Константин Симонов
Последно лято (1)

Първа глава

Четиридесет и четвърта година, както и отминалата четиридесет и трета, започна под оръдейния грохот в разгара на нашето зимно настъпление. Но тогава, преди година, войната все още се водеше във вътрешността на Русия, между Волга и Дон, а сега прекрачи далече на запад в Украйна, по десния бряг на Днепър.

В края на януари окончателно бе разкъсан пръстенът на блокадата около Ленинград, през февруари в котела край Корсун-Шевченковски намериха гибелта си десет германски дивизии. През март и април германците трябваше да изоставят почти цяла Украйна — Уман, Херсон, Виница, Проскуров, Каменец-Подолск, Черновици, Николаев, Одеса. Нашите войски навлязоха в Северна Румъния, освободиха Крим и в началото на май с щурм превзеха Севастопол.

Но дори всичко това взето заедно беше само началото на ония огромни събития, които предстояха до края на тая бурна година.

Към средата на април настъплението постепенно започна да стихва. Като завършиха своите операции, фронтовете един след друг спираха на достигнатите през пролетта рубежи. А след превземането на Севастопол настъпи обща дълбока и продължителна пауза, която означаваше начало на подготовка за ново настъпление.

В съзнанието на хората задоволството от извършеното съпътствуваше предчувствието за предстоящото. И от това предчувствие, от непрекъснато растящата увереност в нашето сега вече неоспоримо военно превъзходство над германците на хората все по-често им се струваше, че наближаващото четвърто лято на войната ще бъде последно. Във всеки случай искаше им се да мислят така…

Само след като си изпитал това чувство, можеш да разбереш напълно яда и тревогата на военния, който точно в това време по силата на случайни обстоятелства внезапно е бил откъснат от кипежа на войната и се е озовал първо на операционната маса, а после в болничното легло. След злополуката с вилиса Серпилин бе попаднал в болницата със счупена ключица и леко мозъчно сътресение и сега трета седмица се лекуваше в краймосковския военен санаториум Архангелское. Беше вече краят на май, а оставаха още цели десет дена до лекарската комисия и завръщането му в армията, ако го пуснат.

Злополуката стана близо до селището Студенец, на добре известното му от четиридесет и първа година шосе, което водеше към железопътната линия. Тогава, като си проправяше път към своите откъм Могильов, с останките от дивизията той бе прекосил през нощта тая железопътна линия Кричев-Орша, а сега, три години по-късно, след зимните боеве армията му се съсредоточаваше в същите места, пред все още заетия от германците Могильов.

Серпилин бе обиколил познатите места и вече се връщаше към щаба си, когато изведнъж движещият се отпред вилис с офицера от разузнавателния отдел забоксува по банкета на пътя и закачи с колелото си дявол знае откога лежащата там мина.

Шофьорът на Серпилин рязко свърна встрани и се блъсна в едно дърво. Сега той бе дошъл в Москва, за да бъде под ръка на командуващия, и още ходеше с клюмнал нос, макар че бе действувал правилно, а се бе блъснал в дървото, понеже беше нощ и взривът го бе заслепил. Навярно още по-правилно щеше да бъде, ако не бе свърнал встрани, а бе спрял на място. Но Серпилин не му каза това, не искаше да доунищожи човека. Само си помисли: „Дали да не го сменя, като се върнем на фронта? Току-виж станал прекалено предпазлив след всичко това.“

Серпилин бе страшно ядосан от случилото се в мига, когато по пътя към болницата, още в колата, дойде на себе си. Армията без него излезе на ново направление, без него получи попълнения, без него изучаваше противниковата отбрана и се готвеше за летните боеве — а той все се лекуваше. Лявата му ръка още не се движеше добре и трябваше всеки ден да прави гимнастика с лекуващия лекар. Лечението тук бе пълно — такава бе заповедта: докато има затишие, медицината използува това!

