Константин Симонов
Последно лято (11)

Единадесета глава

Господ не опази Синцов от беди.

Той стана в пет часа сутринта и пеша отиде от общежитието при комендантството до пощата, като смяташе, че ще успее да се върне, преди шофьорът да е пристигнал с ремонтирания вилис.

На гишето „До поискване“ подаде документите си на заспалата, с глава върху масата, девойка. Не оная, която беше отначало, когато идва вчера през деня, не и другата, която беше последния път, когато се отби вече късно вечерта, след като се раздели с Надя, а нова, трета. Тя с мъка се събуди, взе документите му и започна да прехвърля купчината писма и телеграми. Прехвърли я цялата от начало до край, замижа, разтърка очи и започна отново да я прехвърля. Втория път намери. Оказа се, че последната телеграма в купчината беше за него. Все пак той постигна своето, дочака бедата си!

Той стоеше пред гишето, отново и отново препрочиташе телеграмата, докато някой не го побутна по рамото:

— Дръпнете се от гишето, другарю военен.

Синцов се отмести и още два пъти препрочете телеграмата: не защото не я разбираше — всичко беше от ясно по-ясно! — а понеже не беше в състояние да свикне с това, че тя съществува.

В телеграмата след адреса пишеше:

„Раждането преждевременно Верочка седмия ден умря писмата получихме Таня двадесет и шести излезе болницата двадесет и осми отлетя за армията забрани да пиша искаше да каже сама Овсяникова.“

Той се дръпна от гишето, потърси с очи къде да седне, отпусна се върху пейката и започна да мисли какво трябва да прави сега, след тая телеграма.

„Верочка седмия ден умря…“ Веднъж през зимата, след като бе започнала да мисли за своето заминаване, Таня попита как се е казвала покойната му майка. Не каза защо пита, но, значи, още тогава е решила: ако е момиче, ще го кръсти на майка му. И го е сторила. Както се оказва, само за да си спомня, че Верочка е умряла на седмия ден. Колко ли дълго ще си спомня това — година, две или пет, или докато роди друго дете, ако изобщо роди? На тоя въпрос сега никой не може да отговори. Тя също.

Да, не задълго бяха кръстили дъщеря си Верочка. Станало бе тъкмо онова, от което той се страхуваше. Не е могла да пристигне. Родила е момиченцето там, в Арис, някъде в края на първата седмица на април, а седмица по-късно го е погребала. А самата тя се е изписала от болницата цели петдесет дена след раждането. Значи, положението й е било тежко. И е могла да умре.

Тогава, през пролетта на четиридесет и трета, когато се разболя от тифус, тя беше с единия крак в гроба и оживя само по чудо — както по-късно със смях му каза: „Благодарение на молитвите ти!“ А сега, щом цели петдесет дена е била в болница, положението и е било толкова тежко, че не е искала нито да лъже, нито да му пише истината, защото и без това никой не би го пуснал от фронта при нея.

Той я обичаше такава, каквато беше — мъничка, слабичка, лекичка като дете. Такава, че преди да забременее, можеше на шега да я вдигне на ръце. Той изпитваше и страст, и нежност към тялото й — тъкмо такова, а не някакво друго. Но сега си спомни за него с уплаха — и за лекотата, и за мършавостта му, защото всичко това криеше опасност за нея. И макар в телеграмата да пише, че е излязла от болницата, друг въпрос е как е излязла и в какво състояние се намира. Решила е да не съобщава за смъртта на детето, да му каже сама. И не е съобщила. Решила е, че достатъчно е стояла в болницата, и се е изписала. И не само се е изписала, ами е отлетяла за фронта с първия самолет, който й е попаднал.

А защо е родила в Арис? Защо преждевременно? Защо?… Някой я е бутнал, без да иска — и готово! Трудно ли е да я бутне? Или се е подхлъзнала, паднала е някъде от стъпалото на вагона.

Побиха го тръпки, като си представи как е могло да стане всичко. А може да е нямало нищо подобно, просто не е била в състояние да роди. И занапред няма да бъде. А за самата нея това е още по-страшно, отколкото ако бе паднала.

Двадесет и осми беше завчера. Значи, докато той е пътувал насам, тя вече е излетяла от Ташкент. Сигурно е успяла да се качи на някой от самолетите, прехвърляни за фронта. И предишния път така пристигна от Ташкент в Сталинград.

