Хелън Бианкин
Сватбата на Стефанос (10)

Десета глава

— Алекси! — изви глас Соланж и се притисна о него в прегръдка, която не приличаше на приятелски жест, а по-скоро напомняше покана за интимност. Отдръпна се и погледна жената, застанала от дясната му страна. — Алис! — кимна й тя, хвана Алекси под ръка и го задърпа навътре.

— Радвам се да те видя, Соланж — поздрави Алис.

Каква съм лъжкиня! — помисли си тя. — С какво удоволствие бих цапнала един на тази лъскава кучка — и то не само на думи, но и в действителност.

— Всички са тук — продължи пътьом домакинята. — Толкова съжалявам, че не успяхте да дойдете за вечеря.

— Бяхме възпрепятствани — провлече Алекси, а Алис се усмихна многозначително в отговор на любопитния поглед на Соланж.

Преди малко Алекси се беше опитал да й даде урок, ала неочаквано и за самия него свадата им завърши с бурна взаимна страст.

— Жалко, наистина — каза Алис, а Алекси хвана ръката й, вдигна я и започна да целува пръстите й един по един. По жилите й премина огън и се събра в глъбините на тялото й, още болезнени от неотдавнашното похищение.

Сякаш прочел мислите й, Алекси погали с палец пулсиращата вена на китката й и тя затуптя по-силно в отговор на докосването му. Ако споменът за неговата ярост не бе така жив в съзнанието й, Алис би приела милувката му като безмълвен знак за разкаяние.

— Сигурно сте имали основателна причина, скъпи — каза Соланж, а пресметливите й очи зашариха от единия към другия. — Ще ви донеса нещо за пиене. После ще си поговорим. — Тя се засмя дрезгаво и погледна Алис. — Ще разговаряме по работа, за съжаление — за къщата на Холмс. Алекси, трябва да накараш Антия да се откаже от онзи нюанс на розовото, който е харесала за основен цвят на стените. Той не е подходящ.

— Ако ти не си в състояние да упражниш влиянието, което професията ти налага, ще трябва да се примириш, защото Антия е човекът, който ще живее в този дом, и тя е тази, която дава парите.

— Но то ще се отрази на репутацията ми!

— Откажи се от хонорара тогава.

— Основният проблем на новобогаташите — презрително присви очи Соланж, — е техният просташки вкус.

— Защо не й покажеш сгради, чието вътрешно обзавеждане е направено от теб — вметна Алис. — Понякога рекламните фотоси объркват.

Соланж я погледна така, сякаш черен дявол се беше изправил насреща й.

— Но това значи да посегна на личния живот на някой свой бивш клиент! — възкликна високомерно тя.

— Когато човек харесва дома си, той с радост го показва на другите — тихо отвърна Алис.

В този миг приближи Доминик, за да ги поздрави.

— А ето ви и вас! — усмихна се иронично той и хвърли бърз изпитателен поглед на сестра си. Поздрави Алекси и чак тогава погледна Алис. — Изглеждаш чудесно, както винаги. Мога ли да ви предложа нещо за пиене?

— Минерална вода, ако обичаш — пожела Алис, а Алекси помоли за уиски със сода.

Алис пое ледената чаша, чийто ръб бе покрит е кристалчета захар. Тя жадно отпи от течността и с удоволствие усети горчивото ухание на лимоновия сок, примесен с водата.

— Алекси — чу се мек, гърлен глас и Алис се извърна, но не позна жената, която се бе приближила до тях. Тя бе тъмнокоса и дребна и в момента глезено се мусеше на мъжа й. — Детегледачката ли закъсня? — попита непознатата.

Алис се отдръпна и чаровно се усмихна:

— Алекси е виновен. Той не одобри тоалета ми и — тя спря, сви многозначително рамене и добави — едното нещо доведе до другото и накрая закъсняхме.

Брюнетката зина от изненада при дръзкия отговор, а после злобно сви устни.

— Колко свежо и искрено, мила — каза Доминик, а очите му блеснаха лукаво. — Надявам се, че си е заслужавало да пропуснете вечерята?

— Доминик, що за поведение! — възкликна сестра му.

— Моят съпруг може да бъде невероятно убедителен, когато поиска — каза Алис и се усмихна, за да засили ефекта от думите си.

Ето, така! Така им се пада! Нека си мислят каквото си искат! Омръзнаха й техните намеци и подмятания, чиято единствена цел бе да я смутят и да нарушат душевното й равновесие. Добрите обноски и скромността не ще й помогнат да сложи на място тези превзети лицемери, които минаваха за приятели на Алекси. Трябва да им докаже, че не са в състояние да накърнят достойнство й.