В Архангелское цареше атмосфера на очакване и нетърпение. Всички чакаха лятото. Миналата година по същото време пак чакаха лятото, но го чакаха с тревога: дали германците няма още веднъж да се нахвърлят срещу ни?

А сега очакваха лятото с твърдата вяра, че от самото начало ще настъпваме ние.

Освен военни в санаториума се лекуваха и разни други хора. Сред тях беше познатият на Серпилин още от тридесетте години директор на уралския артилерийски завод. Неговите противотанкови оръдия с голяма начална скорост се бяха проявили добре на Курската дъга и сега започнаха да ги монтират на танковете. Както разбра Серпилин от разговора си с него, тоя човек, макар че неотдавна едва бяха успели да му спасят живота след тежка сърдечна криза, също мислеше само за едно: по-скоро да се върне на Урал, в своя завод. Всички бързаха! На всички им се струваше, че без тях не може нито на фронта, нито в тила.

На фронта непрекъснато си в своята армия — виждаш само ония, с които воюваш заедно. А тук, в санаториума, е кръстопът, има хора от различни фронтове. Серпилин дори престана да се учудва колко познати бе срещнал през тия три седмици. С един беше учил в академията, при друг бе стажувал, с трети бе служил… А тая сутрин, след закуска, като се разхождаше из Архангелския парк, изведнъж чу зад гърба си:

— Фьодор Фьодорович, ти ли си?

И като се обърна, видя своя бивш командуващ армия Батюк в топла бархетна пижама с камилски цвят и по пантофи.

Въпреки познатата бръсната глава и черните мустаци, Серпилин не можа да го познае веднага — толкова неочаквана беше срещата, а и толкова необичаен бе самият вид на Батюк с тая бархетна червеникава пижама.

Когато след боевете в Сталинград, без още да знае съдбата си, Серпилин заминаваше за Москва, извикан от Сталин, и бе дошъл да се сбогува, Батюк стоеше край своя вилис, облечен в зимна униформа — полушубка, кожен калпак и плъстени ботуши. Такъв го бе и запомнил; повече не се видяха. А сега с тая пижама и по пантофи!

— Здравей, Иван Капитонович! — каза Серпилин, като все пак се сети, че това е Батюк, и тръгна насреща му.

Може би не само Серпилин, но и Батюк забеляза паузата, която настъпи преди да се прегърнат. Но когато вече се прегърнаха, Батюк го задържа по-дълго, отколкото можеше да се очаква. Навярно искаше да покаже, че не му се сърди за миналото.

„Е, добре, щом е тъй“ — помисли Серпилин и вътрешно още веднъж поблагодари на тогавашното неблагоприятно за летене време, което бе избавило и двамата от тежки минути: Батюк бе тръгнал за Москва с влак цяло денонощие преди Серпилин да долети, за да го смени в армията.

— Знаех, че си тук — каза Батюк, като освободи Серпилин от прегръдките си. — Вчера, щом пристигнах, започнах да си уяснявам обстановката: кои са в инвалидната команда? Наминах да те видя, но сестрата ми каза: отиде да пие чай у докторката. Реших да не ти преча. Нали сега си ерген.

Серпилин премълча. Не отговори. После погледна здравото, загоряло от слънцето лице на Батюк и попита:

— А ти какво, не си ли в нашата, инвалидната?

— Опазил ме бог — каза Батюк. — След Крим получих две седмици почивка. Пратиха моята гвардейска армия в резерв на Ставката^[1], а мене — тук. За заместник временно оставих началник-щаба Вартоломеев. Академик е като тебе. Но няма командирска жилка, тъй че едва ли ще ми подлее вода.

— И аз не съм ти подливал вода… нека сме наясно — спокойно каза Серпилин, но в гласа му имаше нотка, която изключваше по-нататъшните разговори на тая тема.

— Шегувам се и за него, и за тебе. Знам, че не си ми подливал вода — каза Батюк, — иначе нямаше да те търся. В парка има много алеи… Верни ли са сведенията ми, че не си се оженил?