Добре е, че са получили писмата му. Поради военната цензура човек не може да каже нищо направо, но той все пак й бе дал да разбере къде са прехвърлили тяхната армия. Писа й: „Живея точно срещу мястото, откъдето идвахме, когато те срещнах за пръв път.“ Цензурата едва ли е задраскала това. А Таня и без да гледа картата, можеше да разбере, че сега са срещу Могильов. Разполагайки с документи за връщане в своята част, останалото можеше да уточни по пътя.

Естествено тя е имала възможност да остане там, в Ташкент. След несполучливото раждане и петдесетте дена в болница щяха да й дадат отпуска по болест. И майка й сигурно я е придумвала. Но, значи, не е успяла. Ако детето беше оживяло, би останала. А щом детето го няма, не е поискала.

Може би сега дори не се и радва, че е останала жива. Макар че за самия него тая мисъл беше глупава: независимо дали ще имат дете, или няма да имат, за него това не беше ни най-малко свързано с живота и смъртта й.

„Как ли ще се развият нещата сега между нас?“ — помисли той. И си спомни как почти преди година тя се бе върнала след тифуса в армията и преди да се яви в своя санитарен отдел, късно вечерта пристигна право при него, прашна от главата до петите, слезе от колата, с която бе пътувала. И когато той отиде да докладва на началника на оперативния отдел полковник Перевозчиков, че от болницата е пристигнала жена му и ще остане до сутринта при него в землянката, Перевозчиков недоволен каза: „До сутринта разрешавам. Но не мога да ви обещая, че ще ви помогна да карате семеен живот тук, в оперативния отдел.“

„А кой може да обещае такова нещо по време на война? Кой и на кого? Никой на никого“ — помисли Синцов вече не за това, което беше преди година, а за това, как ще бъде сега, когато отново се озоват заедно на фронта. И кой знае защо, си я представяше остригана, както миналата година след тифуса, макар че сега не би могло да е така. Защо да е остригана? Наистина веднъж тя му каза, че когато жените се мятат и по време на родилните болки скубят цели кичури от главата си, обикновено ги подстригват, подкъсяват им косата. „Но аз няма да позволя — каза тя. — Толкова трудно ми порасна!“ — „Как тъй няма да позволиш?“ — „Ще ги надхитря. Няма да охна, докато не родя.“

Да, сега всичко това беше минало…

На стената до изхода на пощата бе окачен вчерашният информационен бюлетин: германците водят разузнаване с бой край Тираспол, потопили сме във финския залив тяхна подводница, партизански отряд, действуващ в Могильовска област, е унищожил три германски автомобила, а някакви насила повикани в германската армия французи от Лотарингия — Жозеф Б. и Пиер В. — са преминали на наша страна, хвалеха ни и ругаеха германците…

Синцов бе видял тоя бюлетин още предния ден, но той продължаваше да си стои, защото новите вестници още не бяха излезли. И макар че между душевното състояние, с което го гледаше вчера и днес, имаше огромна разлика, бюлетинът си оставаше същият. И войната беше същата. Само общите усилия на милиони хора можеха да променят нещо в нея. А собствената ти мъка не променяше нищо!…

Само едно беше неясно: защо тъкмо на Таня трябваше да се случи всичко това? На оня свят ли ще получи отплата? Някои смятат, че вярващите хора по-лесно мислят за смъртта. Не се знае дали е така, или не, но е сигурно, че няма бог!

Като все още не беше в състояние да мисли за нищо друго, той стигна до комендантството, видя спрелия наблизо вилис, здрависа се с шофьора, попита го дали всичко е наред, чу в отговор, че бензинът е достатъчно, взе шинела и платнището, които бе оставил в общежитието, седна в колата и пое към Архангелское при Серпилин.

Беше толкова дълбоко замислен, че дори не забеляза как по пътя заваля дъжд; шофьорът спря колата и започна да опъва гюрука.

Чак в Архангелское, крачейки по мократа алея под глухия шум на преставащия дъжд, Синцов окончателно се окопити, за да се яви пред началството като истински военен — освободен от собствените си чувства и способен да изпълнява чуждите заповеди.

Серпилин чакаше Синцов в стаята си и беше в прекрасно настроение, което не го напущаше още от вчера.