Алекси присви очи, но Алис вече пет пари не даваше за нищо и смело продължи:

— Вярвам, че Доминик ще ми прави компания, докато ти и Соланж разговаряте с Антия — каза тя на съпруга си и мигом съзря ликуващата усмивка на лицето на домакинята.

— Ще разговарям с Антия по-късно — отвърна й Алекси нежно, но натискът на пръстите му върху китката на ръката й не показваше и следа от подобно чувство. — Нека обиколим гостите — предложи й той. — Не е редно да задържаме домакинята.

Мансардата беше живо доказателство за декораторското умение на брата и сестрата. Самото съвършенство — мислеше Алис, виждайки как всичко е изпипано до последна подробност — от подбора на редките растения, до облеклото на наетия обслужващ персонал. Дори и музиката беше избрана така, че да се слее с разговора, а не да го смущава.

— Не прекали ли? — попита Алекси с подвеждащо мек глас, когато двамата се усамотиха в един закътан ъгъл.

— Кажи ти, Алекси! — погледна го в очите тя.

— Предизвикателните реплики, които жена ми отправя към един прочут плейбой, не ми звучат забавно.

— Доминик? — отвори очи в недоумение тя. — Наистина ли? И то при положение, че всяка жена се разтапя като породиста кучка на слънце, още като те види?

— Не отиваш ли твърде далеч!

— Не — отвърна Алис, макар че едва не се олюля, когато Алекси вдигна ръката си й я погали по бузата.

— Притеснява ли те това?

Да! — искаше й се да изкрещи. Притеснява ме! Притеснява ме до полуда! Но ако признаеше чувствата, които изпитва в момента, тя щеше да му разкрие душата си, а Алис не искаше да го удостои с такова голямо предимство. Погледна го и сухо рече:

— Защо да ме притеснява?

Пламък блесна в очите му, но Алекси бързо го скри:

— Можем да си тръгнем оттук винаги, щом пожелаеш.

— Но ние току-що дойдохме! — изненадана от думите му, възкликна тя.

— Искаш да останем?

Какъв натежал от разнопосочни значения въпрос! Какъвто и отговор да му даде, все ще сгреши и макар че не гореше от желание да стои тук, Алис не искаше и да се прибира.

— Алекси, радвам се, че те виждам!

Ненадейната поява беше добре дошла и Алис с благодарност се обърна към крехката руса жена, която бе застанала до тях.

— Антия Холмс, а това е жена ми Алис — представи ги Алекси.

— Приятно ми е да се запознаем — поздрави Антия и се обърна към Алекси: — Ще се побъркам! Къщата е превъзходна, но аз все още не знам кога ще бъде готова, за да се пренеса.

— Соланж спомена, че не сте се споразумели за избора на цветовете. Какъв е проблемът?

— Розовото. Не сме уточнили нюанса. Най-напред исках основен фон с цвят на пушена сьомга, който да прелива в кремаво, а на места да се засили до цвят на узряла кайсия. Соланж настоява за миденорозово, за да го съчетае със сиво-кремавия цвят на гъбата, а за контраст да постави аметистовомораво. Как ви се вижда? — обърна се тя към Алис.

О, Боже! — помисли си младата жена. — Защо ме въвличат в техните разправии!

— Не бих искала да стъпвам на територия, която принадлежи на Соланж — отвърна след кратко колебание младата жена. — Но от друга страна, разбирам вашето право на избор.

Декораторката щеше да се обиди като разбере, че Антия е потърсила мнението на трети човек, още повече нейното. Макар да съзнаваше, че жена като Соланж никога не ще бъде нейна приятелка, Алис не желаеше да я прави свой враг.

— Бих искала да чуя вашето мнение.

— Чие мнение, скъпа?

Алис замалко не ахна като видя декораторката, която очевидно бе чула края на техния разговор, но с изненада установи, че Антия не се е смутила ни най-малко.

— Поканих Алис да види къщата — каза новата й позната.

Това е! Предизвикателството бе отправено и Соланж му отвърна с мрачен поглед изпод вежди.

— Естествено. Защо не? Щом като мнението на един аматьор струва повече от моето!

— Смятам, че интересът на Алис към работата на нейния съпруг е естествен — намеси се Алекси, за да заглади положението. — Освен това тя знае, че желанието на клиента стои над всичко за мен. — Той строго погледна декораторката, а после се обърна към Антия. — Утре ще позвъня на своите партньори, които са поели довършителните работи, за да се разбера с тях. След това ще ти се обадя, за да се уговорим — каза той на Антия.