— Верни са.

— А аз чакам тук моята. Авиаторите обещаха да я докарат днес от Омск.

— Отдавна ли не си я виждал?

— От началото на войната. Първо мислех сам да ида при нея, но после реших тя да долети в Москва. Синът ми е на фронта, внуци нямам.

— Къде е сега синът ти? — попита Серпилин, който помнеше, че тогава, през четиридесет и трета, синът на Батюк служеше в артилерията край Ленинград.

— Все там си е, на Карелския провлак. Втора война кара там. Все пак при нас на южните фронтове е по-весело! Днес си тук, утре си там.

— Да — неопределено каза Серпилин, като си спомни как през четиридесет и втора двамата с Батюк отстъпваха от Дон към Волга, и си помисли, че съвсем не се знае къде е било по-весело тогава — в Ленинград или там, при тях на юг. — Да… — повтори той, като помълча малко. — То се знае, сега на юг е по-весело.

Той помисли не за себе си, а за войната, но по израза на лицето му на Батюк се стори, че е помислил за себе си и за своя син, загинал на Воронежкия фронт.

— Със Захаров тогава искахме да го преместим по-близо до тебе, в нашата армия — каза Батюк. — Но не успяхме. А ако бяхме успели, можеше сега да е жив. Макар че войната е такава…

Той не завърши думите си. Двамата достатъчно добре знаеха каква е тая война и колко трудно е да отгатнеш къде човек ще оцелее и къде ще умре.

— Моят само веднъж беше леко ранен, пак там, в Ленинград. Лежа един месец — и отново в строя — каза Батюк за своя син. И без пауза попита: — Научи ли за нашите кримски боеве?

Серпилин кимна. Както всички хора, които живееха с войната, той знаеше достатъчно за кримските боеве. Освобождаването на Севастопол пред прага на четвъртото лято от войната му се струваше щастливо предзнаменование за бъдещето. Знаеше, че армията на Батюк е действувала по главното направление там, в Крим, но в първия миг на срещата, навярно поради тая бархетна пижама, бе забравил, че за тия боеве Батюк не само беше награден с орден „Суворов“ — първа степен, но и за пръв път през войната бе повишен в звание — стана генерал-полковник. Преди седмица всички вестници писаха за това.

— Двойно те поздравявам — каза той и стисна ръката на Батюк.

Батюк доволно се усмихна: след успешните действия в Крим най-после той бе достигнал онова положение на фронта, което смяташе, че отдавна заслужава.

Това, че сега командуваше гвардейска армия и имаше орден „Суворов“ — първа степен, и звание генерал-полковник, а Серпилин, който на времето след Сталинград го бе догонил по звание, си оставаше генерал-лейтенант, караше Батюк да изглежда в собствените си очи някак отново старши по отношение на Серпилин въпреки еднаквите им длъжности — командуващи армия. Между тях отново съществуваше оная дистанция, която позволяваше на Батюк без насилие над своето самолюбие да си спомня времето, когато служеха заедно и Серпилин му беше подчинен.

— Как е твоето стопанство? — попита Батюк. — Много хора ли смени, когато дойде след мене?

— Аз почти не съм сменял, войната ги смени. Едни край Харков, други на Курската дъга.

Той спомена имената на няколко старши офицери, убити или тежко ранени, които вече не се бяха върнали в армията.

— Захаров ли е още член на Военния съвет?

— Още е той — кимна Серпилин. — А началник-щаб на армията ми дадоха от Москва — някой си Бойко, беше полковник, а сега е генерал-майор.

— Какво, не го ли бива? — попита Батюк, на когото се стори, че в думите „някой си“ има неприязън.

Но Серпилин бе употребил тия думи не от неприязън, а по стар навик, останал още от царската армия.

— Напротив, бива го — каза той. — А за Пикин сигурно сам знаеш, пишеше в една от заповедите.

— Четох. Хубав номер ти е изиграл, кучият му син. Добре че ти се размина.