Не може да се каже кое вчера бе подействувало повече на главния терапевт: откровеността, с която Серпилин му обясни защо трябва по-бързо да се върне на фронта, историята на заболяването с приложените към нея анализи, които Баранова показа на главния терапевт, или самият медицински преглед, след който главният терапевт потупа Серпилин по голото рамо с тежката си червена ръка и с весело учудване каза: „Ама сте здравеняк.“ В крайна сметка всичко излезе от добре по-добре. Главният терапевт нареди комисията да се ускори с цели три дена и на сбогуване кимна към Баранова:

— Другарите се страхуват, гледат да оставят болните си поне седмица повече, а тя, напротив — мисли само как да ви натири по-бързо на фронта! Имате късмет, че ви се е паднал такъв лекуващ лекар!

Каза го на шега, без да подозира колко е прав. Наистина Серпилин имаше късмет! Колкото и да е странно, тъкмо тук, при главния терапевт той окончателно разбра, че тя го обича — когато почувствува колко силно желае същото, което желаеше и той.

А вечерта тя поиска да остане при нея и той остана — и разбра, че й е добре и ще й бъде добре с него.

И днес цяла сутрин се намираше в онова, навярно дори смешно отстрани, нескрито щастливо състояние, което с особена сила изпитват възрастните, неразглезени от живота хора.

Когато Синцов почука и влезе, Серпилин изглеждаше вече не като човек, който се лекува в санаториум, а беше както обикновено с рубашка, само че без пистолет на колана.

— Не можах да се поразходя: дъждът ми попречи — каза той. — Готов ли си за път? Получи ли картите?

Синцов отговори, че и той, и колата са готови, но ще получи картите чак след десет часа.

Серпилин погледна часовника си.

— Да започнем с писмата. — Той взе от масата два плика и ги подаде на Синцов. — Ако пристигнеш през нощта, недей да будиш никого. Съобщи на оперативния дежурен, че си се върнал, а сутринта се яви и при Захаров, и при Бойко. Ако проявят любопитство, можеш да им съобщиш личните си впечатления.

Серпилин каза „можеш“, но Синцов почувствува по тона му, че тъкмо това иска.

— Там, в писмата, им пиша, че след пет дена ще бъда в армията. Както виждаш, тая сутрин се облякох; разбрахме се да прескоча до Генералния щаб, да им се обадя. А следобед ще се съблека, ще походя пак с болничните дрехи. Тук се отнасят с подозрение към ония от нас, които обличат униформата, преди да са ги изписали: имало е случаи на бягство.

Серпилин с удоволствие размърда рамене, по войнишки пъхна палци под колана, оправи гънките на рубашката и седна до масата.

— Имам личен разговор с тебе. Седни, Иван Петрович.

Синцов седна. Серпилин отдавна не се бе обръщал към него така — от деня, когато след болницата го бе извикал в армията и го бе взел в оперативния отдел.

— Ти си ми нужен — каза Серпилин, като помълча малко, сякаш за последен път претегляше думите си.

Синцов чакаше да чуе какво ще последва: добре, щом му е нужен. Но все пак за какво?

— Вчера, когато беше тук, обещах да изпълня молбата ти — да те върна в строя. А след като си отиде, помислих: защо да не ти предложа друго, щом и без това напускаш сегашното си място? Докато се лекувах тук, жената на моя син се омъжи за Евстигнеев, втори брак. Сдобих се с роднина, но оставам без адютант. Като се върнем на фронта, ще го освободя. А вчера си спомних за тебе — нали ми беше адютант, когато излизахме от обкръжение. И реших пак да те взема. Нужно е твоето съгласие. За да сме наясно, ще ти кажа: нямам навик да превръщам адютанта си в ординарец, както правят някои. А сега, ако имаш въпроси, нека ги чуем.

В действителност той не очакваше въпроси; струваше му се, че Синцов ще бъде доволен да служи при него. С хода на войната у Серпилин растеше увереността, че подчинените обичат да служат под негово командуване, с изключение на ония, които самият той смяташе негодни за служба. И навикът да смята така постепенно се бе превърнал в убеждение, донякъде самодоволно, но самият той не забелязваше това.

Синцов никак не бе подготвен за предложението да стане адютант на Серпилин. Но думите „ти си ми нужен“ не му даваха право да отговори отрицателно на човека, без чиято помощ изобщо нямаше да се върне в армията. Не можеше да каже „не“, а за останалото ще има още време да помисли.

— Ако смятате, че съм подходящ, въпроси нямам.