— Благодаря ти — облекчено въздъхна русата жена. Тя докосна ръката на Алис и топло й каза: — Щом се пренеса в новата къща, ще устроя прием. Каня ви още отсега.

— Ще дойдем с радост — отвърна Алекси.

— Още една победа, скъпи! — погледна го Соланж, когато госпожа Холмс се отдалечи от тях.

— Тя е една приятна жена — сухо й отвърна той. — Освен това Антия е мой ценен клиент.

Но не и твой — прочете неизказаните му мисли Алис и видя как лицето на декораторката се сгърчи от неудоволствие.

— Ритник по кокалчетата ли, Алекси? — предизвикателно попита Соланж. — Ако Антия държи на цветовете, които си е избрала ще ги получи. Но аз не разбирам защо е нужно да търсиш съветите на специалист, при условие, че си толкова неотстъпчив! — Соланж махна с красивата си ръка и продължи: — Новобогаташите събират мнения, за да не се вслушат в нито едно от тях.

— Може би това се дължи на желанието им да дадат израз на своята собствена личност — вметна Алис.

— О, мила! Надявам се, че не искаш да обръщаш наопаки къщата на своя съпруг! Тя е съвършена.

— Невероятен комплимент. Още повече, че ти нямаш никаква заслуга за това — обади се мъжки глас до тях.

— Доминик, пак ли подслушваш?

Преди да разбере какво става, чашата на Алис изчезна от ръката й, а Доминик, който току-що се бе присъединил към тях, я хвана под ръка и й прошепна:

— Ела! Ще ти покажа изгледа от прозореца. Възхитителен е.

Той беше прав. Долу, в мрака зад огромните стъкла, блещукаха стотици ярки светлини, които очертаваха низ от модерни сгради, опасали в дъга брега на залива. Небето бе тъмно като индиго, а далеч на хоризонта то се сливаше с лунната пътека на притихналото море.

— Прекрасно! — каза Алис, удивена от странната красота на творенията от стъкло и бетон, създадени от човешката ръка, които се сливаха с тъмната простота на природата.

— Бих ти отвърнал със същия комплимент — каза й Доминик.

— Ще го приема като жест на учтивост от страна на своя домакин — каза Алис, която бе изненадана от човешката топлота на гласа му.

— Срази ме! — отвърна й Доминик и се засмя. — Аз си мислех, че си невинна и срамежлива като ученичка.

— Невинността е качество, присъщо на младите.

— Както и искреността. Но тя е особено очарователна, когато е проявена от човек, чиято крехкост и уязвимост веднага се набиват в очи, от жената дете с чисти очи и сърдечна усмивка. Надявам се, че Алекси те е преценил правилно.

Алис се засмя, развеселена от думите му.

— Не казваш нищо?

— Може ли да премълча? — отвърна на въпроса му с въпрос Алис.

— Старомодни добродетели, ли? — попита Доминик и хвана ръката й.

— Смятам, че уважението към личността на другия човек е въпрос на добро възпитание — поправи го сухо тя и видя как присмехулната искра в очите му изчезна и се смени с искрена топлота.

— Колко жалко, че си срещнала Алекси преди мен!

Дори и да не беше така, Алис не можеше да си представи, че би могла да се поддаде на обаянието на Доминик. Алекси притежаваше дълбочина и сила на характера, а мъжът, застанал до нея, беше повърхностен и крехък като хората, които са обсебени единствено от собствената си личност.

Тя се обърна, търсейки познатата тъмнокоса глава сред шумната тълпа и когато видя тежкия поглед на съпруга си, Алис широко отвори очи. Той разговаряше с група мъже, които тя бегло си спомняше, но усетил, че Алис го гледа и сякаш разбрал мисленото й сравнение, той въпросително повдигна веждата си.

За миг й се стори, че всичко изчезна, че в стаята са останали само двамата — тя и той. Изпита безумно желание да бъде с него — не само да застане до него, а да се притисне в прегръдките му, да се стопи от неговата нежност, да бъде обичана до полуда.

За секунда очите й се отвориха така широко, сякаш покриха цялото й лице с неземна светлина, после се усмихна плахо на мъжа си и почувствала се напълно изгубена, отново се извърна към Доминик. Продължи да разговаря с него напосоки, без да знае за какво става въпрос и къде се намира.

Трябва да е приказвала смислено, мина й през ума, защото Доминик отговаряше с неспирен поток от думи, който едва докосваше съзнанието й. В един миг Алис се сепна и тръсна глава. Какво, за Бога, ставаше с нея?

— Доминик, надявам се, че нямаш нищо против, ако ти отнема жена си?