— Изигра ми — съгласи се Серпилин. — Макар че не вярвам да е кучи син.

— Как да не вярваш? В заповедта ясно беше казано, че е попаднал в плен с карта на обстановката.

Серпилин се намръщи. Отначало не искаше да разисква тая неприятна история, която само като по чудо бе останала без всякакви последици за самия него. Но после надмогна себе си и каза това, което бе мислил и писал в своите обяснения тогава, през март четиридесет и трета, край Харков: познава Пикин и не вярва, че след като поради грешка на летеца е кацнал със свързочния „У-2“ в разположението на германците, е могъл да се предаде в плен, без да унищожи намиращата се у него карта с обстановката. Допуска обратното: не е успял да се застреля и е попаднал в плен, защото най-напред е бързал да унищожи тая карта.

— В заповедта беше другояче. Че се е предал в плен с оперативни документи.

— Беше — съгласи се Серпилин.

— Самите германци писаха това. Оттам научихме и ние.

— Вярно, писаха — каза Серпилин. — Но може да са го писали и за дезинформация, за да объркат плановете ни. Щом са пленили началника на оперативния отдел към щаба на армията, защо да не пишат, че е носел документи? Нима и ние не сме използували подобни случаи, не сме писали такива неща?

— Всичко е възможно — каза Батюк. — А не допускаш ли, че не случайно са се заблудили? Каквото и да говорим, все пак през тридесета година е бил съкратен от кадровия състав — имало е причини за това; до самата война е бил в запаса…

— Не допускам. Толкова пъти съм го виждал в боя, че не мога да допусна.

— Така или иначе, хубав номер ти изигра — каза Батюк. — Прибързал си да го вземеш в оперативния отдел.

— Вярно, прибързах.

Минута-две след това те продължаваха да крачат един до друг в мълчание, зад което се таеше отчужденост. С внезапно бликнало раздразнение за миналото Батюк си помисли, че Серпилин продължава да има твърде високо мнение за себе си: „знам“, „виждал съм го“, „не допускам“… все „аз“ и „аз“. Продължава да се смята за по-умен от всички.

А Серпилин вървеше и мислеше за себе си и за Пикин: „Че му вярвах и продължавам да му вярвам — в това съм прав. Но че веднага щом получих армията, взех при себе си Пикин за началник на оперативния отдел — тук наистина прибързах.“ Началник-щабът беше нов, незапознат с работата, поиска да има край себе си свой човек, прояви пристрастие или по-точно слабост, за която по-късно съжаляваше. В дивизията Пикин беше на мястото си, а в оперативния отдел се обърка от мащабите, особено в неочаквано тежката обстановка край Харков. По своя вина закъсня да предаде на две дивизии заповедта за оттегляне, а после, когато връзката съвсем се загуби, сам предложи да отлети там: „лично да оправи положението.“ И Серпилин на своя глава му разреши.

После искаха да хвърлят вината върху него. А всичко мина дори без мъмрене в заповедта. Серпилин и досега не знаеше докрай защо. Разбира се, изигра роля фактът, че Захаров като член на Военния съвет писа до фронта онова, което мислеше, и както винаги не се стремеше да отгатва кой в какво настроение е там. Но само това не бе достатъчно. „Най-вероятно — Серпилин вече неведнъж бе мислил за това, — когато са докладвали най-горе, в Москва, Сталин, който съвсем неотдавна те бе издигнал за командуващ армия, не се е отметнал и не е позволил веднага да те снемат. А не ще и съмнение, че са предлагали да те снемат. Върху раменете ти лежеше голяма отговорност. Само с вярата си в Пикин не можеш я свали, а други доказателства освен вярата нямаш.“

— Помниш ли Барабанов? — изведнъж попита Батюк.

— Помня го — каза Серпилин и вдигна очи към него.