— Тогава благодаря. — От тоя миг Серпилин смяташе въпроса за решен, но си спомни вчерашната молба на Синцов и за да е с чиста съвест, добави: — Ако се почувствуваш зле в тая роля, ела и ми кажи. Няма да те задържам. Ще те освободя, след като си намеря друг.

„След като си намеря друг… Ако съм добър за тебе, изобщо няма да си търсиш друг. А ако самият аз смятам, че няма да съм добър за тебе, защо да се съгласявам?“ — помисли Синцов. Не беше редно да отговори: „Ще поживеем, ще видим“, а не му се искаше да отговори друго.

Той все още беше в плен на някакво странно равнодушие. С толкова силна тревога продължаваше да мисли за Таня, че всичко останало се бе оттеглило някъде на заден план и за известно време бе престанало да му се струва важно.

— Добре тогава! — Серпилин прие мълчанието му като решение да му стане адютант и да не мисли за нищо друго. — Готви се да изпълняваш новите си задължения. А дотогава ще продължиш да работиш в оперативния отдел. Как е при вас, какво мислят за бъдещето?

— При нас в оперативния отдел, другарю командуващ, още не е получена заповед „Мислете!“, и не мислим, още повече за бъдещето. — Синцов за пръв път през цялото време се усмихна.

— Не го усуквай. — Серпилин също се усмихна. — Нека смятаме, както винаги: никой друг освен Ставката не знае кога и какво ще започне. И ние със Захаров и с Бойко не знаем. Аз питам: кога вие лично смятате да настъпвате, другари офицери от оперативния отдел? Какво мислят при вас за това младотурците?

Серпилин на шега наричаше младотурци ония буйни млади оператори, които в разговорите помежду си планираха всичко по свой начин и вътрешно се смятаха за способни — поне колкото командуващия армията, ако не и повече.

— Защо мълчиш? Докладвай. На никого няма да кажа.

— При нас в оперативния отдел мнозинството е на мнение, че ще започнем към средата на юни.

— А по-точно?

— За по-точно не сме единодушни.

— Но сте единодушни, че ще е към средата на юни?

— Да. Дори упреквахме нашия метеоролог, че дава лоши прогнози за валежите към средата на юни.

— А при вас в оперативния отдел не допускат ли мисълта, че и това лято, както на Курската дъга, германецът пръв ще започне да настъпва?

— Не мислят така. Нито една разузнавателна сводка не дава основания за това. Всичко, което беше срещу нас и по фронта, и в дълбочина, си стои така, без изменения.

Серпилин погледна часовника си.

— Имаме още десет минути. Разкажи поне накратко как живее нашата сто и единадесета дивизия?

Синцов започна да разказва за дивизията, как живее и кого е видял там. Когато стигна до Илин, Серпилин поклати глава, сякаш се чудеше сам на себе си:

— Отдавна не съм виждал Илин. От Курската дъга, когато го направиха герой. Не, видях го веднъж и след това, през зимата, когато бях събрал командирите на полкове. Сега на фронта има ред, всекиму своето — каза Серпилин с неочаквани за Синцов нотки в гласа. — Твърде голямо стопанство имам в ръцете си. И ми се иска както по-рано да стигна до командира на полк, но не винаги мога. Та къде, казваш, е щабът на Илин?

— В гората, три километра южно от Селишче.

Серпилин смръщи чело и се замисли. После каза:

— Щом е тъй, по десния му фланг минава големият овраг, близо до шосето за Кричев. През нощта срещу тридесети юли се събирахме в тоя овраг, а после пълзяхме към шосето. Така ли е?

— Така е — каза Синцов.

— Сега ли си спомни?

— Не, там. Щом го видях, веднага си спомних.

— Спомнил си си, а на мене не разказваш.

— Всичко не може да се разкаже, другарю командуващ. Там на всяка крачка човек си спомня ту едно, ту друго…

— Да, вярно е, че на всяка крачка — замислен каза Серпилин.

И сигурно понеже си спомни за четиридесет и първа година, състоянието на весела възбуда, в което беше цяла сутрин, го напусна и той забеляза посърналото лице на Синцов.

— Нещо си тъжен? Вчера беше по-весел.

Ако Серпилин бе забелязал това по-рано, Синцов щеше да го избави от изповедта, щеше да намери сили да каже, че всичко е нормално. Но споменът за оврага, където оная нощ бяха лежали стаени на няколко крачки един от друг — Серпилин, той и Таня — накара Синцов да каже какво се е случило.