Тя чу познатия провлечен глас на съпруга си, а после усети ръката му, която я прегръщаше през кръста. Алис пламна цялата.

— Уверявам те, че с мен тя е в безопасност — каза домакинът им.

Да, разбира се. Доминик не беше опасен за нея. Но Алекси!

— Ще тръгваме ли? — попита я той и се наведе над лицето й.

— Ако искаш.

— Рано е, още няма полунощ! — започна Доминик, но Алекси бързо сложи край на протеста му.

— Обещахме на Мелани, че няма да закъснеем.

— Но вие можете да й позвъните!

— Не, не можем.

 

 

В колата на път за дома Алис мълчаливо седеше до Алекси, благодарна за тихата музика и за това, че той не й говори.

Когато се прибраха, Мелани им съобщи, че детето е спало спокойно и непробудно досега. Алис тръгна нагоре, за да го види, а Алекси изпрати девойчето и заключи входната врата.

Младата жена хвърли обувките си, влезе в банята и започна да си почиства грима. Лицето й бе бледо, а под очите й тъмнееха дълбоки кръгове. Устните й изглеждаха болезнено подути и тя несъзнателно опипа с език долната. После взе четката и се зае да разчесва косата си. В този миг Алекси влезе в банята. Тя видя в огледалото как той приближава до нея и как взема четката от трепналата й ръка.

Трябваше да се възпротиви, то тя не помръдна, замаяна, сякаш оплетена в паяжина от всесилна, непреодолима чувственост.

Алис затвори очи, но щом почувства, че четката спря да докосва косата й, тя трепна с мигли и видя очите на Алекси, отразени в огледалото пред себе си.

Ръцете му посегнаха към ципа на роклята й, а тя не направи опит да спре падащата коприна, нито да задържи дантеления сутиен, който се смъква надолу след нея.

В леглото тя затвори очите си, благодарна за тъмнината, през която Алекси полека я поведе към сладката забрава на сексуалното удовлетворение. Притисната в него, тя се отдаде на прегръдката му без срам и свян и се понесе по вълните на своите собствени усещания.

Само до преди седмица, до преди ден дори, Алис беше сигурна, че целта на сегашния й живот е да изпълни плана си и да се върне в Пърт заедно с детето. А сега мисълта да се раздели с Алекси предизвикваше у нея колебания и неясни мисли и за първи път в живота си Алис разбра какво е отчаяние.

Ако остане тук, би трябвало да има основания да постъпи така. Но тя дълбоко се съмняваше, че основанията й са изградени върху основата на любовта. Би могла да разчита на лоялност от страна на Алекси, обусловена от желанието на двамата да осигурят добър живот на детето. Но това не бе достатъчно.

Цял час Алис лежа будна, загледана в безмълвния таван над себе си. Умът й бе пламнал от противоречиви мисли, а сърцето й замираше от страх пред неясното бъдеще.

Нищо не беше същото вече. Нищо — каза си тя и тихо се измъкна от леглото.

Как да го напусне? Но как да остане? — питаше се тя, пресичайки спалнята. Отиде в съседната всекидневна и застана пред креватчето на Джордж. — Той ми е толкова скъп, той ми е всичко на света — повтаряше си Алис, а очите й се напълниха със сълзи.

През пердетата се промушиха тънки лунни лъчи и покриха тихата стая с причудливи сенки. Парапетът, ограждащ плувния басейн, се изкриви в призрачни зъбери, а водата се сви и потъмня като бездънна празнина.

Като сърцето ми — мина й през ума. — О, Господи, нима щастието е толкова невъзможно? Нима то никога няма да ме осени?

Алис дълго стоя така, изгубила представа за времето. После долови, по-скоро с интуицията си, отколкото с ушите си, приближаващи стъпки отзад. Обърна се и видя Алекси.

— Какво правиш тук? — попита я той, а тя се разтрепери.

Без да чака отговора й, Алекси нежно обгърна раменете й отзад, а после плъзна ръцете си надолу и я притисна към себе си.

— Ще настинеш. Тук е студено — скара й се тихо той и я целуна по шията.

Студено е — повтори си тя. — На мене ми е студено. Кръвта ми е замръзнала от леден студ. И няма да се стопли до края на живота ми.

— Ела в леглото.

В леглото ли? Не! Това бе мястото на нейното падение, на разрухата й, на края на нейните планове. Там бе водила своите битки и неизменно ги бе губила. Очите я заболяха, натежали от непролетите сълзи, погледът й се замъгли. Две едри капки се отрониха, но Алис моментално ги спря, спускайки гъстите си черни мигли.

— Алис?

Алекси бавно я обърна към себе си и полека повдигна наведената й глава.