Стори му се, че във въпроса на Батюк има предизвикателство. Но не беше така: Батюк просто си бе спомнил за Барабанов като за човек, който на времето, макар и по друг начин, бе подвел и него, както Пикин бе подвел Серпилин.

— Писа ми миналото лято, след болницата, искаше прошка за цялата каша, която бе забъркал. Познаваше ме добре и се надяваше, че ще го взема обратно.

— А ти взе ли го?

— Взех го. Дойде при мене на фронта по-тих от водата, по-нисък от тревата, с чин старши лейтенант — поради опита за самоубийство му бяха отнели две звания. А сега отново е майор.

— Адютант ли ти е?

— Да. Искаше да го пратя в разузнаването, но го оставих при себе си. Свикнал бях. Повярвай, скучаех без него — чудесен адютант е.

— Сигурно — каза Серпилин. — Ако тогава не ми го беше натрапил за командир на полк, и ти нямаше да скучаеш без него, и той нямаше да стреля в себе си.

Батюк внимателно погледна Серпилин, сякаш изведнъж бе видял в него нещо забравено:

— Да, виждам, с тебе човек не може да се разбере. Мислиш, не знам вашите разговори за мене, че съм избухлив, ако някой ме ядоса, мога така да го наредя, че и сам после да съжалявам? Избухлив съм, но лесно ми минава. А ти с перо гладиш, но на човек свитки му излизат. Ако някой ти се опъне, няма прошка за него.

— Той не се опъна на мене, Иван Капитонович, а на службата — рече Серпилин със същия, познат на Батюк, опасно равен глас, който бе имал предвид Батюк, когато каза „с перо гладиш“. — Нима и сега не си съгласен, че той не можеше да командува полк?

— Можеше, не можеше! Ако не пиеше, щеше да може. Вече десет месеца капка не слага в устата си.

— Е, щом е тъй, значи, сега може поне дивизия да командува. — Серпилин се разсмя, като със смеха си смекчи смисъла на казаното.

— А ти продължаваш ли да си пийваш — попита Батюк — или вече здравето не ти позволява?

— След злополуката се въздържам. Все пак, казват, имал съм мозъчно сътресение. А преди това се придържах към старата норма. Подпиша вечер последния документ — и обърна половин чаша преди лягане.

— Силен ли беше ударът?

— Не помня. Казват, че съм летял пет-шест метра, преди да се приземя.

— Не ги обичам тия вилиси — каза Батюк. — Без тях не може, но не ги обичам. Опасен автомобил. Чувах да разправят как моят предшественик неочаквано изскочил с вилиса пред предния край на фрицовете — право срещу някаква картечница!

— Струва ми се, тук причината не е във вилиса — възрази Серпилин.

— Как да не е? — извика Батюк. — Толкова бързо се движели, че охраната не можела да ги следва. Разправят, умен човек бил, но в такива случаи проявявал нехайство. Дали веднага заден ход, но вече било късно. Дванадесет куршума в гърдите. И си отишъл, както се казва. А аз дойдох. И започнах операцията с всичките негови хора, които бяха останали. Нито един не смених… Там, и в Таврия, и в Крим, има хубав кефир. Още от гражданската съм го запомнил. Щом пристигнах в армията, веднага наредих да дават кефир и сутрин, и вечер.

Серпилин се усмихна. Спомни си как в стола на Военния съвет, каквото и да беше менюто, винаги квасеха мляко за Батюк. Той рядко пиеше спиртни напитки, само когато беше в настроение. А после пак изсърбваше своето кисело мляко.

Когато през войната Батюк почервеняваше от гняв, мнозина мислеха, че това не е просто така — причината е добре известна. А в действителност такава причина нямаше — Батюк викаше и даваше воля на нрава си поради отдавнашната и непоколебима увереност, че всичко това е в интерес на работата.

