име. — Сума бели направи там!

И изведнъж без всякаква връзка с предишното каза:

— Евстигнеев е още при тебе, а? Връщам се от летището и гледам — тръгва нанякъде с вилиса. Значи, легнал си е на мястото, щом и „Звезда“ си му дал.

— „Звездата“ е за службата — каза Серпилин. — Ако не ми беше адютант, за същото нещо можеше и „Знаме“ да получи. Защо го остави тогава, защо не го взе със себе си?

Батюк поклати глава.

— Чуден човек си. Да не мислиш, че само ти си изпитвал такова нещо, когато те повикаха в Москва: знам къде отивам, а нямам представа какво ще стане! И на мене ми се сви сърцето, когато изведнъж получих заповедта: „Сдай армията и ела тук!“ Докато летях, прехвърлях всичко в паметта си. Къде в такъв момент да помъкна адютанта? Да разкарвам човека, без да знам къде и за какво. При това момъка си го бива, не е някой хаймана. Добре, че е при тебе.

„Да, добре, че е при мене — помисли си Серпилин. — Във всеки случай за нея излезе добре“ — помисли той за жената на сина си.

Искаше да използува момента и да обясни на Батюк, че сега ще трябва да се раздели с Евстигнеев, но се отказа; вече почти бяха стигнали до столовата.

— Ще се поразходим ли пак след вечеря? — попита Батюк.

— Ще се прибирам, днес доста се разхождах — изхитрува Серпилин, който помнеше, че е поканен на чай и не искаше да закъснява.

— Днес нещо ме стяга сърцето, тегли ме на чист въздух — каза Батюк. — Може би наистина времето се разваля. От една страна, все още мога с юмрук дъска да пречупя, а от друга, като си спомни човек: в световната война една рана, в гражданската — три, в тая — тежко ранен, ако се събере всичко накуп… Понякога всичко е добре, а друг път, като ме присвие, мисля си: ще издържа до последния ден на войната, до победата — и ще хвърля топа!

— Какво изведнъж те прихвана? — попита Серпилин. — Напротив, аз мисля, че победата ще направи всички ни по-здрави. Има да живеем, като свърши войната!

И като си спомни за предстоящото завръщане на фронта, помисли за Лвов, корпусния комисар, а сега генерал-лейтенант, за когото бе споменал Батюк, когато заприказва за Далечния Изток.

— Впрочем при формирането на нашия фронт за член на Военния съвет назначиха Лвов.

Батюк дори подсвирна.

— Не бях чувал тая новина! Къде ли не го пращат от място на място! За две години пет фронта смени! С нито един командуващ не може да се погоди. И все ни лук ял, ни лук мирисал. Не завиждам на вашия командуващ фронта, че ще работи с такъв член на Военния съвет.

— Не знам. Първото ми впечатление от него е добро. — Серпилин не искаше да спори с Батюк, но това беше истина. — Може би го одумват повече, отколкото е в действителност. Лошата слава е заразителна.

— А колко пъти си го виждал? — попита Батюк.

— Само веднъж.

— Добре, продължавай да го опознаваш — усмихна се Батюк.