Жестът му отприщи пороя от задържани сълзи и те се затъркаляха по бузите й.

Не беше възможно да ги скрие! Не беше възможно и да го спре, ако я попита защо плаче.

Алис вдигна очи да го погледне, но лицето му се разми в мъгла от сълзите, които не секваха, макар че тя искаше да ги спре.

Попаднах в капан — помисли си тя. — Оплетох се в паяжина от коприна, която ме държи здраво като стоманено въже.

— Сълзи?

Гласът му не беше подигравателен, а така проникновен, че Алис в миг реши, че така й се е сторило. Алекси погали мокрите бразди по лицето й и попита:

— Кажи ми защо?

За всичко — каза си тя — за моите мечти, за надеждите ми, за моя изгубен живот!

— Алис?

Гласът му бе невероятно нежен и мек. Той се наведе и леко докосна устните й с целувка, после целуна нейните страни, ъгълчетата на очите, миглите й.

Поредното прелъстяване — горчиво помисли Алис. — Поредното подвеждане — каза си тя. В този миг Алекси я вдигна на ръце и я понесе към спалнята. Там я пусна и каза:

— Опитай се да ми кажеш какво ти тежи.

Да му каже? Откъде да започне? Да признае, че го обича? Че се е влюбила в него? Тя потрепери при мисълта, че в отговор на любовта си ще получи признанието му, че е попълнила списъка от десетките други жени, станали жертва на неговата необуздана чувственост.

— Не смея да настоявам — каза Алекси.

Гласът му звучеше както никога досега — бе дълбок и неподправен. Алис удивена разтвори мокрите си очи и видя, че той зорко следи всяко нейно движение. Тя се помъчи да успокои дъха си, да уталожи биенето на сърцето си.

— Моля те! — тихо настоя той.

Слаба надежда се прокрадна в нейната душа.

— Не мога!

— Опитай — каза й той и я докосна с устни, леки и нежни като крилата на пеперуда.

Би ли посмяла да му признае какво й тежи? Каквото и да каже, думите й ще прозвучат невярно и грубо. Връщане назад няма да има, ще има само изкупление, защото каквото и да му обясни, той няма да я разбере.

— Джордж заслужава да има баща като теб — най-сетне изрече тя, не намирайки смелост да продължи. Очите му потъмняха и тя бе готова да се закълне, че те бяха засенчени от мъка.

Настана мълчание.

— Смяташ, че той не заслужава да те има като майка?

Алис почувства, че се движи по острието на бръснач, но тя нямаше избор, затова продължи.

— Аз го обичам! Как можеш да се съмняваш в това?

— Твоята любов към него е извън всяко съмнение.

Дъхът й секна. Кръвта се оттече от главата й, пред очите й притъмня. Ще падна — мина й през ума, а при мисълта, че Алекси ще разбере силата на чувствата й, й призля. Трябва да се махне! Да избяга от него, макар и за малко.

— Пусни ме — прошепна тя.

— Никога!

Тонът му бе толкова категоричен, че Алис се изплаши.

— Ще промениш решението си като ти кажа, че се омъжих за теб, за да запазя Джордж за себе си. Да се разведа и да поема родителските права — започна тя с треперещ глас и видя как ъгълът на устните му нервно заигра. — Още в началото съставих плана на отмъщението си. Две години — такъв бе срокът, който си дадох. После щях да взема Джордж и да се върна у дома.

Настъпи безкрайна тишина. Алис стоеше сломена с наведена глава и го чакаше да каже нещо, каквото и да било.

— А сега?

— Какво искаш да ти кажа? — отчаяно запита тя.

— Истината.

— За да можеш да ми отмъстиш, затова ли?

— Така ли мислиш?

— Защо отговаряш на въпроса с въпрос? — уморено попита тя.

— Защото искам да чуя всичко.

Няма да му разкрие душата си! Рано е за това. Любовта идва постепенно, а не изведнъж. И откъде да знае, дали е любов, щом са минали едва няколко седмици?

— Не мога — прошепна тя.

Алекси дълго мълча, а после решително каза:

— Щом Рейчъл и Александрос се върнат на Златния бряг, ние ще заминем за Гърция.

Тя изненадано отвори уста, но той сложи пръст на устните й да замълчи.

— Знаеш колко ще се радват те, ако ги оставим сами с детето.

— Така бързо ли намираш решение за всеки въпрос? — тихо запита Алис, която нямаше сили, за да спори повече.

— Значи ли това, че не искаш да заминеш с мен?

— Не — каза тя след дълго мълчание, разбрала, че в този миг нейната съдба бе решена веднъж и завинаги.