„Ех — помисли си Серпилин, — да можех да го видя на фронта: какъв е станал? Колко и как се е променил? Все по-неуместно е вече да ругаеш хората с обидни думи. И причините са по-малко, защото редът е по-голям, и хората се противопоставят по-силно от преди, защото колкото по-нататък отиваме, толкова по-малко вина и повече гордост изпитват. А в края на краищата всичко се свежда до това, че воюваме много по-добре.“

И Батюк, сякаш в отговор на мислите му, каза фактически същото:

— Когато настъпвахме в Крим, погледнеш някой път в степта и виждаш: белеят се неприбрани кости — от четиридесет и първа. Спомняш си всичко преживяно и се чудиш на хората: как все пак устояха тогава? И на себе си се чудиш: как си оживял след всичко, което стана с тебе? Гледаш тия бели кости и си мислиш: как само ругаеше тогава и тях, горкичките, и самия себе си, че тук са отстъпили, там не са удържали!… А сега ти се иска да ги възкресиш и прегърнеш, но вече ги няма… Вчера бях в Москва, обясниха ми за новото обучение: че от тая есен в училищата момчетата ще учат отделно от момичетата. Не си ли чувал?

— Има нещо такова — каза Серпилин.

Той вече бе чувал за това разделно обучение и му се струваше, че ако момчетата започнат да учат отделно от момичетата, ще бъде по-добре за донаборната подготовка, а значи, и за армията. Болката от четиридесет и първа година продължаваше да човърка паметта му: колко много такива имаше тогава, мобилизирани направо от училищната скамейка, готови да дадат живота си, но толкова необучени, толкова неопитни, че просто да те е яд на тях!

— Какво мислиш по тоя въпрос? — попита Батюк.

— Доволен съм, че са решили така.

— Да, младите… — каза Батюк. — Напатихме се с тях в началото на войната.

— А не се ли напатиха те с нас? — неочаквано за себе си попита Серпилин, който до преди малко, изглежда, мислеше като Батюк.

— Другарю генерал-полковник, време е за рентгена, ще закъснеете!

Двамата се обърнаха.

Догонващата ги медицинска сестра стоеше пред тях, смутена, че едва не е връхлетяла тичешком отгоре им, млада, едра, с розово лице и шия.

— Вярно, време е да вървя — каза Батюк, като обърна маншета на пижамата. — Връхлетя като същински танк…

Той погледна едрото й, младо тяло, което разпъваше на всички страни тясната медицинска престилка, и каза с някакво странно, едновременно добродушно и грубо недоумение:

— Гледай я каква е! И къде ще ви дяваме след войната?

Очите на медицинската сестра се наляха със сълзи. И понеже лицето й не бе успяло да се промени и на него все още си оставаше оная уплашена усмивка, с която бе спряла пред Батюк и Серпилин, тия сълзи със своята неочакваност бяха като удар в сърцето, като напомняне за това, което засягаше всички тях и за което бе по-добре да не се говори.

Кой знае, може би изведнъж бе помислила за самата себе си и за оня, когото войната ще остави за нея.

— Да вървим — каза Батюк, без да я гледа в очите.

И като тръгна, обърна се към Серпилин.

— Ако не докарат днес жена ми, след вечеря пак ще се поразходим.

Серпилин кимна.

Батюк и медицинската сестра крачеха един до друг по алеята и се отдалечаваха от него. Сега, когато ги гледаше в гръб, медицинската сестра изглеждаше още по-висока и млада до нисичкия, тежко пристъпващ Батюк.

„Наистина, какво ще ги правим след войната?“ — помисли Серпилин и си спомни, че трябва да остави десерта от обеда за внучката си. Днес снаха му има почивен ден и адютантът ще я докара заедно с внучката тук, в Архангелское, след следобедната почивка.

Като се наобядва, преди да отиде в стаята си да почива, Серпилин се спря във вестибюла на санаториума пред голямата колкото стената карта, на която с флагчета бе означена фронтовата линия. На едно място, на юг, в Румъния, тя вече бе прекрачила стотина километра извън държавната граница. През последните дни флагчетата по картата не се движеха: положението оставаше непроменено.