— Виж ти какво нещастие ви е сполетяло. А аз дори не попитах, не се сетих… Срамно е пред такава жена като нея… Казваш, че е отлетяла обратно за армията? — отново попита Серпилин.

— Така пише в телеграмата.

— Да — каза Серпилин. — Ако беше родила, нямаше да я пусна да припари фронта. Но щом е тъй, разбира се, човек може да я разбере. — И като поклати глава, повтори: — Как така дори не те попитах за нея! Толкова ли ми се е размътил мозъкът при удара, та съм загубил паметта си? Лекарите уж са на друго мнение, казват, че напротив — щастливо съм се отървал.

Той стана иззад масата и за пръв път през цялото време спря поглед върху ръката на Синцов с черната ръкавица.

Синцов помисли, че Серпилин ей сега ще каже нещо за ръката му. Но той каза съвсем друго. Постоя, помълча малко и попита:

— Доколкото си спомням, разправяше, че рано си останал сирак, в детски дом си израсъл? Така ли е? Правилно ли казвам?

— Правилно, другарю командуващ…

— Какво му е правилното? — неочаквано за Синцов възрази Серпилин. — Напротив, неправилно е, когато човек от малък расте без баща и майка. А колко много такива ще има сега, след войната… — И също така неочаквано, изведнъж каза за себе си: — А аз вече навърших петдесет. И жив баща имам. Чакам го да дойде днес. Пратих Евстигнеев в Рязанска област да го доведе. Извадих му пропуск, за да го пуснат в Москва… А ти тръгвай. Скоро ще се видим.

При портала на санаториума до своя вилис Синцов видя друг — познатия вилис на Серпилин и познатия му шофьор Гудков, с когото командуващият бе претърпял злополуката. Синцов не мислеше, че след всичко това Серпилин ще остави шофьора при себе си. Оказва се, че го е оставил.

Шофьорите разговаряха, а по площадката, на която бяха спрели вилисите, сложил ръце зад гърба, крачеше напред-назад Толя Евстигнеев, адютантът на Серпилин.

— Здравей, Толя! — викна му Синцов.

В оперативния отдел всички го наричаха Толя — и заради младостта му, и заради доброто си отношение към него, защото, като идваше в оперативния отдел с различни поръчения на командуващия, Евстигнеев никога не се стремеше да подчертае адютантското си положение.

— Тъкмо вас чаках да се върнете от командуващия — каза Евстигнеев.

Синцов помисли, че Евстигнеев се досеща за какво е разговарял с него Серпилин, и иска да научи как е свършил тоя разговор. Но Евстигнеев се интересуваше за друго: какво ново има там, в щаба на армията.

Синцов на свой ред искаше да попита Евстигнеев какво точно представлява неговата адютантска служба. Едно е отдалече, а съвсем друго отблизо. Но се сдържа. Неудобно е да разпитваш човека за такива неща, щом още изпълнява задълженията си. Вместо това, като погледна опръскания с кал вилис с прикачени на него туби за бензин, попита:

— Научих, че си ходил за бащата на командуващия. Докара ли го?

— Не. — Евстигнеев не пожела да се впуска в подробности. — Ще отида да докладвам.

Те се сбогуваха и докато се качваше във вилиса и гледаше подир Евстигнеев, Синцов се почувствува без вина виновен пред него. Макар че и да не се беше съгласил да заеме мястото му, с нищо нямаше да му помогне. Щом Серпилин е решил да смени адютанта си, при всички случаи ще го смени.

— Пак се кани да вали — каза шофьорът, като погледна небето. — А при дъжд не може да се кара особено бързо.

— Вали или не, заповядано е да бъдем там утре сутринта, преди да са станали началниците. И трябва да имаме поне два часа в резерв. Значи, към четири сутринта. Така си правете сметката — каза Синцов.

И изведнъж, когато колата вече потегли, помисли не за това, за което бе мислил цяла сутрин, не за това, което бе станало, а за това, че все пак най-страшното не бе станало: Таня е жива! И ако го е изпреварила, утре през деня или вечерта ще я види там, на фронта. Просто ще я види, както се виждат хората, не след цяла година или чак след войната, а още утре! Ще може да се приближи и да я докосне — нея… живата…