Засега само Ставката знаеше кога и къде ще започне нашето лятно настъпление, но ако се съди по редица признаци, намеренията за лятото бяха решителни. В майската заповед на Сталин, която Серпилин бе прочел още в болницата, имаше достатъчно ясни за военния нюанси: ставаше дума не само за очистване на цялата ни земя от врага, но и за освобождаване на братята — поляци, чехи и словаци. Достатъчно беше след това човек да погледне картата, за да разбере: казано на военен език, задачите в бъдещите настъпления се поставяха в много голяма дълбочина. А ако не бе така, Сталин едва ли би споменал за поляците, чехите и словаците.

Серпилин стоеше пред картата, за кой ли път вече оценяваше с поглед общото очертание на фронтовата линия в Западното направление и мислеше за бъдещото лято.

Германците, които продължаваха да държат в ръцете си голяма част от Белорусия, се врязваха като голям клин в нашето разположение между Полоцк на север и Ковел на юг.

Неотдавна образуваният за сметка на съседите нов фронт, в който влезе армията на Серпилин, заемаше участъка срещу Орша, Могильов и Бихов, тъкмо там, където германският клин най-дълбоко се врязваше в нас.

„Най-вероятно главните удари ще бъдат нанесени от съседните фронтове, вдясно и вляво от нас, а ние ще се озовем на спомагателното направление“ — помисли Серпилин.

Картата беше от пода до тавана и онова парченце, на което армията на Серпилин бе излязла и се бе разположила вече в негово отсъствие, изглеждаше съвсем мъничко — колкото половин кибритена клечка. Строго казано, дори командуващият армия няма право да взима със себе си в болницата и санаториума щабните работни карти. Разбира се, можеше да помоли Генералния щаб или да качи адютанта си на вилиса, да го прати в армията и да го накара да донесе оттам съответния чист картен лист, без нанесена на него обстановка… Впрочем не е голяма беда. Тоя картен лист и следващите два на изток, към Елня; както и листът на запад, обхващащ Могильов — всичко това бе запечатано трайно в паметта му от четиридесет и първа година. Дори сега Серпилин можеше със затворени очи да си спомни как изглеждаше картата, получена от слепването на тия листове, по която отначало воюваше, а после измъкваше от обкръжение останките на своята дивизия. Дори помнеше наизуст кои населени пунктове се намираха по сгъвките й, толкова силно изтрити, че надписите трудно се разчитаха.

Той мислено виждаше пред себе си тая дребномащабна карта и на нея, на втория й лист, оня участък от фронта край Могильов, на който сега без него бе излязла армията му. Когато тогава, през юли четиридесет и първа, се бяха измъкнали от Могильов, отначало тръгнаха през горите, право към Благовичи, но не можаха да си пробият път и свърнаха на североизток, към Шчекотово, Дрибен, Студенец, Татарск, движеха се точно през тоя район.

В паметта му всичко преживяно през трите военни години бе нанесено на карти. По-късно, след време, човек сигурно не ще може да си припомни войната без тия останали от нея карти.

А сега, дори когато ги няма, те все едно са пред очите ти: и ония, могильовските, и краймосковските — от четиридесет и първа, и летните — от четиридесет и втора, когато отстъпваха от Донец към Волга, и зимните — сталинградските, и пролетните — около Харков и Белгород, и новите — започнати в отбрана на Курската дъга, а после лист след лист прилепвани все по на запад и по на запад, до горното течение на Днепър.

Сега вместо тях скоро ще има други, нови, предварително отпечатани от топографското управление на Генералния щаб. Германците си бяха приготвили до Москва и по-нататък, а трябва да се предполага, че и ние сме си приготвили до Берлин. Ще видим какво и как ще нанесе животът по тия карти в хода на боевете. Това зависи от много неща, включително и от самия тебе. Отделена от съседите вдясно и вляво с разграничителните линии, по тия карти ще мине твоята полоса на живота, пътят на армията, която командуваш ти, а не някой друг… Сега източно от Могильов тая полоса е пресечена от непрекъснатата синя серпантина на германските позиции. Изтрий я с гума от картата — и готово. А в живота ще трябва доста да се потрудиш…

Серпилин изпитваше известно вълнение от това, че съдбата го бе довела точно на същите места, където бе започнал да воюва. За военния би трябвало да е все едно къде ще се разплаща с германците — стига да се разплати! Където са те изпратили, там се и разплащай! Но излиза, че съвсем не е все едно!

— Какво гледате картата, Фьодор Фьодорович? И без това няма да ви изпишем предсрочно — каза зад гърба му познат женски глас и той почувствува, че жената не отмина, а се спря зад него в очакване да се обърне.

Той се извърна от картата, погледна я и отново, за кой ли път през тия дни, си помисли, че е красива и че всичко това няма да свърши добре.

— Разрешете да доложа, Олга Ивановна — каза той, като гледаше жената в очите.

— Щом ще „долагате“, обърнете се по звание — усмихната го прекъсна тя.

— Разрешете да доложа, другарю подполковник от медицинската служба, че сега мислех не толкова за бъдещето, колкото за миналото. А за бъдещето се надявам на вашия здрав разум. Едва ли ще държите тук ненужно дълго един нужен за войната човек.

— Благодаря ви, че не отричате поне нашия здрав разум. Не от всеки болен може да се чуе такова нещо — каза жената и като погледна големия мъжки часовник на красивата си ръка, добави: — И тоя здрав разум сега подсказва, че е време да почивате.

— Слушам.

Серпилин леко наведе глава, на свой ред погледна красивата й ръка с големия мъжки часовник и рече:

— А казват, че ръцете на хирурзите били някак по-особени.

— В едната длето, а в другата чук? — попита тя без усмивка. — Колкото хирурзи, толкова и ръце. Само дето ги мием по-често и по-дълго от другите хора. С гореща вода и сапун, с четка и спирт, поради което не винаги изглеждат така, както искаме. Впрочем сега, струва ми се, не са зле — прибави тя, като погледна ръцете си с ниско изрязани нокти на дългите пръсти, и се усмихна. — Защото тук съм не толкова хирург, колкото бавачка на вас, генералите. Дори започна да ми дотяга. Ще взема да се разделя с тоя краймосковски рай и ще помоля да ме назначите за главен хирург във вашата армейска болница. Какво ще кажете за това?

— Не знам доколко е сериозно.

— Прав сте. Самата аз още не знам доколко е сериозно. Да вървим. Или още не сте видели всичко? — кимна тя към картата.

— Ей сега — каза Серпилин. — Още пет минути — и ще отида да почивам. Честна дума.

— Ще се опитам да ви повярвам. А довечера елате да пием чай. Отсега ви каня: днес вече няма да се виждаме.

— Благодаря. Но не започнах ли твърде често да ви идвам на гости?

— Както искате — каза тя след малка пауза.

— На мене много ми се иска — просто каза той.

— Тогава не подтискайте желанията си. Казват, че е вредно. — Тя се разсмя и излезе от вестибюла, а той, понеже знаеше, че ще тръгне към лечебната сграда, се приближи до прозореца и я видя как върви по алеята, навярно вече без да мисли за него. Върви с бързата си, делова крачка и поклаща от едната на другата страна красивата си глава с бяла колосана медицинска шапчица, сякаш вървешком разговаря сама със себе си, пита се или спори за нещо. И отдалече изглежда съвсем млада, още по-млада, отколкото отблизо.

Вчера между другото бе казала, че скоро ще навърши четиридесет. Значи, когато я беше видял през зимата на четиридесет и първа година, е била на тридесет и седем… Но тогава изглеждаше по-стара от сега.

Той гледа, докато жената зави зад ъгъла на сградата, и не можа веднага да престане да мисли за нея, когато се дръпна от прозореца и се върна при картата.